Всичко се свежда до любовта, разсъждаваше Саладин Чамча в своя кабинет: любовта, непокорната птица на Мейлак и Халеви от либретото на „Кармен“^[1], е един от трофейните образци, това според Алегоричния Птичарник, който беше стъкмил в по-весели дни и който включваше между крилатите си метафори Сладостта (на младостта) и Жълтото (по-щастливите от мен), Хаямово-Фицджералдовата нетрайна Птица на Времето (която има да прелети къс път и опа! отлита) и Скверното; това последното от едно писмо, писано от Хенри Джеймс старши до синовете му… „Всеки човек, стигнал дори интелектуалното си тийнейджърство, започва да подозира, че животът не е фарс; че даже не е благовъзпитана комедия; че разцъфтява и дава плод от противоположните най-дълбоки трагични дълбини на крайно необходимия глад, в който тематичните му корени са хвърлени. Естественото наследство на всеки, който е способен на духовен живот, е една непокорна гора, в която вият вълци и кряска скверната птица на нощта.“ Вземете това, деца. — И в една отделна, но следваща витрина на по-младата и по-щастлива фантазия на Чамча пърхаше пленник от едно тий-нейджърско парче, Ярката изплъзваща се пеперуда, която споделяше Lamour c oiseau rebelle.

Любовта, една зона, в която никой жадуващ да натрупа (като противоположност на роботоподобния андроид на Скинър)^[2] човешки опит, не можеше да си позволи да спре дейността, те поваляше, няма съмнения в това, к беше твърде възможно да те измами. Тя дори те предупреждаваше предварително. „Любовта е дете на бохемството — пее Кармен, — самата Понятие за любимата, неин съвършен модел, вечен и божествен — и ако ме обичаш, внимавай за себе си.“ Не можеш да искаш по-голяма честност. Що се отнася до него, в своето време Саладин беше обичал нашироко и сега (както беше започнал да вярва) понасяше отмъщенията на любовта срещу глуповатия любовник. От нещата на ума той най-мно-го беше обичал многообразната неизтощима култура на англоговорящите народи; казваше, докато ухажваше Памела, че „Отело“, „само тази пиеса“, беше равностойна на цялото производство на всеки друг драматург на който и да език и въпреки че осъзнаваше хиперболата, не смяташе преувеличението за твърде голямо. (Разбира се, Памела правеше непрестанни опити да измени на класата и расата си и така предсказуемо се престори на ужасена, слагайки под един знаменател Отело и Шейлок и налагайки расиста Шекспир по главата с тази двойка.) Той се стремеше, подобно на бенгалския писател Нирад Чандхури преди него — макар и без нищо от този немирен подтик на колониалния интелект да бъде смятан за enfant terrible^[3] — да бъде достоен за предизвикателството, представяно от израза Civis Britanicus sum^[4]. Империята вече я нямаше, но той все още знаеше, че „всичко добро и живо в него“ беше „направено, формирано и ускорено“ от срещата му с това островче на чувствителността, заобиколено от хладния разум на океана. От материалните неща той беше дарил любовта си на този град, Лондон, предпочитайки го пред града на рождението си и всеки друг; беше пълзял крадешком нагоре по него с нарастващо вълнение, застивайки като статуя, когато поглеждаха към него, мечтаейки да бъде този, който го притежава и така един вид да стане той, както в играта „По стъпките на баба“, когато детето, което докосне онзи, който е („в течение“, биха казали днешните млади лондончани), приема лелеялата самоличност; подобно също на мита за Златната клонка. Лондон, неговата природа на конгломерат, отразяваща сама себе си, принадлежащата му сдържаност; водоливниците му с фантастични фигури, призрачните стъпки от римски крака по улиците му, крясъците на неговите отлитащи мигриращи гъски. Неговата гостоприемност — да! — напук на имигрантските закони и неговият скорошен личен опит, той все още настояваше на истинността на това: един несъвършен прием наистина, способен на фанатизъм, но въпреки това нещо истинско, както беше засвидетелствано от съществуването в Южен Лондон на един пъб, в който не можеше да се чуе друг език освен украински, и на ежегодните срещи в Уембли, на хвърлей камък от големия стадион, заобиколен от имперско ехо — Емпайър Уей, Емпайър Пул — на повече от сто делегати, всички проследявайки произхода си от едно малко селце в Гоа.^[5]

— Ние, лондончаните, можем да се гордеем с нашето гостоприемство — казваше той на Памела и тя, кикотейки се безсилно, го заведе да види филма на Бъстър Китън с това име, в който комикът, стигайки до края на една абсурдна железопътна линия, получава смъртоносно посрещане. През онези дни те се наслаждаваха на подобни противопоставяния и след такива разгорещени спорове свършваха в леглото… Той върна своите реещи се мисли върху темата за метрополиса. Неговата — повтори той упорито на себе си — дълга история като убежище, роля, поддържана въпреки непокорната благодарност на бежанските деца; и без никаква само-поздравителна реторика за струпаните маси в „нация от имигранти“ отвъд океана, самата тя с не твърде „отворени обятия“. Съединените щати с техните сега-ли-сте-някога-били-ли-сте биха ли позволили някога на Хо Ши Мин да готви в хотелските им стаи? Какво би казал техният закон Макарън-Уолтър^[6] за късния Карл Маркс, застанал с рунтава брада на портите им, чакайки да пресече жълтите им линии? О, истински Лондон! Наистина душевно нечувствителен би бил онзи, който не предпочита неговото избледняло великолепие, неговите нови колебания, горещата увереност на този трансатлантически нов Рим с неговия нарцисизиран архитектурен гигантизъм, който използваше потисничеството на размера, за да накара човешките си обитатели да се чувстват като червеи… Лондон въпреки нарастването на израстъци като Нат Уест Тауър — едно корпоративно лого, изтикано в третото измерение, — запазваше човешките пропорции. Вива! Зиндабад!^[7]

Памела винаги беше заемала язвителна гледна точка към подобни възторжени съчинения.

— Това са музейни стойности — беше свикнала да му казва тя. — Осветени, окачени в златни рамки на почетни стени. — Тя никога не беше имала време за онова, което устояваше на времето. Промени всичко! Разкъсай го!

Той казваше:

— Ако успееш, за едно или две поколения ще направиш невъзможно за хора като теб да оцелеят.

Тя възхваляваше това видение на собствената си отживялост. Ако свършеше като птицата додо — една препарирана реликва, Предателя на класата си (1980-те), — това със сигурност, каза тя, ще подскаже едно подобрение на света. Той се молеше да не се съгласява, но в това време те бяха започнали да се прегръщат: което със сигурност беше подобрение, така че той прикриваше другия смисъл.

(Една година правителството беше въвело входна такса за музеите и групи разярени почитатели на изкуството пикетираха храмовете на културата. Когато видя това, Чамча беше поискал да вдигне свой собствен плакат и да проведе контрапротест от един човек. Не знаеха ли тези хора каква е стойността на нещата вътре? Ето ги тук, весело разяждащи дробовете си с цигари, пакет от които струваше повече от таксите, срещу които протестираха; онова, което показваха на света, беше колко ниско оценяват културното си наследство… Памела категорично забрани. „Само да посмееш“, каза тя. Тя поддържаше тогава правилното мнение, че музеите бяха твърде ценни, за да се иска входна такса за тях. Така: „Само да посмееш“ и за негова изненада, той се усети, че не посмя. Нямаше това предвид, което изглежда е казал. Имаше предвид, че може би при подходящи обстоятелства би дал живота си за това, което беше в тези музеи. Така че не можеше да приеме сериозно тези възражения срещу такса от няколко пенса. Обаче добре виждаше, че това беше неясна и лошо защитена позиция.)

— От човешките същества, Памела, обичах теб. Култура, град, жена; и една четвърта и последна любов, за която не беше говорил на никого: любовта към една мечта. В миналото сънят се повтаряше веднъж месечно; един прост сън, развиващ се в градска градина покрай алея от стари брястове, чиито сключващи се в арки клони превръщаха алеята в зелен тунел, в който небето и слънцето се промъкваха тук-там, въпреки съвършените несъвършенства на балдахина от листа. В тази горска тайнственост Саладин виждаше себе си, придружен от малко момче на около пет годинки, което се учеше да кара велосипед. Момчето, тревожно треперещо в началото, правеше героични усилия да възстанови и запази равновесие със свирепостта на някой, който иска баща му да се гордее с него. Чамча от съня тичаше след въображаемия си син, държейки колелото изправено, стискайки багажника над задното колело. След това го пусна и момчето (не знаейки, че не го държат) продължаваше да кара: равновесието дойде като дарба за летене и двамата се плъзгаха надолу по алеята, Чамча тичаше, момчето въртеше педалите все по-бързо и по-бързо.

— Ти го направи! — зарадва се Саладин и еднакво гордото дете извика в отговор:

— Виж ме! Гледай колко бързо се научих! Не си ли доволен от мен? Не си ли доволен?

Беше сън, от който се разплакваше, защото когато се събуждаше, нямаше нито колело, нито дете.

— Какво ще правиш сега? — попита го Мишал насред развалините на нощния бар „Хот Уекс“ и той отговори твърде лековато:

— Аз? Мисля да се върна към живота.

По-лесно да се каже, отколкото да се направи; в края на краищата именно животът беше възнаградил любовта му към детето от съня с бездетство; любовта му към една жена с отчуждаването й и осеменяването й от стария му приятел от университета; любовта му към един град с хвърлянето му срещу него от хималайски височини; и любовта му към една цивилизация, която го сатанизира и унижи и счупи върху колелото си.^[8] Не съвсем, напомни си той; отново беше цял и трябваше да се вземе предвид и примерът с Николо Макиавели (онеправдан човек, и името му, подобно на това на Мохамед-Махон-Махунд, синоним на злото; докато всъщност непоколебимият републиканизъм му беше спечелил дибата, от която оцеля, три завъртания на колелото ли бяха? — във всеки случай достатъчно, за да накарат повечето мъже да признаят, че са изнасилили бабите си или нещо друго само за да премахнат болката; въпреки това той не беше признал нищо, и не бе извършил престъпления, докато бе служил на Флорентинската република, това твърде кратко прекъсване на властта на фамилията Медичи); ако Николо е могъл да оцелее след подобно изпитание и да живее, за да напише тази може би озлобена, може би язвителна пародия на подлизурската огледало-на-принца литература, толкова на мода по онова време, Il Principe, прибавяйки към нея безпристрастните Discorsi, тогава той, Чамча, със сигурност не бива да си позволява лукса на поражението. Беше възкресение: тогава претърколи тази скала от черната уста на гроба и по дяволите с правните проблеми.

Мишал, Ханиф Джонсън и Пинкуала — в чиито очи метаморфозите на Чамча бяха направили актьора герой, чрез който магията на специалните ефекти от фантастичните филми („Лабиринт“, „Легендата“, „Хауърд Патока“) влизаха в действителността — закараха Саладин до дома на Памела с буса на диджея; обаче този път той се наблъска с останалите трима в кабината. Беше ранен следобед; Джъмпи все още да бъде в спортния център.

— Късмет — каза Мишал, целувайки го, и Пинкуала попита дали да чакат.

— Не, благодаря — отговори Саладин. — Когато си паднал от небето, изоставен от приятеля си, изстрадал полицейска бруталност, преобразен в козел, изгубил работата, както и жена си, научил силата на омразата и възвърнал си човешкия си облик, какво ти остава да направиш, освен, както без съмнение би го изразил ти, да потърсиш правата си? — Той помаха за сбогом.

— Браво — каза Мишал и те изчезнаха. На уличния ъгъл обичайните съседски деца, с които отношенията му никога не са били добри, удряха една футболна топка в улична лампа. Едното от тях, зъл на вид и със свински очички дебелак на девет или десет, насочи въображаемо дистанционно за видео към Чамча и се провикна:

— Бързо напред!

Това беше поколение, което вярваше в прескачането на досадните, проблемни и необичани частици от живота, отивайки бързо напред от една натъпкана с екшън кулминация към друга. Добре дошъл у дома, помисли си Чамча и натисна звънеца.

Когато го видя, Памела наистина се хвана за гърлото.

— Не мислех, че хората още го правят — каза той. — Не от времето на „Д-р Стрейнджлъв“.^[9] Бременността й още не беше забележима; той попита след това и тя се изчерви, но потвърди, че върви добре.

— Дотук добре.

Тя естествено беше изгубила равновесие; предложението за кафе в кухнята дойде няколко мига по-късно (тя „се държеше“ за нейното уиски, пиейки бързо въпреки бебето), но в интерес на истината Чамча се почувства „с един назад“ (беше време, когато той беше ненаситен почитател на малките забавни книжки на Стивън Потър)^[10] по време на тази среща. Памела ясно чувстваше, че тя би трябвало да бъде в неизгодното положение. Именно тя поиска да разруши брака, тя се отрече от него най-малко три пъти, но той беше също толкова несръчен и смутен като нея, дотолкова, че изглеждаше като че двамата се надпреварваха кой да изпадне в немилост. Причината за смущението на Чамча — той не беше пристигнал, нека си спомним, в такова стеснително състояние на духа, а в яростно, бойко настроение — беше, че той осъзна, виждайки Памела с нейната твърде сияйна сияйност, с лице като маска на светица, зад която кой знае какви червеи пируваха с гнило месо (той беше разтревожен от враждебното насилие в образите, изплуващи от подсъзнанието му), обръснатата й глава под нелепия тюрбан, дъха й на уиски и твърдостта, която беше навлязла в малките бръчици около устата, че просто я е разлюбил и няма да я поиска обратно, дори ако тя иска (което беше невероятно, но не немислимо) да се върне. В мига, когато осъзна това, по някаква причина започна да се чувства виновен и като последица в неизгодно положение при общуването. Белокозинявото куче също ръмжеше срещу него. Той си спомни, че всъщност никога не беше обичал домашни животни.

— Предполагам — обърна се тя към чашата си, седейки на старата борова маса в просторната кухня, — че онова, което направих, е непростимо, а?

Това малко американизирано „а“ беше ново: друг от безкрайната й поредица удари срещу нейното възпитание? Или го беше прихванала като болест от Джъмпи или някоя негова малка жадна по модното позната? (Отново ръмжащата ярост: долу! Сега, когато повече не я искаше, тя беше напълно неподходяща за обстановката.)

— Не мисля, че мога да кажа какво съм способен да простя — отговори той. — Този личен отговор изглежда е извън моя контрол; това или действа, или не действа и аз ще разбера, когато му дойде времето. Тогава нека кажем за момента, че съдебните заседатели са навън.

На нея това не й хареса, тя искаше от него да обезвреди положението, така че да могат да се насладят на проклетото си кафе. Памела винаги беше правила гадно кафе: въпреки това сега то не беше негов проблем.

— Връщам се тук — каза той. — Къщата е голяма и има много място. Ще взема кабинета и стаите на етажа под него, включително свободната баня, така че ще бъда доста независим. Предлагам да използвам кухнята много пестеливо. Предполагам, че тъй като тялото ми изобщо не беше намерено, все още официално съм изчезнал — вероятно — мъртъв, ти не си отишла в съда да ме изтрият от досието. В такъв случай няма да отнеме много време да бъда възкресен, щом веднъж вдигна под тревога Бентини, Милигън и Селърс.^[11] (Съответно техния адвокат, техния счетоводител и агента на Чамча.) — Памела слушаше безмълвно, със стойка, даваща му да разбере, че няма да предложи никакви доводи против, че каквото и да поискаше, беше о’кей: внасяйки поправки с езика на тялото. — След това — заключи той — ще разпродадем всичко и ти ще получиш развода си. — Той излетя навън, преди да го хване треперенето, и успя да стигне до бърлогата си точно преди това. Долу Памела вероятно щеше да плаче; той никога не беше смятал плакането за лесно, но беше шампион по треперене. А сега и сърцето му: бум бумдум дуумдуум. За да се родиш наново, първо трябва да умреш.

* * *

Сам той изведнъж си спомни, че двамата с Памела веднъж бяха на различно мнение, както бяха на различно мнение за всичко, за един разказ, който и двамата бяха чели, чиято тема беше точно природата на непростимото. Заглавието и авторът му се губеха, но историята живо изплува. Мъж и жена били близки приятели (никога любовници) през целия си съзнателен живот. На двадесет и първия му рожден ден (и двамата били бедни по това време) тя му подарила на шега най-ужасната евтина стъклена ваза, която могла да намери, с цветове, крещяща пародия на венецианското веселие. Двадесет години по-късно, когато и двамата вече били преуспели и посивяващи, тя посетила къщата му и повела спор с него за отношението му към общ приятел. В течение на кавгата погледът й паднал върху старата ваза, която той все още гордо пазел върху полицата на камината в гостната, и без да спира тирадата си, я повалила на пода, разбивайки я без надежда за поправка. Той никога повече не й проговорил; когато умряла половин век по-късно, той отказал да посети смъртния й одър или да отиде на погребението, въпреки че били пратени вестоносци да му кажат, че това са най-съкровените й желания.

— Предайте й — казал той на емисарите, — че никога не е знаела колко ценях онова, което счупи. — Емисарите спорели, молели, ядосвали се. Ако не е знаела какво значение е вложил в дреболията, честно ли е да бъде обвинявана? И не била ли правила безброй опити в течение на годините да се извини и сдобри? Тя умира, за Бога, не може ли този древен, детски раздор да бъде най-накрая уреден? Те са изгубили цял живот приятелство, не могат ли поне да си кажат сбогом? — Не — казал непрощаващият мъж.

— Наистина ли заради вазата? Или криеш нещо друго по-тъмно?

— Вазата — отговорил той, — вазата и нищо друго. Памела сметна мъжа за дребнав и жесток, но Чамча дори още тогава оцени странната интимност на въпроса, необяснимата му насоченост навътре.

— Никой не може да оцени едно вътрешно нараняване — каза той, — по големината на отвора на повърхностната рана.

Sunt lacrimae rerum,^[12] както би казал бившият учител Суфян, и Саладин имаше предостатъчно възможности през многото следващи дни да съзерцава сълзите в нещата. В началото той остана почти неподвижен в своята бърлога, оставяйки я да се издигне наново около него с присъщата й скорост, чакайки да придобие нещо от старата си силно успокоителната същност, каквато имаше преди промяната на вселената. С едно око доста гледаше телевизия, натрапчиво прескачайки от канал на канал, защото и той беше толкова член на културата на дистанционното, колкото свинеподобното момче на ъгъла; той също можеше да разбере или поне да навлезе в илюзията, че разбира съставното видеочудовище, което неговото натискане на копчето извикваше към съществуване… какъв уравнител беше тази дистанционна джунджурия, едно Прокрустово ложе за двадесетия век; то одялкваше едрите и разтягаше стройните, докато всички емисии на приемника, реклами, убийства, игри на щастието, хиляда и една различни радости и ужаси на действителното и въображаемото придобиваха равна тежест; и докато истинските прокрустянци, граждани на онова, което сега може да бъде наречено „култура на сграбчването“, трябваше да упражняват и мозък, и мускули, той, Чамча, можеше да се излегне назад в своя лежащ стол, марка „Паркър-Нол“ и да остави на пръстите си да вършат дялкането. На него му се струваше, докато безделно скачаше по каналите, че телевизорът беше пълен с ненормални: имаше мутанти — Мютс в „Д-р Ху“, странни създания, които сякаш бяха кръстосани с различни видове индустриални машини: фуражни комбайни, багери, магарета, пневматични къртачи, триони; и чиито жестоки жреци-главатари се наричаха Мютилазиатци; детската телевизия изглежда беше населена главно от хуманоидни роботи и същества с метаморфни тела, докато програмите за възрастни предлагаха непрестанния парад от злополучните съпътстващи продукти на най-новите идеи в модерната медицина и нейните съучастници модерните болести и войната. Една болница в Гвиана явно беше съхранила тялото на напълно оформен тритон, в комплект с хриле и люспи. Растеше ликантропията^[13] в шотландските Хайлендс. Сериозно се обсъждаха генетичните възможности на кентавъра. Беше показана операция за смяна на пола. Беше му напомнено за един ужасяващ къс поезия, който Джъмпи Джоши колебливо му беше показал в пансиона „Шаандаар“. Името му „Възпявам еклектичното тяло“ беше напълно представително за цялото. — Но приятелчето в края на краищата има цяло тяло, огорчено си помисли Саладин. Той направи бебето на Памела без никакви неприятности: няма счупени пръчици по проклетите му хромозоми… той зърна себе си в повторение на едно старо „класическо“ Шоу на извънземните. (В „бързо напред“ културата статут на класика можеше да се постигне в толкова късо време, колкото са шест месеца, понякога и за една нощ.) Последицата от всичкото това гледане на телевизия беше да се нащърби силно онова, което оставаше неговата идея за нормалното средно качество на действителността; но действаха и уравновесяващи сили.

В „Градинарски свят“ му беше показано как да постигне нещо, наричано „химеричен присад“ (точно същото, което по желание на случайността беше гордостта на градината на Ото Коун) и въпреки че вниманието му пропусна имената на двете дървета, които трябваше да бъдат отгледани в едно — черница? златен дъжд? зановец?, — самото дърво го накара да се изправи и да обърне внимание. Ето я осезаема една химера с корени, здраво засадени, и мощно растяща из едно парче английска земя: дърво, помисли си той, способно да заеме метафоричното място на онова, което баща му отсече в една далечна градина в друг несъвместим свят. Ако подобно дърво беше възможно, тогава беше и той; той също можеше да се съгласува, да изпрати корени надолу, да оцелее. Сред всичките телевизуални образи на хибридни трагедии — безполезността на тритони, неуспехите на пластичната хирургия, есперантската пустота на много модерното изкуство, кокаколонизацията на планетата — беше получил този подарък. Това беше достатъчно. Той изгаси телевизора.

Постепенно неговата неприязън към Джебраил намаля. Нито пък рогата, козите копита и т. н. показваха някакви признаци на ново появяване. Изглежда лечението не преставаше. Фактически с минаването на дните не само Джебраил, но всичко, което напоследък се беше стоварило върху Саладин и беше несъвместимо с прозаичността на всекидневния живот, започна да изглежда някак неуместно, подобно на най-упорития кошмар, след като сте си наплискали лицето, измили зъбите и изпили нещо силно и горещо. Той започна да предприема пътувания из външния свят — до тези професионални съветници адвокати счетоводител агент, които Памела имаше навика да нарича Разбойниците, и когато седеше в сигурността на техните изпълнени с ламперии, книги и полички офиси, в които чудеса просто никога не можеха да се случат, той започна да говори за своята „депресия“ — „шокът от катастрофата“ — и така нататък, обяснявайки изчезването си като че никога не е падал от небето, пеейки „Управлявай, Британия“, докато Джебраил виеше мелодията от филма „Господин 420“. Той предприе съзнателен опит да започне наново стария си живот на изтънчена чувствителност, поемайки сам по концерти, по художествени галерии и пиеси и ако откликът беше твърде притъпен; ако тези занимания не успяваха да го пратят вкъщи в състояние на възторг, което беше завръщането, очаквано от него от цялото високо изкуство; след това той настояваше пред себе си, че тръпката скоро ще се върне; че е имал „лошо преживяване“ и се нуждае от малко време.

В своята бърлога, разположен в креслото „Паркър-Нол“, заобиколен от познатите му предмети — китайските Пиеро, огледалото с форма на сърце на аниматор, Ерос, държащ глобуса на антична лампа, — той се поздравяваше, че е от вида хора, които намират омразата трудна за поддържане. Може би в края на краищата любовта беше по-трайна от омразата; дори ако любовта се е променила, някаква сянка от нея, някаква трайна форма от нея упорстваше. Например вече беше сигурен, че към Памела не изпитва нищо, а единствено най-алтруистични чувства. Може би омразата бе като отпечатък от пръст върху гладкото стъкло на чувствителната душа; само един мазен белег, който изчезва, оставен сам на себе си. Джебраил? Фу! Той беше забравен, повече не съществуваше. Ето: да предадеш неприязънта означаваше да се освободиш.

Оптимизмът на Саладин порасна, но червените ленти, ограждащи връщането му към живота, се оказаха по-спъващи, отколкото очакваше. Банките не бързаха да деблокират сметките му; беше принуден да взима назаем от Памела.

Нито беше лесно да се намери работа. Неговата агентка Чарли Селърс обясни по телефона:

— Клиентите стават странни. Започват да говорят за зомбита, чувствали се някак омърсени, като че ограбват гроб. — Чар-ли, която в началото на петдесетака все още звучеше като разпиляно смахнато младо момиче от най-добрата селска порода, създаваше впечатлението, че много съчувства на гледната точка на клиентите. — Изчакай го — посъветва го тя. — Ще свикнат. В края на краищата не е като да си бил Дракула, за Бога.

Благодаря ти, Чарли.

Да: натрапчивата му омраза към Джебраил, неговата мечта да изиска някакво жестоко и подходящо отмъщение — това бяха неща от миналото, страни от действителност, несъвместима с неговото страстно желание да възстанови обикновения живот. Дори прелъстителните разрушителни образи на телевизията не можеха да го отклонят. Онова, което отхвърляше, беше портрет на самия него и Джебраил като чудовищни. Чудовищни — наистина каква нелепа идея. В света имаше истински чудовища: Диктатори — масови убийци, изнасилвачи на деца. Изкормвачът на баби. (Тук беше принуден да признае, че въпреки високото му мнение за столичната полиция арестът на Ухуру Симба беше просто твърде лесно забележима кръпка.) Просто трябва да отворите жълтите вестници през който и да е ден от седмицата, за да намерите полудели ирландци, запушващи бебешки устни с пръст. Естествено Памела беше на мнение, че „чудовища“ беше също — какво? — твърде осъдителен термин за подобни личности; съчувствието, каза тя, изисква да ги разглеждаме като жертви на времето. Съчувствието, отговори той, изисква да виждаме пострадалите като жертви.

— Нищо не може да те промени — каза тя с възможно най-патрицианския си глас. — Ти наистина мислиш в евтини доводи при спор.

И други чудовища, също не по-малко истински от враговете от жълтите вестници: пари, власт, секс, смърт, любов. Ангели и дяволи — кой се нуждаеше от тях? „Защо демони, когато самият човек е демон?“, попита последният демон на нобеловия лауреат Сингър^[14] от тавана си в Тишевиц. Към което усетът на Чамча за равновесие, неговият има-какво-още-да-се-каже-за-и-против рефлекс желаеше да добави: „И защо ангели, когато човекът също е ангелоподобен?“ (Ако това не беше вярно, как да се обясни например скицата на Леонардо^[15]? Моцарт наистина ли е бил Велзевул с напудрена перука?) — Но трябва да бъде признато, и това беше първоначалната му мисъл, че обстоятелствата на времето не се нуждаят от дяволски обяснения.

* * *

Нищо не казвам. Не искайте от мен да изясня нещата по един или друг начин; времето за откровения отдавна е минало. Правилата на Сътворението са достатъчно ясни: ти създаваш нещата, правиш ги тъй и тъй и после ги оставяш да се развиват. Къде е удоволствието, ако винаги се намесваш, за да правиш намеци, променяш правилата, оправяш борбите? Е, до този момент доста се държах под контрол и не планирам сега да разваля нещата. Не мислете, че не съм искал да се намеся; исках, и то много пъти. И веднъж, вярно е, го направих. Седнах на леглото на Алилуя Коун и говорих на суперзвездата Джебраил. Опарвала или Неечайвала, искаше да знае той и аз не го осветлих; и със сигурност не възнамерявам вместо това да се раздрънкам пред този объркан Чамча.

Сега си тръгвам. Човекът ще спи.

* * *

Неговият новороден, новооперен, все още можещ да сбърка оптимизъм беше най-труден за поддържане през нощта; защото през нощта този другосвят от рога и копита не беше лесен за отричане. Съществуваше и работата с двете жени, които започнаха да преследват сънищата му. Първата — беше трудно да признае това дори на себе си — не беше някоя друга, а детето-жена от „Шаандаар“, неговият верен съюзник през кошмарното време, което той сега се опитваше толкова силно да скрие зад баналности и замъгленост, aficionada на бойните изкуства, любовницата на Ханиф Джонсън, Мишал Суфян.

Втората — която беше напуснал в Бомбай с ножа на заминаването му, забит в сърцето й, и която все още би трябвало да го мисли за мъртъв — беше Зини Вакил.

Нервността на Джъмпи Джоши, когато научи, че Саладин Чамча се е завърнал в човешки образ, за да заеме наново горните етажи на къщата в Нотинг Хил, беше ужасна за гледане и дразнеше Памела повече, отколкото можеше да изрази. През първата нощ — тя беше решила да не му казва, докато не се намериха на сигурно място в леглото, — научавайки новината, той скокна най-малко три фута върху матрака и застана на светлосиния килим чисто гол и треперещ с тикнат в устата палец.

— Върни се тук и престани да се правиш на глупак — нареди тя, но той диво поклати глава и докато вадеше палеца си достатъчно дълго, изломоти:

— Но ако той е тук! В тази къща! Как мога аз?… — След което сграбчи дрехите си в безреден вързоп и избяга от нейното присъствие; тя чу трополене и трясъци, които подсказваха, че обувките му, вероятно придружени от него самия, са паднали по стълбите надолу.

— Добре! — изпищя тя след него. — Пъзльо, счупи си врата. Няколко минути по-късно Саладин беше посетен от изчервената си отчуждена и плешива жена, която заговори бързо през стиснати зъби:

— Дж. Дж. стои на улицата. Проклетият глупак казва, че не може да дойде, докато не кажеш, че нямаш нищо против.

Както обикновено, тя беше пила. Чамча, силно учуден, успя да избърбори:

— А ти какво, искаш ли да влезе? — Което Памела изтълкува като негов способ да сипва сол в раната. Ставайки даже с още една отсянка по-тъмночервена, тя свирепо и унижено кимна. Да.

Така през първата си нощ вкъщи Саладин Чамча излезе навън.

— Ей, омбре! Ти наистина изглеждаш добре!

Джъмпи го поздрави с ужас, правейки движение като да плесне с ръце, за да скрие страха си — и Саладин убеди любовника на жена си да сподели леглото й. След това се оттегли на горния етаж, защото сега покорността на Джъмпи не му позволяваше да влезе в къщата, докато Чамча не се отдалечи тутакси на безопасно разстояние.

— Какъв човек! — заплака Джъмпи пред Памела. — Той е принц, светец!

— Ако не престанеш — апоплектично го предупреди Памела, — ще насъскам шибаното куче срещу теб.

* * *

Джъмпи продължи да смята присъствието на Чамча за смущаващо, представяйки си го (поне така си личеше от държането му) като заплашителна сянка, която непрестанно трябва да бъде омиротворявана. Когато готвеше ядене за Памела (оказа се, за нейна изненада и облекчение истински муглай шеф)^[16], той настояваше да канят Чамча долу да се присъедини към тях и когато Саладин се опъна, му занесе горе поднос, обяснявайки на Памела, че да се постъпи другояче би било грубо и също така предизвикателно.

— Виж какво разрешава под собствения си покрив! Той е гигант; най-малкото, което можем да направим, е да имаме добри обноски.

Памела с нарастваща ярост трябваше да се примири с поредица подобни действия и съпровождащите ги проповеди.

— Никога не бих повярвала, че си такъв традиционалист — гневеше се тя и Джъмпи отговаряше:

— Това е само въпрос на уважение.

В името на уважението Джъмпи носеше на Чамча чаши чай, вестници и пощата; при идването си в голямата къща той никога не пропускаше посещение най-малко от двадесет минути, минималното време, съизмеримо с неговата представа за учтивост, докато Памела чакаше и се наливаше с бърбън три етажа по-долу. Той носеше малки подаръци на Саладин: омилостивителни жертвоприношения от книги, стари театрални реклами, маски. Когато Памела се опита решително да забрани това, той го оспори с невинно, но магарешко увлечение:

— Не можем да се държим, сякаш човекът е невидим. Той е тук, нали? Тогава трябва да го въвлечем в нашия живот.

Памела отговори кисело:

— Защо просто не го помолиш да слезе и да се присъедини към нас в леглото?

На което Джъмпи сериозно отговори:

— Не мисля, че ще го одобриш.

Въпреки неспособността си да се отпусне и да приеме местожителството горе на Чамча за даденост, нещо в Джъмпи беше облекчено от получаването на благословията на предшественика му по такъв необичаен начин. Способен да помири повелите на любовта и приятелството, той доста се ободри и усети как идеята за бащинството расте в него. Една нощ сънува сън, който го накара на следващата сутрин да плаче от радостно очакване: едни прост сън, в който той тичаше по алея, засводена от дървета, помагайки на малко момче да кара велосипед.

— Не си ли доволен от мен? — викаше момчето в своето въодушевление. — Погледни: не си ли доволен?

* * *

И двамата, Памела и Джъмпи, се бяха включили в засилващата се кампания на протест срещу ареста на д-р Ухуру Симба за така наречените убийства на Изкормвача на баби. Чамча се качи, за да обсъди същото и със Саладин.

— Цялата работа е напълно изфабрикувана, основана на косвени доказателства и клевети. Ханиф смята, че може да вкара камион в пропуските на обвинението. Това просто е недвусмислено зложелателен монтаж; единственият въпрос е колко далече ще стигнат. За по-сигурно ще го облекат в пустословие. Може би дори ще има свидетели, които ще кажат, че са го видели да ги коли. Доста зле, бих казал; за известно време той беше силен глас в града.

Чамча препоръча предпазливост. Припомняйки си ненавистта на Мишал Суфян към Симба, той каза:

— Този приятел има — нямаше ли? — досие заради насилие срещу жени…

Джъмпи обърна дланите си нагоре.

— В личния си живот — призна той — този тип е откровено лайно. Но това не значи, че изкормва възрастни граждани; не трябва да си ангел, за да си невинен. Освен, разбира се, ако не си черен. — Чамча пропусна това покрай ушите си. — Въпросът е, че това не е лично, а политическо — подчерта Джъмпи, добавяйки, когато се надигна да си ходи. — Ъ, утре има политическо събрание по този повод. Памела и аз трябва да отидем; моля, искам да кажа, ако искаш, ако те интересува, значи, ела с нас, ако искаш.

— Ти го покани да дойде с нас? — не можа да повярва Памела. През по-голямата част от времето й се гадеше и това с нищо не допренесе за подобряване на нейното настроение. — Ти наистина ли направи това, без да се посъветваш с мен? — Джъмпи изглеждаше оклюмал. — Е, така и така няма значение — пусна го тя от ченгела. — Едва ли ще го хванеш да отиде на нещо подобно.

Обаче на сутринта Саладин се появи в преддверието, облечен в елегантен кафяв костюм, палто от камилска вълна с копринена яка и една твърде гиздава кафява мека шапка.

— Закъде си се приготвил? — поиска да знае Памела с тюрбан, военно кожено яке от армейските излишъци и долнище на анцуг, което разкриваше започващото разширяване на талията й. — Шибания Аскот?

— Смятам, че бях поканен на едно събрание — отговори Саладин по най-ненападателния си начин и Памела избухна.

— Искаш да бъдеш внимателен — предупреди го тя. — Но както изглеждаш, вероятно ще те оберат до шушка.

* * *

Какво го теглеше назад в другосвета, в този подземен град, чието съществуване толкова дълго беше отричал? Какво или по-скоро кой го накара с простия факт на своето (нейното) съществуване да излезе от бърлогата-какавида, в която беше — или така вярваше — върнат към бившето си аз, и да се гмурне отново в опасните (защото не са отбелязани на картата?) води на света и на своето аз?

— Ще смогна да вмъкна събранието — каза Джъмпи Джоши на Саладин — преди курса по карате. — Където чакаше най-добрата му ученичка: дълга коса с цветовете на дъгата, а Джъмпи добави, едва отпразнувала осемнадесетия си рожден ден. — Не знаейки, че и Джъмпи страда от същите непозволени копнежи, Саладин прекоси града, за да бъде по-близо до Мишал Суфян.

* * *

Той очакваше събранието да бъде малко, представяйки си задна стая, пълна с подозрителни типове, приличащи и говорещи като клонирани Малкълм Хиксовци^[17] (Чамча си спомни, че сметна за смешна една шега на телевизионен комик — „Чуйте този за чернокожия, който си сменил името на мистър Хикс и дал под съд «Новини от света» за клевета“^[18] и предизвика една от най-тежките караници в брака си), може би заедно с няколко изглеждащи ядосани жени; той си беше представял много свиване на юмруци и декларации за справедливост. Онова, което откри, беше голямата зала на къщата за срещи „Брикхолски приятели“, натъпкана от стена до стена с всякакви въобразими категории хора — стари, дебели жени и ученици с униформи, почитатели на раста-рапа и работници в ресторант, служителите на малкия китайски супермаркет на Плеси стрийт, сдържано облечени джентълмени, както и диви момчета, бели, както и черни; настроението на тълпата беше далече от вида евангелска истерия, която си беше представял; то беше спокойно, тревожно и искащо да знае какво може да се направи. До него имаше млада чернокожа жена, която хвърли развеселен поглед на неговата премяна, в отговор той се втренчи в нея и тя се засмя:

— О’кей, извинете, не исках да ви обидя. — Тя носеше холограмна значка, от вида, който променяше съобщението си с промяната на ъгъла, докато се движите. Под единия ъгъл се четеше „Ухуру за Симба“, а от другия „Свобода за лъва“. — Това е заради значението на избрания от него псевдоним — обясни тя многословно. — На африкански.

— На кой език? — искаше да знае Саладин. Тя вдигна рамене и се обърна, за да слуша ораторите. Това беше африкански: роден и озвучен от нея в Луингъм или Детфорд или Ню Крос, това беше всичко, което имаше нужда да знае… Памела просъска в ухото му:

— Виждам, че най-сетне намери някой, над когото да чувстваш превъзходство. — Тя все още можеше да чете в него като в книга.

Една дребна жена в средата на седемдесетте беше доведена на сцената в далечния край на залата от един жилав мъж, в който, Чамча беше почти сигурен, че вижда (той наистина приличаше на американски лидер на Блек Пауър^[19]), младия Стокили Кармайкъл^[20] — същите прекомерни очила, който играеше ролята на един вид конферансие. Излезе, че е малкият брат на д-р Симба Уолкът Робъртс, а дребната лейди беше тяхната майка Антоанет.

— Бог знае как нещо голямо колкото Симба изобщо е излязло от нея — прошепна Джъмпи и Памела ядно се смръщи от ново чувство на солидарност с всички бременни жени в миналото и настоящето. Обаче когато Антоанет Робъртс заговори, гласът й беше достатъчно голям, за да изпълни залата само със силата на дробовете. Тя искаше да говори за ежедневието на сина си в съда по време на разискванията по делото и беше доста добра изпълнителка. За нейния глас Чамча си беше помислил като за обработен; тя говореше с Би Би Си акцентите на човек, който е учил английското произношение от предаванията на Световната служба, но в него имаше и евангелие и проповед за адския огън.

— Моят син изпълни тази подсъдима скамейка — каза тя на смълчаната зала. — Господи, той я запълни. Силвестър — вие ще ме извините, ако използвам името, което му дадох, без да искам да омаловажа воинското име, което той прие, просто от дълбоко насаден навик — Силвестър изригна нагоре от подсъдимата скамейка като Левиатан от вълните. Искам да знаете как говори: той говори високо, той говори ясно. Той говори, гледайки противника си в очите, и можа ли този прокурор да го накара с поглед да сведе очи? Не и след сто години. Искам да знаете какво каза: „Стоя тук — заяви синът ми, — защото избрах да играя старата и почетна роля на дързък негър. Тук съм, защото не желая да изглеждам разумен. Аз съм тук за не благодарността си.“ Той беше колос между джуджета. „Не правете грешка — каза той в онзи съд, — ние сме тук да променим нещата. Веднага признавам, че ние самите трябва да бъдем променени; африканци, карибийци, индийци, пакистанци, бангладешци, кипърци, китайци: ние сме различни от това, което щяхме да бъдем, ако не бяхме прекосили океаните, ако нашите майки и бащи не бяха прекосили небесата в търсене на работа и достойнство и по-добър живот за своите деца. Ние бяхме направени наново: но аз казвам, че ние трябва да бъдем също онези, които да направят наново това общество, да го оформят от долу до горе. Ние трябва да бъдем носачите на мъртво дърво и градинари на новото. Сега е наш ред.“ Искам да помислите за това, което моят син, Силвестър Робъртс, д-р Ухуру Симба, каза в съдебната палата. Мислете за това, докато решаваме какво трябва да направим.

Синът й Уолкът й помогна да напусне сцената сред одобрителни възгласи и песнопения; тя кимна благоразумно по посока на шума. Последваха по-малко харизматични речи. Ханиф Джонсън, адвокатът на Симба, направи поредица от предложения — галерията за зрители трябва да бъде препълнена, раздаващите правосъдие трябва да знаят, че са наблюдавани; съдът трябва да бъде обграден с жива верига и да бъдат организирани дежурства; има нужда от повик за събиране на средства. Чамча прошепна на Джъмпи:

— Никой не споменава миналото му на сексуално насилие. Джъмпи вдигна рамене.

— Някои от жените, които той е нападал, са в тази зала. Например Мишал е ей там, виж, там в ъгъла до сцената. Но тук не е мястото или времето за това. Може да се каже, че бичата агресивност на Симба е семеен проблем. А това, което имаме тук, е проблем с Човека.

При други обстоятелства Саладин щеше да каже доста в отговор на подобно изявление. Той щеше да възрази, първо, че насилническото минало на човек не може толкова лесно да бъде пренебрегвано, когато е обвинен в убийство. — Също така не харесваше използването на подобни американски термини като „Човека“^[21] в съвсем различните британски обстоятелства, където не е имало робство; звучеше като опит да се вземе назаем блясъкът на други по-опасни битки, същото чувстваше и към решението на организаторите да запълват промеждутъците между речите с песни като „Ние ще победим“ и дори, о, Боже мой, „Нкози Секелел и Африка“^[22]. Сякаш всички каузи са еднакви, всички истории взаимозаменяеми. — Но той не каза нито едно от тези неща, защото главата му беше започнала да се върти и сетивата да му изневеряват, тъй като за пръв път в неговия живот му беше отправено вцепеняващо предупреждение за неговата смърт.

Ханиф Джонсън завършваше речта си. Както е написал д-р Симба, новотата ще навлезе в това общество чрез колективни, не самостоятелни действия. Той цитираше нещо, което Чамча разпозна като един от най-популярните лозунги на Камю. Преминаването от думи към морални действия, казваше Ханиф, има свое име: да станеш човек. И сега една доста млада британска азиатка с малко по-топчест нос и мръснишки блусарски глас заизстрелва песента на Боб Дилън „Съжалявам бедния имигрант“. Това беше друга фалшива и вносна нотка: всъщност песента изглеждаше твърде враждебна към имигрантите, въпреки че имаше редове, хващащи за сърцето, за имигрантските мечти, разбиващи се като стъкло, как е задължен да „строи града си с кръв“. Джъмпи със стихоплетските си опити да формулира наново стария расистки образ за реките от кръв щеше да оцени това. — Саладин преживяваше всички тези неща, но като от голямо разстояние. Какво се случи? Това: когато Джъмпи Джоши посочи присъствието на Мишал в къщата за срещи на „Приятелите“, Саладин Чамча, гледайки към нея, видя един буен огън да гори в центъра на челото й и в същия миг почувства ударите и ледената сянка на чифт гигантски крила. Той изживя странен вид замъгляване, свързан с виждането на нещата като двойни, сякаш гледаше в два свята едновременно; единият беше ярко осветената пушенето-забранено зала за събрания, но другото беше свят на призраци, в който Азраил, ангелът унищожител, връхлиташе към него и челото на едно момиче можеше да гори със зловещи пламъци. — Тя е смърт за мен, ето какво означава това, помисли Чамча в единия от двата свята, докато в другия си каза да не бъде глупав; помещението беше пълно с хора, носещи тези безсмислени племенни значки, които после станаха толкова популярни, неоново зелени ореоли, дяволски рога, оцветени с флуоресцентна боя; Мишал вероятно носеше някое боклучаво украшение от космическата ера. Но другото му аз отново взе връх, тя е забранена за теб, каза то, не всички възможности са отворени за нас. Светът е краен; нашите надежди се изливат през неговия ръб. При което сърцето му се включи в действието, бумдум думбум бумбумдум бабадум.

Сега беше навън с Джъмпи, който се безпокоеше за него, дори Памела показа загриженост.

— Аз съм тази, дето мъти — каза тя с грубичък остатък от( привързаност. — Какво ти е, та припадаш?

Джъмпи настоя:

— Най-до бре е да дойдеш с мен в моя час; просто си седи спокойно и след това ще те заведа вкъщи.

Но Памела поиска да знае дали няма нужда от лекар. Не, не, ще отида с Джъмпи, ще се оправя. Просто беше твърде топло вътре. Нямаше въздух. Дрехите ми са много топли. Глупава работа. Няма значение.

До къщата на „Приятелите“ имаше филмотечно кино и той се беше облегнал на киноафиш. Филмът бе „Мефисто“, историята на един актьор, прелъстен да сътрудничи с нацизма. На афиша актьорът — игран от германската звезда Клаус Мария Брандауер — беше облечен като Мефистофел, бяло лице, тяло, наметнато с черен плащ, ръце, вдигнати нагоре. Редове от Фауст стояха над главата му:

— Кой си ти тогава?

— Част от тази Сила, която винаги желае зло, но твори добро.

* * *

В спортния център: той едва можеше да се насили да погледне към Мишал. (Тя също си беше тръгнала от събранието за Симба навреме, за да успее за курса.) — Въпреки че беше цялата над него, ти се върна, обзалагам се, за да ме видиш, не е ли мило, той едва можа да произнесе любезна дума, камо ли да попита носиш ли нещо светещо по средата на твоите очи, защото тя сега не риташе с крака и не извиваше дългото си тяло, бляскаво в черното трико. — Докато, почувствала студенината у него, тя се дръпна назад, цялата изразяваща объркване и наранена гордост.

— Нашата друга звезда днес не се появи — спомена Джъмпи на Саладин по време на почивката между упражненията. — Мис Алилуя Коун, онази, която се изкачи на Еверест. Смятах да ви запозная. Тя познава, искам да кажа, явно е с Джебраил. Джебраил Фаришта, актьорът, твоят съоцелял от катастрофата.

Нещата се затварят над мен. Джебраил се носеше към него подобно на Индия, след откъсването си от протоконтинента Гондвана^[23] и поемането й към Лавразия. (Неговите умствени процеси, отбеляза той отсъстващо, поднасяха някои твърде странни асоциации.) Когато се сблъскат, силата ще изхвърли Хималаи. — Какво е планина? Препятствие; превъзходство и над всичко друго последица.

— Къде отиваш — викаше Джъмпи, — мислех, че ще те закарам. Добре ли си?

— Добре съм. Трябва да походя, това е всичко.

— О’кей, но само ако си сигурен.

Сигурен. Тръгни си бързо, без да срещаш натъжения поглед на Мишал.

… На улицата. Върви бързо, навън от това неподходящо място, този подсвят. — Боже: няма отърваване. Ето витрина, магазин, продаващ музикални инструменти, тромпети саксофони обои, какво е името му? — Попътни ветрове и във витрината евтино отпечатан позив. Обявяващ предстоящото завръщане на, правилно, архангел Гавриил. Връщането му и спасението на земята. Върви. Бързо се махай.

… Дай знак на това такси. (Дрехите му предизвикват почтителност у шофьора.) Влезте, скуайър, имате ли нещо против радиото. Някакъв учен, който попаднал в онова отвличане и изгубил половината си език. Американец. Те го изградили наново, разказва той, с месо от задника му, с извинение. Не би ми харесала уста, пълна с месо от собствения ми бут, но горкият човек не е имал избор, нали. Смешно копеле. Има някои странни хрумвания.

Юджийн Думздей обсъждаше по радиото празнините в летописа на вкаменелостите с новия език от бут. Дяволът се опита да ме накара да млъкна, но добрият Господ и американските хирургически техники не бяха съгласни. Тези празнини бяха главната рекламна точка на сътвориста: ако естественият подбор беше истина, къде са всички тези случайни мутации, които не са били подбрани? Къде са децата-чудовища, деформираните бебета на еволюцията? Вкаменелостите бяха неми. Между тях няма трикраки коне. Няма смисъл да се спори с тези старчоци, каза таксистът, аз самият не одобрявам Бог. Няма смисъл, съгласи се малка част от съзнанието на Чамча. Няма смисъл да се внушава, че „летописът на вкаменелостите“ е някакъв вид съвършен шкаф за папки. И еволюционната теория измина дълъг път от времето на Дарвин. Сега се твърдеше, че големите видови промени са ставали не неуверено и наслуки, както се смяташе първоначално, а на големи радикални скокове. Историята на живота не беше жужащият напредък — истинския английски напредък на средната класа, — както викторианското мислене е искало да бъде, а яростни, драматични, натрупващи се трансформации: според старата формулировка повече революция, отколкото еволюция. — Достатъчно чух, каза таксистът. Юджийн Думздей изчезна от ефира, за да бъде заменен с дискомузика. Ave atque vale.^[24]

Онова, което Саладин Чамча разбра през този ден, беше, че живее в състояние на лъжлив мир, че промяната в него е необратима. Един нов тъмен свят се беше отворил за него (или в него), когато падна от небето; няма значение колко усърдно се опитваше да пресътвори старото си съществуване, това беше, сега го разбираше, факт, който не можеше да бъде отменен. Сякаш виждаше път пред себе си, разделящ се наляво и надясно. Затваряйки очи, облягайки се на тапицерията на таксито, той избра пътя наляво.

— 2 —

Температурата продължаваше да се покачва; и когато горещата вълна достигна най-високата си точка и остана там толкова дълго, че целият град, неговите сгради, водните му пътища, жителите му стигнаха опасно близко до сваряването — тогава мистър Били Батута и неговата придружителка Мими Мамулян, наскоро върнали се в метрополиса след период на гостуване на углавните власти в Ню Йорк, обявиха своето парти на „голямото завръщане“. Бизнесвръзките на Били в центъра уредиха случаят му да се гледа от добре разположен съдия; личното му обаяние убеди всяка една от богатите дамски „мишени“, от които беше изстискал толкова щедри суми с цел откупа на душата му от дявола (включително мисис Щрувелпетер), да подпишат една петиция за снизхождение, в която матроните изразяваха своето убеждение, че мистър Батута честно се е разкаял за своята грешка и молеха в светлината на неговата клетва да се съсредоточи оттук насетне върху започващата си бляскава предприемаческа кариера (чиято социална полезност от гледна точка на натрупването на богатство и предоставянето на работа на много хора, предлагаха те, също да бъде взета под внимание от съда при смекчаването на неговите нарушения) и следващата му клетва да се подложи на пълен курс психиатрично лечение, който да му помогне да преодолее неговата слабост към криминални дяволии — така че достойният съдия да се спре на някое по-леко наказание, отколкото осъждане на затвор, „възпиращото въздействие, търсено с подобно затваряне“, по мнението на дамите, „в този случай ще бъде по-добре постигнато с по-християнска присъда“. Признатата за подхлъзнала се от любов към Били негова помощничка Мими получи условна присъда; тази на Били беше депортиране и сурова глоба, но дори това беше направено значително по-малко жестоко поради съгласието на съдията с молбата на адвоката на Били на неговия клиент да бъде позволено да напусне доброволно страната, без да има стигмата на печат със заповед за депортация в паспорта си, нещо, което ще да причини голяма вреда на множеството му бизнес интереси. Двадесет и четири часа след присъдата Били и Мими бяха обратно в Лондон, като го отпразнува шумно в „Крокфордс“ и разпратиха луксозни покани за това, което обещаваше да бъде приемът на този странно зноен сезон. Една от тези покани с помощта на мистър С.С. Сисодия намери пътя до жилището на Алилуя Коун и Джебраил Фаришта; друга пристигна, малко закъсняла, в бърлогата на Саладин Чамча, пъхната под вратата от грижливия Джъмпи. (Мими се беше обадила на Памела, за да я покани, добавяйки с обичайната си прямота: „Някаква представа с какво се е захванал този твой съпруг?“ — На което Памела отговори с английска непохватност, да, ъъъ, но. Мими измъкна цялата история от нея за по-малко от половин час, което не беше лошо постижение, и заключи тържествуващо: „Звучи като че животът ти се оправя, Пам. Доведи ги и двамата; доведи, когото искаш. Ще бъде голям цирк.“)

Мястото на приема беше друг от необяснимите триумфи на Сисодия: гигантската звукозаписна сцена на филмовата студия „Шепертън“ беше осигурена явно безплатно и така гостите щяха да могат да се забавляват сред огромната възстановка на Дикенсовия Лондон, която се намираше вътре. Музикална адаптация на последния завършен роман на великия писател^[25], преименуван „Приятел!“, с либрето и стихове от прочутия гений на музикалната сцена Джеръми Бентъм, се беше оказала мамутски хит на Уестенд и Бродуей, напук на страховитата природа на някои от неговите сцени; сега „Приятелите“, както беше известен в бизнеса, получаваше аколадата^[26] на филмова продукция с голям бюджет.

— Хората от връ-връ-връзките с обществеността — каза Сисодия на Джебраил по телефона, — мислят, че подобен праз-праз-празник, който ще бъде най-ососеяният със зззвезди, ще бъде добре за тттяхната подготвителна кккампания.

Уречената нощ настъпи: нощ на ужасяваща горещина.

* * *

„Шепертън!“ — Памела и Джъмпи вече са тук, долетели на крилете на нейното Ем Джи, когато Чамча, презрял тяхната компания, пристига с един от флотата закрити автомобили, предоставени от домакините на онези гости, предпочитайки по каквато и да е причина да бъдат возени вместо да карат. — И някой друг също — онзи, с когото Саладин падна на земята — е дошъл; и броди вътре. — Чамча излиза на арената и е удивен. — Тук Лондон е променен — не, сгъстен, — според изискванията на киното. — Защото тук е Стюкониа на Вениъринг^[27], тези чисто нови, тип-топ нови хора, лежаща шокиращо близо до Портмън скуеър и сенчестия ъгъл, криещ разнообразни Подснаповци. — И още по-лошо: гледай могилите от отпадъци на Бофинс Бауър сякаш в близката околност на Холъуей, мержелеещи се в този съкратен метрополис над стаите на Фасцинейпгън Фледжби в Олбани — истинското сърце на У е стенд! — но гостите не са склонни да се оплакват; новороденият град, дори пренареден, все пак ти спира дъха; особено в онази част на огромното студио, през която се вие реката, реката с нейните мъгли и лодки на Гефър Хекзъм^[28], Темза в отлив, течаща под два моста, един от стомана, друг от камък. По нейните калдъръмени брегове бият крак веселите гости; и звучат някак печално, неясно, звук от стъпки със заплашителен тон. Вечеря в мъгла от сух лед, гъста като грахова супа, започва на площадката.

Обществени величия, модели, филмови звезди, важни клечки в бизнеса, чифт дребни кралски личности, полезни политици и подобна сган се поти и смесва из тези подправени улици с множество мъже и жени, също толкова сладко-бляскави като „истинските“ гости и толкова подправени, колкото града: наети статисти в костюми от епохата, заедно с подбора от водещите актьори във филма. Чамча, който осъзнава в момента, когато съзира всичко това, че тази среща е била единствената цел на неговото пътуване — факт, който беше успял да държи настрана от себе си до този миг, — съзира Джебраил в нарастващо необузданата тълпа.

Да: там на Лондонския Мост, Който Е От Камък, без съмнение, Джебраил! — А това трябва да е Алилуя, неговата ледена кралица Коун! — Какво отсъстващо изражение има, как се накланя няколко градуса наляво и как тя изглежда така, сякаш душа дава за него — как всички благоговеят пред него, защото той е сред най-големите на приема, Батута от лявата му страна, Сисодия отдясно на Али и наоколо множество лица, които могат да бъдат разпознати от Перу до Тимбукту! — Чамча напредва трудно през тълпата, която става още по-гъста, когато наближава моста — но той е решителен — Джебраил, той ще стигне до Джебраил! — когато със звън на цимбали гръмва силна музика, една от безсмъртните, обикновено прекъсваща представленията за продължителни аплодисменти мелодии на мистър Бентъм, и тълпата се разделя подобно на Червеното море пред децата на Израел. — Чамча, изгубил равновесие, залита назад, притиснат е от разделящата се тълпа във фалшива, наполовина дъсчена сграда — каква друга може да бъде? — антикварен магазин; и за да се спаси, отстъпва вътре, докато една голяма пееща навалица от гърдести дами с бонета и блузи с волани, придружавани от свръхдостатъчно джентълмени с цилиндри, слиза весело надолу по крайбрежната улица, пеейки с всичка сила.

Що за общ приятел?

Що ли е в ума му?

Е ли за доверие човек?

Или само трябва да берем срама му?

И т.н. И т.н.

— Странно нещо — казва женски глас зад него, — но когато играехме шоуто в театър Ц, избухна похот сред трупата; нещо твърде необичайно според моя опит. Хората започнаха да пропускат репликите си заради глупостите в главите.

Говорещата, забеляза той, е млада, дребна, напета, съвсем не непривлекателна, влажна от горещината, зачервена от виното и явно в хватката на трескавата похотливост, за която говори. — Светлината в „стаята“ е малко, но той може да различи блясъка в очите й.

— Имаме време — продължава тя делово. — След като тази тълпа свърши, започва солото на мистър Подснап. — След което, нагласявайки се в професионална пародия на надутата поза на морския застрахователен агент, тя изстрелва своята собствена редакция на предвидената музикална подснаперщина:

Езикът ни на думи е богат,

а речникът ни бич за чужденците.

Но може да си горд, че си ми брат по нация,

благословена от звездите, опазена навеки от злините!

Сега в Рекс-Харингтънов-говор-песен^[29] тя се обръща към невидим чужденец.

— Как ви харесва Лондон? — Извъедно богао? — Ние казваме извънредно богат. Нашите английски обстоятелствени пояснения не завършват на ао. — Намирате ли, сър, множество доказателства за нашата британска конституция из улиците на световния метрополис Лондон, Лондра, Лондон? — Аз бих казала — добавя тя все още в стил подснап, — че в англичанина има съчетание на качества, една скромност, независимост, отговорност, самообладание, което човек напразно би търсил сред нациите на земята.

Създанието наближаваше Чамча, докато се освобождаваше от тези редове; междувременно разкопчавайки блузата си — и той — като мангуста пред кобра, стои замръзнал, докато тя, разголваща една добре оформена дясна гърда и предлагайки му я, посочва онова, което е нарисувала върху й, в изблик на гражданска гордост — картата на Лондон, ни повече, ни по-малко, с червен перманентен маркер, а реката в синьо. Метрополисът го призовава, но той, надавайки един напълно Дикенсов вик, си пробива път навън от антикварния магазин в лудостта на улицата.

Джебраил гледа право в него от Лондонския мост; техните очи — или така се струва на Чамча — се срещат. Джебраил вдига и махва с една неразвълнувана ръка.

* * *

Онова, което следва, е трагедия. — Или най-малкото ехо от трагедия, защото пълнокръвният оригинал е недостъпен за модерните мъже и жени, както се казва. — Една бурлеска за нашите изродени, подражателски времена, в които клоуни преиграват онова, което първо е било направено от герои и крале. — Добре, така да бъде. — Въпросът, който се задава тук, си остава толкова голям, колкото винаги си е бил; а той е: каква е природата на злото, как се ражда, защо расте, как придобива едностранна собственост върху една многостранна човешка душа. Или да кажем: енигмата Ято.

Не е неизвестно за литературно-театрални тълкувания, победени от характера, да приписват неговите действия на „безпричинна злоба“. Злото е зло и ще върши зло и това е така; змийската отрова е неговото истинско определение. — Добре, подобни вдиганици на раменете няма да издържат на проверката тук. Моят Чамча може да не е лейтенант от Венеция, моята Али не е удушена Дездемона, Фаришта не е равен на Мавъра, но те ще или поне ще бъдат костюмирани в такива обяснения, каквито разрешава моето разбиране. — И така, сега Джебраил маха за поздрав; Чамча се приближава; завесата се вдига от притъмняващата сцена.

* * *

Нека първо видим колко самотен е този Саладин; неговият единствен имащ желание компаньон е един напит и картографически гърдест непознат, той се промъква сам през това забавляващо се множество, в което всички хора изглеждат (а не са) приятели един на друг; докато там на Лондонския мост стои Фаришта, обсаден от почитатели, в самия център на тълпата;

и второ, нека оценим последиците за Чамча, който обичаше Англия под формата на изгубената си английска съпруга, от златното, бледо и ледниково присъствие до Фаришта на Алилуя Коун; той грабва чаша от таблата на минаващ келнер, изпива бързо виното, взема друго и изглежда, че съзира в далечината Али — величината на своята загуба;

и по други начини Джебраил бързо се превръща в сбора на Саладиновите поражения; сега там с него, в същия този миг, е друг предател — преоблечената като агне стара овца, над петдесетте, но трепкаща с мигли като осемнадесетгодишна, е агентът на Чамча, уважаемата Чарли Селърс; ти не би го харесала за трансилвански кръвосмукач, нали Чарли, крещи разлютеният наблюдател в него; и грабва друга чаша — и вижда на дъното й собствената си анонимност и равната на нея известност на другия, и голямата неправда на тази подялба; най-вече — с горчивина се спомня той — защото Джебраил, завоевателят на Лондон, не може да види никаква ценност в света, който сега пада ничком пред него! — защото, копелето, винаги се е подигравал на мястото, истинския Лондон, Вилает, англичаните, Спуно, какви студени риби са те, кълна ти се; Чамча, придвижвайки се неумолимо през тълпата към него, изглежда, че вижда, точно в момента, същата подигравка върху лицето на Фаришта, това презрение към един Подснап с обратен знак, за когото всички английски неща са достойни за осмиване, а не за похвала; о, Боже, жестокостта на това, че той, Саладин, чиято цел и кръстоносен поход беше да направи този град свой, трябваше да го види коленичещ пред своя презрян съперник! — така че налице е и това: че Чамча иска да бъде на мястото на Фаришта, докато неговото собствено положение не представлява никакъв интерес за Джебраил.

Какво е непростимо?

Чамча, гледайки лицето на Фаришта за пръв път от грубото им сбогуване във фоайето на Роуза Даймънд, виждайки странната празнота в погледа на другия, си спомня със съкрушителна сила тяхната по-ранна празнота, Джебраил, стоящ на стълбите и нищо неправещ, докато той, Чамча, рогат и пленен, беше извлечен в нощта; и почувства завръщането на омразата, усеща как го изпълва от-долу-до-горе със свежа зелена жлъч, извиненията нямат значение, крещи тя, по дяволите успокоенията и какво-можеше-да-направи; което не подлежи на прошка, не може да се прости. Не можеш да съдиш за вътрешната рана по размера на отвора.

Така: Джебраил Фаришта, изправен на съд от Чамча, получава по-сурово отношение, отколкото Мими и Били в Ню Йорк и е обявен за виновен за вечни времена заради Неизвинимото нещо. От което следва каквото следва. — Но ние можем да си позволим малко да поразмишляваме върху истинската природа на това Крайно, това Необяснимо престъпление. — Наистина ли, може ли да е неговото мълчание на стълбите на Роуз? — Или има по-дълбоки сръдни, за които гърчовете по така наречената Крайна причина всъщност са не повече от заместител, фасада? — Защото не са ли две свързани противоположности тези двамата, всеки от тях сянка на другия? — Единият искащ да бъде трансформиран в чужденците, от които се възхищава, другият предпочитащ презрително да трансформира; единият — безпомощен човек, сякаш непрестанно наказван за неизвършени престъпления, другият, наричан ангелоподобен от всички до един, типа мъж, на когото всичко му се прощава. Ние можем да опишем Чамча като малко по-незабележим, но шумният, вулгарен Джебраил без съмнение е доста необикновен, едно несъответствие, което лесно може да вдъхнови неопрокрустиански желания у Чамча: да се разтегне, скъсявайки Фаришта.

Какво е непростимо?

Не е ли това треперещата голота да бъдеш напълно познат на човек, комуто не се доверяваш? И Джебраил не беше ли виждал Чамча при обстоятелства — отвличане, падане, арестуване, при които тайните на аза са напълно открити?

Добре тогава. Приближаваме ли се? Трябва ли изобщо да кажем, че тези двама са два в основата си различни видове аз? Не трябва ли да се съгласим, че Джебраил въпреки всичките псевдоними и роли и въпреки лозунгите си за раждането наново, започването наново и метаморфозите — искаше да остане, до голяма степен продължаващ — което ще рече свързан и израстващ от миналото си; че не избра нито почти смъртоносна болест, нито преобразяващо падане; че фактически той се страхува най-много от променените състояния, които се просмукват през неговите сънища и надвиват будното му аз, правейки го този ангелски Джебраил, който той няма желание да бъде; така че неговото все още е едно аз, което за нашите сегашни цели можем да опишем като „истинско“.

… Докато Саладин Чамча е същество на избраните прекъсвания, на едно охотно изобретяване наново; неговият предпочетен бунт срещу историята, бидейки това, което го прави в приетия от нас език „фалшив“? И след това не можем ли да продължим и да кажем, че фалшивостта на аза прави възможна една по-лоша и дълбока фалшивост в Чамча — наречете я „зло“ — и това е истината, вратата, която беше отворена в него при падането? — Докато Джебраил, за да следваме логиката на нашата установена терминология, трябва да бъде смятан за „добър“ по силата на желанието му да остане въпреки всички превратности в основата си един непреобразен човек.

— Но и отново но: това звучи, не е ли така, опасно като международна заблуда? — Подобни различия, основаващи се, както и трябва да го правят, на идеята за аза като (идеално) хомогенен, нехибриден, „чист“ — една напълно фантастична представа! — не може, не трябва да бъде достатъчна. Не! Нека по-скоро кажем нещо дори по-тежко: че злото може би не е твърде дълбоко под нашите повърхности, както обичаме да казваме. Че фактически ние си падаме естествено по него, което ще рече, не против нашата природа. И че Саладин Чамча тръгна да унищожава Джебраил Фаришта, защото най-накрая се оказа лесно за извършване; истинският повик на злото беше прелъстителната леснина, с която човек може да поеме по този път. (И нека добавим в заключение, невъзможността по-късно за връщане назад.)

Обаче Саладин Чамча настоява за едно по-просто изречение. „Неговото мълчание в къщата на Роуза Даймънд беше предателство, нищо повече.“ Той стъпва на подправения Лондонски мост. От близката кукловодска будка на червени и бели ивици мистър Пънч — пердашещата Джуди — вика към него: Така се прави! След което Джебраил също произнася поздрави, въодушевлението в думите е разрушено от противоречащия им равнодушен глас:

— Спуно, това ти ли си? Ти, дяволе. Наистина си ти. Ела тук, Салад баба, стари приятелю.

* * *

Случи се това:

В мига, когато Саладин Чамча се приближи достатъчно близо до Али Коун, за да бъде закован и леко смразен от очите й, той почувства тази наново родена враждебност срещу Джебраил да се разпростира и върху нея с нейния оценка-нула-върви-по-дяволите поглед, нейното излъчване, че е посветена в някаква голяма скрита вселенска тайна; също така нейното качество, за което щеше после да мисли като пустош, едно трудно и рядко нещо, антисоциално, необщително, една духовна същност. Защо това го раздразни толкова? Защо още преди да си беше отворила устата, той я беше определил като част от врага?

Може би защото я желаеше; и желаеше дори повече онова, което взе за нейна вътрешна сигурност; липсвайки му, той завиждаше и искаше да навреди на това, за което завиждаше. Ако любовта е копнеж да бъдеш подобен (дори да станеш) на любимия, тогава омразата, това трябва да се каже, може да бъде предизвикана от същата амбиция, когато не може да бъде осъществена.

Случи се това: Чамча изобрети една Али и се превърна в противник на измислицата си… и не показа нищо от това. Той се усмихваше, стискаше ръце, беше му приятно да се запознае с нея; и прегърна Джебраил. Следвам го, за да се нахвърля върху него. Али, нищо неподозираща, се извини. Те двамата има толкова да наваксват, каза тя, и обещавайки скоро да се върне, си тръгна: свободна да изследва, както се изрази. Той забеляза, че тя накуцваше леко две или три стъпала; след това се спря и тръгна решително. Сред нещата, които не знаеше за нея, беше нейната болка.

Не знаейки, че стоящият срещу него Джебраил, с отсъстващ поглед и повърхностен в поздрава си, е под внимателен лекарски надзор; или че е задължен ежедневно да приема определени лекарства, които замъгляваха сетивата му, заради твърде голямата вероятност от повторение на вече-не-безименната болест, което ще рече параноидна шизофрения; или че дълго е бил държан настрана, по изрично настояване на Али, от кинаджиите, на които тя изобщо беше престанала да вярва от последното му вилнеене; или че тяхното присъствие на Батута-Мамуляновия прием беше нещо, срещу което тя от все сърце беше против, примирявайки се едва след една ужасна сцена, в която Джебраил кряскаше, че повече няма да бъде държан като затворник и че е решен да направи още един опит да влезе отново в своя „истински живот“; или че усилието да се грижи за един разстроен любовник, който беше способен да вижда малки подобни на прилепи дяволчета да висят с главите надолу в хладилника, беше изхабило Али подобно на изтъняла износена риза, налагайки и ролята на милосърдна сестра, жертвен агнец и патерица — в обобщение изисквайки от нея да действа срещу собствената си сложна и объркана природа; не знаейки нищо от това, не успявайки да разбере, че този Джебраил, когото гледаше и вярваше, че вижда, Джебраил, олицетворение на сполуката, която на гонения от фурии Чамча толкова забележимо липсваше, беше също толкова създание на неговото въображение, също толкова измислица, както изобретената възмутителна Али, тази класически зашеметяваща блондинка или femme fatale, която беше извикал в завистливото си, измъчено Орестово въображение — въпреки това Саладин в невежеството си проникна по чиста случайност в пукнатината на Джебраиловата (трябва да се признае малко донкихотовска) броня и разбра как неговото омразно Друго аз може по най-бързия начин да бъде погубено.

Баналният въпрос на Джебраил постави началото. Ограничен от успокоителните в светски разговори, той попита неясно:

— И кажи, как е жена ти?

При което Чамча с развързан от алкохола език изтърси:

— Как? Свалена. Бременна. Велика с шибаното дете.

Пълният с приспивателни Джебраил пропусна яростта в тази реч, отнесено засия и прегърна Саладин през рамото.

— Шабаш, мубарак^[30] — отправи той поздравления. — Спуно! Дяволски бърза работа.

— Поздрави любовника й — беснееше със заплитащ се език Саладин. — Моят стар приятел Джъмпи Джоши. Сега, признавам това, има мъж. Изглежда жените побесняват. Бог знае защо. Те искат шибаните му бебета и дори не чакат разрешението му.

— Например коя? — изкрещя Джебраил, въртейки глава и карайки Чамча да отскочи изненадано. — Коя, коя, коя? — викаше той, предизвиквайки пиянско кикотене. Саладин Чамча също се засмя: но без удоволствие:

— Ще ти кажа коя например. Например жена ми, ето коя. Това не е дама, мистър Фаришта, Джебраил. Памела, моята жена, която не е дама.

В същия този миг, както го беше пожелало щастието — докато Саладин заради изпитите чашки беше в твърде голямо неведение за въздействието, което имаха думите му върху Джебраил — за когото два образа експлозивно се бяха обединили: първия — внезапният му спомен за Реха Мерчант върху летящ килим, предупреждавайки го за тайното желание на Али да има дете, без да съобщи на бащата, кой иска разрешение от семето, за да засее, и вторият — представата за тялото на инструктора по бойни изкуства, сраснало се във високоритаща похот със същата тази мис Алилуя Коун — фигурата на Джъмпи Джоши беше видяна да прекосява Саутуък Бридж в леко развълнувано състояние — всъщност преследвайки Памела, от която беше разделен от същия напор на пеещите дикенсианци, които бяха тласнали Саладин към столичните гърди на младата жена в антикварния магазин.

— Говорим за вълка — посочи Саладин. — Там върви копелето. — Той се обърна към Джебраил, но последният си беше отишъл.

Али Коун се появи наново, ядосана, обезумяла.

Къде е той? Исусе! Не мога ли да го оставя и за една шибана секунда? Не можа ли да го държиш под подпухналите си очи?

— Защо, какво става?

Но Али се беше гмурнала в тълпата, така че, когато Чамча видя Джебраил да пресича Саутуък Бридж, тя беше толкова далече, че не би могла да го чуе. — Тук беше и Памела, питайки:

— Да си виждал Джъмпи? — И той посочи, „В тази посока“, след което тя също изчезна без нито една вежлива дума; и сега се виждаше Джъмпи да пресича Саутуък Бридж в противоположната посока, къдрава коса, по-рошава от всякога, подобните на закачалка рамене, изгърбени в балтона, който беше отказал да свали, с търсещи очи, с насочващ се към устата палец; и малко по-късно Джебраил се насочи към бледното подобие на Моста Който Е От Стомана, поемайки по пътя на Джъмпи.

Накратко събитията бяха започнали да граничат с фарса; но когато няколко минути по-късно актьорът, играещ ролята на Гефър Хексъм, който наблюдаваше този отсек от Дикенсовата Темза за трупове, за да ги освободи от техните ценности, преди да ги предаде на полицията, хокайки, се спусна бързо надолу по студийната река с неговата предвидено чорлава, прошарена коса, щръкнала право нагоре, фарсът веднага беше прекратен; защото в неговата непочтена лодка лежеше безчувственото тяло на Джъмпи Джоши в подгизналия си балтон.

— Повален в безсъзнание — изкрещя лодкарят, посочвайки голямата цицина, издигаща се върху задната част на черепа на Джъмпи, — и в безсъзнание е бил във водата, чудо е, че не се е удавил.

* * *

Една седмица след това в отговор на едно възбудено телефонно обаждане от Али Коун, която го беше проследила посредством Сисодия, Батута и най-накрая Мими и която изглеждаше доста поразмразена, Саладин Чамча се намери на пътническото място в едни тригодишен сребрист ситроен комби, който бъдещата Алиша Бониек беше подарила на дъщеря си, преди да замине за един продължителен престой в Калифорния. Али го посрещна на гара Карлайл, повтаряйки по-раншните си извинения по телефона:

— Нямах право да ти говоря така; ти нищо не знаеш, искам да кажа, слава Богу, никой не видя нападението и изглежда е било потулено, но този беден човек, в гръб с лопата по главата, това е много лошо, работата е, че взехме едно място горе на север, на мои приятели, които сега отсъстват, това изглеждаше най-добрия начин да излезем от обсега на човешките същества и той те иска; мисля, че наистина можеш да му помогнеш и откровено казано, аз също се нуждая от помощ — което остави Саладин не по-мъдър, но разяждан от любопитство, — и сега Шотландия летеше покрай прозорците на ситроена с тревожеща скорост: краят на вала на Адриан, старият рай за пристаналите Гретна Грийн^[31] и след това навътре по посока на южната планинска част; Екълфекън, Локърби, Бийтък, Елвънфут. Чамча беше склонен да мисли за всички нестолични места като за дълбините на междузвездното пространство и пътуванията из тях за изпълнени с опасност: защото да рухнеш: в подобна празнота със сигурност означаваше да умреш в самота и неоткрит. Бдителното му око беше забелязало, че един от фаровете на ситроена е счупен, че индикаторът за горивото беше на червено (излезе, че той също е развален), че дневната светлина намаляваше и че Али караше, сякаш А47 е писта в Силвърстоун през слънчев ден.

— Не може да стигне далече без транспорт, но човек никога не знае — мрачно обясни тя. — Преди три дни открадна ключовете от колата и го откриха поел в обратната посока по един изход на М6, крещейки за проклятие. Пригответе се за отмъщението на Господа, казал той на пътните ченгета, защото аз скоро ще призова своя помощник Азраил. Те записали всичко в малките си тефтерчета.

Чамча, чието сърце все още бе пълно със собствените му отмъстителни страсти, изигра съчувствие и шок.

— А Джъмпи? — заинтересува се той. Али вдигна и двете си ръце от волана в жест аз-се-предавам, докато колата заплашително се клатушкаше по неравния път.

— Лекарите казват, че натрапчивата ревност може да е част от същото нещо; най-малкото може да освободи лудостта, подобно на взривател.

Тя се радваше, че има възможност да говори, и Чамча охотно й предложи слуха си. Ако му се доверяваше, то беше, защото Джебраил също го правеше; той нямаше намерение да развали това доверие. Веднъж той измами доверието ми, сега нека известно време има доверие в мен. Той беше един начеващ кукловод, беше необходимо да изучи вървите, да открие кое с кое беше свързано…

— Не мога да престана — говореше Али. — По един неразбираем начин се чувствам виновна заради него. Нашият живот не се получава и вината е моя. Майка ми се ядосва, когато говоря по този начин.

На прага да хване самолета за запад, Алиша смъмри дъщеря си на трети изход. „Не мога да разбера, откъде ти идват тези идеи“, викаше тя посред раници, куфари и плачещи азиатски мамички. „Можеш да кажеш, че животът на баща ти също не се разви по план. В такъв случай той ли трябва да бъде обвиняван за лагерите? Изучавай историята, Алилуя. През този век историята престана да обръща внимание на старата психологическа насоченост на действителността. Искам да кажа, характерът вече не е съдба. Икономиката е съдба. Идеологията е съдба. Бомбите са съдба. Какво ги интересуват гладът, газовата камера, гранатата, как си живяла живота си? Кризата идва, смъртта идва и твоето патетично индивидуално аз няма съвсем нищо общо с това, но страда от последствията. Този твой Джебраил: може би той е въплъщение на това, как ти се случва историята.“ Без предупреждение тя се беше върнала към високостилния гардероб, предпочитан от Ото Коун, и изглежда към начина на говорене, който подхождаше на големите черни шапки и костюми с жабо. „Наслаждавай се на Калифорния, майко“, остро каза Али. „Една от нас е щастлива“, каза Алиша. „Защо да не съм аз?“ И преди дъщеря й да успее да отговори, тя премина бързо през бариерата само за пасажери, размахвайки паспорт, бордна карта, билет и насочвайки се към безмитните бутилки на „Опиум“ и „Гордънс джин“, които се продаваха под един осветен надпис, гласящ КАЖЕТЕ ЗДРАВЕЙ НА ДОБРИТЕ ПОКУПКИ.^[32]

В последната дневна светлина пътят заобикаляше едно разклонение от безлесни, покрити с пирен хълмове. Много отдавна в друга страна, в друг сумрак, Чамча беше заобикалял друго подобно разклонение и се беше изправил пред гледката на останките на Персеполис. Обаче сега отиваше към останките от една човешка развалина; не да се възхищава и може би дори (защото решението да се върши зло никога не е окончателно взето до самия момент на постъпката; винаги има последна възможност да се откажеш) не, за да разруши. Да издълбае името си в плътта на Джебраил: Саладин беше тук.

— Защо оставаш с него? — попита той Али и за негова изненада тя се изчерви. — Защо не си спестиш страданието?

— Аз всъщност изобщо не те познавам — започна тя, след това направи пауза и взе решение. — Не се гордея с отговора, но е истината — каза тя. — Сексът. Заедно сме невероятни, съвършени, нищо такова не съм знаела досега. Любовници мечта. Той сякаш: познава… Познава мен. — Тя замлъкна; нощта скриваше лицето й. Горчивината на Чамча наново се надигна. Всички около него бяха любовници мечта; той безсънен, можеше само да гледа. Стисна ядно зъби и по погрешка малко от езика си.

Джебраил и Али се бяха сврели в Дъриздир, село толкова малко, че нямаше пъб, и живееха в една одържавена Свободна църква^[33] — покръстена — мнимият религиозен термин прозвуча странно на Чамча — от един архитект, приятел на Али, който беше натрупал богатство от метаморфозата на святото в мирско. Мястото изненада Саладин със своята мрачност, въпреки всичките си бели стени, приглушени осветителни тела и мъхнати вълнени мокети. В градината имаше надгробни паметници. Като убежище за човек, страдащ от параноични халюцинации, че е главният архангел на Бог, помисли Чамча, то нямаше да бъде на първо място в неговия избор. Църквата беше разположена малко настрани от около дузината останали каменни и покрити с керемиди къщи, които образуваха общината: усамотена дори сред тази самота. Джебраил стоеше на вратата, сянка на фона на осветения коридор, когато колата спря.

— Ти пристигна — извика той. — Яр, много добре. Добре дошъл в проклетия затвор.

Лекарствата правеха Джебраил непохватен. Докато тримата седяха около кухненската маса от смолист бор под подвижната дребно буржоазна лампа, включена на „слабо“, той два пъти обърна кафето си (очевидно не къркаше; Али, наливайки две щедри дози скоч, правеше компания на Чамча) и ругаейки, се запрепъва към кухнята за хартиени кърпи, за да избърше бъркотията.

— Когато ми писне да съм така, аз просто изключвам, без да й казвам — призна той. — И тогава започват да се случват лайняните неща. Кълна ти се, Спуно, не мога да понеса шибаната идея, че това никога няма да спре, че единственият избор са лекарствата или бръмбарите в главата. Просто не мога да го понеса. Кълна ти се, яр, ако си мислех, че е така. тогава, бас^[34], не знам. Аз не знам.

— Затвори си устата — меко каза Али. Но той изкрещя:

— Спуно, аз дори я ударих, знаеш ли това? По дяволите! Един ден си помислих, че е някакъв вид ракша демон^[35] и просто я погнах. Знаеш ли колко голяма е силата на лудостта?

— За мое щастие посещавах тези — хлъц, ъъъ — курсове по самозащита. — Али се ухили. — Той преувеличава, за да не се изложи. Всъщност той беше този, който си тресна главата в пода.

— Точно тука — овенски потвърди Джебраил. Кухненският под беше направен от големи плочи.

— Болезнено — предположи Чамча.

— Дяволски точно — избоботи Джебраил, странно весел сега. — Просна ме най-откровено.

Вътрешността на църквата беше разделена на двуетажна (на жаргона на брокерите на имоти „двоен обем“) приемна — бившият шеф — и една по-обикновена половина с кухня и сервизни помещения долу и спални и бани горе. Неспособен да заспи, по някаква причина в полунощ Чамча се разходи до голямата (и студена: горещата вълна може би продължаваше в южната част на Англия, но тук, където климатът беше есенен и студен, нямаше и следа от нея) всекидневна и тръгна между призрачните гласове на анатемосани проповедници, докато Джебраил и Али правеха шумна любов. Като Памела. Той се опита да мисли за Мишал, за Зини Вакил, но не се получи. Натъпквайки пръсти в ушите си, се бореше срещу звуковите ефекти на съвкуплението на Фаришта и Алилуя Коун.

Още от самото начало тяхното беше високорисково съединение, помисли си той: първо, драматичното изоставяне на кариерата от Джебраил и понасянето му към другата страна на света и сега Алината непреклонна решителност да издържи, да победи тази луда ангелска божественост в него и да възстанови човешкото, което обичаше. За тях няма компромиси: вървяха към разрушение. Докато той като Саладин беше обявил себе си, доволен, че живее под същия покрив с жена си и нейния любовник. Кой беше по-добрият начин? Капитан Ахаб се удави, припомни си той; огнярът Ишмаел беше този, който оцеля.

* * *

На сутринта Джебраил поръча изкачване на местния „връх“. Но Али отказа, въпреки че за Чамча беше очевидно, че връщането й в провинцията я беше накарало да свети от радост.

— Проклета плоскокрака мем — наруга я с обич Джебраил. — Хайде, Салад. Ние, проклетите градски измамници, можем да покажем на завоевателката на Евереет как се катери. Какъв тъп живот, обърнат с главата надолу, яр. Ние отиваме да се катерим по планините, докато тя си седи тук и провежда делови разговори по телефона.

Мислите на Саладин се гонеха: сега той разбра странното загазване в „Шепертън“; разбра също, че това усамотено убежище трябва да е временно — че Али, идвайки тук, жертваше собствения си живот и нямаше да може да продължава така безкрайно. Какво да прави? Нещо? Нищо? — Ако трябваше да се отмъсти, кога и как?

— Слагай тези ботуши — изкомандва Джебраил. — Мислиш си, че дъждът ще отложи целия шибан ден?

Не го направи. Когато стигнаха каменната пирамида на върха на избраното от Джебраил изкачване, бяха обвити във фин дъждец.

— Дяволски добра гледка — тежко дишаше Джебраил. — Погледни: ето я там, там долу, облегнала се като важна клечка. — Той посочи надолу към църквата. Чамча, с блъскащо сърце, се чувстваше глупаво. Трябва да започне да се държи като човек с по-сериозен проблем. Къде беше славата в умирането от сърдечна недостатъчност на този нищо и никакъв връх за нищо в дъжда? След това Джебраил извади бинокъла си и започна да изучава внимателно долината. Едва се виждаха някакви движещи се фигури — двама или трима мъже с кучета, малко овце, нищо друго. Джебраил проследяваше мъжете с бинокъла си. — Сега, когато сме сами — внезапно каза той, — мога да ти кажа наистина защо дойдохме в тази проклета празна дупка. Заради нея. Да, да; не се оставяй да бъдеш излъган от постъпката ми! Всичко е заради проклетата й красота. Мъжете, Спуно: преследват я като дяволски мухи. Кълна се! Виждам ги, лигавещи се и посягащи. Това не е честно. Тя е много уединена личност, най-уединената личност на света. Трябва да я пазим от похотта.

Тази реч изненада Саладин. Ти, бедно копеле, помисли той, наистина ще си загубиш главата от объркване, ако я караш така. И веднага по петите на тази мисъл, сякаш по магия, в главата му се появи второ изречение: Не мисли, че ще те пусна без наказание.

* * *

По време на пътуването обратно към гара Карлайл Чамча спомена обезлюдяването на провинцията.

— Тук няма работа — каза Али. — Затова е празно. Джебраил казва, че не може да свикне с мисълта, че цялото това пространство сочи бедност: казва, че на него му прилича на лукс след индийските тълпи.

— А твоята работа? — попита Чамча. — Какво ще стане с нея?

Тя му се усмихна, фасадата на ледена девица отдавна бе изчезнала.

— Много мило, че питаш. Продължавам да мисля, че един ден животът ми ще е в центъра, заемайки първо място. Или, добре, въпреки че срещам трудности да използвам първо лице, множествено число: нашият живот. Така звучи по-добре, нали?

— Не го оставяй да те откъсне — посъветва я Саладин. — От Джъмпи, от собствените ти думи, от каквото и да е. — Това беше мигът, от който можеше да се каже, че кампанията му наистина беше започнала; когато той пое по този безусилен, прелъстителен път, който беше само еднопосочен.

— Ти си прав — каза Али. — Боже, да знаеш само. Неговият скъпоценен Сисодия например: той не се пуска само на седемфутови кандидат-звезди, въпреки че без съмнение ги харесва.

— Опитал се е да те свали — предположи Чамча и едновременно съхрани информацията за възможно по-късно използване.

— Той е напълно безсрамен — засмя се Али. — Беше точно под носа на Джебраил. Въпреки това няма нищо против да му откажат: само се покланя и промърморва без обобобида и това е всичко. Можеш ли да си представиш, ако бях казала на Джебраил?

На гарата Чамча пожела късмет на Али.

— Трябва да прекараме няколко седмици в Лондон — каза тя през прозореца на колата. — Имам срещи. Може би тогава ти и Джебраил може да се срещнете; това наистина му става добре.

— Позвъни по всяко време — помаха той за довиждане и проследи ситроена, докато се изгуби от погледа му.

* * *

Тази Али Коун, третият връх в един триъгълник от измислици — защото до голяма степен те не бяха ли се събрали измисляйки си заради своите собствени нужди една „Али“ и един „Джебраил“, в които всеки можеше да се влюби; и сега не им ли натрапваше Чамча изискванията на собственото си объркано и разочаровано сърце? — трябваше да бъде неволният невинен агент на отмъщението на Чамча, стана още по-ясно на заговорника Саладин, когато откри, че Джебраил, с когото си беше уредил да прекара един екваториален лондонски следобед, не желаеше нищо по-силно от това да описва в смущаващи подробности сексуалния възторг от споделянето на Алиното легло. Колко невъзпитани хора са тези, чудеше се Саладин с отвращение, които се наслаждаваха от налагането на своята интимност на неучастващи други. Докато Джебраил (с нещо като облекчение) описваше пози, любовни ухапвания, тайните азбуки на страстта, те се разхождаха по Брикхол Фийлдс сред ученички, каращи летни кънки деца и бащи, които неумело хвърляха бумеранги и пластмасови дискове към презрителни синове; и избираха пътя си между печаща се секретарска плът; и Джебраил прекъсна еротичната си рапсодия, за да спомене налудничаво, че „аз понякога поглеждам тези розови хора и вместо кожа, Спуно, това, което виждам, е гниеща плът; надушвам тяхното гниене тук — той пламенно почука ноздрите си, сякаш разкривайки тайна, — в носа си.“ След това отново за вътрешната страна на Алините бедра, замъглените й очи, съвършената долина на кръста й, кратките викове, които обичаше да издава. Това беше човек в непосредствена опасност да се разпадне по шевовете. Дивата енергия, маниакалните подробности на неговото описание внушаваха на Чамча, че той отново е намалил дозите си, че се търкаляше нагоре към гребена на една умопобъркана висина, онова състояние на трескаво вълнение, което, от една страна, беше като пиянство до смърт (според Али), а именно, че Джебраил не можеше нищо да си спомни от онова, което е казал или направил, когато, което беше неизбежно, отново се спускаше на земята. — Описанията продължаваха с необикновената дължина на зърната й, отвращението й към пипането на пъпа и, чувствителността на пръстите на краката й. Чамча си каза, че лудост или не, всичко, което този разговор за секса разкриваше (същото направи и Али в ситроена), беше слабостта на тяхното така наречено „силно увлечение“ — определение, което Али беше използвала само полу на шега — защото, казано накратко, нямаше нищо друго в нея, което да беше поне малко добро; просто нямаше друга страна за възпяване на тяхната връзка. — Обаче в същото време той почувства, че се възбужда. Започна да се вижда стоящ отвън пред нейния прозорец, докато тя стоеше там гола като актриса на екрана и мъжки ръце я милваха по хиляди начини, довеждайки я все по-близо и по-близо до екстаз; той започна да вижда себе си в този чифт ръце, почти можеше да почувства нейната хладина, нейните реакции, почти чуваше нейните викове. — Той се овладя. Желанието му го отврати. Тя беше недостъпна; това беше чисто воайорство и той нямаше да му се поддаде. — Но страстта, възбудена от разкритията на Джебраил, нямаше да изчезне.

Сексманията на Джебраил, припомни си Чамча, всъщност улеснява нещата.

— Тя наистина е много привлекателна жена — за опит прошепна той между другото и с удовлетворение да получи в отговор дълъг кръвнишки поглед. След което Джебраил, разигравайки представление от овладяването си, прегърна Саладин и избоботи: — Извинение, Спуно, аз съм един мръсник с гаден нрав, когато стане дума за нея. Но ти и аз! Ние сме бхаи-бхаи^[36]! Минахме през най-лошото и се измъкнахме с усмивка; идвай сега, стига с този никакъв малък парк. Давай да вървим в града.

Ето го момента преди злото; след това мига на злото; след това времето след него, когато стъпката е направена и всяка следваща крачка става все по-лесна.

— Съгласен съм — отговори Чамча. — Хубаво е, че те виждам да изглеждаш толкова добре.

Момче на шест или седем мина покрай тях на Бе Ем Хикс. Чамча, обръщайки глава, за да проследи напредването на момчето, видя, че то се движеше гладко по алея, засводена от дървета, през които горещото слънце успяваше да надникне тук-таме. Шокът от откриването на мястото на неговия сън за малко го обърка и го остави с лош вкус в устата: киселия аромат на могло-е-да-бъде. Джебраил махна на такси и поиска Трафалгар Скуеър.

О, той беше в приповдигнато и добро настроение този ден, подигравайки се на Лондон и англичаните със значителна част от старото си оживление. Където Чамча виждаше привлекателно избледняло величие, Джебраил виждаше развалина, град на Крузо, изолиран на острова на миналото си и опитващ се с помощта на Петканите от нисшата класа да поддържа внушителния си вид. Под втренчения поглед на каменни лъвове той преследваше гълъби, крещейки:

— Кълна се, Спуно, вкъщи тези тлъстугери нямаше да оцелеят и един ден, давай да си вземем някой за вечеря.

Поанглийчената душа на Чамча се сви от срам. По-късно на Ковънт Гардън той описа за полза на Джебраил деня, когато пазарът за плодове и зеленчуци се премести на Найн Елмс. Властите, разтревожени заради плъховете, запечатаха каналите и убиха десетки хиляди, но повече от стотици оцеляха.

— В този ден умиращите от глад плъхове се нароиха по тротоарите — припомняше той. — По целия път надолу към Странд и Ватерло Бридж, в магазините и извън тях, отчаяно търсещи храна. — Джебраил изпръхтя. — Сега аз зная, че това е потъващ кораб — изкрещя той и Чамча се ядоса, че му е дал благоприятна възможност. — Дори шибаните плъхове си заминават. — И след прекъсване: — Това, от което се нуждаеха, беше един свирач от Хамелин, не е ли така? Да ги поведе към унищожението с мелодия.

Когато не обиждаше англичаните и не описваше тялото на Али от корените на косата до мекия триъгълник на „любовното място, проклетото йони“, той изглежда желаеше да прави списъци: кои бяха десетте любими книги на Спуно, искаше да знае той; също филми, жени-звезди, храна. Чамча предложи обикновени космополитни отговори. Неговият списък от филми включваше „Потьомкин“, „Кейн“, „Otto e Mezo“, „Седемте самураи“, „Алфавил“, „Ангелът унищожител“.

— Промили са ти мозъка — присмя му се Джебраил. — Целият този западен филмотечен боклук. — Неговата челна десетка на всичко идваше от „дома“ и беше агресивно нискочела. „Майка Индия“, „Мистър Индия“, „Господин 420“: никакъв Радж, никакъв Мринал Сен, никакъв Аравиндан или Гатак.^[37] — Главата ти е пълна с боклуци — посъветва той Саладин, — забравил си всичко, което си заслужава да помниш:.

Неговото нарастващо вълнение, неговата бръщолевеща решителност да превърне света в грозд от неговия хитпарад, неговата яростна крачка — трябва да бяха минали двадесет мили в края на разходката им — подсказаха на Чамча, че сега няма да е нужно много, за да го блъсне от ръба. Изглежда се оказах също доверен човек, Мими. Изкуството на убиеца е да привлече жертвата близо; това го улеснява да я промуши.

— Огладнявам — обяви заповеднически Джебраил. — Заведи ме в един от десетте ти най-добри ресторанти.

В таксито Джебраил дразнеше Чамча, който не му беше съобщил местоназначението.

— Някакъв френски локал, нали? Или японски, със сурови риби и октоподи. Боже, защо се доверявам на твоя вкус.

Те пристигнаха в кафене „Шаандаар“.

* * *

Джъмпи го нямаше.

Явно Мишал не беше изгладила нещата с майка си; Ми-шал и Ханиф отсъстваха и нито Анахита, нито майка й поздравиха Чамча по начин, който можеше да бъде описан като топъл. Единствено хаджи Суфян ги поздрави радушно:

— Елате, елате, седнете, добре изглеждаш.

Кафенето беше странно празно и дори присъствието на Джебраил не успя да създаде голяма суматоха. На Чамча му бяха необходими няколко секунди, за да разбере какво става; след това видя карето бели младежи, седящи на ъглова маса, копнеещи за побой.

Младият бенгалски келнер (който Хинд трябваше да наеме след заминаването на по-голямата й дъщеря) дойде и взе поръчката им — патладжани, сикх кебап^[38], ориз — докато зяпаше гневно в посока на заядливия квартет, който, както едва сега долови Чамча, беше наистина много пиян. Келнерът Амин беше толкова раздразнен от Суфян, колкото от пияните.

— Изобщо не трябваше да им позволява да сядат — промърмори той на Чамча и Джебраил. — Сега съм задължен да им сервирам. Това е добре за сетх^[39] той не е на предна линия, нали виждаш.

Пияните получиха храната си по същото време като Чамча и Джебраил. Когато започнаха да се оплакват от готвенето, атмосферата в помещението се наелектризира още повече. Най-накрая те станаха.

— Няма да ядем тези лайна, путки такива — изкрещя водачът, един дребничък тип с пясъчна коса, бледо тясно лице и пъпки. — Това са лайна. Може сами да се наебете, шибани путки. — Неговите трима другари, кикотейки се и псувайки, излязоха от кафенето. Водачът се забави за миг. — Наслаждавате ли се на храната си? — изпищя той към Чамча и Джебраил. — Това са шибани лайна. Това е, което ядете вкъщи, нали? Путки. — Джебраил имаше изражение, което казваше високо и ясно: значи в това са се превърнали британците най-накрая, великата нация от завоеватели. Той не отговори. Малкият плъхолик говорител се приближи. — Зададох ви един шибан въпрос — каза той. — Казах. Наслаждавате ли се на шибаната си лайняна вечеря?

И Саладин Чамча може би заради своето раздразнение, че не Джебраил беше предизвикан от мъжа, когото той почти желаеше да убие — хващайки го в гръб с похвата на страхливците, — се усети да отговаря:

— Щяхме, ако не бяхте вие.

Момчето-плъх, завъртайки се на пети, преглътна тази информация и направи нещо много изненадващо. Поемайки дълбоко дъх, той се изправи с всичките си пет фута и пет инча; след това се наведе напред и се изплю силно и изобилно по цялата храна.

— Баба, ако това е твоята класация на десетте най-добри — каза Джебраил в таксито към къщи, — не ме води по местата, които не харесваш толкова много.

— Миннамин, Гут маг алкан, Перн дирстан — отговори Чамча. — Това означава: „Скъпи, Бог те прави гладен, дяволът жаден.“ Набоков.

— Отново този — оплака се Джебраил. — Какъв е проклетият език?

— Той го е измислил. Това казва бавачката на Кинбот Земблан, когато е дете. В „Блед огън“.

— Перндирстан — повтори Фаришта. — Звучи като страна: по дяволите, може би. Както и да е, аз се отказвам. Как може да се очаква да четеш човек, който пише на съставен от него собствен език?

Почти бяха стигнали апартамента на Али, издигащ се над Брикхол Фийлдс.

— Драматургът Стриндберг — разсеяно каза Чамча, сякаш следващ някаква мъдра поредица мисли — след два нещастни брака се венчал за прочута и красива двадесетгодишна актриса на име Хариет Босе. В „Сънят“ тя била голям Зъл дух. За нея написал също ролята на Елеонора във „Великден“. Един „ангел на мира“. Младите мъже се побъркали по нея и Стриндберг станал толкова ревнив, че почти изгубил разсъдъка си. Той се опитал да я държи заключена вкъщи, далече от очите на мъжете. Тя искала да пътува, той й носел книги за пътешествия. Било като в старата песен на Клиф Ричард: Ще я заключа в сандък / така че никой голям тип / да не може да я открадне от мен.

Тежката глава на Фаришта кимна с разбиране. Той беше изпаднал в един вид унес.

— Какво се случило? — попита той, когато стигнаха целта си.

— Тя го напуснала — обяви невинно Чамча. — Казала, че не може да го сдобри с човешката раса.

* * *

Докато се връщаше пеша от метрото вкъщи, Алилуя Коун четеше лудо-щастливото писмо на майка си от Станфорд, Калифорния. „Ако някой ти каже, че щастието е недостижимо — пишеше Алиша с големи, завити, наклонени назад, леворъки букви, — любезно го насочи към мен. Аз ще го оправя. Аз го намерих два пъти, първия път с твоя баща, както знаеш, втория с този мил, свободен човек, чието лице е с точния цвят на портокалите, които растат навсякъде по тези места. Доволството, Али. То побеждава вълнението. Опитай, ще ти хареса.“ Когато погледна нагоре, Али видя призрака на Морис Уилсън да седи на върха на един голям чернолист бук в обичайната си вълнена премяна — шотландската барета, високото поло с диамантена шарка, голф — изглеждайки неудобно свръхоблечен в горещината.

— Сега нямам време за теб — каза му тя и той вдигна рамене.

— Мога да чакам.

Краката отново я боляха. Тя стисна зъби и потегли напред.

Саладин Чамча, скрит зад същия чернолист бук, от който призракът на Морис Уилсън наблюдаваше болезненото движение напред на Али, забеляза Джебраил Фаришта да изскача от входната врата на кооперацията, където беше чакал нетърпеливо нейното завръщане; видя го със зачервени очи и бесен. Демоните на ревността седяха на раменете му и той ревеше същата стара песен: къдеподяволите коипо каквопо немисличеможешдамеизмамиш каксмееш кучкокучкокучко. Изглежда, че Стриндберг беше успял там, където Джъмпи (като отсъстващ) се беше провалил.

Наблюдателят във високите клони изчезна; другият с доволно кимване пое бавно надолу по алеята от сенчести разклонени дървета.

* * *

Телефонните обаждания, които сега започнаха, първо в тяхното лондонско жилище и след това на един далечен адрес в Думфриз и Гелъуей за Али и Джебраил, не бяха много чести; но от друга страна не можеха да бъдат определени като редки. Нито имаше твърде много гласове, за да бъдат достоверни; но от друга страна бяха достатъчно. Това не бяха кратки позвънявания като тези на дишащите тежко и други злоупотребяващи с телефонната мрежа, но никога не траеха достатъчно дълго, за да може подслушващата полиция да ги проследи до техния източник. Нито пък цялата неприятна случка трая твърде дълго — нищо и никакви три и половина седмици, след което обаждащите се престанаха завинаги; но също може да бъде споменато, че това продължи точно толкова дълго, колкото трябваше, което ще рече, докато Джебраил Фаришта не беше докаран до това да направи на Али Коун онова, което преди това беше направил на Саладин — а именно Непростимото нещо.

Трябва да се каже, че никой, нито Али, нито Джебраил, нито професионалните подслушвачи на телефони, които те повикаха, някога заподозряха, че обажданията са дело на един-единствен човек; но за Саладин Чамча, някога известен (дори и само в кръговете на определени специалисти) като Човека с хилядата гласа, подобна измама беше проста работа, напълно лишена от усилие или риск. Всичко на всичко трябваше да избере (от хилядата си и един гласа) общо не повече от тридесет и девет.

Когато Али вдигаше, тя чуваше непознати мъже да шептят интимни подробности в ухото й, непознати, които изглежда познаваха и най-уединените места на тялото й, безлики същества, които даваха доказателства, че са научили нейните най-любими предпочитания от безчислените форми на любов; и щом веднъж опитите за проследяване започнаха, унижението й нарасна, защото сега не можеше просто да затвори телефона, а трябваше да стои и да слуша с горещо лице и изстинал гръбнак, правейки опити (които бяха неуспешни) да удължи обажданията.

Джебраил също получи дела си от гласове: великолепни байроновски аристократи, хвалейки се, че са „завоювали Еверест“, подигравателни уличници, мазни най-добри приятелски гласове, смесващи предупреждения и подигравателно съчувствие, една дума за мъдрия, как може да си толкова глупав, още ли не знаеш каква е тя, всичко с панталони, бедни слабоумнико, приеми го от приятел. Но един глас изпъкваше сред останалите, висок задушевен глас на поет, един от първите гласове, които Джебраил чу, всъщност този, който му влезе най-дълбоко под кожата; глас, който говореше само в рими, рецитирайки бездарни стихове с омаловажаваща наивност, дори невинност, която контрастираше толкова силно с мастурбаторската грубост на повечето от другите звънящи, така че Джебраил скоро започна да го смята за най-коварно заплашителния от всички.

Обичам кафето, по чая съм луд,

обичам игрите, девичия скут.

Кажи й това, заглъхваше гласът и прекъсваше. Друг ден се връщаше с друга версификация:

Обичам масло и препечен комат,

обичам те тебе, но не като брат.

Предай й това съобщение също, би ли бил толкова мил. Имаше нещо демонично, реши Джебраил, нещо дълбоко неморално, прикриващо покварата с тези стихчета от поздравителни картички.

Лимонов сладкиш no-обичам. Дали?

Или ябълко моя — теб, любима Али.

А…л…л… Джебраил в отвращението и страха си тресна слушалката; и се разтрепера. След това версификаторът престана да се обажда за известно време; но негов беше гласът, който Джебраил започна да чака, ужасявайки се от повторната му поява, може би приел на някакво ниво, по-дълбоко от подсъзнанието, че това пъклено подобие на детско зло ще бъде онова, което ще го довърши на всяка цена.

Но, o, колко лесно излезе, че е било! Колко удобно злото се разполагаше в тези гъвкави, безкрайно разтегливи гласни струни, тези кукловодски върви! Колко сигурно излизаше по високите кабели на телефонната система, балансирайки като босоног акробат; колко уверено влизаше в духа на жертвата, толкова сигурен във въздействието си, колкото хубав мъж в съвършено ушит костюм! И колко внимателно изчакваше времето си, изпращайки напред всеки глас, освен гласа, който щеше да нанесе coup de grace — защото Саладин също беше разбрал особената сила на бездарните стихове — дълбоки гласове и писукащи гласове, бавни и бързи, тъжни и весели, изпълнени с агресия и плахи. Един по един те капеха в ушите на Джебраил, отслабвайки неговата връзка с реалния свят, издърпвайки го малко по малко в своята измамна мрежа, така че малко по малко тяхната скверна, измислена жена започна да замазва истинската жена, подобно на лепкав зелен слой, и въпреки неговите тържествени заявления за противното, той започна да й се изплъзва; и тогава беше времето за завръщането на малките сатанински строфи, които го направиха луд.

* * *

Розите са си червени,

а сини виолетките, все сини.

И даже захарта не бе тъй сладка,

като вкусът на кожата ти гладка.

Предай го. Той се завърна толкова невинен, колкото обикновено, предизвиквайки смут от пеперудени трептения в стегнатия на възел стомах на Джебраил. След това римите потекоха гъсто и бързо. Те биха могли да имат мръсотата на училищния двор:

Знам там на спирка Ватерло,

тя не отказва нощ и ден,

а на Лестър Скуер се качи

без гащи и без сутиен.

или веднъж или два пъти ритъма на командващ агитката.

Гащи-дращи по чорапогащи!

Чука-пука-тралала!

Алилуя! Алилуя!

Скокна-тропна — опала!

И най-накрая, когато се бяха върнали в Лондон и Али отсъстваше заради тържественото откриване на магазин за замразени храни в Хаунзлоу, последната рима.

Виолетките са сини, кървав розовият цвят,

всичко е добре, щом скърца старичкият ми креват.

Сбогом, минетчио.

Сигнал свободно.

* * *

Алилуя Коун се прибра, за да открие, че Джебраил си е тръгнал, и в обезобразената тишина на апартамента си тя твърдо реши да не го приема обратно, независимо в колко жалко състояние или колко ласкателно ще допълзи при нея, молейки се за прошка и любов; защото преди да си тръгне, беше изковал ужасно отмъщение за нея, унищожавайки всеки един от заместителите на Хималаите, които колекционираше с течение на годините, стопявайки ледения Еверест, който държеше във фризера, смъквайки и накъсвайки на парчета върховете от парашутна коприна, които се издигаха над главата й, насичайки на парчета (той беше използвал малката брадвичка, която държеше заедно с пожарогасителя в шкафа за метлите) безценния дялан спомен от нейното завоюване на Джомолунгма, даден й от шерпа Пемба, като предупреждение и възпоминание. На Али Биби. Ние имали щастие. Не опитва наново.

Тя вдигна горната част на прозореца и закрещя ругатни по невинните Фийлдс долу.

— Умри бавно! Гори в ада!

След това плачейки, тя звънна на Саладин Чамча, за да му каже лошата новина.

* * *

Мистър Джон Маслама, собственик на нощния бар „Хот У екс“, веригата музикални магазини със същото име и на „Попътни ветрове“, легендарния магазин, където можеха да се купят най-хубавите духови инструменти — кларинети, саксофони, тромбони, — които някой можеше да намери в целия град Лондон, беше зает човек, така че винаги щеше да приписва на Божественото провидение щастливата случайност, че беше в магазина за тромпети, когато Архангелът на Бога влезе с гръм и светкавица, виещи се като лаврови венци около величествените му вежди. Бидейки практичен бизнесмен до този миг, мистър Маслама беше крил от служителите си своята извънкласна работа като главния вестител на завърналото се Небесно и Полубожествено същество, закачайки плакати във витрината си само когато беше сигурен, че никой не го вижда, пропускайки да подписва рекламите, които пускаше във вестници и списания със значителни лични разходи, обявяващи близката Слава на Пришествието на Господа. Той издаваше прессъобщения чрез един клон за връзки с обществеността на агенцията на Велънс, изисквайки анонимността му да бъде грижливо пазена.

„Нашият клиент е в състояние да заяви — загадъчно обявяваха тези съобщения, които по едно време бяха на мода като развлечение сред хроникьорите на Флийт стрийт, — че очите му са видели Славата, приписвана на небето. Джебраил е сред нас в този миг, някъде в центъра на Лондон, — вероятно в Кемдън, Брикхол, Тауър Хемлитпс или Хекни — и той скоро ще се разкрие, може би след дни или седмици.“

Всичко това беше неизвестно на тримата високи безжизнени продавачи в магазина „Попътни ветрове“ (Маслама отказваше да наема тук жени консултантки; „моето мото — си падаше да казва той, — е, че никой не се доверява на жена при избора на тръба“); затова нито един от тях не можа да повярва на очите си, когато техният здравомислещ работодател внезапно изживя пълна промяна на личността и се втурна към този див, небръснат непознат, като да беше Господ Всемогъщи — със своите двуцветни лачени обувки, костюм от Армани и пригладена като на Робърт де Ниро коса над изобилни вежди, Маслама не приличаше на лазещ по корема си тип, но вече правеше точно това, разблъсквайки служителите си: Аз ще се погрижа лично за джентълмена, подлизурствайки, вървейки заднишком, бихте ли повярвали? — както и да е, непознатият носеше този дебел колан с пари под ризата си и започна да измъква множество високостойностни банкноти; той посочи тромпет на най-високия рафт, това е той, просто ей така, едва го погледна и мистър Маслама вече беше нагоре по стълбата, pronto, аз-ще-го-взема-казах-аз-ще-го-взема, и сега наистина учудващата част, той се опита да откаже плащането, Маслама!, беше пълно с не, не, сър, безплатно, сър, но непознатият въпреки това плати, напъхвай-ки банкнотите в горното джобче на сакото на Маслама, сякаш той беше някакво пиколо, човек трябваше да е там и най-накрая клиентът се обръща към целия магазин и изревава колкото му глас държи: Аз съм дясната ръка на Бога! — Веднага, няма да повярваш, проклетият Ден на Страшния съд беше като на длан. — След това Маслама стана безучастен, беше много разтърсен, той наистина падна на собствените си колене. — Тогава непознатият вдигна тромпета над главата си и извика: Назовавам този тромпет Азраил, Последната Тръба, Унищожителят на хората! — а ние просто си стояхме там, казвам ти, превърнати в камък, защото около шибания ненормалник, около главата му копелдашка за освидетелстване, имаше това ярко сияние, нали разбираш? — излизащо сякаш от точка зад главата му.

Ореол.

Каквото и да казвате, повтаряха след това тримата продавачи на всеки, който би слушал, каквото и да казвате, но ние видяхме, каквото видяхме.

— 3 —

Смъртта на д-р Ухуру Симба, бившият Силвестър Робъртс, докато чакаше процеса си в ареста, беше описана от служителя за връзки с обществеността на полицейския участък в Брикхол, някой си инспектор Стивън Кинч, като „случай един на един милион“. Изглежда, че д-р Симба е изживявал кошмар, толкова ужасяващ, че го е накарал да пищи пронизително в съня си, привличайки веднага вниманието на двамата дежурни служители. Тези джентълмени, втурвайки се към килията му, пристигнали навреме да видят все още спещите форми на огромния човек буквално излитащи от нара му под вредното влияние на съня и тежко стоварващи се на земята. Силно пукване било чуто и от двамата офицери; това бил звукът от счупването на врата на д-р Ухуру Симба. Смъртта настъпила веднага.

Дребната майка на мъртвия мъж, Антуанет Робъртс, седяща с евтини черна шапка и рокля в задната част на пикапа на по-малкия си син, повдигнала предизвикателно булото на траура от лицето си, моментално прецени колко струват думите на инспектор Кинч и ги запрати обратно в неговото червендалесто, с груба челюст, импотентно лице, чието гузно изражение носеше следите на унижението от споменаването му от братята служители като негролюб и още по-лошо — гъба, в смисъл, че постоянно е държан на тъмно и от време на време — например при сегашните прискърбни обстоятелства, — Изваждан на показ, за да могат хората да хвърлят лайна по него.

— Искам да разберете — произнесе с патос мисис Робъртс пред значителната тълпа, която се беше събрала пред полицейския участък на Хай стрийт, — че тези хора разиграват на комар нашия живот. Те залагат големи суми срещу вероятността да оцелеем. Искам всички вие да помислите какво означава това от гледна точка на тяхното уважение към нас като човешки същества.

И Ханиф Джонсън, адвокатът на Ухуру Симба, добави собственото си пояснение от пикапа на Уолкът Робъртс, посочвайки, че уж фаталният скок на неговия клиент е бил от долното легло в неговата килия; че във времето на пренаселеността на затворите в страната е необичайно, най-меко казано, че другото легло е било останало незаето, осигурявайки липсата на друг свидетел на смъртта освен затворническите служители; и че един кошмар в никакъв случай не може да бъде единственото възможно обяснение за писъците на чернокож в ръцете на затворническите власти. В заключителните си забележки, след това определени като „подстрекателски и непрофесионални“ от инспектор Кинч, Ханиф свърза думите на служителя за връзки с обществеността с тези на прословутия расист Джон Кингсли Рийд, който веднъж беше реагирал на новината за смъртта на чернокож с лозунга „Един долу, милиони чакат“. Тълпата мърмореше и вреше; беше горещ и изпълнен със злоба ден.

— Запазете сгорещеността си — извика Уолкът, братът на Симба, към тълпата. — Никой да не се охлажда. Поддържайте яростта си.

Тъй като всъщност Симба вече беше съден и намерен за виновен от това, което той някога беше нарекъл „дъговата преса — червено като дрипи, жълто като удари, синьо като филми, зелено като жлъч“, неговият край порази много бели хора като израз на сурова справедливост, възмездие над чудовището убиец. Но в друг съд, мълчалив и чернокож, той беше получил една много по-благоприятна присъда и тези различаващи се оценки на починалия се пренесоха в резултат на неговата смърт на градските улици и ферментираха в несвършваща тропическа жега. „Дъговата преса“ беше пълна с подкрепата на Симба за Кадафи, Хомейни, Луис Фаракан; докато на улиците в Брикхол млади мъже и жени поддържаха и раздухваха бавния огън на своя гняв, един призрачен пламък, но способен да затъмни светлината.

Две нощи по-късно зад пивоварната „Чарингтън“ в Тауър Хемлитс Изкормвача на баби отново нанесе удар. И в нощта след това една стара жена беше убита близо до детската площадка в парк Виктория, Хекни; и отново отвратителният „подпис“ на Изкормвача — ритуалното подреждане на вътрешните органи около тялото на жертвата, чието точно разположение никога не беше оповестено публично — беше добавен към престъплението. Когато инспектор Кинч, изглеждайки малко поочукан по краищата, се появи по телевизията да предложи за разглеждане изключителната теория, че един „убиец-подражател“ някак си е разкрил запазената марка, която беше крита грижливо толкова дълго, и се е загърнал с плаща, който покойният Симба бе изпуснал; след това началникът на полицията също сметна за мъдро да учетвори полицейското присъствие по улиците на Брикхол и да държи толкова много полицаи в резерв, че се оказа необходимо да се отложи столичната футболна програма в края на седмицата. И наистина навсякъде клокочеше ядът заради старото петно върху Ухуру Симба; Ханиф Джонсън направи изявление в смисъл, че увеличеното полицейско присъствие е „провокационно и подстрекателско“ и в „Шаандаар“ и „Пагал Хана“ започнаха да се събират групи млади чернокожи и азиатци, решени да предизвикат обикалящите наоколо панди^[40]. В „Хот У екс“ чучелото, избрано за стопяване, беше не друго, а на потящата се и вече втечнена фигура на офицера за връзки с обществеността. И температурата продължаваше неумолимо да расте.

Произшествията с насилие започнаха да се случват все по-често: нападения срещу чернокожи семейства на общинска земя, задяване на чернокожи ученици по пътя им към къщи, караници в кръчмите. В „Пагал Хана“ един плъхолик младеж и трима от неговите приятели плюха върху храната на много хора; в резултат на последвалото спречкване трима келнери бенгалци бяха обвинени в нападение и причиняване на истински телесни повреди; обаче инспектиращият квартет не беше задържан. Разкази за полицейска бруталност, за черни младежи, вмъквани в небелязани коли и бусове, принадлежащи на специалните патрулни групи, и изхвърляни също толкова дискретно, покрити с порязвалия и натъртвания, се разпространиха из общностите. Патрулите за самоотбрана от млади сикхи, бенгалци и афро-карибски мъже — описвани от техните противници като доброволни отреди — започнаха да обикалят района пеша или в стари форд зодиак и кортина, решени да не „го поемат лежешком“. Ханиф Джонсън каза на своята любовница и спътница в живота Мишал Суфян, че по негово мнение още едно убийство на Изкормвача ще подпали фитила. „Този убиец не само ликува, че е свободен“, каза той. „Той се смее и на смъртта на Симба и това е, което хората не могат да преглътнат.“

В една непривично влажна нощ по тези къкрещи улици се спускаше Джебраил Фаришта, надувайки златния си рог.

* * *

В осем часа тази вечер, събота, Памела Чамча и Джъмпи Джоши — който отказваше да я пуска непридружена — стояха до автомат за снимки на ъгъла сред основната тълпа на спирка Юстън, като се чувстваха смешно конспиративни. В осем и петнадесет до тях се доближи млад мъж с остра коса, който изглеждаше по-висок, отколкото си го спомняха; следвайки го, без да кажат дума, тя и Джъмпи влязоха в очукания му син пикап и бяха откарани в мъничък апартамент над магазин за алкохол на Райлтън Роуд, Брикстън, където Уолкът Робъртс ги запозна с майка си Антуанет. Тримата мъже, които Памела помисли за хаитянци, не бяха представени заради онова, което тя сметна за шаблонни причини.

— Пийнете чаша джинджифилово вино — изкомандва Антуанет Робъртс. — За бебе също е полезно.

Когато Уолкът завърши с почитанията, мисис Робъртс, която изглеждаше изгубена в обемистото и овехтяло кресло (изненадващо бледите й крака, тънки като кибритени клечки, които се показваха изпод черната й рокля и завършваха с размирни къси розови чорапки и здравомислещи обувки с връзки, не успяваха с малко да стигнат земята), стана делова.

— Тези джентълмени бяха колеги на моето момче — каза тя. — Излиза, че вероятната причина за неговото убийство е работата, която вършеше по един предмет, за който ми беше казано, че интересува и вас. Ние смятаме, че е дошло време да работим по-формално, чрез каналите, които вие представлявате. — На това място един от тримата мълчаливи „хаитянци“ подаде на Памела червено пластмасово куфарче. — То съдържа — кротко обясни мисис Робъртс — пространни доказателства за съществуването на сборище на вещици в столичната полиция.

Уолкът се изправи.

— Сега трябва да вървим — каза той твърдо. — Моля. Памела и Джъмпи станаха. Мисис Робъртс кимна едва-едва, отсъстващо, пукайки със ставите на ръцете си с увиснала кожа.

— Довиждане — каза Памела и отправи традиционни съболезнования.

— Момиче, не си хаби дъха — прекъсна я мисис Робъртс. — Просто ми закови тези магьосници. Закови ги в сърцето.

* * *

Уолкът Робъртс ги остави в Нотинг Хил в десет. Джъмпи кашляше лошо и се оплакваше от болки в главата, които се бяха появили на няколко пъти след раняването му в „Шепертън“, но когато Памела призна, че е неспокойна, тъй като притежава единственото копие на тези взривоопасни документи в пластмасовото куфарче, Джъмпи още веднъж настоя да я придружи до офисите на брикхолския Съвет за общински връзки, където тя имаше намерение да направи фотокопия и да ги раздаде на няколко доверени приятели и колеги. Така че в десет и петнадесет те бяха в обичаното Ем джи на Памела, насочвайки се на изток напряко през града в надигащата се буря. Един стар син закрит бус мерцедес ги последва, както беше следвал пикапа на Уолкът, което значи, без да бъде забелязан.

Петнадесет минути по-рано патрулна група от седем едри млади сикхи, натъпкани в един „Уоксхол Кавалиър“, караше по моста над канала Мълей Кресънт в южен Брикхол. Чувайки вик от пътя за влачене на шлепове под моста и втурвайки се към мястото, те откриха един приятен бял човек, среден на ръст и фигура, с руси коси, спускащи се върху лешникови очи, който скочи на крака със скалпел в ръката и се втурна настрани от тялото на една стара жена, чиято синя перука беше паднала и се носеше в канала подобно на медуза. Младите сикхи с лекота настигнаха и надвиха бягащия мъж.

В единадесет часа новината за хващането на масовия убиец беше проникнала във всяка цепнатина на района, придружена с твърде много слухове: полицията неохотно е обвинила маниака, членовете на патрула са били задържани за разпит, планирало се прикриване. Тълпи започнаха да се събират по уличните ъгли и когато кръчмите се изпразниха, избухнаха поредица битки. Имаше известни повреди на собственост: бяха разбити стъклата на три коли, един видеомагазин беше плячкосан, бяха хвърлени няколко тухли. В този момент в единадесет и тридесет в събота вечерта, когато клубовете и танцовите салони започват да произвеждат развълнуваното си и под високо напрежение население, груповият полицейски началник след консултации с по-висшата власт, обяви, че сега съществуват условия за безредици в централен Брикхол и стовари пълната мощ на столичната полиция върху „нарушителите на обществения ред“.

Също в този момент Саладин Чамча, който беше вечерял с Али Коун в нейния апартамент, издигащ се над Брикхол Фийлдс, за лице съчувствайки и мърморейки окуражителни неискрености, излезе в нощта, за да открие една testudo^[41] от мъже с каски и пластмасови щитове в готовност, движещи се към него през Фийлдс с твърда неумолима крачка; беше свидетел на пристигането над главата му на облак от подобни на прелетни скакалци хеликоптери, от които падаше светлина като едър дъжд; видя напредването на водните оръдия и подчинявайки се на неустоим първичен инстинкт, подви опашка и побягна, не знаейки, че е сбъркал пътя, тичайки с все сила по посока на „Шаандаар“.

* * *

Телевизионните камери пристигат точно навреме за набега срещу клуба „Хот У екс“.

Ето какво вижда една телевизионна камера: по-малко надарена от човешкото око, нейните нощни видения са ограничени до онова, което прожекторите ще покажат. Един хеликоптер се рее над нощния бар, уринирайки светлина в дълги златисти потоци; камерата разбира този образ. Държавната машина, връхлитаща върху враговете си, сега има камера в небето; някъде телевизионен редактор е одобрил разходите за въздушни снимки и от друг хеликоптер новинарски екип се изстрелва надолу. Не се правят опити да бъде прогонен този хеликоптер. В този случай отново екипировката за видеозаписи е по-малко чувствителна от човешкото ухо.

Кадър: Един човек, осветен от прожектор, говори бързо в микрофон. Зад него се движи безредица от сенки. Но между репортера и безредието от сенчести земи има стена: мъже в каски за борба с безредици, носещи щитове. Репортерът говори сериозно; петролни бомби пластмасови куршуми полицейски рани водни оръдия плячкосване, придържайки се, разбира се, към фактите. Но камерата вижда онова, което той не казва. Камерата е нещо лесно за чупене или крадене; нейната крехкост я прави придирчива. Една камера изисква закон, порядък, тънката синя линия. Искайки да предпази себе си, тя остава зад прикриващата стена, наблюдавайки че избира страна.

Кадър: Прожекторите осветяват ново лице, виснало гушесто и зачервено. Това лице е наименувано: субтитри се появяват напряко на куртката му. Инспектор Стивън Кинч. Камерата го вижда такъв, какъвто е: добър човек с невъзможна работа. Баща, мъж, който обича халбата си с бира. Той говори: не-може-да-приеме-райони-без-достъп по-добра-защита-нужна-за-полицаите виждате-пластмасовите-щитове-да-пламват. Той се позовава на организираната престъпност, политически агитатори, фабрики за бомби, наркотици. „Ние разбираме, че някои от тези деца може да смятат, че имат повод за оплакване, но ние не можем и не искаме да бъдем изкупителните жертви на обществото.“ Окуражен от светлините и търпеливите мълчаливи лещи, той продължава. Тези деца не знаят колко са щастливи, подсказва той. Те трябва да се посъветват с роднини и приятели. Африка, Азия, Карибите: сега това са места с истински проблеми. Това са местата, където хората могат да имат оплаквания, които си заслужават да се уважат. Тук нещата не са толкова зле и сравнение не може да става; тук няма кланета, няма мъчения, няма военни преврати. Хората трябва да ценят това, което имат, преди да го изгубят. Нашата страна винаги е била мирна, казва той. Нашата работлива островна раса. — Зад него камерата вижда носилки, линейки, болка. — Тя вижда странни човекоподобни форми, които биват измъквани от червата на клуба „Хот Уекс“ и разпознава чучелата на могъщите. Инспектор Кинч обяснява. Те ги готвят на една печка там долу, наричат го забавление, аз не бих го нарекъл така. — Камерата наблюдава восъчните модели с отвращение. — Няма ли нещо вещерско в тях, нещо канибалско, някаква нездравословна миризма? Черни изкуства ли са упражнявани тук? — Камерата вижда счупени стъкла. Вижда нещо да гори на средно разстояние: една кола, един магазин. Тя не може да разбере или да покаже какво се постига с някое от тях. Тези хора изгарят собствените си улици.

Кадър: Ето един ярко осветен видеомагазин. Няколко телевизора са оставени включени във витрините; камерата: най-делириумната от нарцистичните, гледа TV, създавайки за един миг една безкрайна верига от телевизионни приемници, смаляващи се до точка.

Кадър: Една сериозна глава, окъпана в светлина; дискусия за хората извън закона. Били Хлапето и Нед Нели вече не са мярка в това отношение.. Модерните масови убийци, нуждаещи се това героично измерение, са не повече от болни, увредени същества, напълно празни като личности, техните престъпления са разпознаваеми чрез вниманието към процедурата, към методологията — нека кажем ритуала, — може би движени от желанието на нищожества да бъдат забелязани, да се издигнат от тълпата и да станат за миг звезди. — Или от един вид пренесено желание за смърт: да се убие любимият и така да се унищожи азът. — Кой е Изкормвача на баби? — пита един задавач на въпроси. А Джек? — Истинският човек извън закона е черен огледален образ на героя. — Може би тези бунтари? — идва предизвикателството. Не се ли излагате на опасността да разкрасявате, да легитимирате? Главата се поклаща и оплаква материализма на съвременната младеж. Плячкосването на магазини за електроника не е онова, за което е говорила главата. — А онези от миналото? Бъч Касиди, братята Джеймс, капитан Мунлайт, бандата на Кели. Те всички ограбваха — нали? — банки. — Кадър. По-късно през тази нощ камерата ще се върне на витрината на магазина. Телевизионните апарати ще липсват.

От въздуха камерата наблюдава входа на клуб „Хот Уекс“. Сега полицията е свършила с восъчните чучела и носи истинските човешки същества. Камерата се настанява върху арестуваните лица: висок албинос; човек в костюм от Армани, изглеждащ като черния огледален образ на Де Ниро; младо момиче на — какво? — четиринадесет, петнадесет? — един намръщен млад мъж на около двадесет. Не се съобщават имена; камерата не познава тези лица. Постепенно обаче излизат наяве фактите. Диджеят на клуба Севсункер Рам, известен като Пинкуала, и неговият собственик мистър Джон Маслама ще бъдат обвинени в участие в голямомащабна операция с наркотици — крек, хероин, хашиш, кокаин. Мъжете, арестувани с тях, един служител в близкия музикален магазин на Маслама „Попътни ветрове“, е регистрираният собственик на бус, в който е открито непосочено количество „твърди наркотици“, също така известен брой „горещи“ видеофилми. Името на младото момиче е Анахита Суфян; тя е малолетна и се казва, че пие много, и се намеква, че е правила секс с поне един от тримата арестувани мъже. Съобщава се още, че е известна с бягствата си от училище и връзките си с криминални типове: явно престъпник.

Един осветен журналист ще предложи на нацията тези пикантерии много часове след събитието, но новината вече подлудява из улиците: Пинкуала! — И „Уекс“: разбили са мястото — напълно! — Сега е война.

Обаче това се случва — както и много други неща — на места, които камерата не може да види.

* * *

Джебраил се движи като насън, защото след дни ходене из града, без да се храни или спи, с тромпета, наименуван Азраил, пъхнат на сигурно място в джоба на палтото му, той вече не отличава различията между будното и състоянието на сън; сега той разбира какво означава да си вездесъщ, защото преминава през няколко истории едновременно: има един Джебраил, който скърби за предаването му от Алилуя Коун, и един Джебраил, реещ се над смъртното ложе на един Пророк, и един Джебраил, тайно наблюдаващ напредъка на едно поклонение към морето, очаквайки момента, когато ще се разкрие, и един Джебраил, който чувства с всеки изминал ден все по-силно волята на врага, привличащ го все по-близо, водещ го към последната им прегръдка — изкусния, измамния враг, който беше приел лицето на неговия приятел, на Саладин, най-верния му приятел, за да приспи неговата бдителност. Има и един Джебраил, който крачи по лондонските улици, опитвайки се да разбере волята на Бог.

Дали ще бъде представител на гнева Божи?

Или на неговата любов?

Отмъщение ли е той, или прошка? Да остане ли фаталният тромпет в неговия джоб, или да го извади и надуе?

(Аз не му давам наставления. Аз също съм любопитен за неговите избори — за резултата от неговия мач по борба. Характер срещу съдба: една борба свободен стил. Две падания, две покорности или нокаут ще решат.)

Борейки се с многото си истории, той напредва.

Има мигове, когато го боли за нея, Алилуя, самото й име възхвала; но след това си спомня сатанинските строфи и я измества от мислите си. Рогът в неговия джоб настоява да бъде надут, но той се въздържа. Сега не му е времето. Търсейки следи — какво трябва да се направи? — той крачи по градските улици.

Някъде вижда един телевизионен апарат през вечерен прозорец. На екрана има женска глава, една известна „представяща се“ е интервюирана от един също толкова прочут сияещ ирландски водещ. — Какво би било най-лошото нещо, което може да си представите? — О, мисля, сигурна съм, би било, о, да: да бъда сама на Коледа. Тогава наистина трябва да се изправите срещу себе си, нали, ще трябва да погледнете в едно сурово огледало и да се запитате: това всичко ли е? — Джебраил сам, незнаещ датата, продължава да върви. В огледалото врагът се приближава със същата скорост като неговата, махайки и протягайки ръце.

Градът му изпраща съобщения. Ето тук е мястото, където холандският крал реши да живее, когато намина преди три века. В онези дни това беше извън града, село, разположено сред зелените английски поля. Но когато кралят дойде, за да издигне къща, лондонски площади изникнаха насред полята, червени тухлени сгради с холандски зъбери, издигащи се срещу небесата, така че придворните му да имат места, където да пребивават. Не всички имигранти са безсилни, шепнат все още стоящите постройки. Те налагат своите нужди на новата си земя, донасяйки собственото си сцепление в новонамерената земя, представяйки си я наново. Но внимавай, предупреждава градът. Несвързаността също трябва да има своя ден. Яздейки из парка, където беше избрал да живее — върху непокорната земя, която беше цивилизовал — Уилям III е хвърлен от коня си, пада тежко и чупи кралския си врат.

В някои дни се открива сред крачещи трупове, големи тълпи от мъртъвци, всички отказващи да признаят, че са си изпели песента, трупове, размирнически продължаващи да се държат като живи хора, които пазаруват, хващат рейсове, флиртуват, отиват си вкъщи да правят любов, пушат цигари. Но вие сте мъртви, крещи им той. Зомбита, връщайте се в гробовете си. Те не му обръщат внимание или го заплашват с юмруците си. Той замлъква и продължава да бърза.

Градът става неясен, аморфен. Става невъзможно да се опише светът. Поклонничество, пророк, враг се сливат, избледняват в мъгла, изплуват. Както прави тя: Али, ал-Лат. Тя е възторжената птица. Силно да бъде желана. Той си спомня сега: тя му каза, много отдавна, за поезията на Джъмпи. Той се опитва да направи сбирка. Една книга. Смучещият палеца си артист с адски възгледи. Една книга е резултат от договор с Дявола, който обръща Фаустовия договор, каза той на Али. Д-р Фауст пожертва вечността в замяна на двайсетина години власт; пишещият се съгласява с унищожението на живота му и си спечелва (само ако е щастлив) може би не вечност, а поне потомство. И в двата случая (това беше гледната точка на Джъмпи) Дяволът печели.

Какво пише един поет? Стихове. Какво дрънчи в мозъка на Джебраил? Стихове. Какво разби сърцето му? Стихове и отново стихове.

Тромпетът Азраил се провиква от джоба на палтото: Вземи ме! Да-да-да: тръбата. По дяволите всичко, цялата жалка бъркотия: просто надуй бузите и тату-тату-тату. Давай, време е за купона.

Колко е горещо: влажно, задушно, непоносимо. Това не е истинският Лондон: не и този неподходящ град. Първа писта, Махагони, Алфавил. Той крачи сред бъркотия от езици. Вавилон: средоточие на асирийския баб^[42]. „Портата на Бог“. Вавилондон.

Къде е това?

— Да. — Той се скита една нощ зад катедралите на индустриалната революция, крайните железопътни гари на Северен Лондон. Анонимната Кингс Крос, подобната на сопа заплаха на кулата на Сейнт Панкрас, червено-черните резервоари за светилен газ, изпълващи и изпразващи се като гигантски стоманени дробове. Където някога в битка беше паднала кралица Бодика^[43], Джебраил Фаришта се бореше със себе си.

Стоковият път: но, о, какви сочни стоки безделничат по входове и под волфрамови лампи, какви деликатеси се предлагат по този начин! — Въртейки дамски чанти, подвиквай-ки, среброполи, носейки мрежести бодита: това са не само млади стоки (средна възраст тринадесет до петнадесет), но и евтини. Те имат къси приличащи си истории: всички имат някъде зарязани бебета, всички са били изхвърлени от къщи от разлютени пуритански настроени родители, нито една от тях не е бяла. Сутеньори с ножове взимат деветдесет процента от техните доходи. Стоките са си само стока в края на краищата, особено ако са боклук.

На Стоковия път Джебраил Фаришта е викан от сенки и лампи; и в началото ускорява крачка. Какво общо има това с мен? Гадно изобилие на пички. Но той намалява и спира, чувайки нещо друго да го вика от лампи и сенки, някаква нужда, някаква безмълвна молба, скрита под тънките гласчета на десетлирови курвета. Крачките му се забавят, след това спират. Той е държан от техните желания. За какво? Сега те се движат към него, привлечени подобно на риби на невидими куки. Когато се приближават към него, походките им се променят, хълбоците им губят своята напереност, лицата им започват да показват истинската им възраст въпреки всичкия грим. Когато стигат до него, те падат на колене. Кой казвате, че съм? — пита той и иска да добави: Аз зная имената ви. Срещал съм ви преди, някъде другаде, зад едно перде. Дванадесет тогава, както сега. Айша, Хафса, Рамла, Савда, Зайнаб, Маймуна, Сафия, Джувайрия, Ум Салама Мазумитката, Рехана Еврейката и красивата Мария Коптянката. Мълчаливо те остават на колене. Техните желания му стават известни без думи. Какво е един архангел, ако не кукла? Катхпулти, марионетка. Вярващите ни превиват според волята си. Ние сме сили на природата, а те наши господари. Също и любовници. Тежестта в неговите крайници, горещината и в ушите му едно бръмчене като от пчели през летни следобеди. Щеше да бъде толкова лесно да изгуби съзнание. Той не губи съзнание.

Той стои сред коленичещите деца, чакайки сутеньорите. И когато идват, той най-накрая изважда и притиска към устните си своя не тих рог: унищожителя, Азраил.

* * *

След като огненият поток се появява от устата на златния му тромпет и поглъща приближаващите се мъже, обгръщайки ги в пашкул от пламък, погубвайки ги толкова изцяло, че дори и обувките им не остават цвъртящи на тротоара, Джебраил разбира.

Той отново върви, оставяйки зад себе си благодарността на курвите, насочвайки се по посока на района Брикхол, заедно с Азраил в големия си джоб. Нещата започват да се изясняват.

Той е архангел Гавриил, ангелът от Рецитацията със силата на откровението в ръцете си. Той може да бърка в гърдите на мъже и жени, да изважда желанията им от най-скритите ъгълчета на сърцата им и да ги прави действителност. Той е утолителят на желанията, насищащият страстите, сбъдващият мечтите. Той е джинът от лампата и неговият господар е Рух.

Какви желания, какви императиви има в среднощния въздух? Той ги вдишва. — И кимва, така да бъде, да. — Нека бъде огън. Това е град, който се е пречистил сам в пламък, очистил се е, изгаряйки до основи.

Огън, падащ огън.

— Такава е присъдата на Бог в неговата ярост — обявява Джебраил Фаришта на размирната нощ, — нека да бъдат задоволени желанията в сърцата на хората и те да бъдат погълнати от тях.

Евтини високи жилища го обгръщат. Негрите ядат лайната на белия човек, подсказват неоригиналните стени. Сградите имат имена: Изандхлуана, Рокс Дрифт^[44]. Но сега се осъществява едно ревизионистично начинание, защото две от кулите са преименувани и сега носят имената Мандела и Toussaint L’Ouverture^[45]. — Кулите се изправят върху кокили и в бетонната безформеност под и между тях вие един вечен вятър и завихря боклуците: захвърлени кухненски уреди, спукани велосипедни гуми, парчета от счупени врати, крака от кукли, зеленчукови остатъци, измъкнати от пластмасови торби за отпадъци от гладни котки и кучета, пакети от бързи закуски, търкалящи се консервени кутии, разбити изгледи за работа, изоставени надежди, изгубени илюзии, изразходвани ядове, натрупана горчивина, повърнат страх и една ръждясваща вана. Той стои неподвижно, докато малки групи обитатели бързат покрай него в различни посоки. Някои (не всички) носят оръжия. Бухалки, бутилки, ножове. Всички групи съдържат бели младежи, както и чернокожи. Той вдига своя тромпет до устните си и започва да свири. Малки напъпили пламъчета скачат нагоре по бетона, разпалвани от изоставената собственост и мечти. Има една малка гниеща купчинка завист: тя гори зеленикаво в нощта. Огньовете са от всеки цвят на дъгата и не всички от тях се нуждаят от гориво. Той издухва малките цветове на огъня от своя рог и те танцуват върху бетона, без да имат нужда нито от горивни материали, нито от корени. Ето един розов! Там какво би било красиво?

Зная: една сребърна роза. — И сега пъпките разцъфтяват в букети, те се катерят подобно на виещи се растения по стените на кулите, протягат се към своите съседи, образувайки живи плетове от многоцветен пламък. Сякаш гледаш лъчиста градина, нейният растеж ускорен много хиляди пъти, една разцъфтяваща, процъфтяваща градина, ставаща задушаваща, заплетена, трудна за проникване, градина от гъсто преплетени химери, съперничещи по своя собствен жарък начин на гората от тръни, която израсна около замъка на една спяща красавица в друга приказка много отдавна.

* * *

Но тук няма красавица, спяща вътре. Тук е Джебраил Фаришта, крачещ в свят от огън. На Хай стрийт той вижда къщи, построени от пламък, със стени от пламък и пламъци като събрани завеси, висящи по прозорците. — Има мъже и жени с огнени кожи, разхождащи се, тичащи, кръжащи около него, облечени в палта от огън. Улиците са станали огненочервени, разтопени, река с цвета на кръвта. — Всичко, всичко е лумнало, докато той свири на веселия си рог, давайки на хората това, което искат, косата и зъбите на гражданството пушат и са червени, гори стъкло, птиците прелитат отгоре с пламтящи крила.

Врагът е много близо. Врагът е магнит, око на водовъртеж, неустоимият център на черна дупка, гравитационната му сила, създаваща най-сетне хоризонт, от който нито Джебраил, нито светлината може да избягат. По този път, вика врагът. Ето ме тук.

Не дворец, а само едно кафене. В помещенията отгоре пансион с легла и закуска. Без спящи принцеси, а с една объркана жена, надвита от пушека, лежаща тук; и до нея на пода до леглото им, също в безсъзнание, нейният съпруг, завърналият се от Мека бивш учител Суфян. — Докато на други места в горящия „Шаандаар“ безлики хора стоят на прозорците и сърцераздирателно махат за помощ, неспособни (нямат устни) да пищят.

Врагът: ето го там, издишва!

Очертан срещу екрана на запаленото кафене „Шаандаар“, виж, това е самият тип!

Азраил скача неканен в ръката на Фаришта.

Дори един архангел може да изпита откровение и когато Джебраил улавя в най-бързолетното мигновение окото на Чамча — тогава в този незначителен и безкраен момент булата са разкъсани пред зрението му, — той вижда себе си да се разхожда с Чамча в Брикхол Фийлдс, изгубен в своята рапсодия, разкривайки най-интимните тайни на своето правене на любов с Алилуя Коун — същите тези тайни, които после бяха шепнати по телефони от множество зли гласове — между всички тях сега Джебраил различава обединителния талант на врага, който можеше да бъде гърлен и писклив, който обиждаше и предразполагаше, който беше настойчив и плах, който беше прозаичен, да! — и версифициращ също. — И най-накрая Джебраил Фаришта осъзнава сега за пръв път, че врагът не просто е приел чертите на Чамча като маскировка; това не е случай на свръхестествено обладаване, на отмъкване на тялото от нашественик от Ада; че накратко злото не е външно за Саладин, а извира от някакво уединено място на собствената му истинска природа, че се разпростира из него като рак, изличавайки онова, което бе добро у него, изтривайки неговия дух — и правейки това с много заблуждаващи преструвки и хитрости, от време на време сякаш се оттегля, докато всъщност по време на илюзията за ремисия, под прикритието й, така да се каже, то продължава гибелно да се разнася. — И сега, няма съмнение, го беше изпълнило; сега няма нищо останало от Саладин, освен това — черния огън на злото в неговата душа, унищожавайки го напълно, както другият огън, многоцветен и поглъщащ, преглъща пищящия град. Наистина това са „най-страшните, злобни, кървави пламъци, не като пламъците на обикновен огън.“

Огънят е арка напряко на небето. Саладин Чамча, врагът, който също така е Спуно, мой стари приятелю, е изчезнал във входа на кафене „Шаандаар“. Това е бездната на черната дупка; хоризонтът се затваря около нея, всички други възможности избледняват, вселената се свива до тази самотна и неустоима точка. Надувайки силно тромпета си, Джебраил се гмурва през отворената врата.

* * *

Сградата, заета от брикхолския Съвет за обществени отношения, беше едноетажно чудовище от морави тухли с бронирани прозорци, подобно на бункер творение от 60-те години, когато подобни контури бяха смятани за гъвкави. Това не беше лесна за влизане сграда; вратата беше съоръжена с домофон и се отваряше към тясна алея надолу край едната страна на сградата, която завършваше с втора също осигурена врата. Имаше и аларма срещу проникване с взлом.

Тази аларма, така се оказа после, е била изключена вероятно от двама души, един мъж и една жена, които си бяха осигурили достъп с помощта на ключ. Официално беше подсказано, че тези лица са били склонни към акт на саботаж, „работа отвътре“, след като един от двамата, мъртвата жена, всъщност е била служител на организацията, чиито офиси бяха тук. Причините за престъплението останаха неясни и след като злодеите бяха загинали в пламъците, беше невероятно, че някога ще излязат наяве. „Автогол“ обаче си остана най-вероятното обяснение.

Трагична работа: мъртвата жена е била в много напреднала бременност.

Инспектор Стивън Кинч, пускайки изявление, в което тези факти бяха заявени, направи „връзка“ между огъня в брикхолския СВО и този в кафене „Шаандаар“, където вторият мъртъв човек, мъжът, е бил полупостоянен обитател. Беше възможно мъжът да е истинският подпалвач и жената, която е била негова любовница, въпреки че е била женена и все още съжителствала с друг мъж, може да е била не повече от негова марионетка.

Политически мотиви — и двете лица са били добре известни заради радикалните си възгледи — не можеха да бъдат изключени, въпреки че водата на крайно левите групички, които те са посещавали, е толкова мътна, че ще бъде трудно някога да се получи яснота върху причините за тези мотиви. Беше също така възможно двете престъпления, дори да имат различни мотиви, да са извършени от един и същ човек. Възможно е мъжът да е просто наетият криминален, изгорил „Шаандаар“ заради парите от застраховката по повелението на сега починалите собственици и подпалил като факла СВО по повеление на любовницата си може би заради някаква вътрешнослужебна вендета?

Че изгарянето на СВО беше акт на подпалване, е извън съмнение. Количества бензин бяха изсипани върху писалища, документи, пердета. „Много хора не разбират колко бързо се разпространява огън от бензин“, заяви инспектор Кинч пред пишещите бързо журналисти. Труповете, толкова силно обгорени, че за идентифицирането им послужили зъболекарските им медицински картони, които били открити във фотокопирното помещение.

— Това е всичко, което имаме. — Край.

Аз имам повече.

Във всеки случай имам определени въпроси. — Например за един немаркиран син закрит бус мерцедес, който следваше пикапа на Уолкът Робъртс и след това Ем Джито на Памела Чамча. — За мъжете, които се появиха от този бус, с лица зад маски на В си светии и как те насила си осигуриха достъп в СВО-офисите, веднага след като Памела отключи външната врата. — За онова, което наистина се е случило в тези офиси, защото човешко око не може лесно да проникне зад пурпурните тухли и бронираното стъкло. — И най-накрая за местонахождението на куфарчето от червена пластмаса и документите, които съдържаше.

Инспектор Кинч? Там ли сте?

Не. Отишъл си е. Той няма отговори за мен.

* * *

Ето го мистър Саладин Чамча в палтото от камилска вълна с копринената яка, тичащ надолу по Хай стрийт като някакъв евтин мошеник. — Същият ужасен мистър Чамча, който току-що беше прекарал вечерта си в компанията на обърканата Алилуя Коун, без да почувства и искрица на разкаяние. — „Аз гледам надолу към краката му — каза Отело за Яго, — но това е легенда.“ Нито пък Чамча продължава да бъде легендарен; неговата човечност е достатъчна форма и обяснение за постъпката му. Той унищожи това, което не е и не може да бъде; той си отмъсти, отплащайки си за предателството с предателство; и го направи, използвайки слабостта на своя враг, удряйки неговата ахилесова пета. — Там е задоволството от това. — Все още е тук мистър Чамча, тичайки. Светът е пълен с гняв и номера. Нещата се уравновесяваха. Едно здание гори.

Буумбум, блъска сърцето му. Дуумба, буумба, дадуум.

Сега вижда „Шаандаар“ в огън и се спира, олюлявай се. Гърдите му са свити — бадуумба! — и има болка в лявата му ръка. Той не забелязва; втренчил се е в горящото здание.

И вижда Джебраил Фаришта.

И се обръща, и се втурва вътре.

— Мишал! Суфян! Хинд! — крещи злият мистър Чамча. Приземният етаж още не гори. Той разтваря вратата към стълбите и един парещ смъртоносен вятър го отблъсква назад. Драконски дъх, мисли си той. Стълбището е в огън; пламъците като стена стигат от пода до тавана. Няма възможност за напредване.

— Има ли някой? — крещи Саладин Чамча. — Има ли някой там? — Но драконът реве по-силно, отколкото той може да вика.

Нещо невидимо го рита в гърдите, изпраща го залитащ назад върху пода на кафенето сред празните маси. Дуум, пее сърцето му. На ти това. И това.

Над главата му има шум като от припкането на милион плъхове, спектрални гризачи, следващи един призрачен свирач. Той поглежда нагоре: таванът е в пламъци. Открива, че не може да стои. Докато наблюдава, една секция от тавана се откача и той вижда частта от греда да пада към него. Скръства ръце в немощна самозащита.

Гредата го приковава към пода, счупвайки и двете му ръце. Гърдите му са пълни с болка. Светът се отдръпва. Дишането е трудно. Той не може да говори. Той е Мъжът с хилядите гласове, а не е останал нито един.

Джебраил Фаришта, държащ Азраил, влиза в кафене „Шаандаар“.

* * *

Какво става, когато спечелиш?

Когато враговете ти са оставени на твоята милост: как ще постъпиш тогава? Компромисът е изкушението на слабите; това е проверката за силните.

— Спуно — кимва Джебраил към падналия мъж. — Ти наистина ме заблуди, мистър, сериозно, ти си страхотен тип. — И Чамча, виждайки какво има в очите на Джебраил, не може да отрече знанието, което вижда там. Кха — започва той и се отказва. Какво ще правиш? Сега пада огън навсякъде около цвъртящ поток от златен дъжд.

— Защо го направи? — пита Джебраил, след това отпраща въпроса с махване на ръката. — Дяволски тъпо нещо да се пита. Със същия успех мога да те попитам какви те прихванаха да се втурваш тук? Дяволски тъпо нещо е да се направи. Хора, а, Спуно? Луди копелета, това е всичко.

Сега около тях има огнени локви. Скоро ще бъдат заобиколени, откъснати на временен остров сред това смъртоносно езеро. Чамча е ритнат втори път в гърдите и силно трепва. Изправен срещу три смърти — от огън, от „естествени причини“ и от Джебраил — той отчаяно се напряга, опитвайки се да говори, но излиза само грачене. „Про. Гърр. Ммм.“ Прости ми. „И. М.“ Имай милост. Масите в кафенето горят. Още греди падат отгоре. Джебраил изглежда изпаднал в транс. Той повтаря неясно: „Проклети, тъпи неща.“

Възможно е злото никога да не е пълно, без значение колко съкрушителна победа е спечелило, никога да не е абсолютно?

Вземи например този паднал човек. Той се опита без разкаяние да разстрои съзнанието на друго човешко същество; и за да го направи, използва една напълно невинна жена, най-малкото частично заради собствената си невъзможна и воайорска страст към нея. И въпреки това същият мъж рискува смъртта без почти никакво колебание в един безразсъдно смел опит за спасяване.

Какво означава това?

Огънят се е затворил около тях и пушекът е навсякъде. Може да е само въпрос на секунди, преди да бъдат победени. Има много по-неотложни въпроси за отговаряне, отколкото дяволски глупавите по-горе.

Какъв избор ще направи Фаришта?

Има ли избор?

* * *

Джебраил пуска тромпета си да падне; навежда се; освобождава Саладин от затвора на падналата греда; и го вдига в прегръдката си. Чамча със счупени ребра, както и ръце, стене слабо, звучейки като привърженика на сътвориста Думз-дей, преди да получи нов език от най-висококачествен бут. „Мно. Къс.“ Много късно. Близване на огъня го хваща за пеша на палтото. Щипещ пушек изпълва всяко достъпно място, промъква се зад очите му, оглушава ушите му, задръствайки носа и дробовете му. — Сега обаче Джебраил Фаришта започва да издишва, едно дълго и продължително издишване с необичайна продължителност и дъхът му, носещ се към вратата, разрязва дима и огъня като нож; и Саладин Чамча, задъхвайки се и губейки съзнание с инат в гърдите си, сякаш видя — но след това винаги ще е несигурен дали наистина беше така — огънят да се разделя пред тях като Червено море, в каквото се беше превърнал, и пушекът също, разделяйки се като завеса или було; докато пред тях не се показа чист път към вратата; след което Джебраил Фаришта тръгва бързо напред, носейки Саладин по пътя на прошката в горещия нощен въздух; така че през нощта, когато градът е във война, нощ, пълна с враждебност и ярост, има една малка спасителна победа на любовта.

Заключения.

Мишал Суфян е отвън пред „Шаандаар“, когато те се появяват, плачеща за родителите си, утешавана от Ханиф. Сега е ред на Джебраил да рухне; все още носейки Саладин, той губи съзнание в краката на Мишал.

Сега Мишал и Ханиф са в линейка с двамата мъже в безсъзнание и докато Чамча има кислородна маска на носа и устата си, Джебраил, не страдащ от нищо по-страшно от изтощение, говори в съня си: делириумно бърборене за един магически тромпет и огъня, който е бълвал като музика от устата си. И Мишал, която помни Чамча като дявол и беше започнала да приема възможността на много неща, се чуди:

— Мислиш ли?…

Но Ханиф е категоричен, твърд.

— Никаква възможност. Това е Джебраил Фаришта, актьорът, не го ли позна? Бедният човек просто играе някоя филмова сцена.

Мишал не иска да се откаже.

— Но, Ханиф — и той става недвусмислен. Говорейки нежно, защото в края на краищата току-що е станала сирак, той силно настоява.

— Това, което се случи тази нощ в Брикхол, е социополитическо явление. Нека не падаме в капана на някакъв проклет мистицизъм. Ние говорим за история: едно събитие в историята на Британия. За процесите на промяна.

Изведнъж гласът на Джебраил се променя и неговият предмет също. Той споменава поклонници и мъртво бебе, и като в Десетте божи заповеди и една западаща господарска къща, и едно дърво; защото като последица от пречистващия огън той сънува за последен път един от серийните си сънища; и Ханиф казва:

— Слушай, Мишу, скъпа. Просто преструвка, това е всичко. — Той я прегръща, целува бузата й, държейки я крепко. — Остани с мен. Светът е действителен. Ние трябва да живеем в него; ние трябва да живеем тук, да продължаваме да живеем.

Точно тогава Джебраил Фаришта, все още заспал, изкрещява с все сила.

— Мишал! Върни се! Нищо не се случва! Мишал, за Бога, обърни се, върни се, върни се!

Бележки

[1] Либретото за „Кармен“ е написано от Анри Мейлак и Лудовик Халеви на основата на романа на Проспер Мериме, но думите от „Хабанерата“ всъщност са написани от самия Жорж Бизе. ↑

[2] Б. Ф. Скинър, (1904), работил в областта на експерименталната поведенческа психология, съсредоточаваща се върху реакциите. ↑

[3] Ужасно дете. ↑

[4] Аз съм британски гражданин. ↑

[5] Гоа е бивша португалска колония на югозападното крайбрежие на Индия, върната на страната през 1961. ↑

[6] Закон, който с десетилетия забраняваше на хора с радикални убеждения да влизат в САЩ. ↑

[7] Да живее! ↑

[8] Колело, върху което са връзвали престъпници, осъдени костите им да бъдат счупени с чук. ↑

[9] Луд учен от едноименния филм, който има неконтролируема ръка, продължаваща да отдава нацисткия поздрав, която го и удушава. Филмът е сатира срещу американската армия, която наема след Втората световна война много учени, работили за нацистите. ↑

[10] Потър популяризира концепцията „с един напред“ в бестселъра си със същото заглавие (1952). Когато някой спечели предимство пред някого, се казва, че е „с един напред“, т. е. в неизгодно положение той е „с един назад“. ↑

[11] Майкъл Бентини, Спайки Милигън и Питър Селърс са били звезди в дълго излъчвани от Би Би Си радиокомедийни сериали под заглавието „Разбойническо шоу“. ↑

[12] Това са сълзи заради бедите. (Бел прев.) ↑

[13] Ликантропи — върколаци. ↑

[14] Исак Башевис Сингър (1904–1991) — американски писател от полски произход, писал на идиш, носител на Нобеловата награда за литература за 1978. ↑

[15] Скицата на Леонардо да Винчи е голяма сложна рисунка, която е направил за една никога незавършена картина на Дева Мария и детето Исус. ↑

[16] Готвач в северноиндийската ислямска традиция. ↑

[17] Малкълм Хикс (1925–1965), американски чернокож екстремистки лидер, проповядващ сепаратизъм на чернокожите. Убит през 1965 г. от чернокожи мюсюлмани. Чернокожите мюсюлмани са използвали X като заместител на фамилните имена, които предците им наследили от белите робовладелци. ↑

[18] Жълтата преса обикновено нарича хора, забъркани в скандал, които не иска да назове, мистър X. ↑

[19] „Черна сила“ — движение за мобилизиране на политическата и икономическата сила на американските чернокожи за разширяване на расовото равенство. ↑

[20] Радикален водач на Студентския комитет за ненасилие, по-късно движението Блек Пауър. ↑

[21] Бялото общество, бялата върхушка. ↑

[22] „Бог да благослови Африка“ — химн на ксоса, чийто първи стих е написан от Енох Сонтонга през 1897. ↑

[23] Хипотетичен суперконтинент в Южното полукълбо, включващ Южна Америка, Африка, Индия, Австралия и Антарктида. ↑

[24] Здравей и сбогом. ↑

[25] „Нашият общ приятел“ от Ч. Дикенс. ↑

[26] Скоба за съединяване на две или повече петолиния. ↑

[27] Вениъринг са претенциозни новобогаташи в „Нашият общ приятел“ на Чарлз Дикенс. Огюкониа е тяхната господарска къща. ↑

[28] Вампироподобен герой от романа, който се прехранва, измъквайки удавници от Темза, които обира. ↑

[29] Рекс Харингтън не е певец, но развива собствен маниер да „говори“ песента като звезда в мюзикъла „Моята прекрасна лейди“. ↑

[30] Браво, поздравления. ↑

[31] Град в Шотландия, известен с възможността за женитба без обичайните формалности, изисквани в останалата част на Британия. ↑

[32] Игра на думи: say good bye to good buys. ↑

[33] Различни църкви и верски общности, развили се след XVI в. от различните реформаторски движения. ↑

[34] Достатъчно, край. ↑

[35] Ракаша демоните са подвластни на Равана и могат да приемат всякакви форми. ↑

[36] Брат и брат. ↑

[37] Известни режисьори, недооценявани в Индия. ↑

[38] Месо, печено на шиш. ↑

[39] Член на подкастата на бизнесмените, стереотипно смятана за алчна. ↑

[40] Полицейските коли, които във Великобитания са черно-бели и оттам приликата с мечките панда. ↑

[41] Костенурка — военна формация, изобретена от римляните, при която войниците се прикриват отгоре и отстрани с щитове. ↑

[42] Титла на Али Мохамед от Шираз, персийски религиозен лидер, чиято докрина проповядва, че никое откровение не е последно. ↑

[43] Кралица, вдигнала въстание срещу римляните и превзела няколко града, включително Лондон. ↑

[44] На 22.1.1879 г. зулусите атакуват и унищожават британската войска в южноафриканското село Изандхлуана, нанасяйки едно от най-големите поражения на Британия в модерната история. По-късно същия ден 4000 зулуси нападат мисия Рокс Дрифт, където героично се отбранява малка група британски войници. ↑

[45] Чернокож водач на успешната хаитянска революция по време на Френската революция. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Салман Рушди Сатанински строфи (9)

Метаданни

Данни

Сатанински строфи

Информация

История

Сваляне / Връзки

VII. АНГЕЛЪТ АЗРАИЛ

— 1 —

— 2 —

— 3 —

Салман Рушди
Сатанински строфи (9)