Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Satanic Verses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (27 януари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (1 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Гуторанов и син“, 1999

Асен Георгиев, преводач

Любен Лачански, преводач на стиховете

История

  1. — Добавяне

III. ЕЛОУИН ДИЙОУИН

— 1 —

Зная какво е призрак, потвърди мълчаливо старата жена. Името й беше Роуза Даймънд, на осемдесет и осем години; клюнеста и кривогледа, тя наблюдаваше пълнолунното море през прозорците на напоената си със сол спалня. Знам и какво не е, кимна тя наново, не е скарификация[1] или плющящ чаршаф, така че бошлаф и пфу на всички тези празни приказки. Какво е призрак? Несвършена работа, ето какво.

— При което старата лейди, висока шест фута, с изправен гръб и коса, окълцана късо като на всеки мъж, рязко спусна ъгълчетата на устата си надолу в доволна и нацупена трагична маска — придърпа един син плетен шал върху костеливи рамене и затвори за миг безсънни очи, за да се моли за завръщането на миналото. Елате, нормандски кораби, молеше се тя: яви се, Уили Завоевателю.

Преди деветстотин години всичко това беше под вода, този накъсан бряг, този частен плаж, чиито камъчета се издигаха стръмно към малката редица покрити с люспеста боя вили с техните олющени навеси за лодки, наблъскани с шезлонги, празни рамки от картини, древни кутии от сладкиши, натъпкани с пачки писма, захванати с ластици, копринено и дантелено дамско бельо и топчета нафталин, покрито с петна от сълзи четиво на някога млади момичета, стикове за хокей, албуми с марки и всички заровени сандъци за съкровища от спомени и отминали времена. Бреговата ивица се промени, премести се миля или повече навън към морето, като остави първия нормандски замък заседнал далече в сушата, сега обкръжен от блатиста земя, измъчваща с всички видове мочурищни и усойно влажни трески горките, които живееха в своите, как беше думата, имения. Тя, старата лейди, виждаше замъка като останките на риба, предадена от една антична отливна вълна, като вкаменено от времето морско чудовище. Деветстотин години! Преди девет века нормандската флота е плавала право през този дом на англичанка. В ясни нощи, когато имаше пълнолуние, тя чакаше нейния блестящ, възкръснал призрак. Най-доброто място да ги видиш как идват, увери тя сама себе си, изглед като от трибуна. Повторението се беше превърнало в утеха в нейната древност; изтърканите фрази — несвършена работа, изглед като от трибуна, я караха да се чувства важна, непроменима, вечна, вместо създание от пукнатини и разсеяност, каквото знаеше, че е. Когато пълната луна залезе, тъмнината преди разсъмване, това е нейният момент. Вълна, вдигната от кораба, блясък от гребла и лично Завоевателят на носа на флагмана, плавайки нагоре по брега между покритите с ракообразни дървени вълноломи и няколко преобърнати гребни лодки. — О, видяла съм много на младини, винаги съм имала дарба, зрение за призраци. — Завоевателят със заострената си с метален нос шапка, преминаващ през входната й врата, плъзгащ се леко между масички за кафе и покривчици за канапета, подобно на ехо, отекващо слабо из тази къща на спомени и разкази; след това замлъква; като гроб.

Веднъж като момиче на Батъл Хил[2], обичаше тя да си спомня, винаги със същите излъскани от времето думи — веднъж като самотно дете, твърде неочаквано и без усещане за нещо странно се намерих посред една война. Големи лъкове, боздугани, копия. Лененокосите саксонски момчета бяха посичани в сладката им младост. Харълд Стрелоокия и Уилям бяха с уста, пълни с пясък. Да, винаги дарбата, зрението за призраци. — Историята за деня, в който детето Роуза бе имало видение на Хейстингската битка, се беше превърнала за старата жена в една от определящите забележителности на нейното съществуване, въпреки че беше разказвана толкова пъти, че дори разказвачът не можеше със сигурност да се закълне, че е вярна. Понякога копнея за тях, течаха обичайните Роузини мисли. Les beaux jours: скъпите мъртви дни. Тя затвори още веднъж своите спомнящи си очи. Когато ги отвори, видя долу на ръба на водата, не можеше да се отрече, нещо започващо да се движи.

Какво каза на глас в своето вълнение:

— Не мога да повярвам! — Не е вярно! — Той никога не е тук!

На несигурни крака, с блъскащо сърце Роуза отиде за шапката, пелерината и бастуна. Докато на зимния морски бряг Джебраил Фаришта се събуди с уста, пълна със… не, не пясък.

Сняг.

* * *

Пфу!

Изплю се Джебраил: скочи, сякаш задвижен от изхрачения секрет; пожела на Чамча — както беше вече разказано — здраве, дълъг живот и щастие; и започна да отупва снега от просмуканите пурпурни ръкави.

— Боже, яр — извика той, подскачайки от крак на крак, — не е за чудене, че на тези хора им израстват проклети сърца от лед.

В същия момент чистата наслада от това да бъдеш: заобиколен от такова количество сняг почти съкруши началния му цинизъм — защото той беше човек от тропиците — и заради това започна да подскача, намръщен и мокър, правейки снежни топки и хвърляйки ги по своя проснат другар, представяйки си снежен човек и пеейки дива неочаквана интерпретация на коледната песен „Джингъл Белс“. Първият намек за светлина се мержелееше на небето и на този приятен морски бряг танцуваше Луцифер[3], утринната звезда.

Неговият дъх, това трябва да се спомене, по един или друг начин беше напълно престанал да мирише…

— Хайде, бейби — изкрещя непобедимият Джебраил, в чието поведение читателят може, не без основание, да долови делириумните, разстройващи последици от скорошното му падане. — Стани и изгрей! Нека вземем това място с щурм. — Обърна гръб към океана, заличавайки лошите спомени, за да направи място за следващите неща, както винаги страстно обичащ новотата, той би забил (ако имаше такова) знаме, за да предяви права от името на кой знае кого за тази бяла страна, новооткритата му земя. — Спуно — помоли той, — обърни се, баба, или си проклет мъртвец? — Произнасянето на това върна на говорещия (или поне го тласна към) здравия разум. Той се наведе над проснатите форми на другия, но не посмя да го докосне. — Не сега, стари приятелю — настоя той. — Не когато сме стигнали толкова далече.

Саладин: не беше мъртъв, но плачеше. Сълзите от шока замръзваха на лицето му. Цялото му тяло бе затворено във фина ледена обвивка, гладка като стъкло, подобна на лош: сън, станал действителност. В болестното си полусъзнание, причинено от ниската му телесна температура, той беше обхванат от кошмарния страх да не се счупи, да не види кръвта си да забълбука от ледените пукнатини, от отделянето на плътта му с парчетата. Той беше пълен с въпроси, наистина ли, искам да кажа, с твоите ръце махахме, след това водите, нямаш намерение да ми казваш, че те наистина, като във филмите, когато Чарлтън Хестън[4] протегна жезъла си, така че бихме могли по дъното на океана, никога не се е случвало, не би могло, но ако не, тогава как, или по някакъв начин под водата, съпровождани от морски сирени, океанът преминаващ през нас, сякаш сме риби или призраци, това ли е истината, да или не, аз трябва да… но когато очите му се отвориха, въпросите придобиха неяснотата на сънища, така че повече не можеше да ги сграбчва, опашките им пробляснаха пред него и изчезнаха като подводни перки. Той гледаше нагоре към небето и забеляза, че беше с напълно сбъркан цвят, кърваво оранжево, напръскано със зелено, а снегът беше син като мастило. Премигна силно, но цветовете отказаха да се променят, раждайки представата, че е паднал от небето в нещо погрешно, някакво друго място, не Англия или може би не-Англия, някаква подправена област, гнила паланка, променено състояние. Може би, той се замисли за кратко: ада? Не, не, увери се сам, когато го заплаши безсъзнание, не може да бъде това, не още, все още не си мъртъв, но умираш.

Добре тогава: транзитна зала.

Започна да трепери, трептенето стана толкова силно, че му се стори, че може да се счупи от напрежението подобно на, подобно на самолет.

След това нищо не съществуваше. Той беше в една празнина и ако оцелееше, би трябвало да изгради всичко от нулата, да изобрети земята под краката си, преди да може да направи крачка, само че сега нямаше нужда да се тревожи за подобни неща, защото пред него беше неизбежното, високата костелива фигура на Смъртта, със сламена шапка с широка периферия, с черна пелерина, пляскаща на бриза. Смъртта, облягайки се на бастун със сребърна дръжка, носеща маслено зелени ботуши „Уелингтън“.

— Какво си мислите, че правите тук? — поиска да знае Смъртта. — Това е частна собственост. Има табела — каза женски глас, който беше малко треперещ и повече от малко уплашен.

Няколко мига по-късно Смъртта се наведе над него — да ме целуне, тихо се паникьоса той. За да изсмуче дъха от тялото ми. Той направи слаби безполезни протестни движения.

— Добре, той е жив — каза Смъртта на — кой беше? — Джебраил. — Но, драги. Дъхът му — като на шимпанзе. Кога за последен път си е мил зъбите?

* * *

Дъхът на един човек беше освежен, докато на друг, от еднаква, но противоположна мистерия, беше вкиселен. Какво са очаквали? Да паднеш ей така от небето: нима са си представяли, че няма да има странични ефекти? Висши Сили са проявили интерес, трябва да им е било ясно и на двамата, и подобни Сили (аз естествено говоря за себе си) имат злонамерено, почти необуздано отношение към премятащи се мушици. И още нещо, нека бъдем наясно: големите падения променят хората. От облака на пепел, надолу по комина, може да се каже, от райска светлина в адски огън… та, казвах, от стреса на дългото гмурване трябва да се очакват мутации, не всички от тях случайни. Неестествен подбор. Невисока цена, платена за оцеляването, за да бъдеш роден наново, за да станеш нов, и при това на тяхната възраст.

Какво? Да изброя промените?

Свеж дъх/лош дъх.

И както си стоеше с гръб към зората, на Роуза Даймънд й се стори, че различава около главата на Джебраил Фаришта блед, но отчетливо златист блясък.

И тези издутини на слепоочията на Чамча под неговото мокро, но все-още-на-мястото-си бомбе?

И, и, и.

* * *

Когато спря поглед на чудноватата, сатироподобна фигура на Джебраил Фаришта, наперен и дионисиевско-жизнен в снега, Роуза Даймънд не си помисли, да кажем, за ангели. Виждайки го от прозореца си през замъгленото от солта стъкло и със замъглени от възрастта очи, тя почувства сърцето си да ритва два пъти толкова болезнено, че се уплаши да не би да спре; защото й се струваше, че в тази неясна форма различава въплъщението на най-скритото желание на душата си. Тя забрави нормандските нашественици, като да не са били, и се пребори с наклон от предателски камъчета, твърде бързо за безопасността на нейните почти деветдесетгодишни крайници, така че можеше да се престори, че се кара на невъзможния странник за преминаване през нейната земя.

Обикновено тя беше неумолима в защитата на своята любима част от брега и когато през лятото неделни туристи блуждаеха по високата линия на прилива, тя се спускаше срещу тях като вълк в кошара по нейното описание, да обясни и изиска: — Това е моята градина, не виждате ли. — И ако те станеха безсрамни — я зарежи това, дърта краво, това е мокрият плаж, — тя се връщаше вкъщи, за да изнесе дълъг зелен градински маркуч и да го насочи безмилостно срещу техните тартанови одеяла и пластмасови бухалки за крикет и туби с лосион срещу слънчев загар, тя смачкваше пясъчните замъци на децата им и наквасваше сандвичите им с кренвирши от дроб, усмихвайки се сладко през това време: — Нали нямате нищо против да си полея моравата?… О, тя беше Една, известна в селото, не можеха да я заключат в някой дом за стари хора, изпрати цялото си семейство да си стяга багажа, когато посмяха да го подскажат; никога повече не пристъпвайте моя праг, каза им тя, отряза ги всичките без нито едно пени. Сега съвсем сама, без нито един гост от седмица на седмица, нито дори Дора Шъфълботъм, която идваше и работеше за нея през всичките тези години, Дора почина миналия септември, нека почива, все още е чудо как на нейните години; старата скумрия се справя с всички тези стълби, тя може да си е малко пчеличка, но трябва да й отдадем дължимото, мнозина биха се чалнали, ако са толкова сами.

За Джебраил нямаше нито градински маркуч, нито раздвоеният край на езика й. Роуза мълвеше символични думи на укор, стискаше ноздрите си, докато проучваше падналия й отскоро сернист Саладин (който до този момент още не беше махнал бомбето си) и след това, в пристъп на плахост, която поздрави с носталгично учудване, изпелтечи покана, вввие пппо-добре внесете вввашия приятел вввътре на тттопло, и затропа обратно нагоре по чакъла, за да сложи чайника, благодарна за ухапванията на зимния въздух, зачервяващи бузите й и казано със старите утешителни думи, спестяващи й изчервяването.

* * *

Като млад Саладин Чамча притежаваше лице с твърде изключителна невинност, лице, което сякаш никога не беше срещало разочарование и зло, с кожа мека и гладка, като дланта на принцеса. Беше му служило добре в работата му с жените и беше фактически една от първите причини, която бъдещата му жена Памела Лъвлейс беше посочила за влюбването си в него.

— Толкова кръгла и херувимска — възхищаваше се тя, обхващайки брадичката му. — Като гумена топка.

Той беше обиден.

— Имам кости — възразяваше. — Костна структура.

— Някъде там вътре — признаваше тя. — Всеки има.

След като известно време беше преследван от хрумването, че прилича на безлика медуза; и преди всичко, за да успокои това чувство, той започна да развива строгото, надменно държане, което сега беше негова втора природа. Това беше причина за известни последици, когато, събуждайки се от дълга дрямка, измъчван от поредица непоносими сънища, между които изпъкваха изображенията на Зини Вакил, превърната в морска сирена, пеейки му от айсберг мъчително сладки мелодии, оплакващи неспособността й да се присъедини към него на сушата, викайки го, викайки; но щом отиде при нея, тя бързо го затвори в сърцето на ледената си планина и песента й бързо се промени в песен на триумфа и отмъщението… беше, казвам аз, сериозна работа, когато Саладин Чамча се събуди, погледна в огледало с рамка от синьо-златна имитация на японски лак и откри това старо херувимско лице отново втренчено в него; докато забеляза на слепоочията си заплашително обезцветени подутини, признаци, че трябва да е понесъл в някакъв момент от скорошните си приключения двойка мощни удари.

Гледайки в огледалото промененото си лице, Чамча се опита да припомни себе си на себе си. Аз съм истински мъж, каза той на огледалото, с истинска история и изцяло планирано бъдеще. Аз съм мъж, за когото са важни определени неща: строгост, самодисциплина, разум, преследването на онова, което е благородно, без прибягване до помощ от тази стара патерица Бог. Идеалът за красота, възможността за въодушевление, разумът. Аз съм: женен мъж. Но въпреки неговата литания[5] перверзните мисли настояваха да го посещават. Например: че светът не съществува отвъд този плаж там долу и тази къща сега. Че ако не е внимателен, ако прекалено бърза, ще падне от ръба в облаците. Нещата трябва да бъдат правени. Или още веднъж: ако се обади вкъщи веднага, както би трябвало да направи, ако трябва да съобщи на любящата си жена, че не е мъртъв, не е взривен на парчета във въздуха, а е тук, на твърда земя, ако направи това твърде чувствително нещо, лицето, което ще се обади по телефона, не би разпознало името му. Или трето: че звукът на стъпки, звънтящ в ушите му, далечни стъпки, но приближаващи се, не е само временно бучене, причинено от неговото падане, а шум от някаква приближаваща се участ, чертаеща по-близо, буква по буква, елоуин, дийоуин, Лондон. Ето ме в бабината къща. Големите й очи, ръце, зъби.

Имаше телефон с удължен кабел на нощното му шкафче. Той е там, сам се увещаваше. Вдигни го, набери и твоето равновесие ще бъде възстановено. Такива мотаници: не са ти присъщи, не са достойни за теб. Помисли за скръбта й; обади й се веднага.

Беше през нощта. Не знаеше колко е часът. В стаята нямаше стенен часовник, а неговият междувременно беше изчезнал някъде. Да се, или да не се? — Той набра деветте числа. Мъжки глас отговори на четвъртото позвъняване.

— Какво, по дяволите? — Сънлив, неопределим глас.

— Съжалявам — каза Саладин Чамча. — Извинете, моля. Грешка.

Втренчен в телефона, той откри, че си спомня една постановка, гледана в Бомбай, основаваща се на английски оригинал, една история от, от, не можеше да си спомни името точно, Тенисън? Не, не. Съмърсет Моъм? — По дяволите с името. — В оригиналния и сега анонимен текст един мъж, дълго смятан за мъртъв, се връща след дългогодишно отсъствие, като жив призрак, на предишните си любими места. Той посещава бившия си дом през нощта и поглежда вътре през един отворен прозорец. Открива, че жена му, мислейки се за вдовица, се е оженила повторно. На перваза на прозореца вижда детска играчка. Той прекарва известно време, стоейки в тъмнината, борейки се с чувствата си, след това взима играчката от перваза и заминава завинаги, без да издаде присъствието си. В индийската редакция историята е твърде различна. Жената се е омъжила за най-добрия приятел на съпруга. Връщащият се съпруг стига до вратата и влиза, без да очаква нищо. Виждайки жена си и приятеля си да седят заедно, той не успява да разбере, че те са женени. Благодари на приятеля си, че е утешавал жена му, но сега си е вкъщи и всичко е наред. Женената двойка не знае как да му каже истината; най-накрая един слуга разкрива тайната. Съпругът, чието дълго отсъствие явно се дължи на пристъп на амнезия, реагира на новината за брака, обявявайки, че той сигурно също се е оженил повторно в някой момент от дългото си отсъствие, обаче сега, когато паметта за миналия му живот се е върнала, той е забравил какво се е случило през годините на неговото изчезване. Той отива в полицията да поиска да открият новата му жена, въпреки че не може да си спомни нищо за нея, нито очите, нито простия факт на нейното съществуване.

Завесата пада.

Саладин Чамча, сам, в непозната раирана червено-бяла пижама, легна с лице надолу и заплака.

— Проклети да са всички индийци — изплака той в заглушаващите завивки, докато юмруците му боксираха калъфките за възглавници с волани от „Хародс“ в Буенос Айрес толкова яростно, че петдесетгодишната тъкан се накъса на парцалчета. — По дяволите. Вулгарността на това, педалската, педалската неделикатност. По дяволите. Това копеле, тези копелета, тяхната липса на копелдашки вкус.

В този момент пристигна полицията, за да го арестува.

* * *

През нощта, в която беше прибрала двамата мъже от плажа, Роуза Даймънд отново стоеше пред нощния прозорец на старческото си безсъние, наблюдавайки стария деветстотингодишен океан. Миризливият спеше непрекъснато, откакто го бяха сложили да легне с грейки, пълни с гореща вода плътно около тялото му, най-доброто за него, нека си възвърне силите. Беше ги настанила на горния етаж, Чамча в свободната стая, Джебраил в стария кабинет на покойния й съпруг, и докато наблюдаваше бляскавата равност на океана, тя го чуваше да се движи посред орнитоложките щампи и свирките за примамване на птици на покойния Хенри Даймънд; ласата с тежести в края, бичите камшици и въздушните снимки на estancia-та в Лос Аламос, далече и много отдавна, мъжки стъпки в тази стая, колко успокояващо действаха. Фаришта крачеше нагоре-надолу, избягвайки съня по лични причини. А под неговите стъпки Роуза, поглеждайки нагоре към тавана, шепнешком го нарече с дълго неизговаряно име. Мартин, каза тя. Фамилното му име бе същото като на най-смъртоносната змия в страната му, пепелянката. Vibora de la Cruz[6].

Изведнъж съзря движещи се по брега очертания, сякаш забраненото име като с магическа пръчка съживи мъртвия. Стига толкова, помисли тя и отиде за оперния си бинокъл. Върна се, за да види брега пълен със сенки, и този път се уплаши, защото докато нормандската флота, когато идваше, плаваше гордо и открито, без да прибягва до увъртания, тези очертания бяха плъзгави, издаващи потискани ругатни и тревожни безгласни джавкания и лай, те изглеждаха безглави, приведени, ръцете и краката им се клатушкаха като на гигантски голи крабове. Маневрирайки странично, тежки ботуши хрущяха върху чакъла. Бяха много. Видя ги да стигат до навеса й за лодки, на който се хилеше избледняващ пират с превръзка на едното око, размахващ къса сабя, и това беше прекалено. Няма да го позволя, реши тя и препъвайки се по стълбите надолу за топли дрехи, взе избраното за нейното отмъщение оръжие: дълга макара с дълъг зелен градински маркуч. От предната си врата тя извика с ясен и чист глас:

— Виждам ви съвсем ясно. Излезте, излезте, които и да сте. Те запалиха седем слънца, които я ослепиха и в този миг тя се паникьоса, осветена от седемте белосини прожектори, около които като светулки или сателити се мотаеха множество по-малки светлини: фенери факли цигари. Главата й се въртеше и за миг тя загуби способността да прави разлика между тогава и сега, в своето объркване започна да вика: Загасете тази светлина, не знаете ли, че има затъмнение, ще докарате германците над нас, ако продължавате така.

— Аз бълнувам — отвратена разбра тя и стовари върха на своя бастун върху изтривалката. След което като по магия полицаите се материализираха сред заслепяващия светлинен кръг.

Излезе, че някой е съобщил за подозрителен човек на плажа, помните ли, когато идваха с рибарски лодки, нелегалните, и благодарение на това единствено анонимно обаждане сега петдесет и седем униформени полицаи претърсваха плажа, фенерчетата им лудо подскачаха в тъмнината, полицаи отдалече, чак от Хейстингз, граничещия от изток Бексхил ъпон Сий, дори една депутация от Брайтън, защото никой не искаше да изпусне забавлението, тръпката от преследването. Петдесет и седемте претърсвачи на плажа бяха придружени от тринадесет кучета, всичките душещи морския въздух и вдигащи развълнувани крака. Докато бе все още при къщата, настрани от голямата хайка от мъже и кучета, Роуза Даймънд се хвана, че зяпа петимата полицаи, пазещи изходите, предната врата, прозорците на приземния етаж, вратата на пералнята, в случай, че предполагаемият злодей се опита да избяга; и тримата мъже в цивилни дрехи, цивилни палта и цивилни шапки с лица, които им отиваха; и пред тази група, не смеейки да я погледне в очите, младият инспектор Лайм, тътрейки крака и триещ носа си и изглеждащ по-стар и по-зачервен за четиридесетте си години. Тя го потупа по гърдите с края на пръчката си, по това време на нощта, Франк, какво означава това, но той нямаше да й позволи да го командори, не тази нощ, не и с хората от имиграционната, наблюдаващи всеки негов ход, той се стегна и раздвижи ченето си.

— Моля за извинение, мисис Д. — определени твърдения — информация изложена пред нас — причина да вярваме — основателност на разследването — нужно е да претърсим твоята — взета е заповед.

— Не бъди глупав, Франк, скъпи — започна да казва Роуза, но точно в този миг тримата мъже с обикновени лица се строиха и изглежда се втвърдиха, всеки от тях с леко вдигнат крак, подобно на пойнтери; първият започна да издава необикновено свиркане, което звучеше като удоволствие, докато от устните на втория се откъсна тихо стенание, а третият започна да върти очи по един чудато доволен начин. След това всички посочиха покрай Роуза Даймънд към осветения й коридор, където стоеше мистър Саладин Чамча, придържайки с лявата си ръка пижамата, защото едно копче се беше разкопчало, когато се хвърли на леглото си. С дясната ръка си триеше едното око.

— Бинго — каза свиркащият човек, докато стенещият плесна с ръце под ченето си, давайки да се разбере, че на всичките му молитви е отговорено, а въртящият очи се промъкна странично покрай Роуза Даймънд, без да държи на официалностите, с изключение на промълвеното „мадам, извинете ме.“

След това настъпи разлив и Роуза беше приклещена в един ъгъл на собствената си дневна от подскачащи полицейски каски, така че повече не можеше да вижда Саладин Чамча или да чува какво казва. Тя въобще не го чу да обяснява за избухването на „Бостан“ — има грешка, изкрещя той, аз не съм от вашите промъкващи се с рибарски лодки, не съм от вашите угандокенийци, полицаите започнаха да се хилят, разбирам, сър, на тридесет хиляди фута и след това сте доплували до брега. Имате право да мълчите, пробърбориха те, но съвсем скоро избухнаха в безреден кикот, тук пипнахме когото трябва, няма грешка. Но Роуза не можа да разбере възраженията на Саладин, смеещите се полицаи й пречеха, трябва да ми повярвате, аз съм британец, казваше той, и с право на местоживеене, но когато не можа да извади паспорт или друг документ за самоличност, те започнаха да плачат от радост, сълзи се стичаха дори по празните лица на мъжете с цивилни дрехи от имиграционната служба. Разбира се, няма какво да говорим, кикотеха се те, те са изпаднали от сакото ти по време на претъркулванията или морските сирени са те преджобили? Роуза не можеше да вижда от това вълнуващо се от смях море от хора и кучета какво правят униформени ръце с ръцете на Чамча или юмруци на неговия стомах, или ботуши на неговите пищяли, нито можеше да бъде сигурна дали това беше неговият глас, който се извиваше, или пък воят на кучетата. Но най-накрая тя чу гласът да се издига в един последен отчаян крясък:

— Не гледате ли телевизия? Не виждате ли? Аз съм Максим. Максим Извънземния.

— Значи ти си — каза полицаят с изпъкнали очи. — А аз съм Кермит Жабока.

Това, което Саладин никога не каза, дори и когато стана ясно, че нещо явно не е наред: „Ето един лондонски телефонен номер — той пропусна да съобщи това на арестуващите го полицаи. — На другия край на линията ще откриете да поръчителства за мен, за истинността на това, което казвам, моята красива английска жена.“ Не, сър. Какво, по дяволите.

Роуза Даймънд събра сили.

— Един момент, Франк Лайм — изпя тя. — Вижте — но тримата цивилни мъже бяха започнали отново своята странна рутина от свиркане, стенания и въртене на очи и във внезапната тишина в стаята въртящият очи насочи треперещ пръст към Чамча и каза:

— Лейди, ако търсите доказателства, не можете да намерите по-добри от тези.

Саладин Чамча, следвайки посоката на сочещия пръст на изпъкналоокия, вдигна ръце към челото си и в същия момент разбра, че се е събудил в най-страховития от кошмарите, кошмар, който точно сега е започнал, защото там, на неговите слепоочия, ставащи всеки миг все по-дълги и достатъчно остри, за да пускат кръв, имаше два нови неоспорими кози рога.

* * *

Преди армията полицаи да отведе Саладин Чамча в новия му живот, имаше още едно по-неочаквано явление. Джебраил Фаришта, като видя блясъка на светлините и чу лудия смях на служителите на закона, слезе по стълбите в кафяв смокинг и дълги бричове за езда, избрани от гардероба на Хенри Даймънд. Миришейки слабо на нафталинени топчета, той застана на площадката към първия етаж и наблюдаваше действията без коментар. Той стоеше там незабелязан, докато Чамча с белезници на път към Черната Мария[7], бос, все още стискащ пижамата си, изкрещя:

— Джебраил, в името на Бога, кажи им кое как беше! Свиркачът, стенещият и изпъкналоокият жадно се обърнаха към Джебраил.

— И кой ли ще е този? — запита инспектор Лайм. — Друг небесен гмуркач?

Но думите замряха на устните му, защото в същия миг прожекторите бяха загасени веднага след като беше дадена заповед за това, Чамча беше заключен в белезници и обвинен и като следствие от изгасването на седемте слънца на всеки стана ясно, че откъм мъжа в смокинг се излъчва бледа златиста светлина, която фактически излизаше нежно от точка веднага зад главата му. Инспектор Лайм никога повече не спомена тази светлина и ако го бяха попитали, щеше да отрече изобщо да е виждал подобно нещо, ореол в края на двадесети век, шегувате ли се.

Но във всеки случай, когато Джебраил попита „Какво искат тези хора?“, всички мъже там бяха обхванати от желание да отговорят на този въпрос буквално и подробно, да разкрият тайните си, сякаш той беше, сякаш, но не, смехотворно, те щяха да клатят глави със седмици, докато накрая се самоубедиха, че са направили това, което направиха по чисто логични причини, той беше стар приятел на мисис Даймънд, двамата бяха открили мошеника Чамча полуудавен на брега и го бяха прибрали вътре по хуманитарни съображения, никакви искания за по-нататъшно преследване на Роуза или мистър Фаришта, по-достоен човек за уважение не можеш да си пожелаеш да видиш: в своето сако от смокинг и неговите, неговите, е, добре, ексцентричността така и така никога не е била престъпление.

— Джебраил — каза Саладин Чамча, — помогни!

Но очите на Джебраил Фаришта бяха впримчени от Роуза Даймънд. Той я погледна и не можа да отмести очи. След това кимна и се върна обратно нагоре по стълбите. Не беше направен опит да бъде спрян.

Когато Чамча стигна до Черната Мария, той видя предателя Джебраил Фаришта да гледа надолу към него от малкия балкон пред спалнята на Роуза и нямаше никакво леко сияние около главата на копелето.

— 2 —

Кан ма кан/ Фи кадим аззаман…[8] Така беше и не беше така, във време отдавна забравено в сребърната страна Аржентина живееше някой си дон Енрике Даймънд, който знаеше много за птиците и малко за жените, с жена си Роуза, която не знаеше нищо за мъжете, но доста за любовта. Един ден се случи така, че когато сеньората беше навън на езда, седейки странично на седлото и носейки шапка с перо, тя стигна до големите каменни порти на естанцията на Даймънд, които стояха шантаво в средата на празните пампаси, за да види как един щраус тича към нея колкото може по-бързо, тичайки за живота си с всички номера и отклонения, за които можеше да се сети; защото щраусът е хитра птица, трудна за хващане. Малко зад щрауса се носеше облак прах, изпълнен със звуците на ловуващи мъже, и когато щраусът беше на шест фута от нея, облакът изпрати ласа с тежести на края, за да се увият около краката му и да го свалят с грохот пред краката на сивата й кобила. Мъжът, който слезе от коня, за да убие щрауса, не сваляше очи от лицето на Роуза. Той извади нож със сребърна дръжка от ножницата на колана си и го заби целия в гърлото на птицата до дръжката и го направи без нито веднъж да погледне умиращия щраус, втренчен в очите на Роуза Даймънд, докато коленичеше на просторната жълта земя. Неговото име беше Мартин де ла Круз.

След като Чамча беше отведен, Джебраил Фаришта често се чудеше на собственото си поведение. В един миг като насън, когато очите му бяха впримчени от очите на старата англичанка, на него му се стори, че собствената му воля вече не беше под негово разпореждане, че нечии други нужди бяха поели командването. Отдавайки го на объркващата природа на скорошните събития и на решимостта си да остане буден колкото е възможно по-дълго, минаха няколко дни, преди да свърже това, което ставаше в света зад клепачите му, и едва тогава разбра, че трябва да избяга, защото вселената от неговите кошмари беше започнала да се просмуква в будния му живот; и ако не беше внимателен, никога нямаше да успее да започне отново, да бъде прероден с нея, чрез нея, Алилуя, която беше виждала покрива на света.

Той беше шокиран, като осъзна, че не беше направил изобщо опит да се свърже с Али; или да помогне на Чамча, когато имаше нужда. И изобщо не беше обезпокоен от появата на чифт заострени рога върху Саладиновата глава, нещо, което със сигурност трябваше да предизвика известна загриженост. Той беше в някакъв вид транс и когато попита старата дама какво мисли за всичко това, тя се усмихна особено и му каза, че няма нищо ново под слънцето, че е виждала такива неща, появата на мъже с рогати шлемове, в древна страна като Англия нямаше място за нови истории, по всеки стрък вече са стъпвали над сто хиляди пъти. За дълго време през деня нейният говор ставаше несвързан и объркан, но в другото време тя настояваше да му готви тежки ястия, овчарски пайове, сладкиши с ревен и дебел крем, печено с картофи и гъст сос, всякакви видове тежки супи. И по всяко време носеше изражение на необяснимо доволство, сякаш: неговото присъствие я задоволяваше по някакъв дълбок, нетърсен начин. Той ходеше с нея в селището да пазарува; хората зяпаха; тя не им обръщаше внимание, размахвайки своята властна пръчка. Дните минаваха, Джебраил не си тръгваше.

„Проклета англичанка — каза си той. — Някаква разновидност на изчезнал вид. Какво, по дяволите, правя тук?“ Но оставаше, задържан от невидими вериги. Докато тя при всяка възможност пееше една стара песен на испански, от която не можеше да разбере и една дума. Някаква магия ли? Някаква древна Морган Ле Фей, привличаща с песен младия Мерлин в своята кристална пещера? Джебраил се насочваше към вратата; Роуза запяваше; той спираше в пътя си. „Защо не в края на краищата — вдигна той рамене. — Старата жена се нуждае от компания. Отминало величие, кълна се! Виж на какво се е превърнала тук. Но както и да е, нуждая се от почивката. Да събера силите си. Само няколко дни.“

Вечер те седяха в гостната, натъпкана със сребърни украшения, включващи някакъв нож със сребърна дръжка под гипсовия бюст на Хенри Даймънд, втренчен надолу от ъгловия скрин, и когато стоящият часовник удряше шест, той наливаше две чаши шери и тя започваше да говори, но не преди да каже, също толкова предсказуемо като часовников механизъм, „Стоящият часовник винаги е четири минути назад, заради добрите маниери не иска да бъде твърде точен.“ След това започваше, без да се главоболи с имало веднъж едно време и независимо дали всичко беше истина или лъжа, той можеше да види яростната й енергия, която се вливаше в разказа, последните отчаяни запаси от волята й, които влагаше в своята история, единственото щастливо време, което мога да си спомня, каза му тя, така че той разбра, че тази вехтошарска торба от объркани спомени е всъщност истинското й сърце, нейният автопортрет, начинът, по който гледаше в огледалото, когато нямаше никого другиго в стаята, и че сребърната страна от миналото е нейното предпочитано убежище, не тази разнебитена къща, в която постоянно се блъскаше в неща — удряше се в масички за кафе, натъртваше се на дръжки на врати и избухвайки в сълзи, надаваше вик: всичко се смалява.

Когато отплава за Аржентина през 1935 като булка на англо-аржентинеца дон Енрике от Лос Аламос, той посочи океана и каза: това е пампата. Не можеш да кажеш колко е голяма, когато я гледаш. Трябва да пътуваш през нея сред непроменливостта ден след ден. В някои части вятърът е силен като юмрук, но напълно безшумен, ще те свали на земята, но никога няма да чуеш: нещо. И никакви дървета: нито омбу[9], нито топола, nada. Между другото, трябва да внимаваш с листата на омбу. Смъртоносна отрова. Вятърът няма да те убие, но сокът от листата може. Тя плесна ръце като дете: Честно, Хенри, безмълвни ветрове, отровни листа. Правиш го да звучи като приказка. Хенри със своята руса коса, нежно тяло, голямоок и замислен, изглеждаше ужасен. О, не, каза той. Не е толкова лошо.

Тя пристигна в тази огромност, под този безкрайно син небосвод, защото Хенри й направи предложение за женитба и тя даде единствения отговор, който можеше да даде една четиридесетгодишна стара мома. Но когато пристигна, тя си зададе един по-голям въпрос: на какво е способна в цялото това пространство? За какво има кураж, как може да се развие? Да бъде лоша или добра, каза си тя: но да бъде нова. Нашият съсед доктор Хорхе Бабингтън, каза тя на Джебраил, никога не ме хареса, нали знаеш, той ми разказваше истории за британците в Южна Америка, винаги такива обратни типове, казваше той с отвращение, шпиони, разбойници и грабители. Толкова ли сте екзотични във вашата студена Англия? — попита я той и отговори на собствения си въпрос, сеньора, не мисля така. Наблъскани в този остров, подобен на ковчег, трябва да откриете по-широки хоризонти, за да изразите тези тайни азове.

Тайната на Роуза Даймънд беше един обем за любов, толкова голям, че скоро стана ясно, че бедният прозаичен Хенри никога няма да я задоволи, защото каквато и любов да имаше в този пихтиест скелет, тя беше запазена за птиците. Блатни ястреби, бързолети, бекасини. В малка гребна лодка той прекарваше най-щастливите си дни сред папура на местните заливи с бинокъл на очите. Веднъж във влака за Буенос Айрес той смути Роуза, изпълнявайки любимите си птичи викове във вагон-ресторанта, поставяйки шепи около устата си: птица-сънливец, вандурия ибис, трупнал. Защо не можеш: така да ме обичаш, искаше да попита тя. Но никога не го направи, защото за Хенри тя беше мома от сой, а страстта беше ексцентричност на други раси. Тя стана generalissimo на чифлика и се опита да задуши своите порочни копнежи. През нощта започна да излиза в пампата и лежейки на гръб, да гледа галактиката отгоре и понякога под влиянието на този бляскав поток от красота започваше цяла да трепери, да тръпне от дълбоко удоволствие и да сумти непозната мелодия и тази звездна музика беше толкова плътно до нея, колкото близо тя стигаше до радостта.

Джебраил Фаришта: чувстваше историите й да се увиват около него като мрежа, задържайки го в този изгубен свят, където петдесетина сядаха за вечеря всеки ден, какви мъже бяха, нашите гаучоси, нищо сервилно у тях, много свирепи и горди, много. Истински месоядци, можеш да го видиш на снимките. През дългите нощи на тяхното безсъние тя му разказа за маранята, която се спускаше върху пампата, така че малкото дървета стърчаха като острови и конникът приличаше на митологично същество, галопиращо върху повърхността на океана. Като призрака от океана. Тя му разказваше лагерни истории, например за гаучото атеист, отхвърлил рая, когато умряла майка му, викайки нейния дух да се върне, всяка нощ в течение на седем дни. На осмата нощ обявил, че тя явно не го е чула, защото иначе със сигурност щяла да дойде да утеши своя обичан син; затова смъртта трябва да е краят. Тя го впримчваше в описания на дните, когато хората на Перон дошли в белите си костюми и зализани коси и пеоните ги прогонили, разказа му как са били построени железопътните линии от Anglos, за да обслужват техните естанции и язовирите също, например историята на нейната приятелка Клодет, истинска разбивачка на сърца, скъпи, омъжи се за едно момче инженер на име Грейнджър и разочарова половината Хърлингхъм. Заминаха за някакъв язовир, който той строеше, и следващото нещо, което чуха, беше, че бунтовниците идват да го взривят. Грейнджър отиде с мъжете да пази язовира, оставяйки Клодет сама с прислужницата, и ето ти няколко часа по-късно прислужницата пристига тичешком, сеньора, ъъъ, има един hombre на вратата, ъъъ голяяям като врата. Какво още? Капитан бунтовник. — „А вашият съпруг, мадам?“ — „Чака ви при язовира, където трябва да бъде.“ „След като не е бил способен да ви защитава, революцията ще го направи.“ И той поставил охрана пред къщата, драги, голяма работа. Но в сраженията загиват и двамата мъже, съпруг и капитан, и Клодет настоя на съвместно погребение, наблюдаваше как двата ковчега потъват един до друг в земята, оплакваше ги и двамата. След това знаехме, че е опасна компания, trop fatale, a? Какво? Trop твърде fatale. В невероятната история на красивата Клодет Джебраил чу музиката на Роузините копнежи. В подобни моменти той я виждаше да го гледа с крайчеца на очите и чувстваше дърпане в областта на пъпа си, сякаш нещо се опитваше да излезе. В същия момент тя отклоняваше поглед и усещането избледняваше. Може би беше само страничен ефект от стреса.

Една нощ той я попита дали е видяла рогата, израснали на главата на Чамча, но тя се направи на глуха и вместо да отговори, му разказа как седяла на походен стол край galpon или кошарата за бикове в Лос Аламос и наградените животни идвали и поставяли своите рогати глави в скута й. Един следобед момиче на име Аурора дел Сол, която била годеница на Мартин де ла Круз, пуснала цветиста забележка: Мислех си, че го правят само в скута на девици, прошепна тя силно на кикотещите се нейни приятели, и Роуза, като използваше своя най-сладък глас, й отговори: Тогава, скъпа, може би искаш да опиташ? От този момент Аурора дел Сол, най-добрата танцьорка в е станцията и най-желаната от всички пеонки стана смъртен враг на твърде високата, твърде костелива жена от отвъд океана.

— Изглеждаш точно като него — каза Роуза Даймънд, докато стояха един до друг на нощния й прозорец, гледайки към океана навън. — Негов двойник. Мартин де ла Круз. — При споменаването на това каубойско име Джебраил почувства такава яростна болка в пъпа си, дърпаща болка, сякаш някой е забил кука в стомаха му, че от устните му се откъсна вик. Роуза Даймънд изглежда не го чу.

— Погледни — извика тя щастливо, — ето там.

Тичайки по среднощния плаж в посока кулата Мартело и ваканционното селище — тичайки по границата на водата, така че настъпващият прилив отмиваше следите му — отклонявайки се и правейки финтове, тичайки за живота си, към тях се носеше напълно развит, голям като живота щраус. Избяга надолу по брега и очите на Джебраил го следваха в почуда, докато не престанаха да го различават в тъмнината.

* * *

Следващото нещо, което се случи, стана в селото. Бяха отишли да вземат един кейк и бутилка шампанско, защото Роуза се беше сетила, че е нейният осемдесет и девети рожден ден. Семейството й беше изпъдено от нейния живот, така че нямаше нито картички, нито обаждания по телефона. Джебраил настоя, че трябва да го отпразнуват по някакъв начин и й показа тайната в неговата риза, дебел колан за пари, пълен с лири стерлинги, купени на черния пазар в Бомбай, преди да замине.

— Също така кредитни карти в изобилие — каза той. — Аз не съм бедно момче. Хайде да тръгваме. Аз черпя. — Сега беше толкова увлечен от разказваческата магия на Роуза, че едва си спомняше ден за ден, че има живот да живее, жена да изненада с простия факт на своето съществуване или каквото и да е друго. Всеки ден носеше пазарските чанти на мисис Даймънд, следвайки я кротко.

Той се шляеше на един уличен ъгъл, докато Роуза бъбреше с хлебаря, когато почувства отново тази дърпаща кука в стомаха си, падна върху електрическия стълб и зяпна за въздух. Той чу чаткащ звук и след това иззад ъгъла се появи архаична двуколка с понита, пълна с млади хора, облечени в маскарадни на пръв поглед дрехи: мъжете в тесни черни панталони, закопчани на прасеца със сребърни копчета, белите им ризи бяха разкопчани почти до кръста; жените в широки поли на пластове от волани в ярки цветове — алено, яркозелено, златно. Пееха на чужд език и на фона на тяхната веселост улицата стана мрачна и безвкусна, но Джебраил осъзна, че става нещо странно, защото никой друг на улицата не обръщаше ни най-малко внимание на двуколката с понита. След това Роуза се появи от фурната с кутията за кейк, която висеше на ластик от показалеца на лявата й ръка, и възкликна:

— О, ето ги, пристигат за танците. Знаеш ли, при нас винаги се танцуваше, на тях им харесва, в кръвта им е. — И след пауза: — Това бяха танците, на които уби Лешояда.

Това бяха танците, по време на които някой си Хуан Хулия, прякоросван Лешояда заради трупния си вид, изпи твърде много и обиди честта на Аурора дел Сол, и не спря, докато на Мартин не остана друга възможност, освен да се бие, хей, Мартине, защо ти е хубаво да се чукаш с тази, мислех си, че е твърде скучна. „Нека се отдалечим от дансинга“, каза Мартине и в тъмнината силуетите им изпъкваха срещу приказните светлини, висящи от дърветата около площадката за танци, двамата мъже увиха около ръцете си пончо, извадиха ножовете си, започнаха да обикалят в кръг, биха се. Хуан умря. Мартин де ла Круз вдигна шапката на мъртвия мъж и я хвърли пред краката на Аурора дел Сол. Тя я вдигна, като го наблюдаваше как си тръгва.

Роуза Даймънд на осемдесет и девет, в дълга тясна сребриста дреха, с табакера до ръката в ръкавица и сребърен тюрбан на главата, пиеше джин и грях от зелен стъклен триъгълник и разказваше истории за добрите стари дни.

— Искам да танцувам — обяви внезапно тя. — Днес е рожденият ми ден, а не съм танцувала нито веднъж.

* * *

Усилията от тази нощ, през която Роуза и Джебраил танцуваха до зори, се оказаха твърде много за старата лейди, която на следващия ден рухна на легло с лека температура, която предизвика още по-налудничави видения: Джебраил видя Мартин де ла Круз и Аурора дел Сол да танцуват фламенко на покрития с керемиди двускатен покрив на Даймъндовата къща и перонистите в бели костюми стояха до навеса за лодки, за да се обърнат към събранието на пеоните относно бъдещето: „При Перон тези земи ще бъдат експроприирани и разпределени между народа. Британските железопътни линии също ще станат собственост на държавата. Нека изхвърлим тези разбойници, тези частници…“ Гипсовият бюст на Хенри Даймънд висеше във въздуха, наблюдавайки случващото се, и костюмираният в бяло агитатор насочи пръст към него и изкрещя: Това е той, вашият потисник; ето го врага. Стомаха на Джебраил го болеше толкова силно, че той се страхуваше за живота си, но в мига, когато рационалното му съзнание обмисляше вероятността за язва или апандисит, остатъкът от неговия мозък му прошепна истината, че е пленен и манипулиран от силата на волята на Роуза, също както ангелът Джебраил беше принуден да говори заради съкрушителната нужда на Пророка Мохамед.

Тя умира — осъзна той. — И няма да продължи дълго. — Мятайки се в леглото си в хватката на треската, Роуза Даймънд бълнуваше за омбу-отрова и враждебността на съседа й доктор Бабингтън, който попита Хенри: жена ти достатъчно тиха ли е за пасторален живот и кой й подари (като подарък за оздравяването от тиф) екземпляр от отчета на Америко Веспучи за неговите пътешествия.

— Човекът е бил прословут фантазьор — усмихна се Бабингтън, — но въображението може да бъде по-силно от фактите; в края на краищата има континенти, кръстени на него.

Ставайки по-слаба, тя изливаше все повече и повече от оставащата й сила в мечтата си за Аржентина и Джебраил чувстваше пъпа си като подпален. Той лежеше отпуснат в кресло до леглото й и виденията се увеличаваха с всеки час. Музика от дървени духови инструменти изпълваше въздуха и най-чудното от всичко, малък бял остров се появи съвсем близо до брега, подскачайки на вълните като сал; беше бял като сняг, с бял пясък, издигащ се полегато към група дървета албиноси, които бяха бели, тебеширено бели, хартиено бели до върха на своите листа.

След появата на белия остров Джебраил беше обхванат от дълбока летаргия. Отпуснат на креслото в спалнята на умиращата жена, със затварящи се клепачи, той усещаше как се увеличава теглото на тялото му и всички движения ставаха невъзможни. След това се оказа в друга спалня в тесни черни панталони със сребърни копчета покрай прасците и тежка сребърна тока на кръста. Викали сте ме, дон Енрике, казваше той на мекия, тежък мъж с лице като бял гипсов бюст, но знаеше кой го е повикал и никога не отделяше очи от лицето й, дори когато видя руменина да се издига от белите волани около врата й.

Хенри Даймънд отказа да разреши на властите да бъдат замесени в делата на Мартин де ла Круз, аз отговарям за тези хора, каза той на Роуза, това е въпрос на чест. Вместо това той беше предприел няколко стъпки, за да покаже, че продължава да вярва на убиеца Де ла Круз, правейки го например капитан на отбора по поло на естанцията. Но дон Енрике вече никога не беше същият, откакто Мартин уби Лешояда. Все по-лесно и по-лесно се изтощаваше, стана равнодушен, не се интересуваше дори от птици. Нещата в Лос Аламос започнаха да се разпадат, първо незабележимо, след това по-явно. Мъжете в бели костюми се завърнаха и не бяха прогонени. Когато Роуза Даймънд се зарази от тиф, мнозина в естанцията го приеха като алегория за упадъка на старото имение.

Какво правя тук, мислеше Джебраил с голяма тревога, докато стоеше пред дон Енрике в кабинета на чифликчията, а на заден план доня Роуза се изчервяваше, това е нечия чужда къща. Имам голямо доверие в теб, казваше Хенри не на английски, но Джебраил можеше да го разбира. — Жена ми се готви да предприеме пътуване с кола за възстановяване на здравето и ти ще я придружаваш… Отговорностите в Лос Аламос ми пречат да дойда с вас. Сега аз трябва да говоря, какво да кажа, но когато устата му се отвори, чуждестранните думи се появиха, ще бъде чест за мен, дон Енрике, чукване на токовете, завъртане, излизане.

Роуза Даймънд със своята осемдесет и девет годишна слабост започна да сънува своята история на историите, която беше пазила повече от половин век, и Джебраил беше на кон зад нейната Хиспано-Суиза, карайки от естанция до естанция през гори от дървета араяна, под високите cordilera[10], пристигайки в гротескни чифлици, построени в стила на шотландски замъци или индийски дворци, посещавайки земите на мистър Кадуоладър Евънс, онзи със седемте жени, които бяха твърде щастливи да имат задължения само по една нощ веднъж на седмица всяка, и територията на прословутия Максвийн, който се беше влюбил в идеите, идващи в Аржентина от Германия, и започна да издига на пилона в своята естанция червено знаме, в чието сърце пречупен кръст танцуваше в бял кръг. В естанцията на Максвийн те откриха лагуната и Роуза за пръв път видя белия остров на своята съдба и настоя излет на гребла и пикник, непридружавана нито от прислужница, нито от шофьор, взимайки само Мартин де ла Круз да гребе и да простре яркочервена постелка на белия пясък, и да й поднася месо и вино.

Бяло като сняг, червено като кръв и черно като абанос. Когато тя се отпусна в черна пола и бяла блуза, лежейки на алено, което лежеше на бялото, докато той (също облечен в черно и бяло) наливаше червено вино в чашата в нейната ръка в бяла ръкавица — и тогава, за негово собствено учудване, по дяволите, когато хвана ръката й и започна да я целува — нещо се случи, сцената стана неясна, в един миг те лежаха на алената покривка, търкаляйки се по цялата й дължина, така че сирена и студено месо, и салати и pates бяха смазани под тежестта на тяхната страст и когато се върнаха при Хиспано-Суизатата беше невъзможно да се скрие каквото и да било от шофьор или прислужница заради петната от храна по целите им тела — докато в следващия миг тя се отдръпна от него, не жестоко, а с тъга, издърпвайки ръката си и правейки един малък жест с глава, не, и той спираше, покланяше се, отстъпваше, оставяйки я със запазени достойнство и обед — двете възможности продължиха да се сменят, докато умиращата Роуза се мяташе в леглото си, направила-ли-го-е-не-го-ли-е-направила, правейки последната редакция на историята на своя живот, неспособна да реши кое иска да е истина.

* * *

„Полудявам — мислеше си Джебраил. — Тя умира, но аз губя разсъдъка си.“ Луната изгря и дишането на Роуза беше единственият звук в стаята: тя хъркаше, докато вдишваше и издишваше тежко с леко сумтене. Джебраил се опита да стане от креслото, но откри, че не може. Дори в промеждутъците между виденията тялото му оставаше невъзможно тежко. Сякаш балван беше поставен върху гърдите му. И образите, когато идваха, продължаваха да бъдат неясни, така че в един момент беше в плевня в Лос Аламос, правейки любов с нея, докато тя мърмореше името му, отново и отново, Мартин от Кръста — и в следващия момент тя не му обръщаше внимание в ярката дневна светлина под внимателните очи на някоя си Аурора дел Сол — така че беше невъзможно да се различи спомен от желание — защото дори на смъртното си легло Роуза Даймънд не знаеше как да погледне историята си в очите.

Лунна светлина нахлу в стаята. Когато блъсна лицето на Роуза, изглеждаше сякаш преминава през нея и наистина Джебраил започна да различава шарката на дантелената бродерия върху калъфката на възглавницата й. След това видя дон Енрике и неговия приятел, пуританския и осъдителен д-р Бабингтън, стоейки на балкона, толкова материални, колкото ви се иска. Стори му се, че докато видението ставаше все по-ярко, Роуза ставаше все по-слаба и слаба, чезнейки, разменяйки място, може да се каже, с призраците. И защото вече беше разбрал, че появите им зависеха от него, неговата стомашна болка, неговата подобна на камък тежест, той започна да се страхува и за собствения си живот.

— Вие поискахте да подправя смъртния акт на Хуан Ху-лия — казваше д-р Бабингтън. — Направих го заради нашето старо приятелство. Но беше грешка да го правя; сега виждам последиците пред себе си. Ти подслони един убиец и може би твоята съвест те изяжда. Върви си вкъщи, Енрике. Върви си вкъщи и вземи жена си, докато не се случи нещо по-лошо.

— Аз съм си вкъщи — каза Хенри Даймънд. — И съм обиден от споменаването на жена ми.

— Където и да се заселят англичаните, те никога не напускат Англия — каза д-р Бабингтън, докато избледняваше в лунната светлина. — Освен ако не се влюбят като доня Роуза.

Облак премина върху лунната светлина и сега, когато балконът беше празен, Джебраил Фаришта успя да се насили да стане от креслото и да се изправи на краката си. Ходенето беше подобно на влачене на гюлле с верига по пода, но той стигна до прозореца. Във всички посоки и колкото далече можеше да види, имаше огромни магарешки бодили, люлеещи се на бриза. Там, където беше океанът, сега имаше океан от магарешки бодили, простирайки се до хоризонта, магарешки бодили, високи колкото възрастен човек. Той чу безтелесният глас на д-р Бабингтън да мърмори в ухото му:

— Първата напаст от магарешки бодили от петдесет години. Миналото изглежда се завръща.

Той видя една жена да тича през гъстите, вълнуващи се стъбла, боса, с разпусната черна коса.

— Тя го направи — ясно каза гласът на Роуза зад него. — След като го предаде с Лешояда и го превърна в убиец. Той не я поглеждаше след това. О, тя го направи както трябва. Тази е много опасна. Много. — Джебраил изгуби от поглед Аурора дел Сол сред магарешките бодили; един мираж засенчи друг.

Той усети, че нещо го сграбчва изотзад, обръща го и го хвърля по гръб. Не се виждаше никой, но Роуза седеше изправена като стрела в леглото, втренчена в него с широко отворени очи, карайки го да разбере, че се е отказала от надеждата да се задържи за живота и се нуждаеше от него да й помогне да завърши последното откровение. Както с бизнесмена от неговите сънища, той се чувстваше безпомощен и незнаещ… обаче тя изглежда знаеше как да измъква образите от него. Той видя блестяща връв, свързваща двамата пъп о пъп.

Сега беше до едно езерце в безкрайността от магарешки бодили, позволявайки на коня си да пие, а тя пристигна, яздейки своята кобила. Сега я прегръщаше, освобождавайки дрехите и косата й, и сега правеха любов. Сега тя шепнеше как можеш да ме харесваш, аз съм толкова по-стара от теб и той казваше утешителни думи.

Сега тя се изправи, облече се, тръгна си на кобилата, докато той остана там, с отпуснато и топло тяло, пропускайки да забележи мига, когато една женска ръка се промъкна из магарешките бодили и сграбчи ножа му със сребърна дръжка…

Не! Не! Ето така!

Сега тя се върна с коня си при него край езерото и в мига, когато слезе от него, гледайки го неспокойно, той се хвърли върху нея, каза й, че повече не може да понася нейното отблъскване, те заедно паднаха на земята, тя пищеше, той разкъса дрехите й и нейните ръце, драскайки тялото му, попаднаха на дръжката на нож…

Не! Не, никога, не! Ето така: ето!

Сега двамата правеха любов, нежно, с много бавни милувки; и сега един трети конник влезе в просеката край езерото и любовниците бързо се отдръпнаха един от друг; сега дон Енрике извади малкия си пистолет и се прицели сърцето на съперника си — и той усети Аурора да го промушва в сърцето отново и отново, това е за Хуан, а това, защото ме изостави, а това за твоята голяма английска курва — и той почувства ножа на жертвата му да прониква в сърцето му, докато Роуза го промушваше един път, втори път и отново, и след като куршумът на Хенри го беше убил, англичанинът взе ножа на убития мъж и го промуши много пъти в кървящата рана.

В този момент Джебраил, изкрещявайки силно, изгуби съзнание.

Когато се свести, старата жена в леглото говореше на себе си, толкова тихо, че той едва различаваше думите.

— Дойде памперо, югозападният вятър, който поклащаше магарешките бодили. Тогава го откриха или беше преди това.

Краят на историята. Как Аурора дел Сол се изплю в лицето на Роуза Даймънд на погребението на Мартин де ла Круз. Как беше уредено никой да не бъде обвинен за убийството, при условие че дон Енрике вземе доня Роуза и се завърне в Англия по най-бързия начин. Сега се качваха във влака на гарата на Лос Аламос и мъжете в белите костюми стояха на перона, носейки шапки борсалино, принуждавайки ги наистина да заминат. Как щом влакът започна да се движи, Роуза Даймънд отвори чантата на седалката до себе си и каза предизвикателно: донесох нещо. Малък сувенир. И разгъна платнен вързоп, за да открие гаучовски нож със сребърна дръжка.

— Хари умря през първата зима у дома. След това нищо не се случваше. Войната. Краят. — Тя направи пауза. — Да се смалиш до това, след като си бил в този простор. Не е като да се родиш наново. — И след още едно мълчание. — Всичко се смалява.

Настъпи промяна в лунната светлина и Джебраил почувства една тежест да се вдига от него, толкова бързо, че той си помисли, че може да се понесе към тавана. Роуза Даймънд лежеше неподвижно, със затворени очи, ръцете й почиваха върху ръчно изработената калъфка на юргана. Тя изглеждаше нормално.

Джебраил разбра, че няма нищо, което да му попречи да излезе през вратата.

Той тръгна внимателно по стълбите надолу с все още малко несигурни крака; намери тежкия габардинен балтон, някога принадлежал на Хенри Даймънд, и сивата филцова шапка, на която името на дон Енрике беше избродирано от ръцете на жена му; и си тръгна, без да поглежда назад. В мига, когато излезе навън, вятърът грабна шапката му и я изпрати да подскача надолу по плажа. Той я подгони, хвана я и я нахлупи обратно. Лондон шариф,[11] ето ме, идвам. Той носеше града в джоба си: географския Лондон, целия метрополис с кучешки уши, от А до Я.

Какво да правя? — мислеше си той. — Да позвъня или да не звъня? Не, просто да се появя, да натисна звънеца и да кажа, бейби, твоето желание се сбъдна, от морското легло до твоето легло, само нещо повече от самолетна катастрофа може да ми попречи да дойда при теб. — О’кей, може би не съвсем така, но думи с подобен смисъл. — Да. Изненадата е най-добрата политика. Али, биби, бау за теб.

Тогава чу пеенето. Идваше от стария навес за лодки с едноокия пират, изрисуван отвън, и песента беше чуждестранна, но позната: песен, която Роуза Даймънд често беше тананикала, и гласът също беше познат, макар и малко различен, по-малко треперещ; по-млад. Вратата на навеса беше необяснимо отключена и се блъскаше от вятъра. Той тръгна към песента.

— 3 —

— Свали си палтото — каза тя. Беше облечена като през деня на белия остров: черна пола и бяла копринена блуза, гологлава. Той простря палтото на пода на навеса за лодки, неговият яркочервен хастар пламтеше в затвореното, осветено от луната пространство. Тя легна сред безцелната бъркотия на един английски живот, пръчки за крикетова врата, пожълтял абажур, нащърбени вази, сгъваема маса, пътнически сандъци; и протегна ръка към него. Той легна до нея.

— Как можеш да ме харесваш? — промърмори тя. — Аз съм толкова по-стара от теб.

Когато свалиха пижамата му в затворническата кола без прозорци и видя гъстите си ситно накъдрени черни косми, покриващи бедрата му, Саладин Чамча рухна тази вечер за втори път; обаче този път започна да се кикоти истерично, вероятно заразен от продължаващото веселие на пленилите го. Тримата имиграционни служители бяха в особено приповдигнато настроение и един от тях — изпъкналоокият тип, чието име се оказа Стайн, „разопакова“ Саладин с весел вик:

— Време за отваряне, паки[12], нека видим от какво си направен!

Червено-белите райета бяха издърпани от протестиращия Чамча, който се накланяше към пода на камионетката с двама яки полицаи, държащи го за ръцете, и обувката на пети полицай, поставена здраво на гърдите му, и чиито протести останаха нечути във всеобщата радостна глъчка. Рогата му продължаваха да се удрят в разни неща, извивката на калника, голия под на колата или пищялите на полицай — в последния случай той беше здраво удрян по лицето от обяснимо разлютения защитник на закона — и той беше като цяло с толкова ужасно нисък дух, колкото не помнеше някога да е бил. Въпреки това, когато видя какво се крие под взетата назаем пижама, той не можа да спре невярващият кикот да не се измъкне покрай зъбите му.

Бедрата му бяха пораснали необичайно широки и силни, както и космати. Под коляното окосмяването свършваше и краката му се стесняваха в здрави, костеливи и почти безплътни прасци, завършвайки с чифт лъскави, разцепени копита, каквито човек може да види у всеки козел. Саладин беше слисан и от вида на своя фалос, много уголемен и смущаващо еректирал, орган, който най-трудно би могъл да признае за свой.

— Какво е това? — пошегува се Новак — бившият подсвирквач, щипвайки го игриво. — Може би желае някого от нас?

При което „стенещият“ имиграционен служител Джо Бруно се удари по бедрата, бодна Новак в ребрата и извика:

— Неее, не е това. Изглежда наистина сме го раздразнили.

— Чатнах го — извика Новак в отговор, докато юмрукът му случайно се стовари в новоуголемените тестикули на Саладин.

— Ей! Ей! — изви Стайн със сълзи на очите. — Слушайте, това е дори по-смешно… не е за чудене, че той е толкова шибано възбуден.

При което тримата, повтаряйки много пъти „много сме го раздразнили…, възбуден…“ си паднаха един на друг в обятията и завиха от удоволствие. Чамча искаше да говори, но се страхуваше, че ще открие гласа си мутирал в козе блеене и освен това полицейският ботуш беше започнал да натиска по-силно от всякога гърдите му и беше трудно да произнесе някакви думи. Това, което най-много объркваше Чамча, беше обстоятелството, което го порази като дълбоко смущаващо и несравнимо — че неговото преобразяване в това свръхестествено дяволче се приемаше от другите сякаш беше най-обикновеното и познато нещо, което те можеха да си представят. „Това не е Англия“, помисли си той, не за първи или последен път. Как можеше да бъде в края на краищата; къде в цялата тази умерена и разумна страна имаше място за такава полицейска камионетка, в чиято вътрешност събития като тези можеха правдоподобно да се случат? Той беше насилен към заключението, че наистина е умрял в избухващия самолет, и всичко, което последва, е било някакъв вид живот след смъртта. Ако случаят беше такъв, неговото продължително отхвърляне на Вечното започваше да изглежда твърде глупаво. — Но къде във всичко това имаше някакъв знак от Върховното същество, независимо дали доброжелателно, или зло? Защо това Чистилище или Ад, или каквото и да е това място, прилича толкова на този Съсекс на награди и справедливост, който познава всеки ученик? — Може би, хрумна му, той не е умрял наистина в катастрофата на „Бостан“, а лежи тежко болен в някаква болница, измъчван от делириумни сънища? Това обяснение го привлече, защото, не на последно място, изтри значението на едно определено късно обаждане по телефона и мъжки глас, който той неуспешно се опитваше да забрави… Отново почувства рязък ритник да се стоварва върху ребрата му, болезнен и достатъчно действителен, за да го накара да се съмнява в истинността на всички тези халюцинационни теории. Насочи вниманието си към действителността, към своето настояще, състоящо се от затворена полицейска камионетка, съдържаща трима имиграционни служители и петима полицаи, най-малкото това беше за момента цялата вселена, която притежаваше. Това беше вселена на страха.

Новак и останалите изскочиха от веселото си настроение.

— Животно — Стайн го ругаеше, докато раздаваше серия от ритници, и Бруно се присъедини към него:

— Всичките сте еднакви. Човек не може да очаква животните да спазват стандартите на цивилизацията. А?

И Новак поде нишката:

— Въпросът опира до шибаната лична хигиена, нали, малък ебльо?

Чамча беше замаян. След това забеляза, че голям брой меки топчести предмети са се появили на пода на Черната Мария. Чувстваше изгарящи горчивина и срам. Изглежда, че и естествените му процеси сега бяха кози. Унижението от това! Той е — беше положил известни усилия да стане — изтънчен човек! Подобна деградация може да бъде съвсем подходяща за сганта от селата в Силхет или работилниците за поправка на велосипеди в Гуджранвала, но той беше от друго тесто!

— Мили момчета — започна той, опитвайки авторитетен тон, който беше труден за постигане от това недостойно положение по гръб, с широко разкрачени копитести крака и меки екскременти по цялото му тяло, — мили момчета, добре ще направите да разберете грешката си, преди да е станало твърде късно.

Новак сви длан зад едното си ухо.

— Какво е това? Какъв беше този шум? — попита той, оглеждайки се, а Стайн каза:

— Откъде да знам.

— Ще ви кажа на какво приличаше — прояви самоинициатива Джо Бруно и с ръце около устата си проблея: — Мее-ее-ее!

След това тримата се засмяха още веднъж, така че Саладин не можеше да каже дали просто го обиждаха, или гласните му струни наистина бяха заразени, както се страхуваше, от това страховито демонизиране, което го беше сполетяло без ни най-малко предупреждение. Той отново беше започнал да трепери. Нощта беше изключително студена.

Служителят Стайн, който изглежда беше водачът на троицата или най-малкото primus inter pares, рязко се върна към темата за топчестите отпадъци, търкалящи се по пода на движещата се камионетка.

— В тази страна — осведоми той Саладин — ние чистим собствената си мръсотия.

Полицаят престана да го притиска надолу и го издърпа в положение на колене.

— Така е — каза Новак, — почисти.

Джо Бруно постави една голяма ръка зад врата на Чамча и натисна главата му надолу към замърсения с топчета под.

— Започвай — каза той с разговорен тон. — Колкото по-скоро почнеш, толкова по-бързо ще свършиш.

* * *

Дори когато изпълняваше (нямайки друг избор) последния и най-долен ритуал от неговото неоправдано унижение — или да го кажем по друг начин, когато обстоятелствата на неговия чудотворно пощаден живот станаха дори по-пъклени и outre — Саладин Чамча започна да забелязва, че тримата имиграционни служители престанаха да изглеждат и действат толкова странно, колкото в началото. Първо те вече не си приличаха и в най-малкото. Излезе, че офицер Стайн, когото неговите колеги наричаха „Мак“ или „Джоки“, е едър плещест мъж с дебел, подобен на увеселително влакче нос; сега стана ясно, че неговият акцент беше преувеличено шотландски.

— Това е глобата — отбеляза той одобрително, докато Чамча продължаваше окаяно да дъвче. — Актьор, нали така? Не мога равнодушно да гледам как един готин човек играе.

Това наблюдение накара офицера Новак — ще рече „Ким“, — който беше придобил тревожно бледно оцветяване, аскетично костеливо лице, напомнящо средновековните икони, и намръщване, внушаващо някаква дълбока вътрешна мъка, да избухне в кратко ораторстване за любимите си звезди от телевизионните сапунени опери и водещите на игрални шоута, докато офицер Бруно, който смая Чамча, ставайки изведнъж извънредно красив, с лъскава от гел и сресана на път по средата коса, с руса брада, контрастираща драматично с по-тъмната коса на главата му — Бруно, най-младият от тримата, попита похотливо, а какво ще кажете за гледането на момичета, това е моята игра. Тази нова представа възпламени тримата за всякакви полузавършени анекдоти, бременни с намеци от определен вид, но когато петимата полицаи се опитаха да се присъединят към техните слети редици, те станаха строги и поставиха петимата констабли на мястото им.

— Малките деца — смъмри ги мистър Стайн — не бива да слушат неща за възрастни.

В това време Чамча яростно запушваше устата си със своята храна, насилваше се да не повърне, знаейки, че подобна грешка само ще удължи неговото нещастие. Той пълзеше в кръг, търсейки топчетата на своето мъчение, докато те се търкаляха от страна на страна, и полицаите, нуждаейки се от отдушник за разочарованието, предизвикано от мъмренето на имиграционните служители, започнаха грубо да измъчват Саладин и да скубят космите по задницата му, за да увеличат неговото неудобство и смущение. След това петимата полицаи предизвикателно започнаха своя редакция на разговора на имиграционните служители и се насочиха към изследването на достойнствата на различни филмови звезди, състезатели по дартс, професионални борци и подобни; но тъй като настроението им беше развалено от надменността на Джоки Стайн, не бяха способни да поддържат абстрактния и интелектуален дух на своите началници и изпаднаха в спор за относителните достойнства на „двойния“[13] отбор на Тотнъм Хотспър от началото на 60-те години и могъщия днес отбор на Ливърпул — при което поддръжниците на Ливърпул разсърдиха фенове-те на „шпорите“, твърдейки, че великият Дани Бланчфлау-ър е бил „луксозен“ футболист, кашкавал играч, по име цвете, педал по природа; на което обидените клакьори отговориха с викове, че в случая на Ливърпул поддръжниците са педалите, сбирщината на „шпорите“ може да ги разкъса с ръце, завързани на гърба. Разбира се, констаблите бяха запознати с техниките на футболните хулигани, прекарвайки много съботи с гръб към играта, наблюдавайки зрителите на различни стадиони нагоре-надолу по страната и докато техният спор ставаше по-разгорещен, те стигнаха до точката, когато пожелаха да покажат на противопоставящите им се колеги какво точно имат предвид под „разкъсване на парчета“, „блокиране“, „превиване“ и подобни. Ядосаните групи се гледаха свирепо и тогава всички заедно се обърнаха, за да се втренчат в личността на Саладин Чамча.

Скарването в тази полицейска камионетка ставаше все по-шумно и по-шумно — и трябва да се каже истината, че Саладин беше отчасти виновен, защото започна да квичи като прасе — и младите бобита бухаха и мушкаха различни части от неговата анатомия, използвайки го едновременно като опитно свинче и осигурителен вентил, внимавайки въпреки възбудата си да ограничават ударите си в меките, по-месести части, за да сведат до минимум риска от счупвания и контузии; и когато Джоки, Ким и Джоуи видяха какво се готвят да направят техните подчинени, решиха да бъдат снизходителни, защото момчетата трябваше да имат своето забавление.

Между другото всичките тези приказки за гледане доведоха Стайн, Бруно и Новак до преглед на по-важни въпроси и сега със сериозни лица и здравомислещи гласове те говореха за днешната нужда от увеличаване на наблюдателността не само в смисъл на „зрител“, но и на „наблюдение“ и „надзор“. Опитът на младите констабли е особено важен за момента, подхвана Стайн: наблюдавай тълпата, не играта.

— Вечната бдителност е цената на свободата — обяви той.

— Квийк — крещеше Чамча, не можейки да не го прекъсне. — Гррр, уууик, аууау.

* * *

След време странно настроение на незаинтересованост обзе Саладин. Той вече нямаше понятие колко дълго пътуваха в Черната Мария на неговото жестоко изпадане в немилост, нито би могъл да рискува предположение за отдалечеността на тяхната крайна цел, макар бученето в ушите му да ставаше постепенно по-силно, тези призрачни бабини стъпки, елоуин, дийоуин, Лондон. Ударите, които сега валяха върху него, бяха нежни като милувка на любовница, гротескният изглед на собственото му преобразено тяло повече не го ужасяваше; дори последните топчета кози екскременти не успяха да разбъркат стомаха му, с който толкова много беше злоупотребявано. Вцепенен, той впълзя в малкия си свят, опитвайки се да стане все по-малък и по-малък, с надеждата, че накрая ще изчезне напълно и така ще възвърне свободата си.

Разговорът за техники на наблюдение обедини наново имиграционни служители и полицаи, излекувал пролома, предизвикан от думите на Джоки Стайн, съдържащи пуритански укор. Чамча, насекомото на пода на камионетката, чуваше сякаш през устройство за изкривяване на звука по време на телефонни разговори далечните гласове на своите тъмничари, разпалено говорещи за нуждата от повече видеоекипировка при обществени прояви, за ползата от компютризираната информация и за нещо — което изглеждаше пълно противоречие — за резултата от поставянето на твърде богата смеска в торбите за храна на полицейските коне в нощта преди проявата, защото когато конските стомашни колики довеждаха до поливането на маршируващите с лайна, това винаги ги провокираше към насилие и тогава наистина можем да влезем между тях, като едното нищо. Неспособен да намери начин да превърне тази вселена от сапунени опери, мач на деня, плащове и кинжали в някакво свързано и разбираемо цяло, Чамча затвори ушите си за дрънкането и се вслуша в стъпките в тях. Тогава му светна прищрака.

— Попитайте компютъра!

Трима имиграционни служители и петима полицаи млъкнаха, когато кисело миришещото създание се изправи и им извика.

— Какво цели тоя? — попита най-младият полицай, един от поддръжниците на Тотнъм, със съмнение. — Да му фрасна ли още един?

— Името ми е Салахудин Чамчауала, псевдоним Саладин Чамча — изломоти полукозелът. — Член съм на Професионалния съюз на актьорите, на Сдружението на автомобилистите и Гарик клуб. Регистрационният номер на колата ми е такъв и такъв. Попитайте компютъра. Моля.

— Кого се опитваш да избудалкаш? — попита един от феновете на Ливърпул, но той също звучеше несигурно. — Я се виж. Ти си един шибан пакистански козел. Сали чий? — Що за английско име?

Чамча откри отнякъде късче гняв.

— А техните? — попита той, кимвайки с глава към имиграционите служители. — Не ми звучат толкова англосаксонски.

За миг изглеждаше като че всички ще се хвърлят върху него и ще го разкъсат крайник по крайник за подобна безразсъдна смелост, но най-накрая череполикият офицер Новак само го плесна по лицето няколко пъти, докато отговаряше:

— Аз съм от Уеибридж, путко. Добре го запомни: Уеибридж, където са живели шибаните Бийтълс.

Стайн каза:

— По-добре го проверете.

Три и половина минути по-късно Черната Мария беше спряна и трима имиграционни служители, петима полицаи и един полицейски шофьор проведоха кризисна конференция — това е много шибано положение — и Чамча забеляза, че в новото си настроение деветимата започнаха да изглеждат еднакви, направени еднакви от тяхното напрежение и страх. Не мина много време, когато разбра, че обаждането до Националния полицейски компютър, което веднага го идентифицира като британски гражданин първа класа, не е подобрило положението му, а по-скоро го е изложило на по-голяма опасност отпреди.

— Можем да кажем — предложи един от деветимата, — че е лежал на брега в безсъзнание. — Няма да мине — дойде отговорът, заради старата лейди и другите старчоци. — Тогава е оказал съпротива при ареста и е станал опасен, а при последвалата препирня е изгубил един вид съзнание. — Или бабугерът беше изкуфял, че не можа да ни обясни нищо смислено, и другият тип, как му беше името, никога не е проговарял, а колкото до този педераст, човек просто трябва да го скива този тип, изглежда като самия дявол, какво трябваше да си помислим? И след това той се нахвърли върху нас и изгуби съзнание, какво можехме да направим, при цялата ни безпристрастност, питам ви, ваша чест, освен да го закараме в медицинското заведение на Центъра за задържане за подходящи грижи, последвани от наблюдение и разпит, използвайки нашето има-причина-да-смятаме-ръководство; какво мислите за нещо от този род? — Деветима срещу един, но старата кокошка и другият юнак го правят малко престорено. — Вижте, можем да измислим историята след това, първото нещо, както продължавам да твърдя, е да го приведем в безсъзнание. Веднага.

* * *

Чамча се събуди на болнично легло със зелена слуз, излизаща от дробовете му. Усещаше костите си сякаш някой ги беше пъхнал в хладилника задълго. Започна да кашля и когато пристъпът свърши след деветнадесет и половина минути, той потъна отново в лек и болезнен сън, без да е разбрал нещо за своето местопребиваване. Когато отново изплува, дружелюбно женско лице гледаше надолу към него, усмихвайки се успокоително.

— Ще се оправите — каза тя, — потупвайки го по рамото. — Лека пневмония е всичко, което ви има. — Тя се представи като неговия физиотерапевт, Хайъсинт Филипс. И добави: — Аз никога не съдя за човека по неговия външен вид. Не, сър. Да не си помислите, че го правя.

Казвайки това, тя го обърна настрани, постави малка картонена кутийка под устните му, дръпна нагоре бялата си престилка, изрита обувките си и скочи атлетически на леглото, за да го яхне, незнайно защо, сякаш е кон, който тя смята да подкара право през параваните, заобикалящи леглото му, в бог знае по какъв начин преобразения пейзаж навън.

— Лекарски нареждания — обясни тя. — Тридесетминутен сеанс, два пъти дневно. — Без по-нататъшни увертюри тя започна да го удря живо някъде в средата на тялото с леко стиснати, но очевидно умели юмруци.

За бедния Саладин, още пресен от побоя в полицейската камионетка, това ново нападение беше последната капка. Той започна да се бори под нейните бъхтещи юмруци, крещейки високо:

— Пуснете ме да изляза оттук; съобщил ли е някой на жена ми? Усилието да изкрещи предизвика втори спазъм от кашлица, който продължи седемнадесет и три четвърти минути и му спечели наругаване от неговия физиотерапевт Хайъсинт.

— Губите ми времето — каза тя. — Досега трябваше да съм свършила с десния ви дроб, а вместо това едва съм започнала. Ще се държите ли прилично, или не?

Тя все още го беше възседнала, подскачайки нагоре-надолу, докато тялото му се гърчеше подобно на участник в родео, който се крепи до звънеца, отброяващ деветте секунди. Той утихна в поражение и й позволи да изкара с бой зелената течност от възпалените му дробове. Когато свърши, Саладин трябваше да признае, че се чувства много по-добре. Тя махна малката кутийка, която сега беше наполовина пълна със слуз, и каза весело:

— Съвсем скоро ще се изправите на крака — и след това, изчервявайки се от смущение, се извини: — Извинете ме — и избяга, без да се сети да дръпне обратно заобикалящите го паравани.

„Време е да направим преглед на положението“, каза си той. Един бърз физически преглед го осведоми, че неговото ново мутирало състояние е останало непроменено. Това потисна настроението му и той осъзна, че се е полунадявал, че докато спи, кошмарът ще е свършил. Беше облечен в нов чифт чужда пижама, този път в неопределен бледозелен цвят, подобен на тъканта на параваните и на онова, което можеше да види от стените и тавана на това загадъчно и безименно болнично отделение. Краката му все още завършваха с тези печални копита, а рогата на главата му бяха все още толкова остри, колкото преди… той беше откъснат от тази мрачна инвентаризация от мъжки глас, идващ отблизо, надал вик на сърцераздирателна беда:

— О, ако някога тяло е страдало!…

„Какво, за бога?“ — помисли Чамча, решен да проучи. Но сега започна да осъзнава много други звуци, също толкова обезпокоителни, колкото първия. Стори му се, че чува всички видове животински шумове: сумтенето на бикове, маймунско дърдорене, дори подражателното „хубавата-поли“ на големи папагали или говорещи вълнисти папагалчета. В този миг от друга посока той чу жена да грухти и пищи в края на нещо, което звучеше като болезнено раждане; последвано от писъка на новороденото дете. Обаче виковете на жената не утихнаха, когато тези на бебето започнаха; ако не друго, те нараснаха по сила и може би петнадесет минути по-късно Чамча отчетливо чу гласът на второ новородено да се присъединява към първия. Но агонията на раждането на жената отказваше да свърши и на промеждутъци от петнадесет до тридесет минути тя продължи да добавя нови бебета към вече невероятния брой маршируващи като завоевателни армии из нейната утроба.

Носът му извести, че санаториумът, или както и да се самоназоваваше това място, също беше започнал да смърди до небето; миризми на джунгла и обор се смесваха с богатия аромат на екзотични подправки, цвъртящи в претопено масло — кореандър, куркума, канела, кардамон, карамфил. „Това е прекалено — решително си помисли той. — Време е малко от малко нещата да се изяснят.“ Той преметна краката си извън леглото, опита се да се изправи и незабавно падна на пода, напълно несвикнал с новите си крака. Отне му около един час да преодолее този проблем — учейки се да ходи, държейки се за леглото и препъвайки се около него, докато увереността му не нарасна. Най-накрая доста несигурно той отиде до първия параван; при което се появи лицето на имиграционния служител Стайн, подобно на чеширска котка между два паравана отляво, следван бързо от останалите юнаци, които затвориха паравана зад него с подозрителна бързина.

— Добре ли сте? — попита Стайн с широка усмивка.

— Кога мога да видя лекаря? Кога мога да отида до тоалетната? Кога мога да си тръгна? — стремително попита Чамча.

Стайн спокойно отговори: лекарят ще намине скоро; сестра Филипс ще му донесе уринатор; може да си тръгне, щом оздравее.

— Дяволски мило от ваша страна да легнете с тази белодробна история — добави Стайн с благодарността на автор, чийто герой неочаквано е разрешил сложен технически проблем. — Прави историята много по-убедителна. Изглежда сте били толкова болен, че все пак сте изгубили съзнание при нас. Деветима от нас си го спомнят добре. Благодарско. — Чамча не можеше да намери никакви думи. — И нещо друго — продължи Стайн. — Старата кокошка мисис Даймънд. Излиза, че е мъртва в леглото си, студена като овнешко, а другият джентълмен е напълно изчезнал. Възможността за непочтена игра засега е премахната.

— В заключение — каза той, преди да изчезне завинаги от Саладиновия нов живот, — аз предлагам, мистър Гражданин Саладин, да не причинявате неприятности с оплакване. Ще ми простите за откровеността, но с вашите мънички рогца и големите си копита няма да изглеждате много благонадежден свидетел. А сега приятен ден.

Саладин Чамча затвори очи и когато ги отвори, неговият мъчител се беше превърнал в сестрата-физиотерапевт Хайъсинт Филипс.

— Защо искате да ходите? — попита тя. — Просто помолете мен, Хайъсинт, за каквото ви душа иска, и ще видим какво може да се уреди.

* * *

— Псст.

Тази нощ в зеленикавата светлина на тайнственото учреждение Саладин беше събуден от съскане сякаш на индийски базар.

— Псст, Велзевуле! Събуди се.

Пред него стоеше фигура толкова невъзможна, че Чамча искаше да скрие глава между завивките; но не можеше, защото не беше ли самият той?…

— Точно така — каза създанието. — Виждаш, че не си сам.

То имаше напълно човешко тяло, но главата му беше на яростен тигър с три реда зъби.

— Нощните пазачи често задрямват — обясни то. — Така успяваме да поговорим.

Точно в този миг глас от някое от другите легла — всяко легло, както Чамча вече знаеше, беше защитено от свой собствен кръг от паравани — силно изрида: „О, ако някога тяло е страдало!“ и мъжът-тигър или мантихора, както се наричаше сам, издаде пресилено ръмжене.

— Този Оплаквач Лиза — възкликна то. — Всичко, което са му направили, е било да го ослепят.

— Кой направил какво? — Чамча беше объркан.

— Въпросът е — продължи мантихората — ще се примириш ли с това?

Саладин все още беше озадачен. Другият сякаш внушаваше, че за тези мутации носеха отговорност — кои? Как можеха да бъдат?

— Не виждам — предположи той — кой може да бъде обвинен… Мантихората отпусна трите си реда зъби в очевидно разочарование.

— Нататък има една жена, която сега е в по-голямата си част воден бивол. Има бизнесмени от Нигерия, на които им поникнаха яки опашки. Има една група летовници от Сенегал, които не са правили нищо повече от прекачване в друг самолет, и там са били превърнати в хлъзгави змии. Аз самият съм в търговията с одеяла; от няколко години бях добре платен мъжки модел в Бомбай, показващ широка гама от платове в костюми и ризи също. Но кой ще ме наеме сега? — избухна той в ненадейни и неочаквани сълзи.

— Хайде, хайде — механично каза Саладин Чамча. — Всичко ще се оправи. Сигурен съм. Имай смелост.

Създанието се овладя.

— Въпросът е — каза то яростно, — че някои от нас няма да подкрепят това. Ние ще се измъкнем оттук, преди да са ни превърнали в нещо по-лошо. Всяка нощ усещам как започва да се променя нова част от мен. Например започнах непрестанно да пърдя… Извинете ме… виждате ли какво имам предвид? Между другото опитайте тези — той пъхна на Чамча пакет от екстра силни ментови бонбони. — Те ще оправят дъха ви. Подкупих един от пазачите да ни донесе запас.

— Но как го правят? — искаше да знае Чамча.

— Описват ни — тържествено прошепна другият. — Това е всичко. Те имат силата на описанието и ние ставаме жертва на картините, които те създават.

— Трудно е да се повярва — спореше Чамча. — Живея тук от толкова години и това никога преди не ми се е случвало…

Думите му пресъхнаха, защото видя мантихората да го гледа през тесни, недоверчиви очи.

— Много години? — попита тя. — Как е било възможно? — Може би си информатор? — Да, значи шпионин?

Точно тогава се чу вопъл от далечния ъгъл на болничното отделение.

— Оставете ме — изви женски глас. — О, Исусе, искам да си вървя. Исусе Мария, аз трябва да си вървя, пуснете ме, о, Боже, о, Исусе, Боже.

Един много развратен на вид вълк пъхна главата си през параваните на Саладин и заговори настоятелно на мантихората.

— Пазачите скоро ще бъдат тук — изсъска той. — Пак е тя, Стъклената Берта.

— Стъклената?… — започна Чамча.

— Кожата й се превърна в стъкло — обясни нетърпеливо мантихората, не знаейки, че събужда за живот най-ужасния сън на Чамча. — И копелетата го счупиха за нея. Сега дори може да ходи до тоалетната.

Един нов глас изсъска в зеленикавата нощ.

— За Бога, жено. Ходи в шибаната подлога. Вълкът дърпаше мантихората да си ходят.

— С нас ли е, или не? — поиска да знае той. Мантихората вдигна рамене.

— Не може да реши — отговори той. — Не може да повярва на собствените си очи, това е неговият проблем.

Те избягаха, като чуха приближаващото скриптене на тежките ботуши на пазачите.

* * *

На следващия ден нямаше помен от лекар или от Памела и Чамча в дълбокото си объркване се събуждаше и спеше, сякаш двете положения повече не изискваха да се мисли за тях като противоположни, а като състояния, които преливаха едно в друго, за да създадат един вид незавършващ делириум на сетивата… той се усети, че сънува кралицата, която прави нежно любов с монарха. Тя беше тялото на Британия, аватара на държавата и той я беше избрал, беше се съединил с нея; тя беше неговата любима, луната на неговото удоволствие.

Хайъсинт идваше в определеното време да го язди и бъхти и той се подчиняваше без никакво безпокойство. Но когато свърши, прошепна в ухото му: „С останалите ли си?“ и той разбра, че тя също е заплетена в голямото съзаклятие.

— Ако ти си — чу той собствения си глас, — можеш да броиш и мен.

Тя кимна с доволен вид. Чамча усети да го изпълва топлина и започна да се чуди дали да хване един от извънредно изящните, но силни малки юмруци на физиотерапевката; но точно в този миг се чу вик откъм страната на слепия мъж:

— Бастуна ми, загубих си бастуна.

— Горкият стар педал — каза Хайъсинт и скачайки от Чамча, хукна към невиждащия мъж, вдигна падналия бастун, даде го на собственика му и се върна при Саладин. — Добре — каза тя, — ще те видя следобед; о’кей, няма проблеми, нали?

Той искаше тя да остане, но Филипс действаше чевръсто.

— Аз съм заета жена, мистър Чамча. Имам неща да върша, хора да виждам.

Когато си отиде, той легна по гръб и се усмихна за пръв път от дълго време насам. Не му хрумна, че сигурно неговата метаморфоза продължава, защото всъщност подхранва романтични намерения към една черна жена; и преди да е имал време да заформи такива сложни мисли, слепият мъж до него започна отново да говори.

— Забелязах ви — чу го Чамча да казва. — Забелязах ви и оценявам вашата любезност и разбиране. — Саладин осъзна, че той произнася тържествена благодарствена реч към празното място, където очевидно вярваше, че все още стои физиотерапевката. — Не съм човек, който забравя любезността. Един ден може би ще бъда способен да се отплатя, но засега, моля да забележите, че е запомнена, и при това с нежност… — Чамча нямаше смелостта да извика, тя не е там, старче, тръгна си преди малко. Слушаше с болка, докато най-накрая слепият мъж зададе въпрос на нищото: — Надявам се, че може би и вие също ще си спомняте за мен? Малко? При случай?

След това настъпи тишина; сух смях, шумът от сядащ човек, тежко и изведнъж. И накрая след непоносима пауза изтърканото:

— О — изрева монологизиращият, — о, ако някога е страдало тяло!…

Ние се стремим към висините, но нашата природа ни предава, мислеше си Чамча; клоуни в търсене на корони. Обзе го горчивина. Някога бях по-оживен, щастлив и топъл. Сега във вените ми има черна вода.

Все още никаква Памела. По дяволите. Тази нощ каза на вълка и мантихората, че е с тях докрай.

* * *

Голямото бягство стана няколко нощи по-късно, когато дробовете на Саладин бяха почти изпразнени от слуз чрез услугите на мис Хайъсинт Филипс. Излезе, че е добре организирана работа на твърде широка основа, въвличайки не само обитателите на санаториума, но също така и detenus, както мантихората ги наричаше, държани зад телени огради наблизо в Центъра за задържане. Тъй като не беше сред големите стратези на бягството, Чамча просто чакаше в леглото си, както беше инструктиран, докато Хайъсинт не му донесе вестта, и те избягаха навън от тази палата на кошмарите в чистотата на студеното, осветено от луната небе, покрай няколко завързани и със запушени уста мъже: техните бивши пазачи. Имаше много сенчести фигури, тичащи в блестящата нощ, и Чамча зърна същества, които никога не си беше представял, мъже и жени, които бяха също отчасти растения или гигантски насекоми и в отделни случаи дори изградени тук-таме от тухла или камък; имаше мъже с рог на носорог вместо нос и жени с вратове дълги като на всеки жираф. Чудовищата притичаха бързо, безмълвно до границата на територията на Центъра за задържане, където мантихората и други острозъби мутанти чакаха при големите дупки, които бяха прохапали в тъканта на заобикалящата ги ограда, и след това вече бяха навън, свободни, вървейки по своите си пътища, без надежда, но също така без срам. Саладин Чамча и Хайъсинт Филипс тичаха един до друг, неговите кози копита тропаха по твърдата настилка: на изток, каза му тя, докато той чуваше собствените си стъпки да заменят бученето в ушите му, на изток, изток, изток, те тичаха, използвайки заобиколните пътища до град Лондон.

— 4 —

Джъмпи Джоши стана любовник на Памела Чамча, както тя после казваше, „по чиста случайност“, през нощта, когато тя научи за смъртта на мъжа си при избухването на „Бостан“, така че звученето на неговия стар приятел от училище Саладин, говорещ отвъд гроба по средата на нощта, промълвявайки пет гномически думи: съжалявам, моля извинете, грешен номер — говорейки освен това два часа след като Джъмпи и Памела бяха правили, с помощта на две бутилки уиски, двугърбото четириного — го постави натясно.

— Кой беше това? — преобърна се Памела, все още полузаспала и с превръзка на очите, за да поразпита, и той реши да отговори:

— Просто един дишач, не се тревожи за това — което беше сполучливо, с изключение на това, че сега той трябваше да се тревожи съвсем сам, седейки гол в леглото и смучейки за утеха, както беше правил цял живот, палеца на дясната си ръка.

Той беше дребен човек с рамене като телена закачалка за дрехи и огромен обем за нервна възбуда, засвидетелстван от бледото му с хлътнали очи лице; оредяващата му коса — все още напълно черна и къдрава — толкова често разрошвана от бесните му ръце, че вече изобщо не обръщаше внимание на четки или гребени, а стърчеше на всички страни и придаваше на собственика си вид на току-що станал твърде късно и бързащ; и неговият привлекателно плах, самоосъждащ се, но в същото време хълцукащ и превъзбуден кикот; всичко това беше помогнало за превръщането на името му Джамшед в това Джъмпи, така че всички, дори току-що запознали се с него, сега машинално го използваха, всички с изключение на Памела Чамча, Саладиновата жена, мислеше си той, яростно смучейки. — Или вдовица? — О, Боже, помогни ми, съпруга в края на краищата. Той откри, че негодува срещу Чамча. Завръщане от мокър гроб: толкова оперетно събитие в тези дни и време изглеждаше почти недостойно, направо измама.

Той се беше втурнал към дома на Памела в мига, когато чу новината, и я намери със сухи очи и спокойна. Тя го заведе в своя претрупан любовен кабинет, на чиито стени акварели на розови градини висяха между плакати със стиснати юмруци с надписи Partido Socialista, снимки на приятели и грозд от африкански маски и докато той си пробиваше път между пепелници, вестник „Войс“ и феминистки фантастични романи, тя каза сухо:

— Изненадващото е, че когато ми казаха, аз си помислих — свиване на рамене — неговата смърт всъщност ще направи твърде малка дупка в живота ми.

Джъмпи, който едва си сдържаше сълзите и щеше да се пръсне от спомени, се спря и плесна с ръце, напомняйки в черното си безформено палто с бледно и съкрушено от ужас лице на вампир, хванат от неочакваната и омразна дневна светлина. Тогава видя празните бутилки от уиски. Памела беше почнала да пие, каза тя, няколко часа преди това и оттогава го правеше равномерно и ритмично с посветеността на бегач на дълги разстояния. Той седна до нея на ниската мека софа и предложи да действа като умиротворител.

— Каквото поискаш — каза тя и му подаде бутилката. Сега, докато седеше изправен в леглото с палец вместо бутилка, а неговата тайна и неговият махмурлук туптяха еднакво болезнено в главата му (той никога не е бил пиещ или потаен човек), Джъмпи наново почувства сълзите да напират и реши да стане да се разходи наоколо. Там, закъдето тръгна, беше нагоре по стълбите към онова, което Саладин настояваше да нарича своята „бърлога“, голямо таванско помещение с оберлихт и прозорци, гледащи надолу към пространство от общински градини, осеяни с непридирчиви дървета дъб, лиственица, дори последния от брястовете, оцелял от времето на чумата. Първо брястовете, сега ние, размишляваше Джъмпи. Може би дърветата са били предупреждение. Той силно се изтръска, за да прогони тия среднощни черни мисли, и се настани на ъгъла на махагоновото писалище на приятеля си. Веднъж на един ученически купон той беше кацнал по същия начин на една маса, мокра от разлято вино и бира, до едно измършавяло момиче в черна минирокля от копринена дантела, розова боа от пера около врата и клепачи като сребърни шлемове, неспособен да събере смелост да каже здрасти. Най-накрая се обърна към нея и изпелтечи някаква баналност; тя му хвърли поглед, изпълнен с презрение, и каза, без да движи лакираните си в черно устни: разговорът е умрял, човече. Той беше много разстроен, толкова разстроен, че измърмори, кажи ми защо всички момичета в този град са толкова груби? и тя отговори, без да се замисля, защото повечето момчета са като теб. Няколко мига по-късно се появи Чамча, просмукан с пачули, облечен в бяла курта, проклетата комиксова представа на всеки за тайнствеността на Изтока, и момичето си тръгна с него пет минути по-късно. Копелето, помисли си Джъмпи Джоши, след като старата горчивина се надигна наново, той нямаше никакъв срам, беше готов да бъде всичко, което щяха да харесат, да-ти-гледам-на-ръка щампована-покривка-за-легло, Харе-Кришна, дхарма-бродяга, и мъртъв не бихте ме хванали. Това го спря, точно тази дума. Мъртъв. Признай си, Джамшед, момичетата никога не са си падали по теб, това е истината, а останалото е завист. Добре, наполовина си призна той и след това наново. Може би мъртъв, добави той и след това отново — може би не.

Стаята на Чамча порази безсънния натрапник със своята измисленост и затова тъжна: карикатура на актьорска стая, пълна с подписани снимки на колеги, печатни обяви, рамкирани програми, снимки от продукции, цитати, награди, томове със спомени на филмови звезди, стая, купена като конфекция на ярдове, подражание на живота, маска на маската. Необикновени неща върху всяка повърхност: пепелници с формата на пиана, китайски Пиеровци, подаващи се иззад лавица с книги. И навсякъде — по стените, във филмовите плакати, в блясъка на лампата, носена от бронзов Ерос, в огледалото с форма на сърце, просмуквай-ки се нагоре от кървавочервения килим, капейки от тавана, Саладиновата нужда от любов. В театъра всеки е целуван, всеки е „скъпи“. Животът на актьора предлага всекидневно подобие на любов; една маска може да бъде задоволена или най-малкото утешена от ехото на това, което търси. Отчаянието беше в него, разбра Джъмпи, и той би направил всичко, би си сложил всеки глупашки костюм, би приел всяка форма, ако му спечелеше дума на обич. Саладин, който доскоро по всички критерии имаше успех сред жените, виж по-горе. Бедният объркан скитник. Дори Намела с цялата й красота и яркост не е била достатъчна.

Беше ясно, че той също е твърде далече от това да бъде достатъчен за нея. Някъде около дъното на втората бутилка уиски тя облегна главата си на рамото му и пиянски каза:

— Не можеш да си представиш облекчението да бъда с някого, с когото да не трябва да се боря всеки път, когато изказвам мнение. Някой на страната на проклетите ангели.

— Той чакаше; след паузата имаше още. — Той и неговото кралско семейство, няма да повярваш. Крикет, парламентът, кралицата. За него домът никога не е преставал да бъде снимка от пощенска картичка. Не можеше да бъде накаран да погледне онова, което наистина беше действително. — Тя затвори очи и позволи на ръката си случайно да легне върху неговата.

— Той беше истински Саладин — каза Джъмпи. — Човек със светата земя за завоюване, неговата Англия, тази, в която вярваше. Ти беше също част от нея.

Тя се търкулна встрани от него и се изтегна върху списанията, смачканите топки използвана хартия, бъркотията.

— Част от нея? Аз бях Британия. Топла бира, пайове с кайма, здрав разум и аз. Но аз освен това съм действителна, Дж. Дж.; аз наистина действително съществувам. — Тя се протегна към него, дръпна го към мястото, където чакаше устата й, целуна го с голямо непамелино мляскане. — Виждаш ли какво имам предвид?

Да, той видя.

— Трябваше да го чуеш за Фолклендската война — каза тя по-късно, докато се отдръпваше и си играеше с косата си.

— „Памела, да предположим, че си чула шум долу посред нощ и си отишла да провериш и намираш огромен мъж в гостната с пушка и той каже, върни се горе, какво би направила?“ „Ще се кача горе“, казах аз. „Е, това е нещо такова. Бандит в къщата. Няма да помогне.“ — Джъмпи забеляза, че юмруците й са свити и кокалчетата й са бели като кости.

— Казах, ако трябва да използваш проклети удобни метафори, поне ги използвай направо. Прилича ми на това, ако двама души твърдят, че притежават една къща и един от тях незаконно се настани в нея и след това другият се появи с пушка. На това прилича.

— Действително е така — кимна сериозно Джъмпи.

— Правилно — тупна го тя по коляното. — Това наистина е правилно, мистър Истинско Смазване… действително и наистина е така. Наистина. Още едно питие.

Тя се наведе към дека и натисна едно копче. Исусе, помисли си Джъмпи, Бони Ем? Пощади ме. При цялото й силно расово-професионално отношение, дамата има да учи още много за музиката. Ето я, бумчикачакабум. След това без предупреждение той плачеше, провокиран за истински сълзи от подправено чувство, от дискоритъмна имитация на болка. Това беше сто тридесет и седмият псалм Super flumina.[14] Цар Давид, надаващ вик през вековете. Как да изпеем песента на господаря в чужда страна?

— Трябваше да науча псалмите в училище — каза Па-мела Чамча, седейки на пода, с глава, облегната на софата, и здраво стиснати очи. Край реката на Вавилон, където седнахме и о, о, плакахме… — тя спря лентата, отново се облегна назад и започна да рецитира. — Ако те забравя, о, Ерусалим, нека дясната ми ръка забрави умението си; ако не те спомням, нека езикът ми залепне на небцето; да, ако не предпочета Ерусалим в радостта си.

По-късно, заспала в леглото, тя сънуваше своето манастирско училище, утринни молитви и вечерни, пеене на псалми, когато Джъмпи се втурна вътре и я разбуди, тръскайки я, крещейки:

— Не е хубаво това, което трябва да ти кажа. Той не е мъртъв. Саладин: съвсем си е жив.

* * *

Тя изведнъж се събуди напълно, потапяйки ръцете в гъстите си, къдрави, къносани коси, сред които първите бели кичури точно започваха да личат; коленичи на леглото гола с ръце в косите, неспособна да се движи, докато Джъмпи не свърши да говори и тогава без предупреждение започна да го налага, удряйки го с юмрук по гърдите, раменете и дори по лицето, колкото можеше по-силно. Той седна на леглото до нея, изглеждайки смешен в нейния халат с волани, докато тя го биеше; той позволи на тялото си да се разхлаби, да приеме ударите, да се подчини. Когато ударите й свършиха, тялото й беше плувнало в пот и той си помисли, че може да е счупила една от ръцете му. Тя седна до него, дишайки тежко, и двамата мълчаха.

Нейното куче влезе в спалнята, изглеждайки тревожно, и изтропка до нея да й предложи лапата си и да я ближе по левия крак. Джъмпи се раздвижи внимателно:

— Мислех, че са го откраднали — каза той накрая. Па-мела тръсна глава, за да, но…

— Крадците се свързаха с мен. Платих откупа. Сега отговаря на името Глен. Няма значение. И без това никога не можах да произнеса правилно Шерхан.

След малко Джъмпи разбра, че иска да говори.

— Това, което направих преди малко — започна той.

— О, Боже.

— Не. Подобно е на нещо, което веднъж съм правил. Може би най-чувствителното нещо, което съм извършил.

През лятото на 1967 беше изтормозил „аполитичния“ двадесетгодишен Саладин да дойде с него на антивоенна демонстрация. „Веднъж в живота ти, мистър Високомерие, ще те смъкна долу до моето равнище.“ Харълд Уилсън щеше да идва в града и заради подкрепата на лейбъристкото правителство на намесата на Щатите във Виетнам беше планиран масов протест.

— Чамча се присъедини от чисто любопитство — обясни той. — Отидох да видя как уж интелигентни хора превръщат себе си в тълпа.

Този ден валя като из ведро. Демонстрантите на Маркит скуеър бяха напълно наквасени. Джъмпи и Чамча, носени от тълпата, бяха избутани нагоре по стълбите на кметството; изглед като от трибуна, каза Чамча с хаплива ирония. До тях стояха двама студенти, маскирани като руски убийци в черни меки шапки с извити периферии, с шинели и тъмни очила, носещи кутии от обувки, пълни с потопени в мастило домати с етикети с големи печатни букви „бомби“. Малко преди идването на министър-председателя един от тях потупа един полицай по рамото и каза: „Извинете, моля. Когато мистър Уилсън, самозваният министър-председател, дойде с дългата кола, любезно поискайте да свали прозореца, така че моят приятел да може да хвърли по него бомбите?“

Полицаят отговори: „Ха, ха, сър. Много добре. Сега аз ще ви кажа нещо. Можете да хвърляте яйца по него, защото нямам нищо против. Можете да хвърляте домати по него, сър, като тези, които имате в кутията, боядисани в черно и с етикети бомби, защото нямам нищо против. Но хвърлете нещо твърдо по него, сър, и моят колега тук ще ви гепи с оръжието?“

О, дни на невинност, когато светът беше млад.

… Когато колата пристигна, през тълпата премина вълна и Чамча и Джъмпи бяха разделени. След това Джъмпи се появи, изкатери се на капака на лимузината на Харълд Уилсън и започна да скача нагоре-надолу по него, като правеше големи вдлъбнатини, подскачайки като дивак в ритъм с пеенето на тълпата: Ние ще се бием, ние ще победим, да живее Хо Ши Мин.

— Саладин започна да крещи по мен да сляза, отчасти защото тълпата беше пълна с типове от специалните части, приближаващи се към лимузината, но главно, защото се чувстваше толкова дяволски неудобно.

Но той продължи да скача, все по-високо и тежко надолу, мокър до кости, с развяващи се дълги коси: Джъмпи скачачът, скачайки в митологията на тези антични години. Уилсън и Марша прикрити на задната седалка. Хо! Хо! Хо Ши Мин! В последния възможен момент Цжъмпи си пое дълбоко дъх и се хвърли с главата надолу в морето от мокри и приятелски лица; и изчезна. Те никога не го хванаха: ченгенарски свине мръсни.

— Саладин не искаше да говори с мен цяла седмица — спомняше си Джъмпи. — А когато проговори, всичко, което каза, беше: „Надявам се, разбираш, че тези ченгета можеха да те гръмнат на парчета, но не го направиха.“

Те все още седяха един до друг на края на леглото. Джъмпи докосна Памела по ръката:

— Просто искам да кажа, че зная какво е усещането. Бам-бум. Усещането е невероятно. Чувстваш го като необходимост.

— О, Боже мой — каза тя, обръщайки се към него. — О, Боже мой, съжалявам, но изпитах нужда, да.

* * *

На сутринта й беше нужен час, за да се свърже с авиокомпанията заради растящата лавина от обаждания, свързани с катастрофата, и след това още двадесет и пет минути настояване — но той се обади, беше неговият глас, — докато на другия край на линията женски глас, професионално обучен да се справя с човешки същества в криза, разбираше как се чувства и й съчувстваше в този ужасен миг и остана много търпелива, но явно не повярва дума от това, което каза. Съжалявам, мадам, не искам да бъда жестока, но самолетът се разпадна във въздуха на тридесет хиляди фута. В края на обаждането Памела Чамча, обикновено най-овладяната от жените, която се заключваше в банята, когато искаше да плаче, крещеше по линията, за Бога, жено, ще млъкнеш ли с твоите малки речи на добър самарянин и ще изслушаш ли това, което казвам? Най-накрая тресна слушалката и се извъртя към Джъмпи Джоши, който видя израза в очите й и разля кафето, което й носеше, защото крайниците му започнаха да треперят от ужас.

— Ах ти, шибано влечуго — изруга го тя. — Все още жив, а? Предполагам, че е прелетял от небето на шибани крила и се е насочил направо към най-близката телефонна будка, за да свали шибания си суперменски костюм и да звънне на малката си женичка. — Те бяха в кухнята и Джъмпи забеляза група кухненски ножове, прикрепени към магнитна лента на стената до лявата ръка на Памела. Той отвори устата си да каже нещо, но тя не му позволи. — Махай се, преди да съм направила нещо — каза тя. — Не мога да повярвам, че се хванах на това. Ти и гласове по телефона: трябваше да се сетя.

В началото на 70-те години Джъмпи държеше пътуваща дискотека в задната част на жълтия си бус. Беше я кръстил „Финс Тъм“ в чест на легендарния спящ гигант на Ирландия Фин Маккул[15], друго сукалче, както казваше Чамча. Един ден Саладин изигра груба шега на Джъмпи, обади му се, използвайки слаб средиземноморски акцент, и изиска услугите на музикалния Тъм на остров Скорпио от името на мисис Жаклин Кенеди Онасис, предлагайки хонорар от десет хиляди долара и транспорт до Гърция в частен самолет за шест човека. Да направиш това на човек толкова невинен и честен като Джамшед Джоши беше ужасно. „Трябва ми час за обмисляне“, каза той и след това изпадна в душевна агония. Когато Саладин позвъни отново един час по-късно и чу, че Джъмпи отказва предложението на мисис Онасис по политически причини, той разбра, че приятелят му е обучаван за светец и няма смисъл да се опитваш да го будалкаш. „На мисис Онасис сигурно ще й се разбие сърцето“, завърши той и Джъмпи тревожно отговори: „Моля, кажете й, че не е нещо лично, всъщност аз лично много й се възхищавам.“

Познаваме се един друг твърде дълго, помисли си Памела, когато Джъмпи си тръгна. Можем да се нараним със спомени отпреди две десетилетия.

* * *

Тя мислеше по въпроса за грешките с гласове, докато този следобед караше твърде бързо надолу по М4 старото си Ем Джи с метален покрив, от което в известна степен извличаше удоволствие, което ще рече, както винаги весело обясняваше, „твърде нездраво идеологически“ — по този въпрос наистина трябва да съм по-либерална.

Памела Чамча, родена Лъвлейс, беше притежател на глас, заради който полагаше големи усилия да компенсира излишъците от жизненост. Беше глас, съставен от туид, кърпи за глава, летен пудинг, хокейни стикове, къщи, покрити със слама, сапун за седла, новодомски празненства, монахини, семейни църковни пейки, големи кучета и еснафщина и въпреки всичките й опити да намали неговия обем, той беше силен като на пияница в смокинг, който мята филийки от франзела в някой клуб. Това беше трагедията на по-младите й години, защото благодарение на този глас беше неспирно преследвана от джентълмените фермери и любителите на дебютантки и други подобни в града, които презираше от все сърце, докато зелените, демонстрантите за мир и за промени в света, с които инстинктивно се чувстваше свойски, се отнасяха към нея с дълбоко подозрение, граничещо с възмущение. Как може някой да бъде на страната на ангелите, когато звучи като безполезник всеки път, щом раздвижи устни? Ускорявайки покрай Рийдинг, Памела изскърца със зъби. Една от причините да се реши да го признае и да прекрати брака си преди съдбата да го стори за нея, беше, че един ден се събуди и разбра, че Чамча изобще не обича нея, а този глас, смърдящ на йоркширски пудинг и моряци, този сърдечен червендалест глас на онази: О, старата Англия — мечта, която той толкова отчаяно искаше да обитава. Беше брак на противоречиви цели, всяка от тях втурнала се точно към онова, от което другата бяга.

Няма оцелели. И по средата на нощта Джъмпи идиота и неговата глупава фалшива тревога. Тя беше толкова разтърсена от нея, че дори не успя да бъде разтърсена от това, че легна с Джъмпи и прави любов, признай си, по един много задоволителен начин, спести ми високомерието си, смъмри се тя сама, кога за последен път се забавлява толкова. Тя имаше много неща, с които да се оправя, и ето я, справяше се с тях, бягайки толкова бързо, колкото можеше да кара. Няколко дни глезене в провинциален хотел и светът можеше да започне да прилича по-малко на шибан пъкъл. Терапия чрез лукс: о’кей, о’кей, призна тя, зная, аз се връщам към класата. Да го еба: гледай ме как го правя. Ако имаш някакви възражения, издухай ги от задника си. Гъз. Задник.

Сто мили и час след Суиндън времето стана гадно. Внезапно тъмни облаци, светкавици, силен дъжд, тя не махаше крака си от газта. Няма оцелели. Хората винаги й умираха, оставяйки я с уста, пълна с думи, и никого, върху когото да ги изплюе. Нейният баща, ученият класик, който можеше да прави игрословици на старогръцки и от когото наследи Гласа, нейното наследство и проклятие; и нейната майка, която чезнеше за него по време на войната, когато беше пилот на „Патфайндър“, задължен да лети към къщи от Германия сто и единадесет пъти в един бавен самолет всяка нощ, осветявана от собствените му сигнални ракети в полза на бомбардировачите — и жена му се кълнеше, когато той се връщаше с шума на татата-татата в ушите, че никога няма да го напусне — и затова го следваше навсякъде, в бавната пустота на депресията, от която той така и не излезе истински — и в задлъжнялост, защото той нямаше лице за покер и използваше нейните пари, когато неговите собствени свършваха, — и накрая до покрива на една висока сграда, където най-после откриха своя път. Памела никога не им прости, най-вече защото го направиха, без да й дадат възможност да им каже, че не им прощава. За да си го върне, тя започна да отхвърля всичко от тях, което беше останало в нея. Например техните мозъци: тя отказа да посещава колеж. И защото не можеше а се отърси от гласа си, го накара да произнася идеи, които накара да произнася идеи, които нейните консервативни родители-самоубийци щяха да анатемосат. Тя се омъжи за индиец. И защото се оказа, че той е прекалено подобен на тях, щеше да го напусне. Беше решила да го напусне. Когато още веднъж беше измамена от смъртта.

Тя надминаваше тир със замразена храна, ослепена от пръските, хвърляни от колелата му, когато налетя на водното пространство, което я чакаше в лек наклон, й в този миг Ем Джито започна да аквапланира с плашеща скорост, отклонявайки се от лентата за надминаване, завъртайки се обратно, така че тя можа да види фаровете на тира, втренчени в нея като очите на ангела унищожител Азраил. „Завеса“, помисли си тя, но колата й се завъртя и плъзна настрани от пътя на Джаганатха,[16] и въртейки се, прекоси трите ленти на магистралата, всички като по чудо празни, и спря с много по-слаб удар, отколкото човек можеше да очаква, в огражденията на ръба на банкета, след като се беше завъртяла на повече от сто и осемдесет градуса, за да се обърне отново на запад, където с точно и благодатно подбиране на точния момент от истинския живот слънцето прогонваше бурята.

* * *

Фактът да бъдеш: жив обезщетяваше за това, което животът причинява на човека. Тази вечер в трапезария с дъбова ламперия, украсена със средновековни знамена, Памела Чамча в своята най-ослепителна рокля яде еленско месо и изпи една бутилка Chateau Talbot на маса, натежала от сребро и кристал, празнувайки едно ново начало, бягство от челюстите на, ново начало, за да бъдеш наново роден, първо трябва да: е, почти, както и да е. Под похотливите погледи на американци и търговски пътници тя яде и пи сама, оттегляйки се рано в спалня за принцеса в каменна кула, за да вземе продължителна вана и да гледа стари филми по телевизията. Като последица от докосването си до смъртта тя почувства миналото да пада от нея: нейното юношество например под грижите на порочния й чичо Хари Хайъм, който живееше в господарска къща от седемнадесети век, някога принадлежала на един далечен роднина, Матю Хопкинс[17], генерала-откривател на магьосници, та той я беше кръстил Гремлинс[18] в без съмнение страховит опит за хумор. Спомняйки си съдията мистър Хайъм, за да го забрави, тя промърмори на отсъстващия Джъмпи, че тя също има своята виетнамска история. След първата голяма демонстрация на Гроузвенър скуеър, където много хора хвърляха топчета под копитата на атакуващите полицейски коне, настъпи единственият случай в британското законодателство, в който топчето беше сметнато за смъртоносно оръжие, и млади хора бяха затворени, дори депортирани, заради притежаването на малките стъклени сфери. Председателстващият съдия по Гроузвенърския случай с топчетата беше същият този Хенри (оттогава известен като „Обесете ги“) Хайъм и да си негова племенница беше допълнително бреме за една млада жена, вече притисната надолу от своя политически десен глас. Сега, затоплена в леглото на временния си замък, Памела Чамча отърва себе си от този стар демон, сбогом, Обесете ги, нямам повече време за теб; и от призраците на родителите си; и се приготви да бъде свободна от най-скорошния от всички призраци.

Сръбвайки коняк, Памела гледаше вампири по телевизията и си позволи да изпита удоволствие от, е, добре, от себе си. Не беше ли изобретила себе си по свой собствен образ? Аз съм вечно съществуващата, вдигна наздравица за себе си тя с бренди Napoleon. Работя в Съвет за междуетнически отношения в района Брикхол, Лондон, невключена никъде другаде; заместник-служител по междуетническите отношения и дяволски добра в това, щом аз го казвам. Чийрс! Току-що избрахме първия си черен член на съвета и всички гласували срещу него бяха бели. Дръпни му едно! Миналата седмица уважаван азиатски уличен търговец, за когото се бяха застъпили членове на парламента от всички партии, беше депортиран след осемнадесет години в Британия, защото преди петнадесет години бил представил някакъв формуляр четиридесет и осем часа по-късно. Chin-chin! Следващата седмица в мировия съд на Брикхол полицията ще се опита да прекара една петдесетгодишна нигерийка, обвинявайки я в нападение, като преди това са я пребили до безсъзнание. Skol! Това е моята глава: Еиждаш ли я? Това, което наричам моя работа: да блъскам главата си срещу Брикхол.

Саладин беше мъртъв, а тя беше жива.

Тя пи за това. Има неща, които чаках да ти кажа, Саладин. Някои важни неща: за новата висока сграда с офиси на Брикхол Хай стрийт срещу Макдоналдс; построиха я да бъде напълно шумоизолирана, но работниците бяха толкова смутени от тишината, че сега пускат записи на дневни шумове по озвучителната система. — Щеше да ти хареса, а? — И за тази парсийка[19] зная, Бапси, така се казва, живяла е известно време в Германия и се влюбила в турчин. — Неприятното било, че единственият им общ език бил немският; сега Бапси е забравила почти всичко, което е знаела, докато неговият става все по-добър и по-добър; той й пише все по-нарастващо поетични писма и тя едва може да му отговаря с детски рими. — Любовта умира заради неравенство в езика, какво мислиш за това? — Любовта умира. Това е тема за нас, а? Саладин? Какво казваш?

И чифт дребни малки неща. Един убиец е на свобода на моето парче земя, специализира се в убиването на стари жени; така че не се тревожи, аз съм в безопасност. Има много по-стари от мен.

И още нещо: напускам те. Свърши. Зад нас е.

Никога не можех да ти кажа каквото и да било, наистина, и най-малкото нещо. Ако кажех, че пълнееш, ти крещеше по цял час, като че така щеше да промениш онова, което виждаше в огледалото и което ти подсказваше отесняването на собствените ти панталони. Прекъсваше ме на публични места. Хората забелязваха какво мислиш за мен. Прощавах ти, това беше моята грешка; можех да видя сърцевината ти, този толкова ужасяващ въпрос, че трябваше да го защитаваш с всичката тази престорена сигурност. Това празно пространство.

Сбогом, Саладин. Тя източи чашата си и я постави на пода до нея. Завърналият се дъжд чукаше по улеите на прозорците й; тя дръпна пердетата и изгаси светлината.

Лежейки тук, носейки се към съня, тя мислеше за последното нещо, което имаше нужда да каже на покойния си съпруг. „В леглото — думите дойдоха — ти май никога не се интересуваше от мен; нито от удоволствието ми, това, от което се нуждаех, никога истински. Започнах да си мисля, че ти не искаше любовница, а прислужница.“ Това е. Сега почивай в мир.

Тя го сънува, неговото лице изпълваше съня. „Нещата свършват — каза й той. — Тази цивилизация, нещата се сгъстяват за нея. Беше страхотна култура, блестяща и гнила, канибалска и християнска, славата на света. Трябва да я честваме, докато можем; додето не падне нощта.“

* * *

Тя не се съгласи дори в съня, но знаеше, докато сънува, че сега няма смисъл да му го казва.

След като Памела Чамча го изхвърли, Джъмпи Джопги прескочи до кафенето на мистър Суфян Шаандаар на Брикхол Хай стрийт и седна там, опитвайки се да реши дали е глупак. В ранната сутрин мястото беше почти празно, като изключим една дебела лейди, купуваща кутия пасти, бафри и джалебис[20], двойка ергени шивачи, пиещи чало-чай[21] и една възрастна полякиня от времето, когато евреи държаха експлоататорските предприятия наоколо, която седеше по цял ден в ъгъла пред два зеленчукови самосас[22], едно пури[23] и чаша мляко, обявявайки на всеки, който влезеше, че е тук единствено защото „е най-близко до кашер, а днес човек трябва да прави най-доброто, на което е способен“. Джъмпи седна с кафето си под ярката картина на гологръда митична жена с няколко глави, тънки облаци затуляха зърната й, тя беше в естествен ръст в червеникаво оранжево, неоново зелено и златисто; тъй като навалицата още не беше започнала, собственикът мистър Суфян забеляза, че е тъжен и обезкуражен.

— Ей, свети Джъмпи — пропя той, — защо носиш лошото си време в моето заведение? Тази страна не е ли достатъчно пълна с облаци?

Джъмпи се изчерви, докато Суфян викаше към него със своята малка бяла шапчица на верността, забодена както обикновено, и мустаци, къносани в по-малко червено от брадата му след скорошното му поклонничество до Мека. Мохамед Суфян беше плещест тип с дебели ръце и шкембе, толкова набожен и толкова нефанатично вярващ, колкото не можеш да срещнеш, и Джоши гледаше на него като на някакъв по-стар роднина.

— Слушай, чичо — каза той, когато собственикът на кафенето стоеше над него, — мислиш ли, че съм истински идиот?

— Правил ли си някога пари? — попита Суфян.

— Не и аз, чичо.

— Въртял ли си някога някакъв бизнес? Внос-износ? Без лиценз? Магазин на кьоше?

— Никога не съм разбирал от цифри.

— А къде са членовете на семейството ти?

— Нямам семейство, чичо. Сам съм.

— Тогава в самотата си сигурно непрекъснато се молиш на Бога за напътствия?

— Познаваш ме, чичо. Аз не се моля.

— Няма съмнение — заключи Суфян. — Ти си дори по-голям глупак, отколкото предполагаш.

— Благодаря ти, чичо — каза Джъмпи, допивайки кафето си. — Много ми помогна.

Суфян, знаейки, че привързаността към дразненето му развеселяваше другия мъж въпреки мрачното му лице, се провикна към светлокожия и синеок азиатец, който току-що беше влязъл, облечен в елегантно карирано палто с широки ревери.

— Ей, Ханиф Джонсън — извика той, — ела тук, за да разрешиш една загадка. — Джонсън, хитър адвокат и местното забогатяло момче, държащо офис над кафене „Шаандаар“, се откъсна от двете красиви дъщери на Суфян и се насочи към масата на Джъмпи. — Обясни ми що за момче е това — каза Суфян. — Не мога да го разбера. Не пие, мисли парите за болест, притежава може би две ризи и няма VCR, на четиридесет години и не е женен, работи за два пайса[24] в спортния център, преподавайки бойни изкуства и какво ли не, живее от въздуха, държи се като риши[25] или пир[26], но няма никаква вяра, никъде не отива, но изглежда така, сякаш знае някаква тайна. Всичко това плюс университетско образование, ти ми обясни. Ханиф Джонсън тупна Джъмпи по рамото.

— Той чува гласове — каза адвокатът. Суфян вдигна ръце в подигравателно учудване.

— Гласове, опа, баба! Гласове откъде? Телефона? Небето? Уокмен „Сони“, скрит в палтото му?

— Вътрешни гласове — сериозно каза Ханиф. — Горе на писалището му има парче хартия с няколко стиха върху нея. И заглавие: Реката от кръв.

Джъмпи подскочи, обръщайки празната си чаша.

— Ще те убия — изкрещя той на Ханиф, който хукна през помещението, викайки:

— Имаме поет сред нас, Суфян сахиб. Отнасяйте се с уважение. Пипайте внимателно. Той казва, че улицата е река и ние сме течението; човечеството е река от кръв, това е идеята на поета. Също така отделното човешко същество… — той прекъсна, за да завие и побегне към далечния край на масата за осем, когато Джъмпи го догони, изчервявайки се яростно и махайки с ръце. — В собствените ни тела не тече ли реката от кръв? Подобно на римляните, порообразният Инък Пауъл каза: Сякаш виждам реката Тибър да се пени с много кръв.

Вземи обратно тази метафора, си каза Джъмпи Джоши. Обърни я; направи я на нещо, което можем да използваме.

— Това е като изнасилване — призова той Ханиф. — За Бога, престани.

— Гласовете, които човек чува, са външни, но — размишляваше собственикът на кафенето. — Жана д’Арк, а? Или как му беше името на онзи с котката: стани пак Уитингтън.[27] Но с подобни гласове човек става велик или поне богат. Обаче този не е велик, а беден.

— Достатъчно — Джъмпи вдигна ръце над главата, хилейки се, без да желае истински. — Предавам се.

След това в продължение на три дни; въпреки всичките усилия на мистър Суфян, мисис Суфян, техните дъщери Мишал и Анахита и на адвоката Ханиф Джонсън, Джъмпи Джоши не беше същият. „По-скоро Трътльо, отколкото Джъмпи“[28], както каза Суфян. Той си вършеше работата в младежките клубове, офисите на филмовия кооператив, към който принадлежеше, и по улиците, раздавайки дипляни, продавайки определени вестници и висейки наоколо; но крачките му бяха тежки, докато вървеше по пътя си. И тогава на четвъртата вечер звънна телефонът зад тезгяха на кафене „Шаандаар“.

— Мистър Джамшед Джоши — изчурулика Анахита Суфян, имитирайки английския акцент на висшите кръгове. — Ще дойде ли, моля, мистър Джоши при апарата? Има личен разговор за него.

Баща и забеляза радостта, изригваща от лицето на Джъмпи, и тихичко прошепна на жена си:

— Мисис, гласът, който това момче иска да чуе, в никакъв случай не е вътрешен.

* * *

Невъзможното нещо се появи между Памела и Джамшед, след като бяха прекарали седем дни в правене на любов с неизтощим ентусиазъм, безкрайна нежност и с такава свежест на духа, че човек би си помислил, че процедурата е изобретена точно сега. Седем дни те останаха без дрехи с пуснатото на максимум централно отопление и се преструваха на тропически любовници в някоя гореща и ярка страна на юг. Джамшед, който винаги е бил несръчен с жените, каза на Памела, че не се е чувствал толкова прекрасно от онзи ден през осемнадесетата му година, когато най-после се научил как да кара велосипед. В мига, когато думите бяха казани, той се уплаши, че е развалил всичко, че това сравнение на голямата любов на живота му с разнебитеното колело от студентските му години ще бъде прието като обида, каквато несъмнено беше; но нямаше защо да се тревожи, защото Памела го целуна по устата и му благодари за най-хубавото нещо, което някога мъж е казвал на жена. В този момент той разбра, че не може да сбърка и за пръв път в живота си започна да се чувства истински сигурен, сигурен като в дома си, като човешко същество, което е обичано; същото изпитваше и Памела Чамча.

На седмата нощ те бяха събудени в съня си без сънища от невъзможен за сбъркване шум — вдигаше го някой, който се опитваше да нахлуе в къщата.

— Имам хокеен стик под леглото си — прошепна уплашена Памела.

— Дай ми го — изсъска Джоши, също толкова уплашен.

— Идвам с теб — трепереше Памела. Джоши се тресеше:

— Не, няма.

Най-накрая и двамата запълзяха надолу, всеки от тях в един от халатите с волани на Памела и с ръка върху етика за хокей, който никой от тях не чувстваше достатъчно смелост да използва. Да предположим, че е мъж с пушка, усети се Памела да си мисли, мъж с пушка, който казва: „Върнете се горе“.

… Те стигнаха началото на стълбите. Някой запали осветлението.

Памела и Джоши изпищяха едновременно, изпуснаха етика за хокей и побягнаха нагоре толкова бързо, колкото ги държаха краката; докато долу в предното фоайе, ярко осветена от предната врата, чието стъкло беше счупила, за да завърти ключалката на кръглата дръжка на вратата (в своята страст Памела беше забравила да използва веригата), стоеше фигура от кошмар или от късните телевизионни филми, фигура, покрита с кал, лед и кръв, най-косматото създание, виждано някога, с крака и копита на гигантски козел, мъжки торс, покрит с козина, човешки ръце, рогата, но все пак човешка глава, покрита с мръсотия и заформяща се брада. Само и ненаблюдавано, невъзможното нещо падна напред и остана да лежи неподвижно.

Горе, на самия връх на къщата, което ще рече в Саладиновата бърлога, мисис Памела Чамча се гърчеше в обятията на любовника си, изплаквайки сърцето си и крещейки с всички сили:

— Не е вярно! Мъжът ми избухна! Няма оцелели! Чуваш ли ме? Аз съм вдовицата Чамча, чийто съпруг е животински мъртъв!

— 5 —

Във влака за Лондон мистър Джебраил Фаришта отново беше обзет от страха, че Бог е решил да го накаже за загубата на вярата, карайки го да полудее. Той беше седнал до прозореца в първокласно купе за непушачи с гръб към машината, защото за съжаление един тип беше заел другото място, и нахлупил дълбоко меката си шапка, седеше със свити юмруци в аления раиран габардин и се паникьосваше.

Ужасът от загубата на разсъдъка заради един парадокс, от това да бъдеш погубен от нещо, в което той повече не вярваше, че съществува, от превръщането на неговата лудост в аватара на един химеричен архангел, беше толкова силен в него, че беше невъзможно да мисли за това твърде дълго; но как другояче да се обяснят чудесата, метаморфозите и призраците от последните дни? „Това е прост избор — трепереше мълчаливо той. — А изгубил съм си ума, или Б — баба, някой е отишъл и е сменил правилата.“

Сега обаче я имаше утешителната какавида на това железопътно купе, в което чудото успокоително отсъстваше, облегалките бяха оръфани, лампичката за четене над рамото му не работеше, огледалото липсваше от рамката и освен това там бяха правилата: малките кръгове в червено-бяло, забраняващи пушенето, лепенките, наказващи за неправилно използване на спирачката, стрелките, посочващи точките, до които — и не повече! — е разрешено отварянето на малките плъзгащи се прозорчета. Джебраил посети тоалетната и там също малка серия забрани и инструкции зарадва сърцето му. Когато дойде кондукторът с авторитета на своите правещи лунообразни дупки клещи, Джебраил беше донякъде успокоен от тези прояви на закона и започна да се оперва и измисля рационализации. Щастливо беше избягал от смъртта, след това от някакъв вид делириум и сега, възстановен до самия себе си, можеше да очаква нишките на стария си живот, това ще рече на стария нов живот, новия живот, който беше планирал преди, ъъъ, прекъсването — да бъдат подхванати наново. Докато влакът го отнасяше все по-далече и по-далече от сумрачната зона на неговото пристигане и последвалото тайнствено пленничество, носейки се щастливо по щастливата предсказуемост на успоредни метални релси, той усети привличането на големия град, който започва да упражнява магията си върху него, и старата му дарба за надежда, неговият талант да прегръща обновлението пред самозаслепяване за миналите трудности отново се заяви, така че бъдещето можеше да се види. Той скочи от мястото си и се тръшна на противоположната страна на купето с лице, символично обърнато към Лондон, дори това да означаваше да се откаже от прозореца. Какво го е грижа за прозорците? Всичкият Лондон, който искаше, беше тук, в главата му. Той каза името й гласно: „Алилуя“.

— Алилуя, братко — потвърди единственият друг обитател на купето. — Осанна, добри ми сър, и амин.

* * *

— Но трябва да добавя, сър, че моите разбирания са напълно светски — продължи непознатият. — Ако бяхте казали „Ля-илях“, аз с радост щях да отговоря с пълно гърло „Илляллях.“[29]

Джебраил разбра, че неговото преместване през купето и нехайното произнасяне на необикновеното име на Али са погрешно разбрани от неговия спътник като покана за разговор на социални и теологични теми.

— Джон Маслама — изрева мъжът, като рязко измъкна визитка от малко портмоне от крокодилска кожа и я натрапи на Джебраил. — Аз лично следвам моя собствена редакция на универсалната вяра, изобретена от император Акбар[30]. Бих казал, че Бог е нещо подобно на небесната музика.

Беше очевидно, че мистър Маслама се пръска от думи и че сега, когато вече беше изригнал, не оставаше нищо друго освен да се изтърпи, да се остави пороят да се оттече по своя звучен път. Тъй като мъжът имаше направа на боксьор, изглеждаше неразумно да бъде ядосван. В очите му Фаришта откри светлината на Истинския вярващ, светлина, която доскоро беше виждал всеки ден в собственото си огледало за бръснене.

— Добре се оправям, сър — хвалеше се Маслама с изящно модулиран и провлечен оксфордски говор. — За кафяв човек изключително добре, взимайки под внимание същината на обстоятелствата, сред които живеем; надявам се, ще позволите.

С кратко, но красноречиво махване на дебела като пушен бут ръка той посочи богатството на своите дрехи: шития по поръчка раиран костюм от три части, златния часовник с тежък ланец и украшение, италианските обувки, копринената вратовръзка с герб, брилянтените копчета за ръкавели на колосаните му бели маншети. Върху този костюм на английски милорд стоеше глава с учудващи размери, покрита с гъста пригладена коса и щръкнали неправдоподобно тучни вежди, под които лумтяха жестоките очи, които Джебраил вече грижливо беше отбелязал.

— Много луксозно — веднага призна Джебраил, защото очевидно се очакваше някакъв отговор. Маслама кимна.

— Винаги ме е теглило към богатата украса — призна той.

Той направил онова, което наричаше първата си пачка, произвеждайки рекламни стихчета, „тази стара дяволска музика“, водеща жените към копринено бельо и блясък за устни, а мъжете към изкушение. Сега притежаваше магазини за плочи из целия град, преуспяващ нощен клуб, наречен „Хот У екс“[31], и магазин, пълен с блестящи музикални инструменти, който беше неговата особена гордост и радост. Той беше индиец от Гвиана, „но на това място нищо не е останало, сър. Хората го напускат по-бързо, отколкото самолетите могат да летят“. Беше забогатял бързо „по милостта на всемогъщия Бог. Аз съм редовен в неделя, сър; признавам, че имам слабост към английските църковни песни и пея там така, че да падне таванът“.

Автобиографията беше завършена с беглото споменаване за съществуването на жена и една дузина деца. Джебраил отправи поздравления и се надяваше на тишина, но тогава Маслама пусна бомбата си.

— Няма нужда да ми разказвате за себе си — каза той добродушно. — Естествено зная кой сте, дори ако човек не очаква да види подобно лице по линията Ийстборн — Виктория. — Той намигна цинично и постави пръст на носа си. — Аз ще си мълча. Уважавам частния живот на човека. Няма съмнение. Никакво съмнение.

— Аз? Кой съм аз? — Джебраил беше учуден до оглупяване. Другият кимна важно, веждите му се поклащаха като меки еленови рога.

— Това е въпрос за милиони. В тези несигурни времена, сър, за един морален човек. Когато човек е несигурен в своята същина, как да знае дали е добър или лош? Но вие ме намирате за уморителен. Аз отговарям на собствените си въпроси чрез вярата си в Него — тук Маслама посочи към тавана на железопътното купе — и разбира се, ни най-малко не сте объркан за вашата самоличност, защото сте прочутият, мога ли да кажа легендарният, мистър Джебраил Фаришта, звезда на екрана, и със съжаление трябва да добавя, на нарастващи пиратски видеозаписи; моите дванадесет деца, една жена и аз сме от дълго време и безусловни почитатели на вашите божествени епоси. — Той сграбчи и запомпа дясната ръка на Джебраил.

— Вие клоните като мен към пантеистичен мироглед — продължи да буботи Маслама — и моето харесване на вашата работа произтича от вашето желание да изобразявате божества от всички възможни течения. Вие, сър, сте шарена небесна коалиция; ходещи Обединени нации от богове! Вие сте, накратко, бъдещето. Позволете ми да ви поздравя! — Беше започнал да изпуска миризмата на истинския луд и дори да не беше казал или направил още нищо извън обичайно идиосинкратичното#, Джебраил започна да се безпокои и да измерва разстоянието до вратата с къси тревожни погледи. — Клоня, сър — казваше Маслама, — към мнението, че с каквото и да Го нарича човек, То не е нещо повече от код; шифър, мистър Фаришта, зад който се крие истинското име.

Джебраил остана мълчалив и Маслама, без да прави опит да скрие разочарованието си, беше задължен да говори вместо него.

— Какво е това истинско име, ви чувам да питате — каза той и тогава Джебраил разбра, че е бил прав и че мъжът е напълно луд и неговата автобиография е също такава измислица като „вярата“ му. Където и да отидеше, наоколо обикаляха измислици, мислеше си Джебраил, измислици, преоблечени като истински човешки същества. „Аз си го навлякох — обвиняваше се той. — Страхувайки се за собствения си разум, аз изкарах от бог знае кои тъмни недра тази приказлива и може би опасна тиква.“

— Вие не го знаете! — внезапно изкрещя Маслама, скачайки на крака. — Шарлатанин! Позьор! Измамник! Твърдите, че сте екранният безсмъртен, аватара на сто и един богове, а си нямате хабер! Как е възможно аз, едно забогатяло бедно момче от Бар-тика на Ескуибо[32] да знам подобни неща, докато Джебраил Фаришта не ги знае? Фалшив! Пфуу за вас!

Джебраил стана, но другият изпълваше почти изцяло пространството между седалките и той, Джебраил, трябваше да се наклони несръчно на една страна, за да избегне махащите като вятърна мелница ръце на Маслама, едната от които бутна от главата му сивата мека шапка. Изведнъж устата на Маслама увисна отворена. Той сякаш се смали с няколко инча и след няколко мига вкамененост падна на колене с глухо тупване.

Какво ли прави там долу, чудеше се Джебраил, вдига шапката ми? Но лудият човек молеше за прошка.

— Никога не съм се съмнявал, че ще дойдете — казваше той. — Извинете недодяланата ми ярост.

Влакът влизаше в тунел и Джебраил видя, че са заобиколени от топла златиста светлина, която идваше от точка точно зад главата му. В стъклото на плъзгащата се врата той видя отражението на своя ореол около косата.

Маслама се бореше с връзките на обувките си.

— През целия си живот, сър, знаех, че съм избран — казваше той с толкова смирен глас, колкото заплашителен беше преди това. — Дори като дете в Бартика знаех. — Той свали дясната обувка и започна да свлича чорапа си. — Беше ми даден знак — каза той. — Чорапът беше свален, откривайки нещо, което изглеждаше като напълно обикновен, макар и извънмерен крак. След това Джебраил преброи и отново преброи от едно до шест. — Същото е и на другия крак — каза гордо Маслама. — И за минута не съм се съмнявал в значението.

Той беше самоназначен чирак на Бога, шестият пръст на крака на Всемирното Нещо. В духовния живот на планетата има нещо напълно сбъркано, помисли Джебраил Фаришта. Твърде много демони в хора, които твърдят, че вярват в Бог.

Влакът излезе от тунела. Джебраил взе решение.

— Стани, шестопръсти Джон — започна той по най-добрия хинди-киноманиер. — Маслама, изправи се.

Другият скочи бързо и застана с наведена глава, кършейки пръстите си.

— Това, което бих искал да зная, сър — промърмори той, — е какво ще бъде? Унищожение или спасение? Защо се върнахте?

Джебраил мислеше бързо.

— За да отсъдя — отговори той най-накрая. — Фактите в случая трябва да бъдат пресети, да се отдаде нужната тежест на за и против. Ето я човешката раса, която е под съд; подсъдима с отвратително досие: престъпница, лош човек. Трябва да се направят грижливи оценки. Засега присъдата е спряна; ще се обяви, когато му дойде времето. Междувременно моето присъствие трябва да остане в тайна поради жизненоважни причини, свързани със сигурността. — Той върна шапката на главата си, чувствайки се удовлетворен от себе си.

Маслама кимаше яростно.

— Можете да се доверите на мен — обеща той. — Аз съм човек, който уважава частния живот на човека. За втори път, на никого няма да кажа.

Джебраил избяга от купето с химните на лудия по петите. Когато избяга на другия край на влака, Масламовите песни все още се чуваха слабо: „Алилуя! Алилуя!“ Явно новият му ученик се беше впуснал сред избрани части от Хенделовия „Месия“.

Обаче Джебраил не беше последван и за щастие в края на влака имаше и първокласен вагон. Той беше конструиран да дава панорамен изглед, с удобни оранжеви седалки, подредени по четири около маси, и Джебраил седна до прозореца, втренчен към Лондон, дишайки тежко и с нахлупена на главата шапка. Опитваше се да се оправи с неопровержимия факт на ореола и не успяваше да го направи, защото заради умопомрачението на Джон Маслама зад него и вълнението от Алилуя Коун отпред му беше трудно да подреди мислите си. В този момент за негово отчаяние мисис Реха Мерчант заплува до прозореца, седяща на летящия си Бухара, очевидно недосегаема за надигащата се снежна буря, караща Англия да прилича на телевизионна снимачна площадка, след като е свършила програмата за деня. Тя леко му помаха и той почувства надеждата да се отлива. Възмездието върху левитиращ килим: той затвори очи и се съсредоточи върху опитите си да не трепери.

* * *

— Аз знам какво е призрак — каза Али Коун в класната стая, изпълнена с тийнейджърки, чиито лица бяха осветени от меката вътрешна светлина на преклонението. — Във високите Хималаи са чести случаите, когато алпинисти са придружавани от призраците на онези, които не са успели при опита, или по-тъжните, но същевременно по-горди призраци на онези, които са успели да стигнат върха само за да загинат по пътя надолу.

Отвън по Фийлдс снегът се настаняваше върху високите голи дървета и по плоското пространство на парка. Между ниските тъмни снежни облаци и покрития с бял килим град светлината беше мръсножълта на цвят, ограничена, неясна светлина, която оскучаваше сърцето и правеше мечтанията невъзможни. Там горе, спомняше си Али, там горе на осем хиляди метра светлината беше толкова ясна, че сякаш отекваше, пееше подобно на музика. Тук, на плоската земя, светлината беше плоска, обвързана със земята. Тук нищо не летеше, острилата беше увяхнала, не пееха птици. Скоро щеше да се стъмни.

— Мис Коун? — ръцете на момичетата, махащи във въздуха, я върнаха обратно в класната стая. — Призраци ли, мис? Истински? Вие се опитвате да ни метнете, нали? — Съмнението върху техните лица се бореше с възхищението. Тя знаеше въпроса, който всъщност искаха да зададат, и вероятно нямаше да го направят: въпроса за чудото на нейната кожа. Беше ги чула да шепнат възбудено, когато влезе в класната стая, истина е, виж колко е бледа, направо невероятно. Алилуя Коун, чиято леденост можеше да устои на слънцето на осем хиляди метра. Али снежната девица, ледената кралица. Мис, как така никога не хващате тен? Когато се изкачи на Еверест с тържествуващата експедиция на Колингуд, весятаиците ги нарекоха Снежанка и седемте джуджета, въпреки че тя не беше сладка a la Дисни, със своите по-скоро бледи, отколкото розовочервени пълни устни, със своята ледено руса вместо черна коса, със своите очи — не невинно ококорени, а по навик присвити срещу силния блясък на снега. Изненадващо за самата нея се надигна спомен за Джебраил Фаришта: в един момент от техните три и половина дни, буботейки с обичайната си липса на задръжки: „Бейби, ти не си айсберг, каквото и да казват. Ти си страстна лейди, биби. Гореща като кахори.“[33] Той се престори, че духа опарените върхове на пръстите си и размаха ръка, за да подсили думите си: О, много горещо. О, лиснете вода! Джебраил Фаришта. Тя се овладя: Хайде, време е за работа.

— Призраци — повтори тя твърдо. — При изкачването на Еверест, когато минах край ледения водопад, видях един мъж да седи на оголената скала в поза лотос със затворени очи и вълнена шапка в шотландско каре на главата, пеещ старата мантра Ом мани падме хум.

Заради архаичното му облекло и изненадващо държане, тя веднага предположи, че това е сянката на Морис Уилсън, йогина, който се беше готвил за солово изкачване на Еверест през 1934 г., гладувайки три седмици, за да циментира толкова здрав съюз между тяло и душа, че планината да бъде твърде слаба да ги раздели. Беше се изкачил с лек самолет, докъдето можеше да го закара, бе кацнал нарочно аварийно на снежно поле, бе се насочил нагоре и никога не се бе върнал. Уилсън отвори очите си, когато Али наближи, и кимна леко за поздрав. Той вървя до нея през останалата част от деня или вися във въздуха, докато тя си пробиваше път нагоре по стената. Веднъж тупна по корем в снега на един остър наклон и се заплъзга нагоре, сякаш караше невидим антигравитационен тобоган. Али установи, че се държи твърде естествено, като че току-що случайно се е срещнала със стар познат, по причини след това неясни за нея.

Уилсън бърбори до насита: „Тези дни нямам достатъчно компания, по единия или другия начин — и изрази между другите неща своето силно раздразнение, че тялото му било намерено от китайската експедиция през 1960. — Малките жълти педали имаха нахалството, безочието да заснемат трупа ми.“ Алилуя Коун беше поразена от яркото жълто-черно шотландско каре на безупречния му къс голф. Всичко това разказа на момичетата от девическото училище в Брикхол Фийлдс, които бяха написали толкова много писма с молба да говори пред тях, че тя не можеше да откаже. „Трябва да го направите — молеха се те писмено. — Вие дори живеете тук.“ От прозореца на класната стая тя можеше да различи апартамента си от другата страна на парка, едва видим през засилващия се снеговалеж.

Онова, което не каза на класа, беше следното: когато призракът на Морис Уилсън описа с търпеливи подробности своето собствено изкачване и също така следсмъртните си открития, например бавния, със заобикалки, безкрайно деликатен и неизменно непродуктивен ритуал на чифтосването на йети, който той беше наблюдавал скоро на Южен Кол — на нея й се стори, че нейното видение на ексцентрика от 1934, първото човешко същество, опитало да изкачи само Еверест, сам един вид ненавистен снежен човек[34], не е било случайност, а някакъв вид наблюдателен пост, една декларация за родство. Едно предсказание за бъдещето може би, защото беше в момента на раждането на тайната й мечта, невъзможното нещо: мечтата за самотното изкачване. Също така беше възможно Морис Уилсън да е ангелът на нейната смърт.

— Исках да говоря за призраци — казваше тя, — защото повечето планинари, когато слязат от върховете долу, започват да се чувстват неудобно и оставят тези истории извън отчетите си. Но те съществуват, трябва да призная, въпреки че съм от типа, който винаги е стъпвал здраво на земята.

Това беше смешка. Краката й. Дори преди изкачването на Еверест тя беше започнала да страда от остри болки и беше осведомена от своята домашна лекарка, една нетърпяща глупости бомбайка на име д-р Мистри, че страда от дюстабан. „Казано с прости думи, плоски стъпала.“ Нейните сводове, по начало слаби, бяха допълнително отслабени от годините с носене на маратонки и други неподходящи обувки. Д-р Мистри не можа да препоръча много: упражнения със свиване на пръстите, тичане с боси крака нагоре по стълбите, качествени обувни артикули. „Ти си достатъчно млада — каза тя. — Ако полагаш: грижи, ще живееш. Ако ли не, ще бъдеш инвалид на четиридесет.“ Когато Джебраил — по дяволите! — чу, че е изкачила Еверест с бодежи в краката, той започна да я нарича своя копринка. Беше прочел една книга на Бъмпър с приказки, където намери историята на една русалка, която напуска океана и приема човешки облик заради мъжа, когото обича. Тя получава крака вместо перки, но всяка стъпка, която прави, за нея е агония, сякаш ходи върху натрошени стъкла; въпреки това тя продължава да крачи напред по сушата, все по-далеч от океана. Ти го направи заради една планина, каза той. Би ли го направила за мъж?

Тя скри болките в краката от спътниците си планинари, защото съблазънта на Еверест беше тъй съкрушителна. Но сега болката беше все още тук, нарастваща, ако изобщо имаше разлика, по-силна. Късмет, една вродена слабост се оказа букаи за краката й. Край на приключението, помисли си Али; предадена от краката си. Образът на букаи остана в съзнанието й. Проклети китайци, размишляваше тя, повтаряйки призрака на Уилсън.

„За някои хора животът е толкова лесен — плака тя в обятията на Джебраил Фаришта. — Защо не свършват техните проклети крака?“ Беше я целунал по челото. „За теб винаги ще бъде борба — беше казал. — Искаш го прекалено силно.“

Класът я чакаше, като ставаше все по-нетърпелив от всичките тези приказки за фантоми. Те искаха историята, нейната история. Искаха да застанат на върха на планината. Знаете ли какво изпитва човек, искаше да ги попита тя, когато целият ти живот е съсредоточен върху един момент, дълъг няколко часа? Знаете ли какво е, когато единствената посока е надолу?

— Бях във втората двойка с шерпа Пемба — каза тя. — Времето беше отлично. Толкова ясно, че човек можеше да погледне направо през небето към онова, което лежи отвъд. Първата двойка вече трябва да е стигнала върха, казах на Пемба. Времето се задържа и ние можем да вървим. Пемба стана много сериозен, голяма промяна, защото той беше един от клоуните на експедицията. Никога не е бил на връх преди, както и аз. На този етап нямах планове да вървя без кислород, но когато видях, че Пемба има подобно намерение, си помислих, о’кей, аз също. Беше глупава прищявка, наистина непрофесионална, но внезапно исках да бъда жена, седнала на върха на шибаната планина, човешко същество, а не машина за дишане. Пемба каза: Али биби, не го правете, но аз просто тръгнах. След малко минахме край другите слизащи надолу и аз можах да видя прекрасното нещо в техните очи. Те бяха толкова надрусани, обхванати от такъв възторг, че дори не забелязаха, че не нося кислородната екипировка. Бъдете внимателни, извикаха ни, оглеждайте се за ангели. Пемба беше попаднал на добър ритъм на дишане и аз поех в крачка с него, вдишвайки с неговото вдишване и издишвайки с неговото издишване. Почувствах, че нещо повдигна върха на главата ми и просто се хилех, хилех се от ухо до ухо, и когато Пемба поглеждаше към мен, можех да видя, че и той го прави. Приличаше на гримаса, на болка, но беше просто глупашка радост. — Тя беше жена, докарана до трансцендентност, до чудото на душата, от тежките физически усилия да се издърпа по покрита с лед висока скала. — В този момент — каза тя на момичетата, които се изкачваха до нея стъпка по стъпка през целия път, — повярвах на всичко: че вселената има звук, че можеш да повдигнеш булото и да видиш лицето на Бог, всичко. Видях Хималаите да се простират под мен и това също беше Божието лице. Пемба трябва да е забелязал нещо в изражението ми, което го е обезпокоило, защото ми извика: Внимавайте, Али биби, височината. Спомням си един вид реене над последния склон нагоре към върха и тогава бяхме там, със стените, пропадащи от всяка страна. Такава светлина: вселената, пречистена в светлина. Исках да разкъсам дрехите си и да я попия с кожата си. — Никакъв кикот от класа. Те танцуваха голи с нея по покрива на света. — Тогава започнаха виденията, дъги, преобръщащи се и танцуващи в небето, сиянието, изливащо се надолу подобно на водопад от слънцето, и там имаше ангели, другите не се бяха пошегували. Аз ги видях, както и шерпът Пемба. Ние бяхме на колене пред тях. Неговите зеници изглеждаха бели, както и моите. Сигурна съм. Вероятно щяхме да умрем там, ослепели от снега и оглупели от височината, но тогава чух шум, силен остър гръм като от пушка. Той ме изтръгна от това. Трябваше да крещя на Пем, докато и той също се отърси и поехме надолу. Времето се променяше бързо, задаваше се снежна буря. Сега въздухът беше тежък, тежест вместо тази светлина, тази лекота. Едва стигнахме до мястото за среща и четиримата се стоварихме в малката палатка на Лагер 6, двадесет и седем хиляди фута. Там не се говори много. Ние всички трябваше да изкачим отново нашия Еверест, отново и отново цялата нощ. Но в един момент попитах: „Какъв беше този шум? Някой от вас ли стреля с пушка?“ Те ме гледаха сякаш не съм с всичкия си. Кой би направил нещо толкова тъпо на тази височина, казаха те, и във всеки случай, Али, знаеш много добре, че никъде в планината няма пушки. Естествено те бяха прави, но аз го чух, толкова зная: бум-бум, изстрел и ехо. Това е — завърши тя рязко. — Край. Историята на моя живот.

Тя вдигна един бастун със сребърна дръжка и се приготви да си тръгне. Учителката, мисис Бери, излезе напред, за да изрече обичайните баналности. Но момичетата не можеха да се откажат.

— Какво беше това в края на краищата, Али? — настояха те; и тя, изглеждаща внезапно с десет години по-стара от нейните тридесет и три, вдигна рамене.

— Не мога да кажа — отговори им тя. — Може би призракът на Морис Уилсън.

И напусна класната стая, тежко облягайки се на своя бастун.

* * *

Градът — истинският Лондон, яр, нищо по-малко! — беше облечен в бяло, подобно на опечален на погребение в Изтока. — Чие проклето погребение, мистър, диво се запита Джебраил Фаришта, не моето, надявам се и вярвам. Когато влакът пристигна на гара Виктория, той скочи от него, без да го изчака напълно да спре, изкълчи глезена си и се просна между количките за багаж и подигравателните усмивки на чакащите лондончани, притискайки, докато падаше, все по-сплесканата си мека шапка. Реха Мерчант не се виждаше никъде и използвайки момента, Джебраил побягна през разхвърляната тълпа като мъж, обладан от зъл дух, само за да я открие на бариерата за проверка на билетите, носейки се търпеливо на своя килим, невидима за всички очи освен неговите, на три фута над земята.

— Какво искаш — избухна той, — каква работа имаш тук?

— Да наблюдавам падението ти — веднага отговори тя, като добави. — Огледай се, вече те накарах да изглеждаш като кръгъл глупак.

Хората освобождаваха пространството около Джебраил, дивия мъж със свръхголямото палто и овехтялата шапка, този човек си говори сам, каза детски глас, и майка му отговори, шшшт, скъпа, грешно е да се подиграваш на страдащите. Добре дошли в Лондон. Джебраил Фаришта се втурна към стълбите, които водеха към метрото. Върху килима си Реха го остави да се измъкне. Но когато, много забързан, пристигна на северната платформа на линия Виктория, я видя отново. Този път беше цветна снимка в 48-листен рекламен плакат на стената на тунела от другата страна на релсите, рекламиращ достойнствата на международна система за пряко избиране. Изпратете гласа си в Индия на вълшебно килимче, съветваше тя. Не се изискват джинове и лампи. Той нададе силен писък, като накара спътниците си отново да се съмняват в нормалността му, и избяга към южната платформа, където един влак точно пристигаше. Той скочи в него и там беше Реха Мерчант лице в лице с него, с навит килим, поставен напряко на коленете й. Вратите зад него се затвориха с трясък.

Този ден Джебраил Фаришта бягаше във всички посоки из метрото на град Лондон и Реха Мерчант го намираше, където и да отидеше; тя стоеше до него на безкрайния ескалатор нагоре към Оксфорд Съркъс и в претъпканите елеватори на Тъфнел парк, отърквайки се о него изотзад по начин, който щеше да сметне за твърде възмутителен приживе. На крайните точки на градското метро тя хвърляше по него призраците на своите деца от върховете на дървета, прилични на хищни лапи, и когато излезе за въздух отстрани на Бенк ъф Ингланд, тя самата се хвърли театрално от върха на неокласическия й фронтон. И въпреки че нямаше ни най-малка представа за истинската форма на този най-протейски[35] и хамелеонски от градовете, Джебраил се убеди, че той продължаваше да променя формата си, докато тичаше под него, така че спирките на метрото сменяха линиите и се следваха една друга в явно произволна последователност. Колкото пъти се появеше на повърхността, задушавайки се от този подземен свят, в който законите на пространството и времето бяха спрели да действат, се опитваше да спре такси; обаче нито едно не беше склонно да спре, така че беше задължен да се хвърли обратно в този адски лабиринт, този лабиринт без решение, и да продължава епическото си бягство. Най-накрая, изтощен отвъд надеждата, той се предаде на фаталната логика на своята лудост и излезе произволно там, с което призна, че трябва да бъде последната, без значение, спирка на неговото удължено и безплодно пътуване в търсене на химерата на обновлението. Той излезе в разбиващото сърцето безразличие на една замърсена от вятъра улица край инфектиран от камиони околовръстен път. Вече беше паднал мрак, когато с несигурни крачки, използвайки последните запаси от своя оптимизъм, влезе в един непознат парк, който изглеждаше призрачен от ектоплазмените свойства на волфрамовите лампи. Когато падна на коленете си в самотата на зимната нощ, той видя една жена, бавно движеща се към него през покритата със сняг трева, и предположи, че това трябва да е неговата Немезида, Реха Мерчант, идваща да поднесе смъртоносната си целувка, да го издърпа надолу към един по-дълбок подземен свят от този, в който беше съкрушила ранения му дух. Вече не го беше грижа и когато жената го доближи, той беше паднал напред на ръцете си, палтото му висеше свободно около него и му придаваше вид на голям, умиращ бръмбар, носещ по неизвестна причина мръсна сива мека шапка.

Като от голямо разстояние чу уплашения вик, който се откъсна от устните на жената, едно зяпване от неверие, радост и странно негодувание беше смесено и точно преди да изгуби съзнание, той разбра, че Реха му е позволила засега да постигне илюзията за сигурния пристан, така че нейният триумф над него да бъде още по-сладък, когато най-накрая настъпи.

— Ти си жив — каза жената, повтаряйки първите думи, които изобщо каза в лицето му. — Получил си си живота обратно. Това е същността.

Усмихвайки се, той заспа пред плоските стъпала на Али в падащия сняг.

Бележки

[1] Скарификация (лат.) — Едновременно нарязване на тъкан, за да се отвори място за изтичане на кръв или друго.

[2] Близо до мястото на Хейстингската битка между нормани и англосаксонци (1066 г.).

[3] Традиционно име за планетата Венера и за дявола.

[4] „Десетте божи заповеди“, филм от 1956.

[5] Молебствие (гр.), прен. досадно изброяване.

[6] Пепелянката с кръста.

[7] Полицейската кола.

[8] Стана, каквото стана/ в старо време.

[9] Phytolacca dioica.

[10] Планински вериги, често успоредни.

[11] Шариф — благороден, издигнат.

[12] От пакистанец — расистко обръщение към цветнокожите имигранти във Великобритания.

[13] Двоен, защото през 1960 и 1961 е шампион на страната.

[14] Това е риданието на евреите, отведени в заточение във Вавилон.

[15] Този легендарен ирландски воин и поет само трябвало да посмуче от палеца на знанието, за да узнае какво предстои.

[16] Господарят на света Вишну.

[17] Ловец на вещици от XVII век, по чиято вина загиват около 230 души, самият той обесен като вещер през 1647.

[18] Дяволчета.

[19] Зороастрийски наследници на персийски бежанци, заселили се главно в Бомбай.

[20] Домашен фондан с шамфъстьк и пържени тестени панделки, подправени с шафран.

[21] Подсладен и подправен чай с мляко.

[22] Тестени джобове със зеленчуци.

[23] Ястие от риба и ориз.

[24] Дребна монета, една стотна от рупията.

[25] Древноиндийски мъдрец.

[26] Мюсюлмански мъдрец, свят човек.

[27] Дик Уитингтън (?–1423) — англ. търговец и три пъти кмет на Лондон, който според легендата чул глас след поредното обедняване, призоваващ го „Стани пак, Уитингтън, кмет на Лондон.“

[28] Jump, Jumpy (Джъмпи) (англ.) — скачам, Скокльо.

[29] Няма друг Бог освен Аллах.

[30] Акбар Великолепни, владетел на Империята на Моголите, който отхвърля ортодоксалния ислям.

[31] Присъщо на нервната особеност у човека.

[32] Град в Гвиана на устието на река Ескуибо.

[33] Грах с подправки.

[34] Според вярванията на населението огромно чудовище, търсещо човешки същества.

[35] Протей — Морско божество, което можело да променя външния си вид.