Мистър Мохамед Суфян, собственик на кафене „Шаандаар“ и владелец на къщата с мебелирани стаи под наем, съветник на пъстрите проходящи и разноцветни обитатели на двете, виждал какви ли не типове, най-малко тесногръдият от всички хаджии и най-безсрамният видеоман, бивш учител, самоук в класическите текстове на много култури, уволнен от службата си в Дака заради културни различия с определени генерали от миналото, когато Бангладеш беше само източен фланг, и заради това по собствените му думи „не толкова имигрант, колкото джудже-емигрант“ — последното добродушен намек за недостига му от инчове над земята, премигваше пред входа на спалнята си, събуден от среднощното настоятелно чукане на Джъмпи Джоши; избърса половинките си очила в пеша на куртата си в бенгалски стил (с вързалки, вързани в спретнат възел на врата), стисна здраво клепачи, отвори ги широко над късогледи очи, върна очилата на мястото им, отвори очи, поглади къносаната си брада, чмокна със зъби и откликна на сега вече неопровержимите рога на челото на треперещия тип, когото Джъмпи подобно на котка явно беше вмъкнал вътре, с горната импровизирана и духовита забележка, открадната със завидна пъргавина на ума за човек, събуден от съня си, от Луций Апулей от Мадаура, марокански жрец, около 120–180 пр. Хр., жител на колонията на една по-ранна империя, човек, който отхвърля обвинението, че е омагьосал една богата вдовица, но признава малко перверзно, че в един по-ранен етап от кариерата си е бил превърнат с помощта на магия (не в бухал) в магаре.

— Да, да — продължи Суфян, излизайки в коридора и издухвайки бяла пара от зимен дъх в свитите си ръце. — Беден нещастник, но няма смисъл човек да се валя по пода. Трябва да се възприеме конструктивно отношение. Ще събудя жена си.

Чамча беше с мъхната брада и измърсен. Носеше одеяло като тога, под която се показваше смешната уродливост на двойните кози копита, докато отгоре можеше да се види тъжната комедия на яке от овча кожа, взето назаем от Джъмпи, с вдигната яка, така че овчите къдрици удобно се бяха разположили на инчове от острите козльови рога. Той изглеждаше неспособен да говори, телесно вял, замъгленоок; въпреки че Джъмпи се опита да го обнадежди — „Ето, нали виждаш, за миг уредихме тази работа“ — той, Саладин, остана най-отпуснатият и безучастен между — кои? — нека кажем: сатирите. Междувременно Суфян предложи още апулейско съчувствие.

— В случая с магарето обратното преобразяване изисквало личната намеса на богинята Изида — сияеше той. — Но миналите времена са за старомодните хора. Във вашия случай, мистър, първата стъпка може би ще бъде купичка хубава гореща супа.

В този миг неговият любезен тон беше почти заглушен от намесата на втори глас, издигнат високо в оперетен ужас; мигове след това неговото дребно тяло беше блъснато и изтласкано от планиноподобното ме се сто тяло на една жена, която изглеждаше неспособна да реши дали да го отмести от пътя си, или да го задържи пред себе си като щит. Приклякайки зад Суфян, това ново същество изпъна трепереща ръка, на чийто край имаше един тресящ се дундест показалец с ален нокът.

— Това там — изви тя. — Какво ни се стовари?

— Приятел е на Джоши — меко каза Суфян и продължи, обръщайки се към Чамча. — Моля, простете — изненадата и така нататък, нали разбирате? Както и да е, мога ли да ви представя моята мисис — моята бегум сахиба Хинд?

— Какъв приятел? Как приятел? — изплака приклекналата. — Я, Аллах, очите ти не са ли на мястото си?

Коридорът — с под от голи дъски и скъсани тапети на цветя по стените — беше започнал да се изпълва със сънливи обитатели. Между тях изпъкваха две тийнейджърки — едната острокоса, другата с конска опашка; и двете преценяващи възможността да покажат уменията си (научени от Джъмпи) в бойните изкуства карате и уинг чун^[1]: Суфяновите дъщери Мишал (на седемнадесет) и петнадесетгодишната Анахита изскочиха от спалнята си в бойна екипировка, шалвари в стил Брус Ли, носени хлабави над тениски с образа на новата Мадона; зърнаха нещастния Саладин — и поклатиха глави с разширени от наслада очи.

— Жестоко — каза одобрително Мишал. И сестра й кимна в съгласие:

— Трепач. Първо качество, да го еба.

Обаче майка й не я смъмри за езика й; мислите на Хинд бяха другаде и тя изви по-силно отвсякога:

— Вижте този мой съпруг. Какъв хаджия е това? Тук е самият Шейтан, влязъл през нашата врата, и мен ме карат да му поднеса пилешка супа, сготвена със собствената ми дясна ръка.

Вече беше безполезно Джъмпи Джоши да моли Хинд за търпимост, да опитва обяснения и да изисква солидарност.

— Ако той не е самият дявол — необоримо посочи дамата с буйно повдигащи се гърди, — откъде идва този негов чумен дъх? Може би от Благоуханните градини?^[2]

— Не Гюлистан, а „Бостан“ — ненадейно каза Чамча. — Полет А1420. — Обаче чувайки гласа му, Хинд изквича уплашено и гмурвайки се край него, се насочи към кухнята.

— Мистър — каза Мишал на Саладин, докато майка й бягаше по стълбите надолу, — всеки, който може толкова да я уплаши, трябва да е наистина лош.

— Зъл — съгласи се Анахита. — Добре дошъл на борда.

* * *

Тази Хинд, сега толкова окопана във възклицателно настроение, някога беше — странно, но истина! — най-свенливата сред булките, самото благородство, истинско въплъщение на търпимост и добро настроение. Като жена на ерудиран учител в Дака, тя навлезе в задълженията си с желание, съвършената съпруга, носеща на съпруга си ароматизиран с кардамон чай, когато оставаше буден до късно, за да проверява изпитни работи, подкупваща със себе си училищния директор по време на срочните семейни екскурзии на учителския състав, борейки се с романите на Бибхутибхушан Банерджи и метафизиката на Тагор в опита да стане по-достойна за съпруг, който можеше да цитира без усилия както от Ригведа, Коран Шариф и военните дневници на Юлий Цезар, така и от откровенията на Йоан Богослов. В онези дни тя се възхищаваше на неговата плуралистична откритост на съзнанието и се бореше в кухнята си за една успоредна еклектичност, учейки се да готви дозаиз^[3] и утапами^[4] от Южна Индия и меките месни топчета от Кашмир. Постепенно прегръщането на каузата на гастрономическия плурализъм прерасна в дълбока страст и докато светският Суфян поглъщаше многочислените култури на субконтинента — „и нека не се преструваме, че западната култура не присъства; след тези векове как може тя да не бъде част от нашето наследство?“ — неговата жена готвеше и ядеше нарастващи количества от неговите храни. Докато преглъщаше силно подправените блюда от Хайдарабад и силно самомнителните киселомлечни сосове от Лукноу, тялото й започна да се променя, защото всичката тази храна трябваше да намери някъде дом и тя започна да прилича на самата необятна и хълмиста земна маса, субконтинент без граници, защото храната преминава през всяка граница, която си направите труда да споменете.

Обаче мистър Мохамед Суфян не натрупа килограми: нито една тола^[5], нито унция.

Неговият отказ да затлъстее беше началото на неприятностите. Когато тя го упрекваше: „Не харесваш ли готвенето ми? За кого правя всичко това и се надувам като балон?“ — той меко отговаряше, гледайки нагоре към нея (тя беше по-високата от двамата) над рамките на половинките си очила: „Въздържанието също е част от нашите традиции, бегум. Изяждай два залъка по-малко от собствения си глад: самоограничение, пътят на аскетизма.“ Какъв човек: знае всички отговори, но не можеш да го накараш истински да поспори.

Въздържанието не беше за Хинд. Може би ако Суфян се беше оплакал някога; ако само веднъж беше казал: Мислех, че се женя за една жена, а днес си достатъчно голяма за две; ако някога я беше подтикнал! — тогава може би щеше да престане, защо не, разбира се, че щеше; така че негова беше вината, защото у него нямаше агресия, какъв мъж беше това, който не можеше да обижда своята тлъста лейди съпруга? Откровено казано, напълно възможно беше Хинд да не успее да контролира гуляите си, дори ако Суфян беше избълвал необходимите проклятия и настоятелни искания; но след като не го направи, тя продължи да дъвче, доволна да стовари цялото обвинение за своята фигура върху него.

В действителност щом веднъж започна да го обвинява за различни неща, тя откри, че съществуват и няколко други неща, които да използва срещу него; откри също своя език; така че скромният учителски апартамент редовно ехтеше от ругатните, които той като твърде свит не раздаваше на учениците си. Отгоре на това беше гълчан за прекалено високите си принципи, благодарение на които, каза му Хинд, тя знае, че той никога няма да я облагодетелства да стане жена на богат мъж — защото какво може да каже човек за мъж, който откривайки, че банката два пъти в един и същи месец привежда заплатата по сметката му, веднага обръща внимание на институцията върху тази грешка и връща парите в брой? — каква надежда има за учител, който когато към него се обръща най-богатият от родителите на децата, сухо отказва да размисли и да приеме обичайните възнаграждения в замяна на услуги, правени, докато преглежда изпитните работи на малките момчета?

— Но всичко това бих могла да простя — мрачно му казваше тя, оставяйки останалата част от изречението недоизказана, която гласеше, ако не бяха твоите две истински обиди: сексуалните и политическите ти престъпления.

Откакто се ожениха, двамата изпълняваха половия акт нередовно, в пълна тъмнина, в тишина, в която би се чуло падането на игла и в почти пълна неподвижност. На Хинд не би хрумнало да мърда и да се клати и след като Суфян изглежда се справяше с абсолютния минимум от движения, тя смяташе — винаги е смятала, — че двамата са на едно мнение за тази работа, сиреч това е мръсна работа, която не се обсъжда преди и след и на която не се обръща внимание по време на това. Фактът, че децата не бързаха да идват, тя прие като божие наказание за само Той знае какви тежки злодеяния в нейния предишен живот; тя отказа да обвини Аллаха, че и двете излязоха момичета, предпочитайки вместо това да обвини слабото семе, имплантирано в нея от немъжествения й съпруг, едно отношение, което не се въздържа да изрази със силно натъртване за ужас на акушерката в самия миг на раждането на малката Анахита.

— Още едно момиче — пое си тя с отвращение дъх. — Е, като се има предвид кой направи бебето, трябва да съм щастлива, че не е хлебарка или мишка.

След тази втора дъщеря тя каза на Суфян доста и му заповяда да премести леглото си в трапезарията. Той прие без каквото и да било възражение отказа й да има повече деца, но тогава тя откри, че развратникът мисли, че все още може от време на време да влиза в затъмнената й стая и да изпълнява странния ритуал от тишина и полуобездвиженост, на който тя се беше подчинила единствено в името на възпроизводството.

— Ти какво си мислиш — изкрещя му тя първия път, когато опита, — че го правя за удоволствие?

Щом веднъж през дебелата му глава проникна фактът, че тя говори сериозно, край на неморалното държане, не, сър, тя е скромна жена, не полудяла от похот развратница, той започна да не се прибира до късно през нощта. По това време — тя погрешно си беше помислила, че посещава проститутки — той започна да се занимава с политика и не просто някоя стара политика, една или друга, о, не, мистър Мозък трябваше да отиде и да се присъедини към самите дяволи, комунистическата партия, не по-малко, толкова за така наречените му принципи; демони, такива бяха те, много по-лоши от курви. Заради това набъркване в окултното тя трябваше да опакова своите торби толкова краткосрочно и да замине за Англия с две малки деца подире й; заради това идеологическо магьосничество трябваше да изтърпи всички лишения и унижения в процеса на имиграцията; и заради неговия диаболизъм беше завинаги затънала в тази Англия и никога повече нямаше да види селото си.

— Англия — веднъж му каза тя — е твоето отмъщение, че ти попречих да изпълняваш неприличните си действия върху тялото ми. — Той не отговори, а мълчанието показва съгласие.

И какво беше това, което им носеше доход в този Вилает на нейното изгнаничество, това Юки на сексманиакалната отмъстителност на съпруга й? Какво? Неговите книжни знания? Неговите Гитанджали, еклоги или тази пиеса „Отело“, която той обясняваше, че е наистина аталлах или атауллах, освен ако писателят не знаеше правописа, както и да е, какъв писател е това?

Беше: нейното готвене. „Шаандаар“ — беше хвалено то. „Изключително, блестящо, възхитително.“ Хората идваха от цял Лондон, за да ядат нейните самосас, нейните бомбайски чаат^[6], нейните гулаб джаман^[7] направо от рая. Какво имаше там Суфян за вършене? Да взима парите, да поднася чая, да тича от тук до там, да се държи като келнер при всичкото си образование. О, да, разбира се, клиентите харесваха неговата личност, той винаги е имал привлекателен характер, но когато държиш гостилница, хората не за разговора плащат сметката. Джалебита, барфи, специалитет на деня. Как се обърна животът! Сега тя беше господарката.

Победа!

Но въпреки това беше също факт, че тя, готвач и печеловник, най-главен архитект на успеха на кафене „Шаандаар“, който най-накрая им позволи да купят цялата четириетажна сграда и да започнат да дават под наем помещенията й — беше единствената наоколо, върху която като лош дъх висеше миазмата на поражението. Докато Суфян продължаваше да проблясва, тя изглеждаше изгаснала подобно на крушка с изгоряла жичка, подобно на паднала звезда, подобно на пламък.

— Защо? — Защо, когато Суфян, който беше лишен от професия, ученици и уважение, подскачаше като младо агне и дори започна да наддава, затлъстявайки в самия Лондон, което никога не беше правил у дома; защо, когато властта беше преместена от неговите ръце и предадена в нейните, тя играеше — както казваше мъжът й, „тъжния чувал“, „мрачния приятел“ и „шляещ се пес“? Просто: не въпреки това, а заради това. Всичко, което ценеше, беше преобърнато от промяната; беше изгубено в този процес на преместване.

Нейният език: сега задължена да издава тези чужди звуци, които караха езикът й да се чувства изморен, нямаше ли право да се оплаква? Нейното семейно жилище: какво значение имаше, че в Дака бяха живели в скромен учителски апартамент, а сега благодарение на добрия предприемачески усет, спестяванията и уменията с подправките владееха това четириетажно здание с плосък покрив? Къде беше сега градът, който познаваше? Къде бе селото от нейната младост и родните зелени морски пътища? Обичаите, около които беше градила живота си, също бяха изгубени или най-малкото — труднооткриваеми. Никой в този Вилает нямаше време за бавните любезности на живота у дома или за съблюдаването на множеството религиозни ритуали. Освен това: не беше ли тя принудена да се задоволи със съпруг без значение, докато преди можеше да се радва на достойното му положение? Къде беше гордостта от това, че е принудена да работи за своята прехрана, за неговата прехрана, докато преди можеше да си седи вкъщи в твърде подхождащо й великолепие? — И тя знаеше, как можеше да не знае, за тъгата под неговата сърдечност, и това също беше поражение; никога преди не се беше чувствала толкова неподходяща като жена, защото каква мисис е тази, която не може да развесели мъжа си, а трябва да наблюдава подправено щастие и да се прави сякаш това е чиста монета? — Плюс това: те бяха дошли в демонски град, в който всичко може да се случи, да ти счупят прозорците посред нощ без някаква причина, на улицата да те повалят невидими ръце, в магазините да чуеш такива обиди, че да си помислиш, че ушите ти ще паднат, но когато се обърнеш по посока на думите, виждаш само празно пространство и усмихнати лица и всеки ден чуваш за това момче, онова момиче, набити от призраци. — Да, страна на призрачни дяволчета, как другояче да се обясни; най-добре беше да си стоиш у дома, да не излизаш дори, за да пратиш писмо, стой си вътре, заключи вратата и кажи молитвите си и злите духове (може би) няма да дойдат. — Причини за поражението? Баба, кой може да ги преброи? Не само беше жена на дюкянджия и кухненска робиня, но дори и на собствените й сънародници не можеше да се разчита; — имаше мъже, които смяташе за достойни за уважение, шариф, даващи телефонни разводи на жените си вкъщи, за да избягат с някоя жена харамзади^[8], и момичета, убивани заради зестра (някои неща можеха да бъдат внесени без мито през чуждестранната митница); и най-лошото от всичко — отровата на този дяволски остров беше заразила нейните две малки момичета, които растяха, отказвайки да говорят майчиния си език, въпреки че разбираха всяка дума, правеха го само за да нараняват; защо иначе Мишал отряза цялата си коса и вмъкна цветни дъги в нея; и всеки ден беше битка, караница, неподчинение — и най-лошото от всичко, нямаше нито едно ново нещо в оплакванията й, така беше за жени като нея, защото вече не беше някоя, самата тя, Хинд, жената на учителя Суфян; беше потънала в анонимността, безхарактерната множественост да бъдеш само една-от-жените-подобни-на-нея. Това беше исторически урок: нищо друго за жени-като-нея, освен да страда, да помни и да умре.

Ето какво направи тя: отрече слабостта на съпруга си, през по-голямата част от времето се отнасяше към него като към лорд или монарх, защото в нейния изгубен свят славата й се дължеше на неговата; за да отрича призраците извън кафенето, тя си стоеше вътре, изпращайки други за кухненски провизии, домакински потребности и също за безкрайните припаси от видеофилми на бенгали и хинди, чрез които (заедно с нейните непрекъснато увеличаващи се индийски филмови списания) тя можеше да остане в допир със събитията в детинския свят като странното изчезване на несравнимия Джебраил Фаришта и последвалото трагично съобщение за неговата смърт в самолетна катастрофа; и за да даде известен отдушник на чувствата си на победено, изтощено отчаяние, тя крещеше на дъщерите си. По-голямата, за да си го върне, накълца косата си и позволяваше на зърната си да стърчат през фланелки, носени предизвикателно тесни.

Пристигането на напълно развит дявол, рогат човек-козел, беше в светлината на предходното твърде подобно на последната или във всеки случай предпоследната капка.

* * *

Обитателите на „Шаандаар“ се събраха в нощната кухня на кризисно заседание без предварителна подготовка, Докато Хинд сипеше клетви в пилешката супа, Суфян разположи Чамча на една маса, издърпвайки за бедния тип алуминиев стол със синя пластмасова седалка, и откри нощното заседание. Радостен съм да докладвам, теориите на Ламарк бяха цитира-. ни от изгнания учител, който говореше с най-добрия си дидактически глас. Когато Джъмпи разказа невероятната история на падането на Чамча от небето — самият протагонист бе твърде погълнат от пилешката супа и мъката, за да говори за себе си.

— Суфян, чмокащ със зъби, спомена последното издание на „Произхода на видовете“.

— Където дори великият Чарлз прие идеята за мутация при екстремни обстоятелства, за да се осигури оцеляването на вида; какво остава за неговите последователи — винаги по-дарвинисти от него самия! — посмъртно отрекоха подобна Ламаркова ерес, настоявайки за естествения подбор и нищо друго — обаче аз съм готов да призная, че подобна теория не е развита за оцеляването на индивидуални представители, а само за видове като цяло; в добавка, взимайки под внимание естеството на самата мутация, трудно е да се разбере същинската полза от промяната.

— Тааате — Анахита Суфян, с очи, вдигащи се към небето, и буза, лежаща отегчено в дланта, прекъсна тези размишления.

— Остави това. Въпросът е как е могъл да се превърне в една толкова, толкова възхитителна прищявка?

След което самият дявол, вдигайки поглед от пилешката супа, изплака:

— Не, не съм. Не съм каприз, о, със сигурност не съм. Неговият глас, издигащ се сякаш: от неизмерима бездна от скръб, затрогна и разтревожи по-младото момиче, което се втурна към мястото, където той седеше, и стремително милвайки едното рамо на нещастното чудовище, каза в опит да поправи грешката:

— Разбира се, че не сте. Съжалявам, естествено не мисля, че сте каприз; просто така изглеждате.

Саладин Чамча избухна в сълзи.

Междувременно мисис Суфян беше ужасена от гледката на по-младата й дъщеря, докосваща истински съществото, и обръщайки се към галерията от жители по нощници, тя размаха черпака към тях и помоли за подкрепа.

— Как да търпиш? Честна дума, сигурността на младите момичета не може да бъде осигурена! И това в собствената ми къща, подобно нещо!…

Мишал Суфян изгуби търпение.

— Исусе, маме.

— Исус?

— Мислите ли, че е временно? — попита Мишал Суфян Джъмпи, обръщайки гръб на посрамената Хинд. — Някакво обладаване от зъл дух — може ли да го, нали знаете, прогоним със заклинания?

Поличби, блясък, вампири, кошмари на улица Елм стояха развълнувани в очите й и баща й, също толкова видео aficionado като всеки тийнейджър, изглежда сериозно се замисли над възможността.

— В „Степният вълк“… — започна той, но Джъмпи не можеше да понесе повече от това.

— Главното — обяви той, — е да погледнем на положението идеологически.

Това накара всички да замлъкнат.

— Обективно — каза той с леко самоосъдителна усмивка — какво се е случило тук? А: неправилен арест, заплаха, насилие. Второ: незаконно задържане, неизвестни медицински експерименти в болницата — тук шепот на съгласие, като спомен за интравагиналните проверки, Depo-Provera^[9], скандалите, незаконната стерилизация post-partum^[10] и още по-назад, мисълта за изхвърлянето на лекарства в Третия свят като на бунище се надигнаха във всеки присъстващ, за да дадат подкрепа на инсинуациите на говорещия — защото какво ще повярваш зависи от това какво си видял — не само онова, което е видимо, но и това, което си готов да погледнеш в лицето — във всеки случай нещо трябваше да обясни рогата и копитата; в тези полицейски болнични отделения всичко може да се случи. — И трето — продължи Джъмпи, — психологически срив, загуба на усещането за собственото аз, неспособност да се справяш. Всичко това сме го виждали и преди.

Никой не възрази, дори и Хинд; имаше някои истини, с които беше невъзможно да не се съгласиш.

— Идеологически — каза Джъмпи, — аз отказвам да приема положението на жертва. Със сигурност той е бил превърнат в жертва, но ние знаем, че всяка злоупотреба с властта е отчасти отговорност на малтретирания; нашата безучастност заговорничи със, позволява подобни престъпления.

След като беше сгълчал събранието до засрамено подчинение, той поиска Суфян да предостави малкото таванско помещение, което в момента не беше заето, а от своя страна Суфян беше докаран до пълна неспособност от чувство на солидарност и вина да поиска дори едничко пени за наем. Истина е, че Хинд промърмори: „Сега зная, че светът е луд, след като дявол стана мой гост“, но тя го направи под носа си и никой с изключение на по-голямата й дъщеря Мишал не чу какво каза.

Суфян, следвайки примера на по-малката си дъщеря, отиде при Чамча, който сгушен в одеялото си пиеше огромни количества от ненадминатата якни^[11] на Хинд, седна и прегърна все още треперещия нещастник.

— Тук е най-доброто място за теб — каза той, говорейки като на глупак или малко дете. — Къде другаде би могъл да отидеш да излекуваш своите обезобразявания и да възстановиш обичайното си здраве? Къде другаде, ако не тук с нас, сред своя народ, твоя собствен вид?

Едва когато Саладин Чамча остана сам в таванската стая на самия край на силите си, той отговори на реторичния въпрос на Суфян.

— Аз не съм от вашия вид — каза той отчетливо в нощта. — Вие не сте моят народ. Прекарах половината си живот, опитвайки се да избягам от вас.

* * *

Сърцето му започна да се държи зле, да рита и се да препъва, сякаш и то също искаше да се преобрази в някаква нова дяволска форма, да замени с пълната непредсказуемост на табла-импровизациите^[12] старото му метрономно биене. Лежейки безсънен в тясното легло, заплитайки рогата си в чаршафите и калъфката на възглавницата, докато се мяташе и въртеше, той понесе подновяването на коронарната ексцентричност с един вид фаталистично одобрение: след като всичко друго, защо не и това също?

Тъптуптуп, вървеше сърцето и туловището му се сгърчваше. Внимавай или наистина ще те оставя да пукнеш. Тупту-патъпоотуп. Да: това беше адът, точно така. Град Лондон, превърнат в Джаханум, Геена, Муспелхайм^[13].

Дяволите в ада страдат ли? Не са ли те онези с вилите? Вода започна равномерно да капе от стъклото на капандурата. Навън в предателския град затопляне придаваше на улиците ненадеждната консистенция на мокър картон. Бавни маси белота се плъзгаха от наклонени сиви апсидни покриви. Следите от бусовете на доставчиците набраздяваха лапавицата. Първа светлина; и започна хорът на зазоряването, тракане на къртачи на улични настилки, цвъртене на аларми срещу крадци, тръбене на колесни същества, сблъсквайки се на ъгли, дебелото бръмчене на големи масленозелени гълтачи на отпадъци, крещящи радиогласове от дървената бояджийска люлка, прилепнала за горния етаж на фрийхауз^[14], ревът на големите пробудени неумолими сили, страховито носещи се надолу по този дълъг, но тесен път. Изпод земята идваха тремори, отбелязващи преминаването на грамадни подземни червеи, които поглъщаха и повръщаха човешки същества, а от небесата барабаненето на хеликоптери и врещенето на бляскави птици на по-голяма височина.

Слънцето се издигна и отгърна мъгливото небе като подарък. Саладин Чамча спеше.

Което не му предоставяше почивка: а по-точно го върна до онази друга нощна улица, по която в компанията на физиотерапевтката Хайъсинт Филипс той беше побягнал надолу към своята съдба, троп-троп на несигурни копита; и му припомни, че докато пленничеството се отдалечаваше и градът се приближаваше, лицето и тялото на Хайъсинт изглежда се променяха. Той видя да се появява и разширява отворът между нейните средни горни резци и начина, по който косата й се връзваше на възли и се сплиташе от само себе си в медузи, и странната триъгълност на нейния профил, която видимо се накланяше от линията на косата до върха на носа й, обръщаше се и се насочваше в непрекъсната линия навътре към нейния врат. На жълтеникавата светлина той видя, че кожата й ставаше по-тъмна с всяка минута, а зъбите й по-издадени, а тялото й толкова дълго, колкото детска рисунка на клечковидно човече. В същото време тя му хвърляше все по-открито развратни погледи и сграбчвайки ръката му с толкова кокалести и неизбежни пръсти, че сякаш скелет го беше докопал и се опитваше да го издърпа надолу в гроба; той можеше да помирише прясно изкопаната пръст, пресищащата й миризма в нейния дъх, на устните й… обзе го отвращение. Как е могъл някога да я помисли за привлекателна, дори да я желае, дори да отиде толкова далече да си мечтае, докато тя го яхаше и с юмруци изкарваше течност от дробовете му, че са любовници в дивите гърчове на сексуално събрание?… Градът се сгъстяваше около тях подобно на гора; сградите се чифтосваха и ставаха не бляскави като косите й.

— Никаква светлина не може да влезе тук — прошепна му тя. — Черно е; всичко е черно.

Тя като че направи опит да легне и да го привлече към себе си, към земята, но той извика:

— Бързо, църквата — и се гмурна в една непривлекателна подобна на кутия сграда, търсейки повече от един вид убежище. Обаче вътре църковните пейки бяха пълни с Хайъсинти, стари и млади, Хайъсинти, носещи безформени сини костюми от две части, изкуствени перли и малки шапчици, подобни на кутийки за хапчета, украсени с парчета газ, Хайъсинти, носещи невинни бели нощници, всяка въобразима форма на Хайъсинт, всички пеещи силно „Насочи ме, Исусе“; докато видяха Чамча, прекъснаха своето одухотворяване и започнаха да крещят по един твърде недуховен начин: Сатана, Козелът, Козелът, и други подобни неща. Сега стана ясно, че Хайъсинт, с която беше влязъл, гледаше на него с други очи, по същия начин, по който той я беше гледал на улицата; че тя е започнала да вижда нещо, което я караше да се чувства твърде зле; и когато видя отвращението на това грозно изострено и помрачено лице, той просто ги нападна.

— Хубшии^[15] — наруга ги той по някаква причина на своя зарязан майчин език. Нарече ги сплетници и диваци. — Изпитвам съжаление към вас — произнесе той. — Всяка сутрин трябва да се гледате в огледалото и да виждате втренчена във вас тъмнината: петното, доказателството, че сте най-низшето от низшите.

Тогава те се събраха около него, това струпване на Хайъсинти, неговата собствена Хайъсинт, сега изгубена между тях, неразличима, вече не индивид, а жена-подобна-на-тях, и той беше страхотно набит, издавайки жалки блеещи звуци, тичайки в кръг, търсейки изход, докато не осъзна, че страхът на нападателките му беше по-голям, отколкото тяхната ярост, и той се изправи в целия си ръст, разпери ръце и започна да пищи с дяволски звуци срещу тях, карайки ги на бегом да търсят прикритие, снишавайки се зад църковните пейки, докато той напускаше в кърви, но несломен, бойното поле.

Сънищата изразяват нещата по свой начин, но Чамча, събуждайки се за кратко, когато сърцето му подскочи в нов изблик на синкопи, горчиво осъзнаваше, че кошмарът не е бил толкова далече от истината; поне духът беше точен. — Това за последен път беше Хайъсинт, помисли си той и отново се унесе. — За да се намери треперещ във фоайето на собствената си къща, докато на по-висока плоскост Джъмпи Джоши яростно спореше с Памела. С жена ми.

И когато Памела от съня, повтаряйки дума по дума истинската, отхвърли съпруга си сто и един пъти, той не съществува, такива подобни неща не са такива, виртуозът Джамшед беше този, който оставяйки настрана любовта и страстта, помогна. Оставяйки зад себе си една плачеща Памела: Да не си посмял да върнеш това обратно тук, изкрещя тя от най-горния етаж, от бърлогата на Саладин: Джъмпи, увивайки Чамча в овча кожа и одеяло, изтощено го поведе към кафене „Шаандаар“, обещавайки с празна любезност:

— Всичко ще се оправи. Ще видиш. Всичко ще бъде наред. Когато Саладин Чамча се събуди, споменът за тези думи го изпълни с горчив гняв. Той откри, че си мисли: Къде е Фаришта. Това копеле: басирам се, че е добре. — Това беше мисъл, към която щеше да се върне с изключителни резултати; обаче за момента имаше по-важна работа.

Аз съм въплъщението на злото, мислеше той. Трябваше да го приеме. То се беше случило и не можеше да се отрече. Аз вече не съм аз, или поне не само. Аз съм олицетворението на погрешното, на онова, което мразим, на греха. Защо? Защо аз?

Какво зло е сторил — какво долно нещо би могъл, щеше да направи?

За какво беше — не би могъл да избегне понятието — наказан? И стигайки до това от кого? (Аз си задържах езика зад зъбите.)

Не беше ли преследвал своята собствена представа за доброто, не беше ли искал да стане това, на което най-много се възхищаваше, посветил себе си с воля, граничеща с обладаване от зъл дух, на завладяването на английщината? Не беше ли работил упорито, избягвайки неприятностите, стремейки се да стане нов? Усърдие, взискателност, умереност, въздържаност, самоувереност, честност, семеен живот: какво представляваше този сбор, ако не морален кодекс? Негова вина ли беше, че той и Памела бяха бездетни? Генетиката негова отговорност ли беше? Възможно ли беше в тези опаки времена да е измъчван от орисниците, както беше постигнал съгласие със себе си да нарича преследващата служба, точно заради своята гонитба на „доброто“? Че днес подобна гонитба се смята за погрешна, дори лоша? Тогава колко жестоки бяха тези орисници да подбудят отхвърлянето му от същия свят, който той толкова решително беше ухажвал; колко мъчително бе да бъдеш изхвърлен от вратите на града, за който е вярвал, че отдавна е превзел! — Каква долна дребнавост беше това — да го върнат обратно на гръдта на неговия народ, от който се чувстваше от толкова дълго така далече! — Тук нахлуха мисли за Зини Вакил и виновно, нервно той наново ги потисна.

Сърцето му го риташе диво и той седна, сгъна се на две и зяпна за въздух. Успокой се или ще падне завесата. Няма място за подобни стресови разсъждения: никога повече. Той поемаше дълбоко дъх; легна отново; изпразни съзнанието си. Предателят в гърдите му поднови обичайната си служба.

Стига толкова от това, каза си твърдо Саладин Чамча. Никога повече няма да мисля себе си за зло. Външният вид лъже; корицата не е най-добрият илюстратор на книгата. Дявол, Козел, Шейтан? Не аз.

Не аз: друг.

Кой?

* * *

Мишал и Анахита пристигнаха със закуска на поднос и възбуда на лицата. Чамча гълташе корнфлейкс и нескафе, докато момичетата след няколко мига плахост, едновременно му бърбореха нонстоп.

— Е, няма грешка, ти разбуни мястото.

— Не си си тръгвал и променил обратно през нощта или нещо подобно?

— Слушай, това не е номер, нали? Имам предвид, не е грим или нещо театрално? Искам да кажа, Джъмпи казва, че си актьор и само си помислих. Исках да кажа — и тук младата Анахита замлъкна, защото Чамча, плюейки корнфлейкс, ядосано изрева:

— Грим? Театрално? Номер?

— Не искахме да те обидим — каза обезпокоено Мишал от името на сестра си. — Просто си мислехме, знаеш какво искам да кажа, и би било ужасно, ако не беше, но си, разбира се, че си, значи всичко е наред — завърши тя бързо, когато Чамча отново я погледна страшно.

— Става дума — отново започна Анахита и след това ласкателно, — искам да кажа, ъъъ, мислим, че е страхотно.

— Тя иска да каже — поправи Мишал. — Ние мислим, нали знаеш.

— Блестящ — каза Анахита и смая объркания Чамча с усмивка. — Магия. Нали знаеш. Жестоко.

— Цяла нощ не сме спали — каза Мишал. — Имаме идеи.

— Смятаме — Анахита трепереше възбудено от това, — че след като си се превърнал в това, което си, тогава може би, вероятно, всъщност, дори ако не си го опитал, може би, ти можеш…

И по-голямото момиче завърши мисълта:

— Може да си развил — нали знаеш — сили.

— Както и да е, ние си мислехме — добави плахо Анахита, виждайки облаци да забулват челото на Чамча. И оттегляйки се към вратата, добави — но вероятно бъркаме. — Ахъ. Бъркаме. Добре, добър апетит.

Преди да побегне, Мишал измъкна една малка бутилка, пълна със зелена течност, остави я на пода до вратата и даде последния изстрел на раздяла.

— О, извинявай, но мама казва, че може да ти е от полза, тоалетна вода, за дъха ти.

* * *

Фактът, че Мишал и Анахита благоговеят пред неговото обезобразяване, което той мразеше от цялото си сърце, го убеди, че „неговият народ“ е толкова шантав и опак, колкото отдавна подозираше, че е. Двете трябваше да отговорят на неговото огорчение — когато на втората му таванска утрин му донесоха една масала дозаиз^[16] вместо фабрични зърнени храни в комплект със сребърна играчка космонавт и той изплака неблагодарно: „Сега се очаква да ям тази мръсна чуждестранна храна?“ — с изрази на съчувствие и това направи нещата още по-лоши.

— Тричав боклук — съгласи се с него Мишал. — Тук няма бенгърс^[17], лош късмет.

Съзнавайки, че е наранил тяхното гостоприемство, той се опита да обясни, че се мисли сега и изобщо за британец…

— Какво ще кажеш за нас? — поиска да знае Анахита. — Какви мислиш, че сме?

И Мишал довери:

— Бангладеш е нищо за мен. Просто някакво място, за което тате и мама продължават да шумят.

И Анахита, заключавайки:

— Бунглдитч^[18]. — С удовлетворено кимване. — Във всеки случай така я наричам.

Но те не бяха британки, искаше да им каже той: не наистина, не по някакъв начин, който той би могъл да разпознае. Въпреки това в момента старата му увереност се изплъзваше заедно с неговия стар живот…

— Къде е телефонът? — запита той. — Трябва да проведа няколко разговора.

Намираше се във фоайето; Анахита, извършвайки набег върху спестяванията си, му даде назаем монетите. С глава, омотана във взет назаем тюрбан, с тяло, скрито във взети назаем панталони (на Джъмпи) и обувките на Мишал, Чамча набра миналото.

— Чамча — каза гласът на Мими Мамулян. — Ти си мъртъв. Ето какво се случи, докато го нямаше: Мими изпадна в безсъзнание и изгуби зъбите си.

— Изгубих съзнание — каза му тя, говорейки по-грубо от обикновено поради трудности с ченето. — Причина? Не питай. Кой може да пита за причината в тези времена? Кой е номерът ти? — добави тя, докато пиуканията продължаваха^[19]. — Веднага ще ти звънна.

Но минаха пълни пет минути, преди да го направи.

— Ходих да пикая. Знаеш ли причина да си жив? Защо водите се разделиха за теб и другия тип, а се затвориха над останалите? Не ми казвай, че си по-ценен. Днес хората не вярват на такива работи, дори за теб, Чамча. Вървях надолу по Оксфорд стрийт и търсех обувки от крокодилска кожа, когато се случи: загубих съзнание насред крачката и паднах напред като дърво, кацнах на центъра на брадичката си и всичките ми зъби изпаднаха на тротоара пред човека, който си играеше на вдигни-лейди. Хората могат да бъдат внимателни, Чамча. Когато се свестих, намерих зъбите си на малка купчинка до лицето си. Отворих очи и видях малките копелета да ме зяпат, не е ли мило? Първото нещо, което си помислих, беше, благодаря ти, Боже, имам парите. Зашиха ми ги обратно, частно, разбира се, добра работа, по-добре отпреди. Така че взех малко почивка. Позволи ми да ти кажа, че озвучителният бизнес не е във форма, ти с твоето умиране, а аз с моите зъби, ние просто нямаме чувство за отговорност. Стандартите бяха занижени, Чамча. Пусни телевизията, слушай радио, трябва да чуеш колко старомодни са рекламите за пица, бирената реклама с чърмански акценти от централното разпределение на ролите, марсианското картофено пюре, звучащо сякаш идва от Луната. Изхвърлиха ни от Шоуто на извънземните. Оправяй се бързо. Евентуално можеш да кажеш същото и на мен.

Така той беше изгубил работа, както и жена, дом и контрол над живота.

— Не само зъбите причиняват неприятности — продължи енергично Мими. — Шибаните преградни съгласни ме плашат до смърт. Продължавам да си мисля, че пак ще пръсна старите си кокали по улицата. Възрастта, Чамча: цялата е изтъкана от унижения. Раждаш се, бият те и те контузват по цялото тяло и накрая рухваш и те хвърлят с лопата в някаква урна. Както и да е, ако никога повече не работя, ще умра спокойна. Знаеше ли, че сега съм с Били Батута? Правилно, откъде можеш да знаеш, като си плувал. А аз, отказах се да те чакам и така откраднах от детската люлка един от твоите етнически съотечественици. Можеш да го приемеш като комплимент. Сега трябва да бягам. Приятно е да говориш с мъртвите, Чамча. Следващия път се гмурни от ниския борд. Ту-туу, ту-туу.

По природа съм обърнат навътре човек, каза той тихо в прекъснатия телефон. Борих се по моя си начин да открия своя път към разбиране на висшите неща, към малка доза изтънченост. През добрите дни я чувствах на една ръка разстояние, някъде в мен, някъде вътре. Но ми се изплъзна. Бях забъркан в нещата, в света и неговите бъркотии и не можах да устоя. Фантастичното ме държи, както преди това ежедневието, в робство. Океанът се отказа от мен, сушата ме дърпа към дъното.

Той се плъзгаше надолу по сив наклон, черната вода се плискаше около сърцето му. Защо прераждането, вторият шанс, дарен на Джебраил Фаришта и на него, в неговия случай се усещаше подобно на вечен край? Беше прероден в познанието на смъртта; и неизбежността на промяната, на нещата-никога-същи, на няма-път-назад го караше да се плаши. Когато изгубиш миналото, ти си гол пред презрителния Азраил, ангела на смъртта. Продължавай, ако можеш, каза си той. Дръж се здраво за вчера. Остави следи от ноктите си по сивия наклон, докато се плъзгаш.

Били Батута: това нищо неструващо лайно. Пакистански плейбой, превърнал един незначителен ваканционен бизнес — „Батутас травълс“ — във флота от супертанкери. Мошеник, известен предимно с любовните си афери с водещи дами от хиндиекрана и според клюките — със своето пристрастие към бели жени с огромни гърди и доста задник, към които се „отнасяше лошо“, както го представяше евфемизмът, и „които възнаграждаваше прилично“. Какво искаше Мими от лошия Били, неговите сексуални инструменти и неговото Мазерати Битурбо? За момчета като Батута белите жени — няма значение дебелината, дали са еврейки или непочтителни бели жени — бяха за чукане и зарязване. Каквото човек мрази в белите — любовта към горената захар — човек трябва да мрази, когато се появи, обърната в черните. Фанатизмът не е само функция на властта.

На следващата вечер Мими се обади от Ню Йорк. Анахита го повика на телефона с най-добрия си проклет янки тон и той се замъчи с маскировката си. Когато стигна долу, тя беше затворила, но се обади отново.

— Никой не плаща трансатлантически цени, за да чака на телефона.

— Мими — каза той с явно отчаяние в гласа си, — ти не каза, че заминаваш.

— Ти дори не ми каза проклетия си адрес — отговори тя. — Така че и двамата имаме тайни.

Той искаше да каже, Мими, върни се вкъщи, ще те изрита.

— Запознах го със семейството — каза тя твърде шеговито.

— Можеш да си представиш. Ясер Арафат се среща с Бегинови. Няма значение. Всички сме живи.

Той искаше да каже, Мими, ти си всичко, което имам. Обаче успя само да я отблъсне.

— Искам да те предупредя за Били — беше единственото, което успя да каже.

Тя стана ледена.

— Слушай, Чамча. Ще го обсъдя с теб само веднъж, защото зад всичките си глупости ти може би малко ме обичаш. Така че разбери, моля, че съм интелигентна жена. Чела съм „Бдението над Финеган“ и съм запозната с постмодерните критики срещу Запада, т.е. че ние имаме общество, способно само на потпури: един „плосък“ свят. Когато стана глас на бутилка пенест шампоан, аз съзнателно влизам в Плоския свят, разбирайки какво правя и защо. А именно да печеля пари. И като просветена жена, способна да говори петнадесет минути за стоицизма и повече за японското кино, ти казвам, Чамча, че напълно ясно съзнавам репутацията на момченцето Били. Не ме учи за експлоатацията. Имахме експлоатация, когато вие в множественост тичахте наоколо в кожи. Опитай се понякога да бъдеш еврейка и грозна. Ще се молиш да бъдеш черен. Извини езика ми: кафяв.

— Значи признаваш, че те експлоатира — вметна Чамча, но стихията го отнесе.

— Каква е шибаната разлика? — изви трели тя с Туийтипановия си глас. — Били е забавно момче, природен талант в мошеничествата, един от най-големите. Кой знае колко дълго ще продължи? Ще ти кажа няколко идеи, от които не се нуждая: патриотизъм, Бог и любов. Определено нежелани за пътуването. Аз харесвам Били, защото знае за какво става дума.

— Мими — каза той, — нещо ми се случи — но тя все още бе потънала във възражения и го пропусна. Той закачи слушалката, без да й даде адреса си.

Обади му се още веднъж, няколко седмици по-късно, и дотогава неизказаните прецеденти бяха уредени; тя не попита и той не й даде местонахождението си и на двамата беше ясно, че една епоха беше свършила, те са се раздалечили и че е време да си махнат за сбогом. Мими все още беше цялата Били:

— Неговите планове да прави хиндифилми в Англия и Америка, внасяйки свръхзвездите Винод Ханна, Шри Деви, за да лудуват пред кметството в Брадфорд и на моста Голдън Гейт — очевидно е някакъв вид избягване на данъци — весело изпя Мими. Всъщност на Били започваше да му припарва; Чамча беше видял името му във вестниците, свързано с термините измама, организирана, и неплащане на данъци, но веднъж мошеник — винаги същият, каза Мими. — Каза ми, искаш ли норка? Казвам му, Били, не ми купувай неща, но той ми отговаря, кой говори за купуване? Вземи си норка. Това е бизнес.

Отново бяха ходили в Ню Йорк и Били беше наел удължена лимузина мерцедес, „също и един удължен шофьор.“ Пристигайки пред кожарския магазин, те приличали на петролен шейх и неговата проститутка. Мими премерила петцифрените цени, очаквайки знак от Били. Най-накрая той казва: Това ли би искала? Хубаво е. Били, прошепва тя, струва четиридесет хиляди, но той вече говори гладко с помощника: петък следобед е, банките са затворени, магазинът би ли приел чек.

— Е, вече знаят, че той е петролен шейх, така че казват „да“, ние си тръгваме с палтото и той ме води в друг магазин точно от другата страна на сградата, посочва палтото и казва:

— Току-що купих това за четиридесет хиляди, ето касовата бележка, ще ми дадете ли тридесет хиляди за него, имам нужда от пари в брой, предстои ми голям уикенд.

Мими и Били били накарани да чакат, докато вторият магазин звъннал на първия, където в главата на управителя заработили всички алармени звънци и пет минути по-късно пристигнала полицията, арестувала Били за пробутване на чек без покритие и той и Мими прекарали уикенда в затвора. Понеделник сутринта банките отворили и излязло, че сметката на Били имала кредит в размер на четиридесет и две хиляди сто и седемнадесет долара, така че чекът е бил редовен през цялото време. Той осведомил кожарския магазин за намерението си да ги съди за два милиона долара вреди, клевета — лесно разрешим случай — и за четиридесет и осем часа те се споразумели извън съда за 250 000 долара на ръка.

— Как да не го обичащ? — попита Мими Чамча. — Момчето е гений. Искам да кажа, че това беше класика.

Аз съм мъж, осъзна Чамча, който не знае за какво става дума, живеещ в аморален свят на оцеляването и измъкването. Мишал и Анахита Суфян, които все още необяснимо защо се. отнасяха към него като един вид сродна душа, въпреки всичките му опити да ги разубеди, бяха същества, които откровено се възхищаваха от същества като терористи, крадци на магазини, джебчии: с една дума мошеници. Той се поправи: не възхищават, не беше това. Нито едно от момичетата нямаше да открадне и карфица. Но те гледаха на подобни личности като на представители на gestalt, на това така стоят нещата. Като експеримент той им разказа историята за Били Батута и палтото от норки. Очите им блеснаха и накрая те ръкопляскаха и се кикотеха от удоволствие: порокът ги караше да се смеят. Така, осъзна Чамча, хората трябва да са ръкопляскали на деянията на по-рано поставените извън закона Дик Търпин, Нед Кели, Пулан Деви и, разбира се, на другия Били, Уилям Бони, също Хлапето^[20].

— Младежи, любители на бунището, криминални идоли — Мишал разчете мнението му и след това, смеейки се на неговото неодобрение, го преведе през заглавията на жълти вестници, докато наместваше дългото си и, Чамча осъзна, учудващо тяло в също толкова преувеличени и повърхностни пози. Възмутено цупейки се, напълно съзнаваща, че го е възбудила, тя ловко добави: — Цуни-гуни?

По-малката й сестра, за да не остане назад, се опита да копира позата на Мишал, но с по-малко въздействащи резултати. Изоставяйки опита с известно раздразнение, тя каза начумерено.

— Проблемът е, че за нас има добри изгледи. Семеен бизнес, няма братя, това е. Това място струва доста, нали? Е, добре.

Къщата „Шаандаар“ с мебелирани стаи под наем беше категоризирана като заведение с нощувка и закуска, от вида, който общинските съвети използваха все повече и повече заради кризата с обществените жилища, настанявайки петчленни семейства в единични стаи, затваряйки очи пред санитарните изисквания и съображенията за сигурност и изисквайки средства за „временно настаняване“ от централното правителство.

— Десет лири на нощ на човек — съобщи Анахита на Чамча в неговия килер. — Доста често се събират по триста и петдесет кинта от стая за седмица. Шест заети стаи: ти го сметни. В момента губим триста лири на месец от този таван, така че надявам се да се чувстваш наистина зле.

За тези пари, хрумна на Чамча, можеш да наемеш твърде приличен семеен апартамент в частния сектор. Но това няма да бъде определено като временно настаняване; няма централно финансиране за подобни решения. На което биха се противопоставили и местни политици, борещи се срещу „орязването“. La Lutte continue^[21]; междувременно Хинд и дъщерите й гребяха парите, безкористният Суфян отиде до Мека и се върна у дома, за да разпръсква всекидневна мъдрост, любезност и усмивки. И зад шест врати, които винаги се отваряха по един пръст всеки път, когато Чамча отиваше да се обади по телефона или да използва тоалетната, имаше може би тридесет временни човешки същества с малка надежда да бъдат обявени за постоянни.

Действителният свят.

— Във всеки случай няма причина да изглеждаш толкова кисел и свят — посочи Мишал Суфян. — Виж докъде те докара цялото ти спазване на закона.

* * *

— Твоята вселена се стеснява.

На Хол Велънс, зает човек, създател на Шоуто на извънземните и единствен притежател на авторските права, му трябваха точно седемнадесет секунди да поздрави Чамча с това, че е жив, преди да започне да обяснява защо този факт не влияе на решението шоуто да се освободи от услугите му. Велънс беше започнал в рекламата и речникът му никога не се оправи от този удар. Обаче Чамча можеше да следи мисълта му. Всички тези години в озвучителния бизнес те научават на малко лош език. На маркетингов език вселена е целият потенциален пазар за даден продукт или услуга: шоколадената вселена, вселената на отслабването. Зъбната вселена беше всеки със зъби; останалите бяха зъболекарската вселена.

— Говоря — Велънс издиша в телефона с най-добрия си глас а ла „дълбоко гърло“ — за етническата вселена.

Отново моят народ: Чамча, маскиран с тюрбан и остатъка от лошо стоящото му одеяло, висеше на телефона в един коридор, докато очите на непостоянни жени и деца блестяха през едва отворени врати; и се чудеха сега какво му е сторил неговият народ. No capeesh, каза той, спомняйки си привързаността на Велънс към итало-американския жаргон — в края на краищата той беше авторът на лозунга Getta pizza da action^[22]. Обаче в този случай Велънс не играеше.

— Зрителските проучвания показват — издиша той, — че хората с определен етнически произход не гледат етнически шоута. Не ги искат, Чамча. Те искат шибаната Династия, както всички останали. Профилът ти е погрешен, ако успяваш да следиш мисълта ми: с теб в шоуто става твърде расово. Шоуто на извънземните е твърде голяма идея, за да бъде спирана от расовия аспект. Само възможностите за продажба, но няма нужда аз да ти обяснявам тези неща.

Чамча се видя отразен в малкото напукано огледало над телефона. Той приличаше на скитащ се джин в търсене на вълшебната лампа.

— Зависи от гледната точка — отговори той на Велънс, знаейки, че спорът е безполезен. С Хол всички обяснения бяха осмисляне постфактум. Той беше човек единствено на опита, който взе за мото съвета, даден от „дълбокото гърло“ на Боб Удуърт: „Следвай парите“. Беше забол изречението набрано с безсериен шрифт над кадър от „Цялото президентско войнство“: Хол Холбрук (още един Хол!) в автомобилния парк, стоящ в сянка. Следвай парите: това обясняваше, както обичаше да казва, петте му жени, всяка сама за себе си заможна, като от всяка беше получил хубаво обезщетение за развода. В момента беше женен за едно кльощаво дете на около една трета от неговата възраст, с дълга до кръста кестенява коса и спектрален поглед, който щеше да я направи голяма красавица четвърт век по-рано.

— Тази няма стотинка; тя ме взе за всичко, което имам, и когато го получи, ще издуха — каза веднъж в по-щастливи дни Велънс на Чамча. — По дяволите. И аз съм човек. Този път е любов.

Още едно открадване от детската люлка. В наши дни няма къде да избягаш от това. На телефона Чамча откри, че не може да се сети за името на детето.

— Знаеш моето мото — казваше Велънс.

— Да — безизразно каза Чамча. — Точното изречение за продукта.

Продуктът, копеле, си ти.

По времето, когато срещна Хол Велънс (преди колко години — пет, може би шест?) на един обяд в Уайт Тауър^[23], човекът вече беше чудовище: чист самоизграден имидж, набор от атрибути, дебело напластени върху тяло, което по собствените думи на Хол беше „тренирано да бъде Орсън Уелс“. Той пушеше абсурдни карикатурни пури, отхвърляйки обаче всички кубински марки заради своята непреклонно капиталистическа поза. Притежаваше жилетка от Юниън Джек^[24] и настояваше да издига знамето над агенцията си и над вратата на дома си в Хайгейт; предразположен да се облича като Морис Шевалие и да пее по големи промоции пред погледите на смаяните си клиенти с помощта на сламена шапка и бастун със сребърна дръжка; твърдеше, че притежава първия дворец на Лоара, съоръжен с телекси и факсове; и използваше пълноценно своята „близост“ с премиер-министъра, когото приятелски наричаше „мисис Торчър“^[25]. Олицетворение на филистерски триумфализъм със средноатлантически акцент, Хол беше една от славите на века, творческата половина на една от най-добрите агенции в града, съдружието Велънс & Ланг. Подобно на Били Батута той обичаше големи коли, карани от едри шофьори. Говореше се, че веднъж, когато бил возен с висока скорост надолу по някакъв корнуелски междуселски път, за да бъде „подгрят“ един особено хладен двуметров фински модел, е имало произшествие: без наранявания, но когато другият шофьор излязъл яростен от потрошеното си превозно средство, се оказало, че бил дори по-едър от телохранителя на Хол. Когато този колос израснал над него, Хол свалил електрическия си прозорец и издишал със сладка усмивка: „Настоятелно ви съветвам да се обърнете и бързо да се отдалечите, защото, сър, ако не го направите в близките петнадесет секунди, ще накарам да ви убият.“ Други рекламни гении бяха прочути с работата си: Мери Уелс за нейните розови самолети Брениф, Дейвид Огилви за своята бенка над окото, Джери дела Фемина за „Онези прекрасни хора, които ви дадоха Пърл Харбър.“ Велънс, чиято агенция се занимаваше с евтина и весела вулгарност, цялата задници и евтино кабаре, беше известен в бизнеса с това (вероятно апокрифно) „Ще накарам да ви убият“, един обрат на изречението, доказателство за познавачите, че този тип наистина е гений. Чамча дълго подозираше, че е измислил историята със съвършените елементи от света на рекламата — скандинавска ледена кралица, двама грубияни, скъпи коли, Велънс в ролята на Блуфилд, а 007 го няма никъде на сцената — и сам ги е съчетал, знаейки, че това ще бъде добре за бизнеса.

Обедът беше неговият начин да благодари на Чамча за неговата роля в много успешната кампания за диетичните храни „Слимбикс“. Саладин беше гласът на едно превзето рисувано петно: „Здрасти. Аз съм Кал, една тъжна калория“. Четири блюда и много шампанско като възнаграждение за това, че си убедил хората да гладуват. Как една бедна калория да изкара заплата? Благодарение на „Слимбикс“ съм без работа. Чамча не знаеше какво да очаква от Велънс. Онова, което получи, беше поне нелустросано.

— Добре се справи — поздрави го Хол — за цветнокож. — И продължи, без да сваля очи от лицето на Чамча: — Позволи ми да ти съобщя някои факти. През последните три месеца презаснехме рекламен клип за фъстъчено масло, защото се продава по-добре без чернокожото дете в дъното. Презаписахме стих за строителна фирма, защото шефът й сметнал, че певецът звучи „черно“, въпреки че е бял като изварен чаршаф и въпреки че година преди това използвахме черно момче, което за негово щастие не страдаше от излишък на соул. Голяма авиокомпания ни каза, че не можем да използваме никакви чернокожи в нейните реклами, въпреки че те наистина са нейни служители. Един черен актьор дойде на прослушване при мен и носеше значка „Расово равенство“, черна ръка, стискаща бяла. Казах му следното: не мисли, че ще се отнасям по специален начин с теб, приятелче. Разбираш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?

Саладин осъзна, че това е едно проклето прослушване.

— Никога не съм се чувствал като принадлежащ на една раса — отговори той. Може би затова, когато Хол Велънс създаде продуцентската си фирма, Чамча беше в неговия списък „Д“ и затова после Максим Извънземния дойде по реда си.

Когато Шоуто на извънземните беше изложено на убожданията на черни радикали, те лепнаха прякор на Чамча. Заради неговото образование в частно училище и близост с омразния Велънс, той стана известен като „кафявия чичо Том“.

Явно политическият натиск срещу шоуто беше нараснал в отсъствието на Чамча, оркестриран от някой си д-р Ухуру Симба.

— Доктор по какво, ето това ме шашка — дълбокогърлееше Велънс по телефона. — Нашите, ъъъ, изследователи досега не са открили нищо. Масови пикети, едно смущаващо появяване в „Право на отговор“. Този шибан тип има телосложение на танк.

Чамча си представи всеки от тях като антитеза на другия. Изглежда, че протестите са успели: Велънс „деполитизираше“ шоуто, изхвърляйки Чамча и пъхайки един огромен тевтонец с нагръдници и перчем от протезен грим и компютърни изображения. Един латексов Шварценегер, движен от компютри, един синтетичен, ентусиазирано говорещ Рутгер Хауърд от „Бягащ по острието“. Евреите също бяха аут: вместо Мими в новото шоу щеше да има една чувствена кукла-шикса.

— Пратих съобщение на д-р Симба: забоди си го на тъпото д-р. Но досега няма отговор. Трябва да работи по-усилно, ако иска да превземе тази малка страна. Аз — обяви Хол Велънс — обичам тази шибана страна. Затова ще я продам на целия проклет свят: Япония, Америка, шибаната Аржентина. Ще й продам гъза. Това е, което съм продавал през целия си шибан живот: шибаната нация. Знамето.

Той не чуваше това, което Чамча казваше. Когато се разпалеше така по тези неща, ставаше тъмночервен и често плачеше. Направи точно това в Уайт Тауър, онзи първи път, докато се тъпчеше догоре с гръцка храна. Сега Чамча си спомни датата: беше точно след Фолклендската война. През онези дни хората бяха склонни да се кълнат във вярност и да си тананикат „Великолепие и обществено положение“^[26] в рейсовете. Така че, когато Велънс започна над голяма тумбеста чаша с арманяк „Ще ти кажа защо обичам тази страна“, Чамча, самият той профолклендски настроен, си помисли, че знае какво следва. Но Велънс започва да описва изследователската програма на Британската космическа компания, негова клиентка, която току-що беше революционизирала изграждането на управляващи системи за ракети, изучавайки начина на летене на обикновената домашна муха.

— Поправки на курса по време на полета — прошепна той театрално. — Традиционно са правени по посока на полета: малка промяна на ъгъла нагоре, едно докосване надолу, наляво или надясно в натовската противовъздушна обстановка. Учените, проучващи високоскоростен филм на скромната муха, обаче са открили, че малките копелета винаги, ама винаги правят промените под прави ъгли.

Той показа с протегнатата си ръка, изпъната длан, с пръсти, притиснати един в друг.

— Бъз! Бъз! Всъщност копелетата летят право нагоре, надолу или встрани. Много по-точно. Много по-икономично.

Опитай се да го направиш с двигател, който зависи от въздушния поток от носа до опашката и какво се случва? Вцепенените неща не могат да дишат, запъват се, падат от небето и кацат върху шибаните ни съюзници. Лоша карма. Следваш ли мисълта ми? Разбираш ли какво казвам? Така тези момчета изобретяват двигател с троен въздушен поток: от носа до опашката плюс отгоре надолу, плюс от страна до страна. И бинго: ракета, която лети като проклетата муха и може да уцели монета от петдесет пенита на три мили, движейки се с надземна скорост от сто мили в час. Това, което обичам в тази страна, е геният. Най-големите изобретатели в света. Прекрасно е: нали съм прав?

Той беше напълно сериозен. Чамча отговори:

— Прав си.

— Напълно си прав, че съм прав — потвърди другият.

Срещнаха се за последен път точно преди Чамча да излети за Бомбай. Неделен обед под развятото знаме над къщата в Хайгейт. Ламперия от палисандрово дърво, тераса с каменни урни, гледка към спускащ се горист хълм. Велънс се оплакваше от ново развитие, което щяло да влоши пейзажа. Обядът беше предвидимо шовинистичен: rosbif, boudin Yorkshire, choux de bruxelles^[27]. Бейбито, съпругата-нимфетка, не се присъедини към тях и яде горещи пастрами върху ориз, докато играеше пул^[28] в близка стая. Прислужници, гръмотевично бургундско, арманяк, пури. Раят на човека, постигнал всичко сам, помисли си Чамча и разпозна завист в мисълта.

След обеда изненада. Велънс го заведе в стая, където стояха два много изящни и леки клавихорда.

— Аз ги правя — призна домакинът му. — За отпускане. Бейби иска да й направя шибана китара.

Талантът на Хол Велънс като дърводелец беше неоспорим и някак си в противоречие с останалата част от човека.

— Баща ми беше в този занаят — призна той след сондирането на Чамча и Саладин разбра, че му е дарен привилегирован поглед към единствения къс от Велънсовото оригинално аз, този Харълд, който произлизаше от историята и кръвта, а не от неговия собствен луд мозък.

Когато напуснаха тайната стая с клавихордите, познатият Хол Велънс веднага се появи. Облегнат на балюстрадата на своята тераса, той му довери:

— Онова, което е толкова учудващо у нея, е размерът на това, което се опитва да направи. Тя? Бейби? Чамча беше объркан.

— Говоря знаеш: за кого — услужливо обясни Велънс. — Тачър. Меги Кучката. О, тя наистина е радикална. Това, което иска — което всъщност мисли, че наистина може да постигне, — е буквално да изобрети една нова средна класа в тази шибана страна. Да се отърве от старите вълнести неспособни типове от шибания Съри и Хемпшир и да вкара нови. Хора без минало, без история. Гладни хора. Хора, които наистина искат и които знаят, че с нея наистина могат да получат. Никой никога не се е опитвал да замени една цяла шибана класа и най-учудващото е, че тя просто може да успее, ако те не я пипнат първи. Старата класа. Мъртвите хора. Разбираш ли какво ти казвам?

— Така мисля — излъга Чамча.

— И не са само бизнесмените — неясно каза Велънс. — Интелектуалците също. Навън с целия педерастки екипаж. Давай гладните момчета с неподходящото образование. Нови професори, нови бояджии, всички нови. Това си е една революция. Новотата идва в тази страна, която е претъпкана с шибани стари трупове. Ще бъде нещо, което трябва да се види. Вече има какво.

Бейби се измъкна да се срещне с тях, изглеждайки отегчена.

— Време е да си тръгваш, Чамча — изкомандва нейният съпруг. — В неделя следобед си лягаме и гледаме порно на видео. Това е един цял нов свят, Саладин. Всеки трябва някога да се присъедини.

Никакви изключения. Или си в крак с модата, или си мъртъв. Това не беше в стила на Чамча; нито негов, нито на тази Англия, която той идолизираше и беше дошъл да завоюва. Трябваше тогава и там да разбере: беше предупреждаван, бил е честно предупреден.

И сега coup de grace.

— Без лоши чувства — мърмореше Велънс в ухото му. — Ще се видим, нали? О’кей, добре.

— Хол — насили се той да възрази. — Имам договор.

Като коза на заколение. Гласът в ухото му сега беше откровено развеселен.

— Не бъди глупав — каза му той. — Разбира се, че нямаш. Прочети дребния шрифт. Намери адвокат да ти прочете дребния шрифт. Дай ме под съд. Направи каквото трябва да направиш. Това за мен е нищо. Не го ли разбираш? Ти си история. Сигнал свободно.

* * *

Изоставен от една чужда Англия, изолиран в друга, мистър Саладин Чамча в своето голямо униние получи новини от стар другар, който очевидно се радваше на по-добра съдба. Писъкът на неговата сънародница — Tini benche achen!^[29] — го предупреди, че нещо става. Хинд се носеше като приливна вълна по коридорите на Шаандааровите мебелирани стаи плюс закуска, размахвайки, както се оказа, нов брой на индийско-френското списание „Киноблясък“. Врати се отваряха: временни същества изхвръкваха навън, изглеждащи объркани и разтревожени. Мишал Суфян се появи от стаята си с ярдове разголен корем, показващ се между късо бюстие и джинси марка 510. От офиса, който държеше срещу трапезарията, Ханиф Джонсън се появи в нелепостта на скучен костюм от три части, беше блъснат от голия корем и покри лицето си.

— Смили се, Боже — помоли се той. Мишал не му обърна внимание и извика след майка си:

— К’во става? Кой е жив?

— Безсрамнице — изкрещя Хинд в отговор по коридора, — покрий голотата си.

— Еби си майката — промърмори Мишал под носа си, втренчвайки бунтовни очи в Ханиф Джонсън. — А какво да кажем за дръжките на амфора, стърчащи между нейното сари и чоли, искам да знам.

Долу в другия край на коридора Хинд можеше да бъде видяна в полумрака да мушка „Киноблясък“ към наемателите, повтаряйки, той е жив. С всичката страст на онези гърци, които след изчезването на политика Ламбракис^[30] покриха страната с варосаната буква Z. Zi: жив е.

— Кой? — отново настоя Мишал.

— Джебраил — долетя крясъкът на непостоянните деца. — Фаришта benche achen.

Хинд, изчезвайки надолу по стълбите, не видя как по-голямата й дъщеря се връща в стаята си — оставяйки вратата открехната, — последвана от добре известния адвокат Ханиф Джонсън, облечен и обут, който държеше този офис, за да не прекъсва връзката си с народа, който се справяше добре и в кантората си в центъра, който имаше добри връзки с местната Лейбъристка партия и беше обвиняван от сегашния член на парламента, че интригантства, за да заеме мястото му, когато дойде времето за нова селекция.

Кога беше осемнадесетият рожден ден на Мишал? — Само след няколко седмици. И къде беше нейната сестра, съквартирантка, близка приятелка, сянка, ехо и противоположност? Къде беше потенциалната пазителка на честта й? Тя беше навън. Но да продължим:

Новината от „Киноблясък“ гласеше, че разположена в Лондон продуцентска група, оглавена от ловкия сделкаджия и магнат Били Батута, чиито интереси в киното са добре известни, се е сдружила с достойния за уважение независим индийски продуцент мистър С. С. Сисодия с цел производството на носител за завръщането на легендарния Джебраил плюс ексклузивно разкритие, че е избягнал челюстите на смъртта за втори път. „Вярно е, че си бях запазил място в самолета под името Наджмудин — беше цитирана да казва звездата. — Зная, че когато разследващите ченгета го установили като мое инкогнито — всъщност моето истинско име, — това предизвикало дълбока скръб у дома и затова аз искрено се извинявам на моите почитатели. Виждате, че истината е, че благодарение на Божията милост аз някак пропуснах полета и тъй като наистина исках да потъна, моля, извинете, игрословицата не е нарочна, аз позволих на измислицата за моята смърт да остане неопровергана и взех по-късен полет. Такъв късмет: наистина ангел трябва да е бдял над мен.“ Обаче след известно време на размисъл той стигнал до заключението, че било неправилно да лишава публиката си по този неспортсменски и нараняващ начин от истината и от присъствието си на екрана. „Затова приех този проект с пълно отдаване и радост.“ Филмът трябваше да бъде — какво друго — теологически, но от нов вид. Той щеше да бъде поставен в един въображаем и легендарен град, направен от пясък, и щеше да разкаже историята за срещата между един пророк и архангел; също и изкушението на пророка и неговия избор на пътя на чистотата, а не този на недостойния компромис. „Това е филм — съобщаваше продуцентът Сисодия на «Киноблясък» — за това как новотата навлиза в света.“ — Но няма ли да бъде сметнат за богохулен, за престъпление срещу… „Със сигурност не — настояваше Били Батута. — Измислицата е измислица; фактите са факти. Нашата цел не е да направим някаква глупост като филма «Посланието», в който всякога, когато пророкът Мохамед (да бъде благословено името му!) беше чуван да говори, виждахте само главата на камилата му, мърдайки с уста. Това — извинете, че го изтъквам — няма класа. Ние правим филм с вкус, качествен филм. Приказка за морала: като — как ги наричахте? — легенди.“

— Подобен на сън — каза мистър Сисодия.

Когато по-късно през деня новината беше донесена на тавана на Чамча от Анахита и Мишал Суфян, той изпадна в най-отвратителната ярост, която двете някога бяха виждали, бяс, под чието страховито влияние гласът му се издигна толкова високо, че сякаш щеше да се скъса, като че в гърлото му бяха израснали ножове и разпаряха виковете му на късове; неговият чумав дъх ги изхвърли от стаята и с вдигнати високо ръце и танцуващи кози крака той най-накрая изглеждаше като самия дявол, чийто образ беше станал.

— Лъжец — изпищя той на отсъстващия Джебраил. — Предател, дезертьор, отрепка. Изпусна самолета, а? — Тогава чия глава в собствения ми скут, със собствените си ръце?… — Кой получаваше милувки, говореше за кошмари и накрая падна, пеейки, от небето?

— Хайде, хайде — умоляваше уплашената Мишал. — Успокой се. След минутка ще докараш мама тук.

Саладин утихна, още един патетичен кози подскок, непредставляващ за никого заплаха.

— Не е вярно — изстена той. — Каквото се случи, се случи и на двама ни.

— Разбира се, че се случи — окуражи го Анахита. — И без това никой не вярва на тези филмови списания. Пишат какво ли не.

Сестрите излязоха заднишком от стаята, сдържайки дъха си, оставяйки Чамча на мъката му, пропускайки да видят нещо твърде забележително. За което не трябва да бъдат обвинявани; странностите на Чамча бяха достатъчни да отвлекат и най-наблюдателните очи. Също така трябва да бъде честно признато, че сам Саладин също пропусна да забележи промяната.

Какво се случи? Ето какво: по време на краткото, но бясно избухване на Чамча срещу Джебраил рогата на главата му (които някой би могъл да каже, бяха пораснали с няколко инча, докато той чезнеше на тавана на „Шаандаар“ — мебелирани стаи и закуска) определено, безпогрешно — с около три четвърти инча — се смалиха.

В интерес на най-строгата точност човек трябва да добави, че ма преобразеното му по-надолу тяло — вътре във взети назаем панталони (изтънчеността забранява публикуването на определени подробности) — нещо друго, нека го кажем така, също стана малко по-малко.

Да бъде така, както би могло: оказа се, че оптимизмът на репортажа във вносното филмово списание е бил необоснован, защото няколко дни след публикуването му местните вестници съобщиха новината за ареста на Били Батута в един суши бар в центъра на Ню Йорк заедно с една придружителка, Милдрид Мамулян, описана като четиридесетгодишна актриса. Историята гласеше, че се обръщал към много хайлайфни матрони, „движещите сили на обществото“, молейки за „твърде значителни“ суми пари, които твърдял, че са му нужни да откупи свободата си от секта поклонници на дявола. Веднъж мошеник, винаги същият: без съмнение това беше нещо, което Мими Мамулян щеше да опише като красиво ужилване. Прониквайки в сърцето на американската религиозност, молейки да бъде спасен — „когато продадеш душата си, не можеш да очакваш: да я купиш обратно евтино“, — Били бил внасял „шестцифрени суми“, твърдяха детективите. Световната общественост на вярващите копнееше в края на 80-те за пряка връзка със свръхестественото и Били, твърдейки, че си е създал (и затова се нуждае от спасение от тях) адски приятели, беше на път да спечели, особено след като Дяволът, който той предлагаше, беше толкова демократично отзивчив към диктата на Всемогъщия долар. Онова, което Били предлагаше на матроните от Уестсайд в замяна на техните тлъсти чекове, беше потвърждение: да, има Дявол; виждал съм го със собствените си очи — Боже, беше страховито! — и ако съществува Луцифер, трябва да съществува и Гавриил; ако адският огън е бил видян да гори, тогава някъде над дъгата трябва със сигурност да сияе раят. Твърдеше се, че Мими Мамулян е играла пълноценна роля в измамите, плачейки и молейки с всички сили. Те бяха разкрити от свръхсамонадеяност, видя-ни в Такесуши (насърчавайки се с викове и пускайки шеги с шефа) от мисис Айлийн Щрувелпетер, която едва миналия следобед беше предала на тогава смутената и уплашена двойка чек за пет хиляди долара. Мисис Щрувелпетер не беше без влияние в Нюйоркската полицейска служба и момчетата в синьо пристигнаха преди Мими да успее да свърши своята темпура.^[31] И двамата тръгнаха тихо. На вестникарските снимки Мими носеше това, което Чамча предположи, че е четири-десетхилядидоларово палто от норки, и израз на лицето, който можеше да бъде разчетен само по един начин. По дяволите всички.

За известно време не се чу нищо повече за филма на Фаришта.

* * *

Беше така и не беше, когато затворничеството на Саладин Чамча в тялото на дявол и ка тавана на „Шаандаар“ — мебелирани стаи и закуска — се удължи в седмици и месеци, беше невъзможно да не се забележи, че състоянието му постоянно се влошава. Неговите рога (въпреки тяхното единично, моментно и ненаблюдавано смаляване) бяха станали по-дълги и по-дебели, засуквайки се от само себе си в чудновати арабески, сплитайки на главата му тюрбан от потъмняваща кост. Той си беше пуснал гъста дълга брада, едно объркващо развитие за човек, чието кръгло месечиноподобно лице никога преди не се е гордеело с много косми; наистина той ставаше по-космат по цялото си тяло и дори от основата на гръбнака му беше поникнала тънка опашка, която с всеки ден се удължаваше и вече го беше принудила да изостави носенето на панталони; вместо това той беше завил новия крайник в торбести шалвари, задигнати от Анахита Суфян от щедро скроената колекция на майка й. Човек лесно може да си представи страданието, причинено от продължаващото му преобразяване в някакъв вид джин от бутилка. Дори апетитите му се променяха. Винаги придирчив към храната си, той ужасено откри, че небцето му загрубява, така че всичката храна му изглеждаше с почти един и същи вкус и от време на време се хващаше да дъвче разсеяно чаршафите си или стари вестници и рязко да идва на себе си с виновно и изпълнено със срам лице от това допълнително доказателство за неговото развитие от мъж към — да — козел. Нарастващи количества зелена вода за уста държаха дъха му в приемливи граници. Наистина беше твърде прискърбно да си роден.

Неговото присъствие в къщата беше постоянен трън в очите на Хинд, в която съжалението за изгубения приход се смесваше с останките от първоначалния й ужас, въпреки че е вярно да се каже, че успокоителните процеси на обитаване бяха въздействали върху нея, помагайки й да види Саладиновото състояние като някакъв вид слонска болест, нещо, от което да чувстваш; отвращение, но не непременно да се страхуваш.

— Нека не ми пресича пътя и аз няма да му се пречкам — каза тя на дъщерите си. — И вие, деца на отчаянието ми, защо прекарвате времето си, седейки там горе с един болен човек, докато младостта ви отлита, кой може да каже, но изглежда в този Вилает всичко, което някога знаех, е лъжа, както идеята, че младите момичета трябва да помагат на майките си, да мислят за женитба, да ходят на учебни занимания, а не да седят с козли, чиито гърла по стар наш обичай прерязваме на Големия празник.

Нейният съпруг си остана внимателен въпреки странното произшествие, което се случи, когато се качи до тавана и подсказа на Саладин, че момичетата може да не са били толкова далече от истината, че може би, как да го каже човек, обладаването на тялото му може да бъде прекратено от молитвата на молла? При споменаването на свещеник Чамча се изправи на задните си крака, вдигайки двете си ръце над главата и по един или друг начин стаята се изпълни с гъст серен пушек, докато един пронизителен вибриращ писък прониза слуха на Суфян подобно на острие. Димът се разнесе доста бързо, защото Чамча рязко отвори прозореца и трескаво заразпръсква стелещата се мъгла, докато се извиняваше на Суфян с тон на остро неудобство:

— Наистина не мога да кажа какво ме прихвана — но се страхувам, че понякога се променям в нещо — нещо, което човек трябва да нарече лошо.

Суфян, какъвто си беше мил човек, отиде до мястото, където Чамча седеше, вкопчен в рогата си, потупа го по рамото и се опита да извади най-доброто насърчение, на което беше способен.

— Въпросът за преобразимостта на същността на аза — започна той несръчно — дълго е бил предмет на задълбочени разисквания. Например великият Лукреций ни казва в De Rerum Natura следното нещо: quodcumque suis mutantum fmibus exit, continuo hoc mors est Julius quod fuit ante. Което преведено, прости ми моята несръчност, значи „Всичко при промяна излиза извън границите си“ — това значи, взривява своите брегове — или може би излиза извън ограниченията си — така да се каже, пренебрегва собствените си правила, но си мисля, че това е твърде свободен превод… във всеки случай „това нещо“, настоява Лукреций, „правейки така, довежда до незабавната смърт на своето старо аз“. Обаче — учителският пръст щръкна нагоре, — поетът Овидий в своите Метаморфози заема напълно противоположна гледна точка. Той твърди следното: „Когато на мек восък — нагорещен, нали разбирате, вероятно за запечатване на документи или нещо подобно — се отпечатват нови изображения и се променя формата и изглежда вече не същото, но това все още си е същото, същото е с нашите души“ — добре ли чувате, сър? Нашите души! Нашите безсмъртни същности! — „Все още са същите завинаги, но придобиват в своите преселения непрекъснато променящи се форми.“

Сега той подскачаше от крак на крак, изпълнен с тръпка от старите думи.

— За мен Овидий винаги е над Лукреций — обяви той. — Твоята душа, добри ми бедни господине, е същата. Но в своята миграция тя е приела тази сегашна променяща се форма.

— Това е твърде хладна утеха — успя да открие старата си сухота Чамча. — Или приемам Лукреций и решавам, че едно демонично и необратимо преображение се извършва в най-съкровените ми дълбини, или следвам Овидий и приемам, че всичко сега появяващо се не е нещо повече от проявата на нещо, което вече го е имало там.

— Лошо изложих довода си — отчаяно се извини Суфян. — Исках единствено да вдъхна увереност.

— Каква утеха може да има в това — отговори Чамча с горчиво красноречие, с ронеща се под тежестта на неговото нещастие ирония — за човек, чийто стар приятел и спасител е също така нощният любовник на жена му, по този начин насърчавайки — както твоите стари книги без съмнение ще потвърдят — растежа на рогата на рогоносец?

* * *

Старият приятел Джъмпи Джоши беше неспособен и за едничък миг в будните си часове да се отърве от истината, че за пръв път, откакто се помни, беше изгубил волята да живее живота си според своите собствени стандарти за морал. В спортния център, където преподаваше техника на бойните изкуства на все по-нарастващо число курсисти, наблягайки на духовните страни на предметите за голямо тяхно забавление („А, така ли, Скакалецо — закачаше го неговата ученичка-звезда Мишал Суфян, — когато благородни фашистки свине ти скочат из тъмната алея, предложи им учението на Буда, преди да ги ритнеш в почтените топки“) — той започна да показва толкова страстна енергия, че учениците му бяха разтревожени. Когато Мишал го попита за това в края на един сеанс, който и за двамата завърши с натъртвания и дълбоко поемане на дъх, в който двамата, учител и звезда, се хвърляха един към друг като най-изгладнели любовници, той й върна въпроса с нехарактерна липса на откритост.

— Говориш за гърнето и похлупака — каза той. — За прашинката и гредата.

Те стояха до монетните автомати.

— О’кей — каза тя. — Признавам си, но запази тайната. Той се протегна за една кола:

— Каква тайна?

Невинният Джъмпи. Мишал прошепна в ухото му:

— Чукат ме. Твоят приятел: мистър Ханиф Джонсън, адвокат.

Той беше шокиран, което я раздразни.

— О, хайде стига. Не съм на петнадесет. Той несигурно отговори:

— Ако майка ти някога… — и тя отново изгуби търпение.

— Ако искаш да знаеш — сприхаво отбеляза тя, — тревожа се за Анахита. Тя иска всичко, което имам. И между другото тя наистина е на петнадесет.

Джъмпи забеляза, че беше смачкал картонената си чаша и имаше кола по обувките.

— Казвай — настоя Мишал. — Аз се издължих. Сега е твой ред.

Но Джъмпи не можа да каже; все още клатеше глава заради Ханиф.

— Това може да е краят му — каза той. Това беше достатъчно. Мишал вирна нос.

— О, разбирам — каза тя. — Мислиш, че не съм достатъчно добра за него. — И през рамо, докато се отдалечаваше: — Е, Скакалецо, светите мъже никога ли не чукат?

Не толкова свети. Той не беше създаден за святост, не повече от образа на Дейвид Карадайн в старите кунгфу-филми: като Скакалеца, като Джъмпи. Всеки ден се изтормозваше, опитвайки се да стои настрана от голямата къща на Нотинг Хил и всяка вечер завършваше пред вратата на Памела, с палец в устата, гризейки кожичките около ъглите на нокътя, отстранявайки кучето и собствената си вина и насочвайки се, без да губи никакво време, към спалнята. Където те се нахвърляха един върху друг, докато устните търсеха местата, които бяха избрали или научили се да захапват: първо неговите устни около зърната й, след това нейните — долния му палец.

Тя беше започнала да обича у него това качество на нетърпение, защото беше следвано от търпение, което никога не беше изпитвала, търпението на мъж, който никога не е бил „привлекателен“ и затова беше готов да цени онова, което се предлагаше, или поне така беше мислила в началото; но накрая се научи да цени неговото съзнание и загриженост за нейните вътрешни напрежения, неговия усет за трудността, с която нейното стройно, костеливо и с малки гърди тяло намери, научи и най-накрая се предаде на един ритъм, неговото познание за времето. Тя също обичаше в него неговото преодоляване на себе си; обичаше, знаейки, че това е погрешна причина, неговата готовност да преодолява собствените си скрупули, така че да могат да бъдат заедно: обичаше в него страстта, която се носеше над всичко, което е било императивно за него. Обичаше го, без да иска да види в тази любов началото на един край.

Когато правеха любов, малко преди края тя ставаше шумна.

— Ох! — викаше тя, цялата аристократичност на гласа й се трупаше в несмислените срички на нейното увлечение. — Оо-оо! Ай! Ааа!

Тя все още пиеше много, скоч бърбън — ръжено уиски, една червена ивица, разстилаща се по средата на лицето й. Под влиянието на алкохола дясното й око се свиваше до половината от размера на лявото и тя започна за негов ужас да го отвращава. Не беше разрешено никакво обсъждане на нейното къркане: единствения път, когато се опита, се намери на улицата с обувки, стиснати в дясната ръка и палто, преметнато през лявата. Дори след това той се върна: и тя отвори вратата и се насочи право нагоре, сякаш нищо не се беше случило. Табутата на Памела: шеги за нейния произход, споменавания на бутилките уиски — „мъртви войници“, и всякакъв намек, че покойният й съпруг Саладин Чамча е все още жив, живеещ под формата на свръхестествен звяр на другия край на града в подслон с легло и закуска.

Тези дни Джъмпи — който в началото я беше дразнил непрестанно заради Саладин, казвайки й, че трябва да продължи и да се разведе с него, но тази преструвка с вдовството е нетърпима, какво става с парите на човека, неговите права върху дял от собствеността и така нататък? Тя сигурно не иска да го остави мизерстващ? — вече не възразяваше срещу неразумното й поведение.

— Получих потвърдено съобщение за неговата смърт — каза му тя в единствения случай, когато изобщо беше готова да каже нещо. — А какво имаш ти? Един козел, циркаджийски чудак, нямащ нищо общо с мен.

И това също подобно на нейното пиене започна да застава помежду им. Сеансите на Джъмпи по бойни изкуства увеличиха своята сгорещеност, когато тези проблеми започнаха да се издигат все по-големи в съзнанието му.

По ирония на съдбата, докато отказваше направо да застане срещу фактите за нейния отчужден съпруг, Памела се беше заплела чрез работата си в комитета по между етническите отношения в едно разследване на обвинения в разпространение на магьосничество сред офицерите от местния полицейски участък. Различни участъци от време на време добиваха репутацията, че са „извън контрол“ — Нотинг Хил, Кентиш Таун, Айслингтън — но магьосничество? Джъмпи не вярваше.

— Проблемът с теб е — каза му Памела с най-надменния си фелдфебелски глас, — че ти все още приемаш нормалността за нормална. Боже: виж какво става в тази страна. Да видиш няколко наведени полицаи, свалящи дрехите си и пиещи урина от шлемовете си, не е толкова странно. Ако искаш, наречи го масонство на работническата класа. При мен всеки ден идват чернокожи, изплашени до смърт, говорещи за оу-биа^[32], пилешки вътрешности и други подобни. Проклетите копелета се наслаждават на това: подплаши чернилките с тяхното собствено онго-бонго и включи няколко непристойни нощи в сделката. Невероятно? Тъпако, събуди се!

Изглежда, откриването на магьосници е семейна черта: от Матю Хопкинс до Памела Лъвлейс. В Памелиния глас, когато говореше на срещи с обществеността, по местното радио, дори по регионалните телевизионни програми, можеше да бъде чута цялата ревност и авторитет на стария генерал, ловец на магьосници, и само заради този глас на Глориана^[33] на двадесетия век кампанията й не беше веднага унищожена от смях. Нуждая се от нова дръжка за метла за измитане на магьосниците. Говореше се за официално разследване. Обаче онова, което подлуди Джъмпи, беше отказът на Памела да свърже своите доводи за полицаите-окултисти с нещата около нейния собствен съпруг: защото в края на краищата преобразяването на Саладин Чамча имаше връзка с идеята, че нормалността вече не беше съставена (ако изобщо е била) от банални, „нормални“ елементи.

— Няма нищо общо — каза тя сухо, когато той се опита да заговори за това: надменна като съдия, любител на смъртните присъди.

* * *

След като Мишал Суфян му каза за нейните незаконни сексуални отношения с Ханиф Джонсън, на път към Памела Джъмпи трябваше да задуши няколко тесногръди мисли, такива като: ако неговият баща не беше бял, никога нямаше да го направи; Ханиф, беснееше той, това незряло копеле, който вероятно си е направил резки по оная работа, за да държи сметка за завоеванията си, този Джонсън със стремеж да представлява народа си, който не можеше да почака да пораснат, преди да почне да ги опъва!… Не можа ли да види, че Мишал с нейното вездесъщо тяло беше просто, просто едно дете? — Не, тя не беше. Проклет да е, проклет да е за това (тук Джъмпи смути самия себе си), че е бил първият.

Джъмпи en route към любовницата си се опита да се убеди, че неговото негодувание срещу Ханиф, неговия приятел Ханиф, беше предимно — как да го кажем? — лингвистично. Ханиф владееше до съвършенство езиците, които имаха значение: социологически, социалистически, черно-радикален, анти-антирасистки, демагогски, ораторски, проповеднически: речниците на властта. Но ти, копеле, ти ровиш: в чекмеджетата ми и се смееш на тъпите ми стихотворения. Истинският езиков проблем: как да го превиеш, как да го оформиш, как да го оставиш да бъде нашата свобода, как да придобиеш ново неговите отровени кладенци, как да се справиш с реките думи във време на кръв: за всичко това нямаш ни най-малка представа. Колко тежка е тази битка, колко неизбежно поражението. Никой няма да ме избере за нищо. Без властова основа, без избирателен район: само битката с думите. Но и той, Джъмпи, трябваше да признае, че завистта към Ханиф се коренеше главно в по-големия контрол на другия върху езиците на страстта. Мишал Суфян беше твърде хубава, една издължена, цилиндрична красавица, но той не би знаел как, дори ако беше мислил за това, никога не би посмял. Езикът е смелост: способността да заченеш: мисъл, да я изкажеш и правейки това, да я направиш истина.

Когато Памела Чамча отвори вратата, той откри, че косата й беше станала снежно бяла през нощта и нейният отговор на това необяснимо бедствие беше да си обръсне главата до кожа и след това да я скрие под един нелеп тюрбан с цвят на бургундско, който отказваше да свали.

— Просто се случи — каза тя. — Човек не трябва да изключва възможността да е бил омагьосан.

Той не мислеше така.

— Или желанието за реакция, обаче забавена, на новината за промененото, но запазено състояние на твоя съпруг.

Наполовина по стълбите нагоре към спалнята, тя се извърна, погледна го в лицето и посочи драматично към отворената врата на дневната.

— Тогава — каза тя тържествуващо — защо се случи и на кучето?

* * *

Тази нощ можеше да й каже, че иска да сложи край, че неговата съвест повече не позволява — може би би искал да се изправи срещу яростта й и да живее с парадокса, че едно решение може да бъде едновременно съвестно и неморално (защото е жестоко, едностранно, себелюбиво); но когато влезе в спалнята, тя сграбчи лицето му с двете си ръце и като призна, че е лъгала за контрацептивните предпазни мерки, го наблюдаваше изпитателно как ще възприеме тази новина. Беше бременна. Излезе, че беше по-добрата във взимането на едностранни решения и просто беше взела от него детето, което Саладин Чамча е бил неспособен да й осигури.

— Исках го — тя плачеше предизвикателно и от упор. — И сега ще го имам.

Нейното себелюбие беше изпреварило неговото. Той откри, че се чувства облекчен; опростен от отговорността да прави и действа според морални избори — защото как би могъл да я напусне сега? — изхвърли подобни мисли от главата си и й позволи нежно, но с очевидна цел да го бутне назад върху леглото.

* * *

Дали бавната метаморфоза на Саладин Чамча се превръщаше в един вид научна фантастика или същество от филм на ужасите, някаква случайна мутация малко преди да бъде избрана по естествен път от съществуванието — или дали се развиваше в аватара на Господаря на пъкъла — или какъвто и да беше случаят, факт е (в настоящата работа трябва да се действа внимателно, стъпвайки от установен факт на установен факт, без да се скача към заключение, докато жълтотухлената ни линия от безспорни неща трябва да ни заведе на инч или два от нашето местоназначение), че двете дъщери на хаджи Суфян го бяха взели под крилото си, грижейки се за звяра, както само красавици могат; и че с течение на времето той сам стана много привързан към двойката. Доста дълго време Мишал и Анахита му правеха впечатление на неразделни, юмрук и сянка, изстрел и ехо, като по-младото момиче винаги подражаваше на своята висока, неспокойна доведена сестра, упражнявайки карате ритници и уинг чун удари с ръка в ласкателно наподобяване на непреклонните действия на Мишал. Обаче наскоро почна да забелязва нарастването на натъжаваща враждебност между сестрите. Една вечер Мишал показваше някои от уличните герои от неговия тавански прозорец — там един стар сикх, изпаднал от шока при расистко нападение в пълно мълчание; говореше се, че не е говорил от близо седем години, преди което е бил един от градските „черни“ мирови съдии… обаче сега не произнасяше присъди и беше придружаван навсякъде от една своенравна жена, която се отнасяше към него с отблъскващо раздразнение. О, не му обръщай внимание, той никога не казва и дума; а ето там един напълно обикновен наглед „тип счетоводител“ (Мишалов термин) на път към дома с куфарче и кутия бонбони; този беше известен на улицата, че е развил странната нужда да пренарежда мебелите си в гостната по половин час всяка вечер, разполагайки креслата в редици, прекъснати от пролука, и преструвайки се, че е кондукторът на едноетажен автобус на път към Бангладеш, една натрапчива фантазия, в която половината му семейство беше задължено да участва, и след точно половин час той изскачаше от нея и през останалата част от времето бе най-скучният тип, който можеш да срещнеш; и след няколко подобни минути петнадесетгодишната Анахита я прекъсна злобно:

— Онова, което иска да каже, е, че ти не си единствената жертва, наоколо нередовните са по две за пени, просто трябва да се огледаш.

Мишал беше развила навика да говори за улицата сякаш е митологично бойно поле и тя, високо на таванския прозорец на Чамча, е записващият ангел и унищожите лят също. От нея Чамча научи легендите на новите Куру и Пандава^[34], белите расисти и чернокожите „помогни си сам“, или доброволни хайки, играещи в тази модерна Махабхарата или по-точно Маха-вилает. Там горе, под железопътния мост, Националният фронт провеждаше сраженията си с безстрашните радикали от Социалистическата работническа партия, „всяка неделя от времето за затваряне до времето за отваряне — надсмиваше се тя, — оставяйки ни много останки за почистване през останалата част от пиянската седмица.“ Надолу по този пасаж беше мястото, където полицията беше свършила тройката от Брикхол, след това нагласила, вербализирала и фалшифицирала тройката от Брикхол^[35]; нагоре по тази улица той щеше да открие мястото на убийството на Одисей Е. Лий от Ямайка в тази кръчма петното на килима, отбелязващо къде Джатиндер Сингх Мехта беше изпуснал последния си дъх.

— Тачъризмът дава резултат — декламираше тя, докато Чамча, който повече нямаше воля или думи, за да спори с нея, да говори за правосъдие и първенство на закона, наблюдаваше нарастващата ярост на Анахита. — Тези дни няма решаващи сражения — разясняваше Мишал. — Набляга се на малките предприятия и култа към индивидуалното, нали? С други думи, пет или шест бели копелета ни убиват един по един.

Тези дни хайките преброждаха нощните улици, готови за влошаване на положението.

— Това е нашият торф — каза Мишал Суфян за тази улица, без да се вижда и стрък трева. — Нека дойдат и го вземат, ако могат.

— Погледни я — избухна Анахита. — Толкова женствена, нали? Толкова изтънчена. Представи си какво би казала мама, ако знаеше.

— Ако знаеше какво, малка тревичке? Но Анахита не можеше да бъде укротена:

— О, да — изстена тя. — О, да, ние знаем, не мисли, че не знаем. Как отива на тези бхангра бийтшоута^[36] и как се преоблича в дамската тоалетна в тези курвенски дрехи — с кого се клати и подскача в дневната дискотека „Хот Уекс“, за която мисли, че никога преди това не съм чувала — какво се случи по време на онзи блус, в който тя лазеше заедно с мистър Знаеш-кой-надървен-педераст — някоя по-голяма сестра — произведе тя своя предизвикателен край, — вероятно ще свърши в гроба от нечие невежество.

Имайки предвид, както Чамча и Мишал добре знаеха, онези кинореклами, експресионистки надгробни камъни, издигащи се от земята и морето, оставили утайката от своя лозунг, няма съмнение, добре присаден — СПИН.

Мишал се нахвърли върху сестра си, дърпайки я за косите — а Анахита независимо от болките, успя да вмъкне и друго смушкване:

— Най-малкото не отрязах косата си в подобие на някакъв странен игленик, трябва да е смахнат този, който харесва това — и двете си тръгнаха, оставяйки Саладин да се чуди на Анахитиното пълно прегръщане на майчината й етика на женствеността. Задават се неприятности, заключи той.

Неприятностите дойдоха: достатъчно скоро.

* * *

Все по-силно и по-силно той чувстваше бавната тежест да го притиска надолу, докато не загубеше съзнание, изразходвайки се като играчка с пружина и в тези преходи от стазиз^[37], които винаги свършваха точно преди идването на посетители, тялото му издаваше тревожни звуци, воя на адски дисторшьн педали, плющенето на сатанински кости върху кожата на рабана. Това бяха периодите, в които малко по-малко той растеше. И както той растеше, така растяха и слуховете за неговото присъствие; не можеш да държиш дявол заключен на тавана и да очакваш, че ще го запазиш за себе си завинаги.

Как новината се разпространи (защото осведомените си държаха езика зад зъбите, Суфянови, защото се страхуваха да не изгубят бизнеса си, временните същества, защото тяхното усещане за мимолетност ги беше направило за момента неспособни да действат — и всички заедно заради страха от идването на полицията, никога изцяло неохотна да влиза в подобни заведения, да се блъсне случайно в малка мебел и при случай да стъпи на няколко ръце крака вратове): той започна да се явява на местните в техните сънища. Моллите от Джеми Маджид, бившата синагога Мейкзикел Хадат, която на свой ред беше заменила хугенотската калвинистка църква; и д-р Ухуро Симба, човекът планина с африканска кръгла шапчица без козирка и червено-жълто-черно пончо, който беше водил успешния протест срещу Шоуто на извънземните и когото Мишал Суфян мразеше повече от всеки друг чернокож заради склонността да удря надменни жени по устата, например нея на публично място, на събрание, пред множество свидетели, но това не спря лекаря, той е едно лудо копеле, ето този, каза тя на Чамча, когато го посочи от тавана един ден, способен на всичко; можеше да ме убие и всичко, защото казах на всички, че не е африканец, познавах го, когато беше просто Силвестър Робъртс от Ню Кросуей; проклет магьосник-доктор, ако питаш мен; и самата Мишал, и Джъмпи, и Ханиф; и кондукторът от автобуса също, те всички го сънуваха как се издига на улицата като апокалипсис и изгаря града като в то етер. И във всеки от хилядата и един съня той, Саладин Чамча, с огромни крайници и тюрбан от рога, пееше с глас толкова дяволски страшен и гърлен, че беше невъзможно да се различат строфите, въпреки че се оказа, че сънищата притежават плашещото качество да бъдат сериал, всеки продължаващ от предишната нощ и така нататък нощ след нощ, докато накрая дори Мълчаливият човек, бившият мирови съдия, който не беше проговарял от нощта, когато в един индийски ресторант един пиян младеж пъхна нож под носа му, заплашвайки, че ще го нареже, и след това извърши много по-шокиращото престъпление да се изплюе навсякъде върху храната му — докато и този кротък джентълмен порази жена си, изправяйки се като свещ в съня си, източвайки шията си напред като гълъб, стоварвайки притиснатите си един към друг юмруци зад дясното си ухо и заревавайки песен с най-високия си глас, която звучеше толкова чуждо и пълна с атмосферни смущения, че тя не успя да различи нито една дума.

Много бързо, защото вече нищо не отнема много време, образът на дявола от сънищата започна да се харесва, ставайки известен, трябва да се отбележи, само сред това, което Хол Велънс беше описал като цветно съблазняване. Докато неоцветени неоджорджианци сънуваха един сернист враг, смазващ техните съвършено реставрирани резиденции под димящата си пета, нощните кафяви и черни се усетиха, че приветстват в съня си този какво-ако-не-чернокож-човек, може би малко изкривен от съдбата и класово-расовата история и всичко останало, но можещ, спасявайки задните си части, лош и луд, да срита някой малък задник.

В началото тези сънища бяха частна работа, но твърде скоро те започнаха да проникват в будните часове, докато азиатските търговци на дребно и производители на значки и щампи за тениски разбраха силата на съня и тогава той изведнъж се появи навсякъде: на гърдите на млади момичета и на прозорците, защитени срещу тухли с метални решетки, той беше предизвикателство и предупреждение. Съчувствие към Дявола: едно подмладяване на една стара мелодия. Децата от улицата започнаха да носят каучукови дяволски рога на главите си, както преди няколко години носеха розови и зелени топки, звънтящи на нееластични жици, когато предпочитаха да подражават на извънземни. Символът на човекокозела, вдигнатият му в могъщество юмрук, започна да изпълзява върху знамена по време на политически демонстрации, Спасете шестимата, Освободете четиримата, Яжте седемдесете и петте консервирани храни на Хайнц. Pleasechu meechu, пееха радиоапаратите, hopeyu guessma nayym.^[38] Полицейските служители, отговарящи за междуетническите отношения, посочваха „растящия култ към дявола сред младите чернокожи и азиатци“ като „плачевно развитие“, използвайки това „съживяване на сатанистите“, за да се борят срещу обвиненията на мисис Памела Чамча и местния Съвет за междуетнически отношения: „Кои са вещиците сега?“

— Чамча — каза развълнувано Мишал, — ти си герой. Искам да кажа, че хората наистина могат да се отъждествяват с теб. Това е образ, който бялото общество отхвърляше толкова дълго, че ние наистина можем да го вземем, нали разбираш, да го окупираме, да започнем да го обитаваме и да го направим наш собствен. Време е да помислиш за действие.

— Изчезвай — кресна Саладин в своето объркване. — Не това исках. Това изобщо не е онова, което имах предвид.

— Така или иначе ти започваш да излизаш извън размерите на тавана — кисело се върна на думите си Мишал. — Скоро няма да бъде достатъчно висок за теб.

Нещата със сигурност вървяха към връхната си точка.

* * *

— Още една ста’a лейди беше закла’а минала’а нощ — обяви Ханиф Джонсън, избирайки тринидадски акцент по своя си начин. — Пове’ене й трябва сосиална осигуровка.

Анахита Суфян, дежурна зад тезгяха на кафене „Шаанда-ар“, тряскаше чаши и чинии.

— Не знам защо го правиш — оплака се тя. — Кара ме да жаля, — Ханиф не й обърна внимание, седна до Джъмпи, който промърмори разсеяно:

— Какво казват?

Наближаващото бащинство тежеше на Джъмпи Джоши, но Ханиф го шляпна по гърба.

— Стара’а поезия не въри мноого, брато — изрази съчувствие той. — Изглежда реката от кръв се съсирва.

Един поглед на Джъмпи промени тона му.

— Казват, каквото винаги казват — отговори той. — Внимавайте за цветнокожи, обикалящи с коли. Тъй като беше чернокожа, човече, съобщението ще гласи: „Няма причина да подозираме расови мотиви“. Казвам ти — продължи той, зарязвайки акцента, — понякога нивото на агресия, клокочеща под кожата на този град, наистина ме плаши. Не е само проклетият Изкормвач на бабета. Навсякъде е. Блъснеш се във вестника на някой пич във влака в пиков час и може да ти разбият лицето. Всеки е толкова дяволски ядосан, така го виждам аз. Включително, стари приятелю, и ти — завърши той прегледа си.

Джъмпи стана, извини се и излезе без обяснение. Ханиф разтвори ръце, дари на Анахита най-подкупващата си усмивка:

— Какво направих?

Анахита му се усмихна сладко в отговор.

— Ханиф, хрумвало ли ти е някога, че хората не те обичат много?

Когато стана известно, че Изкормвачът на бабички отново е нанесъл удар, внушенията, че решението на тези грозни убийства на стари жени от „враг на човечеството“ — който неизменно подреждаше вътрешните органи на жертвите си спретнато около техните трупове, по един дроб край всяко ухо и сърцето по очевидни причини в устата — най-вероятно ще бъде открито при разследване на новия окултизъм сред градските чернокожи, който даваше на властите толкова причини за загриженост, започнаха да се чуват със засилваща се честота. Задържанията и разпитите на „цветни“ съответно зачестиха, както и разширяването на внезапни проверки в заведения, „подозирани в подслоняване на нелегални окултни групи“. Онова, което се случваше, въпреки че никой не го признаваше или в началото дори не разбираше, беше, че всеки черен кафяв бял започна да мисли за образа от сънищата като истински, като същество, което е пресякло границата, изплъзвайки се от обичайния контрол, и сега свободно се скита из града. Нелегален имигрант, крал на поставените извън закона, гнусен престъпник или расов герой, Саладин Чамча започна да става истински. Истории се носеха стремително из града във всяка посока: един психотерапевт продаде една скучна история на неделните вестници, на която никой не повярва, но няма огън без дим, казваха хората; това беше опасно състояние на нещата и не можеше да бъде далече проверката на кафене „Шаандаар“, която щеше да изстреля цялата работа по-високо от небето. Бяха замесени и свещеници, добавяйки още един несигурен елемент — връзката между термина „черно“ и греха „богохулство“ — към сместа. На своя таван Саладин Чамча растеше.

* * *

Той предпочете Лукреций пред Овидий. Променливата душа, превратността на всичко, das Ich, всяка най-малка точица. Едно същество, преминаващо през живота, може да стане толкова друго за себе си, така че да бъде различно, отделено, отрязано от историята. Понякога си мислеше за Зини Вакил на онази друга планета Бомбай в другия край на галактиката: Зини, еклектизъм, хибридност. Оптимизмът на тези идеи! Сигурността, на която се опираха: на воля, на избор! Но, моя Зини, животът просто ти се случва: подобно на злополука. Не: случва ти се като последица от твоето състояние. Не избор, а в най-добрия случай процес, а в най-лошия — шокираща, пълна промяна. Новота: той беше търсил друг вид, но беше получил тази.

Горчивина, също и омраза, всички тези непристойни неща. Той ще влезе в новото си аз; ще бъде, каквото е станал: шумен, вонящ, грозен, извънмерен, нелеп, нечовешки, могъщ. Имаше усещането, че е способен да протегне малкия си пръст и да събаря църковни кули с нарастващата в него сила, яростта, яростта, яростта. Сили.

Той търсеше кого да обвини. Той също сънуваше; и в неговите сънища една форма, едно лице плуваха все по-близо, все още призрачни, неясни, но в един не много далечен ден той ще бъде способен да го назове по име.

Аз съм, прие той, това, което съм.

Подчинение.

* * *

Неговият живот на какавида в пансиона „Шаандаар“ се пръсна вечерта, когато Ханиф Джонсън влезе, викайки, че са арестували Ухуру Симба за убийствата на бабите и се говорело, че ще му стоварят и работата с черната магия, той ще бъде вуду-жрецът-барон-Самеди^[39], пропаднал тип, и репресиите — побоища, нападения върху собствеността, обичайното — вече започват.

— Заключете вратите си — каза Ханиф на Суфян и Хинд. — Предстои ни тежка нощ.

Ханиф стоеше точно в центъра на кафенето, уверен във въздействието на новината, която носеше, така че, когато Хинд пресече към него и го удари с все сила в лицето, той беше толкова неподготвен за удара, че всъщност припадна повече от изненада, отколкото от болка. Беше съживен от Джъмпи, който плисна чаша вода върху му, както беше научен от филмите, но по това време Хинд изхвърляше офисоборудването му отгоре върху улицата; ленти за пишеща машина и също червени панделки, от вида, използван за връзване на правни документи, се вееха като празнични флагове във въздуха. Анахита Суфян, неспособна повече да се съпротивлява на демоничните пробождания на ревността си, беше казала на Хинд за връзката на Мишал с издигащия се адвокат-политикан и след това нямаше спиране за Хинд, всичките години на нейното унижаване започнаха да се изливат от нея, не беше достатъчно, че е затънала в тази страна, пълна с евреи и чужденци, които я смесваха с негрите, не беше достатъчно, че съпругът й беше слабак, ходил на хаджилък, но не можеше да бъде накаран да се загрижи за набожността в собствения си дом, но и това трябваше да й се случи; тя тръгна към Мишал с кухненски нож, а дъщеря й отговори с изстрелването на серия болезнени ритници и удари, единствено самоотбрана, защото иначе със сигурност щеше да бъде майкоубийство. Ханиф дойде в съзнание и хаджи Суфян го гледаше отгоре, движейки ръцете си в безсилни малки кръгове отстрани до тялото си, неспособен да открие утеха в познанията, защото докато за повечето мюсюлмани пътуването до Мека беше велик дар, в неговия случай то се оказа началото на едно проклятие.

— Отивай си — каза той, — Ханиф, приятелю мой, излез — но Ханиф не си тръгна, без да каже мнението си.

— Твърде дълго държах устата си затворена — изкрещя той, — вие, които наричате себе си толкова морални, докато трупате богатство от мъката на собствената си раса — при което стана ясно, че хаджи Суфян никога не е знаел за цените, искани от жена му, която не му беше казала, заклевайки дъщерите си с ужасни и обвързващи клетви да пазят тайна, знаейки, че ако той открие, ще намери начин да върне парите, така че те да продължават да гният в бедност; а той, блещукащият домашен дух на кафене „Шаандаар“, след всичко това изгуби цялата си любов към живота. — И сега Мишал дойде в кафенето. О, срамът вътрешният живот на едно семейство да бъде представен по този начин, като евтина драма пред очите на плащащите клиенти — въпреки че всъщност последната пиеща чай. напускаше сцената толкова бързо, колкото я държаха старите й крака. Мишал носеше чанти.

— Аз също си тръгвам — обяви тя. — Опитайте се да ме спрете. Остават още само единадесет дни.

Когато Хинд видя по-голямата си дъщеря на прага да излезе завинаги от живота й, тя разбра цената, която човек плаща за подслоняването на Принца на мрака под покрива си. Тя помоли съпруга си да бъде разумен, да разбере, че неговата добросърдечна щедрост ги беше въвела в този ад и че само ако този дявол Чамча бъде отстранен от тяхната къща, тогава те може би отново ще могат да станат щастливото и работливо семейство от миналото. Обаче когато тя свърши да говори, къщата над главите им започна да тътне и да се клати, и се чуваше шумът на нещо, слизащо по стълбите, ръмжащо и — или така изглеждаше — пеещо с глас толкова отвратително дрезгав, че беше невъзможно да се разберат думите.

Мишал беше тази, която накрая се качи да го посрещне, Мишал с Ханиф Джонсън, държащ ръката й, докато предателката Анахита гледаше от подножието на стълбището. Чамча беше израснал на височина повече от осем фута и от ноздрите му излизаше дим с два различни цвята, жълт от лявата, черен от дясната. Той вече не носеше дрехи. Неговите телесни косми бяха станали гъсти и дълги, опашката му ядосано плющеше, очите му бяха в бледо, но сияйно червено, и беше успял в сплашването на цялото население на пансиона до точката на несвързаност. Обаче Мишал не беше прекалено уплашена и се осмели да говори.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита го тя. — Нима си мислиш, че навън ще оцелееш и пет минути, така, както изглеждаш?

Чамча спря, огледа себе си, забеляза голямата ерекция, показваща се от слабините му, и вдигна рамене.

— Аз смятам да действам — каза й той, използвайки собствените й думи, но при този глас от лава и трясък те сякаш вече не й принадлежаха. — Има един човек, когото желая да намеря.

— Задръж конете — каза му Мишал. — Ще измислим нещо.

* * *

Какво може да се намери тук, на една миля от „Шаандаар“, тук, където бийтът среща улицата, в клуб „Хот У екс“, бивш „Блек енд Тан“? В тази обсипана със звезди безлунна нощ нека последваме фигурите — някои с предвзета походка, елегантно издокарани, горящи от желание да излязат, други потайни, прегръщащи сенки, плахи, — събиращи се от всички жилища в квартала, за да се гмурнат рязко в подземието през тази небелязана врата. Какво има вътре? Светлини, течности, пудри, тела, поклащащи се сами, поединично, по двойки, по тройки, движейки се към възможности. Но какви са тогава тези други фигури, неясни под святкащо-загасващия шарен блясък на пространството, тези форми, замръзнали в своите пози посред обезумелите танцьори? Кои са тези, които хип-хопът и хинди-попът никога не помръдват и инч? — „Добре изглеждате, хотуекска бандо!“ Нашият домакин говори: кресливец, подгрявач, диджей, който няма равен на себе си — напереният Пинкуала, костюмът му е целият от светлини, аленеещ от ритъма. Наистина той е изключителен, седемфутов албинос, косата му е най-бледата роза, както и бялото на очите му, чертите на лицето му са несъмнено индийски, високомерен нос, дълги тънки устни, лице от свитъците на Хамза нама. Индиец, който никога не е виждал Индия, югоизточен азиатец от Антилите, бял чернокож. Звезда.

Все още неподвижните фигури танцуват сред друсащите се сестри, кълчещата се и подскачаща младеж. Какво са те? — Восъчни фигури, нищо повече. — Кои са те? — Историята. Виж, ето я Мери Сийкоул, която направи също толкова много, колкото една друга лейди с вълшебна лампа, но понеже е тъмна, трудно може да бъде видяна заради пламъка на Флорънсовата свещ^[40] — и ето там!, един Абдул Карим, ака Мунши^[41], когото кралица Виктория се мъчеше да отличи, но беше отхвърлен от недопускащи цветове министри. Те всички са тук, танцувайки неподвижно в горещия восък: отдясно чернокожият шут на Септимий Север, отляво бръснарят на Джордж IV, танцуващ с робинята Грейс Джоунс. Укосо Грониосо, африканският принц, който беше продаден за шест фута плат, танцува според древния си начин с робския син Игнаций Санчо, който през 1782 стана първият африкански писател, публикуван в Англия. — Преселниците от миналото, също толкова прародители на живите танцьори, колкото техните от плът и кръв, се въртят безмълвно, докато Пинкуала декламира подгряващ рап на сцената: Започвам да изпитвам възмущение, когато стане лаф за имиграция, забиват ни с една инсинуация, че избиколци сме от тая нация. Но на нас ни пука в тая ситуация — защото знаем, даже осъзнаваме, че носим своя принос отдалече и отдавна. А модата ни — римска окупация; и от друга част на претъпканото помещение, окъпани в зла зелена светлина, восъчните злодеи: Моузли, Пауъл, Едуард Лонг, всичките местни аватари на Легрий.^[42] И сега започва един шепот в утробата на клуба, нарастващ и превръщащ се в една-единствена дума, повтаряна отново и отново: „Стопяване — изискват клиентите. — Стопяваш стопяване, топене.“

Пинкуала приема подсказването на тълпата. Тигана слагай, ще топиме лой. От пържени престъпници в строй, след което се обръща към сборището, разперва широко ръце, краката му следват ритъма, за да попита: Кой ще бъде? Кого искате да видите? Крещят се имена, съревновават се, сливат се, докато събраната компания се обединява още веднъж, повтаряйки една-единствена дума. Пинкуала пляска с ръце. Зад него завесите се разделят, позволявайки на служителки по бляскави розови шорти и фланелки да избутат една страховита кутия: с човешки ръст, остъклена предна част и вътрешно осветление — микровълнова печка в комплект с електрически стол, известна на редовните посетители на клуба като Кухнята на дявола.

— Олрайт — крещи Пинкуала. — Сега наистина ще готвим.

Служителките се придвижват към живата картина от омразни фигури, хвърлят се върху тазвечершното жертвоприношение, най-често избираното, ако трябва да се каже истината; поне три пъти седмично. Нейната накъдрена прическа, нейните перли, синият й костюм. Меги-Меги-Меги^[43], лае тълпата. Гори-гори-гори. Куклата — чучелото — е вързано на електрическия стол. Пинкуала хвърля клечката. И, о, колко хубаво се топи тя, отвътре навън, сбръчквайки се до безформеност. След това тя е локва и тълпата въздиша от възторг: свършено е.

— Тази е в огъня — казва им Пинкуала. Музиката си възвръща нощта.

* * *

Когато Пинкуала, диджеят, видя какво се качва под прикритието на тъмнината в задната част на закрития му бус, който приятелите му Ханиф и Мишал бяха убедили да докара до задната част на „Шаандаар“, страхът от обема изпълни сърцето му; но в противовес се получи развеселяване, когато осъзна, че могъщият герой на множеството му сънища е действителност от плът и кръв. Той стоеше от другата страна на улицата, треперейки под уличната лампа, въпреки че не беше особено студено, стоя там в течение на половин час, докато Мишал и Ханиф му говореха настоятелно, той има нужда да отиде някъде, трябва да мислим за неговото бъдеще. Тогава вдигна рамене, прекоси улицата до буса и запали двигателя.

Ханиф седна до него в кабината, Мишал пътуваше със скрития от погледи Саладин.

Беше почти четири сутринта, когато положиха Чамча в празния, заключен нощен бар. Пинкуала — истинското му име Севсункер никога не беше използвано — беше изровил два спални чувала от някаква задна стая и те бяха достатъчни. Ханиф Джонсън, сбогувайки се със страховития обект, от когото любовницата му Мишал изглеждаше напълно невпечатлена, се опита да говори с него сериозно.

— Трябва да разбереш колко важен можеш да бъдеш за нас, заложено е много повече от личните ти нужди — но мутантът Саладин само изсумтя в жълто и черно и Ханиф бързо се отдръпна назад. Когато остана сам с восъчните фигури, Чамча можа отново да съсредоточи мислите си върху лицето, което най-накрая се беше сляло във въображението му, лъчисто, със светлина, извираща около него от точка точно зад главата му, мистър Съвършен, изобразител на богове, който винаги си падаше на краката, на когото винаги са прощавали греховете, обичан, възхваляван, обожавай… лицето, което се беше опитвал да различи в сънищата си, мистър Джебраил Фаришта, преобразен в подобие на ангел толкова сигурно, колкото той беше огледален образ на самия Дявол.

Кого да обвини Дяволът, ако не архангела, Джебраил?

Съществото върху спалните чували отвори очи; пушек започна да излиза от порите му. Лицата на всички манекени сега бяха едни и същи, всички с лицето на Джебраил с неговата израснала по средата на челото коса и неговата висока, стройна и мрачна красота. Съществото оголи зъби, изпусна дълбок зловонен дъх и всички восъчни фигури се разтвориха в локви и празни дрехи, всяка една от тях. Съществото се излегна задоволено. И съсредоточи съзнанието си върху своя враг.

При което почувства в себе си най-необяснимите усещания за сгъстяване, всмукване, изтегляне; то беше измъчвано от ужасни пробождащи болки и издаваше пронизителни писъци, които никой, дори Мишал, която беше останала с Ханиф в апартамента на Пинкуала над бара, не посмя да проучи. Болките нарастваха по сила и съществото се мяташе и клатушкаше по дансинга, стенейки най-сърцераздирателно; докато най-накрая в миг на отдих не заспа.

Когато Мишал, Ханиф и Пинкуала рискуваха да влязат в бара няколко часа по-късно, те видяха сцена на страховито опустошение, маси, захвърлени на всички страни, столове, счупени на две, и разбира се, всяка восъчна фигура — добра и зла — Топси и Легрий — стопени на масло като тигри^[44]; и в центъра на касапницата, спящ като бебе, самият мистър Саладин Чамча, напълно изчезнал като митологично същество, портрет на нещо с рога и адски дъх, възстановен в старата си форма, гол, както го е майка родила, но в изцяло човешки вид и размери, очовечен — има ли друга възможност, освен да се направи подобен извод — от страховитото съсредоточаване на собствената си омраза.

Той отвори очи, които все още горяха бледи и червени.

— 2 —

Алилуя Коун, слизайки от Еверест, видя град от лед на запад от Лагер 6, от другата страна на групата Рок, искрящ на слънчевата светлина под масива на Чо Ою. Шангри Ла^[45], веднага си помисли тя; обаче това не беше зелената долина на безсмъртието, а метрополис от огромни ледени игли, тънки, остри и студени. Нейното внимание беше отвлечено от шерпа Пемба, предупреждаващ я да поддържа концентрацията си, и градът беше изчезнал, когато погледна назад. Тя все още беше на двадесет и седем хиляди фута, но видението на невъзможния град я запрати обратно през времето и пространството в Бейзуотърския кабинет със стара дървена ламперия, в който баща й Ото Коун, историк на изкуството и биограф на Пикабия, беше разговарял с нея в нейната четиринадесета и неговата последна година за „най-опасната от всички лъжи, с които сме хранени в живота си“, която беше, по негово мнение, идеята за континуума.

— Ако някой някога се опита да ти каже как тази най-красива и най-зла от планетите е по някакъв начин еднородна, съставена само от примирими елементи, че всичко се трупа, веднага звънни на шивача на усмирителни ризи — посъветва я той, успявайки да създаде впечатлението, че е посетил повече от една планета, преди да стигне до своите заключения. — Светът е несъвместим, просто никога не го забравяй: шантав. Призраци, нацисти, светци, всички живи по едно и също време; на едно място блажено щастие, докато надолу по пътя ад. Не можеш да искаш: по-диво място.

Ледени градове на върха на света не биха развълнували Ото. Подобно на жена си Алиша, майката на Али, той беше полски емигрант, оцелял от военновременен затворнически лагер, чието име никога не беше споменавано през Алиното детство.

— Искаше да направи така, сякаш не е било — каза по-късно Алиша на дъщеря си. — В много отношения не беше реалист. Но добър човек; най-добрият, когото познавах.

Тя се усмихна с усмивка, насочена навътре, докато говореше, търпейки го в паметта, както не винаги успяваше, докато беше жив и често ужасен. Например: той разви омраза срещу комунизма, която го докарваше до неудобни крайности в държането му, особено на Коледа, когато този евреин настояваше да празнува с еврейското си семейство и други онова, което описваше като „един английски обичай“, като знак на уважение към тяхната нова „нация домакин“ — и след това разваляше всичко (в очите на жена си), нахлувайки в салона, където събраната компания почиваше в отблясъците на горящ пън, коледни свещи и бренди, преоблечен като китаец от феерия, с увиснали мустаци и всичко останало, крещейки:

— Татко Коледа е мъртъв! Аз го убих! Аз съм Мао: няма подаръци за никого! Хей! Хей! Хей!

На Еверест Али, спомняйки си, трепна — трепването на майка й — осъзна тя, пренесено на замръзналото й лице.

Несъвместимостта на елементите на живота: в една палатка в Лагер 4, 27 600 фута, идеята, която по едно време изглеждаше като демона на баща й, звучеше банално, изпразнена от съдържание и атмосфера на тази височина.

— Еверест те кара да замлъкнеш — призна тя на Джебраил Фаришта в едно легло, над което парашутна коприна оформяше балдахин от кухи Хималаи. — Когато слезеш долу, нищо не си заслужава да бъде казано, съвсем нищо. Откриваш нищото да те обвива подобно на звук. Не-съществуване. Естествено не можеш да го задържиш. Съвсем скоро светът нахлува. Онова, което те кара да замълчиш, мисля си аз, е гледката на съвършенството: защо да говориш, ако не успяваш да родиш съвършени мисли, съвършени изречения? Чувстваш го като предателство към онова, през което си минал. Но избледнява; приемаш определени компромиси, изискват се закривания, ако искаш да продължиш.

Те прекарваха по-голямата част от времето си в леглото през първите седмици заедно: апетитът на всеки за другия сякаш бе неизтощим, правеха любов по шест-седем пъти дневно.

— Ти ме разтвори — каза му тя. — Ти с шунката в устата си. Беше точно като че ми говориш, като че можех да чета мислите ти. Не като че — поправи се тя. — Аз ги четях, нали? — Той кимна: вярно беше. — Аз прочетох мислите ти и точните думи просто излязоха от устата ми — чудеше се тя. — Просто се изляха. Бинго: любов. В началото бе словото.

Нейната майка възприе фаталистична гледна точка към този драматичен обрат в живота на Али, връщането на един любовник от отвъдното.

— Ще ти кажа честно какво си помислих, когато ми съобщи новината — каза тя по време на обедната супа и креплах^[46] в Уайтчапел Блумс. — Помислих си, Боже мой, това е силно увлечение; сега бедната Али трябва да мине през него, нещастното дете.

Алишината стратегия беше да държи чувствата си под строг контрол. Тя беше висока, пълна жена с чувствени устни, но както тя го изразяваше, „никога не съм вдигала шум“. Беше откровена с Али за своята сексуална безучастност и разкри, че Ото е бил, „нека кажем, с други склонности. Той имаше слабост към силните увлечения и това винаги го правеше толкова нещастен, но аз никога не можах да се развълнувам заради това.“ Тя се чувстваше спокойна, знаейки, че жените, с които малкият й плешив и неспокоен съпруг общуваше, бяха „нейният тип“, големи и закръглени, „освен това бяха и безсрамни: правеха каквото искаше, крещейки разни неща, за да го разпалят, преструвайки се с всички сили; те отговаряха на неговото въодушевление, мисля си аз, и може би също на чековата му книжка. Той беше от старата школа и даваше щедри подаръци.“

Ото наричаше Алилуя своята „безценна перла“ и мечтаеше да има голямо бъдеще, може би като концертираща пианистка или, след като не успя в това, като поетеса.

— Откровено казано, сестра ти е разочарование за мен — каза той три седмици преди смъртта си в този кабинет на великите книги и антикварни предмети, свързани с Пика-бия — препарирана маймуна, за която твърдеше, че е „първата скица“ на прословутия Портрет на Сезан, Портрет на Рембранд, Портрет на Реноар, безброй механични измишльотини, включително сексуални стимулатори, които нанасяха леки електрически удари, и първото издание на „Крал Юбо“ от Жари.

— И лайна има желания вместо мисли.

Той беше поанглийчил името — Елена в Илайна, — както беше негова идея съкращаването на Алилуя в Али и да се осакати от Коен от Варшава в Коун. Отгласи от миналото го опечаляваха; той не четеше полска литература, обръщайки гръб на Херберт, на Милош: и „по-млади приятели“ като Баранчак, защото за него езикът беше непоправимо замърсен от историята.

— Сега съм англичанин — казваше той гордо с неясния си източноевропейски акцент. — Тъпият мид-оф!^[47] Пфу! Уиндзорската вдовица!^[48] Всички са педераси.

Въпреки своята необщителност изглежда беше напълно доволен да бъде член на английското дребно дворянство по време на коледните феерии. Но поглеждайки назад, твърде силно осъзнаваше крехкостта на представлението, затова държеше тежките драпирани завеси почти непрекъснато дръпнати, в случай че непоследователността на нещата го накара да види чудовища навън или лунни пейзажи вместо познатата Москоу Роуд.

— Строго погледнато, той беше човек-тигел — каза Алиша, докато нападаше голяма гарнитура от тсимис.^[49] — Когато промени нашето име, му казах, Ото, това не се изисква, това не е Америка, това е Лондон W-2^[50]; но той искаше да изтрие всичко от дъската, дори своето еврейство, извини ме, но аз знам. Битките с парламентарните комисии! Всички много цивилизовани, изцяло парламентарен език, но въпреки това си беше ритане по кокалчетата. — След смъртта му тя се върна право при Коен, синагогата, Ханука^[51] и Блумс. — Стига подражание на живота — дъвчеше тя и размаха внезапно една разсеяна вилица. — Тази снимка! Луда бях за нея. Лана Търнър, права ли съм? И Махалия Джаксън, пееща в някоя църква.

Малко след като прехвърли седемдесетте, Ото Коун скочи в празна асансьорна шахта и умря. Имаше един предмет, до който Алиша, готова да обсъжда повечето неща, превърнали се в табу, отказваше да се докосне: защо един оцелял от лагерите живее четиридесет години и тогава довършва работата, която чудовищата не са могли да свършат? Тържествува ли най-накрая голямото зло, независимо колко ожесточено му се съпротивляват? Дали оставя ледена треска в кръвта, която си пробива път, докато не удари сърцето? Или по-лошо: може ли смъртта на един човек да бъде несъвместима с живота му? Али, чиято първа реакция, научавайки за смъртта на баща си, беше ярост, запращаше подобни въпроси по майка си. Която с каменно лице под широка черна шапка каза само:

— Ти си наследила неговата липса на въздържание, скъпа.

След смъртта на Ото Алиша хвърли в канавката елегантния стил на обличане и жестове, които бяха нейната жертва върху олтара на неговата страст за интеграция, нейният опит да бъде неговата Сисл Бийтън^[52] гранддама.

— Пфу — довери тя на Али, — какво облекчение, скъпа, за разнообразие да бъдеш безформена.

Сега носеше сивата си коса на хлабав кок, обличаше поредица еднакви рокли от супермаркета с щампи на цветя, изостави грима, купи си едни болезнен чифт изкуствени зъби, посади зеленчуци в това, което Ото настояваше да бъде английска цветна градина (спретнати лехи с цветя около централното символично дърво, едно ашладисване на златен дъжд и зановец), и даваше вместо вечери, пълни с церебрално бъбрене, поредица обеди — тежки яхнии с най-малко три нечувани пудинга, — на които унгарски поети-дисиденти разказваха спираловидни шеги на гурдеефски мистици или (ако нещата нещо не се получаваха) гостите седяха на възглавници на пода, зяпайки мрачно в пълните си чинии, и нещо много прилично на пълна тишина цареше сякаш седмици наред. Али най-накрая се отвърна от тези ритуали в неделните следобеди, мусейки се в стаята си, докато стана достатъчно голяма да се изнесе от дома, за което Алиша даде с готовност съгласие, и от пътя, избран за нея от баща й, чието предателство към делото на собственото му оцеляване я беше ядосало толкова много. Тя се обърна към действията; и откри, че има планини за изкачване.

Алиша Коен, която естествено сметна Алината промяна за напълно разбираема, дори достойна за похвала и установена по целия й път, не можеше (призна го по време на кафето) да разбере какво възнамерява да прави дъщеря й с Джебраил Фаришта, завързалата се от смъртта индийска филмова звезда.

— Слушайки те, скъпа, мисля, че този мъж не е от твоята лига — каза тя, използвайки израз, който смяташе за синоним на не е твой тип, и беше ужасена да го чуе определен като расистка или религиозна обида: това беше неизбежно смисълът, който дъщеря й разбра.

— За мен това няма значение — без настроение парира Али и се изправи. — Истината е, че аз изобщо не харесвам моята лига.

Краката я боляха, карайки я да изкуцука, вместо да излети от ресторанта.

— Силно увлечение — можа тя да чуе как майка й обявява силно на цялото помещение. — Дарбата за езици означава, че едно момиче може да избъбри всяко проклето нещо.

* * *

Определени страни от нейното образование бяха безотговорно пренебрегнати. Една неделя скоро след смъртта на баща си тя купуваше неделните вестници от ъгловата будка, когато продавачът заяви:

— Тази седмица е последната. Двадесет и три години бях на този ъгъл и най-накрая пакитата ме изгониха от търговията.

Тя чу думата п-а-к-и^[53] и имаше странно видение на тромаво спускащи се по Москоу Роуд слонове, сравнявайки със земята търговци на неделни вестници.

— Какво е паки? — глупашки попита тя и отговорът беше язвителен:

— Кафяв евреин.

— Тя продължи да мисли за собствениците на местните СТП (сладкарски изделия-тютюневи изделия-печатни издания) като за пахидерми доста дълго време: като хора отделени — накарани да се чувстват противни — поради природата на тяхната кожа. Тя разказа на Джебраил и тази история.

— О — отговори той унищожително, — слонска смешка. — Не беше лесен човек.

Но ето го в нейното легло, този голям вулгарен тип, за когото тя можеше да се разтвори, както никога не се беше разтваряла досега; той можеше да бръкне право в гръдния й кош и да милва сърцето й. От много години не беше излизала на сексуалната арена с такава бързина и никога преди това една толкова скоростна връзка не беше оставала напълно неопетнена от съжаление или отвращение от себе си. Неговото продължително мълчание (тя го взе за такова, докато не научи, че името му е в списъка на пътниците на „Бостан“) беше остро болезнено, внушавайки различие в оценката на тяхната среща; но да греши за неговата страст, за едно такова невъздържано, фучащо нещо, беше със сигурност невъзможно. Новината за неговата смърт предизвика двойна реакция: от една страна, изпитвайте един вид благодарна облекчена радост от знанието, че е препускал около света, за да я изненада, че се е отказал от целия си живот, за да построи нов с нея; докато, от друга — беше кухата мъка, че е лишена от него в самия миг на познанието, че е била истински обичана. По-късно тя осъзна още една по-малко благородна реакция. Какво си е мислил, че прави, планирайки да пристигне без дума предупреждение на прага й, предполагайки, че тя ще го чака с разтворени обятия: един безгрижен живот и без съмнение достатъчно голям апартамент за тях двамата? Това беше държането, което човек би очаквал от един разглезен филмов актьор, който чака желаните от него неща просто да падат като зрели плодове в скута му… накратко, тя се беше почувствала завладяна или потенциално завладяна. Но след това се беше смъмрила сама, изтласквайки такива хрумвания обратно в шахтата, където им беше мястото, защото в края на краищата Джебраил беше платил скъпо за своето предположение, ако беше такова. Един мъртъв любовник заслужава добрата страна на съмнението.

И след това ето го да лежи в краката й, изгубил съзнание в снега, спирайки дъха й с пълната невъзможност на неговото присъствие там, карайки я за миг да се чуди дали не е друго от поредицата видения — тя предпочиташе неутралния израз пред по-натоварените със смисъл визии, от които беше измъчвана, откакто реши да презре кислородните бутилки и да завоюва Джомолунгма само със силата на дробовете си. Усилието да го изправи, премятайки ръката му през рамото си и наполовина носейки го до своя апартамент — в интерес на истината повече от половината — напълно я убеди, че той не е химера, а тежка плът и кръв. Краката й я пронизваха през целия път към дома и болката пробуди всичкото негодувание, което беше потиснала, когато го мислеше за мъртъв. Какво се очакваше да прави сега с него, с този дръвник, проснат напряко на леглото й? Боже, беше забравила какво шило е този мъж, как колонизираше твоята страна от леглото и те лишаваше напълно от завивки. Но и други чувства също се бяха появили наново и те спечелиха спора; защото той спеше под нейна закрила, защото той беше изоставената надежда: и най-накрая любов.

Той спа почти по двадесет и четири часа цяла седмица, събуждайки се само за да задоволи минималните изисквания на глада и хигиената, без да казва почти нищо. Неговият сън беше мъчителен: мяташе се из леглото и случайни думи се откъсваха от устните му: Джахилия, ал-Лат, Хинд. В будните си мигове приличаше на човек, който сякаш иска да устои на съня, но той предявяваше права върху него, неговите вълни го заливаха и удавяха, докато той почти жално размахваше немощна ръка. Тя не можеше да предположи какви травматични изживявания може да са предизвикали подобно поведение и чувствайки се леко разтревожена, се обади на майка си. Алиша пристигна, за да провери спящия Джебраил, сви устни и произнесе:

— Мъжът е обладан от зъл дух.

Тя все повече и повече се оттегляше в дибуките на братя Сингер^[54] и нейният мистицизъм никога не пропускаше да раздразни прагматичната й катереща се по планини дъщеря.

— Може да използваш смукателна помпичка за ухото му — препоръча Алиша. — Това е изходът, който тези същества предпочитат.

Али подбра майка си извън вратата.

— Много ти благодаря. Ще ти се обадя.

На седмия ден той напълно се събуди, очите му се отвориха неочаквано като на кукла и веднага се протегна за нея. Грубостта на подхода я накара да се смее почти толкова много, колкото неговата неочакваност, но отново го имаше това чувство на естественост, на правота; тя се ухили.

— О’кей, ти го поиска — и се измъкна от торбестите ластични кафяви панталони и свободния жакет — тя не обичаше дрехи, които разкриваха формите на нейното тяло — и това беше началото на сексуалния маратон, който ги остави и двамата възпалени, щастливи и изтощени, когато най-после стигна до края си.

Той й каза: паднах от небето и оживях. Тя пое дълбоко въздух и му повярва заради вярата на баща си в мириадите и противоречиви възможности в живота, също заради това, на което планините я бяха научили.

— О’кей — каза тя, издишвайки. — Вярвам ти. Просто не казвай на майка ми, олрайт?

Вселената е място на чудеса и само навикването, обезболяването чрез всекидневието замъглява нашето зрение. Няколко дена преди това беше чела, че като част от тяхното естествено изгаряне звездите в небесата смазваха въглерод в диаманти. Представата за звездните валящи диаманти в празното: това също звучеше като чудо. Ако можеше да се случи подобно нещо, можеше и това да се случи. Бебета падат от прозорци на ентия етаж и отскачат. Имаше такава сцена във филма на Франсоа Трюфо L’Argent du Poche^[55]… Тя събра мислите си.

— Понякога — реши да каже тя, — на мен също ми се случват удивителни неща.

Каза му това, което преди това не беше казвала на нито едно живо същество: за виденията на Еверест, ангелите и ледения град.

— Всъщност не беше само на Еверест — каза тя и продължи след колебание. Когато се върна обратно в Лондон, тя излезе на разходка покрай дигата, за да се опита да измъкне него и Еверест от кръвта си. Беше рано сутринта и имаше призрачна мъгла, а гъстият сняг правеше всичко неясно. В същия момент се появиха айсбергите.

Бяха десет на брой, движещи се величествено един след друг нагоре по реката. Мъглата около тях беше по-гъста, така че докато не доплуваха до нея, тя не можеше да разбере техните форми, точното миниатюризиране на десетте най-високи планини в света по възходящ ред, с нейната планина, Планината, издигаща края на редицата. Тя се опитваше да разбере как айсбергите са успели да минат под мостовете над реката, когато мъглата се сгъсти и няколко секунди по-късно се разпръсна напълно, взимайки айсбергите със себе си.

— Но те бяха там — настоя тя пред Джебраил. — Нанга Прабат, Дхаулагири, Ксиксабангма Фенг.

Той не го оспори.

— Щом го казваш, знам, че наистина е било така. Един айсберг е вода, стремяща се да бъде суша; една планина, особено едни Хималаи, особено Еверест е опитът на земята да се превърне в небе; това е заземен полет, земята мутира — почти — във въздух и става в истинския смисъл на думата издигната. Много преди изобщо да срещне планината, Али съзнаваше нейното всепоглъщащо присъствие в душата си. Апартаментът й беше пълен с Хималаите. Изображения на Еверест от корк, пластмаса, керамика, камък, плексиглас, тухла, блъскащи се за място; дори имаше едно скулптирано изцяло от лед, едно мъничко айсбергче, което тя държеше във фризера и го вадеше от време на време, за да го покаже на приятели. Защо толкова много?

Защото — нямаше друг възможен отговор — ги имаше.

— Виж — каза тя, протягайки ръка, без да напуска леглото, и вдигна откъм нейната страна на леглото най-новата си придобивка, един прост Еверест от потъмнял бор. — Подарък от шерпите от Намче Базар.

Джебраил го взе и го заобръща в ръцете си. Пемба плахо й го беше предложил, когато се сбогуваха, настоявайки, че е от всички шерпи в групата, въпреки че беше очевидно, че сам го е издялал. Това беше подробен модел заедно с ледника и стъпалото на Хилари, което е последната голяма пречка по пътя към върха, а пътят, по който бяха тръгнали към върха, беше дълбоко изрязан в дървото. Когато Джебраил го обърна обратно, той откри съобщение, надраскано на прилежен английски. На Али биби. Ние били щастливи. Не опитва отново.

Онова, което Али не каза на Джебраил, беше, че забраната на шерпа я уплаши, убеждавайки я, че ако някога отново стъпи на богинята-планина, със сигурност ще умре, защото на смъртните не е позволено да поглеждат повече от веднъж лицето на божественото; но планината беше диаболична, както и трансцендентална, или по-точно нейната диаболичност и трансценденталност бяха едно, така че дори размисълът върху забраната на Пемба я караше да чувства пристъп на необходимост, толкова силен, че я караше да стене на глас, като от сексуален екстаз или отчаяние.

— Хималаите — каза тя на Джебраил, за да не му каже какво наистина мисли, — са емоционални, както и физически върхове: подобни на опера. Това е, което ги прави толкова величествени. Нищо друго освен най-шеметните височини. Обаче е тежък номер да се откъснеш.

Али имаше един похват да превключва от конкретното към абстрактното, един троп толкова неочакван, че оставяше слушателят отчасти да се чуди дали знае разликата между двете; или много често несигурен дали в края на краищата може да се каже, че подобна разлика съществува.

Али запази за себе си познанието, че трябва да предразполага планината или трябва да умре, че въпреки плоските стъпала, заради които за сериозно планинарство не можеше да става и дума, тя все още беше заразена с Еверест и че в своето сърце на сърцата криеше един невъзможен план, фаталната визия на Морис Уилсън, до ден-днешен не достигната. Тя е: самотното изкачване.

Това, което не призна: че беше виждала Морис Уилсън след връщането си в Лондон, седящ между шапките на комините, един махащ зъл дух в панталони за голф и шотландска барета. Нито Джебраил Фаришта й каза за преследването от привидението на Реха Мерчант. Между тях все още имаше затворени врати въпреки цялата им физическа близост: всеки пазеше в тайна един опасен призрак. А Джебраил, чувайки за другите видения на Али, скри едно голямо вълнение зад безучастните си думи — щом го казваш, тогава знам — едно вълнение, породено от допълнителното доказателство, че светът на сънищата прониква в този на будните часове, че печатите, разделящи двата, се чупят и че във всеки момент двата небосвода може да бъдат съединени, — което идваше да каже, че краят на всичко е близо. Една сутрин Али, събуждайки се от прекарания сън без сънища, го намери погълнат от Блейковия „Брак на рая и ада“, в който нейното по-младо аз, неуважавайки книгите, беше направило известен брой знаци: подчертавания, бележки в страничните полета, удивителни, многобройни въпросителни. Виждайки, че тя се е събудила, той й прочете подборка от тези изречения с лукаво хилене.

— Из Притчите за ада — започна той. — Похотта на козела е божията щедрост. — Тя се изчерви яростно. — И още повече — продължи той. — Древното предание, че светът ще бъде погълнат след шест хиляди години, е истина, както чух от ада. — След това по-долу на страницата: — Това ще премине след подобряването на чувствените удоволствия. Кажи кой е това? Намерих я между страниците. — Той й подаде снимката на една мъртва жена: нейната сестра Елена, погребана тук и забравена. Друг пристрастен към виденията; и жертва на този навик.

— Не говорим много за нея. — Тя коленичи необлечена на леглото, светлата й коса скриваше лицето й. — Постави я обратно там, където я намери.

Не видях никакъв Бог, нито чух някакъв в едно определено органично възприятие, но сетивата ми разкриват безкрайността на всяко нещо. Той продължи да прелиства книгата и върна Елена Коун до образа на възродения човек, седящ гол с един свит на земята крак, а другият под кос ъгъл на върха на един хълм с огрян от слънцето гръб.

Винаги съм смятал, че ангелите изпитват суетата да говорят за себе си като единствено мъдрите. Али вдигна ръце и скри лицето си. Джебраил се опита да я развесели.

— Написала си върху форзаца: „Сътворение на света според арх. Ънгър, 4004 пр. Хр., предпол. дата на апокалипсиса, …1996.“ Така че все още остава време за подобряване на сексуалните забавления. — Тя поклати глава: спри. Той спря. — Разкажи ми — каза той, като остави книгата настрана.

* * *

На двадесет Елена с пристъп беше превзела Лондон. Шестфутовото й неопитомено тяло махаше през ризница от Рабан. Тя винаги се беше държала с необичайна увереност, заявявайки собствеността си върху земята. Градът беше нейната среда и тя можеше да плува като риба в него. Умря на двадесет и една, удавена във вана със студена вода, с тяло, пълно с психотропни наркотици. Може ли някой да се удави в свои води, отдавна се беше чудила Али. Ако рибата може да се удави във водата, може ли човешките същества да се задушат във въздуха? През онези дни Али, на осемнадесет-деветнадесет, беше завиждала на Елена за нейната сигурност. Каква беше нейната среда? В коя периодична таблица на духа можеше да бъде открита? — Сега плоскокраката ветеранка от Хималаите оплакваше нейната загуба. Когато си спечелил широкия кръгозор, е трудно да се върнеш в своята кутийка, на един тесен остров, вечност от антикулминация. Но нейните крака бяха предатели и планината щеше да ги убие.

Митологичната Елена, момичето от корицата, обгърнато в дизайнерска пластмаса, беше сигурно в своето безсмъртие. Али, навестявайки я в нейния апартамент „Краят на света“, безплатно убежище за хипари, отказа предлаганата й бучка захар^[56], смутолеви нещо за мозъчни увреждания, чувствайки се както обикновено неспособна в компанията на Елена. Лицето на сестра й с твърде раздалечени очи, твърде остра брадичка и поразително въздействие, я зяпаше подигравателно.

— Няма недостиг на мозъчни клетки — каза Елена. — Можеш да отделиш малко.

Резервите на мозъка бяха капиталът на Елена. Тя харчеше клетките си като пари в търсене на собствените си висоти: опитвайки се по израза от онова време да лети. Смъртта подобно на живота дойде при нея преоблечена като захар.

Тя се беше опитала да „поправи“ по-малката Алилуя.

— Ей, ти си добре изглеждащо дете, защо се криеш в този работен комбинезон? Искам да кажа, че имаш нужната екипировка в него.

Една нощ тя облече Али в нещо от волани и отсъствия, което едва покриваше слабините й в чорапогащи: захаросвайки ме като плод, беше пуританската мисъл на Али, собствената ми сестра ме изкарва на показ, много благодаря. Те отидоха в един комарджийски клуб, пълен с възторжени лордчета, и Али си тръгна тутакси, щом вниманието на Елена се отклони нанякъде. Една седмица по-късно в „Краят на света“, засрамена от себе си, че е такава страхливка, и от отхвърлянето на опита на сестра й за близост, седна на една торба, пълна с парченца стиропор, и й призна, че вече не е девствена. След което сестра й я плесна през устата и я наруга със старинни определения: скитница, мръсница, проститутка.

— Елена Коун никога не позволява на мъж да я докосне с пръст — изкрещя тя, разкривайки способността си да мисли за себе си в трето лице, — дори с шибан нокът. Зная какво струвам, скъпа, зная, че магията умира в мига, когато пъхнат вътре своите курове, трябваше да се сетя, че ще станеш: курва. Някой мръсен комунист, предполагам — смени посоката тя. Беше наследила бащините си предразсъдъци за тези неща. Али, както Елена знаеше, не беше.

След това вече се срещаха често, Елена си остана кралицата девственица на града до смъртта си — аутопсията потвърди нейната virgo intacta, — докато Али престана да носи бельо, започваше случайна работа в малки яростни списания и защото сестра й беше недосегаема, се превърна в другото нещо, всеки полов акт бе едно плясване в пламенното лице с бели устни на доведената й сестра. Три аборта за две години и закъснялото познание, че времето с хапчета против забременяване я е поставило, що се отнася до рака, в една от най-рисковите групи.

Тя научи за края на сестра си от рекламното табло на една вестникарска будка, СМЪРТТА НА МОДЕЛ В „КИСЕЛИННА БАНЯ“^[57]. Не си предпазен от игрословици дори когато умреш, беше първата й реакция. След това се усети, че е неспособна да плаче.

— В течение на месеци продължавах да я виждам в списанията — каза тя на Джебраил. — Заради лъскавите снимки толкова продължително оловно време.

Елениният труп танцуваше из марокански пустини, облечен само в прозрачни була; или беше разположен в Морето на сенките на Луната гол, ако изключим астронавтския шлем и половин дузина копринени възли около гърдите и слабините й. Али започна да рисува мустаци на снимките, възмущавайки вестникопродавачите; тя изтръгваше покойната си сестра от списанията на нейната зомбиподобна не-смърт и я смачкваше. Преследвана от Елениния призрак от периодичните издания, Али размишляваше за опасностите, ако опиташ да летиш; какво горене пада, какви страховити адове са запазени за подобни Икарови типове! Тя започна да мисли за Елена като за душа, подложена на мъчения, да вярва, че това пленничество в неподвижния свят на календари с мацки, на които имаше черни гърди от отлята пластмаса, три мерки по-големи от нейните собствени; на псевдоеротични орнаменти; на рекламни надписи, отпечатани напряко през пъпа й, беше ни повече, ни по-малко нейният личен ад. Али започна да съзира вика в очите на сестра си, мъката от това да бъде завинаги в капана на тези модни страници. Елена беше измъчвана от демони, поглъщана от огньове и тя дори не можеше да се движи… след време Али започна да избягва магазините, в които сестра й можеше да бъде намерена, втренчена от лавиците. Тя изгуби способността да отгръща списания и скри всички снимки на Елена, които притежаваше.

— Сбогом, Йел — каза тя на паметта на сестра си, употребявайки старото й бебешко име. — Трябва да отвърна поглед от теб.

Но накрая излезе, че съм като нея.

В нея бяха започнали да пеят планини; след което и тя беше започнала да рискува мозъчни клетки в търсене на тръпка. Изтъкнати медицински експерти често са доказвали, извън всяко разумно съмнение, че човешките същества не могат да оцелеят без апарат за дишане малко над осем хиляди метра. Очите получават кръвоизливи без надежда за оправяне и мозъкът също започва да се взривява, губейки твърде бързо клетки с милиони и последиците са постоянното увреждане, известно като височинно израждане, бързо завършващо със смърт. Слепите трупове ще останат запазени в постоянния мраз на тези най-високи склонове. Но Али и шерпът Пемба се изкачиха и слязоха, за да разкажат приказката. Клетки от мозъчните залежи замениха текущите загуби. Нито очите й изскочиха. Защо учените са сгрешили?

— Най-вече предразсъдъци — каза Али, извита около Джебраил под парашутната коприна. — Те не могат да отчетат количеството воля, така че я изваждат от изчисленията си. Но волята е, която те качва на Еверест, воля и гняв, и те могат да превият всеки природен закон, за който се сетиш: най-малкото за кратко, без да изключваме гравитацията. Във всеки случай, ако не насилваш щастието си.

Имаше известни увреждания. Тя страдаше от безброй празнини в паметта: дребни непредсказуеми неща. Веднъж в рибарския магазин беше забравила думата риба. Друга сутрин в банята си се усети, че взема четката за зъби, без да може да разбере предназначението й. И една сутрин, събуждайки се до спящия Джебраил, тя беше на ръба да го разтърси и събуди, за да попита: „Кой, по дяволите, си ти? Как попадна в леглото ми?“ — когато точно навреме паметта й се възвърна.

— Надявам се, че е временно — каза му тя. Но спотаи, дори сега, появите на Морис-Уилсъновия призрак на покривите, заобикалящи Фийлдс, махайки й подканящо с ръка.

* * *

Тя беше способна жена, изключителна в много отношения: професионална спортистка от 80-те, клиент на гигантската агенция за връзки с обществеността „Макмъри“ и спонсорирана до гуша. Сега тя също се появяваше в реклами, представяше свой кръг от вещи и дрехи за свободното време на открито, насочени повече към туристичеките агенции и аматьорите, отколкото към професионалните катерачи, за да се разшири възможно най-много, както би го нарекъл Хол Велънс, вселената. Тя беше златното момиче от покрива на света, оцелялата от „моята тевтонска двойка“, както Ото Коун обичаше да нарича дъщерите си. Йел, отново вървя по твоите стъпки. Да бъдеш привлекателна жена в спорт, владян от, е добре, космати мъже, значеше да си продаваема, а имиджът на „снежна кралица“ също беше от полза. В това имаше пари и сега, когато беше достатъчно голяма, за да компрометира своите стари огнени идеали с не повече от вдигане на раменете и изсмиване, тя беше готова да го прави, готова дори да се появява в телевизионни токшоута, за да парира неизбежните и непроменящи се въпроси за живота с момчета на двадесет и не знам колко хиляди фута. Подобни рекламни изтъквания се чувстваха неудобно край разбирането й за самата нея, към което все още се придържаше яростно: представата, че е самотница по природа, най-потайната от жените, и че изискванията на деловия й живот я разкъсваха на две. Тя изживя първото си скарване с Джебраил заради това, което той каза по своя нелустросан начин:

— Предполагам, че е добре да бягаш от камерите, докато знаеш, че те преследват. Но я си представи, че престанат? Моето предположение е, че тогава ще се обърнеш и ще затичаш в другата посока.

По-късно, когато се бяха сдобрили, тя го закачаше с нарастващата си известност (след като стана първата сексуално привлекателна блондинка, завоювала Еверест, шумът се беше засилил значително, тя намираше в пощата си снимки на красиви пичове, също така покани за светски soirees и доста ненормални оскърбления).

— Сега аз мога да отида в киното, след като ти се пенсионира. Кой знае? Може би ще го направя.

На което той отговори, стряскайки я с насилието в думите си:

— Само през трупа ми.

Въпреки прагматичната си готовност да навлезе в замърсените води на действителността и да плува, следвайки посоката на течението, тя никога не изгуби усещането, че някакво ужасно нещастие се крие веднага зад ъгъла — едно наследство от бащината и сестрината внезапна смърт. Тази настръхналост я направи внимателен катерач, един „истински процентен тип“, както биха се изразили момчетата, и след като достойни за възхищение приятели умряха на различни планини, нейната предпазливост нарасна. Извън планинарството понякога това й придаваше един напрегнат поглед, една нервност; тя придоби вида на силно защитена крепост, подготвяща се за неизбежно нападение. Това засили мнението за нея, че е айсберг, а не жена; хората се държаха на разстояние и за да може да се държи, както й харесва, прие самотата като цена на уединението. — Но имаше и повече противоречия, защото в края на краищата тя едва наскоро беше захвърлила предпазливостта, когато реши да осъществи последната си атака срещу Еверест без кислород.

„Освен всички останали изводи — увери я агенцията в поздравителното си писмо, — това ви очовечава, показва, че притежавате жилката на какво-по-дяволите и това е едно положително ново измерение.“ Те работеха по това. Междувременнно, помисли си Али, усмихвайки се окуражително на Джебраил, докато той се плъзгаше надолу към по-ниските й дълбини, ето те сега теб. Почти напълно непознат, а дойде и направо се настани. Боже, та аз дори те пренесох през прага, сякаш това няма значение. Не мога да те обвиня, ако предпочетеш асансьора.

Той не беше къщовник. Свикнал с прислужници, оставяше дрехи, трохи, използвани пликчета чай, където се случеше. Още по-лошо: той ги захвърляше, по-точно оставяше да паднат на места, откъдето трябваше да бъдат вдигани; съвършено, напълно несъзнаващ какво прави, той продължаваше да доказва на себе си, че той, бедното момче от улиците, повече няма нужда да почиства след себе си. Това не беше единственото, което я подлудяваше. Когато наливаше вино в чашите, той изпиваше своето бързо и когато тя не гледаше, сграбчваше нейната, омиротворявайки я с едно анегелоподобно и свръхневинно лице: „Има достатъчно, нали?“ Неговото лошо държане вкъщи. Обичаше да пърди. Той се оплакваше — наистина оплакваше, след като тя буквално го беше изкопала от снега! — от теснотията на помещенията. „Всеки път, когато направя две крачки, лицето ми се удря в стената.“ Беше груб към звънящите по телефона, наистина груб, без да го е грижа да разбере кои са те: механично, по начина, по който се държаха филмовите звезди в Бомбай, когато по някаква случайност нямаше лакей на разположение да ги предпази от натрапване. След като Алиша изживя подобен залп от сквернословни ругатни, тя каза (когато най-накрая дъщеря й дойде на телефона):

— Извини ме, че го споменавам, скъпа, но твоят приятел по мое мнение е клиничен случай.

— Случай ли каза, мамо?

Това предизвика най-внушителният й глас. Тя все още беше способна на величие, имаше дарба за него, въпреки пост-Отовото й решение да се маскира на лоша лейди.

— Сандък^[58] — обяви Алиша, взимайки под внимание факта, че Джебраил беше внос от Индия, — за кашу и фъстъци.

Али не започна да спори с майка си, защото никак не беше сигурна, че ще продължи да живее с Джебраил, дори да беше прекосил Земята, дори да бе паднал от небето. Дългосрочната прогноза беше трудна; дори средносрочната изглеждаше мъглява. В момента тя се съсредоточаваше върху опита да опознае този мъж, който току-що беше приел, незабавно, че той е голямата любов на живота й, без сянка от съмнение, което означаваше, че или е прав, или си е загубил ума. Имаше достатъчно сложни моменти. Тя не знаеше какво знае той, какво може да приеме за даденост: веднъж опита, споменавайки Набоковия обречен шахматист Лужин, който започнал да чувства, че в живота, както и в шаха, съществуват определени комбинации, които неизбежно ще се появят, за да го победят, като средство да обясни по аналогия нейното собствено (всъщност донякъде различно) усещане за предстоящо бедствие (което нямаше нищо общо с повтарящи се образци, а с неизбежността на непредвидимото), но той вторачи в нея обиден поглед, който й каза, че никога не е чувал писателя, камо ли Защитата на Лужин. И обратното, той я изненада, задавайки й напълно неочаквано въпроса: „Защо Пикабия?“. Добавяйки, че е чудно, нали, защо Ото Коен, ветеран от лагерите на терора, си е паднал по цялата тази неофашистка любов към машинариите, животинската сила и възхвалата на варварството. — Всеки, който изобщо е прекарал известно време с машини — добави той, — а, бейби, това сме всички ние, знае преди всичко, че има само едно сигурно нещо относно тях, независимо дали е компютър или велосипед. Те грешат.

Откъде разбра, започна тя и заекна, защото не хареса покровителствения тон, който възприе, но той отговори без суета. Първия път, когато чул за Маринети, каза той, го изтълкувал криво и помислил, че футуризмът е нещо свързано с кукли.

— Марионетки, катхпутли^[59], по това време се бях запалил да използвам съвременни куклени техники в един филм, може би за да изобразя демони или други свръхестествени същества. Затова взех една книга.

Взех една книга: изразът на Джебраил, самоукия, се заби като инжекция. За момиче от дом, който почиташе книгите — баща им ги караше да целуват всеки том, който случайно беше паднал на пода — и което в отговор се отнасяше към тях зле, изтръгвайки страници, които желаеше или не харесваше, дращейки заврънтулки по тях, за да им покаже кой е господарят, Джебраиловият начин на непочтителност, не обиден, приемайки книгите за това, което предлагат, без да чувства нуждата да коленичи или унищожава, беше нещо ново; и доставящо удоволствие, съгласи се тя. Али се учеше от него. Той обаче изглеждаше глух за всяка мъдрост, която тя би желала да предаде, например за точното място, където се оставят мръсните чорапи. Когато тя се опита да му внуши „той да поеме дела си“, Фаришта изпадна в трудна за разбиране обидена сръдня, очаквайки да бъде приласкай обратно към доброто настроение. Което, откри тя с отвращение, поне за момента бе склонна да направи.

Най-лошото нещо при него, заключи тя колебливо, беше неговата дарба да се мисли за пренебрегван, подценяван, нападан. Стана почти невъзможно да му се спомене каквото и да било, независимо колко разумно, колко внимателно бе поднесено. „Давай, давай, яж ми кокалите“, извикваше той и се оттегляше в палатката на наранената си гордост. А най-прелъстителното в него беше, че знаеше инстинктивно какво иска тя, как, ако предпочете, може да стане пълномощник на тайното й сърце. В резултат техният секс беше буквално електрически. Тази първа малка искра по случай първата им целувка не беше единствената по рода си. Това продължи да се случва и понякога, докато правеха любов, тя беше убедена, че може да чува навсякъде около тях пукота на електричеството; понякога чувстваше косата си изправена.

— Това ми напомня за електрическия вибратор в кабинета на баща ми — каза тя на, Джебраил и те се засмяха. — Аз ли съм любовта на живота ти? — попита тя бързо и той отговори също толкова бързо:

— Разбира се.

По-рано му беше признала, че слуховете за нейната недостъпност, дори фригидност, имат някакво основание.

— След като Йел умря, аз възприех и тази нейна черта. — Вече нямаше нужда да запраща любовници в лицето на сестра си. — Плюс това наистина вече не ми доставяше удоволствие. По онова време повечето бяха революционни социалисти, които се задоволяваха с мен, докато мечтаеха за героичните жени, видени по време на триседмичните им пътувания до Куба. Но никога не бяха ги докосвали, разбира се; умората от битките и идеологическата чистота ги плашеха до смърт. Прибираха се вкъщи, тананикайки „Гуантанамера“, и ми позвъняваха. — Тя предпочела да се измъкне. — Помислих си, нека най-добрите мозъци на моето поколение социологизират за властта върху тялото на друга бедна жена, без мен. — Тя започнала да изкачва планини, както имаше навика да казва, когато започна — защото знаех, че никога няма да ме последват там. Но след това си помислих, глупости. Не го направих заради тях, направих го заради себе си.

Всяка вечер тичаше боса на пръстите си по един час нагоре и надолу по стълбите към улицата в името на ниските сводове. След това се сгромолясваше върху купчина възглавници с вбесен вид, а той пърхаше безпомощно около нея, което обикновено завършваше с това, че й наливаше концентрат, най-често ирландско уиски. Тя беше започнала да пие доста, откакто истината на проблема с нейните крака проникна в съзнанието й. („За Бога, мълчи си за краката — й каза по телефона глас от агенцията за връзки с обществеността. — Ако го открият, finito, завеса, sayonara, отивай си вкъщи, лека нощ.“)

През тяхната двадесет и първа нощ заедно, когато тя се беше справила с пет двойни джеймсъна, каза:

— Защо наистина се качих там? Не се смей: за да избягам от доброто и злото.

Той не се засмя.

— По твоя преценка планините над морала ли са? — сериозно попита той.

— Това е, което научих от революцията — продължи тя. — Това нещо: по някое време през двадесети век информацията беше премахната, но просто не мога да кажа кога; придържането към разума е част от информацията, която беше премахната. Оттогава живеем в приказка. Разбра ли ме? Всичко се случва по вълшебство. Ние, приказните, нямаме и най-малката шибана представа какво става. Тогава как да знаем дали е добро, или зло? Ние дори не знаем какво е! Така че онова, което си помислих, беше, или можеш да си разбиеш сърцето, опитвайки се да разбереш всичко, или можеш да се качиш да седнеш на някоя планина, защото това е мястото, където е отишла цялата истина, вярваш или не, тя просто се е вдигнала и избягала от тези градове, където дори материята под краката ни е измислена, лъжа, и се е скрила там горе в редкия въздух, където лъжците не смеят да я последват, защото може да се взривят мозъците им.

Тя заспа и той я пренесе на леглото.

Когато съобщението за неговата смърт стигна до нея, тя се бе измъчвала, изобретявайки го: размишлявайки за, така да се каже, за изгубения си любовник. От повече от пет години той беше първият мъж, с когото беше спала: немалко число в нейния живот. Беше се отвърнала от своята сексуалност, инстинктите й я бяха предупредили, че ако постъпи другояче, може да бъде погълната от нея; това беше и винаги щеше да бъде за нея важен въпрос, един цял тъмен континент за картографиране, и не беше готова да тръгне по този път, да бъде този изследовател, да нанесе тези брегове: вече не или може би още не. Но никога не се беше отърсила от чувството, че е ощетена от пренебрегването на Любовта, на онова, което може да бъде като пълно обсебване от този архетипен, с главна буква джин, копнежа по заличаването на границите на аза, откопчаването, докато не си отворен от адамовата си ябълка до чатала: само думи, защото тя не познаваше предмета. Да предположим, че беше дошъл при мен, можех да го уча стъпка по стъпка, да го изкача до самия връх. Лишена заради слабите си крака от планините, щях да търся планината в него: установявайки базов лагер, измисляйки маршрути, преодолявайки ледени водопади, дълбоки цепнатини в ледника, надвиснали козирки. Щях да атакувам върха и да видя танцуващите ангели. О, но той е мъртъв и на дъното на морето.

След това го намери. И може би той също я беше изобретил малко, изобретил някого, достоен да излетиш от собствения си живот, за да обичаш. Нищо твърде забележително в това. Достатъчно често се случва; и двамата изобретатели продължават, изглаждайки острите си краища, приспособявайки изобретенията си, претопявайки въображението в действителност, учейки се как да бъдат заедно: или не. Това се разбира или не. Но да се предположи, че Джебраил Фаришта и Алилуя Коун може да са станали толкова близки по пътя, е да се направи грешката връзката им да се мисли за обикновена. А тя не беше, нямаше и капка обикновености.

Това беше връзка със сериозни пукнатини.

(„Модерният град — беше поучавал отегченото семейство на масата Ото Коун, възседнал любимото си хоби — «е locus classicus^[60] на несъвместими действителности. Животи, на които не им е работа да се смесват, седят един до друг в автобуса. Една вселена, примигвайки като заек, е хваната на зебрата на някоя пресечка във фаровете на моторно средство, в което може да бъде намерен един напълно чужд и несъвместим континуум. И докато това е всичко, те преминават в нощта, бутайки се по спирките на метрото, повдигайки шапки по коридорите на някой хотел, не е толкова лошо. Но ако се срещнат! Това са ураний и плутоний, всеки кара другия да се разложи на съставните си части, бум.» — «В интерес на истината, най-мили мой — сухо каза Алиша, — аз самата често се чувствам несъвместима.»“)

Пукнатините в голямото увлечение на Алилуя Коун и Джебраил Фаришта бяха както следва:

— нейният таен страх от скритото й желание, тоест любовта; заради което тя беше изкушена да се отдръпне и дори да удря яростно точно човека, към чиято привързаност най-много се стреми; и колкото по-дълбока бе близостта, толкова по-силно риташе; така че другият, въведен в място на ненакърнено доверие и свалил гарда си, поемаше пълната сила на удара и се чувстваше опустошен; което естествено се случи с Джебраил Фаришта, когато след три седмици на най-екстатично правене на любов, което и двамата някога бяха познали, му беше казано направо и доста рязко, че е по-добре да си намери къде да живее, защото тя, Али, се нуждае от повече простор, отколкото сега има на разположение;

— и неговото самомнително чувство за собственост и ревност, които той самият изобщо не съзнаваше, заради това, че никога преди не беше мислил за жената като за съкровище, което трябва да бъде пазено на всяка цена срещу пиратските орди, които естествено щяха да се опитат да я откраднат; и за което ще бъде казано повече почти веднага;

— и съдбоносната пукнатина, а именно предстоящото на Джебраил Фаришта осъзнаване — или ако искате, ненормалната идея, — че той наистина не е нищо по-малко от архангел в човешка форма и не просто някой архангел, а Архангелът на рецитацията, най-въодушевеният (след като Шейтан беше паднал) от всички други.

* * *

Те бяха прекарали времето си в такова усамотение, загърнати в завивките на своите страсти, че неговата дива неконтролируема ревност, която, както предупреждава Яго, „прави на посмешище плътта, от която се храни“, не беше излязла наяве. За пръв път се прояви заради твърде нелеп повод: три рисунки, които Али беше закачила вкупом до входната врата върху кремав фон, рамкирани в старо злато, всички с една и съща бележка, надраскана в долния десен ъгъл на паспартуто: „На А. с надежди от Брунел“. Когато Джебраил забеляза тези посвещения, той поиска обяснение, посочвайки яростно рисунките с пределно изпъната ръка, докато със свободната стискаше увития около него чаршаф (той беше облечен по този неофициален начин, защото беше решил, че е назряло времето да направи пълен преглед на къщата, човек не може да прекара целия си живот на гръб, дори на твоя, каза той); Али се засмя прощаващо.

— Приличаш на Брут, целият убийство и достойнство — подразни го тя. — Картина на почтения човек.

Той я шокира с яростен вик:

— Веднага ми кажи кое е това копеле.

— Не говориш сериозно — каза тя. Джек Брунел работеше като аниматор, беше в края на петдесетте и познаваше баща й. Тя никога не беше изпитвала и най-слаб интерес към него, но той беше започнал да я ухажва по този прищипнато безмълвен начин, пращайки й от време на време тези графични подаръци.

— Защо не ги хвърли в кошчето за боклук? — изрева Джебраил. Али, все още без да разбира напълно величината на неговата ярост, продължи лековато. Задържала е тези картини, защото ги харесва. Първата беше стара карикатура от „Пънч“, в която Леонардо да Винчи стоеше в ателието си, заобиколен от ученици, и хвърляше Мона Лиза като диск за игра напряко на помещението. Запишете си думите ми, се казваше в надписа отдолу, един ден хората ще летят до Падуа в такива като тези. Във втората рамка имаше страница от „Тоф“, британски комикс за момчета от времето на Втората световна война. Беше сметнато за необходимо по времето, когато толкова много деца бяха евакуирани, да бъде създадено изложение в картинки като средство за обяснение на събитията в света на възрастните. Затова тя показваше една от ежеседмичните срещи между отбора на домакините — Тоф (едно ужасно дете с монокъл в итънско сако и раирани панталони) и Бърт с платнено кепе и одрас-кани колене — и страхливия враг Хадолф Хужасния и Хи-гадните (тайфа от главорези, всеки от които имаше по една крайно отвратителна част, например стоманена кука вместо ръка, крака като на граблива птица, зъби, които могат да прегризат ръката ти). Британският отбор неизменно завършваше на върха.

Джебраил пренебрежително хвърли поглед върху рамкирания комикс.

— Тъпи ангрез. Наистина мислите по този начин; това всъщност е била войната за вас.

Али реши да не споменава баща си или да не казва на Джебраил, че един от художниците на „Тоф“, един злостен антинацист от Берлин на име Волф, е бил арестуван и интерниран заедно с всички други германци в Британия и според Брунел колегите му не си помръднали пръста да го спасят. „Безсърдечие — беше размишлявал Джек. — Единственото нещо, от което един аниматор наистина се нуждае. Какъв художник би бил Дисни, ако нямаше сърце. Това беше неговата съдбоносна пукнатина.“ Брунел имаше малко анимационно студио, кръстено „Скеъркро продъкшънс“ на името на героя в „Магьосника от Оз“.

Третата рамка съдържаше последната рисунка от един от филмите на големия японски аниматор Иоиджи Кури, чието неповторимо цинично творчество съвършено отразяваше несантименталното мнение на Брунел за анимационното изкуство. В този филм един човек пада от небостъргач; една пожарна долетява и застава под падащия мъж. Покривът й се плъзга назад, позволявайки на едно грамадно стоманено острие да се появи и в кадъра на Али човекът долита с главата напред и шипът се забива в главата му.

— Отвратно — произнесе Джебраил Фаришта.

Тези щедри подаръци не успяха да добият резултат, Брунел беше принуден да излезе от прикритието си и да се появи лично. Една вечер той се представи в апартамента на Али без предупреждение и вече в значителна степен подвластен на алкохола, и извади бутилка тъмен ром от очуканото си куфарче. В три часа на следващата сутрин той беше изпил рома, но не показваше признаци, че си тръгва. Али, отивайки показно до банята да си измие зъбите, се върна и откри аниматора чисто гол в центъра на килима в нейната гостна, разкривайки едно изненадващо добре сложено тяло, покрито с необикновено количество гъсти сиви косми. Когато я видя, той протегна ръце и изкрещя:

— Вземи ме! Прави каквото искаш!

Любезно колкото можеше, тя го накара да се облече и внимателно изкара него и куфарчето му навън. Той никога не се върна.

Али разказа историята на Джебраил по открит и весел начин, който подсказваше, че е напълно неподготвена за бурята, която ще предизвика. Обаче е възможно (през последните дни нещата между тях бяха доста обтегнати) нейният невинен вид е бил малко неискрен, и тя почти да се е надявала той да почне с лошото държане, така че за това, което би последвало, да бъде виновен той, а не тя… във всеки случай Джебраил избухна до небето, обвинявайки Али, че е подправила края на разказа, намеквайки, че бедният Брунел все още чака край телефона и че тя има намерение да му звънне в мига, когато той, Фаришта й обърне гръб.

Бълнувания, накратко ревност към миналото, най-лошата от всички видове. Когато го обзе това ужасно чувство, той се усети да съчинява цяла поредица нейни любовници, въобразявайки си, че чакат зад всеки ъгъл. Тя използвала историята с Брунел, за да го подиграе, изкрещя той, това беше предумишлена и жестока заплаха.

— Ти искаш мъжете на колене — изпищя той, отдавна изгубил всяка частица самообладание. — Аз не коленича.

— Това беше — каза тя. — Вън.

Яростта му се удвои. Загръщайки се здраво с тогата, той закрачи към спалнята, за да се облече, слагайки си единствените дрехи, които притежаваше, включително палтото на алени райета и меката сива шапка на дон Енрике Даймънд; Али стоеше при външната врата и гледаше.

— Не си мисли, че ще се върна — крясна той, знаейки, че яростта му е предостатъчна, за да го изкара из вратата, чакайки я да започне да го успокоява, да говори кротко, да му остави начин да остане. Но тя вдигна рамене и се отдалечи и тогава, точно в момента на най-голямата му ярост, земните граници се разрушиха, той чу шум като от пукването на язовирна стена и привиденията от света на сънищата наводниха през пробива света на всекидневното, Джебраил Фаришта видя Бог.

За Исайя на Блейк Бог е просто иманентност, едно невеществено възмущение, но видението на Джебраил на Върховното същество не беше ни най-малко толкова абстрактно. Той видя мъж, седнал на леглото, на горе-долу същата възраст като него, среден на ръст, с доста едро телосложение, с прошарена брада, късо подрязана и по линията на челюстта. Това, което най-много го порази, беше, че привидението започваше да оплешивява, изглежда страдаше от пърхут и носеше очила. Това не беше Всемогъщият, който той очакваше.

— Кой сте вие? — попита той с интерес. (Алилуя Коун, която се беше спряла, чувайки го да започва да говори на себе си, и сега го наблюдаваше с израз на искрена паника, не го интересуваше.)

— Оопарвала — отговори привидението. — Човекът от Горе.

— Откъде знаеш, че не си Другият — попита лукаво Джебраил, — Неечайвала, Човекът от Долу?

Дързък въпрос, предизвикал сприхав отговор. Това божество можеше да изглежда като късоглед писар, но със сигурност умееше да пуска в действие традиционния апарат на божествената ярост. Отвън през прозореца се струпаха облаци; вятър и гръмотевици разтърсиха стаята. Дървета паднаха в полето.

— Губим търпение с теб, Джебраил Фаришта. Ти се съмняваше в Нас достатъчно дълго. — Джебраил обеси глава, поразен от Божията ярост. — Ние не сме задължени да ти обясняваме нашата природа — продължи хокането. — Дали Ние ще бъдем многоформатни, множествени, представляващи съюз чрез хибридизация на такива противополжности като Оопар и Неечай, или дали Ние ще бъдем чисти, непреклонни, крайни, няма да бъде решено тук. — На разбърканото легло, на което неговият Посетител беше разположил Своя задник (който, сега забеляза Джебраил, леко светеше подобно на остатъка от Личността), беше дарен силно неодобрителен поглед. — Същността е, че повече няма да има колебание. Ти искаше ясни знаци за нашето съществуване? Ние изпратихме Откровения, за да изпълним сънищата ти, в които не само Нашата природа, но и твоята също беше изяснена. Но ти се бореше срещу това, съпротивлявайки се срещу самия сън, в който Ние те пробуждахме. Твоят страх от истината най-накрая Ни накара да разкрием Себе си, въпреки някои лични неудобства, в жилището на тази жена в напреднал час на нощта. Сега е време за съзидание. Нима те отскубнахме от небесата, за да можеш да се смееш и дърлиш с някаква (без съмнение забележителна) блондинка с плоски стъпала? Има работа да се върши.

— Аз съм готов — покорно каза Джебраил. — Така и така си тръгвах.

— Виж — казваше Али Коун, — Джебраил, по дяволите, караницата няма значение. Слушай: обичам те.

Сега бяха само двамата в апартамента.

— Трябва да вървя — каза Джебраил кротко. Тя увисна на ръката му.

— Наистина не мисля, че все още си добре. Той защити достойнството си.

— Нареждайки ми да напусна, ти повече нямаш юрисдикция върху, ъъ, здравето ми.

После избяга. Алилуя, опитвайки се да го последва, беше сполетяна от толкова пронизващи болки в двата си крака, че падна плачеща на пода, нямайки друг избор: подобно на актриса в масала филм^[61]; или като Реха Мерчант в деня, в който Джебраил излезе от тях за последен път. Някак си подобна на героиня от един вид истории, към който никога не си беше представяла, че принадлежи.

* * *

Метеорологичните смущения, предизвикани от Божия яд срещу неговия служител, бяха дали път на една ясна благоуханна нощ, председателствана от кремава луна. Само повалените дървета останаха да свидетелстват за мощта на сега заминалото си Същество. Джебраил с нахлупено на главата си бомбе, с пояс с пари, стегнат около кръста му, и ръце дълбоко в джобовете на габардина, където дясната ръка чувстваше формата на книга с меки корици, благодареше безмълвно за бягството си. Сега вече сигурен в своя архангелски статут, той прогони от мислите си цялото разкаяние за времето на своите съмнения, заменяйки го с ново решение: да върне на този метрополис на безверието, на тези съвременни „ад или тамуд“^[62] познанието на Бога, да излее върху него благословията на Рецитацията, свещената Дума. Той почувства старото му аз да пада от него и го пропъди с вдигане на рамене, но избра засега да запази човешката си обвивка. Сега не беше време да расте, докато изпълни небето от хоризонт до хоризонт — въпреки че и това със сигурност щеше да се случи скоро.

Градските улици се виеха около него, гърчейки се като змии. Лондон отново беше станал непостоянен, разкривайки своята истинска своенравна, измъчена природа, своето страдание на град, изгубил усещането за себе си и съответно затънал в безплодието на своето егоистично, ядно настояще от маски и пародии, задушено и усукано от непоносимото, неотхвърлено бреме на миналото, втренчен в мрака на обеднялото си бъдеще. Той се скиташе по улиците му през тази нощ и на следващия ден, и на следващата нощ, и така, докато тъмнината и светлината престанаха да имат значение. Сякаш повече не се нуждаеше нито от храна, нито от почивка, а само непрекъснато да се движи из този измъчван метрополис, чиято тъкан сега беше напълно преобразена — къщите в богатите квартали бяха построени от кристализиран страх, правителствените сгради частично от пустославие и отчасти от презрение, а жилищата на бедните от объркване и предметни сънища. Когато погледнете през ангелски очи, виждате същини вместо повърхности, виждате душата да се изприщва от упадък, а кожите на хората по улиците с мехури, виждате щедростта на определени личности да почива на раменете им под формата на птици. Докато се скиташе из преобразения град, той виждаше дяволчета с крила на прилеп да седят по ъглите на здания, направени от измами, и съзираше зли духове да се процеждат като червеи през счупените керемиди на мъжките обществени тоалетни. Подобно на германския монах от тринадесети век Рихалмий, който щом затвореше очи, веднага виждаше облаци дребни демони, заобикалящи всеки мъж и жена на земята, танцуващи като прашинки в слънчевата светлина, сега Джебраил с отворени очи, както на лунна, така и на слънчева светлина откриваше навсякъде присъствието на своя неприятел, неговия — да върнем на старата дума първоначалното й значение — шейтан.

Много преди Потопа, спомни си той — сега, когато беше поел наново ролята на архангел, пълният обем архангелска памет и мъдрост явно му бяха възстановявани малко по малко — известен брой ангели (имената Семяза и Азазел му хрумнаха първи) бяха изхвърлени от Небето, защото изпитваха похот към дъщерите човешки, които, когато му дойде времето, родиха зла раса от гиганти. Той започна да разбира степента на опасност, от която е бил спасен, когато се откъсна от близостта с Алилуя Коен. О, най-лъжливо между съществата! О, принцесо на въздушните сили! — Когато Пророкът, да бъде благословено името му, за пръв път получил вахи, Откровението, не беше ли се уплашил за своя разсъдък? — И кой му беше предложил успокоителната сигурност, от която се нуждаеше? — Хатиджа, неговата жена. Тя беше тази, която го убеди, че не е някакъв бълнуващ луд, а Вестителят на Бога. — А какво беше направила Алилуя за него? Ти не си на себе си. Не мисля, че все още си добре. — О, носителко на нещастия, предизвикателко на спорове, на жал в сърцето! Сирена, изкусителка, враг в човешки облик! Това подобно на сняг тяло със светли, светли коси: как го беше използвала, за да замъгли душата му, и колко трудно му беше със слабата си плът да се съпротивлява… впримчен от нея в мрежата на една любов толкова всеобхватна, като че извън възприемане, той беше стигнал до ръба на крайното Падение. След това колко благодеятелно беше Свръхсъществото към него! — Сега видя, че изборът е прост: пъклената любов на човешките дъщери или небесното обожание на Бог. Той беше приел за възможно да избере последното; точно навреме.

Джебраил извади от десния джоб на палтото си книгата, която беше там от заминаването му от Роузиния дом преди хилядолетие: книгата за града, който беше дошъл да спаси, истинския Лондон, столицата на Вилает, за негова полза изложен в изчерпателни подробности, целият от край до край. Той щеше да спаси този град: географска област Лондон, от А до Я.

* * *

На един уличен ъгъл в една част на града, някога известна с обитателите си артисти, радикали и мъже, търсещи проститутки, а сега предадена на рекламни служители и дребни филмови продуценти, на архангел Джебраил му се случи да срещне една изгубена душа. Беше млада, мъжка и крайно красива, с поразителен орлов нос и длъжка черна загладена с брилянтин коса, разделена по средата; зъбите й бяха направени от злато. Изгубената душа стоеше на самия ръб на тротоара с гръб към улицата, леко наклонена напред под малък ъгъл, и стискаше в дясната си ръка нещо, на което очевидно много държеше. Нейното поведение беше удивително: първо се втренчваше яростно в нещото в ръката си и след това се оглеждаше наоколо, мяташе главата си отдясно наляво, изучавайки с дълбока съсредоточеност лицата на минувачите. Нежелаейки да се приближи прибързано, при първото минаване Джебраил видя, че обектът, който изгубената душа стиска, е малка паспортна снимка. При второто си минаване той направо отиде при непознатия и предложи помощта си. Другият го изгледа подозрително, след това пъхна снимката под носа му.

— Този човек — каза той, ръгайки дълъг показалец в снимката. — Познаваш ли този човек?

Когато Джебраил видя на фотографията вторачен млад мъж с крайна красота, с поразителен орлов нос и длъжка черна загладена с брилянтин коса с път по средата, той разбра, че инстинктите му са били верни, че стоящият тук на оживения уличен ъгъл, наблюдавайки тълпата, в случай че се види сам да преминава, беше Душа в търсене на своето изгубено тяло, едно привидение, отчаяно нуждаещо се от изгубената си физическа обвивка — защото на архангелите е известно, че душата или ка не може да съществува (след като сребърната нишка от светлина, свързваща я с тялото, е прерязана) повече от един ден и една нощ.

— Мога да ти помогна — обеща той и младият човек погледна към него с диво неверие. Джебраил се наклони напред, сграбчи лицето на ка между ръцете си и го целуна решително по устата, защото душата, целуната от архангел, веднага си възстановява усета за посока и се връща на истинския и праведен път. — Обаче изгубената душа имаше най-изненадващата реакция към облагодетелстването с архангелска целувка.

— Педал — извика той, — може да съм отчаян, приятел, но не толкова — след което, показвайки една плътност, крайно необичайна за безтелесна душа, стовари на Архангела на Бога един кънтящ удар върху носа със същия юмрук, в който стискаше снимката; с объркващи и кървави последствия.

Когато погледът му се проясни, изгубената душа беше изчезнала, но тук беше Реха Мерчант, носеща се на своя килим на няколко фута от земята, подигравайки се на неговото поражение.

— Не много блестящо начало — изсумтя тя. — Архангел, виж ми окото. Джебраил джанаб,^[63] ти си си изгубил ума, от мен да го знаеш. Изиграл си твърде много крилати типове за собственото си добруване. Не бих се доверявала и на това твое божество, ако бях на твое място — добави тя с един по-заговорнически тон, въпреки че Джебраил подозираше, че намеренията й оставаха подигравателни. — Той самият го намекна, скалъпвайки отговора на твоя Оопар-Неечай-въпрос, както ти го направи. Този идея за разделяне на функциите, светлина срещу мрак, добро срещу зло, може би е достатъчно недвусмислена в исляма: — О, деца на Адама! Не се оставяйте да ви изкуси Сатаната, така както той изгони вашите деди от градината, като смъкна от тях одеждите им, за да им покаже техния срам — но върни се малко назад и ще видиш, че е твърде скорошна фабрикация. Амос, осми век пр. Хр., пита: „Става ли в града злополука, която да не е допуснал Господ?“ Също така Яхве, цитиран от deutero Исаия^[64] двеста години по-късно, отбелязва: „Аз изработвам светлината и създавам тъмнината; аз правя мира и създавам зло; Аз, Господ, правя тези неща.“ Не преди Книга Царства, само четвърти век сл. Хр., думата шейтан се употребява в значение на същество, а не само като свойство на Бог.

Тази реч беше от вида, на който „истинската“ Реха просто би била неспособна, тъй като идваше от една политеистична традиция и никога не беше проявявала и най-бледия интерес към сравнителната религия и най-малко към апокрифите. Но тази Реха, която го преследваше, откакто падна от „Бостан“, не беше, Джебраил знаеше това, последователно истинска в никакъв обективен, психологически или телесен смисъл. — Тогава какво беше тя? Щеше да е лесно да си я представи като нещо с подобно на неговото устройство — неговия собствен съучастник-неприятел, неговия вътрешен демон. Това беше причината за лекотата й с arcanus^[65]. — Но как той самият е стигнал до подобни знания? Наистина ли ги е притежавал в отминали дни и след това ги е изгубил, както сега му съобщаваше паметта му? (Той имаше натрапчивата представа за неточност в тази част, но когато се опитваше да съсредоточи мислите си върху своето „тъмно столетие“, което ще рече времето, през което необяснимо е стигнал до безверие в своето ангелство, беше изправен пред дебела пелена от облаци, през която колкото и да надничаше и примигваше, де можеше да различи нещо повече от сенки.) — Или може би материалът, който сега изпълваше мислите му, ехото от това например как неговите ангели-помощници Итуриел и Зефон бяха открили неприятеля да клечи като крастава жаба край ухото на Ева в Райската градина, използвайки своите хитрини, „за да достигне органите на нейната фантазия и с тях да съчини илюзии, изброявани от него, видения и сънища“, е бил всъщност посаден в главата му от същото съмнително Същество, това Горе-долу нещо, което се изправи срещу него в будоара на Алилуя и го събуди от дългия му сън наяве? Тогава може би Реха също е пратеник на този Бог, един външен, божествен противник, а не вътрешна, родена от вина сянка; пратен да се бори с него и да го направи отново цял.

Неговият нос, изпускащ кръв, започна болезнено да тупти. Той никога не е могъл да понася болката.

— Винаги си бил ревльо — изсмя се Реха в лицето му. Шейтанът беше разбрал повече:

И запомни! Ще оживее оня, който обича болката, а всъщност решен е да не бъде роб в ада, макар че пак го чака разорение? Ти без съмнение ще търсиш, смело тихо място. И такова, което е в отдалечение, та белким те спаси надежда лиха, по-тихо да си промениш мъчението. Но дали?

Не би могъл да го каже по-добре. Човек, който попадне в пъкъла, би направил всичко, изнасилване, изнудване, убийство, felo de se^[66], каквото е нужно, за да се измъкне… той притисна носна кърпа към носа си, докато Реха, все още присъстваща на летящото си килимче и опитвайки се чрез усета си да вкара неговия възход (произход?) в областта на метафизичните спекулации, направи опит да върне нещата към по-позната почва.

— Трябваше да останеш при мен — изказа мнение тя. — Можеше да ме обичаш добре и както трябва. Аз зная как да обичам. Не всеки има способността за това; аз я имам, искам да кажа, имах. Не като тази егоцентрична избухлива блондинка, надяваща се тайно да има дете и дори не го спомена пред теб. Не като твоя Бог, не е като в старите времена, когато подобни Личности проявяваха истински интерес.

Това се нуждаеше от оспорване по няколко причини.

— Ти беше омъжена от началото до края — отговори той. — Сачмени лагери. Аз бях твоето странично блюдо. Аз, който Го чаках толкова дълго да се яви, няма сега постфактум да говоря лошо за него, след личната му поява. И най-после, какви са тези приказки за бебета? Изглежда, че ще прекрачиш всякакви граници.

— Не знаеш какво е ад — озъби му се тя, сваляйки маската на своята невъзмутимост. — Но ти, момченце, със сигурност ще научиш. Ако някога беше казал, за две секунди щях да зарежа този досадник със сачмените лагери, но ти си мълчеше. Ще се видим там долу: хотела на Неечайвала.

— Никога не би напуснала децата си — настояваше той. — Горките приятелчета, ти дори ги бутна първи, преди да скочиш.

Това я разяри.

— Не ми говори! Не смей да говориш! Ще те унищожа! Ще ти изпържа сърцето и ще го изям на препечена филийка! А колкото до снежнобялата ти принцеса, тя е на мнение, че детето е собственост единствено на майката, защото мъжете могат да идват и да си отиват, но тя вечно ще бъде там, нали? Ти си само семето, извини ме, тя е градината. Кой иска разрешение от семето, за да сади? Какво знаеш ти, глупаво бомбайско момче, бъркащо се в модерните идеи на мамчетата.

— А ти? — убедително се намеси той. — Ти например поиска ли разрешението на техния татко, преди да хвърлиш тези дечица от покрива?

Тя изчезна в ярост и жълт пушек в един взрив, който го накара да се олюлее и събори шапката от главата му (тя падна с дъното нагоре на тротоара пред краката му). Освен това тя предизвика един обонятелен ефект с такава сила, че го накара да му се догади до повръщане. Напразно: защото беше съвършено изпразнен от всякакви хранителни неща и течности, невкусил храна от много дни. Ох, безсмъртие, мислеше си той: ох, благородно освобождение от тиранията на тялото. Той забеляза, че двама души го наблюдаваха с любопитство, един младеж с насилнически вид в кабъри и кожа, с мохиканска прическа в цветовете на дъгата и изрисувана с грим зигзагообразна светкавица, спускаща се по носа му, другата бе мила жена на средна възраст с кърпа на главата. Добре тогава, сграбчи възможността.

— Разкайте се — кресна той страстно. — Защото аз съм Архангелът Господен.

— Бедно копеле — каза мохиканът и хвърли една монета в падналата шапка на Фаришта. Той продължи нататък; обаче милата, ситнеща лейди, доверчиво се наведе към Джебраил и му подаде една диплянка.

— Това ще ви заинтересува.

Бързо я разпозна като расистки текст, изискващ „репатрирането“ на чернокожото гражданство на страната. Той заключи, че тя го взима за бял ангел. Така че ангелите не бяха изключение от подобни категории, научи той с учудване.

— Погледни на нещата по този начин — казваше жената, взимайки мълчанието му за неувереност, и разкри, изпадайки в свръхартикулиран, свръхсилен начин на изказване, че го мисли за не съвсем пукка^[67], а за левантински ангел, може би кипърски или гръцки, нуждаещ се от най-добрия й да-поговорим-на-страдащите глас. — Ако дойдат и напълнят мястото, откъдето идваш, нали! Няма да ти хареса.

* * *

Ударен в носа, подигран от видения, получил милостиня вместо почит и по водолазки гмурнат в дълбините, до които обитателите на града бяха потънали, и видял там непримиримостта на възванието на злото, Джебраил реши по-твърдо от всякога да продължи с правенето на добро, да постави началото на великата работа по стесняването на границите на вражеското владение. Атласът в неговия джоб беше главният му план. Той ще спаси града площад по площад, от Хокли Фарм в северозападния ъгъл на нанесения район до Чанс Ууд на югоизток; след което може би ще отпразнува приключването на своите усилия, като изиграе партия голф на уместно наименованото игрище, разположено в самия край на картата: Уилдърнис^[68].

А някъде по пътя ще чака самият неприятел. Шейтан, Иблис или каквото име е приел — и в интерес на истината това име беше на върха на езика на Джебраил — точно както лицето на неприятеля, рогато и злостно, беше малко не на фокус… както и да е, скоро ще придобие очертания и името също ще изплува, Джебраил беше сигурен в това, защото не нарастваха ли силите му с всеки ден, не беше ли той, който възстановен в славата си, отново ще хвърли врага надолу в Най-тъмните дълбини? — Името, какво беше? Нещо с „ч“? Чу, че, чин, чов. Няма значение. Всичко с времето си.

* * *

Но градът в своята поквара отказваше да се подчини на властта на картографите, променяйки формата си, когато си иска и без предупреждение, правейки невъзможно за Джебраил да пристъпи към своето търсене систематично, както би предпочел. Някои дни завиваше зад някой ъгъл на края на някоя величествена колонада, построена от човешка плът и покрита с кожа, която кървеше при одраскване и се намираше в някоя неотбелязана пустош, в чийто далечен край той можеше да види познати високи сгради, кубето на Рен^[69], високата метална свещ на кулата на Телеком, ронещи се на вятъра като пясъчни дворци. Той се препъваше в объркване през безименни паркове, за да се появи на оживените улици на Уестенд, върху които за ужас на автомобилистите беше започнала да капе киселина от небето, прогаряйки големи дупки в настилките на пътищата. В това котило от миражи той често чуваше смях: градът се подиграваше на неговото безсилие, като очакваше да се предаде, със собственото му признание, че това, което съществува тук, беше извън неговите сили да разбере, да не говорим да промени. Той крещеше проклятия към все още безликия си неприятел, молеше Божеството за допълнителен знак, страхуваше се, че неговите сили може всъщност никога да не бъдат равни на задачата. Накратко той се превръщаше в най-окаяния и изплескан измежду архангелите, с кирливите си одежди, с гладката си и мазна коса, а от брадичката му стърчаха косми на неконтролируеми кичури. В това жалко състояние стигна до станция „Ангелска“ на метрото. Трябва да е било рано сутринта, защото служителите на станцията се разпръснаха, докато той гледаше, за да отключат и сгънат нощната метална решетка. Той ги последва вътре, влачейки крака с увиснала глава, с ръце дълбоко в джобовете (уличната карта отдавна беше захвърлена); и най-накрая, вдигайки очи, се усети, че гледа в едно лице на границата да се разтвори в сълзи.

— Добро утро — осмели се той и младата жена в будката за билети отговори с горчивина:

— Какво му е доброто, това искам да знам — и сега сълзите й потекоха внезапно, кръгли и обилни.

— Хайде, хайде, дете — каза той и тя му хвърли невярващ поглед.

— Вие не сте свещеник — предположи тя. Той отговори малко нерешително:

— Аз съм ангелът Гавриил.

Тя рязко започна да се смее, точно както беше заплакала.

— Единствените ангели наоколо висят по уличните лампи на Коледа. Празнично осветление. Единствено съветът ги люлее за вратовете им.

Той не можеше да бъде спрян.

— Аз съм Гавриил — повтори той, втренчил очи в нея. — Рецитирай.

И за нейно най-голямо учудване: Не мога да повярвам, че правя това, да изливам сърцето си пред някакъв скитник, не ми харесва това, нали разбираш, продавачката на билети започна да говори.

Името й беше Орфая Филипс, на двадесет години, с двама живи родители, зависими от нея, особено сега, когато глупавата й сестра Хайъсинт изгуби работата си като физиотерапевт, „правейки истински глупости“. Името на младия мъж, защото естествено имаше млад мъж, беше Юрая Мозили. Станцията наскоро беше монтирала два нови блестящи асансьора и Орфая и Юрая бяха техните оператори. По време на пиковите часове, когато и двата асансьора работеха, те нямаха много време за разговори, но през останалата част от деня се използваше само единият. Орфая заемаше позиция на мястото за събиране на билети точно до асан-сьорната шахта и Юри успяваше да прекарва доста време долу с нея и да човърка зъбите си със сребърната клечка за зъби, която неговият прапрадядо беше освободил от някакъв старовремски началник на плантация. Това беше истинска любов.

— Но аз се чувствам просто отнесена — изрида Орфая на Джебраил. — Винаги съм била твърде бърза в чувствата.

Един следобед по време на едно затишие тя беше напуснала поста си и се изправи пред него, докато той се облягаше и човъркаше зъби, но виждайки погледа в очите й, остави клечката настрана. От този момент той идваше на работа с пружинираща стъпка; тя също беше на небето, докато всеки ден изчезваше във вътрешностите на земята. Целувките им ставаха по-дълги и страстни. Понякога тя не се отдръпваше, когато звънецът на асансьора звънваше; Юрая трябваше да я блъсне назад с вик: „Успокой се, момиче, обществото“. Юрая имаше професионално отношение към работата си. Той й разказваше за гордостта си от униформата, за задоволството си да бъде на държавна служба, отдавайки живота си на обществото. Тя си мислеше, че звучи с един оттенък надуто и искаше да каже: „Юри, човече, тук си само момче за асансьора“, но усещайки интуитивно, че подобен реализъм няма да бъде посрещнат добре, сдържаше заядливия си език или по-скоро го натикваше в устата му.

Техните прегръдки в тунела се превърнаха във войни. Сега той се опитваше да се измъкне, изпъвайки своята куртка, докато тя го хапеше по ухото и пъхаше ръката си в панталоните му.

— Ти си луда — казваше той, но тя продължаваше, питайки:

— Така ли? Ядосан ли си?

Те бяха хванати, нещо неизбежно: оплакването беше подадено от една мила лейди с кърпа на главата и костюм от туид. Имаха щастието да запазят работата си. Орфая беше „приземена“, лишена от елеваторната шахта и натикана в будката за билети. Нещо по-лошо, мястото й беше заето от красавицата на станцията Роучил Уоткинс.

— Знам какво става — извика тя ядосано. — Виждам изражението на Роучил, когато се качва, оправяйки косата си и подобни работи.

Сега Юрая избягваше погледа й.

— Не мога да разбера как ме накарахте да ви разкажа моите работи — завърши тя неуверено. — Не сте никакъв ангел. Това е сигурно.

Но колкото и да се опитваше, тя беше неспособна да се откъсне от пронизващия му поглед.

— Аз зная — каза й той, — какво таиш в сърцето си.

Той бръкна през прозорчето на будката и взе несъпротивляващата й се ръка. Да, това беше, силата на нейните ги страсти го изпълваше, давайки му възможност да й предаде обратно, правейки действието възможно, позволявайки й да каже и направи онова, което най-силно искаше; това беше нещо, което си спомняше, тази способност да бъдещ съединен с този, на когото се явяваше, така че онова, което последва, беше плод на тяхното съединяване. Най-накрая, помисли си той, архангелските функции се завръщат. — Вътре в билетната будка служителката Орфая Филипс беше затворила очи, тялото й се беше отпуснало в креслото, изглеждащо мудно и тежко, и устните й се движеха. — И неговите в хармония с нейните. Ето. Беше направено.

В този момент управителят на станцията, един малък яростен човек с девет дълги косъма, завити от нивото на ушите върху плешивината му, изскочи като кукувичка от малката си вратичка.

— Какъв ти е номерът? — изкряска той на Джебраил. — Махай се оттук, преди да съм повикал полицията.

Джебраил остана на мястото си. Управителят на станцията видя Орфая да изплува от транса си и започна да квичи.

— Ей, Филипс. Никога не съм виждал нещо подобно.

През панталоните, та това е смешно. Откакто съм роден. И да задремеш при това, ама че работа. — Орфая стана, облече си дъждобрана, взе сгъваемия си чадър, излезе от будката за билети. — Оставяш държавна собственост без надзор. Връщай се вътре на минутата или ще ти разтуря работата, сигурно като две и две четири. — Орфая се насочи към спираловидното стълбище и пое към дълбините. Лишен от служителя си, управителят се завъртя, за да застане с лице срещу Джебраил.

— Продължавай — каза той. — Да го духаш. Върви да пропълзиш обратно под камъка си.

— Чакам — отговори Джебраил с достойнство — асансьора. Когато стигна долния край на стълбището, завивайки покрай ъгъла, Орфая Филипс видя Юрая Мозили да се обляга на будката за събиране на билети по обичайния си начин и Роучил Уоткинс да се усмихва с удоволствие. Но Орфая знаеше какво да прави.

— Вече даваш на Роч да пипа клечката ти за зъби, а Юри? — изпя тя. — Тя сигурно обича да я държи.

И двамата се изпънаха ужилени. Юрая започна да се изчервява:

— Хайде, не бъди толкова вулгарна, Орфая — но очите й го спряха насред дума. В този миг започна да върви към нея като в просъница, оставяйки Роучил сравнена със земята.

— Така, Юри — каза тя меко и за секунда не отмествайки поглед от него. — Ела сега. Ела при мамчето. Сега влез заднешком в асансьора и го изсмучи направо там и след като това свърши, изчезваме. — Но тук имаше нещо нередно. Той вече не вървеше. Роучил Уоткинс стоеше до него, твърде близо, по дяволите, и той се беше спрял.

— Кажи й, Юрая — каза Роучил. — Нейната глупава оуби няма значение тук долу.

Юрая прегръщаше Роучил Уоткинс. Това не беше по начина, по който го беше мечтала, начина, в който изведнъж беше уверено-сигурна, че ще бъде, след като този Джебраил взе ръката й, просто така, сякаш са били предопределени; страаанно, помисли си тя; какво ставаше с нея? Тя тръгна напред.

— Разка’й я от мене, Юрая — извика Роучил. — Тая шъ ми повреди униформата и сичко дру’о.

Сега Юрая, държейки борещата се билетопродавачка, изплю новината:

— Моля я да се оженим! — След което борбеността напусна Орфая. Окичените с мъниста плитки вече не се въртяха и звънтяха. — Ти не си наред, Орфая Филипс — продължи Юрая, малко пухтейки. — И както каза дамата, никаква оуби няма да промени нещо.

Орфая също дишаше тежко, дрехите й бяха разбъркани; тя се сгромоляса с гръб върху извитата стена на тунела. Шумът от навлизащ влак стигна до тях; сгодената двойка забърза към постовете си, привеждайки се в порядък, оставяйки Орфая, където си седеше.

— Момиче — обвини я Юрая Мозили вместо сбогом, — ти си твърде свирепа за мен.

Роучил Уоткинс изпрати на Юрая целувка от будката си за събиране на билети, а той, лениво крачейки към своя асансьор, си чоплеше зъбите.

— Домашна храна — обеща му Роучил. — И никакви изненади.

— Мръсен безделник — изпищя Орфая Филипс към Джебраил, след като беше изкачила сто четиридесет и седемте стъпала на спираловидната стълба на поражението. — Зъл дяволски безделник! Кой те молеше така да ми разбиеш живота?

* * *

Дори ореолът загасна като изгоряла крушка и аз не знам къде е магазинът. На пейка в малката градинка близо до спирката Джебраил размишляваше върху безплодността на своите досегашни усилия. И откри, че богохулствата отново изплуват: ако дабата имаше погрешни знаци и така попаднеше при погрешен получател, трябваше ли да бъде обвиняван дабавала? Ако специален ефект — летящо килимче или нещо подобно — не работеше и сините контури се виждаха да проблясват на фона зад летящия тип, как да се обвинява актьорът? По същия начин, ако неговото ангелство се оказва недостатъчно, чия грешка, моля, е това? Негова лична или на някой друг Персонаж? — Деца играеха в градината на неговите съмнения сред облаците мушички, храсти от рози и отчаяние. Стъпки на баби, ловци на духове, гоненица. Елоуин дийоуйин, Лондон. Падението на ангелите, размишляваше Джебраил, не е същата манджа като Премятането на мъжа и жената. В случая с човеците е ставало дума за морал. За плода на дървото на познанието на доброто и злото, който не е трябвало да ядат, но изяли. Жената първа и по неин съвет мъжът придобиха verboten етически стандарти, вкусно ароматизирани с ябълка: змията им донесе ценностна система. Давайки им между другите неща възможност да оценяват самото Божество, правейки възможни точно навреме всички тези неудобни въпроси: защо зло? защо страдания? защо смърт? — Божеството не искаше неговите хубави създания да излязат над своята станция. — Деца се кикотеха в лицето му: има нещо странно в квартала. Въоръжени с електрически пушки, те се преструваха, като че ли ще го преследват все едно че е някой обикновен, презрян дух. Махнете се оттам, изкомандва една жена, една спретнато облечена жена, бяла, червенокоса, с широка ивица лунички по средата на лицето; нейният глас беше изпълнен с отвращение. Чухте ли ме! Веднага! — Докато ангелската катастрофа беше единствено въпрос на власт: малко работа за небесната полиция, наказание за бунта, добро и тежко „pour encourager les autres.“ — След това колко неуверено в себе си беше това Божество, кой не би искал най-добрите му създания да различават справедливото от несправедливото; и Кой управляваше чрез страх, настоявайки за безусловното подчинение на дори най-близките му другари, набеждавайки всички дисиденти за Неговите лумнали Сибири, Гулаговите адове на пъкъла… той сам се възпря. Това бяха сатанински мисли, пъхнати в главата му от Иблис-Велзевул-Шейтан. Ако Обектът все още го наказваше за неговото по-раншно отклонение от вярата, това не беше начинът да спечели прошка. Той просто трябва да продължава, докато пречистен почувства пълната си сила възстановена. Изпразвайки съзнанието си, той седеше в спускащата се тъмнина и наблюдаваше как децата (сега на известно разстояние) играят. Хоп-троп в дълбокото синьо небе, кой е там, ако не ти, не защото си мръсен, не защото си чист, и тук, беше сигурен в това, едно от момчетата, един сериозен единадесетгодишен хлапак с огромни очи, се втренчи право в него: майка ми казва, че си кралицата на феите.

Реха Мерчант се материализира, цялата в бижута и труфила.

— Сега бачачас^[70] измислят груби рими за теб, Ангеле Господен — завалено каза тя. — Дори малката билетопродавачка там долу, и тя не е много впечатлена. Все още се справяш зле, баба, така ми изглежда.

* * *

Обаче в този случай духът на самоубийцата Реха Мерчант не беше дошъл само да се подиграва. За негова изненада тя заяви, че множеството му изпитания бяха нейно дело:

— Въобразяваш си, че само твоето Единствено Нещо носи отговорност? — викна тя. — Е, добре, любовнико, нека те направя по-мъдър. — Нейният самоуверен и претенциозен бомбайски английски го прониза с внезапна носталгия по изгубения му град, но тя не го изчака да си възвърне самообладанието. — Спомни си, че умрях от любов по теб, влечуго такова, това ми дава права. Особено да бъда отмъстена заради теб, като напълно объркам живота ти. Мъж, който е причинил скока на любовницата си, трябва да страда; не мислиш ли? Както и да е, такова е правилото. Вече толкова дълго те обръщам с хастара навън; сега просто ми омръзна. Не забравяй колко бях добра в прощаването! Ти също го харесваше, а? Затова дойдох да кажа, че винаги е възможно компромисно решение. Искаш ли да го обсъдим или предпочиташ да продължаваш да се губиш в тази лудост, доказвайки, че не си ангел, а стигнал дъното и свършил скитник, една тъпа шега?

Джебраил попита:

— Какъв компромис?

— Че какво друго? — отговори тя с преобразено държане, с цялата нежност и блясък в очите. — Мой Фаришта, нещо толкова малко.

Ако само бе казал, че я обича…

Ако само можеше да й го казва поне веднъж седмично, когато тя щеше да идва да ляга с него, да й показва тази любов…

Ако в нощ по негов избор можеше да бъде, както по времето на бизнес-отсъствията на мъжа със сачмените лагери…

— Тогава ще прекратя лудостите на града, с които те преследвам; и повече няма да бъдеш обладан от тази странна идея за промяна, за спасяване на града, като нещо забравено в заложна къща; всичко ще бъде спокойно; дори можеш да живееш с твоята бледолика мем и да бъдеш най-великата филмова звезда в света; как може да съм ревнива, Джебраил, като вече съм мъртва, аз не искам да кажа, че съм толкова важна, колкото нея, не, на мен ще ми бъде достатъчна и второстепенна любов, странично блюдо amour; храната в другия багажник. Какво мислиш за това, Джебраил, само две малки думички, какво ще кажеш?

— Дай ми време.

— Дори не моля за нещо ново, нещо, на което да не си се съгласил вече, свършил и отдал се. Да лежиш с призрак не е толкова лошо нещо. Какво ще кажеш за лягането онази нощ в онзи навес за лодки ка старата мисис Даймънд? Доста голямо тамаша,^[71] не мислиш ли? Искаш ли да го продължим? Слушай: за теб мога да придобия всяка форма, която предпочиташ; едно от предимствата на моето състояние. Желаеш ли я отново, тази мадама от навеса за лодки и каменния век? Фокус-мокус. Искаш огледалния образ на твоята собствена любима катерачка, мъжкараната айсберг? Също аллаказу, аллказам. Кой мислиш, че те чакаше, след като старата жена умря?

През цялата тази нощ той обикаляше градските улици, които оставаха устойчиви, обикновени, сякаш върнати към господството на природните закони; докато Реха — носеща се пред него на килима си, подобно на артистка на сцената точно на височината на главите — му правеше серенада от най-сладките любовни песни, акомпанирайки си на стар хармониум със стени от слонова кост, пеейки всичко от газалите на Фаиз Ахмед Фаиз^[72] до най-доброто от филмовата музика, като предизвикателната въздушна песен на танцьорката Анаркали в присъствието на великия могол Акбар в класическия филм от петдесетте „Могол-е-Азам“, в която тя обявява и се радва на своята невъзможна и забранена любов към принц Салим: „Пяаар кия то дарна кя?“ — което значи повече или по-малко, защо да се страхуваш от любовта? — и Джебраил, когото тя беше закотвила в градината на неговите съмнения, почувства как музиката закача нишки на сърцето му и го води към нея, защото това, което искаше, беше, точно както тя каза, едно толкова малко нещо, в края на краищата.

Той стигна реката и друга пейка: камили от кована стомана подпираха дървените летви в подножието на Иглата на Клеопатра. Сядайки, той затвори очи. Реха пееше Фаиз:

Не пожелавай любовта ми, обич моя,

оная от предишните любови…

А си красива, обич моя, още,

оковите ти правят ме немощен.

И болен също съм от нелюбовна болка,

и в други щения духът ми стене…

Не искай старата любов, любима.

Молбата ми по-силна е от мене.

Джебраил видя един човек зад затворените си очи: не Фаиз, а друг поет, отдавна минал своя връх, един немощен човек. — Да, името му беше Баал. Какво правеше тук? Какво имаше да каже за себе си? — Защото сигурно се опитваше да каже нещо; говорът му, неясен и изяждащ думите, правеше разбирането трудно… На всяка нова идея, Махунд, се задават два въпроса. Първият се задава, ако е слаба: КАКВА ИДЕЯ СИ ТИ? Дали си от този вид, който прави компромиси, сделки, пригажда себе си към обществото, цели да намери ниша, да оцелее; или си проклета, нетърпима, подкрепяна от шомпъл глупашка идея, която по-скоро ще се пречупи, отколкото да се люлее на бриза? — Видът, който почти сигурно, деветдесет и девет на сто, ще бъде размазан на парчета, но на стотния път ще промени света.

— Какъв е вторият въпрос? — попита на глас Джебраил.

— Първо отговори на първия.

* * *

Отваряйки очи на разсъмване, Джебраил откри Реха; вече неспособна да пее, замлъкнала от очаквания и несигурност. Той й го стовари направо.

— Това е номер. Няма бог освен Бог. Ти не си нито Съществото, нито неговият неприятел, а само някаква задоволяваща всеки мяукаща мъгла. Никакви компромиси; няма да сключвам сделки с мъгли.

В същия миг видя смарагдите и брокатите да падат от тялото й, последвани от плътта, докато не остана само скелетът, след което и той се изрони и изчезна; най-накрая се чу един плачевен, пронизителен писък, сякаш онова, което беше останало от Реха, излиташе с победена ярост в слънцето.

И не се върна: с изключение на — или почти — края.

Убеден, че е издържал една проверка, Джебраил осъзна, че от него беше паднала голяма тежест; неговият дух стана по-лек на секундата и докато слънцето се издигна на небето, той беше буквално не на себе си от радост. Сега можеше да започне истински: тиранията на неговите врагове, на Реха и Алилуя Коун и всички жени, които желаеха да го вържат с веригите на страсти и песни, беше разрушена за добро; сега можеше да почувства как светлината струи отново от невидимата точка точно зад главата му; теглото му също започна да намалява. — Да, той губеше последните следи от своята човешка природа, дарбата да лети му беше възстановена, когато стана ефирен, изтъкан от озарен въздух. — В същата тази минута той можеше просто да стъпи на този потъмнял парапет и да се извиси далеч над старата сива река; или да скочи от някой от мостовете и никога повече да не докосне земя. Така: беше време да покаже на града една велика гледка, защото когато забележи архангел Джебраил, стоящ в цялото си величие на западния хоризонт, окъпан в лъчите на издигащото се слънце, тогава със сигурност неговият народ ще бъде крайно изплашен и ще се разкае за своите грехове.

Той започна да уголемява тялото си.

В същото време колко бе учудващо, че от всички шофьори, извиращи покрай дигата — в края на краищата беше пиков час, — никой не хвърляше дори поглед към него, нито го признаваше! Всъщност това беше народ, който беше забравил как да вижда. И тъй като връзката между хората и ангелите е двусмислена — в която ангелите, малаика^[73], са и двете: контрольори на природата и посредници между Божеството и човешката раса; но в същото време, както ясно излага Коранът, ние казахме на ангелите: покорете се на Адам^[74], целта беше да се символизира способността на човека да господства чрез знания над силите на природата, които ангелите представляваха — наистина пренебрегнатият и разярен малак Джебраил не можеше да направи кой знае какво. Архангелите могат да говорят единствено ако хората изберат да ги слушат. Каква компания! Не беше ли предупредил той Свръхсъществото още в самото начало за този екип от криминални и злодеи? „Да не би Ти да поставиш някой, който да всее раздор там и да пролее кръв?“^[75], беше попитал той и Съществото, както обикновено, отговори само, че той знае най-добре. Е, ето ги тук, господарите на земята, консервирани като риба тон на колела и слепи като прилепи, главите им пълни с пакости, а вестниците им — с кръв.

Това наистина беше невероятно. Тук се появяваше едно небесно същество, цялото в сияние, блясък и доброта, по-голямо от Биг-Бен, способно като колоса да прекрачи Темза, а тези малки мравки оставаха потопени в шофьорските радиостанции и караници с колеги шофьори.

— Аз съм Гавриил! — изкрещя той с глас, който разклати всяка сграда по брега на реката: никой не забеляза. Нито един човек не изскочи тичешком от тези тресящи се здания, за да избяга от земетресението. Слепи, глухи и заспали.

Реши да приложи сила по този въпрос.

Потокът на трафика течеше покрай него. Той пое дълбоко дъх, вдигна един гигантски крак и се изстъпи, за да се изправи срещу колите.

* * *

Джебраил Фаришта беше върнат пред входните стъпала на Али, лошо контузен, с множество ожулвания по ръцете и лицето и разтърсен обратно в нормалността от един дребен сияещ джентълмен с напреднало заекване, който с известни затруднения се представи като филмовия продуцент С. С. Сисодия, „известен като «Дай-уиуиски», неравнодушен татенце съм към гълтоците, мадам, и моля ниско виз-визвизитка да ви дам.“ (Когато се опознаха по-добре, Сисодия хвърляше Али в гърчове от смях, като навиваше десния си крачол, разголваше коляно и произнасяше, поставил огромните кинаджийски очила на коляното си: „Авто по-попортрет.“ — Той беше твърде далекоглед: „Нямам нужда от помощ, за да гледам фиилми, но истинският живот се доближава твърде ббблиизо.“) Наетата от Сисодия лимузина беше ударила Джебраил, за щастие произшествие при ниска скорост заради транспортното задръстване; актьорът се намери върху предния капак, произнасяйки най-старата реплика в киното: Къде съм? И Сисодия, виждайки легендарните черти на изчезналия полубог, беше изкушен да отговори: Ооотново там, кккъдето ттти е мясстото: нна еккрана.

— Не, няма счупени кости — каза Сисодия на Али. — Чччудо. Той изззлезе ттточно пппред кколата.

Значи се върна — поздрави Али безмълвно Джебраил. — Изглежда, винаги кацаш тук, след като паднеш.

— Значи скоч и сосода — филмовият продуцент се обърна към въпроса за неговите предпочитания. — По хххумо-ристични причини. Мойта пред-предпредпочитана отрова.

— Много мило от ваша страна да върнете Джебраил вкъщи — със закъснение се върна Али към същността. — Трябва да ни позволите да ви предложим питие.

— Разбира се! Разбира се! — Сисодия фактически плесна с ръце. — За мен, за цяцялото хихинди кино днес е изизключителен ден.

* * *

— Вероятно не си чувала историята за параноичния шизофреник, който, вярвайки, че е император Наполеон Бонапарт, се съгласил да се подложи на тест с детектора на лъжата? — Алиша Коен, ядяща гладно gefilte риба, размаха една от Блумсовите вилици под носа на дъщеря си. — Въпросът, който му задали, бил: ти Наполеон ли си? И отговорът му, усмихвайки се лукаво: Не. Значи, гледат те машината, която посочва с всичката проницателност на съвременната наука, че лудият лъже.

Отново Блейк, помисли си Али. Тогава попитах: дали силното убеждение, че едно нещо е такова, го прави такова? Той — т.е. Исайя — отговори. Всички поети вярват, че го прави. Във вековете на въображението това твърдо убеждение преместваше планини; но мнозина не са способни на силно убеждение в каквото и да е.

— Слушаш ли ме, момиче? Говоря сериозно. Този джентълмен, когото имаш в кревата си: той не се нуждае от нощното ти ухажване — извинявай, но ще говоря направо, виждайки, че трябва, — а, да бъдем откровени, от стая меки стени в психиатрията.

— Ти би направила това, нали — отвърна на удара Али.

— Би захвърлила ключа. Може би дори би го включила в мрежата. Да изгориш дяволите в мозъка му: странно как нашите предразсъдъци никога не се променят.

— Хмм — преживяше казаното Алиша, приемайки своето най-неопределено и невинно изражение, за да разяри дъщеря си. — Какво ще навреди? Да, може би нисък волтаж, малка доза електричество…

— Това, от което има нужда, е онова, което получава, майко. Подходящо медицинско наблюдение, пълна почивка и нещо, което ти може би си забравила. — Тя внезапно пресъхна, с език, вързан на възел и със съвсем различен нисък глас, втренчена в недокоснатата си салата, изкара последната дума: — Любов.

— Ах, силата на любовта — Алиша потупа ръката (веднага издърпана) на дъщеря си. — Не, не е нещо, което съм забравила, Алилуя. Това е нещо, което ти за пръв път в красивия си живот започваш да учиш. И кого си избираш?

— Тя се върна към атаката си. — Един, който не знае на кой свят е! На който му хлопа дъската! С бръмбари-в-тиквата! Имам предвид, ангели, скъпа. Никога не съм чувала нещо подобно. Мъжете винаги претендират за специални привилегии, но този ги бие всичките.

— Майко… — започна Али, но настроението на Алиша отново се промени и този път, когато проговори, Али не слушаше думите, а болката, която и двете разкриваха и прикриваха, болката на жена, на която историята се е случила по най-жесток начин, която вече е изгубила съпруг и видяла една дъщеря да я предхожда там, за където тя веднъж с незабравим черен хумор спомена (трябва по някаква случайност да е чела спортната страница, за да попадне на израза) като за ранна баня.

— Али, детето ми — каза Алиша Коен, — ще трябва добре да се грижим за теб.

Една от причините Али да забележи паническия ужас по лицето на майка си беше скорошното сблъскване със същото съчетание върху чертите на Джебраил Фаришта. След като Сисодия го върна на грижите й, стана ясно, че Джебраил е бил разтърсен до мозъка на костите си и имаше израз на преследван, уплашен човек с разширени очи, който напълно прониза сърцето й. Той прие факта за психическото си заболяване със смелост, отказвайки да го омаловажава или да го нарича с лъжливо име, но осъзнаването му разбираемо го беше сплашило. Вече не беше (поне засега) кипящият вулгарник, към когото бе изпитала „голямото си увлечение“ и в това ново ранимо превъплъщение той стана за нея по-обичан от всякога. Тя беше обладана от решителност да го върне обратно към нормалността, да издържи, да изчака бурята, да завладее върха. А той беше за момента най-лесният и най-покорният пациент, малко унесен от силните лекарства, давани му от специалистите на болницата „Мозли“, спеше дълги часове и когато беше буден, примирено се подчиняваше на всичките й желания, без недоволно мърморене. В будните си моменти той попълваше за нея празнините в подробностите за болестта си: странните серии от сънища и преди това почти смъртоносното пълно рухване в Индия.

— Вече не се страхувам от спането — каза й той. — Защото онова, което сега се случи в будните ми часове, е много по-лошо. — Неговият най-голям страх й напомни ужаса на Чарлс II след неговата реставрация, „че отново ще бъде пратен да странства“: „Бих дал всичко, за да зная, че повече няма да се случи“, каза й той, кротък като агне.

Живее този, който обича болката си?

— Няма да се случи — успокои го тя. — Получаваш най-добрата помощ, която съществува. Той я разпитваше за пари и след като тя се опита да отклони въпроса, настоя да вземе парите за лекарските хонорари от малкото богатство в неговия колан за пари. Духът му си оставаше потиснат.

— Няма значение какво казваш — промърмори той в отговор на нейния весел оптимизъм, — лечението действа. Джебраил изглеждайте по-спокоен, повече владеещ се; серийните сънища все още бяха тук — той все още произнасяше нощно време стихове на арабски, език, който не знаеше: тилк ал-гхараник ал’ула Ва инна шафа’ата-хунна ла-туртая, което се оказа, че значи (събудена от неговия говор насън, Али го записа фонетично и отиде с парчето хартия в джамията в Брикхол, където нейната рецитация накара косата на един молла да се изправи под тюрбана му): „Това са въодушевени жени, чието застъпничество трябва да се желае“ — но той изглеждаше способен да мисли за тези нощни шоута като за нещо отделно от него, което породи в Али и лекарите от „Мозли“ усещането, че Джебраил бавно възстановява границите между сънищата и действителността и е на път да се възстанови; докато всъщност, както се оказа, това разделяне беше същият феномен като разделянето на неговото аз на две същества, едното от които героично се опитваше да потисне, но което също така, като го определяше за отделно от неговото аз, опазвайте, хранеше и тайно правеше силно.

Колкото до Али, тя изгуби за момента бодливото погрешно усещане, че е заседнала в невярна среда, в чужд разказ, грижейки се Джебраил, инвестирайки в неговия мозък, както го определи пред себе си, борейки се да го спаси, така че да могат да започнат наново голямата вълнуваща битка на любовта им — защото те вероятно щяха да се карат през целия път до гроба, размишляваше тя с търпимост, ще станат двама стари чудаци, пляскайки се слабо с навити вестници, докато седят на вечерната веранда на техния живот, — тя се чувствайте всеки ден по-свързана с него; вкоренена, така да се каже, в неговата земя. Беше минало известно време, откакто Морис Уилсън седеше между капаците на комините, зовейки я към нейната смърт.

* * *

Мистър „Уиски“ Сисодия, това сияещо и пълно с очарование очилато коляно, стана редовен посетител — три или четири посещения седмично — по време на възстановяването на Джебраил, неизменно пристигайки с кутии, пълни с лакомства. Джебраил буквално беше постил до смърт през време на „ангелския си период“ и лекарското заключение беше, че гладуването е допринесло в немалка степен за неговите халюцинации.

— Така, сега ще го угояваме — плесна с ръце Сисодия и щом стомахът на инвалида беше готов за това, „Уиски“ започна да го отрупва с деликатеси: китайска пилешка супа със сладка царевица, бомбайски тиганици от нудли от лещено брашно с ризон от новия елегантен, но неудачно наименован „Пагал хана“, чиято „Луда храна“ (но това можеше да се преведе и като лудница) беше станала достатъчно популярна, особено сред групата на по-младите британски азиатци, за да съперничи на отдавнашното превъзходство на кафене „Шаандаар“, от което Сисодия, не желаейки да показва непристойно пристрастие, също взимаше храна — бонбони, самоса, банички с пиле — за все по-лакомия Джебраил. Той донасяше и блюда, приготвени от собствените му ръце, къри с риба, раита,^[76], сивайян^[77], хир^[78] и раздаваше заедно с храната поименни отчети за вечери със знаменитости: как Павароти е харесал ласито^[79] на „Уиски“ и о, бедният Джеймс Мейсън направо се поклонил на неговите пикантни скариди. Ванеса, Амитаб, Дъстин, Шридеви, Кристофър Рийв — всички бяха призовани.

— Една сусуперзвезда трятрябва да знае вкувкусовете на равравните нему.

Сам Сисодия беше нещо като легенда, научи Али от Джебраил. Най-хлъзгавият човек в бизнеса, известен със златния си език, той беше направил една поредица от „качествени“ филми с микроскопични бюджети, продължавайки да работи вече двадесет години на чисто обаяние и безспирна предприемчивост. На хората в проектите на Сисодия се плащаше с най-големи трудности, но някак си те не успяваха да имат нещо против. Веднъж беше потушил бунт на състава заради плащането естествено, откарвайки целия екип на голям пикник в един от най-баснословните дворци на махараджи в Индия, място обикновено затворено за всички, освен за високородения елит: гуаилорци, джайпурци и кашмирци. Никой никога не разбра как го уреди, но повечето членове на този екип подписаха за работа в други авантюри на Сисодия, а въпросът за плащането бе заровен под величието на подобни жестове.

— И когато е нужен, винаги е тук — добави Джебраил. — Когато Чарулата, една прекрасна актриса и танцьорка, която често използваше, трябваше да лекува рак, изведнъж неплащани от години хонорари се материализираха за една нощ.

През тези дни, благодарение на поредица изненадващи касови хитове, основаващи се на стари приказки, извлечени от сборника „Ката-Сарит-Сагар“ — „Океанът и реките от приказки“, по-дълги от арабските нощи и също толкова фантастични, — Сисодия вече не се разполагаше единствено в мъничкия си офис на бомбайската Редимъни Теръс, но имаше апартаменти в Лондон и Ню Йорк и „Оскари“ в своите тоалетни. Говореше се, че носи в портфейла си снимка на работещия в Хонконг кунгфу-продуцент Рун Рун Шоу, неговия предполагаем герой, чието име произнасяше доста трудно.

— Понякога четири рун, понякога шестица — каза Джебраил на Али, която беше щастлива, като го видя да се смее. — Но не мога да се закълна. Това е само медиен слух.

Али беше благодарна за вниманието на Сисодия. Прочутият продуцент сякаш имаше безкрайно време на разположение, когато разписанието на Али се препълваше. Тя беше подписала договор за промоция с гигантска верига от центрове за замразена храна, чийто рекламен агент мистър Хол Велънс й каза по време на енергийната закуска — грейпфрут, сух препечен хляб, кафе без кофеин, всичко на дорчестърски цени, че нейният профил, „обединяващ, както успява да стори, положителните измерения (за нашия клиент) на «студенина» и «хладно», е съвсем в тон. Някои звезди свършват като вампири, изсмуквайки вниманието към марката, нали разбираш, но при теб нещата се усещат като истинска симбиоза.“ Така че сега имаше откривания на хладилни търговски центрове, където трябваше да се режат ленти, провеждаха се конференции по продажбите и снимки на рекламни клипове с фунийки, пълни с деликатни топки сладолед; плюс редовните срещи с дизайнерите на носещата нейния автограф екипировка и дрехи за свободното време; и разбира се, нейната фитнес-програма. Тя се беше записала в много препоръчваните курсове по бойни изкуства на мистър Джоши в местния спортен център и продължи също да насилва краката си да пробягват пет мили около Фийлдс, въпреки болката като от натрошено стъкло под ходилата й.

— Няма пропроблем — изпращаше я Сисодия с весело помахване. — Аз ще ос-осостана тука само докато се върнеш. Да бъда с Джебраил е чечест за мен.

Тя го оставяше да угощава Фаришта с неизчерпаемите си анекдоти, мнения и общи приказки и когато се връщаше, той все още продължаваше с неотслабваща сила. Тя успя да различи няколко главни теми, а именно, неговия сборник с изявления за Проблеми с англичаните.

„Проблемът с англичаните е, че тяхната ис-исистория се е случила отвъд океана, така че не знаят какво означава.“ — „Тай-тайната на вечеря в Лондон е да пре-превъз-хождаш по численост англичаните. Ако са в малцинство, се държат прилично, иначе си загазил.“ — „Влез в ссстая-та на ужасите и ще разбереш какъв им е пррр-проблемът на англичаните. Онова, което наистина обичат, са потънали в къкървища кррр — кравешки трупове, луди бръснари и т.н., и така нататък. Купуват вестници, пълни с извратен секс и смърт. Но показват на въртящия се свят, че са сдържани, своята мъжественост, и ние сме и дос-досдостатъчно глупави да го вярваме.“ Джебраил слушаше тази сбирка от предразсъдъци с пълно съгласие, както изглеждаше, силно дразнейки Али. Тези обобщения ли бяха всичко, което виждаха от Англия?

— Не — призна Сисодия с безсрамна усмивка. — Но човек се чувства додобре, като пусне пара.

По времето, когато хората от „Мозли“ решиха, че могат да препоръчат голямо намаление на дозите на Джебраил, Сисодия се беше превърнал в толкова неотделима част край леглото му, един вид неофициален, чудат и забавен безделен братовчед, че когато щракна капана си, Джебраил и Али бяха напълно изненадани.

* * *

Той бил във връзка с колеги в Бомбай: седемте продуценти, които Джебраил беше зарязал, когато се качи на полета на Еър Индия 420 „Бостан“.

— Всички са въвъодушевени от новината за твоето оцеляване — съобщи той на Джебраил. — Ззза ссъжаление възниква въпросът за нарушаване на договор. — Различни други групи също бяха заинтересовани от съденето на оживелия Фаришта за много пари, особено една изгряваща звезда на име Пимпле Билимория, която претендираше за изгубени доходи и професионален ущърб. — Една ссума до де-десет милиона рупии — каза Сисодия, гледайки печално.

Али се ядоса.

— Ти разбуни това гнездо на оси — каза тя. — Трябваше да се досетя, че беше твърде добър, за да си истински.

Сисодия се развълнува.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Има дами — предупреди Джебраил, все още малко в мъгла от лекарствата; но Сисодия размаха ръцете си като вятърна мелница, подсказвайки, че се опитва да изкара думи през свръхвъзбудените си зъби. Най-накрая:

— Ограничаване на вредите. Моето намерение. Не предателство, не трятрятрябва да мислите така.

Ако човек слушаше Сисодия, никой там в Бомбай не искаше истински да съди Джебраил, да убие в съда кокошката, която снася златни яйца. Всички групи признаваха, че вече няма смисъл старите проекти да бъдат започвани наново: но от друга страна — актьори, режисьори, ключови членове на екипите, дори звукозаписните студия бяха ангажирани. Освен това всички групи осъзнаваха, че завръщането на Джебраил от мъртвите е новина с по-голяма търговска стойност от който и да е от покойните филми; въпросът беше как това да се използва по най-добрия начин в полза на всички засегнати. Неговото кацане в Лондон подсказва също възможност за международна връзка, може би финансиране от отвъд океана, използване на неиндийски места за снимки, участие на звезди „от чужбина“ и т.н.: накратко беше време Джебраил да излезе от оставката си и отново да застане пред камерите.

— Нямам избор — обясни Сисодия на Джебраил, който седна в леглото, опитвайки се да проясни главата си. — Ако откажеш, те ще тръгнат срещу теб en block и дори твойто бобогатство не ще ти стигне. Фалит, зззатвор, фунтош.

С приказките си Сисодия се беше настанил на ветровитото място: всички шефове се бяха съгласили да му дадат правото да взима решения в тази област и той беше събрал доста голяма група. Живеещият в Британия предприемач Били Батута беше готов да инвестира и в стерлинги, и в „блокирани рупии“ неподлежащите на репатриране печалби, натрупани от различни британски филмови разпространители на индийския субконтинент, които Батута беше поел в замяна на плащане в брой в конвертируеми валути на най-ниска цена (37 пункта отстъпка). Всички индийски продуценти щяха да се включат и на мисис Пимпле Билимория щеше да бъде предложена достатъчно експонирана подкрепяща роля, съдържаща поне два танцови номера, за да се гарантира нейното мълчание. Снимките щяха да се разпрострат на три континента — Европа, Индия, северноафриканското крайбрежие. Джебраил получаваше извън обичайния хонорар и три процента от чистата печалба на продуцентите…

— Десет — прекъсна Джебраил — срещу два от цялата. Неговият мозък явно се проясняваше. Сисодия дори не мигна.

— Десет срещу два — съгласи се той. — Предварителната промоция ще бъде както следва…

— Но какъв е проектът? — попита Али Коун. Мистър „Уиски“ Сисодия засия от ухо до ухо.

— Скъпа, мадам — каза той. — Той ще играе архангел Джебраил.

* * *

Предложението беше за сериал от филми, едновременно исторически и съвременни, всеки съсредоточен върху събитие от дългата и бляскава кариера на ангела: най-малкото трилогия.

— Нека отгатна — каза Али, подигравайки се на малкия сияещ могол. — Джебраил в Джахилия, Джебраил среща Имама, Джебраил и момичето с пеперудите.

Сисодия не беше ни най-малко смутен и кимна гордо.

— Очертанията на сссъдържанието, пппроектосценариите, изборът на акактьори вече са доссста нанапредна-ли.

Това беше твърде много за Али.

— Това смърди — ядоса му се тя и той отстъпи пред нея, едно треперещо и омиротворяващо коляно, докато тя действително го гонеше из апартамента, блъскайки се в мебелите, тряскайки врати. — Това експлоатира неговата болест, няма нищо общо със сегашните му нужди и разкрива дълбоко презрение към неговите собствени желания. Той се е оттеглил; не можете ли да уважите това? Той не иска да бъде звезда. И няма ли, моля, да застанете на едно място? Няма да ви изям.

Той спря да тича, но остави една софа на предпазливостта помежду им.

— Моля, разбери, че това е нев-нев-нев… — изплака той, заекването осакатяваше неговия език заради силното му желание. — Може ли лунлунлуната да се оттегли? Също, извинявай, но там са неговите седем под-под. Подписа. Обвързал се е изцяло. Освен ако ти не решиш да го повериш на един папапа. — Той се отказа, потейки се обилно.

— Какво?

— Пагал хана. Приют. Това е другият нннначин.

Али вдигна една тежка медна мастилница с формата на Еверест и се приготви да я хвърли.

— Ти наистина си подлец — започна тя, но в този миг Джебраил застана на вратата, все още твърде блед, костелив и с хлътнали очи.

— Алилуя — каза той. — Мисля си, че може би искам това. Може би трябва да се върна обратно на работа.

* * *

— Джебраил сахиб! Не мога да ви кажа колко се радвам. Една звезда е родена наново.

Били Батута беше изненада: вече не бе онази акула от хайлайфните колонки с гел в косата и пръстени по ръцете, а облечен незабележимо в блейзър с медни копчета и джинси и вместо дръзката надутост, която Али очакваше, у него имаше една почти привлекателна подчертана сдържаност. Беше си пуснал спретната козя брадичка, която му придаваше поразителна прилика с Христовия образ от туринската плащаница. Поздравявайки тримата с добре дошли (Сисодия ги беше взел с лимузината си и шофьорът Найджъл, едно конте от Санта Лучия, прекара пътуването, разказвайки на Джебраил колко много други пешеходци са били спасени благодарение на неговите светкавични рефлекси от сериозни наранявания или смърт, придружавайки тези спомени с разговори по автотелефона, в които се обсъждаха тайнствени сделки за учудващи суми), Били топло стисна ръка на Али, след това се спусна към Джебраил и го прегърна с чиста заразителна радост. Неговата другарка Мими Мамулян беше много по-малко радостна.

— Всичко е уредено — обяви тя. — Плодове, млади актриси, папараци, токшоута, слухове, леки намеци за скандал: всичко, което една световна личност изисква. Цветя, лична охрана, договори за не знам колко милиона. Чувствайте се като у дома си.

Това беше общият смисъл, помисли Али. Нейната първоначална съпротива срещу целия план беше преодоляна от личния интерес на Джебраил, което от своя страна веднага накара неговите лекари да се съгласят с това, предполагайки, че връщането му в позната среда — един вид отиване вкъщи — може да бъде от полза. А кражбата на Сисодия на сънуваните истории, които беше чул край леглото на Джебраил, можеше да се разглежда като щастливо попадение, защото щом тези истории очевидно бяха разположени в изкуствения, измислен свят на киното, щеше да бъде по-лесно за него да гледа на тях като на плод на въображението. Като последица берлинската стена между сън и действителност можеше да бъде много по-бързо съградена наново. Подтекстът беше, че си заслужава да се опита.

* * *

Нещата (бидейки неща) не се случиха съвсем по план. Али се усети, че негодува от степента, до която Сисодия, Батута и Мими влязоха в живота на Джебраил, поемайки неговия гардероб, дневното му разписание и изнасяйки го от Алиния апартамент, заявявайки, че времето, за една „постоянна връзка“ още не е назряло заради „имиджа“. След разточителството на „Риц“ на звездата бяха дадени три стаи в приличния на пещера с дизайнерски шик апартамент на Сисодия в стар жилищен блок близо до Гросвенър Скуеър, целия в арт’деко-мраморни подове и размити рисунки по стените. Пасивното приемане на тези промени от Джебраил беше най-дразнещото от всичко за Али и тя започна да разбира величината на предприетата от него стъпка, когато беше оставил зад себе си това, което явно му беше втора природа, и дойде да я преследва. Сега, когато потъваше обратно в тази вселена от въоръжени телохранители и кикотещи се домашни прислужнички с табли със закуска, щеше ли да я захвърли така драматично, както беше влязъл в живота й? Беше ли помогнала и тя да бъде проектирано едно преселване обратно, което щеше да я остави надрусана и на сухо? Джебраил надничаше от вестници, списания, телевизионни предавания под ръка с много различни жени, хилейки се глуповато. Тя мразеше това, но той не искаше да забележи.

— За какво се тревожиш? — отминаваше я той, докато се отпускаше на кожен диван с размерите на малък бус. — Това са само фотографски мотиви, бизнес, това е всичко.

Най-лошото от всичко: той стана ревнив. Когато се освободи от силните лекарства и когато неговата работа (както и нейната) им налагаха раздели, беше обхванат наново от тази неоправдана и неконтролируема подозрителност, която ускори смешната караница за Брунеловите рисунки. Когато и да се срещнеха, той я прекарваше през месомелачката, разпитвайки я за всяка минута: къде е била, кого е видяла, какво е правила, подхлъзнала ли го е? Тя усещаше, че се задушава. Неговото психическо заболяване, новите влияния в живота му и сега тези нощни мъчения трета степен: сякаш истинският й живот, този, който тя искаше, онзи, на който държеше и се бореше за него, беше погребван все по-дълбоко и по-дълбоко под тази лавина от несправедливост. А това, от което аз се нуждая, чувстваше желание тя да заплаче, кога ще мога аз да определям условията?

Докарана до самия ръб на самообладанието, тя поиска като последно средство съвет от майка си. В стария кабинет на баща й в къщата на Москоу Роуд — който Алиша беше запазила точно както Ото го харесваше, като изключим това, че сега пердетата бяха дръпнати, за да пуснат светлината, която Англия можеше да предложи, и имаше вази за цветя на стратегически точки — като начало Алиша не предложи нищо повече от умора от света.

— Така женските планове за живота се разрушават от мъжките — каза тя не без любезност. — Така че добре дошла в своя пол. Виждам, че за теб е странно да загубиш контрол. — И Али призна: искаше да го напусне, но открила, че не може. Не само заради чувството за вина, че изоставя сериозно болен човек, също така заради „силно увлечение“, заради думата, която все още изсушаваше езика й, когато се опитваше да я каже. — Искаш неговото дете — напипа Алиша. В началото Али избухна: „Искам моето дете“, но после внезапно утихна и издухвайки носа си, кимна безмълвно, на ръба на сълзите.

— Това, което искаш, е главният ти изпит — утеши я Алиша. От колко време не са били така в обятията си? Твърде дълго. И може би за последен път… Алиша прегърна дъщеря си и каза: — Избърши сълзите си. Сега идва добрата новина. Твоята връзка може да е объркана, но старата ти майка е в по-добра форма.

Имало един американски университетски професор, някой си Бониек, голяма работа в генното инженерство.

— Сега, скъпа, не започвай, защото нищо не знаеш, не всичко е Франкенщайн и козовци^[80], има много полезни приложения — каза с явна тревога Алиша и Али, преодолявайки своята изненада и рамкирано в червено нещастие, избухна в конвулсивни, освобождаващи ридания от смях, към които майка й се присъедини.

— На твоята възраст — плачеше Али, — трябва да те е срам.

— Е, не ме е — отвърна бъдещата мисис Бониек. — Професор, и то в Станфорд, Калифорния, така че води и слънцето. Възнамерявам да прекарвам много часове, работейки върху тена си.

* * *

Когато откри (един доклад, случайно намерен в чекмеджето на едно писалище в палацото на Сисодия), че Джебраил е започнал да я следи, Али най-накрая избяга. Тя надраска бележка: Това ме убива — пъхна я в доклада, който постави на писалището, и си тръгна, без да се сбогува. Джебраил въобще не й позвъни. През тези дни той репетираше своето появяване пред публика в най-новата и успешна серия от шоута с песни и танци, изпълнявани от индийски филмови звезди и поставени от една от трупите на Били Батута в Ърлс Коурт. Той трябваше да бъде необявеният-смайващ-връх-на-програмата и от седмици репетираше танцови стъпки с балета: също така се запознаваше отново с изкуството да пее на плейбек. Грижливо бяха пускани и наблюдавани от хората за промоции на Батута слухове за личността на Тайнствения мъж или Черната звезда, а рекламната агенция на Велънс беше наета да изработи поредица „дразнещи“ радиореклами и една местна кампания с 48-листни постери. Пристигането на Джебраил на сцената Ърлс Коурт — той трябваше да бъде спуснат от шнурбодена, заобиколен от картонени облаци и дим — беше умишленият връх на английската част от повторното навлизане в неговата суперзвездност; следваща спирка Бомбай. Изоставен, както го наричаше той, от Али Коун, той отново „отказа да пълзи“ и се потопи в работата.

Следващото нещо, което тръгна накриво, беше арестът на Били Батута в Ню Йорк за сатанинското му ужилване. Али, прочитайки за това в неделните вестници, преглътна гордостта си и се обади на Джебраил в репетиционните помещения, за да го предпази от общуване с такива криминални елементи.

— Батута е хулиган — настояваше тя. — Цялото му поведение беше театър, фалш. Той искаше да бъде сигурен, че ще бъде хит пред манхатънските вдовици, така че ни направи своя експериментална публика. Тази козя брадичка! И колежански блейзър, за Бога: как можахме да се хванем?

Но Джебраил беше хладен и сдържан; тя го беше зарязала в канавката според неговото счетоводство и той няма да приема съвети от дезертьори. Между другото Сисодия и екипът на Батута за промоции го бяха уверили — и той вече ги беше въртял на шиш за това, — че проблемите на Били нямат връзка с гала-вечерята (наричаше се „Филмела“), защото финансовите споразумения си оставаха сигурни, парите за хонорарите и гаранциите вече бяха намерени, всички звезди от Бомбай бяха потвърдили и щяха да участват, както беше планирано.

— Плановете бързо се изизпълняват — обеща Сисодия. — Шшоуто трябва да продължи.

Следващото нещо, което тръгна накриво, беше в Джебраил.

* * *

Решимостта на Сисодия да остави хората да се чудят коя е Черната звезда, означаваше, че Джебраил трябваше да влезе през сценичната врата, облечен в бурка^[81]. Така че дори неговият пол да остане загадка. Беше му дадена най-голямата гримьорна — една черна петолъчка беше закачена на вратата — и беше безцеремонно заключен вътре от очилатия коленообразен продуцент. В гримьорната той откри своя ангелски костюм, включващ приспособление, което, прикрепено към челото му, щеше да накара крушки да светнат зад него, създавайки илюзията за ореол; и една затворена телевизионна система, по която можеше да гледа шоуто — Митхун и Кими лудуваха в диско-дивану^[82]; Джаяпрада и Реха (няма връзка: мегазвездата, а не плода на въображението върху килим), величествено съгласяващи се за интервюта на сцената, в които Джая разкри мнението си за полигамията, докато Реха фантазираше за алтернативен живот.

— Ако бях родена извън Индия, щях да бъда художник в Париж — мъжкарски каскади от Винод и Дхармендра; Шридеви, която потеше сарито си — докато настана време той да заеме мястото си в една движена от лебедка „колесница“ високо над сцената. Имаше безжичен телефон, по който Сисодия му се обади, за да му каже, че салонът е пълен:

— Тук има от всички видове — тържествуваше той и започна да обяснява на Джебраил своята техника за анализи на тълпата: можеш да различиш пакистанците, защото са облечени по последния писък на модата, индийците, защото не са, а бангладешците, защото са облечени зле, всичките тези алени, розови и зззлатни гота, които харесват — и които друг път оставаха мълчаливи; и най-накрая една голяма завита като подарък кутия от неговия внимателен продуцент, която излезе, че съдържа мисис Пимпле Билимория с обаятелно изражение и известно количество златна лента. Киното беше в града.

* * *

Странното усещане започна — което означава, че се върна, — когато беше в „колесницата“, чакайки да се спусне. Той мислеше за себе си като за движещ се по път, по който сега всеки миг ще му бъде предложен избор, избор — мисълта сама без негова помощ се оформи в главата му — между две действителности, този свят и друг, който беше точно тук, видим, но незабележим. Той бавно се почувства силно откъснат от собственото си съзнание и разбра, че няма и най-слаба представа кой път ще избере, в кой свят ще влезе. Сега разбираше, че лекарите не бяха прави да го лекуват от шизофрения: раздвоението не беше в него, а във вселената. Когато колесницата започна спускането си към огромното подобно на прибой бучене, което беше започнало да нараства под него, той си повтори своята начална реплика — Името ми е Джебраил Фаришта и аз се върнах — и я чу, така да се каже, в стерео, защото тя също принадлежеше на двата свята с различно значение във всеки от тях; и сега светлините се стовариха върху него, той вдигна високо ръце, той се връщаше, обвит в облаци — и тълпата го беше познала, и неговите колеги артисти също; хората скачаха от местата си, всеки мъж, всяка жена и дете в залата, надигаха се към сцената, без да могат да бъдат спрени, като океан. — Първият човек, който стигна до него, имаше време да изкрещи: „Помниш ли ме, Джебраил? С шестте пръста? Маслама, сър: Джон Маслама. Запазих в тайна присъствието ви сред нас; но, да, говорех за идването на Господ, вървях пред вас, глас, викащ в пустинята, кривите ще бъдат изправени, неравнините изравнени“ — но в същия миг беше издърпан встрани и охраната около Джебраил, те са извън контрол, това е шибан бунт, ти трябва — но той нямаше да си тръгне, защото видя, че поне половината от тълпата носеше чудновата украса на главите, гумени рога, които ги правеха прилични на демони, сякаш бяха знаци за принадлежност и предизвикателство; и в същия миг, когато видя знака на врага, той почувства как вселената се разклонява и стъпи на лявата пътека.

Официалната версия на онова, което последва и която веднага беше приета от всички медии, беше, че Джебраил Фаришта е бил изтеглен нагоре от опасната зона в същата задвижвана от лебедка колесница, с която се бе спуснал и от която не бе имал време да излезе; и затова е било лесно за него да избяга от своето изолирано и ненаблюдавано място високо над меллето. Тази версия се оказа достатъчно жилава, за да оцелее въпреки „разкритията“ на „Глас“, че помощник-режисьорът, отговарящ за лебедката, не беше, повтаряме, не беше я пускал в движение след приземяването; че всъщност колесницата остана на сцената по време на безредиците на възторжените филмови почитатели; и че на сценичните работници са били платени значителни суми, за да ги убедят да участват във фабрикуването на история, която като напълно служебна беше достатъчно реалистична за вярване от купуващата вестници общественост. Обаче слухът, че всъщност Джебраил Фаришта е левитирал от сцената на Ърлс Коурт и е изчезнал безследно в собствената си пара, бързо се разпространи сред азиатското население на града и беше подхранван от множеството свидетелства за ореола, който беше видян да извира от точка точно зад главата му. Само за дни след второто изчезване на Джебраил Фаришта продавачи на модни стоки в Брикхол, Уембли и Брикстън продаваха толкова ореоли (флуоресциращите в зелено обръчи бяха най-популярни), колкото ленти за главата, на които имаше закрепени чифт гумени рога.

* * *

Той кръжеше високо над Лондон! — Ха-ха, сега не можеха да го докоснат, проклетите дяволи, спуснали се към него в този Пандемониум!^[83] — Той гледаше надолу към града и видя англичаните. Проблемът с англичаните беше, че бяха англичани: проклети студени риби! — Живеещи под водата през по-голямата част от годината в дни с цвета на нощта! — Добре: сега беше тук, великият Преобразител, и този път щяха да бъдат направени известни промени — природните закони са закони на преобразяването и той беше точно човекът, който щеше да ги използва! — Да, наистина: този път яснота.

Той щеше да им покаже — да! — своята сила. — Тези безсилни англичани! — Не мислеха ли, че тяхната история ще се върне да ги преследва? — Местният е потисната личност, чиято постоянна мечта е да стане преследвач. (Фенън)^[84]. Английските жени вече не го обвързваха; заговорът беше разкрит! — Тогава настрана с всички мъгли. Той щеше да направи тази страна отново. Той беше Архангелът, Гавриил. — И се върнах!

Лицето на врага отново увисна пред него, добивайки очертания и прояснявайки се. Лунообразно със сардонична извивка на устните: но името все още се изплъзваше… ча като чай? Шах, някой крал? Или като (кралски? чай?) танца: ча-ча-ча. — Някъде наоколо. И природата на врага: мразещ себе си, изграждащ подправено его, самоунищожително. Отново Фенън: По този начин индивидът — Фенъновият „местен“ — приема разпадането, предопределено от Бог, прекланя се пред заселника и своята участ и чрез един вид вътрешна повторна стабилизация придобива каменно спокойствие.

— Ще му дам аз едно каменно спокойствие! — Местен и заселник, този стар спор, продължаващ сега на тези мокри улици с обърнати категории. — Сега му хрумна, че беше завинаги свързан с врага, техните ръце бяха сключени около тялото на другия, уста до уста, глава до опашка, като че падаха към земята: когато се заселиха. — Както нещата почват, така и продължават. — Да, той приближаваше. — Чичи? Саса? Мое друго аз, моя любов…

… Не! — той се рееше над парк и извика, подплашвайки птиците. — Стига с тази предизвикана от англичаните двойственост, тези библейско-сатанински бъркотии! — Яснота, яснота, на всяка цена яснота! — Този Шейтан не беше паднал ангел. — Забрави тези син-на-зората измислици; това не беше добро момче, станало лошо, а чисто зло. Истината беше, че изобщо не беше ангел! „Той е джин, затова е съгрешил.“ В Корана, 18:50, там беше ясно като бял ден. — Колко по-недвусмислена беше тази редакция! Колко по-практична, земна, разбираема! — Иблис/Шейтан, подкрепящ мрака, Джебраил светлината. — Край, край с тези сантименталности: свързване, заключване един за друг, любов. Търси и унищожи: това беше всичко.

… О, най-хлъзгав и най-дяволски от всички градове! — В който подобни съвършени, императивни противопоставяния бяха потопени в безкраен дъжд от сивоти. — Колко прав е бил например да пропъди тези свои сатанинско-библейски съмнения — засягащи Божието нежелание да разреши несъгласие сред своите сътрудници — защото Иблис/Шейтан не беше ангел, така че не е имало ангели-дисиденти, които Божеството да репресира; а тези, отнасящи се до забранения плод и предполагаемия отказ на Бог на морален избор на своите създания; защото в цялата Рецитация нямаше Дърво, наречено (както Библията го наричаше) корен за познанието на доброто и злото. Това просто беше различно дърво! Шейтан, изкушавайки едемската двойка, го наричаше просто Дърво на Неморалността — и след като той беше лъжец, истината (открита чрез инверсия) беше, че забраненият плод (ябълките не бяха точно установени) висеше на Дървото на Смъртта, нищо по-малко от убиеца на човешките души. — Какво оставаше от този страхуващ се от морала Бог? Къде можеше Той да бъде намерен? — Само долу в английските сърца. — Които Джебраил беше дошъл да преобрази.

Абракадабра!

Фокус-мокус!

Но откъде да започне? — Добре, проблемите с англичаните си бяха техни:

Техни.

— С една дума — тържествено произнесе Джебраил — тяхното време.

Реейки се на облака си, Джебраил Фаришта си създаде мнението, че моралната мъглявост на англичаните е предизвикана от метеорологията.

— Когато денят не е по-топъл от нощта — заключи той, — когато светлината не е по-ярка от тъмнината, когато земята не е по-суха от океана, ясно е, че тогава хората ще изгубят силата да различават и ще започнат да виждат всичко — от политически партии и сексуални партньори до религиозни вярвания — като почти-едно-и-също, няма-избор, взимай-или-давай. Каква глупост! Защото истината е крайна, тя е такава, а не онакава, той е, а не тя; въпрос на пристрастност, а не спорт за зрители. Накратко, това е гореща работа. Граде — изрева той, — ще те тропикализирам.

Джебраил пресметна облагите от предложената на Лондон метаморфоза в тропически град: нараснало разграничение на морала, въвеждане на национална siesta, развитие на живи и скъпи поведенчески модели сред населението, по-висококачествена популярна музика, нови птици по дърветата (пъстри папагали, пауни, какадута), нови дървета под птиците (кокосови палми, тамаринди, индийски смокини с провиснали бради). Подобрен уличен живот, нечувано оцветени цветя (пурпур, цинобър, неоново зелено), маймуни по дъбовете. Нов пазар за домакински кондиционери, таванни вентилатори, противомоскитни мрежи и спрейове. Индустрия за преработка на кокосови влакна и копра. Увеличена привлекателност на Лондон като конферентен център и т.н.: по-добри играчи на крикет, по-голямо наблягане върху контрола на топката между професионалните футболисти, традиционната и бездуховна английска привързаност към „по-висока заетост“ ще се окаже старомодна поради горещината. Религиозна ревност, политически кипеж, обновяване на интереса към интелигенцията. Край на британската сдържаност; грейките с гореща вода ще бъдат изгонени завинаги, заменени в тези ембрионални вечери с правенето на бавна и благоуханна любов. Поява на нови социални ценности: приятели ще започнат да се отбиват едни при други без предварително уговаряне на срещи; затваряне на старческите домове, наблягане на разширеното семейство. По-пикантна храна; използването на вода, наравно с хартия в английските тоалетни; радостта да тичаш напълно облечен под първите мусонни дъждове.

Недостатъци: холера, тифус, легионерска болест, хлебарки, прах, шум, една култура на невъздържаността.

Изправен на хоризонта, разтваряйки ръце, за да изпълни небето, Джебраил изкрещя:

— Да бъде!

Бързо се случиха три неща.

Първото беше, че невъобразимите, исполински природни сили на трансформационния процес излетяха от тялото му (защото не беше ли той тяхното въплъщение?), той беше временно завладян от топла, световъртежна тежест, едно приспивно кипене (не напълно неприятно), което го накара да затвори само за миг очи.

Второто беше, че в мига, когато очите му се затвориха, рогатите и козобради черти на мистър Саладин Чамча се появиха на екрана на неговото съзнание, толкова ясни и добре различими, колкото можеха да бъдат; придружени, сякаш субтитрирани с името на врага.

И третото нещо беше, че Джебраил Фаришта отвори очи, за да открие, че отново е рухнал на стълбите — към входа на Алилуя Коун, молейки се за нейната прошка, плачейки: О, Боже, отново се случи, наистина се случи отново.

* * *

Тя го сложи да легне и той се усети да бяга в съня, потапяйки се стремително в него, надалеч от самия Лондон към Джахилия, защото истинският ужас беше прекосил разрушената гранична стена и вилнееше из будните му часове.

— Инстинкт за връщане вкъщи: един луд на път към друг — каза Алиша, когато дъщеря й звънна с новината. — Сигурно издаваш сигнал, нещо пибибкащо. — Както обикновено тя скри загрижеността си зад остроумни забележки. Най-накрая изплю камъчето: — Този път бъди благоразумна, Алилуя, о’кей? Този път лудницата.

— Ще видим, майко. Точно сега спи.

— Значи няма да се събуди? — противопостави се Алиша, след това се овладя. — Олрайт, това е твоят живот, както знаеш. Слушай, да не е нещо от времето? Казват, че може да продължи с месеци: блокирана структура, чух по телевизията, дъжд над Москва, докато тук имаме вълна от тропическа горещина. Обадих се на Бониек в Станфорд и му казах: и ние в Лондон имаме време.

Бележки

[1] Китайски кунгфу стил, свързван с жена на име Ийм Уинг Чун и традиционно смятан за женски начин за водене на бой. ↑

[2] Друго название на рая — Гюлистан. ↑

[3] Лещени питки. ↑

[4] Палачинки от оризово и лещено брашно с лук и люти чушлета. ↑

[5] Много малка мерна единица, около 180 г. ↑

[6] Нарязани на кубчета зеленчуци или плодове с горещ сладък или кисел сос, понякога включващ месо или скариди. ↑

[7] Сладкиши от пържено сирене, напоени със сироп. ↑

[8] Копеле. ↑

[9] Противозачатъчно, инжектирано без съгласието им на африканки през 70-те години. ↑

[10] След раждане. ↑

[11] Един вид пикантно задушено. ↑

[12] Чифт малки барабани с различна големина, използвани в индийската музика. ↑

[13] Мюсюлманският, еврейският и северният ад. ↑

[14] Британска кръчма, несвързана с определена марка бира. ↑

[15] Чернилки. ↑

[16] Подправени палачинки от лещено брашно. ↑

[17] Традиционни за закуска британски наденички. ↑

[18] Оплескана канавка. ↑

[19] В британската телефонна система, когато се звъни от платен монетен автомат и времето, за което е платено, наближава към края си, автоматът предупреждава със сигнал да се пуснат още монети. ↑

[20] Дик Търпин — прочут английски разбойник по пътищата. Нед Кели — известен австралийски престъпник. Пулан Деви — жена-главатар на банда, след години насилие много романтизирана в индийската преса, по-късно се предава на полицията. Уилям Бони, по-известен като Били Хлапето — американски бандит. ↑

[21] Борбата продължава. Лозунг на много революционни движения. ↑

[22] „Вземи си пица на действието“ — смесица от англо-италиански. ↑

[23] Моден френско-гръцки ресторант в Уест Енд. ↑

[24] Британското знаме. ↑

[25] Изтезание (англ.) ↑

[26] Марш от Едуард Елгър (1857–1934) ↑

[27] Иронични френски названия за типично английски ястия. ↑

[28] Вид билярд за няколко души. ↑

[29] Той е жив. ↑

[30] Георгиус Ламбракис, ляв гръцки политик, убит през 1963 от десни терористи, които заграбват властта през 1967. ↑

[31] Морски дарове или зеленчуци в тесто, изпържени в казан. ↑

[32] Карибското име на един вид черна магия. ↑

[33] Име, давано от ренесансовите поети на кралица Елизабет I. ↑

[34] Двамата братовчеди, чиято война е главната тема на „Махабхарата“. ↑

[35] Вероятно Рушди е имал предвид четворката от Гилфър, затворени за серия от бомбени атентати в кръчми през 1974. След много обжалвания задържаните са освободени и съдбата им е филмирана във „В името на отца“. ↑

[36] Бхангра бийт — танцовата музика на младите индийци и пакистанци, извлечена от традиционните пенджабски танци, изпълнявани на годежи и други празници. ↑

[37] Застой на движение на вещество в телесни канали. ↑

[38] Фонетично предаване на припева на класическото рокпарче на Eoll-ing Stones Sympathy for the Devil — Pleased to meet you… Hope you guess my name. ↑

[39] Във вуду барон Самеди е домакин на мъртвите. ↑

[40] Флорънс Найтингейл, милосърдна сестра по време на Кримската война, популярна като Лейди с лампата. ↑

[41] Абдул Карим служил като учител по хинди (ака Мунши) на кралицата. ↑

[42] Злодеят собственик на роби от „Чичо Томовата колиба“ на X. Б. Стоу. ↑

[43] Става въпрос за М. Тачър. ↑

[44] Алюзия за детската книга „Малкият черен Самбо“, в която два тигъра се гонят, докато се стопят на масло. Книгата се приема за внушаваща расистки асоциации. ↑

[45] Вълшебно царство в Хималаите, където никой не остарява, описано от Джеймс Хилтън в „Изгубени хоризонти“. ↑

[46] Еврейско ястие с макарони. ↑

[47] В крикета мид-офът стои от оф-страната на хвърляне от батъра. ↑

[48] Определение на Р. Киплинг за овдовялата кралица Виктория. ↑

[49] Традиционно еврейско задушено. ↑

[50] Пощенският код за Падиштьн, където живеят. ↑

[51] Еврейският празник на светлината, празнуван през декември. ↑

[52] Известен английски моден фотограф и дизайнер. ↑

[53] Алюзия с пахидерм, дебелокожо животно, която на англ. pachyderm, се произнася като пакидерм. ↑

[54] В еврейския фолклор дибукът е демоничен дух, който може да обсеби човешкото тяло. Братята Исак и Израел Сингер са автори на романи с герои дибуки. ↑

[55] „Джобни пари“. ↑

[56] В ранните хипарски години ЛСД обикновено се приемала на бучки захар. ↑

[57] Удавя се, докато е надрусана с ЛСД (киселина). ↑

[58] Игра на думи. На англ. case (случай) означава и сандък. ↑

[59] Марионетки на хинди. ↑

[60] Класически пасаж в произведение, а в случая класическо място. ↑

[61] Индийски мелодраматичен филм. ↑

[62] Две споменати в Корана племена, които отхвърлили Божиите пророци. ↑

[63] Почтително обръщение, подобно на сахиб. ↑

[64] Вторият Исайя, предполагаемият автор на глави 40–55 от Исайя. ↑

[65] Скришно, тайно познание. ↑

[66] Самоубийство. ↑

[67] Чиста раса. Британски колониален жаргон. ↑

[68] Пустош (англ.). ↑

[69] Масивният купол на лондонската катедрала „Св. Павел“, проектирана от Кристофър Рен. ↑

[70] Деца. ↑

[71] Шоу, цирк, празненство по името на много популярен индийски неприличен народен театър. ↑

[72] Фаиз Ахмед Фаиз (1914–1978) — роден в днешен Пакистан, един от най-влиятелните и изтъкнати съвременни поети, писал на урду. ↑

[73] Ангели., ед. ч. малак. ↑

[74] Сура 18–50. ↑

[75] Сура 2–30. ↑

[76] Зеленчуци, сварени в извара или кисело мляко. ↑

[77] Нудли, сварени в мляко със захар, стафиди и бадеми. Бел прев.) ↑

[78] Оризов пудинг. ↑

[79] Ръста напитка от кисело мляко, която може да бъде сладка или солена. ↑

[80] На 28.II.1984 г. в „Таймс“ се появява съобщение, че учени в Кембридж са съчетали генетичен материал от ембрионите на коза и овца, за да направят химера, която те нарекли козовца. ↑

[81] Обгръщащо цялото тяло було, носено от консервативни мюсюлманки. ↑

[82] Диско дивану означава буквално луд по диското и е заглавие на хинди дискохит от края на 70-те. ↑

[83] В „Изгубеният рай“ от Джон Милтън името на столицата на ада. ↑

[84] Франц Фенън, психиатър от Карибите, участвал в алжирската революция, автор на радикални теории, публикувани в „За окаяните на земята“. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Салман Рушди Сатанински строфи (7)

Метаданни

Данни

Сатанински строфи

Информация

История

Сваляне / Връзки

V. ЕДИН ВИДИМ, НО НЕЗАБЕЛЯЗВАН ГРАД

— 1 —

— 2 —

Салман Рушди
Сатанински строфи (7)