Салман Рушди
Сатанински строфи (6)

IV. АЙША

Сега дори серийните видения се бяха преселили; те знаят града по-добре от него. И като последица от Роуза и Реха измислените светове на неговото архангелско друго аз започват да изглеждат също толкова осезаеми, колкото променливите действителности, които обитава, докато е буден. Например започна да идва това: жилищен блок, построен в датски стил в един край на Лондон, който след това ще отъждестви с Кенсингтън, накъдето с висока скорост го носи сън покрай универсалния магазин Баркър и малката сива къща с двойни изпъкнали прозорци, където Текери написа „Панаир на суетата“, и площада с манастира, където малките момичета с униформи винаги влизат, но никога не излизат, и къщата, където Талейран е живял на стари години след хиляда и една хамелеонови промени във верността и принципите, когато приема външната форма на френски посланик в Лондон и пристига в седеметажен ъглов блок със зелени балкони от ковано желязо горе до четвъртия, и сега сънят го издига бързо покрай външната стена на къщата и на четвъртия етаж отмества тежките завеси на прозореца в гостната, и най-накрая ето го да седи там, неспящ както обикновено, с очи, широко отворени в сумрачната жълта светлина, втренчени в бъдещето, брадатия тюрбаносан Имам.

Кой е той? Един изгнаник. Което не трябва да се бърка със, позволете да се набъркам, всички други думи, които хората подмятат наоколо: emigre, експатриран, бежанец, имигрант, тишина, изкуство. Изгнанието е мечта за славно завръщане. Изгнанието е видение за революция: Елба, не Св. Елена. Това е един безкраен парадокс: да гледаш напред, като гледаш: винаги назад. Изгнанието е топка, хвърлена високо във въздуха. Тя виси там, замръзнала във времето, преобразена във фотография; отказано движение, провесена невъзможност над родната му земя, той очаква неизбежния момент, в който фотографията трябва да започне да се движи и земята изиска своето. Тези са нещата, които мисли Имамът. Неговият дом е нает апартамент. Това е чакалня, една фотография, въздух.

Дебелите тапети, маслиненозелено райе на кремава основа, са леко избелели, достатъчно, за да подчертаят по-ярките правоъгълници и овали, където преди са висели картини. Имамът е враг на картините. Когато той се нанесе, картините безшумно се хлъзнаха от стените и се прокраднаха навън от стаята, отмествайки сами себе си извън обхвата на неговото неизречено неодобрение. Обаче на някои изображения е разрешено да останат. На полицата на камината държи малка група пощенски картички, представящи обикновени пейзажи от родната му страна, която той нарича просто Деш^[1]: планина, издигаща се застрашително над град; живописна селска сцена под могъщо дърво; една джамия. Но в неговата спалня на стената срещу твърдото походно легло, където лежи, виси по-въздействаща икона, портретът на жена с изключителна сила, прочута с профила си на гръцка статуя и дългата черна коса, която е толкова дълга, колкото тя висока. Една могъща жена, негов враг, неговата противоположност: той я държи наблизо. Точно както далече в дворците на нейното всемогъщество тя ще стиска портрета му под кралската си мантия или ще го крие в медальона под гърлото си. Тя е Императрицата и името й е — какво друго? — Айша. На този остров — изгнаният Имам, и у дома в Деш — Тя. Те заговорничат за смъртта на другия.

Пердетата от дебело златисто кадифе се държат спуснати по цял ден, защото иначе злото нещо може да пропълзи в апартамента: чуждоземността, странството, чуждестранната нация. Суровият факт, че е тук, а не Там, върху което са съсредоточени всичките му мисли. В редките случаи, когато Имамът излиза да поеме кенсингтънски въздух, в центъра на квадрата, образуван от осем млади мъже с тъмни очила и издути костюми, той скръства ръце пред себе си и втренчва погледа си върху тях, така че нито един елемент или частица от този омразен град — тази помийна яма от пороци, която го унижава, давайки му убежище, така че трябва да й е признателен въпреки похотливостта, алчността и суетата на нейния начин на живот — да не може да кацне, подобно на прашинка, в очите му. Когато напусне това омразно изгнание, за да се върне победоносно в другия град под планината от пощенската картичка, ще бъде въпрос на гордост да може да казва, че е останал в пълно неведение за Содома, в който е бил задължен да чака; невежа и заради това неопетнен, непроменен, чист.

Другата причина за дръпнатите пердета е, че има очи и уши около него, не всички от тях приятелски естествено. Оранжевите здания не са неутрални. Някъде от другата страна на улицата има вариообективи, видеоекипировки, насочени микрофони; и винаги риск от снайперисти. Над, под и встрани от него са сигурните апартаменти, наети от неговите телохранители, които се разхождат по Кенсингтън стрийт, преоблечени като жени в була и сребристи носове; добре е човек да бъде твърде предпазлив. За изгнаника параноята е предпоставка за оцеляване.

Баснята, която чу от един от своите любимци, американското дьонме^[2], преди това преуспяващ певец, сега известен като Билял X^[3]. В определен нощен клуб, в който Имамът има навик да праща своите помощници да прослушват принадлежността на определени други личности към определени враждебни крила, Билял срещнал млад мъж от Деш, също някакъв вид певец, така че те започнали разговор. Излязло, че този Махмуд бил страшно уплашен човек. Той наскоро бил заживял с една гори^[4], дълга червенокоса жена със страхотно тяло, и след това излязло, че предишният любовник на неговата обичана Рената е изгнаният шеф на САВАК — организацията за мъчения на шаха на Иран. На самия номер едно Голяма клечка, не на някакъв дребен садист с талант за изтръгване на нокти и подпалване на мигли, а лично на великия харамзада. В деня, когато Махмуд и Рената се пренесли в новия си апартамент, пристигнало писмо за Махмуд. О’кей, гълтачо на лайна, ти чукаш жена ми, просто исках да ти кажа здрасти. Следващия ден пристигнало второ писмо. Между другото, куре, забравих да спомена, ето новия ти телефонен номер. По това време Махмуд и Рената били поискали номер, невключен в указателя, но още не го били получили от телефонната компания. Когато два дни по-късно той станал известен и бил точно същият както в писмото, косата на Махмуд изпадала цялата наведнъж. Тогава, виждайки я да лежи на възглавницата, той събрал молитвено ръце пред Рената и се помолил: „Бейби, обичам те, но си твърде гореща за мен, моля те, отиди някъде далече, далече.“ Когато историята беше разказана на Имама, той поклати глава и каза: тази курва, кой ще я докосне сега въпреки възбуждащото й похот тяло? Тя се опетни по-лошо, отколкото с проказа; така човешките същества сами се осакатяват. Но истинската поука от баснята беше нуждата от вечна бдителност. Лондон беше град, в който бившият началник на САВАК имаше големи връзки в телефонната компания и ексглавният готвач на шаха държеше преуспяващ ресторант в Хаунслоу. Толкова гостоприемен град, такова убежище, те приемат всякакви типове. Дръж пердетата спуснати.

Етажите от трети до пети на този жилищен блок за момента са цялата родна страна, която Имамът притежава. Тук има пушки и късовълнови радиостанции, и стаи, в които наблюдателните млади мъже седят и говорят настоятелно по няколко телефона. Тук няма алкохол, нито някъде се виждат карти за игра или зарове, и единствената жена е висящата на стената в спалнята на стария човек. В тази родна страна-заместител, за която безсънният светец мисли като за своя чакалня или транзитна зала, централното отопление е на максимум през деня и нощта и прозорците са плътно затворени. Изгнаникът не може да забрави и затова трябва да симулира сухата горещина на Деш, някогашната и бъдещата страна, където дори луната е гореща и капеща като прясно, намазано с масло чапати^[5]. О, тази бленувана част на света, където слънцето и луната са от мъжки род, но тяхната гореща сладка светлина се назовава с женски имена. През нощта изгнаникът разтваря пердетата си и чуждестранната лунна светлина се промъква боязливо в стаята, с хладина, удряща очните му ябълки като пирон. Той трепва, свива очи. С разтворен халат, намръщен, зловещ, буден: това е Имамът.

Изгнанието е бездушевна страна. В изгнание мебелите са грозни, скъпи, всички купени по същото време от същия магазин и с твърде голямо бързане: бляскави сребристи софи с перки като стари буици, Де Сото и олдсмобили, остъклени шкафове за книги, съдържащи не книги, а папки с изрезки. В изгнание душът става парещо горещ, щом някой пусне кухненската чешма, така че щом Имамът отива да се къпе, цялата му свита трябва да помни да не пълни чайника или да накисва мръсна чиния, и когато Имамът отива в тоалетната, учениците му изскачат попарени изпод душа. В изгнание никога не се готви: черноочилатите телохранители купуват храна за вкъщи. В изгнание всички опити да пуснеш корени изглеждат като предателство: те са признание за поражение.

 

Имамът е център на едно колело.

От него се излъчва движение през цялото денонощие. Синът му Халид влиза в неговото светилище, носейки чаша вода, държейки я в дясната си ръка с лявата длан под чашата. Имамът пие непрекъснато вода, една чаша на всеки пет минути, за да се поддържа чист; самата вода е пречистена от нечистотии, преди той да сръбне от нея, в американска машина за филтриране. Всички млади мъже, които го заобикалят, добре знаят за прочутата му монография за водата, чиято чистота, вярва Имамът, се предава на пиещия, нейната постност и простота, аскетични удоволствия по негов вкус. „Императрицата — посочва той — пие вино.“ Бургундски, кларети, бели рейнски вина смесват своето отровно гниене в това тяло, едновременно красиво и разложено. Грехът е достатъчен, за да бъде осъдена за вечни времена без надежда за спасение. Картината в неговата спалня показва императрицата Айша, държаща в двете си ръце човешки черепи, пълни с тъмночервена течност. Императрицата пие кръв, но Имамът е човек на водата. „Не напразно хората от нашата страна й отдават почит — провъзгласява монографията. — Водата — спасител на живота. Нито един цивилизован човек не може да я откаже на друг. Баба, колкото и артритно сковани да са крайниците й, веднага ще скочи и ще отиде при чешмата, ако малко дете дойде при нея и поиска пани, пани. Да внимават всички, които богохулстват срещу нея. Който я замърсява, разводнява душата си.“

Имамът често беше изливал яда си срещу паметта на покойния Ага Хан, като резултат на показан му текст на интервю, в което главата на измаилтяните е бил видян да пие качествено шампанско. О, сър, това шампанско е само за показност. В момента, когато докосне устните ми, то се превръща във вода. Демон, има обичай да гълчи Имамът. Отстъпник, богохулник, мошеник. Когато дойде бъдещето, подобни хора ще бъдат съдени, казва той на хората си. Водата ще заеме заслуженото си място, а кръвта ще потече като вино. Подобна е чудотворната природа на бъдещето на изгнаниците: първото изречено нещо в безсилието на преотоплен апартамент се превръща в съдба на нации. Кой не е мечтал тази мечта да бъде цар за един ден? — Но Имамът мечтае за повече от един ден; усеща започващите от върховете на пръстите си нишки на паяжината, с които ще надзирава хода на историята.

Не: не на историята.

Неговият сън е по-странен.

* * *

Синът му, носещият вода Халид, се покланя пред баща си като поклонник пред олтар, съобщава му, че дежурният телохранител пред светилището е Салман Фарси. Билял е при радиостанцията, предавайки на уговорената дължина съобщението на деня към Деш.

Имамът е една едра застиналост, една неподвижност. Той е жив камък. Големите му възлести ръце, гранитно сиви, почиват тежко върху ръчките на креслото му с висока облегалка. Главата му, изглеждаща твърде голяма за тялото под нея, виси замислено на изненадващо мършавия му врат, който може да бъде зърнат през редките сивочерни кичури на брадата му. Очите на Имама са замъглени; устните му са неподвижни. Той е чиста сила, едно първично същество; движи се без движение, действа, без да действа, говори, без да произнесе и звук. Той е магьосникът, а историята е неговият номер.

Не, не историята: нещо по-странно.

Обяснението на тази загадка трябва да бъде чуто точно в този момент на определени нелегални радиовълни, по които гласът на американското дьонме Билял пее Имамовата свята песен. Билял, мюезинът: неговият глас влиза в едно любителско радио в Кенсингтън и излиза наяве в мечтания Деш, превърнат в гръмогласната реч на самия Имам. Започвайки с ритуални оскърбления на Императрицата, със списъци на нейните престъпления, убийства, подкупи, сексуални връзки с гущери и така нататък, накрая той преминава към изричането със звънтящи тонове на мощния зов на Имама към неговия народ да се вдигне срещу злината на нейната държава.

— Ние ще направим революция — заявява Имамът чрез него, — която е бунт не само срещу тирана, но и срещу историята. — Защото съществува враг извън Айша и това е самата История. Историята е виното от кръв, което повече няма да има нужда да се пие. Историята-упоителка, творение и притежание на Дявола, на големия Шейтан, най-голямата от лъжите — напредък, наука, права, — срещу която Имамът се е изправил лице в лице. Историята е отклонение от Пътя, знанието е заблуждение, защото сборът от знания беше пълен в деня, когато Аллах завърши откровението си за Махунд.

— Ние ще свалим булото от историята — декламира Билял в слушащата нощ, — и когато то бъде разплетено, ще видим на нейно място Рая в цялата му слава и светлина. — Имамът избра Билял за тази задача заради красивия му глас, който в предишното му превъплъщение успя в изкачването на Евереста на хитпарада не веднъж, а дузина пъти, до самия връх. Гласът е богат и властен, глас, навикнал да бъде слушан; добре гледан, висококвалифициран, гласът на американската увереност, оръжието на Запада, обърнато срещу неговите производители, чиято мощ поддържа Императрицата и нейната тирания. По-рано Билял X. протестираше срещу подобно описание на неговия глас. Той също принадлежи към потиснат народ, настояваше той, затова беше несправедливо да бъде приравняван с янките империалисти. Имамът отговори, не без нежност: Билял, твоите страдания са и наши. Но да израснеш в къщата на властта означава да заучиш нейните похвати, да ги попиеш чрез собствената си кожа, това е причината за твоето потискане. Навикът на властта, нейният тембър, нейната стойка, начинът й да се отнасяш към другите. Това е болест, Билял, заразяваща всички, които се приближат твърде близо до нея. Ако имащият власт те стъпче, ти си вече заразен от подметките на неговите обувки.

Билял продължава да се обръща към мрака.

— Смърт на тиранията на императрица Айша, на календарите^[6], на Америка, на времето! Ние търсим вечността, безвремието, Бог. Неговите спокойни води, не нейните течащи вина. Изгорете книгите и се доверете на Книгата; нарежете хартиите и чуйте Словото, както беше разкрито от архангел Джебраил на Вестителя Махунд и разяснено от вашия тълкувател Имама. Амин — казва Билял, завършвайки нощната процедура. Докато в своето светилище Имамът изпраща своя собствена вест: и призовава, вика архангел Джебраил.

* * *

В съня той вижда себе си: няма ангел, когото да виждаш, просто мъж в обикновени улични дрехи, посмъртната помощ на Хенри Даймънд: габардин и мека шапка над свръхголеми панталони, държани от тиранти, рибарски вълнен пуловер, вълниста бяла риза. Този Джебраил от съня, толкова подобен на будния, стои, шарлатанствайки, в светилището на Имама, чиито очи са бели облаци.

Джебраил говори раздразнено, за да скрие страха си.

— Защо настояваш за архангели? Тези дни, трябва да знаеш това, са отминали.

Имамът затваря очи, въздиша. Килимът изтиква дълги влакнести филизи, които се увиват около Джебраил, държейки го здраво.

— Ти нямаш нужда от мен — подчертава Джебраил. — Откровението е завършено. Пусни ме да си вървя.

Другият поклаща глава, говори, с изключение на това, че устните му не се движат и гласът на Билял е този, който изпълва ушите на Джебраил, въпреки че предавателят никъде не се вижда; тази нощ е нощта, казва гласът, и ти трябва да ме отнесеш на крилете си до Ерусалим.

След това апартаментът се разтваря и те стоят на покрива до водния резервоар, защото Имамът, когато пожелае да се движи, може да остане неподвижен и да движи света около себе си. Брадата му се вее на вятъра. Сега е по-дълга; ако не беше вятърът, който я улавя сякаш е диплещ се шифонен шал, тя щеше да докосва земята под краката му; очите му са червени и гласът му виси около него в небето. Отнеси ме. Джебраил спори: Изглежда и сам лесно можеш да го направиш; но Имамът с едно-единствено учудващо бързо движение прехвърля брадата си през рамо, вдига полите си, за да открие два вретеновидни крака с почти чудовищно окосмяване, и като скача високо в нощния въздух, завъртайки се в кръг, и се настанява на Джебраиловите рамене, вкопчвайки се в него с неизрязаните дълги извити нокти на лапите си. Джебраил чувства как се издига в небето, носейки стареца от морето, Имама, чиято коса става все по-дълга с всяка минута, развявайки се във всички посоки, а веждите му стоят като вимпели на вятъра.

Ерусалим, чуди се той, кой е пътят? — А се знае, че това е хлъзгава дума, Ерусалим, може да бъде идея, както и място: цел, възторг. Къде е Имамовият Ерусалим?

— Падението на блудницата — зазвучава безтелесният глас в ушите му. — Нейният провал, вавилонската курва.

Те фучат в нощта. Луната се затопля, започвайки да клокочи като сирене на фурна; той, Джебраил, вижда от време на време как падат късове от нея, лунни капки, които съскат и клокочат върху цвъртящия небесен тиган. Под тях се появява земя. Горещината става силна.

Това е необятен пейзаж, червеникав, с дървета с плоски върхове. Те прелитат над планини, които също са плосковърхи; дори камъните тук са приплескани от горещината. След това стигат до висока планина с почти съвършени конични измерения, една планина, която стои като пощенска картичка върху полица на камина далече оттук; и в сянката на планината един град, проснат в полите й като молител, а на ниските й склонове един дворец, дворецът, нейният дом: Императрицата, която радиопредаванията са премахнали. Това е една революция на любителското радио.

Джебраил с Имама, яхнал го като килимче, се спуска по-ниско и в струящата нощ улиците изглеждат като живи, гърчат се като змии; пред двореца на поражението на Императрицата сякаш: израства нов хълм; докато ние гледаме, баба, какво става тук? Гласът на Имама виси във въздуха:

— Ела долу. Искам да ти покажа Любовта.

Те са на височината на покривите, когато Джебраил осъзнава, че улиците гъмжат от хора. Човешки същества, натъпкани толкова нагъсто в тези лъкатушещи пътища, че се бяха смесили в една по-голяма съставна цялост, неумолима, змиевидна. Хората се движат бавно с една равна крачка надолу по пасажи в сокаци, надолу по сокаци в странични улици, надолу по странични улици в шосета, всички те събиращи се в главния булевард, дванадесет ленти широк и с огромни евкалиптови дървета отстрани, който води до портите на двореца. Булевардът е претъпкан с човешки род; той е централният орган на това ново многоглаво същество. Седемдесет един до друг, хората вървят мрачно към портите на Императрицата. Пред които домашната й охрана чака в три редици, които лежат, коленичат и стоят прави с готови картечници. Хората крачат нагоре по склона към оръжията; по седемдесет наведнъж, попадат в обсега, оръжията избърборват и те умират и после следващите седемдесет се изкатерват по телата на мъртвите и оръжията отново се изкикотват и хълмът от мъртви израства още по-висок. Тези след тях на свой ред започват да се катерят. Пред тъмните врати на града стоят майки с покрити глави, бутайки обичаните си синове в тържественото шествие, върви, бъди мъченик, направи необходимото, умри.

— Виждаш колко ме обичат — казва безтелесният глас. — Никоя тирания на света не може да устои на силата на тази бавнокрачеща любов.

— Това не е любов — отговаря, плачейки, Джебраил, — това е омраза. Тя ги тласка в ръцете ти. — Обяснението звучи слабо, повърхностно.

— Те ме обичат — казва гласът на Имама, — защото аз съм вода. Аз съм плодородие, а тя е упадък. Те ме обичат за навика ми да чупя часовници. Човешките същества, които се отвръщат от Бог, губят любовта и сигурността, а също така усещането за Неговото безгранично време, което включва минало, настояще и бъдеще; безвременното време, което няма нужда да тече. Ние копнеем за вечното и аз съм вечността. Тя е нищо: тик или так. Гледа се в огледалото всеки ден и е измъчвана от представата за възрастта, от отминаването на времето. Така е затворник на собствената си природа; тя също е в оковите на Времето. След революцията няма да има часовници; ще счупим всичките. Думата часовник ще бъде задраскана от нашите речници. След революцията няма да има рождени дни. Всички ще бъдем родени наново, всички на една и съща непроменяща се възраст в очите на Всемогъщия Бог.

Сега замлъква, защото долу е настъпил великият миг: народът е стигнал до оръжията. Които на свой ред са накарани да замлъкнат, докато безкрайната змия от хора, гигантският питон на вдигналите се маси, прегръща охраната, удушавайки я и смъртоносното кискане на оръжията изведнъж спира. Имамът въздъхва тежко.

— Свършено е.

Светлините в двореца изгасват, докато хората вървят към него със същата премерена крачка както преди. В този миг из тъмния дворец се надига грозен звук, започвайки като високо, тънко, пронизително ридание, задълбочавайки се след това във виене, вой толкова силен, че да изпълни всяка пролука в града със своята ярост. Тогава златният купол на двореца се пръсва като яйце и издигайки се от него, блестейки от чернота, се появява едно митологично привидение с големи черни криле, със свободно развяваща се коса, толкова дълга и черна, колкото е дълга и бяла на Имама: ал-Лат, разбира Джебраил, изригваща от черупката на Айша.

— Убий я — заповядва Имамът.

Джебраил го сваля на церемониалния балкон на двореца с разперени ръце, за да обхване радостта на народа, звук, който се надига като песен и удавя дори воя на богинята. След това е издигнат във въздуха, без да има избор, той е марионетка, отиваща на война; и тя, виждайки го да идва, се обръща и се свива за скок и стенейки ужасяващо, идва към него с пялата си мощ. Джебраил разбира, че Имамът, воювайки както обикновено чрез пълномощници, ще го пожертва със същата готовност, както пожертва хълма от тела пред портите на двореца, че той е войник-самоубиец в служба на делото на духовника. Аз съм слаб, мисли си той, не съм й равен, но тя също е отслабена от поражението си. Силата на Имама движи Джебраил, поставя мълнии в ръцете му и битката е завързана; той хвърля копия-светкавици в краката й, а тя мята комети в слабините му, ние се убиваме един друг, мисли си той, ще умрем и ще има две нови съзвездия в космоса: ал-Лат и Джебраил. Подобно на изтощени воини на застлано с трупове поле, те залитат и си нанасят саблени удари. И двамата бързо отпадат.

Тя пада.

Надолу презглава се превърта ал-Лат, кралицата на нощта; забива се с главата напред в земята, разбивайки я на късчета; и лежи безглав черен ангел с откъснати от малката странична вратичка в дворцовата градина крила, всичко на раздробена купчина. — И Джебраил, отмествайки ужасен поглед от нея, вижда Имама чудовищно израснал, лежащ в предната градина на двореца със зинала към портите уста; и както хората влизат през портите, той ги поглъща цели.

Тялото на ал-Лат се е сбръчкало на тревата, оставяйки след себе си само едно тъмно петно; и сега всеки часовник в столичния град Деш започва да бие и продължава безкрайно, отвъд дванадесет, отвъд двадесет и четири, отвъд хиляда и едно, обявявайки края на Времето, часът, който е отвъд мерките, часът на връщането на изгнаника, на победата на водата над виното, на идването на Безвремието на Имама.

* * *

Когато нощният разказ се променя, когато без предупреждение развитието на събитията в Джахилия и Ятриб дава път на борбата между Имама и Императрицата, Джебраил за кратко се надява, че проклятието е свършило, че сънищата му са върнати към произволната ексцентричност на обикновения живот; но тогава една нова история се включва в стария модел, продължавайки всеки път, когато заспива, от точно същото място, в което е била прекъсната, и когато собственият му образ, преобразен в аватара на архангела, влиза в структурата, надеждата му умира и той още веднъж отстъпва пред неумолимото. Нещата бяха достигнали точката, когато някои от неговите нощни саги изглеждаха по-поносими от други и след апокалипсиса с Имама той се чувства почти доволен, когато следващият разказ започва, разширявайки неговия вътрешен репертоар, защото най-малкото внушава, че божеството, което той, Джебраил, се беше опитал неуспешно да убие, може да бъде Бог на любовта, както и на отмъщението, силата, дълга, правилата и омразата; и това също е един носталгичен вид разказ за една загубена родина; той създава усещане като за връщане към миналото… каква история е тази? Следва веднага. Да започнем от началото: в утрото на четиридесетия си рожден ден, в стая, пълна с пеперуди, Мирза Саид Ахтар гледаше спящата си жена…

* * *

В съдбоносната утрин на неговия четиридесети рожден ден, в стая, пълна с пеперуди, заминдарът^[7] Мирза Саид Ахтар бдеше над спящата си жена и усещаше сърцето си да се изпълва с любов до точката на пръсване. По изключение се беше събудил рано, ставайки преди зазоряване с накиселява-ща от лош сън уста, неговия повтарящ се сън за края на света, в който катастрофата неизменно беше по негова вина. Беше чел Ницше предната вечер — „безмилостният край на този малък твърде разпространен вид, наречен човек“ — и заспа с разтворена върху гърдите си книга. Събуждайки се от шумоленето на пеперудени криле в хладната сумрачна спалня, той беше ядосан на себе си за толкова глупавия избор на четиво преди сън. Обаче сега беше напълно буден. Ставайки тихо, той напъха краката си в чапали и безцелно се заразхожда по верандите на голямата господарска къща, все още в тъмнина заради спуснатите транспаранти, и пеперудите образуваха след него подобна на придворни опашка. В далечината някой свиреше на флейта. Мирза Саид вдигна бамбуковите транспаранти и завърза шнуровете им. Градините бяха потънали в мъглица, през която се завихряха облаците пеперуди, едната мъгла пресичаше другата. Тази отдалечена област винаги е била известна със своите лепидоптери^[8], с тези чудотворни ескадрили, изпълващи въздуха денем и нощем, пеперуди с дарбата на хамелеони, чиито крила променят цвета си, щом кацнат на алените цветя, на охрените пердета, на бокалите от обсидиан или кехлибарените пръстени. В къщата на заминдара, а също и в близкото село чудото на пеперудите стана толкова познато, че започна да изглежда земно, но всъщност те се бяха върнали само преди деветнадесет години, както напомняха слугините. Те са били животни, обладани от демони, поне така гласеше легендата, придружаващи местната светица, святата жена, известна само като Бибиджи^[9] която живяла до двестагодишна възраст и чийто гроб, докато местоположението му не беше забравено, имаше свойството да лекува импотентност и брадавици. От смъртта на Бибиджи преди сто и двадесет години пеперудите изчезнаха в същото царство на легендарното, както самата Бибиджи, така че когато се върнаха точно сто години след заминаването си, отначало изглеждаха като поличба за предстоящо чудотворно събитие. След смъртта на Бибиджи — това трябва бързо да се каже — селото продължи да процъфтява, насажденията от картофи останаха изобилни, но имаше празнини в много сърца, въпреки че днешните селяни нямаха спомени за времето на старата светица. Така завръщането на пеперудите повдигна много духове, но когато очакваните чудеса не успяха да се овеществят, местните малко по малка отново затънаха в неудовлетвореността на всекидневието. Името на господарската къща на заминдара — Перистан, може би водеше началото си от приказните крила на магическите създания, а името на селото Титлипур^[10] със сигурност идваше оттам. Но имената, след като влязат във всеобща употреба, бързо се превръщат в прости звуци, етимологията им бива забравяна, както много от земните чудеса под праха на навика. Хората, обитатели на Титлипур, и ордите от пеперуди се разминаваха помежду си с един вид взаимно пренебрежение. Селяните и семейството на заминдара отдавна бяха изоставили опитите да изключат пеперудите от своите домове, така че когато и да се отвореше някой сандък, група крила излиташе от него като Пандорини дяволчета, които, докато се издигаха, променяха цвета си; имаше пеперуди под затворените капаци на гръмотевичните кутии, в тоалетните на Перистан, във всеки гардероб и между страниците на книгите. А като се събуждаш, намираш пеперудите, спещи на твоите бузи.

Най-накрая обикновеното става невидимо и Мирза Саид вече няколко години престана да забелязва истински пеперудите, но когато първите светлини на зората докоснаха къщата и пеперудите веднага започнаха да блестят, красотата на мига спря дъха му. Той тутакси се втурна към спалнята на жена си в крилото зенана^[11], в което спеше Мишал, обвита в мрежа срещу москити. Вълшебните пеперуди почиваха на откритите пръсти на краката й и очевидно едно москито също беше намерило пътя навътре, защото на ръба на ключицата й имаше линия от малки ухапвания. Той искаше да вдигне мрежата, да пропълзи вътре и да нацелува ухапванията, докато изчезнат. Колко възпалени изглеждаха! Колко ще сърбят, когато се събуди! Но се въздържа, предпочитайки да се наслаждава на невинността на спещите й форми. Тя имаше мека червеникаво-кафява коса, бяла-бяла кожа и очите й зад затворените клепачи бяха копринено сиви. Баща й беше директор на държавната банка, така че това беше неустоима женитба, една уредена сватба, която възстанови състоянието на древното западащо семейство на Мирза и след това с течение на времето въпреки неуспеха им да имат деца, разцъфна в съюз на истинска любов. Изпълненият с чувства Мирза Саид гледаше как Мишал спи и прогони последните отломки от своя нощен кошмар от съзнанието си.

— Как може да бъде изпята песента на света — доказваше той на себе си, — когато може да предложи подобни примери на съвършенство като това прелестно зазоряване?

Продължавайки този ред от щастливи мисли, той се обърна с безгласна реч към спящата си жена.

— Мишал, на четиридесет години съм и съм толкова доволен, колкото четиридесетдневно бебе. Днес виждам, че през годините съм потъвал все по-дълбоко и по-дълбоко в нашата любов и сега плувам подобно на някаква риба в този топъл океан.

Колко много му даваше, чудеше се той; колко много се нуждаеше от нея! Техният брак надхвърляше простата чувственост, беше толкова интимен, че една раздяла беше немислима.

— Да остарея до теб — каза й той, докато тя спеше, — ще бъде привилегия, Мишал.

Той си позволи сантименталността да прати целувка към нея и след това се измъкна на пръсти от стаята. Отново на главната веранда в частните си покои на горния етаж, той хвърли поглед към градините, които започваха да се виждат, след като зората вдигна мъглицата, и видя гледката, която щеше да разруши душевния му покой завинаги, разбивайки го без надежда за възстановяване, в същия миг, когато той се увери в своята ранимост от опустошенията на съдбата.

Една млада жена беше клекнала на моравата с протегната лява длан. На тази повърхност кацаха пеперуди, докато с дясната си ръка тя ги повдигаше и ги пъхаше в устата си. Бавно, методично, тя закусваше с мълчаливо съгласните криле.

Нейните устни, бузи, брадичка бяха силно оцветени от многото различни цветове, които се бяха изтрили от умиращите пеперуди.

Когато Мирза Саид Ахтар видя младата жена да яде леката си закуска на неговата морава, той почувства толкова силен прилив на похот, че веднага се почувства засрамен.

Това е невъзможно — нахока се той, — в края на краищата не съм животно.

Младата жена носеше шафранено жълто сари, увито около голотата й по подобие на бедните жени от тази област й, когато се наведе над пеперудите, сарито увисна свободно напред и откри малките й гърди пред втренчения поглед на прикования заминдар. Мирза Саид протегна ръце да се вкопчи в перилата на балкона и лекото движение на бялата му курта трябва да беше привлякло погледа й, защото тя бързо вдигна глава и погледна право в лицето му.

И не погледна веднага отново надолу. Нито стана и побягна, както той наполовина очакваше да направи.

Ето какво направи: почака няколко секунди, сякаш да види дали има намерение да заговори. Когато не го направи, тя просто поднови своята странна закуска, без да сваля очи от неговото лице. Най-странното във всичко това беше, че сякаш: пеперудите се спускаха като по фуния надолу от просветляващия въздух, отивайки с готовност към протегнатите й длани и собствената си смърт. Тя ги държеше за връхчетата на крилете, отхвърляше глава назад и с върха на тесния си език ги вмъкваше бързо в устата. Щом задържеше устата си отворена, тъмните устни се разделяха предизвикателно и Мирза Саид изтръпна, виждайки пеперудите да пърхат в тъмната пещера на смъртта си и въпреки това не правеха никакъв опит да избягат. Когато беше удовлетворена, че той е видял това, тя съедини устни и започна да дъвче. Останаха така, селската жена долу, земевладелецът горе, докато очите й се извъртяха нагоре в своите гнезда и тя падна тежко на лявата си страна, гърчейки се бясно.

След няколко секунди неподвижна паника Мирза изкрещя: — Хей, къща! Хей, събуди се, спешен случай! — В същото време побягна към величественото махагоново стълбище от Англия, донесено тук от някакво невъобразимо Уоруикшайър, някакво невероятно място, където крал Чарлз I в един влажен и неосветен приорат се беше изкачил по същите стъпала, преди да изгуби главата си през седемнадесетия век на друга временна система. Надолу по тези стълби профуча Мирза Саид Ахтар, последен от рода си, тъпчейки върху призрачните отпечатъци от обезглавени крака, докато бързаше към моравата.

Момичето се гърчеше, мачкайки пеперуди под своето търкалящо се и ритащо тяло. Мирза Саид стигна пръв при нея, въпреки че прислужниците и Мишал, събудени от неговия вик, не бяха твърде изостанали. Той сграбчи момичето за челюстта и насила я отвори, пъхвайки лежащо наблизо клонче, което тя веднага прехапа надве. Кръв се процеди от порязаната й уста и той се уплаши за езика й, но точно тогава болестта я остави, тя се успокои и заспа. Мишал нареди да бъде занесена в собствената й спалня и сега Мирза Саид беше задължен да се втренчи във втора спяща красавица в това легло и беше поразен за втори път от това като че ли твърде богато и дълбоко усещане, за да бъде наречено с грубото име похот. Той откри, че веднага му се догади от собствените му нечисти помисли и че същевременно е въодушевен от чувствата, които се въртяха в него, свежи чувства, чиято новота много го развълнува. Мишал дойде до съпруга си.

— Познаваш ли я? — попита Саид и тя кимна.

— Сираче. Прави малки емайлирани животинки и ги продава край главния път. Припадничава е от съвсем малка.

Не за пръв път Мирза Саид беше изпълнен със страхопочитание пред дарбата на жена си да се замесва с други човешки същества. Той самият едва ли можеше да разпознае повече от шепа селяни, но тя знаеше галеното име на всеки, семейните истории и доходи. Те й разказваха дори сънищата си, въпреки че малко от тях сънуваха повече от веднъж месечно, тъй като бяха твърде бедни, за да си позволяват подобен лукс.

Преливащата нежност, която почувства на разсъмване, се върна и той я прегърна през раменете. Тя облегна главата си на него и каза нежно:

— Честит рожден ден.

Той я целуна по косата. Стояха прегърнати, гледайки спящото момиче. Айша: жена му каза името.

* * *

След като сирачето Айша стигна пубертета и стана заради умопомрачената си красота и изражението си на гледаща в друг свят обект на желанието на много млади мъже, започна да се говори, че търси любовник от небето, защото се мисли за твърде добра за смъртните мъже. Нейните отхвърлени ухажори се оплакваха, че от практическа гледна точка тя няма право да бъде толкова придирчива, защото на първо място е сирак и на второ е обладана от демона на епилепсията, който със сигурност ще отблъсне всички небесни духове, които иначе биха могли да проявят интерес. Някои огорчени младежи стигнаха дотам да внушават, че тъй като недостатъците на Айша ще й попречат някога да намери съпруг, тя може да започне да си взима любовници, така че да не прахосва тази красота, която напълно справедливо би трябвало да бъде дадена на по-малко несигурна личност. Въпреки тези опити на младите мъже на Титлипур да я превърнат в своя курва, Айша остана целомъдрена, като нейната защита беше поглед с толкова яростно съсредоточаване върху кръпка въздух над лявото рамо на човека, че редовно беше бъркан с презрение. След това хората научиха за новия й навик да поглъща пеперуди и промениха мнението си за нея, убедени, че не е с всичкия си и затова опасна за лягане, в случай че демоните се прехвърлят в любовниците й. След това похотливите мъже от селото я оставиха на мира, сама с нейните животни-играчки и странната й прехвръкваща диета. Обаче един младеж започна да сяда на малко разстояние от нейната врата, обърнат дискретно в противоположната посока, сякаш е на пост, въпреки че тя вече нямаше нужда от защитници. Той беше бивш недокосваем от съседното село Чатнапатна, който беше приел исляма и името Осман. Айша никога не благодареше за присъствието на Осман, нито той искаше подобна благодарност. Покритите с листа клони на селото се люлееха над главите им от лекия ветрец.

Селото Титлипур се беше разраснало под сянката на огромна индийска смокиня, единствен монарх, който управляваше със своите многочислени корени над площ повече от половин миля в диаметър. Досега растежът на дърво в селото и на село в дървото беше станал толкова заплетен, че беше невъзможно да се направи разлика между двете. Някои области от дървото бяха станали добре известни любовни кътчета; други бяха птичи пътечки. Някои от по-бедните работници бяха построили груби подслони в ъглите на яки клони и в действителност живееха в гъстия листак. Имаше клони, които се използваха като пътеки из селото, от брадите на старото дърво бяха направени детски люлки, а на места, където се спускаше ниско над земята, неговите листа образуваха покриви за много колиби, сякаш висящи от зеленината подобно на гнезда на птици-тъкачки^[12]. Когато се събираше селският пан-чаят^[13], той се разполагаше на най-якия клон. Селяните бяха свикнали да споменават за дървото чрез името на селото и за селото просто като „дървото“. На обитателите-нечовеци на индийската смокиня — медни мравки^[14], катерици, бухали — им беше оказвано уважението, дължимо на съграждани. Само пеперудите бяха пренебрегвани като надеждни, отдавна показали, че са лъжливи.

Това беше мюсюлманско село, затова приелият исляма Осман беше дошъл тук в палячовските си одежди и със своя „бум-бум“ вол, след като беше възприел вярата от отчаяние, надявайки се, че променяйки името си на мюсюлманско, то ще му донесе повече добро от по-ранни преименувания, например когато недокосваемите бяха преименувани в „деца на Бога.^[15]“. Като дете на Бога в Чатнапатна не му беше позволявано да черпи вода от кладенеца, защото докосването на един парий щяло да замърси питейната вода… Без земя и сирак като Айша Осман изкарваше прехраната си като палячо. Волът му носеше яркочервени хартиени конуси върху рогата си и много сърмена драперия върху носа и гърба си. Той обикаляше от село на село, изпълнявайки един номер по сватби и други празненства, в който волът беше негов важен партньор и фон на заден план, който кимаше в отговор на негов въпрос, едно кимване за „не“, две за „да“.

— Селото, където сме пристигнали, хубаво ли е? — ще попита Осман.

— Бум — не се съгласяваше волът.

— Не е ли? О, да, хубаво е. Виж: не са ли хората добри?

— Бум!

— Какво? Значи е село от грешници?

— Бум, бум!

— Боже мой! Тогава значи всички ще отидат в ада?

— Бум, бум!

— Но, бхайджан, няма ли надежда за тях?

— Бум, бум — предлагаше волът спасение. Осман възбудено се навеждаше, поставяйки ухо на волската уста.

— Кажи бързо. Какво трябва да направят, за да бъдат спасени? — В този момент волът дръпваше кепето от Османовата глава и го разнасяше из тълпата, молейки за пари, и Осман щастливо кимаше: Бум, бум.

Осман, преминалият към исляма, и неговият „бум-бум“ вол бяха харесвани в Титлипур, но младия мъж искаше одобрението на едно лице, а то не искаше да го даде. Той й беше признал, че преминаването към исляма е било в по-голямата си част тактическо: „Само така можех да получа питие, биби, какво да прави човек?“ Тя беше оскърбена от признанието му, осведоми го, че не е никакъв мюсюлманин, душата му е в опасност и че може да се върне обратно в Чатнапатна и да умре от жажда, доколкото зависи от нея. Лицето й се зачерви, докато говореше с неизмеримо силно разочарование от него, и силата на това разочарование му даваше оптимизма да стои клекнал на дузина крачки от дома й ден след ден, но тя продължаваше да крачи горделиво покрай него с вирнат нос, без дори едно добро утро или надявам се, че си добре.

Веднъж седмично каруците на Титлипур с картофи се затъркулваха надолу по изровения, тесен четиричасов коловоз до Чатнапатна, който беше на мястото, където коловозът срещаше големия главен път. В Чатнапатна се изправяше високият блестящ алуминиев силоз на търговците на едро на картофи, но това нямаше нищо общо с редовните посещения на Айша в града. Тя се качваше на стоп на картофена каруца, стискайки малък вързоп от зебло, за да занесе играчките си на пазара. Чатнапатна беше известна в областта с детските си джунджурии, дялани дървени играчки и емайлирани статуетки.

Осман и неговият вол стояха накрая на индийската смокиня, наблюдавайки я как подскача на върха на чувалите с картофи, докато не се смали до точка.

В Чатнапатна тя се отправи към помещенията на Шри Шринивас, собственик на най-голямата фабрика за играчки в града. На стените й висяха политическите графити на деня: Гласувай за ръката. Или по-учтиво: Моля, гласувайте за КП (м).^[16] Над тези увещания стоеше гордото заявление: Фабрика за играчки Шринивас. Нашето мото: честност & творчество. Шринивас беше вътре: мъж като голямо желе, главата му бе подобна на плешиво слънце, петдесетинагодишен човек, когото целоживотното продаване на играчки не беше успяло да вкисне. Айша му дължеше прехраната си. Той беше толкова впечатлен от артистичността на нейното дялкане, че се съгласи да купува толкова, колкото може да произведе. Но въпреки неговото обичайно добродушие изражението му потъмня, когато Айша отвори вързопчето си и му показа две дузини фигурки на млад мъж с палячовска шапчица, придружаван от украсен вол, който можеше да навежда покритата си със сърма глава. Разбирайки, че Айша е простила на Осман неговото приемане на друга вяра, Шри Шринивас изкрещя:

— Този човек е предател на своето рождение. Що за човек ще смени боговете толкова лесно, както своите дхоти? Бог знае какво ти става, дъще, но аз не искам тези кукли.

На стената зад неговото писалище висеше рамкиран сертификат, на който пишеше с претрупан със заврънкулки шрифт: Настоящото удостоверява, че мистър ШРИ С. ШРИНИВАС е експерт по геологическата история на планетата Земя, прелитайки през Гранд Каньон със СИНИК ЕЪРЛАЙНЗ. Шринивас затвори очи и скръсти ръце, един несмеещ се Буда, с неоспоримия авторитет на човек, който е летял.

— Това момче е дявол — каза той с решителност и Айша загъна куклите в своето парче зебло, обръщайки се да си върви, без да спори. Очите на Шринивас се ококориха. — Проклета да си — извика той, — причиняваш ми мъка! Мислиш, че не знам, че се нуждаеш от парите? Защо направи толкова тъпо нещо? Какво ще правиш сега? Веднага отивай и направи кукли за СП, двойно по-бързо, и аз ще платя най-добрата цена и отгоре, защото съм щедър до недостатък.

Личното изобретение на мистър Шринивас беше куклата „Семейно планиране“, социално отговорна редакция на старата руска куклена идея. Вътре в костюмирана и оботушена кукла Аба имаше скромно облечена в сари Ама, а вътре в нея дъщеря, съдържаща син. Две деца са достатъчно: това беше посланието на куклите.

— Направи ги бързо, бързо — извика Шринивас след излизащата Айша. — Куклите за СП имат голям оборот.

Айша се обърна и се усмихна.

— Не се тревожи за мен, Шринивасджи — каза тя и си тръгна.

Сирачето Айша беше на деветнадесет години, когато започна връщането си пеша в Титлипур покрай изровения картофен коловоз, но по времето, когато се появи около четиридесет и осем часа по-късно в селото си, тя беше придобила един вид неостаряване, защото косата й беше побеляла като сняг, докато кожата й си беше възвърнала сияйното съвършенство на новороденото и въпреки че беше напълно гола, пеперудите се бяха установили по цялото й тяло в толкова плътни рояци, че тя сякаш носеше рокля от най-деликатната материя във вселената. Палячото Осман се упражняваше с вола близо до коловоза, защото, въпреки че беше разтревожен до смърт от нейното продължително отсъствие и беше прекарал цялата минала нощ в търсенето й, все още беше необходимо да си изкарва хляба. Когато спря погледа си на нея, този млад човек, който никога не беше уважавал Бог, защото беше роден недокосваем, беше изпълнен със свещен ужас и не посмя да доближи момичето, в което беше толкова безпомощно влюбен.

Тя влезе в своята колиба и спа цял ден и цяла нощ, без да се събужда. След това отиде да се срещне със старшия на селото, сарпанч^[17] Мохамед Дин, и го осведоми спокойно, че й се е явил архангел Джебраил и е лежал до нея да почива.

— Величие дойде между нас — съобщи тя на разтревожения сарпанч, който досега беше по-загрижен за картофените квоти, отколкото за трансцендентното. — Всичко ще се иска от нас и всичко ще ни се даде.

В друга част на дървото жената на сарпанча Хатиджа успокояваше един плачещ палячо, който трудно можеше да приеме, че е изгубил любимата си Айша от едно по-висше същество, защото когато архангел легне с една жена, тя е изгубена завинаги за мъжете. Хатиджа беше стара и разсеяна и често непохватна, когато се опитваше да бъде нежна, и даде на Осман хладна утеха:

— Слънцето винаги залязва, когато човек се страхува от тигри — цитира тя стара поговорка: лошите новини винаги идват изведнъж.

Скоро след като историята за чудото се разчу, момичето Айша беше повикано в голямата къща и през следващите дни прекарваше дълги часове със заминдаровата съпруга бегум Мишал Ахтар, чиято майка също беше дошла на гости и беше хлътнала по белокосата жена на архангела.

* * *

Сънуващият сънувайки иска (но не може) да протестира: никога не съм я докосвал с пръст, какво си мислите, че е това — някакъв мокър сън или какво? Проклет да съм, ако зная откъде това момиче получава информацията/вдъхновението си. Не оттук, това е сигурно.

Случи се следното: тя се връщаше към селото си, но тогава сякаш изведнъж започна да я оборва умора и тя слезе от пътя, за да легне в сянката на едно тамариндово дърво и си почине. В мига, когато очите й се затвориха, той беше до нея, сънуващият Джебраил в палто и шапка, изнемогващ от жега. Тя погледна към него, но не можеше да каже какво вижда, може би крила, ореоли, вътрешностите му. След това легна до нея, откривайки, че не може да се изправи, крайниците му бяха станали по-тежки от стоманени блокове, сякаш тялото му щеше да бъде смазано до земята от собствената си тежест. Когато свърши да го гледа, тя кимна сериозна, сякаш беше говорил, и след това развърза парцала, който носеше за сари и се изтегна до него, гола. След това в съня той заспа, изгаснал и студен, като че някой е извадил щепсела, и когато се засънува отново буден, тя стоеше пред него с тази разпусната бяла коса и облеклите я пеперуди: преобразена. Тя все още кимаше с унесено изражение на лицето, получавайки вест от нещото някъде, което тя наричаше Джебраил. След това го остави лежащ там и се върна в селото, за да направи своето излизане на сцената.

Така, сега имам жена насън, сънуващият си възвръща в достатъчна степен съзнанието, за да мисли. Какво, по дяволите, да правя с нея? — Но това не зависи от него. Айша и Мишал Ахтар са заедно в голямата къща.

* * *

От рождения си ден насам Мирза Саид беше изпълнен със страстни желания, „сякаш животът започва истински на четиридесет“, чудеше се жена му. Техният брак стана толкова деен, че слугите трябваше да сменят чаршафите три пъти дневно. Мишал тайно се надяваше, че това нарастване на либидото на съпруга й ще доведе до зачеване, защото беше на твърдото мнение, че ентусиазмът е от значение, каквото и да казват лекарите против, и че годините в мерене на температурата всяка сутрин преди да стане от леглото и след това нанасянето на резултатите на милиметрова хартия, за да установи кривата на овулацията си, всъщност са разубедили бебетата да бъдат родени, донякъде защото беше трудно да бъдеш подходящо енергичен, когато науката си ляга заедно с теб, и отчасти, по нейно мнение, защото никой самоуважаващ се зародиш не би искал да влезе в утробата на толкова механично програмирана майка. Мишал все още се молеше за дете, въпреки че вече не споменаваше този факт на Саид, за да му спести усещането, че я е провалил в това отношение. Със затворени очи, преструвайки се на заспала, тя призоваваше Бог за знак и когато Саид стана толкова любещ, толкова често, тя се чудеше дали не е това. В резултат странната му молба отсега нататък, когато идват в Перистан, тя да възприема „старите нрави“ и да се оттегля в пурдах,^[18] не беше приета с отвращението, което заслужаваше. В града, където държаха голяма и гостоприемна къща, заминдарът и жена му бяха известни като една от „най-модерните“ и „дискодвойки“ в околността; те колекционираха съвременно изкуство и организираха щури купони, като канеха приятели за натискане в тъмното, докато гледаха софтпорно на видео. Така че когато Мирза Саид каза: „Мишу, няма ли да бъде някак си възхитително, ако ние пригодим нашето поведение да подхожда на тази стара къща“, тя трябваше да се изсмее в лицето му. Но вместо това отговори, „Както желаеш, Саид“, защото той й даде да разбере, че това е един вид еротична игра. Той дори намекна, че неговата страст към нея е станала толкова завладяваща, че той може да има нужда да я изрази във всеки миг и ако по това време е навън на открито, това може да смути служителите; сигурно пък нейното присъствие щеше да направи невъзможно за него да се съсредоточава върху която и да е от неговите задачи и между другото в града „ние ще бъдем напълно съвременни.“ От това тя разбра, че градът е пълен с разсейващи Мирза неща, така че изгледите й да зачене бяха най-големи точно тук, в Титлипур. Тя реши да стои затворена. Тогава покани майка си да дойде и да остане, защото ако вземеше да се затвори в зенана^[19], щеше да има нужда от компания. Мисис Курейши пристигна тресяща се от закръглено настървение, решена да хока зетя си, докато не се откаже от тези пурдах-глупости, но Мишал учуди майка си с молбата: „Моля те, недей.“

Мисис Курейши, жената на директора на държавната банка, самата беше твърде светска жена.

— Мишу, всъщност през цялото ти тийнейджърство ти беше сивата гъска, а аз хипарката. Мислех, че сама се измъкна от това блато, но днес виждам, че те е бутнал отново вътре. — Жената на финансиста винаги е била на мнението, че зетят й е таен скръндза, мнение, което оцеля, въпреки че беше оставено да се задуши без нито късче подкрепящо го доказателство. Пренебрегвайки ветото на дъщеря си, тя придружи Мирза Саид в симетрично подредената градина и го нападна, тресейки се по обичая си, за да подчертае казаното. — Какъв живот живеете? — попита тя. — Дъщеря ми не е за заключване, а за извеждане! За какво е цялото ти богатство, ако също го държиш под ключ? Синко, отключи и двете: жена и портфейл! Отведи я някъде, обновете любовта си на някаква приятна екскурзия! — Мирза Саид отвори уста, не намери отговор, затвори я отново. Объркана от собственото си красноречие, от идеята за ваканция, която беше родила изцяло под напора на момента, мисис Курейши се запали по темата си. — Просто се пригответе и тръгвайте! — настоя тя. — Тръгвайте, човече, тръгвайте! Заминете с нея или искате да я заключите, докато тя си замине — тук тя ръгна заплашително пръст в небето — завинаги?

Мирза Саид виновно обеща да обмисли идеята.

— Какво чакаш? — извика тя тържествуващо. — Мекушавец такъв! Хамлет такъв!

Нападките на тъща му предизвикаха един от периодичните пристъпи на самопорицание, които измъчваха Мирза Саид, откакто убеди Мишал да сложи фереджето. За да се утеши, той се залови да прочете романа на Тагор „Домът и светът“, в който един заминдар убеждава жена си да излезе от пурдах, след което тя избягва с един политически агитатор в кампанията свадеши^[20] и заминдарът свършва мъртъв. Романът веднага го развесели, но след това подозренията му се върнаха. Беше ли искрен в причините, които изтъкна на жена си, или просто търсеше начин за разчистване на терена за своето преследване на мадоната на пеперудите, епилептичката Айша? „Някое крайбрежие — помисли си той, спомняйки си мисис Курейши с очите и на обвиняващ ястреб, — нещо чисто.“ Присъствието на тъща му, доказваше той на себе си, беше допълнително доказателство за неговата bona fide^[21]. He беше ли окуражил положително Мишал да прати да я повикат, въпреки че отлично знаеше, че старата дебелана не можеше да го понася и ще го заподозре във всяка възможна лукавщина под слънцето? „Щях ли да бъда толкова запален да дойде, ако планирах някоя шмекерия?“, зададе си въпроса той. Но заядливите вътрешни гласове продължаваха: „Всичката тази скорошна сексология, този подновен интерес към твоята лейди съпруга, е просто пренасяне. Всъщност копнееш за своята селска проститутка да дойде и проституира с теб.“

Вината имаше за последица заминдаровото усещане, че е напълно безполезен. В неговото нещастие обидите на тъща му започнаха да изглеждат като буквалната истина. „Мекушавец“, нарече го тя и седейки в кабинета си, заобиколен от шкафове за книги, в които червеи със задоволство дъвчеха безценни санскритски текстове, подобни на които не можеха да бъдат намерени дори в националните архиви, и по-малко възвисяващите събрани съчинения на Пърси Уестърмен^[22], Дж. Е. Хенти^[23] и Дорнфорд Йейтс^[24], Мирза Саид призна, да, слабото ми място е, че съм мекушав. Родът беше на седем поколения й размекването продължаваше седем поколения. Той тръгна надолу по коридора, в който предците му висяха в съкрушителни позлатени рамки, и започна да съзерцава огледалото, което беше окачил на последното свободно място като напомняне, че и той един ден трябва да се изкачи на тази стена. Той беше мъж без остри ъгли и остри ръбове; дори лактите му бяха покрити с малки възглавнички от месо. В огледалото видя тънките мустаци, слабата брадичка, изцапаните с паан устни.^[25] Бузи, нос, чело: всичко мекушаво, мекушаво, мекушаво.

— Кой ще види нещо в тип като мен? — извика той и когато осъзна, че е бил толкова развълнуван, че е говорил на глас, разбра, че трябва да е влюбен, че се е поболял като куче от любов и че обектът на неговите чувства вече не е любещата му жена.

Тогава какъв проклет, повърхностен, ловък и самозалъгващ се тип съм аз — въздъхна той за себе си, — да се променя толкова много, толкова бързо. Заслужавам да бъда довършен без церемонии.

Но той не беше от типа, който се хвърля върху меча си. Вместо това се помота из коридорите на Перистан и твърде скоро къщата упражни магията си и го върна отново към нещо подобно на добро настроение.

Къщата: въпреки приказното си име, тя беше солидна, твърде неинтересна сграда, смятана за екзотична само заради това, че е в погрешната страна. Била е построена преди седем поколения от някой си Пероун, английски архитект, много облагодетелстван от колониалните власти, чийто единствен стил беше този на неокласическата английска земевладелска къща. През онези дни големите заминдари бяха луди по европейската архитектура. Прапрапрапрапрадядото на Саид го беше наел пет минути след като се запознал с него на приема на вицекраля, за да покаже публично, че не всички индийски мюсюлмани са подкрепяли акцията на войниците на Мерут^[26] или са съчувствали на последвалите я въстания, не, не, по никакъв начин — и след това му дал carte blanche, — така сега Перистан стоеше по средата на почти тропическите картофени ниви до голямата индийска смокиня, покрита с пълзящи орнаментални храсти, със змии в кухните и скелети на пеперуди в шкафовете. Някои казваха, че името й се дължи повече на англичанина, отколкото на нещо по-фантастично: то беше просто съкращение от Пероунистан.

След седем поколения тя най-после беше започнала да изглежда като принадлежаща на този пейзаж от волски каруци, палмови дървета и високи, ясни и натежали от звезди небеса. Дори прозорецът с цветно стъкло, гледащ надолу към стълбата на крал Чарлс Безглавия, беше по някакъв неопределим начин натурализиран. Много малко от тези заминдарски къщи бяха оцелели от егалитарните опустошения на съвременността и съответно над Перистан висеше нещо от мистичния ореол на музей, въпреки че или защото Мирза Саид се гордееше много със стария дом и беше харчил разточително, за да го поддържа в добро състояние. Той спеше под висок балдахин от изкусно кована мед в подобно на кораб легло, заемано от трима вицекрале. В главния салон обичаше да седи с Мишал и мисис Курейши в необикновения триместен любовен стол. В единия край на това помещение на дървени трупчета стоеше навит исполински килим от Шираз, очаквайки времето на бляскавия прием, който щеше да заслужи неговото разгъване и което никога не настъпи. В трапезарията се изправяха яки класически колони с богато украсени коринтски фризове, имаше каменни и истински пауни, разхождащи се по главното стълбище към къщата, и подрънкващи в залата венециански полилеи. Оригиналните пункахи все още бяха напълно действащи и всички техни шнурове пътуваха по скрипци и през дупки в стените и подовете до малък задушен шкаф за обувки, където седеше пункахджията и дърпаше всички едновременно, затворен в иронията на зловонния въздух в това малко местенце, докато изпраща хладен ветрец до всички други части на къщата. Прислужниците също датираха от седем поколения назад и заради това бяха изгубили изкуството на оплакването. Важаха старите нрави: дори от сладкаря на Титлипур се изискваше да търси одобрението на заминдара, преди да започне да продава каквито и да било нови бонбони, които може да е изнамерил. Животът в Перистан беше толкова лесен, колкото беше труден под дървото; но дори върху подобни закътани съществувания могат да паднат тежки удари.

* * *

Откритието, че жена му прекарва по-голямата част от времето затворена в кабинета си с Айша, изпълни Мирза с непоносимо раздразнение, една екзема на духа, която го подлудяваше, защото нямаше начин да бъде почесана. Мишал се надяваше, че архангелът, Айшиният съпруг, ще й дари едно бебе, но тъй като не можеше да го каже на съпруга си, тя ставаше мрачна и кисело вдигаше рамене, когато я питаше защо прахосва толкова време с най-лудото момиче на селото. Новата сдържаност на Мишал влошаваше сърбежа в сърцето на Мирза Саид и го направи и ревнив, въпреки че не беше сигурен дали ревнуваше Айша или Мишал. Той за пръв път забеляза, че господарката на пеперудите имаше очи със същата блестяща сива отсянка като жена му и по някаква причина и това също го ядосваше, сякаш то доказваше, че жените се съюзяват срещу него, шепнейки си Бог знае какви тайни; може би те клюкарстваха за него! Тази работа със зенана изглежда беше докарала неприятни последици; дори тази стара пихтия мисис Курейши беше омаяна от Айша. Истинска тройка, мислеше си Мирза Саид; когато идол влиза през вратата ти, здравият разум излиза през прозореца.

А що се отнася до Айша: когато срещаше Мирза на балкона или в градината, където той се разхождаше, четейки любовна поезия на урду, тя беше неизменно почтителна и плаха; но доброто й държане, съчетано с пълната липса на поне някаква искра еротичен интерес, тласкаше Саид все по-дълбоко и по-дълбоко в безпомощността на неговото отчаяние. Случи се тогава, когато един ден той проследи Айша да влиза в жилището на жена му и няколко минути по-късно чу гласа на тъща си да се издига в мело драматичен крясък и той, обзет от слонска отмъстителност, нарочно изчака пълни три часа, преди да отиде да провери. Откри мисис Курейши да скубе косите си и да ридае като филмова звезда, докато Мишал и Айша седяха една срещу друга с кръстосани крака на леглото, сиви очи, втренчени в сиви очи, и лицето на Мишал беше сгушено в протегнатите длани на Айша.

Излезе, че архангелът беше осведомил Айша, че жената на заминдара умира от рак, че гърдите й са пълни с пагубни възли на смъртта и че тя няма повече от няколко месеца живот. Местонахождението на рака доказа на Мишал жестокостта на Бог, защото само зло божество може да разположи смърт в гърдите на жена, чиято единствена мечта беше да кърми нов живот. Когато Саид влезе, Айша настоятелно шепнеше на Мишал:

— Не бива да мислиш така. Бог ще те спаси. Това е изпитание на вярата.

Мисис Курейши съобщи на Мирза Саид лошите новини с много писъци и вой и за объркания заминдар това беше последната капка. Той изпадна в ярост и започна силно да крещи и трепери, сякаш всеки миг щеше започне да разбива мебелите в стаята, както и обитателите й.

— По дяволите с вашия призрачен рак! — изпищя той към Айша в своето раздразнение. — Дойде в моята къща със своята лудост и сипа отрова в ушите на семейството ми. Махай се оттук със своите видения и своя невидим съпруг. Тук е модерният свят и лекарите, а не духове от картофените полета, са тези, които ни казват кога сме болни. Ти предизвика тази тъпа дандания за нищо. Махай се и никога повече не се връщай на земите ми.

Айша го изслуша, без да отделя очите или ръцете си от Мишал. Когато Саид спря да си поеме дъх, свивайки и разпускайки юмруците си, тя нежно каза на жена му: „Всичко ще бъде поискано от нас и всичко ще ни се даде.“ Когато той чу тази формула, която хората из цялото село бяха започнали папагалски да повтарят, сякаш знаеха какво означава, Мирза Саид Ахтар за кратко полудя, вдигна ръка и повали Айша в безсъзнание. Тя падна на пода с кървяща уста, с избит от юмрука му зъб и както лежеше там, мисис Курейши отправи обида към своя зет.

— О, Боже, поверила съм дъщеря си на грижите на убиец. О, Боже, бияч на жени. Продължавай, удари имен, потренирай малко. Осквернител на светици, богохулник, дяволе нечист.

Саид напусна стаята, без да каже дума. На следващия ден Мишал Ахтар настоя да се върне в града за пълни изследвания. Саид не отстъпи.

— Ако искаш да дадеш воля на суеверието, върви, но не очаквай от мен да те придружа. Осем часа каране във всяка посока; така че по дяволите с това.

Мишал замина същия следобед с майка си и шофьора и в резултат Мирза Саид не беше там, където трябваше да бъде, значи до жена си, когато резултатите от изследванията й бяха съобщени: положителен, операцията невъзможна, твърде напреднал, хищните лапи на рака се бяха забили дълбоко в гърдите й. Няколко месеца, шест, ако беше късметлийка, и скоро преди това щеше да дойде болката. Мишал се върна в Перистан и се отправи направо към жилището си в зенана, където написа на съпруга си официална бележка на светло лилав лист за писмо, уведомявайки го за лекарската диагноза. Когато прочете смъртната й присъда, написана със собствената й ръка, много силно му се прииска да избухне в сълзи, но очите му упорито оставаха сухи. Много години не беше имал време за Върховния, но сега няколко от Айшините фрази неочаквано изплуваха в съзнанието му. Бог ще те спаси. Всичко ще се даде. Хрумна му една горчива суеверна мисъл: „Това е проклятие — мислеше си той. — Защото изпитвах страст към Айша, тя уби жена ми.“

Когато отиде в зенана, Мишал отказа да се срещне с него, но майка й, препречваща вратата, му подаде втора бележка на ароматизирана синя хартия. „Искам да видя Айша — пишеше вътре. — Моля за любезното ти разрешение.“ Навеждайки глава, Мирза Саид даде съгласието си и засрамено се за-тътри обратно.

* * *

C Махунд винаги има борба; при Имама робство; но с това момиче няма нищо. Джебраил е бездеен, обикновено заспал в съня, както е в живота. Тя идва при него под едно дърво или в някой ров, чува каквото не казва, взима каквото й е нужно и си тръгва. Например какво знае за рака? Съвършено нищо.

Всички около него, мисли си той, докато е полубуден-полусънуващ, са хора, чуващи гласове, прелъстявани от слова. Но не неговите; никога неговия истински материал. — Тогава чии? Кой шепне в ушите им, позволявайки им да преместват планини, да спират часовници, да диагностицират болести?

Той не може да разбере.

* * *

В деня след завръщането на Мишал в Титлипур момичето Айша, която хората бяха започнали да наричат кахин, пир^[27], напълно изчезна за цяла седмица. Нейният злочест обожател Осман палячото, който я следваше на разстояние по прашния картофен коловоз към Чатнапатна, разказа на селяните, че се вдигнал ветрец и духнал прах в очите му; когато успял да ги почисти, тя „просто беше изчезнала“. Обикновено когато Осман и неговият вол започваха да разказват своите измислени истории за джинове, вълшебни лампи и Сезам, отвори се, селяните гледаха търпеливо и го подкачаха, добре, добре, Осман, запази ги за онези идиоти в Чатнапатна; те може да си падат по такива неща, но тук, в Титлипур, ние знаем как стоят нещата и че дворци не се появяват, освен ако хиляда и един работници не ги построят, нито изчезват, освен ако същите работници не ги бутнат. Обаче в този случай никой не се присмя на палячото, защото щом се отнасяше за Айша, селяните бяха готови да повярват всичко. Те постепенно бяха повярвали, че снежнокосото момиче е истинската наследница на Бибиджи, защото не се ли бяха появили отново пеперудите в годината на нейното раждане и не я ли следваха като плащ? Айша беше реабилитацията на дълго вгорчаваната надежда, породена от завръщането на пеперудите, и доказателство, че все още са възможни велики неща в този живот, дори за най-слабите и бедните в страната.

 

 

 

— Ангелът я е отнесъл — чудеше се жената на сарпанча Хатиджа и Осман избухна в сълзи. — Но не, това е чудо — обясни неразбиращата стара Хатиджа.

Селяните закачаха сарпанча:

— Как може да си старейшина на селото с толкова нетактична съпруга, направо не ни го побира умът.

— Вие ме избрахте — отговаряше той намусено.

На седмия ден след нейното изчезване Айша бе забелязана да крачи към селото отново гола и облечена в златни пеперуди, със своята сребриста коса, вееща се на лекия ветрец. Тя отиде направо в дома на сарпанча Мохамед Дин и поиска панчаятът на Титлипур да бъде събран за спешна среща.

— Сполетя ни най-голямото събитие в историята на дървото — довери му тя. Мохамед Дин, неспособен да й отказва, определи времето на срещата за същата вечер след смрачаване.

Тази нощ членовете на панчаята заеха местата си на обичайния клон на дървото, докато Айша кахин стоеше пред тях на земята.

— Летях с ангела в най-високите висоти — каза тя. — Да, дори до лотосовото дърво в най-далечния край. Архангелът Джебраил ни донесе вест, която е и заповед. Всичко се изисква от нас и всичко ще ни бъде дадено.

Нищо в живота на сарпанч Мохамед Дин не го беше подготвило за избора, пред който щеше да бъде изправен.

— Какво иска ангелът, Айша, дъще? — попита той, борейки се да овладее гласа си.

— Волята на ангела е — всички ние, всеки мъж, жена и дете от селото да започнат веднага да се приготвят за поклонение. Заповядано ни е да отидем пеша оттук до Мека Шариф^[28], за да целунем Черния камък в Кааба, в центъра на Харам Шариф, свещената джамия. Там непременно трябва да отидем.

Сега квинтетът на панчаята започна разгорещено да спори. Трябваше да бъдат взети под внимание посевите и невъзможността да бъдат изоставени домовете en masse.

— Това е невъзможно, дете — каза й сарпанчът. — Добре известно е, че Аллах извинява тези, които наистина са неспособни да отидат на хаджилък и умра^[29] по здравословни причини и поради бедност. Но Айша остана мълчалива и старейшините продължиха да спорят. След това като че нейното мълчание зарази всички останали и за дълъг момент, през които въпросът беше разрешен — въпреки че никой никога не успя да разбере по какъв начин, — не беше произнесена нито дума. Осман палячото беше този, който най-накрая проговори, Осман, приелият исляма, за когото новата му вяра не беше нещо повече от чаша вода.

— Оттук до океана са почти двеста мили — извика той. — Тук има стари жени и бебета. Как можем да тръгнем?

— Бог ще ни даде силата — ведро отговори Айша.

— Не ти ли е хрумвало — викна й той, отказвайки да се предаде, — че там има могъщ океан между Мека Шариф и нас? Как изобщо ще го прекосим? Нямаме пари за поклонническите кораби. Може би ангелът ще ни направи криле, така че да можем да литнем?

Много селяни ядосано заобиколиха богохулника Осман.

— Сега млъкни — сгълчи го сарпанчът Мохамед Дин. — Не си от дълго в нашата вяра или в нашето село. Дръж си плювалника затворен и научи нашите нрави.

Обаче Осман отговори нахално:

— Значи така посрещате нови заселници. Не като равни, а като хора, които трябва да правят каквото им се каже.

Възел от мъже със зачервени лица започна да се стяга около Осман, но преди да може да се случи нещо друго, кахината Айша промени изцяло настроението, отговаряйки на въпросите на палячото.

— Ангелът обясни и това — каза тя тихо. — Ние ще вървим двеста мили и когато стигнем до брега на океана, ще стъпим в пяната и водите ще се разтворят за нас. Вълните ще се разделят и ние ще прекосим по дъното на океана до Мека.

* * *

Следващата сутрин Мирза Саид Ахтар се събуди в къща, която беше станала необичайно тиха и когато позвъни за прислужниците, нямаше отговор. Тишината се беше разпростряла и в картофените полета; но под широкия, полюляващ се покрив на титлипуровото дърво цареше суматоха. Панчаятът беше гласувал единодушно да се подчинят на заповедта на архангел Джебраил и селяните бяха започнали да се приготвят за заминаване. Отначало сарпанчът поиска от дърводелеца Иза да построи носилки, които да бъдат теглени от волове, на които старите и немощните да могат да пътуват, но тази идея беше усмъртена от собствената му жена, която му каза:

— Не слушаш, сарпанч сахибджи! Не каза ли ангелът, че трябва да вървим? Тогава това и трябва да направим.

Само най-малките деца трябваше да бъдат освободени от поклонение пешком и щяха да бъдат носени (така беше решено) на гръб от възрастните на смени. Селяните бяха събрали всичките си запаси и камари картофи, леща, ориз, кратуни, люти пиперки, патладжани и други зеленчуци се трупаха до клона на панчаята. Тежестта на провизиите щеше да бъде разпределена поравно между пешеходците. Събираха се и принадлежности за готвене, както и всички завивки, които можеха да бъдат намерени. Трябваше да се вземат товарни животни и няколко каруци за живите пилета и подобни, но по начало поклонниците бяха получили указание от сарпанча да сведат личните си вещи до минимум. Подготовката беше започнала отпреди зазоряване, така че по времето, когато вбесеният Мирза Саид влезе в селото, нещата бяха твърде напреднали. Заминдарът забави нещата с четиридесет и пет минути, държейки ядни речи и разтърсвайки отделни селяни за раменете, но за щастие след това се предаде и си тръгна, така че работата можеше да бъде продължена с предишната си голяма бързина. Когато Мирза си тръгна, той неколкократно се пляскаше по главата и наричаше хората умопобъркани, глупаци, много лоши думи, но той винаги си е бил безбожник, слабият край на силен род, и трябваше да бъде оставен да срещне собствената си съдба; не можеше да има спорове с човек като него.

По залез селяните бяха готови за заминаване и сарпанчът каза на всички да станат за молитва в малките часове, така че да могат да тръгнат веднага след това и така да избягнат най-силната горещина през деня. Тази нощ, лежейки на рогозката си до старата Хатиджа, той промълви:

— Най-сетне. Винаги съм искал да видя Кааба и да я обиколя, преди да умра.

Тя се протегна от своята рогозка, за да го хване за ръка.

— И аз също се надявах на това, противно на очакванията — каза тя. — Ще прекосим заедно водите.

Мирза Саид, докаран до безсилна ярост от представлението на опаковащото багажа си село, се втурна при жена си без формалности.

— Трябва да видиш какво става, Мишу — възкликна той, ръкомахайки нелепо. — Цялото Титлипур е дало отпуск на мозъците си и е тръгнало към крайбрежието. Какво ще стане с техните домове, с техните ниви? Бъдещето крие погибел. Трябва да са набъркани политически агитатори. Някой е подкупил някого. — Мислиш ли, че ако предложа пари в брой, те ще останат като нормални хора? — Гласът му пресекна. Айша беше в стаята.

— Мамка ти, кучко — напсува я той. Тя седеше с кръстосани крака на леглото, докато Мишал и майка й клечаха на пода, избирайки между вещите си и пресмятайки с колко малко могат да изкарат поклонението.

— Няма да тръгвате — високопарно каза Мирза Саид. — Забранявам го, само дяволът знае с какъв бацил зарази тази курва селяните, но ти си моя жена и аз отказвам да те пусна да предприемеш тази самоубийствена постъпка.

— Добри думи — изсмя се горчиво Мишал. — Саид, добър избор на думи. Знаеш, че няма да живея, а говориш за самоубийство. Саид, нещо се случва тук, но ти със своя вносен европейски атеизъм не знаеш какво е то. Или може би щеше да разбереш: ако беше погледнал под английските си платове за костюми и се беше опитал да откриеш сърцето си.

— Това не е за вярване — извика Саид. — Мишал, Мишу, това ти ли си? Как така внезапно си се превърнала в онзи тип божии угодници от древната история?

Мисис Курейши каза:

— Тръгвай си, сине. Тук няма място за невярващи. Ангелът казал на Айша, че когато Мишал извърши поклонението до Мека, нейният рак ще е изчезнал. Всичко се изисква и всичко ще бъде дадено.

Мирза Саид Ахтар постави дланите си на една от стените в спалнята на жена си и притисна чело в мазилката. След дълго мълчание каза:

— Ако става въпрос за изпълнението на умра, нека тогава, за Бога, се върнем в града и хванем самолет. Можем да бъдем в Мека след няколко дни.

Мишал отговори:

— Заповядано ни е да вървим пеша. Саид изгуби самоконтрол.

— Мигнал? Мишал? — изпищя той. — Заповядано? Архангели, Мишу? Джебраил? Бог с дълга брада и ангели с криле? Небе и пъкъл, Мишал? Дяволът с остра опашка и двойни копита? Докъде ще стигнеш с това? Какво ще кажеш: имат ли жените души? Или по друг начин: имат ли душите пол? Бог черен ли е, или бял? Когато се разделят вълните на океана, къде ще отиде излишната вода? Ще се издигне като стена отстрани ли? Мишал? Отговори ми. Съществуват ли чудеса? Вярваш ли в рая? Ще ми бъдат ли простени греховете?

Той започна да плаче и падна на колене с чело, все още притиснато в стената. Умиращата му жена се приближи и го прегърна изотзад.

— Върви тогава с поклонниците — каза той тъжно. — Но поне вземи мерцедеса. Комбито има климатик и можеш да вземеш хладилната чанта, пълна с кока-кола.

— Не — каза тя внимателно. — Ще вървим както всички останали. Ние сме поклонници, Саид. Това не е пикник на плажа.

— Не зная какво да правя — плачеше Мирза Саид Ахтар. — Мишу, сам не мога да се справя с това.

Айша проговори от леглото.

— Мирза сахиб, елате с нас — каза тя. — Вашите идеи са свършени. Елате и спасете душата си.

Саид се изправи със зачервени очи.

— Тъпата екскурзия, която искаше — каза той злобно на мисис Курейши. — Това със сигурност ми се връща. Вашата екскурзия ще унищожи всички ни, седем поколения с един замах.

Мишал притисна бузата си към гърба му.

— Ела с нас, Саид. Просто ела. Той се обърна към Айша.

— Няма Бог — каза той твърдо.

— Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк — отговори тя.

— Мистичното преживяване е субективна, а не обективна истина — продължи той. — Водите няма да се разделят.

— Океанът ще се раздели по заповед на архангела — отговори Айша.

— Ти водиш тези хора към сигурно нещастие.

— Водя ги към Божията гръд.

— Не вярвам в теб — настоя Мирза Саид. — Но ще дойда и ще се опитвам да прекратя тази лудост с всяка стъпка, която правя.

— Бог избира различни начини — възрадва се Айша, — много са пътищата, по които съмняващите се могат да бъдат върнати към неговата сигурност.

— Върви по дяволите — изкрещя Мирза Саид Ахтар и побягна, разпръсквайки пеперуди из стаята.

* * *

— Кой е по-лудият — прошепна Осман палячото в ухото на своя вол, докато го тимареше в тесния му обор, — лудата жена или глупакът, който обича лудата жена? — Волът не отговори. — Може би трябваше да си останем недокосваеми — продължи Осман. — Един принудителен океан звучи по-зле от един забранен кладенец. — И волът кимна два пъти за „да“ — бум, бум.