Салман Рушди
Сатанински строфи (8)

VI. ЗАВРЪЩАНЕ В ДЖАХИЛИЯ

Когато Баал, поетът, видя самотната сълза с цвят на кръв да се появява в ъгъла на лявото око на статуята на ал-Лат в Къщата на Черния камък, той разбра, че Пророкът Махунд е на път обратно към Джахилия след едно изгнаничество от четвърт столетие. Той силно се уригна — злочестина на възрастта, тази грубост сякаш съответстваше с общото надебеляване, предизвикано от годините, удебеляването на езика, както и на тялото, едно бавно вледеняване на кръвта, което беше превърнало Баал на петдесет във фигура, твърде различна от неговото бързо младо аз. Понякога чувстваше, че самият въздух се е сгъстил, съпротивлявайки му се, така че и кратко ходене можеше да го накара да се задъха с болка в ръката и неравномерност в гръдния кош… и Махунд също трябва да се е променил, връщайки се в неговия случай във всемогъщество и великолепие на мястото, откъдето избяга с празни ръце, дори без жена. Махунд на шейсет и пет. Нашите имена се срещат, разделят и срещат наново, мислеше си Баал, но хората зад имената не остават същите. Той остави ал-Лат, за да излезе на ярката слънчева светлина, и чу зад гърба си тих кикот. Обърна се тежко; никой не се виждаше. Крайчецът на роба изчезваше зад ъгъла. Тези дни жалкият Баал често караше непознати да се кикотят по улицата. „Копеле!“ — изкрещя той колкото му глас държи, скандализирайки другите поклонници в Къщата. Баал, грохналият поет, отново се държи лошо. Той вдигна рамене и пое към къщи.

Градът Джахилия вече не беше построен от пясък. Това идва да каже, че с течение на годините магията на пустинните ветрове, вкаменяващата луна, разсеяността на хората и неизбежността на напредъка бяха втвърдили града, така че той беше изгубил старото си, променливо временно качество на мираж, в който можеха да живеят хора, и се превърна в скучно място, обикновено и (подобно на поетите си) бедно. Ръката на Махунд беше станала дълга; властта му беше обкръжила Джахилия, отрязвайки нейната връв на живота, нейните поклонници и кервани. Тези дни панаирите в Джахилия бяха жалки за гледане.

Дори самият Големец беше придобил износен вид, бялата му коса бе пълна с пролуки, както зъбите му. Наложниците му измираха от старост и на него му липсваше енергията — или, така мълвяха слуховете в разхвърляните сокаци на града, нуждата — да ги замени. Понякога забравяше да се бръсне, което засилваше неговия изглед на разруха и поражение. Само Хинд беше същата както винаги.

Тя винаги е имала малко от репутацията на магьосница, която можеше да ти пожелае болест, ако си пропуснал да се поклониш пред носилката й, докато минава, окултистка със силата да превръща мъже в пустинни змии, когато им се насити, и след това да ги хваща за опашката и да ги сварява в кожите им за вечеря. Сега, когато беше станала на шейсет, легендата за нейната черна магия беше получила допълнително доказателство заради нейния изключителен и неестествен пропуск да остарее. Докато всичко около нея се беше втвърдило в бездействие, докато старите банди на Акулите станаха на средна възраст и клечаха по уличните ъгли, играейки карти или търкаляйки зарове, докато старите вещици със сплъстени коси и акробатите умираха от глад в канавките, докато растеше поколение, чийто консерватизъм и безпрекословно боготворене на материалния свят бяха родени от неговото знание за вероятността от безработица и сиромашия, докато големият град изгуби своя усет за себе си и дори култът към мъртвите западна, губейки популярност, за облекчение на джахилийските камили, чиято неприязън към това да бъдат оставяни с прерязани подколенни сухожилия върху човешки гробове беше лесно разбираема… накратко, докато Джахилия западаше, Хинд остана несбръчкана, тялото й бе стегнато като на млада жена, косата й бе черна като гарванови пера, очите й святкаха като ножове, държането й бе горделиво, гласът й все още не допускаше противопоставяне. Хинд, не Симбел, управляваше сега града или несъмнено така смяташе.

Когато Големецът достигна една мека и задъхваща се старост, Хинд се зае с писането на поредица предупредителни и увещателни послания или були към народа на Джахилия. Те бяха разлепени на всяка улица в града. Така Хинд, а не Симбел вече бе утвърдена от джахилийците за въплъщение на града, неговия жив аватара, защото те откриваха в нейната неизменност и в непоколебимата решителност на нейните прокламации едно описание на тях самите, много по-приятно, отколкото картината, която виждаха в огледалото на сбръчкващото се лице на Симбел. Плакатите на Хинд бяха много по-влиятелни, отколкото стиховете на който и да е поет. Тя все още беше сексуално ненаситна и беше спала с всеки писател в града (въпреки че беше минало много време, откакто допусна Баал в леглото си); сега писателите бяха използвани, захвърлени и тя беше побесняла. С меча, както и с перото. Тя се беше присъединила към джахилийската армия, преоблечена като мъж, и като използва магия, за да отклони всички стрели и мечове, откри убийците на братята си в бурята на войната. Тя закла чичото на Пророка и изяде черния дроб на стария Хамза и неговото сърце.

Кой можеше да й устои? Заради нейната вечна младост, която също беше и тяхна; заради нейната свирепост, която им даваше илюзията, че са непобедими; и заради нейните були, които бяха откази от времето, от историята, от възрастта, които възпяваха непомраченото великолепие на града и въставаха срещу отпадъците и разнебитеността на улиците, които настояваха за величие, за водачество, за безсмъртие и ранга на джахилийци като пазители на божественото… заради тези писания хората й прощаваха промискуитета, затваряха очи за историите, че Хинд е била претеглена със смарагди на рождения й ден, не обръщаха внимание на слуховете за оргии, смееха се, когато им се съобщаваше размерът на нейния гардероб, за нейните петстотин осемдесет и една нощници от варак и четиристотин и двадесет чифта рубинени чехли. Гражданите на Джахилия се влачеха по нарастващо опасните улици, по които убийството за дребни пари беше станало нещо обичайно, по които стари жени бяха изнасилвани и ритуално заколвани, по които бунтовете на улшряшите от глад бяха брутално потушавани от личната полиция на Хинд, Мантихорпуса; и въпреки доказателствата пред техните очи, стомаси и портфейли те вярваха на онова, което Хинд им шепнеше в ушите: управлявай, Джахилия, слава на света.

Разбира се, не всички. Например не и Баал. Който не обръщаше внимание на обществените дела и пишеше поеми за несподелена любов.

Дъвчейки бяла репичка, той стигна вкъщи, преминавайки под мръсния свод на една напукана стена. Тук имаше малка опикана градинка, замърсена с пера, обелки от зеленчуци, кръв. Нямаше белези за човешки живот: само мухи, сенки, страх. Тези дни беше нужно човек да е нащрек. Секта от смъртоносни хашашини^[1] скиташе из града. Богатите хора бяха съветвани да се приближават към домовете си от другата страна на улицата, за да се уверяват, че къщата не е наблюдавана; ако хоризонтът беше чист, те се втурваха към вратата и я затваряха зад гърба си, преди някой спотайващ се престъпник да може да се намъкне вътре. Баал не се грижеше за подобни предохранителни мерки. Някога беше заможен, но това беше преди четвърт век. Сега нямаше търсене на сатири — общият страх от Махунд беше разрушил пазара на обиди и остроумие. И със западането на култа към мъртвите беше настъпил остър спад на поръчките за епитафии и триумфални оди на отмъщението. Изобщо времената бяха тежки.

Мечтаейки за отдавна отминали гощавки, Баал несигурно се изкачи по дървената стълба до малката си стая горе. Какво имаше за крадене? Не си струваше ножа. Отвори вратата, прекрачи прага и тогава силен удар отзад разкървави носа му в далечната стена.

— Не ме убивай — изквича той напосоки. — О, Боже, не ме убивай, в името на милостта, ооо.

Другата ръка затвори вратата. Баал знаеше, че няма значение колко силно ще пищи, те щяха да останат сами, изолирани от света в това невъзмутимо помещение. Никой нямаше да дойде, той самият, чувайки съседа си да пищи, щеше да запъне вратата с походното си легло.

Качулатият плащ на неканения гост закриваше напълно лицето му. Баал избърса кървящия си нос, треперейки неудържимо.

— Аз нямам пари — примоли се той, — нищо нямам. Сега непознатият проговори:

— Ако гладно куче търси храна, то не търси в кучкарника. — И тогава, след малка пауза: — Баал, не е останало много нещо от теб. Надявах се да е повече.

Сега Баал се почувства странно оскърбен и същевременно ужасен. Не беше ли това някакъв побъркан почитател, който ще го убие, защото той вече не живееше съобразно силата на старото си творчество? Все още треперейки, той опита само-осъждане.

— Когато се срещнеш с писател, обикновено се разочаровал! — обясни той. Другият пренебрегна тази забележка.

— Махунд идва — каза той.

Това сухо заявление изпълни Баал с най-дълбок ужас.

— Какво общо има това с мен? — изплака той. — Какво иска той? Това беше преди много време — един живот — повече от живот. Какво иска той? Вие от неговите ли сте, той ли ви праща?

— Паметта му е дълга като лицето му — каза неканеният гост, отмятайки назад качулката си. — Не, аз не съм негов вестител. Ти и аз имаме нещо общо. И двамата се страхуваме от него.

— Аз те познавам — каза Баал. — Да.

— Начинът ти на говорене. Ти си чужденец.

— Революция на водоносци, имигранти и роби — цитира непознатият. — Твоите думи.

— Ти си имигрантът — спомни си Баал. — Персиецът. Сюлейман.

Персиецът се усмихна с кривата си усмивка.

— Салман — поправи той. — Не мъдър, но миролюбив.

— Ти беше един от най-близките му — озадачен каза Баал.

— Колкото по-близо си до един фокусник — с горчивина отговори Салман, — толкова по-лесно е да видиш как номерът става.

И Джебраил сънуваше това:

В оазиса Ятриб последователите на новата вяра на Подчинението се намериха без земя и затова бедни. В течение на много години те се издържаха с разбойничество, нападайки богатите кервани от камили по техния път от и до Джахилия. Махунд нямаше време за скрупули, каза Салман на Баал, за безпокойства как да свърже двата края. Вярващите живееха от беззаконие, но през тези години Махунд — или човек трябва да каже архангел Джебраил? — или да каже ал-Лат? — беше обладан от закона. Между палмите в оазиса Джебраил се явяваше на Пророка и се усети да лее правила, правила, правила, докато вярващият едва можеше да понесе изгледа за още някое откровение, каза Салман, правила за всяко тъпо нещо, ако човек пръдне, нека обърне лицето си към вятъра, правило за това коя ръка да се използва за почистване на собствената задница. Сякаш нито една страна от човешкото съществуване не трябваше да се остави неподчинена на определен ред, свободна. Откровението — рецитацията — казваше на вярващите колко да ядат, колко дълбоко да спят и коя сексуална поза беше получила божествено узаконяване, така че те научиха, че содомията и мисионерската поза са били одобрени от архангела, докато забранени пози бяха всички, при които жената беше отгоре. По-нататък Джебраил изброи позволените и забранените теми на разговор и определи частите от тялото, които не можеха да бъдат почесвани, независимо колко непоносимо сърбяха. Той наложи вето над консумацията на едри скариди, тези чудновати създания от друг свят, които никой от вярващите никога не беше виждал, и изиска животните да бъдат убивани бавно чрез обезкървяване, така че изживявайки напълно смъртите си, те да могат да стигнат до разбиране за значението на животите си, защото само в момента на смъртта живите същества осъзнават, че животът е бил истински, а не някакъв сън. И архангелът Джебраил определи точно как човек да бъде погребван и как да бъде разделяна собствеността му, така че Салман Персиецът започна да се чуди що за поведение на Бог беше това, което приличаше толкова много на бизнесменско. Тогава тази идея разруши вярата му, защото той си спомни, че сам Махунд е бил бизнесмен, и при това дяволски преуспяващ, човек, за когото организацията и правилата бяха нещо естествено, така че колко крайно удобно беше, че се появи с този твърде делови архангел, който предаваше мениджърските решения на своя твърде корпоративен, ако не осезаем Бог.

След това Салман започна да забелязва колко полезни и добре разположени във времето бяха откровенията на архангела, така че, когато вярващите обсъждаха гледната точка на Махунд по някой въпрос — от възможността за космически пътешествия до вечността на ада, — ангелът се появяваше с отговор и той винаги подкрепяше Махунд, заявявайки извън всяка сянка от съмнение, че беше невъзможно човек някога да крачи по Луната, и беше също толкова положителен за преходната природа на проклятието: дори и най-лошите злосторници най-накрая щяха да бъдат пречистени в адския огън и щяха да намерят пътя към благоуханните градини Гюлистан и Бостан. Щеше да бъде различно, оплака се Салман на Баал, ако Махунд заемеше позиция след откровението на Джебраил; но не, той просто излагаше закона и ангелът го потвърждаваше след това; така започнах да чувствам воня в носа си и си мислех: това трябва да е миризмата на тези приказни и легендарни същества, как им беше името: скариди.

Рибята миризма започна да обладава Салман, който беше най-високо образованият от близките на Махунд благодарение на превъзходната образователна система, предлагана тогава в Персия. Заради своя напредък в схоластиката Салман беше определен от Махунд за официален писар, така че на него се падна да записва безкрайно размножаващите се правила. Всички тези удобни откровения — каза той на Баал — и колкото по-дълго вършех тази работа, толкова по-лошо ставаше. — Обаче за известно време подозренията му трябвало да бъдат оставени настрана, защото армиите на Джахилия настъпваха срещу Ятриб, решени да смачкат мухите, които не оставяха на мира камилските им кервани и пречеха на търговията. Какво последва е добре известно, няма нужда да го повтарям, каза Салман, но след това нескромността му изригна отвътре и го принуди да разкаже на Баал как лично е спасил Ятриб от определено разрушение и как е спасил врата на Махунд с идеята си за ров. Салман беше убедил Пророка да се изкопае огромен окоп около безстенното оазисно селище, направен твърде широк за прескачане дори от приказните арабски коне на прочутата джахилийска кавалерия. Ров: с подострени колове на дъното. Когато джахилийците видяха това противно неспортсменско копаене на дупка, тяхното чувство за кавалерство и чест ги задължи да се държат така, сякаш ровът не е бил изкопавай, и да пуснат конете си с всички сили срещу него. Цветът на джахилийската армия, хора и коне, свършиха набити на заострените колове на Салмановата персийска нечестност, не се доверявай на имигрант да играе почтено. — А след поражението на Джахилия? Салман се оплакваше на Баал: Би си помислил, че съм бил герой. Не съм суетен човек, но къде бяха публичните почести, къде беше благодарността на Махунд, защо архангелът не спомена мен в депешите? Нищо, нито сричка, сякаш вярващите също смятаха моя ров за непочтен номер, нещо чуждоземско, опозоряващо, нечестно; сякаш тяхната мъжественост е била увредена от това нещо, като че съм наранил тяхната гордост, спасявайки кожите им. Държах си устата затворена и нищо не казах, но изгубих доста приятели след това, мога да ти кажа, че хората мразят да им правиш добро.

Въпреки рова пред Ятриб вярващите загубиха доста мъже във войната срещу Джахилия. По време на конните нападения те губеха толкова животи, колкото отнемаха. И след края на войната, фокус-мокус, архангелът Джебраил е тук, нареждайки на оцелелите мъже да се оженят за овдовелите жени, защото оженвайки се наново извън вярата, те щяха да бъдат изгубени за подчинението. О, толкова практичен ангел, Салман се усмихна подигравателно на Баал. Той вече беше извадил една бутилка пунш от гънките на плаща си и двамата мъже пиеха отмерено в отслабващата светлина. С намаляването на жълтата течност в бутилката Салман ставаше все по-словоохотлив; Баал не можеше да си спомни кога за последен път беше чувал подобен изблик. О, тези безспорни откровения, изрева Салман, дори ни беше казано, че няма значение, ако вече сме женени, можем да се женим до четири пъти, ако можем да си го позволим, можеш да си представиш, че момчетата наистина си паднаха по това.

Какво най-накрая накара Салман да свърши с Махунд: въпроса за жените и Сатанинските строфи. Слушай, аз не съм клюкар, пиянски довери Салман, но след смъртта на жена си Махунд не беше ангел, разбираш какво искам да кажа. Но в Ятриб той почти си намери майстора. Тези жени там горе: за година накараха брадата му да побелее. Характерна черта на нашия Пророк е, скъпи ми Баал, че не обича неговите жени да му отговарят, той първо си падна по майки и дъщери, спомни си първата му жена, а после Айша: твърде стара и твърде млада, двете му любови. Той не поиска да избере някоя по негова мярка. Но в Ятриб жените са различни, ти не знаеш, тук в Джахилия си свикнал да заповядваш на жените си, но там горе те не биха се примирили с това. Когато мъж се жени, той отива да живее с хората на жена си! Представи си! Потресаващо, нали? И по време на брака жената има собствена палатка. Ако иска да се отърве от съпруга си, обръща палатката с входа в противоположна посока, така че когато дойде при нея, той открива тъкан там, където би трябвало да бъде вратата, и това е, той е изхвърлен, разведен и нищо не може да направи. Нашите момичета бяха започнали да си падат по тези неща, раждайки кой знае какви идеи в главите си, така че изведнъж, бум, се появява книгата с правилата, ангелът започва да излива правила за това какво не трябва да правят жените, той започва да ги насилва обратно към покорното поведение, което Пророкът предпочита, покорно или майчинско, вървяща три крачки по-назад или ако е мъдра, седейки вкъщи да си лъска с восък брадичката. Колко се смяха жените от Ятриб на вярващите, но кълна се, този човек е магьосник, никой не можеше да устои на неговата обаятелност; вярващите жени направиха онова, което им заповядваше. Те се Подчиниха: в края на краищата той им предлагаше Рая.

— Както и да е — каза Салман близо до дъното на бутилката, — накрая реших да го изпитам.

Една нощ персийският писар сънувал сън, в който той се носел над фигурата на Махунд пред пещерата на Пророка на връх Кон. В началото Салман не приел това за нещо повече от носталгични мечтания за миналите в Джахилия дни, но тогава го поразило, че гледната му точка в съня е тази на архангела и в този миг произшествието със Сатанинските строфи изникнало наново пред него толкова живо, сякаш се беше случило предния ден.

— Може би не съм сънувал себе си като Джебраил — спомняше си Салман. — Може би бях Шейтан.

Осъзнаването на тази възможност му подсказа дяволската му идея. След това, когато сядаше в краката на Пророка, записвайки правила правила правила, той започна потайно да променя неща.

— Първо малки неща. Ако Махунд рецитираше строфа, в която Бог беше описан като все-чуващ, все-знаещ, аз пишех всезнаещ, пре-мъдър. Тук е същността: Махунд не забеляза промените. И ето ме, действително пишейки Книгата или пишейки я наново, както и да е, замърсявайки словото на Бога с моя собствен мирянски език. Но, небеса, ако моите бедни думи не можеха да бъдат различени в Откровението от Вестителя на самия Бог, тогава какво означаваше това? Какво казваше това за качествата на божествената поезия? Виж, кълна се, бях разтърсен до дъното на душата си. Едно е да си хитро копеле и да имаш известни подозрения за една странна работа, но съвсем друго е да откриеш, че си прав. Слушай: аз промених живота си заради този човек. Напуснах страната си, прекосих света, заселих се сред хора, които ме мислеха за мазен чуждестранен страхливец заради това, че ги спасих, които никога не оцениха онова, което аз? — но нейсе. Истината е тази, че онова, което очаквах, когато направих първата малка промяна, пре-мъдър вместо все-чуващ — онова, което исках — беше да го прочета на Пророка и той да каже: Какво става с теб, Салман, оглушаваш ли? И аз щях да кажа, опа, о, Боже, малка грешка, как можах, и да я поправя. Но това не се случи; и сега аз пишех Откровението и никой не забелязваше, а аз нямах смелостта да си призная престъплението. Мога да ти кажа, бях уплашен до смърт. Също бяха по-тъжен, отколкото някога съм бил. Така че трябваше да продължа да го правя. Може би е пропуснал само веднъж, мислех си? всеки може да сбърка. Така че следващия път промених нещо по-голямо. Той каза християнски, аз записах еврейски. Той със сигурност ще забележи това, как може да не го направи? Не когато му прочетох главата, той кимна и вежливо ми благодари и аз излязох от палатката му със сълзи на очите. След това знаех, че дните ми в Ятриб са преброени, но трябваше да продължавам да го правя. Трябваше. Няма горчивина, подобна на горчивината на човек, открил, че е вярвал в привидение. Аз щях да падна, но той ще падне с мен. Така че продължих с моята дяволска работа, променяйки строфи, докато един ден, прочитайки му своите редове, той не се намръщи и не поклати глава сякаш да проясни съзнанието си и след това кимна бавно в одобрение, но с малко съмнение. Знаех, че съм стигнал на ръба и че следващия път, когато напиша наново Книгата, тон ще разбере всичко. Тази нощ лежах буден, държейки съдбата му, както и моята, в ръцете си. Ако си позволях да бъда унищожен, можех да унищожа и него също. През тази ужасна нощ трябваше да избера дали предпочитах смърт с отмъщение пред живот без каквото и да е. Както виждаш, аз избрах: живота. Преди разсъмване напуснах Ятриб върху камилата си и поех по пътя, преживявайки безброй злополуки, с които няма да ти досаждам, обратно в Джахилия. И сега Махунд идва триумфално. така че в края на краищата ще изгубя живота си. А неговата власт е нараснала твърде много, за да го погубя сега. Баал попита:

— Защо си сигурен, че ще те убие?

— Неговата дума срещу моята — отвърна Салман Персиецът.

* * *

Когато Салман падна в безсъзнание на пода, Баал легна на бодливия си, пълен със слама дюшек, чувствайки стоманения обръч на болката около челото си и предупредителното туптене на сърцето си. Често умората му от живота го беше карала да желае да не остарява, но както беше казал Салман, мечтата за нещо е съвсем различна от това да бъдеш изправен лице в лице с факта на неговото съществуване. От известно време чувстваше, че светът около него се смалява. Той не можеше повече да се преструва, че очите му са това, което би трябвало да бъдат, и че тяхната неяснота правеше живота му още по-сенчест, трудно уловим. Цялата тази замъгленост и неясни очертания: не е за чудене, че поезията му беше изфирясала. Ушите му също бяха започнали да стават ненадеждни. С тази скорост той скоро щеше да свърши, откъснат от всичко заради загубата на осезанията си… но може би никога няма да има тази възможност. Махунд идваше. Може би никога повече нямаше да целуне жена. Махунд, Махунд. Защо това пияно кречетало беше дошло при него, помисли той ядно. Какво общо имам с неговото предателство? Всеки знае защо преди години написах тези сатири; той трябва да знае. Как Големецът заплашваше и тормозеше. Не мога да бъда държан отговорен. Във всеки случай: кой е той, това наперено надсмиващо се момче-чудо, Баал, язвителният език? Не го разпознавам. Погледни ме: тежък, скучен, късоглед, скоро ще оглушея. Кого заплашвам? Никого. Той започна да разтърсва Салман: събуди се, не искам да ме свързват с теб, ще ме забъркаш в неприятности.

Персиецът продължи да хърка, седейки на пода с един косо подгънат и един изпънат крак и гръб, опрян в стената, а главата му висеше встрани като на кукла; Баал, изтезаван от главоболие, падна обратно върху походното си легло. Стиховете му, помисли си той, какви бяха? Каква идея, дявол да го вземе, той дори не можеше да си ги спомни както трябва, изглежда днес Подчинението, да, нещо подобно, след всичкото това време едва ли беше изненадващо, във всеки случай идея, която избягва, беше краят. Махунд, на всяка нова идея се задават два въпроса. Ако е слаба: ще направи ли отстъпки? Ние знаем отговора на този въпрос. И сега, Махунд, при твоето завръщане в Джахилия, време е за втория въпрос: Как се държиш, когато спечелиш? Когато враговете ти са оставени на твоята милост и властта ти е станала абсолютна: тогава какво? Ние всички сме се променили: всички, с изключение на Хинд. Която изглежда е според това, което казва този пияница, повече жена от Ятриб, отколкото от Джахилия. Не е за чудене, че вие двамата не намерихте сходство: тя не би искала да бъде твоя майка или твое дете.

Докато се унасяше в сън, Баал направи преглед на собствената си безполезност, на неуспялото си изкуство. Сега, когато се беше отказал от всички обществени трибуни, неговите стихове бяха изпълнени със загуби: на младостта, красотата, любовта, здравето, невинността, целта, силата, сигурността, надеждата. Загуба на знания. Загуба на пари. Загубата на Хинд. В неговите оди образите се отдалечаваха от него и колкото по-страстно ги викаше, толкова по-бързо се движеха. Пейзажът в неговата поезия все още беше пустинята, движещите се дюни с китки от бял пясък, издухван от върховете им. Меки планини, незавършени пътешествия неустановеността на палатките. Как да се картографира една страна, която всеки ден бива отвявана в нова форма? Подобни въпроси правеха езика му твърде абстрактен, образността му твърде неустановена, метриката му твърде непостоянна. Те го караха да създава химери по форма, лъвоглави, козотели, змиеопашати невъзможности, чиито оформи се чувстваха задължени да се променят в мига, когато бяха натъкмени, така че димотическото насила си пробиваше път в редове с класическа чистота и любовните образи постоянно биваха унижавани с фарсови елементи. Никой не си пада по такива неща, помисли си той за хиляда и първи път и когато безсъзнанието дойде, той заключи утешително: Никой не ме помни. Забравата е сигурност. В същия миг сърцето му пропусна удар и той напълно се събуди, уплашен, изстинал. Махунд, може би твоето отмъщение ще бъде измамено. Той прекара буден нощта, слушайки Салмановото ехтящо океаноподобно хъркане.

Джебраил сънуваше лагерни огньове:

Една известна и неочаквана личност през нощта крачи между лагерните огньове на армията на Махунд. Може би заради тъмнината — или може би заради невероятността на неговото присъствие тук — изглежда Големецът на Джахилия си беше възвърнал в този последен момент на властта му малко от силата на по-раншните си дни. Той беше дошъл сам, воден от Халид, нявгашния водоносец, и бившия роб Билял към помещенията на Махунд.

След това Джебраил сънуваше връщането на Големеца у дома:

Градът е пълен със слухове, а пред къщата се е събрала тълпа. След малко може ясно да се чуе извисеният от ярост глас на Хинд. След това на един от горните балкони се показва самата Хинд и изисква тълпата да разкъса съпруга й на малки парченца. Големецът се появява до нея и получава звучни и унизителни плесници по двете бузи от любещата си жена. Хинд беше открила, че въпреки всичките си усилия не можа да попречи на Големеца да предаде града на Махунд.

В своето поражение Симбел е изгубил много от доскорошните си кичури. Той позволява на Хинд да го удари и след това заговорва спокойно на тълпата. Казва: Махунд обещава, че всеки зад стените на Големеца ще бъде пощаден.

— Така че елате всички и доведете и семействата си. Хинд говори на гневната тълпа.

— Стар глупако, колко граждани могат да се съберат в една-единствена къща, дори да е като тази? Ти си сключил сделка, за да спасиш собствения си врат. Нека те разкъсат и нахранят мравките с теб.

Големецът все още е кротък.

— Също така Махунд обещава, че всички открити вкъщи зад затворени врати ще останат невредими. Ако не искате да дойдете в моя дом, вървете в своите и чакайте.

Трети път жена му се опитва да обърне тълпата срещу него; това на балкона е сцена на омразата вместо на любовта. Не може да има компромис с Махунд, крещи тя, на него не може да му се има доверие, народът трябва да отритне Абу Симбел и да се готви да се бие до последния мъж, до последната жена. Тя самата е готова да се бие до тях и да умре за свободата на Джахилия. „Нима сте готови просто да легнете пред този лъжепророк, този дажал^[2]? Може ли да се очаква честност от мъж, който се готви да нападне родния си град? Може ли да се очаква компромис от безкомпромисните, съжаление от безжалостните? Ние сме силните на Джахилия и нашата богиня, прославена в битките, ще надделее. Тя ги кара да се бият в името на ал-Лат.“ Но хората започват да се разотиват.

Съпруг и съпруга стоят на своя балкон и хората ги виждат ясно. Толкова дълго градът беше използвал двамата като свои огледала и тъй като напоследък джахилийците предпочитаха образа на Хинд пред този на посивяващия Големец, сега страдат от дълбок потрес. Народ, който беше останал убеден в своето величие и неуязвимост, който беше избрал да повярва в подобен мит пред лицето на всички доказателства, е народ в хватката на един вид сън или лудост. Сега Големецът ги беше събудил от този сън; те стояха объркани, търкайки очи, неспособни в началото да повярват — ако сме били толкова могъщи, защо паднахме толкова бързо, толкова ниско — и след това идва разбирането и им показва как тяхното доверие е било изградено върху облаци, върху страстта в прокламациите на Хинд и почти нищо друго. Те я изоставят, а с това и нейната надежда. Потапяйки се в отчаяние, народът на Джахилия отива вкъщи, за да залости вратите си.

Тя пищи след тях, моли се, разпуска косите си.

— Елате при къщата на Черния камък! Елате да направите приношение на Лат!

Но те си бяха отишли. И Хинд, и Големецът са сами на техния балкон, докато из цяла Джахилия се спуска голяма тишина, започва голяма неподвижност и Хинд се обляга на стената на своя дворец и затваря очи.

Това е краят. Големецът меко промълвя:

— Не много от нас имат толкова причини да бъдат уплашени от Махунд, колкото ти. Ако изядеш сурови вътрешностите на нечий любим чичо без нещо повече от сол и чесън, не се изненадвай, ако той на свой ред се отнесе към теб като към месо.

В следващия миг я оставя, слиза на улицата, от която са изчезнали дори кучетата, за да отключи градските порти.

Джебраил сънуваше един храм:

До отворените врати на Джахилия стоеше храмът на Уза. И Махунд проговори на Халид, който преди беше носач на вода, а сега носеше по-големи тежести:

— Отиди там и прочисти това място.

Така Халид с група воини се спусна върху храма, защото Махунд не желаеше да влезе в града, докато такава погнуса стоеше край градските стени.

Когато пазачът на храма, който беше от племето на Акулите, видя приближаването на Халид с множество воини, той вдигна меча си и отиде при идола на богинята. След като каза последните си молитви, окачи меча на врата й, казвайки:

— Уза, ако си наистина богиня, отбранявай себе си и своите слуги срещу идващия Махунд.

След това Халид влезе в храма и когато богинята не се помръдна, пазачът каза:

— Сега наистина аз зная, че Богът на Махунд е истинският Бог и този камък си е просто камък.

Тогава Халид разруши храма и идола и се върна при Махунд, който беше в палатката си. И Пророкът попита:

— Какво видя? Халид разпери ръце.

— Нищо — каза той.

— Тогава ти не си я унищожил — изкрещя Пророкът. — Върви отново и довърши работата си.

Така Халид се върна при разрушения храм и там една огромна жена, цялата черна, като изключим дългия й ален език, се приближаваше тичешком към него, гола от главата до петите, с черни коси, спускащи се от главата до кокалчетата на краката й. Наближавайки го, тя се спря и изрецитира с ужасяващия си глас от сяра и адски огън:

— Чувал ли си за Лат, Манат и Уза, третата, другата? Те са възторжените птици…

Но Халид я прекъсна, казвайки:

— Уза, това са сатанинските строфи и ти си дяволска щерка, същество, което не трябва да се обожествява, а отрече.

След това той измъкна меча си и я посече. И се върна при Махунд в неговата палатка и каза какво е видял. А Пророкът каза:

— Сега може да влезем в Джахилия — и те станаха и влязоха в града и го овладяха в името на Най-върховното, Разрушителя на хората.

* * *

Колко идоли има в Къщата на Черния камък? Не забравяйте: триста и шейсет. Бог-слънце, орел, дъга. Колосът на Хубал. Триста и шейсет чакат Махунд, знаейки, че няма да бъдат пощадени. И не ги пощадяват: но нека не губим време тук. Статуи падат, камък се троши, това, което трябва да се направи, се прави.

След прочистването на Къщата Махунд издига шатрата си на старата панаирна площ. Хората се тълпят около шатрата, прегръщайки победоносната вяра. Подчинението на Джахилия: това също е неизбежно и няма нужда да се бавим с него.

Докато джахилийците се прекланят пред него, промърморвайки своите животоспасителни изречения, няма друг Бог освен Ал-Лах, Махунд прошепва на Халид. Някой не е дошъл да коленичи пред него; някой отдавна очакван.

— Салман — желае да узнае Пророкът. — Беше ли намерен?

— Още не. Той се крие, но няма да е задълго.

Настъпва объркване. Една забулена жена коленичи пред него, целувайки краката му.

— Трябва да спреш — заповядва той. — Само Бог трябва да се почита.

Но какво целуване на крака е това! Пръст по пръст, става по става, жената лиже, целува, смуче. И Махунд, трогнат до сълзи, повтаря:

— Спри. Това е неправилно.

Обаче сега жената обръща внимание на ходилата на краката му, поставяйки ръка под петата му… в объркването си той започва да рита и я улучва в гърлото. Тя пада, кашля, след това се просва пред него и твърдо казва:

— Няма друг Бог освен Ал-Лах и Махунд е неговият Пророк. Махунд се успокоява, извинява се, протяга ръка.

— Няма да пострадаш — уверява я той. — Всички, които се подчинят, ще бъдат пощадени. — Но у него има странно объркване и сега той разбира защо, разбира яда, горчивата ирония на нейното поразително, прекалено, чувствено преклонение пред краката му. Жената вдига булото си: Хинд.

— Жената на Абу Симбел — обявява тя ясно и настъпва тишина.

— Хинд — казва Махунд. — Не съм забравил. Но след един дълъг миг той кимва.

— Ти се подчини. И си добре дошла в моите шатри.

На следващия ден посред продължаващите разговори Салман Персиецът е довлечен пред Пророка. Халид, държащ го за ухото и притискайки нож към гърлото му, довежда имигранта, подсмърчащ и хленчещ, пред такхта^[3].

— Намерих го, къде другаде, с курва, която пищеше срещу него, защото нямал пари да й плати. Смърди на алкохол.

— Салман Фарси… — Пророкът понечва да произнесе смъртната присъда, но затворникът започва да пищи калмах: — Ля илях иляллах! Ля илях!

Махунд поклаща глава.

— Твоето богохулство, Салман, не може да бъде простено. Нима си мислеше, че няма да разбера? Да подмениш Божието слово със свои думи.

Писар, копач на ровове, осъден човек: неспособен да набере най-малкото късче достойнство, той циври, скимти молби, удря се по гърдите, унижава се, разкайва се. Халид казва:

— Шумът е непоносим, Вестителю. Не мога ли да му отрежа главата?

При което шумът рязко нараства. Салман се заклева отново във вярност, моли се още и после с искрица отчаяна надежда прави предложение.

— Мога да ти покажа къде са истинските ти врагове. — Това му спечелва няколко секунди. Пророкът накланя глава. Халид издърпва главата на коленичещия Салман назад за косите:

— Какви врагове?

И Салман казва едно име. Махунд потъва дълбоко във възглавниците, докато споменът се връща.

— Баал — казва той и повтаря два пъти: — Баал, Баал.

За голямо разочарование на Халид Салман Персиецът не е осъден на смърт. Билял се застъпва за него и Пророкът, чиито мисли са някъде другаде, отстъпва: да, да, оставете отвратителния тип да живее. О, щедрост на Подчинението! Хинд е пощадена и Салман, и цяла Джахилия, дори една врата не беше разбита, нито един стар неприятел не беше изтеглен навън в прахта, за да му бъде разпран коремът като на пиле. Това е отговорът на Махунд на втория въпрос: Какво ще стане, когато спечелиш? Но едно име преследва Махунд, подскача около него, младо, остро, сочейки с дълъг боядисан пръст, пеейки строфи, чието жестоко великолепие осигурява тяхната болезненост. Тази вечер, когато молителите са си тръгнали, Халид пита Махунд:

— Все още ли мислиш за него? — Вестителят кимва, но не желае да говори. Халид казва: — Накарах Салман да ме заведе в стаята му, един коптор, но не е там, крие се. — Отново кимването, но безмълвно. Халид настоява: — Искаш ли да го изкопая? Няма да изисква много работа. Какво искаш да бъде направено с него? Това? Това? Пръстът на Халид първо минава напряко на шията му и после рязко се забива в пъпа. Махунд се ядосва.

— Ти си глупак — изкрещява той на бившия водоносец, който сега е негов началник щаб на армията. — Никога ли не можеш да уреждаш нещата без моя помощ?

Халид се покланя и си тръгва. Махунд заспива: неговата стара дарба, неговият начин да се справя с лошото настроение.

* * *

Но Халид, генералът на Махунд, не можа да намери Баал. Въпреки претърсването на всяка къща, прокламациите, обръщането на камъни, оказа се невъзможно поетът да бъде пипнат. И устните на Махунд останаха стиснати, не се разделяха, за да позволят на желанията му да се появят. Най-накрая Халид не без раздразнение се отказа от търсенето.

— Само веднъж копелето да си покаже лицето, само веднъж, по всяко време — закле се той в шатрата на Пророка, пълна с мекота и сенки. — Ще го нарежа толкова тънко, че ще можеш да виждаш през всяко парченце.

На Халид му се стори, че Махунд гледа разочаровано, но на слабата светлина в палатката не можеше да бъде сигурен.

* * *

Джахилия започна да свиква с новия си живот: повикът за молитви пет пъти на ден, никакъв алкохол, заключването на жените. Хинд сама се оттегли в покоите си… но къде беше Баал?

Джебраил сънуваше завеса:

„Завесата“, Хиджаб, беше името на най-известния публичен дом в Джахилия, огромно palazzo от финикови палми в градини със звънтяща вода, заобиколени от стаи, съединени в объркващи мозаични шарки, просмукани с лабиринтоподобни коридори, които нарочно бяха украсени да си приличат, носещи едни и същи калиграфски призиви за любов, всеки покрит със същите килими, всеки с голяма каменна урна, разположена до една стена. Никой от клиентите на „Завесата“ не можеше да намери пътя към предпочитаната куртизанка или обратно към улицата без чужда помощ. По този начин момичетата бяха защитени от нежелани гости и бизнесът си осигуряваше плащане преди тръгване. Едри черкезки евнуси, облечени според нелепата мода на джинове от лампи, придружаваха посетителите до тяхната цел и отново обратно, понякога с помощта на камшици с топчета накрая. Това беше тиха безпрозоречна вселена от драперии, управлявана от древната и безименна Мадам от „Завесата“, чиито гърлени изказвания от потайността на кресло, обвито в черни була, бяха придобили с течение на годините нещо оракулско. Нито нейните служители, нито клиентите бяха способни да не се подчиняват на този сибилски глас, който по някакъв начин се явяваше мирската антитеза на Махундовите свещени слова в една голяма, по-лесна за проникване шатра не толкова далече оттук. Така че, когато пияният поет се изпружи пред нея и запроси помощ, нейното решение да го скрие и спаси живота му беше резултат от носталгията по красивия, жив и злонравен младеж, какъвто беше някога; приеха го без въпроси; и когато пристигна охраната на Халид да претърси сградата, евнусите ги поведоха в едно объркващо пътуване из надземните катакомби от противоречия и несъвместими маршрути, докато главите на войниците не се замаяха, и след като бяха надникнали в тридесетте и девет каменни урни и не бяха открили нищо освен мазила и туршия, те си тръгнаха, ругаейки високо, изобщо не подозирайки, че там имаше четиридесети коридор, по който никога не бяха преведени, и четиридесета урна, в която се криеше, подобно на крадец, треперещият, мокрещият паджамата си поет, когото те търсеха.

След това Мадам накара евнусите да боядисат кожата на поета, докато не стана тъмносиня, както и косата му, и обличайки го в панталоните и тюрбана на джин, тя му нареди да започне курс по бодибилдинг, тъй като липсата на форма със сигурност щеше да събуди подозрения, ако не се оправеше бързо.

* * *

Животът на Баал зад „Завесата“ по никакъв начин не го лиши от сведения за събитията отвън; всъщност точно обратното, защото в течение на своите евнуски задължения стоеше на пост пред стаите за удоволствия и слушаше клюките на клиентите. Пълната недискретност на техните езици, предизвикани от веселото отдаване на курвенските ласки и от увереността на клиентите, че техните тайни ще бъдат запазени, дадоха на подслушващия поет, както си беше късоглед и трудночуващ, по-добри познания за съвременните дела, отколкото бе възможно да получи, ако все още беше свободен да обикаля отскоро пуританските улици на града. Понякога глухотата беше проблем; това означаваше, че в познанията му имаше празноти, защото клиентите често снишаваха гласове и шепнеха; но това също така намаляваше скверния елемент в подслушването му, след като не можеше да чуе шепота, придружаващ половото сношение, с изключение, разбира се, на такива мигове, когато възторжени клиенти или преструващи се работнички усилваха гласове до викове от истинско или синтетично удоволствие.

Какво научи Баал зад „Завесата“:

От недоволния касапин Ибрахим дойде новината, че въпреки новата забрана на свинското, повърхностно преминалите към исляма се трупали пред задната му врата, за да купуват тайно забраненото месо, „продажбите нараснаха — промърмори той, докато яздеше избраната лейди, — цените на черните свине са високи, проклятие, тези нови правила направиха работата ми трудна. Свинята не е лесно за тайно колене животно, без шум“ и тогава той самият започна да квичи, предполага се по-скоро от удоволствие, отколкото от болка. А бакалинът Муса призна на друга от хоризонталните служителки на „Завесата“, че старите навици са трудно разрушими и че когато е сигурен, че никой не слуша, все още отправя молитва или две към „предпочитаната през целия ми живот Манат и понякога, какво да се прави, и към ал-Лат; не можеш да победиш богиня, те имат атрибути, на които момчетата нямат равни“, след което и той се хвърли с желание върху земните подобия на тези атрибути. Така нещата вехнеха, а в своята горчивина вехнещият Баал научи, че нито една империя не е съвършена, никоя победа пълна. И бавно критиките срещу Махунд започнаха.

Баал беше започнал да се променя. Новината за разрушаването на големия храм на ал-Лат в Таиф, която достигна до него, пронизвана от грухтенето на тайния колач на свине Ибрахим, го беше потопила в дълбока тъга, защото дори през най-празничните дни на младия си цинизъм любовта му към богинята беше истинска, може би единственото му истинско чувство, и нейното падение му разкри празнотата на един живот, в който единствената истинска любов е била изпитвана към парче камък, който не е могъл да се зашити. Когато първият остър ръб на тъгата беше притъпен, Баал стигна до убеждението, че падането на ал-Лат означава, че собственият му край не е далече. Той изгуби странното си усещане за сигурност, което за кратко беше вдъхновено от живота в „Завесата“; но завърналото се знание за неговата временност, за сигурното му откриване, следвано от също толкова сигурна смърт, не го уплашиха, което беше твърде интересно. След цял живот, посветен на страхливостта, за своя голяма изненада Баал откри, че последиците от наближаването на смъртта наистина му даваха възможност да вкусва сладостта на живота и той се чудеше на парадокса, че очите му бяха отворени за подобна истина в тази къща на скъпите лъжи. И каква беше истината? Че ал-Лат беше мъртва — никога не е живяла, — но това не правеше Махунд Пророк. Като резултат Баал беше стигнал до безбожие. Той започна колебливо да преминава отвъд идеята за богове, водачи и управляващи и схващаше, че неговата история беше толкова преплетена с Махундовата, че беше необходимо някакво голямо решение. Че това решение по всяка вероятност ще означава неговата смърт нито го потрисаше, нито го беше твърде много грижа; и когато Муса, бакалинът, мърмореше за дванадесетте жени на Пророка, едно правило за него, друго за нас, Баал разбра каква форма трябва да приеме неговият последен сблъсък с Подчинението.

Момичетата от „Завесата“ — споменаването им като „момичета“ беше само условно, защото най-старата беше жена, навлязла доста в петдесетте, докато най-младата, на петнадесет, беше много по-опитна от много петдесетгодишни — се бяха привързали към този тромав Баал и в интерес на истината те се наслаждаваха на това да имат евнух, който не беше такъв, и извън работните часове прелестно го закачаха, показвайки телата си пред него, поставяйки гърдите си пред устните му, обвивайки краката си около кръста му, целувайки се страстно една друга на инч от лицето му, докато бледният писател не се окажеше безнадеждно възбуден, след което те се смееха на неговата вкоравеност и го дразнеха до зачервяване и подуване и много нередовно, когато вече беше изгубил всяка надежда за подобно нещо, те пращаха една от тях да задоволи безплатно похотта, която бяха събудили. Така подобно на късоглед, примигващ опитомен бик поетът прекарваше дните си, като отпускаше главата си в женски скутове, мрачно размишлявайки за смърт и отмъщение, неспособен да каже дали е най-доволният или най-нещастният жив мъж.

По време на едно от тези игриви заседания в края на работния ден, когато момичетата бяха сами със своите евнуси и своето вино, Баал чу младата да говори за своя клиент, бакалина Муса.

— Този пък! — каза тя. — Влязла му е муха в главата за жените на Пророка. Толкова е раздразнен заради тях, че се възбужда само когато се споменат имената им. Казва ми, че аз лично съм наподобявала образа на самата Айша, а тя е любимката на негова светлост, както всички знаят. Това е.

Намеси се петдесетгодишната куртизанка.

— Слушайте, в този харем днес мъжете не говорят за нищо друго, освен за жени. Не е чудно, че Махунд ги отдели, но това само влоши положението. Хората си мечтаят повече за това, което не могат да видят.

Особено в този град, помисли си Баал; на всичко отгоре в Джахилия на разпътните нрави, където до идването на Махунд с книгата му с правила жените се обличаха ярко и всички разговори бяха за чукане и пари, пари и секс, и не само разговорите.

Той каза на по-младата курва:

— Защо не се престориш за него?

— За кого?

— За Муса. Ако Айша му дава такава тръпка, защо да не станеш негова частна и лична Айша?

— Боже — каза момичето. — Ако те чуят да казваш това, ще ти сварят топките в масло.

Колко жени имаше Махунд? Дванадесет и една стара лейди, отдавна мъртва. Колко курви бяха зад „Завесата“? Отново дванадесет и тайно на обвития си в черно трон стоеше древната Мадам, все още противяща се на смъртта. Където няма вяра, няма и богохулство. Баал каза на Мадам за идеята си; тя уреди нещата с гласа си на болна от ларингит жаба.

— Много е опасно — произнесе се тя, — но може да бъде дяволски добре за бизнеса. Ще го правим внимателно, но ще го правим.

Петнадесетгодишната прошепна нещо в ухото на бакалина. Веднага в очите му започна да блести светлина.

— Всичко ми разкажи — помоли той. — Детството ти, любимите ти играчки, Соломоновите коне и всичко останало, разкажи ми как свиреше на тамбура и Пророкът идваше да гледа.

Тя му разказа и след това той я попита за нейното лишаване от девственост на дванадесетгодишна възраст и тя му каза това и след това той плати двойно повече от обичайната сметка, защото „това беше най-приятното време в живота ми“.

— Трябва да сме внимателни със сърцата им — каза Мадам на Баал.

* * *

Когато новината, че всяка от курвите от „Завесата“ е приела идентичността на една от жените на Махунд, се разнесе из Джахилия, тайната възбуда на градските мъже беше огромна, толкова се страхуваха от разкриване, първо, защото със сигурност щяха да изгубят живота си, ако Махунд или неговите помощници някога откриеха, че са били замесени в подобна непочтителност, и второ, заради собствената им похот новата услуга в „Завесата“ да не бъде спирана, за да може да задоволява собствената им похот, а тайната — да бъде запазена от властите. През тези дни Махунд се беше завърнал с жените си в Ятриб, предпочитайки хладния оазисен климат на севера пред джахилийската горещина. Градът беше оставен на грижите на генерал Халид, от когото нещата лесно можеха да бъдат скрити. За известно време Махунд обмисляше да каже на Халид да бъдат затворени всички бардаци в Джахилия, но Абу Симбел се беше изказал против подобно прибързано действие.

— Джахилийците са новоприели исляма — изтъкна той. — Приемат бавно нещата.

Махунд, най-прагматичният от пророците, се съгласи за едно време на преход. Така в отсъствието на Пророка мъжете на Джахилия на тълпи ходеха в „Завесата“, която преживя трис-тапроцентно увеличение на бизнеса. По очевидни причини не беше разумно да се правят опашки на улицата и оттогава една опашка от мъже се кривеше в най-вътрешния двор на бардака, виейки се около централния фонтан на любовта, точно както поклонниците обикаляха около древния Черен камък. Всички клиенти на „Завесата“ бяха снабдени с маски и Баал, наблюдавайки от един висок балкон обикалящите маскирани лица, беше доволен. Имаше повече от един начин да откажеш Подчинение.

През месеците, които последваха, служителите на „Завесата“ се запалиха по новата задача. Петнадесетгодишната курва „Айша“ беше най-обичана от плащащите клиенти, точно както съименницата й от Махунд, и подобно на Айша, която живееше целомъдрено в своя апартамент в помещенията на харема в голямата джамия в Ятриб, тази джахилийска Айша започна да ревнува своето превъзхождащо положение на Най-любима. Тя се чувстваше обидена, когато някоя от „сестрите“ й се радваше на увеличение на клиентите или получаваше необичайно щедри бакшиши. Най-старата и тлъста курва, която беше приела името Сауда, разказваше на посетителите, а тя имаше какво да разкаже, и много от джахилийските мъже я избираха за нейните майчински и също така освежителни чарове — историята как Махунд се оженил за нея и Айша в един и същи ден, когато Айша била само дете. „В нас двете — казваше тя, ужасно възбуждайки мъжете — той откри двете половини на своята мъртва първа жена: дете и майка едновременно.“ Курвата „Хафса“ стана избухлива като адашката си и след като дванадесетте навлязоха духа на ролите си, съюзите в бардака започнаха да отразяват политическите клики в ятрибската джамия; например „Айша“ и „Хафса“ бяха заети в постоянни дребни съперничества с двете най-надменни курви, които винаги бяха смятани за малко надути от останалите и които сами си бяха избрали най-аристократичните самоличности, ставайки „Ум Салама Мазумитката“ и най-високомерната от тях „Рамла“, чиято съименница, единадесетата жена на Махунд, беше дъщерята на Абу Симбел и Хинд. Имаше и една „Зайнаб бинт Джахш“ и една „Джуайрия“, наименована по името на булката, пленена по време на един военен поход, и една „Рейхана Еврейката“, една „Сафия“ и една „Маймуна“, и най-еротичната от всички курви, знаеща номера, на които отказваше да научи конкурентката „Айша“: очарователната египтянка „Мария Коптянката“. Най-странната от всички беше курвата, която беше приела името на „Зайнаб бинт Хузайма“, знаейки, че тази жена на Махунд наскоро беше умряла. Некрофилията на нейните любовници, които й забраняваха да прави каквито и да било движения, беше една от противните страни на новия ред в „Завесата“. Но бизнесът си е бизнес и това също беше нужда, която куртизанките задоволяваха.

В края на първата година дванадесетте станаха толкова изкусни в своите роли, че техните предишни личности започнаха да избледняват. Баал, с всеки месец все по-късоглед и глух, виждаше формите на момичетата да се движат покрай него с неясни очертания, образите им бяха по някакъв начин удвоени, подобно на сенки, наложени върху сенки. Момичетата също започнаха да изпитват нови желания към Баал. През онази епоха за една курва беше обичайно при влизане в професията да си вземе такъв съпруг, който да не й създава каквито и да е неприятности — може би планина, може би извор или храст, — така че в името на приличието да приеме титлата на омъжена жена. В „Завесата“ правилото беше всички момичета да се омъжват за любовния чучур в централната градина, но сега се мътеше нещо като бунт и дойде денят, когато проститутките отидоха заедно при Мадам, за да обявят, че след като сега са започнали да мислят себе си за жени на Пророка, те изискват по-висока категория съпруг от някакъв бликащ камък, което в края на краищата си е почти идолопоклонство; и да кажат, че всички са решили да станат булки на нескопосника Баал. В началото Мадам се опита да ги разубеди, но когато видя, че момичетата говореха сериозно, тя прие тази точка и им каза да пратят писателя да се види с нея. С много кикот и бутане дванадесетте куртизанки прибраха препъващия се поет в тронната зала. Когато Баал чу плана, неговото сърце започна да бие толкова неравномерно, че той изгуби равновесие и падна, а „Айша“ изпищя в страха си: „О, Боже, ще станем негови вдовици преди дори да сме станали негови жени.“

Но той се възстанови: сърцето му си възвърна спокойствието. И нямайки мнение, се съгласи с дванадесеторното предложение. Мадам сама ги ожени и в тази бърлога на упадъка, в тази антиджамия, този лабиринт на богохулството, Баал стана съпруг на жените на бившия бизнесмен Махунд.

Сега неговите жени открито му обясниха, че очакват от него да изпълнява съпружеските си задължения и изработиха ротационен план, според който той щеше да прекарва един ден с всяко от момичетата подред (в „Завесата“ денят и нощта бяха обърнати, нощта беше за бизнес, а денят за почивка). Едва беше започнал да изпълнява усилната си програма, когато те свикаха събрание, на което му беше казано, че трябва да започне да се държи малко повече като техния „истински“ съпруг, което ще рече Махунд.

— Защо да не можеш да смениш името си като нас? — настоя избухливата „Хафса“, но тук Баал тегли чертата.

— Може да не е нещо, с което много се гордея — настоя той, — но това е моето име. Още повече че аз не работя тук с клиентите. Няма делова причина за подобна промяна.

— Добре, както и да е — вдигна рамене сластолюбивата „Мария Коптянката“, — с неговото име или не, искаме да започнеш да се държиш като него.

— Не зная много за това… — започна да възразява Баал, но „Айша“, която наистина беше най-привлекателната от тях, както започна да чувства по-късно, направи възхитителна гримаса.

— Честно, съпруже — поласка го тя, — не е толкова трудно. Просто искаме от теб, нали разбираш. Да бъдеш шефът.

Оказа се, че курвите от „Завесата“ са най-старомодните и обикновени жени в Джахилия. Работата им, която лесно можеше да ги направи цинични и разочаровани (и разбира се, те бяха способни да изпитват свирепи чувства към своите посетители), вместо това ги беше направила мечтателки. Отделени от външния свят, те бяха развили фантазии за „обикновения живот“, в който не искаха нищо повече освен да бъдат подчиняващи се и — да — покорни съпруги на мъж, който е мъдър, любещ и силен. Това идва да каже: годините на задоволяване на фантазиите на техните клиенти най-накрая така бяха покварили мечтите им, така че дори в сърцето на сърцата си те желаеха да се превърнат в най-старата от мъжките мечти. Добавената подправка „подражание на домашния живот на Пророка“ беше довела всички в състояние на висока възбуда и омаяният Баал разбра какво означава да имаш дванадесет жени, състезаващи се за твоето благоволение, за благодатта на твоята усмивка, докато миеха краката ти и ги подсушаваха с косите си, докато мажеха тялото ти с масло и танцуваха за него, и по хиляди начини играеха брака си мечта, който никога истински не са си мислили, че ще имат.

Това беше неустоимо. Той започна да открива увереността да им заповядва, да отсъжда помежду им, да ги наказва, когато беше ядосан. Веднъж, когато караницата им го раздразни, той се отрече от всичките за един месец. Когато отиваше да посети „Айша“ след двадесет и девет нощи, тя го закачи, че не е могъл да удържи да не дойде.

— Този месец имаше само двадесет и девет дни — отговори той. Веднъж беше хванат от „Хафса“ с „Мария Коптянката“ в жилището й в деня на „Айша“. Той умоляваше „Хафса“ да не казва на „Айша“, в която се беше влюбил, но тя въпреки това й каза и Баал трябваше да стои настрана от Мери със светлата кожа и къдравата коса доста време след това. Накратко той беше станал плячка на изкушенията да стане тайно, мирско огледало на Махунд; и отново беше започнал да пише.

Поезията, която му идваше, беше най-сладката, писана някога от него. Понякога, когато беше с „Айша“, той чувстваше върху него да се спуска една мудност, една тежест и трябваше да си легне.

— Странно е — каза й той. — Сякаш виждам себе си да стои край мен. И мога да накарам стоящият да говори; след това ставам и записвам стиховете му.

Тази артистична мудност предизвикваше силна възхита сред жените му. Веднъж задряма уморен в кресло в стаите на „Ум Салама Мазумитката“. Когато часове след това се събуди, тялото го болеше, а вратът и раменете му бяха пълни с възли и той смъмри Ум Салама:

— Защо не ме събуди? Тя отвърна:

— Страхувах се да не би стиховете да идват при теб. Той поклати глава.

— Не се тревожи за това. Единствената жена, в чието присъствие идват стиховете, е „Айша“, не ти.

* * *

Две години и един ден след като Баал беше започнал живота си в „Завесата“, един от Айшините клиенти го разпозна въпреки боядисаната кожа и упражненията по бодибилдинг. Баал беше на пост пред стаята на Айша, когато клиентът излезе, посочи право към него и извика:

— Значи ето къде си дошъл!

Айша дойде тичешком, очите й блестяха от страх. Но Баал каза:

— Няма страшно. Този няма да предизвика никакви неприятности.

Той покани Салман Персиеца в собствените си стаи и отпуши бутилка от сладкото вино, приготвено от несмачкани гроздови зърна, което джахилийци бяха почнали да правят, когато откриха, че това не беше забранено от онова, което неуважително наричаха Правилника.

— Дойдох, защото накрая напускам тази пъклен град — каза Салман — и поисках един миг удоволствие от него след всичките години лайна.

След като Билял се беше застъпил за него в името на старото им приятелство, имигрантът беше намерил работа като писмописец и универсален писар, седящ с кръстосани крака край главната улица във финансовия район. Неговият цинизъм и отчаяние бяха излъскани от слънцето.

— Хората пишат, за да разказват лъжи — каза той, пиейки бързо. — Един професионален лъжец изкарва отлични пари. Моите любовни и делови писма станаха известни като най-добрите в града, заради дарбата ми да измислям красиви лъжи, като използвам нищожни отклонения от фактите. В резултат само за две години успях да спестя достатъчно за пътя си обратно вкъщи. Вкъщи! Старата страна! Тръгвам утре и нито минута по-рано.

Когато бутилката се изпразни, Салман отново започна да говори, както Баал знаеше, че ще направи, за извора на всичките си злини, Вестителя и неговото Послание. Той разказа на Баал за караницата между Махунд и Айша, като поднесе слуха сякаш беше безспорен факт.

— Това момиче не можа да преглътне, че съпругът й искаше толкова много други жени — каза той. — Той говореше за необходимост, политически съюзи и така нататък, но тя не се остави да бъде измамена. Кой може да я обвинява? Най-накрая той изпадна — какво друго? — в един от трансовете си и се измъкна с послание от архангела. Джебраил беше рецитирал стихове, давайки му пълна божествена подкрепа. Лично разрешение от Бога да чука колкото жени му се иска. Така че какво можеше да каже бедната Айша срещу Божиите строфи? Знаеш ли какво каза? Това: „Твоят Бог винаги се хвърля да ти помага, когато имаш нужда от него да ти оправя работите.“ Добре! Ако не беше Айша, кой знае какво щеше да направи, още повече че никоя от другите изобщо не би посмяла. — Баал го остави да се изразходва без прекъсване. Сексуалната страна от Подчинението доста занимаваше персиеца: — Нездравословно — отсъди той. — Цялата тази сегрегация. Нищо добро няма да излезе от нея.

Накрая Баал започна да спори и Салман с учудване чу как поетът взима страната на Махунд:

— Можеш да разбереш гледната му точка — доказваше той. — Ако семействата му предлагат булки й той откаже, създава си врагове — и между другото той е специален човек и може да се разбере доводът за специални брачни разрешения, — а колкото до заключването им, е, какво безчестие би било, ако нещо лошо се случи на някоя от тях! Слушай, ако живееше тук, не би мислил, че малко по-малко сексуална свобода е нещо лошо — искам да кажа за обикновените хора.

— Изгубил си си ума — сухо каза Салман. — Бил си на сянка твърде дълго. Или може би този костюм те кара да говориш като клоун.

По това време Баал беше доста пийнал и започна някакъв разгорещен отговор, но Салман вдигна несигурна ръка.

— Не искам да споря — каза той. — Нека вместо то’а ти каа най-горещата градска клюка. Уха-уха! И уместно да внимаваш, да внимаваш к’во ка’аш.

Историята на Салман: Айша и Пророкът отишли на поход до едно голямо село и на връщане в Ятриб тяхната група лагерувала през нощта сред дюните. В последния момент Айша била принудена от повика на природата да се скрие от погледите в една дупка. Докато я нямало, нейните носачи вдигнали паланкина й и поели. Тя беше лека жена и пропускайки забележат голяма разлика в теглото на тежкия паланкин, те предположили, че е вътре. След като се облекчила, Айша се върнала, за да открие, че е сама и кой знае какво можело да й се случи, ако не бил един млад мъж, някой си Сафуан, минал случайно на камилата си… Сафуан върнал Айша здрава и читава в Ятриб; веднага започнали да се носят слухове, не на последно място в харема, където възможностите за намаляване на властта на Айша били ревностно използвани от нейните противници. Двамата млади били сами в пустинята за много часове и тръгнали намеци, все по-силни и по-силни, че Сафуан е крещящо красиво момче и че в края на краищата Пророкът е много по-стар от младата жена и дали пък тя не е била привлечена от някой по-близо до собствената й възраст?

— Хубавичък скандал — щастливо отбеляза Салман.

— Какво ще прави Махунд? — поиска да знае Баал.

— О, той го направи — отговори Салман. — Както винаги същото. Срещна се с домашния си любимец, архангела, и след това съобщи на всички, че Джебраил е оправдал Айша. — Салман разпери ръце в примирение със света. — И този път, мистър, дамата не се оплака от удобството на строфите.

* * *

Салман Персиецът си замина на следващата сутрин с потеглящ на север керван камили. Когато остави Баал в „Завесата“, той прегърна поета, целуна го и каза:

— Може би си прав. Може би е по-добре да не се показваш на дневна светлина. Надявам се, че ще бъде трайно.

Баал отговори:

— А аз се надявам да намериш дома си и там да има нещо, което да обичаш.

Лицето на Салман побеля. Той отвори уста, отново я затвори и си тръгна.

„Айша“ дойде в стаята на Баал да потърси успокоение.

— Той няма ли да раздрънка тайната, когато е пиян? — попита тя, милвайки косата на Баал. — Доста се налива с вино.

Баал каза:

— Нищо няма да бъде отново същото. — Посещението на Салман го беше събудило от съня, в който бавно се беше отпуснал през годините си в „Завесата“, и не можеше да заспи отново.

— Разбира се, че ще бъде — настоя Айша. — Ще бъде. Ще видиш.

Баал поклати глава и направи единствената пророческа забележка през живота си.

— Нещо голямо ще се случи — предсказа той. — Един мъж не може вечно да се крие зад поли.

На следващия ден Махунд се върна в Джахилия и войници дойдоха да съобщят на Мадам от „Завесата“, че преходният период е свършил. Бардаците трябвало да бъдат затворени незабавно. Стига толкова. Иззад своите дипли тя помоли войниците да се оттеглят за час в името на приличието, за да дадат възможност на гостите да си тръгнат, и поради липса на опит офицерът, отговарящ за отдела за борба с порока, се съгласи. Мадам изпрати евнусите си да съобщят на момичетата и да изпратят клиентите през задната врата.

— Моля, извинете се пред тях за прекъсването — нареди тя на евнусите — и им кажете, че предвид обстоятелствата няма да се плаща.

Това бяха последните й думи. Когато разтревожените момичета, говорещи всички едновременно, се стълпиха в тронната зала, за да разберат дали най-лошото е наистина вярно, тя не даваше отговор на уплашените им въпроси, безработни лв сме, как ще се храним, ще ни вкарат ли в затвора, какво ще стане с нас — докато „Айша“ събра смелост и направи онова, което никоя от тях никога не беше посмяла да опита. Когато отхвърли назад черните драперии, тя видя една мъртва жена, която можеше да бъде на петдесет или на сто двадесет и пет години, не повече от три фута висока, прилична на голяма кукла, свита в един пълен с възглавници плетен стол, сграбчила празното шишенце от отрова в ръката си.

— Сега като сте почнали — каза Баал, влизайки в стаята, — можете да свалите и пердетата. Вече няма смисъл да не се пуска вътре слънцето.

* * *

Младият полицай от отдела за борба с порока, Умар, си позволи да покаже твърде голяма раздразнителност, когато разбра за самоубийството на управителката на бардака.

— Е, щом не можем да обесим шефката, ще трябва да се задоволим с работничките — извика той и нареди да поставят курветата под строг арест, задача, която мъжете изпълниха с увлечение. Жените вдигаха шум и ритаха своите похитители, но евнусите стояха и гледаха, без да помръднат и мускул, защото Умар им беше казал: „Те искат путките да бъдат съдени, но нямам указания за вас. Така че ако не искате да загубите главите подобно на топките си, не се бъркайте.“ Евнусите пропуснаха да защитят момичетата, докато войниците ги сваляха на земята; между евнусите беше Баал с боядисаната кожа и поезията. Миг преди на най-младата „путка“ или „цепка“ да й пъхнат запушалка в устата, тя извика:

— Съпруже, за Бога, помогни ни, ако си мъж.

Капитанът от отдела за борба с порока беше развеселен.

— Кой от вас е съпругът й? — попита той, втренчвайки се внимателно във всяко увенчано с тюрбан лице. — Хайде, признай си. Какво ли е да гледаш хората с жена като твоята?

Баал насочи погледа си към вечността, за да избегне страшните погледи на „Айша“, както и присвитите очи на Умар. Офицерът спря пред него.

— Ти ли си?

— Сър, нали разбирате, това е само фразеология — излъга Баал. — Обичат да се шегуват тези момичета. Наричат ни свои съпрузи, защото ние, ние…

Без предупреждение Умар го сграбчи за гениталиите и го стисна.

— Защото не можете да бъдете — каза той. — Съпрузи, а. Не е лошо.

Когато болката се разнесе, Баал видя, че жените са изчезнали. На тръгване Умар даде съвет на евнусите.

— Изчезвайте — подсказа им той. — Утре мога да имам заповеди и за вас. Не много хора имат щастие в два последователни дни.

Когато момичетата от „завесата“ бяха откарани, евнусите седнаха и заплакаха неудържимо край Фонтана на любовта. Но Баал, изпълнен със срам, не заплака.

* * *

Джебраил сънуваше смъртта на Баал:

Дванадесетте курви осъзнаха скоро след ареста си, че толкова са свикнали с новите си имена, че не можеха да си спомнят старите. Бяха твърде изплашени, за да посмеят да кажат на тъмничарите чуждите звания и като последица не можаха изобщо да кажат някакви имена. След доста викове и много заплахи тъмничарите отстъпиха и ги записаха под номера като Завеса № 1, Завеса № 2 и така нататък. Бившите им клиенти, ужасени от последствията, ако се изплъзне тайната какви са станали курвите, също запазиха мълчание, така че беше възможно никой да не разбере, ако поетът Баал не беше почнал да лепи стиховете си по стените на градския затвор.

Два дена след арестите затворът се пръскаше от проститутки и сутеньори, чиято бройка се беше увеличила значително през двете години, след като Подчинението беше въвело сексуалната сегрегация в Джахилия. Оказа се, че много джахилийски мъже бяха готови да запазят спокойствие въпреки подигравките на градската паплач, да не говорим за възможното съдебно преследване по силата на новите закони срещу неморалността, само за да стоят под прозорците на затвора и да правят серенади на онези изрисувани дами, които бяха започнали да обичат. Жените вътре бяха напълно безразлични към тази преданост и не окуражаваха по никакъв начин поклонниците през зарешетените врати. Обаче на третия ден между тези умиращи от любов глупаци се появи един странно мрачен мъж с тюрбан и шалвари с тъмна кожа, която беше започнала да изглежда определено петниста. Много минувачи сподавено се кикотеха на външния му вид, но когато започна да пее строфите си, кикотът изведнъж спря. Джахилийци винаги са били любители на поетическото изкуство и красотата на одите, изпълнявани от странния джентълмен, ги отклони от техния път. Баал пееше любовните си стихотворения и болката в тях умълча другите стихоплетци, които позволиха на Баал да говори от името на всички. По прозорците на затвора за пръв път беше възможно да се видят лицата на секвестираните курви, които бяха привлечени там от магията на стиховете. Когато свърши рецитала си, той започна да кове поезията си на стената. Пазачите на портала с очи, пълни със сълзи, не направиха опит да го спрат.

След това странният мъж се появяваше всяка вечер отново и рецитираше ново стихотворение и всеки букет строфи звучеше по-възхитително от последните. Може би тази наситена възхитителност попречи на който и да било да забележи, до дванадесетата вечер, когато той завърши своя дванадесети и последен букет от строфи, всеки посветен на различна жена, че имената на дванадесетте му „жени“ са същите като имената на друга група от дванадесет.

Но на дванадесетия ден това беше забелязано и изведнъж голямата тълпа, която беше започнала да се събира, за да чуе четенето на Баал, промени настроението си. Чувствата на възмущение замениха тези на възхитата и Баал беше заобиколен от разярени мъже, настояващи да разберат причините за тази непочтена, тази най-византийска между обидите. В същия миг Баал свали глупавия си тюрбан.

— Аз съм Баал — обяви той. — Не признавам ничия юрисдикция освен тази на моята Муза или да бъдем точни, моята дузина Музи.

Стражите го хванаха.

Генерал Халид беше поискал Баал да бъде веднага екзекутиран, но Махунд настоя поетът да бъде изправен пред съда веднага след курвите. Така че, когато дванадесетте жени на Баал, които се бяха развели с камъка, за да се омъжат за него, бяха осъдени на смърт чрез пребиване с камъни, като наказание за неморалността на своя живот, Баал стоеше лице в лице с Пророка, едно огледало, изправено срещу образа, тъмнината срещу светлината. Халид, седящ от дясната страна на Махунд, предложи последна възможност на Баал да обясни своите безчестни деяния. Поетът разказа историята на престоя си в „Завесата“, използвайки най-простия език, без да скрива нищо, дори последното си малодушие, заради което всичко, което беше направил оттогава, беше опитът за възмездие. Но сега се случи нещо необичайно. Тълпата, натъпкана в съдебната шатра, знаейки, че това в края на краищата е сатирикът Баал, в своята младост притежател на най-острия език и силно остроумие в Джахилия, започна (независимо колко усилено се опитваше да не го прави) да се смее. Колкото по-честно и просто Баал описваше своите женитби за дванадесетте „жени на Пророка“, толкова по-неудържимо ставаше ужасното веселие на публиката. В края на неговата реч добрият народ на Джахилия буквално плачеше от смях, неспособен да се въздържи, дори когато войници с камшици от необработена кожа и ятагани ги заплашваха с незабавна смърт.

— Не се шегувам! — пронизително извика Баал на тълпата, която в отговор дюдюкаше, крещеше и се пляскаше по бедрата. — Това не е смешка! — Ха-ха-ха! Докато най-накрая настъпи тишина; Пророкът се беше изправил на крака.

— В миналото ти осмиваше Рецитацията — каза Махунд в тишината. — Тогава тези хора също се наслаждаваха на подигравките. Сега се връщаш да опозориш дома ми и изглежда, че отново си успял да извадиш наяве най-лошото у народа.

Баал каза:

— Свърших. Прави каквото искаш.

Така беше осъден на обезглавяване в течение на един час и когато войници грубо го повлякоха навън от шатрата към лобното място, той извика през рамо:

— Курви и писатели, Махунд! Ние сме хората, на които не можеш да простиш.

Махунд отвърна:

— Писатели и курви. Не виждам разлика.

* * *

Имало едно време една жена, която не се променяла.

След като предателството на Абу Симбел предостави Джахилия на тепсия на Махунд и замени идеята за величието на града с Махундовата действителност, Хинд смука пръсти, рецитира Ла-илляха и след това се оттегли в една висока кула в двореца си, където я настигнаха новините за разрушаването на храма на ал-Лат в Таиф и на всички статуи на богинята, за които се знаеше, че съществуват. Тя се заключи в стаята си в кулата със сбирката си от древни книги, писани с букви, които нито едно друго човешко същество в Джахилия не можеше да разчете; и остана там в течение на две години и два дена, изучавайки тайно окултните си текстове, искайки веднъж на ден пред вратата да бъде оставяна чиния с проста храна и по същото време да бъде изпразвано нощното й гърне. Две години и два дена тя не видя друго живо същество. Тогава на разсъмване влезе в спалнята на мъжа си, облечена във всичките си труфила с бляскащи скъпоценности на китките, глезените, пръстите, ушите и врата.

— Събуди се — изкомандва тя, разтваряйки със замах пердетата му. — Днес е ден за празнуване.

Той видя, че не е остаряла и с един ден, откакто за последен път я беше виждал; ако изобщо нещо се беше променило, тя изглеждаше по-млада от всякога, което потвърждаваше слуховете, внушаващи, че нейното магьосничество е накарало времето да тече обратно за нея в границите на нейната стая в кулата.

— Какво има да празнуваме? — попита бившият Големец на Джахилия, изхрачвайки обичайната си утринна кръв. Хинд отговори: — Може да не съм способна да обърна потока на историята, но поне отмъщението е сладко.

Най-много след час пристигна новината, че Пророкът Махунд е заболял смъртоносно и че лежи в Айшиното легло, блъскайки главата си, сякаш е пълна с демони. Хинд продължи спокойно да подготвя пиршество, изпращайки слуги до всеки ъгъл на града да канят гости. Но, разбира се, никой нямаше да дойде на прием в този ден. Вечерта Хинд седеше сама в голямата приемна на къщата си сред златните чинии и кристалните чаши на своето отмъщение, хапвайки обикновено блюдо кускус, заобиколена от искрящи, вдигащи пара, ароматични ястия от всеки въобразим вид. Абу Симбел беше отказал да се присъедини към нея, наричайки храненето й неприлично.

— Ти изяде сърцето на чичо му — изкрещя Симбел — и сега ще изядеш неговото.

Тя му се изсмя в лицето. Когато прислужниците започнаха да плачат, тя освободи и тях и седна в самотно веселие, докато свещите изпращаха странни сенки върху нейното абсолютно непреклонно лице.

Джебраил сънуваше смъртта на Махунд:

Защото когато главата на Вестителя започна да го боли както никога преди, той знаеше, че е дошло времето, когато ще му бъде предложен Избор:

След като никой Пророк не може да умре, преди да му бъде показан Раят и след това да бъде поискано от него да избере между този свят и следващия:

Така както лежеше с глава в скута на любимата Айша, той затвори очи и животът сякаш си тръгваше от него, но след известно време се завърна:

И той каза под Айша:

— Беше ми предложено и аз направих своя избор и избрах Божието царство.

След това тя заплака, знаейки, че той говореше за смъртта си; след което погледът му мина покрай нея и като че се втренчи в друга фигура в стаята, въпреки че когато тя, Айша, се обърна да погледне, видя там само лампата, горяща на поставката си:

— Кой е там? — извика той. — Ти ли си, Азраил?

Но Айша чу един ужасно сладък глас, един женски отговор:

— Не, Пратенико на ал-Лах, не е Азраил.

И лампата беше духната; и тогава в тъмнината Махунд попита:

— Тогава тази болест твое дело ли е, о, ал-Лат? И тя каза:

— Това е моето отмъщение срещу теб и аз съм удовлетворена. Нека прережат подколенното сухожилие на камила и я поставят на гроба ти.

В този миг тя си тръгна и лампата, която беше духната, избухна отново в силна и мека светлина и Вестителят промълви:

— Все пак благодаря ти, ал-Лат, за този дар.

Не след дълго той умря. Айша излезе в другата стая, където жени и ученици чакаха убити духом и започнаха силно да ридаят. Но Айша изтри очите си и каза:

— Ако тук има някои, които са боготворели Вестителя, нека тъгуват, защото Махунд е мъртъв, но ако има някои тук, които почитат Бог, нека се възрадват, защото Той със сигурност е жив.

И това беше краят на съня.