Салман Рушди
Сатанински строфи (4)

II. МАХУНД

Когато Джебраил се предава на неизбежното, когато се плъзга с натежали клепки към видения за своето ангелуване, той минава покрай обичната си майка, която има друго име за него, нарича го Шейтан, също като Шейтан, също като другия, защото правеше смехории с тифините, които трябваше да бъдат отнесени в града за обеда на чиновниците, пакостливо дяволче, тя разсича въздуха с ръка, мошеникът слагаше мюсюлмански съдове за месо в индуистки невегетариански подноси за тифини, клиентите бурно недоволстват. Малък дявол, хока го тя, но след това го взима в обятията си, мой малък фаришта, момчетата са си момчета, и той пропада край нея в съня си, ставайки все по-голям, докато пада, и падането започва да се усеща като полет, гласът на майка му се носи нагоре към него отдалече, баба, виж колко си пораснал, огро-миши, вай, вай, ръкопляскания. Той е гигантски, безкрил, стъпил с краката си на хоризонта и с ръце около слънцето. В ранните си сънища вижда начала, Шейтан се спуска от небето, протягайки ръка, за да сграбчи клон от върховното Нещо, лотосовото дърво^[1] в най-отдалечения край и което стои под Трона, пропускайки, шейтанът пада като олово, плясък. Но той продължава да живее, онова, което не може да бъде мъртво, пееше долу от ада своите нежни прелъстителни стихове. О, сладките песни, които знаеше. Със своите дъщери, като сатанински беквокалистки, да, три от тях — Лат Манат Уза, момичета без майка, смеейки се със своя Абба, кикотейки се иззад пръстите си на Джебраил, какъв номер сме ти подготвили, кикотят се те, за теб и за онзи бизнесмен на хълма. Но преди бизнесмена има други истории, ето една, архангеле Джебраил, откривайки извора Замзам на Агар Египтянката, така че изоставената от пророка Ибрахим с тяхното дете в пустинята може да пие от студената изворна вода и да живее. И по-късно, когато джурхумите^[2] затрупват Замзам с кал и златни газели, така че е изгубен за известно време, ето го отново, посочвайки го на онзи Муталиб от алените шатри^[3], баща на детето със сребърни коси, който на свой ред създаде бизнесмена. Бизнесменът: ето го, идва.

Понякога, когато спи, Джебраил осъзнава извън съня себе си спящ, себе си сънуващ собственото си осъзнаване на своя сън и след това започва паниката. О, Боже, крещи той, о, милостиви Аллахбоже, свършен съм. Имам бръмбари в главата, напълно луд, побъркана мелодия и избягал песоглавец. Бизнесменът се почувства точно като него, когато видя за пръв път архангела: помисли си, че е мръднал, искаше да се хвърли от скала, от висока скала, от скала, върху която расте закърняло лотосово дърво, скала, висока колкото покрива на света.

Той идва, проправя си пътя нагоре по планината Коня към пещерата. Честит рожден ден: днес е на четиридесет и четири. Макар че градът зад и под него е изпълнен с празненство, се изкачва нагоре сам. Няма за него нов костюм за рождения ден, спретнато изгладен и сгънат на края на леглото му. Човек с аскетични вкусове. (Що за странен бизнесмен е това!)

Въпрос: Какво е противоположното на вяра?

Не липса на вяра. Твърде окончателно, сигурно, ограничено. Самото то е един вид вяра.

Съмнение.

Човешкото състояние, но какво да кажем за ангелското? Наполовина между Аллахбог и хомосап, изобщо съмняват ли се някога? Правили са го: предизвиквайки Божията воля, един ден мърморейки се скриват под Трона, осмелявайки се да питат за забранени неща: антивъпроси. Правилно ли е това? Не може ли да се оспори? Свободата, старото антитърсене. Той ги успокои естествено, използвайки мениджърски умения a la Бог. Поласка ги, вие ще бъдете инструментите на моята воля на земята, на спасението и вечните мъки на човека, цялото обичайно така нататък. И внимание, фокус, край на протеста, слагай ореолите и отново на работа. Ангелите лесно се омиротворяват; превърни ги в инструменти, и те ще свирят хищническата ти мелодия. Човешките същества са по-костеливи орехи, във всичко могат да се съмняват, дори в доказателствата пред собствените им очи. В онова зад-собствените-им-очи. В онова, което се излъчва иззад затворените им гледни, докато пътуват с натежали клепачи, … ангели, те не притежават много под формата на воля. Да имаш воля е да не си несъгласен; не да се подчиняваш; да не приемаш дадено мнение.

Зная; дяволски думи. Шейтан прекъсва Джебраил.

Мен?

Бизнесменът: изглежда както би трябвало, високо чело, орлов нос, широк в раменете, тесен в кръста. Среден ръст, мрачен, облечен в дреха от две части от обикновен плат, всяка дълга четири лакътя, едната надиплена около тялото, другата през рамото му. Големи очи; дълги мигли като на момиче. Крачките му изглеждат твърде широки за неговите крака, но е човек с лека стъпка. Сираците научават да бъдат движещи се мишени, развиват бърз ход, бързи реакции, дръж-си-езика, предпазливост. Нагоре през бодливите храсти и мирови дървета^[4] идва той, дращейки по заоблените каменни блокове, това е мъж във форма, не лихвар с омекнало шкембе. И да, да го кажем отново: трябва да си странен бизнесмен да избягаш в пустошта, нагоре по връх Коня, понякога за цял месец, само за да бъдеш сам.

Неговото име: име от сънищата, променено от видението. Произнесено точно, то означава него-на-когото-трябва-да-се благодари, но той не би се обадил на него тук; нито, въпреки че добре осъзнава как му викат, прякора му долу в Джахилия^[5]: онзи-който-слиза-и-се-качва-по-добрия-стар-Кони. Тук нито е Мохамед, нито Млатокован; приел е вместо това демонския наконечник, който фарангите^[6] окачиха на врата му. За да превърнат обидите в сила — вити, тори, черни, — всички избраха да носят с гордост имената, давани им при обиди; по същия начин нашият катерач, пророчески мотивиран самотник, ще бъде средновековното детско плашило, дяволският синоним: Махунд.

Това е той. Махунд бизнесмена, катерещ се по горещата си планина в Хиджаз. Миражът на един град блести под него на слънцето.

* * *

Градът Джахилия е построен изцяло от пясък, неговият строеж е изваян от пустинята, в която се издига. Това е изглед, предизвикващ учудване: ограден със стена с четири порти, целият чудо, изработено от неговите граждани, които са научили номера да превръщат финия бял пясък на дюните в тези захвърлени части — самият предмет на непостоянството — сърцевината на неуседналостта, преместването, предателството, липсата на форма — и дори чрез алхимия го превърнаха в тъканта на своята новооткрита неизменност. Тези хора са само три или четири поколения далече от своето номадско минало, когато бяха безкоренни като дюни или по-скоро вкоренени в знанието, че пътуването само по себе си е дом.

Докато преселникът може да мине изобщо без пътуване; то не е повече от необходимо зло; важното е да пристигнеш.

Съвсем наскоро, тогава и подобни на странния бизнесмен, джахилианците се заселиха на пресечната точка на пътищата на големите кервани и подчиниха дюните на своята воля. Сега пясъкът служи на могъщите градски търговци. Утъпкан на калдъръм, той покрива лъкатушните улички на Джахилия, през нощта мангали от излъскани пясъци изригват златни пламъци. Има стъкла в прозорците, дългите подобни на прорези прозорци, врязани в безкрайно високите пясъчни стени на дворците на търговците; по сокаците на Джахилия магарешки каручки гладко се търкалят на силициеви колела. Аз, в своята лошотия, понякога си представям идването на голяма вълна, висока стена от пенеща се вода, гърмяща през пустинята, течна катастрофа, пълна със счупени лодки и давещи се ръце, приливна вълна, която ще сведе тези суетни пясъчни замъци до нищото, до зрънцата, от които произлизат. Но тук нямаше вълни. Водата е враг в Джахилия. Носена в глинени гърнета, никога не трябва да бъде разливана (наказателният кодекс се разправя свирепо с нарушителите), защото където капне, градът заплашително се руши. Появяват се дупки по пътищата, къщи се накланят и люшкат. Носачите на вода в Джахилия са мразена необходимост, парии, които не могат да бъдат пренебрегвани и затова никога не могат да бъдат простени. В Джахилия никога не вали; няма фонтани в силиконовите градини. Малко палми стоят в оградените вътрешни дворове, корените им пътуват надълбоко и нашироко под земята в търсене на влага. Градската вода идва от подземни реки и извори, един от които е легендарният Замзам, в сърцето на концентричния пясъчен град, до Къщата на Черния камък. Тук, до Замзам, стои един бехешти, един презрян водоносец, изтеглящ жизненоважната опасна течност. Той има име: Халид^[7].

Град на бизнесмени: Джахилия. Името на племето е Акула.

В този град бизнесменът-превърнал се-в-пророк, Махунд, основава една от великите световни религии; и беше стигнал на този свой рожден ден до кризата на живота си. Глас шепне в ухото му: Каква идея си ти? Мъж-или-мишка?

Ние познаваме този глас. Веднъж вече го чухме.

* * *

Докато Махунд се изкачва по Коня, Джахилия празнува друга годишнина. В древните времена патриархът Ибрахим дойде в тази долина с Агар и Исмаил, техния син. Тук, в този безводен пущинак, той я изостави. Тя го попита: може ли това да бъде волята Божия? Той отговори — това е. И си тръгна, копелето. Още от началото хората използваха Бог, за да оправдават неоправдаемото. Той действа по тайнствени начини, казват мъжете. Тогава не е за чудене, че жените се обърнаха към мен. Но ще се придържам към същността; Агар не беше магьосница. Тя беше изпълнена с доверие: тогава сигурно Той няма да ме остави да загина. След като Ибрахим я изостави, тя кърмеше детето, докато млякото й свърши. След това изкачи два хълма, първо Сафа, след това Марва, тичайки от единия до другия в отчаянието си, опитвайки се да види шатра, камила, човешко същество. Нищо не видя. Това беше, когато той, Джебраил, дойде при нея и й показа водите на Замзам. Така Агар оцеля; но защо сега се събират поклонниците? За да празнуват нейното оцеляване? Не, не. Те празнуват честта, оказана на долината с посещението, досетили сте се, на Ибрахим. В името на този любящ съпруг се събират, прекланят и преди всичко харчат.

Днес Джахилия целият е благоухание. Ароматите на Арабия, на Arabia Odorifera, висят във въздуха: балсам, кайсия, канела, тамян, миро. Поклонниците пият виното на финиковата палма и обикалят големия панаир за празника на Ибрахим. И между тях се движи един, чието покрито с дълбоки бръчки чело го отличава от веселата тълпа: висок мъж със свободна бяла одежда, той би надвишавал с цяла глава Махунд. Неговата брада е подстригана късо и следва скосеното му с изпъкнали скули лице, вървежът му съдържа веселия ритъм, смъртоносната елегантност на властта. Как се нарича? — Видението накрая дава името му; то също е променено от съня. Ето го тук, Карим Абу Симбел, Големецът на Джахилия, съпруг на яростната, красива Хинд. Председател на ръководния съвет на града, неизмеримо богат, собственик на доходните храмове край градските врати, богат на камили, властник над кервани, женен за най-голямата красавица в страната: какво можеше да разклати сигурността на подобен човек? Но въпреки това за Абу Симбел също наближаваше криза. Едно име го гложди и можете да предположите кое е то: Махунд, Махунд, Махунд.

О, разкош на панаирните площи на Джахилия! Тук, в обширните благоухаещи шатри, има огромни количества подправки, листа от сена, благоуханни дървета; тук могат да бъдат открити продавачите на парфюми, съревновавайки се за носовете на поклонниците и за техните портфейли също. Абу Симбел си пробива път през тълпите. Търговци, евреи, монофизити^[8], набатейци, купуват и продават парчета сребро и злато, претегляйки ги и хапейки монети със зъби на познавачи. Тук има ленено платно от Египет и коприна от Китай; от Басра оръжия и зърно. Има игра на комар, пиене и танци. Тук има роби за продан, нубийски, анадолски, етиопски. Четирите крила на Акулите контролират отделните зони от панаира, благоуханията и подправките в алените шатри, докато в черните шатри са дрехите и кожите. Среброкосото крило отговаря за скъпоценните метали и мечовете. Забавленията: зарове, кючеци, палмово вино, хашиш и опиум са изключително право на четвъртата четвърт от племето, собствениците на петнисти камили, които също така въртят и търговията с роби. Абу Симбел поглежда в шатрата за танци. Поклонниците седят, стискайки кесии с пари в лявата си ръка, и от време на време една монета се премества от кесията в дланта на дясната ръка. Танцьорките се поклащат и потят, а очите им никога не изпускат върховете на пръстите на поклонниците; когато прехвърлянето на монети престане, танцът също свършва. Големецът прави гримаса и оставя края на платнището да падне.

Джахилия беше построен в поредица от груби кръгове, къщите му се разпростираха навън от Къщата на Черния камък приблизително по реда на богатство и сан. Дворецът на Абу Симбел е в първия кръг, най-вътрешния пръстен; той се спуска надолу по една от лъкатушните, ветровити, разположени като лъчи градски улици, покрай множеството градски пророци, които в замяна на поклоннически пари чуруликат, гукат, свиркат, обладани различно от джинове на птици, зверове, змии. Магьосница, която за момент пропуска да погледне нагоре, прикляка на пътя му: „Искаш ли да плениш сърцето на момиченце, скъпи? Искаш ли някой враг под петата си? Изпитай ме, опитай моите малки възли!“ И вдига, поклаща възлесто въже, клопка на човешки животи, но сега, виждайки на кого говори, оставя разочарованата си ръка да падне, промърморва и прокрадвайки се, изчезва, сякаш превърнала се в пясък.

Навсякъде шум и лакти. Поети стоят върху сандъци и декламират, докато поклонниците хвърлят монети в краката им. Неколцина бардове рецитират раджас куплети, чиято четирисричкова метрика е внушена според легендата от вървежа на камилата; други произнасят касида, поеми за своенравни любовници, за пустинни приключения, за лов на онагра. След около ден ще дойде времето на годишното поетическо състезание, след което седемте най-добри стихотворения ще бъдат заковани на стените на Къщата на Черния камък. Поетите влизат във форма за големия си ден; Абу Симбел се смее на менестрели, пеещи злобни сатири, язвителни оди, поръчани от един шеф срещу друг, от едно племе срещу неговия съсед. И кимва с признание, когато един от поетите влиза в крачка с него, един проницателен слаб младеж с бесни пръсти. Този млад памфлетист вече притежава най-плашещия език в цяла Джахилия, но към Абу Симбел е почти почтителен.

— Защо си толкова загрижен, големецо? Отпусни се, забавлявай се.

Абу Симбел се хили с кривата си усмивка.

— Такава известност — размишлява той. — Такава слава, преди още да са ти паднали млечните зъби. Внимавай или ние ще трябва да ти ги изтръгнем.

Той дразни, говорейки лековато, но дори тази лековатост е преплетена със заплаха, заради размера на неговата власт. Момчето не е смутено. Оставайки в крачка с Абу Симбел, то отговаря:

— За всеки, който извадиш, ще израсне един по-силен, който ще хапе по-дълбоко, пускайки по-горещи струи кръв.

Големецът бегло кимва.

— Ти харесваш вкуса на кръвта — казва той. Момчето вдига рамене.

— Работа на поет — отговаря то. — Да назове неназовимото, да посочва измамите, да взима страна, да започва спорове, да формира света и да му попречи да заспи.

И ако реки от кръв потекат от порязванията, които стиховете му причиняват, тогава те ще го хранят. Той е сатирикът^[9] Баал.

Минава покрита носилка със спуснати завеси; някоя изтънчена градска госпожа е излязла да види панаира, носена на рамо от анадолски роби. Абу Симбел хваща младия Баал за лакътя под предлог да го дръпне извън пътя; промърморва:

— Надявах се да те намеря, ако искаш да поговорим. Баал се възхищава от уменията на големеца. Търсейки някой, той е способен да накара плячката си да мисли, че е ловувала ловеца. Хватката на Абу Симбел се стяга: за лакътя той го насочва към светая светих в центъра на града.

— Имам една поръчка за теб — казва Големецът. — Литературен въпрос. Аз си знам възможностите; умението за римувана злоба, изкуството на метрическото злословие са доста над тях. Нали разбираш.

Но Баал, гордият, безочлив тип, настръхва, държи на достойнството си.

— Не е редно артистът да се превърне в слуга на държавата. Гласът на Симбел става по-тих, придобива по-копринени интонации.

— А, да. Докато да се поставиш в услуга на убийци е напълно достойно нещо.

Култ към мъртвите бунтуваше в Джахилия. Когато човек умре, платени оплаквачи се бият сами, дерат гърдите си, скубят коси. Камила с прерязани сухожилия се оставя на гроба да умре. И ако човекът е бил убит, неговият най-близък роднина дава аскетични обети и преследва убиеца, докато кръвта не е отмъстена с кръв; след което е обичайно да се напише празнична поема, но малцина отмъстители са надарени в римите. Мнозина поети си изкарват прехраната, пишейки песни за убийства, и съществува всеобщо съгласие, че най-добрият от тези възхваляващи кръвта версификатори е ранозрелият полемист Баал. Чиято професионална гордост сега го предпазва да се обиди от леката подигравка на големеца.

— Това е културен въпрос — отговаря той. Абу Симбел става още по-мазен.

— Може и така да е — прошепва той пред портите на Къщата на Черния камък, — но, Баал, признай, нямам ли съвсем малко право над теб? И двамата, или поне така си мислех, служим на една и съща господарка.

Сега кръвта се отдръпва от бузите на Баал; увереността му се пропуква, пада от него като черупка. Големецът, привидно разсеян за промяната, повлича сатирика напред в къщата.

В Джахилия казват, че тази долина е пъпът на света; че планетата, когато е била правена, започнала да се върти около тази точка. Адам дошъл тук и видял чудо: четири смарагдови колони, носещи високо гигантски блестящ рубин, а под този навес един огромен бял камък, греещ със собствена светлина, подобна на видение на собствената му душа. Той изградил дебели стени около видението, за да го свърже завинаги със земята. Това беше първата Къща. Тя е била престроявана много пъти — веднъж от Ибрахим, след оцеляването на Агар и Исмаил с ангелска помощ — и постепенно безбройните докосвания на поклонниците до белия камък през вековете потъмнили цвета му до черен. Тогава започва времето на идолите; по времето на Махунд триста и шестдесет каменни богове се тълпяха край камъка на Бог.

Какво ли би си помислил старият Адам? Сега тук са неговите собствени синове: колосът на Хубал^[10], изпратен от амаликитяните^[11] от Хит, стои добре над съкровищницата, Хубал овчаря, наливащият се полумесец; също и гледащият кръвнишки опасен Каин. Той е чезнещата луна, ковач и музикант, който също има своите поклонници.

Хубал и Каин гледат надолу към големеца и поета, докато се разхождат. И набатийският прото-Дионисий от Шара; утринната звезда Астарта и сатурновата Накрух. Тук е слънчевият бог Манаф! Вижте, там пляска гигантският Наср, богът с формата на орел! Вижте Кузах, който държи дъгата… Не е ли това пресищане с богове, каменен поток, за да се подхранва лакомията на поклонниците, да гаси нечестивата им жажда. Божествата, за да привличат пътници, идват подобно на поклонниците от близо и далеч. Идолите също са делегати на един вид международен панаир.

Тук има един бог, наричан Аллах (означава просто бога). Попитайте джахилияните и те ще признаят, че този приятел има някакъв вид всеобемащо влияние, но не е много популярен: един многостранник във времето на статуи специалисти.

Абу Симбел и отскоро потящият се Баал бяха стигнали до олтарите на най-обичаните в Джахилия богини, разположени един до друг. Те се поклониха и пред трите: Уза с лъчистото лице, богиня на красотата и любовта; тъмната неразбираема Манат с отвърнато лице и тайнствени цели, процеждаща пясък между пръстите си — тя отговаря за съдбата — тя е Съдбата; и накрая най-високата от трите, богинята-майка, която гърците наричаха Лето. Тук я наричат Илат или по-често ал-Лат. Богинята. Дори името й я прави противоположност и равна на Аллах. Лат Всемогъщата. С изписано на лицето му неочаквано облекчение Баал се хвърля на земята и се просва пред нея. Абу Симбел остава прав.

Семейството на големеца Абу Симбел — или за да бъда по-точен, на жена му Хинд — контролира известния храм на Лат до южната градска врата. (Те също така получават приходите от храма на Манат до източната порта и от храма на Уза на север.) Тези концесии са основите на богатството на големеца, така че той естествено, Баал разбира това, е слуга на Лат. А почитта на сатирика към тази богиня е добре известна в Джахилия. Значи това е всичко, което е искал да каже! Треперейки от облекчение, Баал остава проснат, благодарейки на своята господарка покровителка, която го гледа благо; но човек не трябва да се доверява на божието изражение. Баал направи сериозна грешка.

Без предупреждение големецът ритва поета в бъбрека. Нападнат точно когато е решил, че е в безопасност, Баал изпищява, претъркулва се, а Абу Симбел го следва, продължавайки да го рита. Чува се звук на трошещо се ребро.

— Джудже — отбелязва големецът с глас, все така тих и добродушен. — Пискливо пале с малки тестикули. Нима си мислеше, че господарят на храма на Лат ще търси приятелството ти само заради твоето младежко увлечение по нея? — И още ритници, редовно, методично. Баал плаче в краката на Абу Симбел. Къщата на Черния камък съвсем не е празна, но кой би се изпречил на яростта на големеца? Мъчителят на Баал рязко кляка, сграбчва поета за косата, вдига главата му, шепне тихо в ухото му: — Баал, не тази господарка имах предвид. — И след това Баал надава вой на противно самосъжаление, защото знае, че животът му предстои да свърши, да свърши, когато има още толкова много да постигне, бедното момче. Устните на големеца леко докосват ухото му. — Лайно от уплашена камила — диша тежко Абу Симбел, — зная, че чукаш жена ми. — Той забелязва с интерес, че Баал е получил очебийна ерекция, ироничен паметник на неговия страх.

Абу Симбел, рогоносещият големец, се изправя, командва „Ставай“ и Баал, объркан, го следва навън.

Гробовете на Исмаил и неговата майка Агар Египтянката лежат край северозападната фасада на Къщата на Черния камък сред оградено с ниска стена място. Абу Симбел се насочва към този район, спира наблизо. В ограденото място има малка група мъже. Там е водоносецът Халид, някакъв безделник от Персия с чуждоземното име Салман^[12] и за да попълни тази троица от измет, тук е и робът Билял^[13], освободеният от Махунд, едно огромно черно чудовище с глас, отговарящ на размерите му. Тримата безделници седят на стената.

— Този букет от стан — казва Абу Симбел. — Тези са твоите мишени. Пиши за тях и за техния водач също.

Баал, въпреки ужаса си, не може да прикрие изумлението си.

— Големецо, тези разбойници — тези шибани клоуни? Няма защо да се тревожиш за тях. Какво си мислиш, че единственият Бог на Махунд ще доведе до фалит храмовете ти? Триста и шейсет срещу един и той побеждава? Това не може да стане.

Той се кикоти близо до истерията. Абу Симбел остава спокоен:

— Задръж си обидите за твоите стихове. Кикотещият се Баал не може да се спре.

— Революция от водоносци, преселници и роби… страхотно, Големецо. Наистина съм уплашен.

Абу Симбел гледа внимателно хихикащия поет.

— Да — отговаря той, — това е вярно, трябва да се страхуваш. Започни да пишеш, моля, и очаквам тези строфи да са твоите шедьоври.

Баал се сгърчва, хленчи.

— Но това е прахосване на моя, моя малък талант… — Вижда, че е казал прекалено много.

— Направи каквото ти казах — са последните думи на Абу Симбел към него. — Нямаш избор.

* * *

Големецът се отпуска в спалнята си, докато наложници задоволяват нуждите му. Кокосово масло за оредяващата му коса, вино за небцето му, езици за неговото удоволствие. Момчето беше право. Защо се страхувам от Махунд? Той започва лениво да брои наложниците, отказва се при петнадесет с махване на ръката. Момчето. Хинд ще продължава да се среща с него, очевидно; какъв изглед за успех има той срещу волята й? В това е неговата слабост, той знае, че вижда твърде много, търпи твърде много. Той си има своите желания, защо тя да няма свои? Докато е дискретна и докато той знае. Трябва да знае; знанието е неговият наркотик, неговото пристрастяване. Той не може да търпи онова, което не знае, и по тази причина, ако не поради друга, Махунд е негов враг, Махунд с неговата банда отрепки, момчето беше право да се смее. Той, големецът, се смее много по-трудно. Подобно на своя противник той е внимателен човек и стъпва на пръсти. Спомня си големия, роба, Билял: как господарят му поиска от него пред храма на Лат да изброи боговете. „Един“, отговори той с този свой мощен мелодичен глас. Богохулство, наказуемо със смърт. Те го проснаха на панаирджийския терен със скала на гърдите. Колко каза, че са? Един, повтори той, един. Втора скала беше добавена към първата. Един, един, един. Махунд плати на неговия собственик висока цена и го освободи.

Не, размишлява Абу Симбел, момчето Баал греши, тези мъже си струват нашето време. Защо се страхувам от Махунд? Заради това: един, един, един, неговата плашеща единичност. Докато аз съм винаги раздвоен, винаги две или три или петнадесет. Дори не мога да разбера гледната му точка; той е богат и преуспял като всеки от нас, като всеки от съветниците, но защото му липсват подходящият вид семейни връзки, не сме му предложили място сред нашата група. Изключен заради своето сирачество от търговския елит, той чувства, че е бил измамен, че не е получил полагащото му се. Винаги е бил амбициозен тип. Амбициозен, но и самотник. Не се издигаш на върха, изкачвайки съвсем сам планината. Освен ако там не срещнеш ангел… да, това е. Ще видя какво иска. Макар че той не би ме разбрал. Каква идея съм аз? Аз се превивам, олюлявам. Пресмятам изгледите за успех, приспособявам се, манипулирам, оцелявам. Затова няма да обвиня Хинд в изневяра. Ние сме добра двойка, огън и лед. Нейният семеен щит, легендарният червен лъв, многозъбият дракон. Нека си играе със своя сатирик; между нас никога не е имало секс. Ще го довърша, когато тя свърши с него. Това е голяма лъжа, мисли си Големецът на Джахилия, унасяйки се в сън: перото е по-могъщо от меча.

* * *

Състоянието на град Джахилия беше изградено върху превъзходството на пясъка над водата. В миналото се смяташе за по-сигурно стоките да се превозват през пустинята, отколкото по море, където монсуни можеха да се стоварят по всяко време. В онези дни преди метеорологията подобни неща беше невъзможно да се предскажат. По тази причина кервансараите преуспяваха. Световното производство идваше нагоре от Зафар към Саба и после до Джахилия и оазиса Ятриб^[14] и до Мидиан, където е живял Мойсей; след това до Акаба и Египет. От Джахилия започваха други пътища: на изток и североизток, към Месопотамия и великата Персийска империя. Към Петра и Палмира, където някога Соломон е любил Савската царица.

Това бяха дни на изобилие. Но сега флотилиите, плуващи във водите около полуострова, бяха станали по-здрави, екипажите им по-умели, навигационните им инструменти по-точни. Камилските процесии губят пазари заради корабите. Пустинен кораб и морски кораб — старото съперничество — вижда промяна в равновесието на властта. Управниците на Джахилия беснеят, но не могат да направят почти нищо. Понякога Абу Симбел подозира, че само поклонничеството стои между града и неговата разруха. Съветът претърсва света за статуи на чуждестранни богове, за да привличат нови поклонници в града от пясък; но в това също имат съперници. Долу в Саба е построен голям храм, олтар, който да съперничи на Къщата на Черния камък. Много поклонници бяха изкушени на Юг и техният брой на панаирните площи в Джахилия намалява.

По препоръка на Абу Симбел управниците на Джахилия прибавиха към религиозните си обичаи изкусителните подправки на богохулното. Градът стана известен със своята разпуснатост, като бърлога на хазарта, като бардак, като място на мръсни песни и дива, оглушителна музика. В един случай някои членове на племето Акула отидоха твърде далече в алчността си за поклоннически пари. Пазачите на портите на Къщата започнаха да искат подкупи от изморените пътници; четирима от тях, раздразнени от получаването на нищожно подаяние, блъснаха двама пътници в смъртта, надолу по стръмните стъпала на стълбището. Този ред се отрази отрицателно, обезкуражавайки повторни посещения… Сега жени поклонници често са отвличани за откуп или продавани за наложници. Банди от млади Акули патрулират из града, спазвайки някакъв свой собствен закон. Говори се, че Абу Симбел тайно се среща с главатарите на бандите и ги организира всичките. Това е светът, в който Махунд донесе своята вест: един, един, един. Сред подобна многочисленост тя звучи като опасна дума.

Големецът се изправя и веднага наложниците се приближават, за да продължат с втриването на масло и с ласките. Той ги пропъжда с махване на ръка, плясва с ръце. Влиза евнухът. „Изпрати вестоносец в къщата на кахин^[15] Махунд“, заповядва Абу Симбел. Ще го подложим на малко изпитание. Честно състезание: трима срещу един.

* * *

Водоносец, преселник, роб: тримата ученици на Махунд се мият на извора Замзам. В пясъчния град тяхното пристрастяване към водата ги прави особняци. Измивания, винаги измивания, краката до коленете, ръцете долу до лактите, главата до врата. Гологръди, с мокри крайници и с пара, вдигаща се от главите им, на какви чудаци приличат! Плис, пляс, миене и молене. На колене тикат ръце, крака, глави обратно във вездесъщия пясък и след това започват отново цикъла от вода и молитви.

Тези са лесни мишени за перото на Баал. Тяхната любов към водата е един вид предателство; хората от Джахилия приемат всемогъществото на пясъка. Той се е настанил върху дланите и между пръстите на краката, вкоравява техните мигли и коси, задръства порите им. Те сами се разтварят за пустинята: ела, пясък, измий ни в безводност. Това е джахилийското поведение, възприето от най-видния гражданин до най-незначителния от незначителните. Те са хора на силиция, а между тях са се появили водолюбци.

Баал ги обикаля от безопасно разстояние — Билял не е човек, с когото да се шегуваш — и крещи подигравки.

— Ако идеите на Махунд изобщо струваха нещо, мислите ли, че щяха да бъдат популярни само сред боклуци като вас?

Салман възпира Билял:

— Ние трябва да се чувстваме поласкани, че могъщият Баал е избрал да нападне нас — усмихва се той и Билял се успокоява, утихва. Халид, водоносецът, е неспокоен и когато вижда едрата фигура на Хамза^[16], чичото на Махунд, да се приближава, той се затичва тревожно към него. На шейсет Хамза все още е най-прославеният в града боец и ловец на лъвове. Но истината е по-малко славна от хвалебствията: Хамза много пъти е бил побеждавай в битки, спасяван от приятели или щастливи случаи, спасяван от лъвски челюсти. Той има парите да държи подобни неща вън от новините. А годините и оцеляването даряват един вид потвърждение на войнствената легенда. Билял и Салман, забравяйки Баал, тръгват след Халид. И тримата са нервни, млади. Все още го няма вкъщи, съобщава Хамза. И Халид, разтревожено: но минаха часове, какво му прави това копеле, мъчения, стягане на пръстите, камшици? Отново Салман е най-спокойният: Това не е в стила на Симбел, казва той, това е нещо подло, зависи. А Билял буботи верен: предпазлив или не, аз имам доверие на Пророка. Той няма да се пречупи. Хамза отправя леко порицание: О, Билял, колко пъти трябва той да ти казва? Запази вярата си за Бог. Вестителят е само човек. Напрежението изригва от Халид: той заема позиция срещу стария Хамза, пита: Нима казваш, че Вестителят е слаб? Може да си негов чичо… Хамза цапва водоносеца странично по главата. Не му позволявай да види страха ти, казва той, дори ако си уплашен почти до смърт.

Четиримата се мият за пореден път, когато пристига Махунд; те се скупчват около него, кой какво защо. Хамза стои по-назад.

— Племеннико, това не е на добро — озъбва се той с войнишкия си лай. — Когато слизаш от Коня, от теб се излъчва светлина. Днес е нещо тъмно.

Махунд сяда на ръба на кладенеца и се ухилва.

— Беше ми предложена сделка.

— От Абу Симбел? — извиква Халид. — Немислимо. Откажи! Вярващият Билял го поучава:

— Не учи Вестителя. Той естествено е отказал. Салман Персиецът пита:

— Каква сделка? Махунд отново се усмихва.

— Поне един от вас иска да знае. Дребна работа е — започва той отново. — Песъчинка. Абу Симбел моли Аллах да му дари една малка услуга.

Хамза вижда неговото изтощение. Сякаш се е борил с демон. Водоносецът крещи:

— Нищо! Нито йота! — Хамза го кара да замълчи.

— Ако нашият велик Бог може да намери в сърцето си възможност да допусне — той използва тази дума, допусне, — че три, само три от триста и шестдесетте идоли в къщата са достойни за боготворене…

— Няма друг бог освен Бог! — крещи Билял. И неговите другари се присъединяват към него:

— Я, Аллах!

Махунд изглежда ядосан.

— Искат ли вярващите да чуят Вестителя? — Те замлъкват, риейки с крака в прахта. — Той моли за одобрението от Аллах на Лат, Уза и Манат. В замяна ни уверява, че ще бъдем търпени, дори официално признати. Като знак за това аз ще бъда избран в съвета на Джахилия. Това е предложението.

Салман Персиецът казва:

— Това е капан. Ако се качиш на Коня и слезеш с подобна вест, той ще попита как си успял да накараш Джебраил да предостави точно подходящото откровение? Ще може да те нарече шарлатан, измамник. Махунд поклаща глава.

— Знаеш, Салман, че съм се научил как да слушам. Това слушане не е от обикновения вид; то е също един вид питане. Често, когато идва Джебраил, той сякаш знае какво ми е на сърцето. Чувствам, повечето пъти, че сякаш идва от сърцето ми: от моите най-дълбоки места, от душата ми.

— Или е друг капан — настоява Салман. — Колко дълго повтаряме символа на вярата, който ни донесе? Няма друг бог освен Бог. Какво сме ние, ако сега го изоставим? Това ни отслабва, прави ни смешни. Преставаме да бъдем опасни. Никой никога вече няма да ни вземе на сериозно.

Махунд се смее, искрено развеселен.

— Може би не сте били достатъчно дълго тук — казва той мило. — Не сте ли забелязали? Хората не ни вземат на сериозно. Никога повече от петдесет слушатели, когато говоря, и половината от тях са туристи. Не четете ли пасквилите, които Баал закача из целия град? Той рецитира:

Слушай внимателно, бай Глашатай,

баста от Монофилия!

Вземай еднолюбната си Джахилия

и на подателя си я предай!

— Те навсякъде ни се подиграват, а ти ни наричаш опасни — крещи той.

Сега Хамза изглежда разтревожен.

— Ти никога преди не си се тревожил за тяхното мнение. Защо сега? Защо след като разговаря със Симбел?

Махунд поклаща глава.

— Понякога си мисля, че трябва да улесня хората да повярват. Неловко мълчание обгръща учениците; те си разменят погледи, пристъпвайки от крак на крак. Махунд отново изкрещява.

— Вие всички знаете какво става. Нашият неуспех да печелим обърнати в нашата вяра. Хората няма да се откажат от боговете си. Няма, няма. — Той се изправя, отдалечава се от тях, измива се в далечния край на извора Замзам, коленичи да се моли.

— Хората са потънали в тъмнина — тъжно казва Билял. — Но те ще видят. Ще чуят. Бог е един.

Мъка обзема четиримата; дори Хамза е повален. Махунд е бил разклатен, а неговите последователи треперят.

Той се изправя, покланя се, въздъхва, заобикаля, за да се присъедини отново към тях.

— Слушайте ме всички — казва той, обгръщайки с едната си ръка раменете на Билял, а с другата чичо си. — Слушайте: това е интересно предложение.

Непрегърнатият Халид прекъсва с горчивина:

— Това е изкусителна сделка.

Другите изглеждат ужасени. Хамза се обръща много меко към водоносеца.

— Не беше ли ти, Халид, този, който искаше да се биеш: с мен само защото ти погрешно предположи, че когато нарекох Вестителя човек, аз всъщност го наричам слабак? Сега какво? Мой ред ли е да те предизвиквам на двубой?

Махунд моли за спокойствие.

— Ако се караме, няма надежда. — Той се опитва да повдигне дискусията на теологическо равнище. — Не се внушава, че Аллах приема трите като свои равни. Дори и Лат. Само че ще им бъде дадено един вид междинно, по-ниско положение.

— Като дяволи — избухва Билял.

— Не — Салман Персиецът схваща същността. — Като архангели. Големецът е умен човек.

— Ангели и дяволи — казва Махунд. — Шейтан и Джебраил. Всички ние вече приемаме тяхното съществуване, наполовина между Бог и човек. Абу Симбел иска да признаем само още три към тази велика компания. Само три и той подсказа, че всички джахилийски души ще бъдат наши.

— И Къщата ще бъде очистена от статуите? — пита Салман. Махунд отговаря, че това още не е уточнено. Салман поклаща глава.

— Това е направено, за да те унищожи. А Билял добавя:

— Бог не може да бъде четири. И Халид, близо до сълзи:

— Вестителю, какво говориш? Лат, Манат, Уза — те всички са жени! За Бога! Сега богини ли ще имаме? Тези стари жерави, чапли, вещици?

Мъка, напрежение, умора, дълбоко гравирани върху лицето на Пророка. Което Хамза, подобно на войник на бойното поле, утешаващ ранен приятел, взима между дланите си.

— Не можем да уредим това за теб, племеннико — казва той. — Изкачи планината. Отиди, питай Джебраил.

* * *

Джебраил: сънуващият, чиято гледна точка понякога е тази на камерата, а в други моменти на зрителя. Когато е камера, гледната точка винаги е в движение, той мрази статични снимки, така че се носи на висок кран, гледайки надолу към скъсените фигури на актьорите, или връхлита надолу, за да застане невидим между тях, обръщайки се бавно на пета, за да постигне триста и шейсетградусова панорама, или може да опита снимки с фарт, движейки се до Баал и Абу Симбел, докато те ходят, или ръчно с помощта на камера с жироскоп той ще проучва тайните в спалнята на големеца. Но през повечето време седи навръх планината Коня, подобно на зрител, платил за първия ред, и Джахилия е неговият бял екран. Той гледа и преценява действието като любител на филми, наслаждава се на битките изневерите моралните кризи, но тук няма достатъчно момичета за истински хит, човече, и къде са проклетите песни? Трябваше да разширят сцената на панаирната площ, може би с една малка роличка за Пимпле Билимория в шатрата за забавления, разтърсваща своите прочути балони.

И тогава без предупреждение Хамза казва на Махунд: „Отиди, питай Джебраил“, и той, сънуващият, чувства сърцето си да подскача в тревога, кого, мен? Предполага се, че аз трябва да знам отговорите тук? Седя тук, гледайки този филм, и сега този актьор посочва с пръст мен, кой е чувал нещо подобно, кой кара тъпата публика на един „теологически“ да разреши пустата интрига? — Но когато сънят променя своята винаги изменяща се форма, той, Джебраил, не е повече прост зрител, а главният актьор, звездата. Със старата си слабост да поема твърде много роли: да, да, той не само играе архангела, но и него, бизнесмена, Вестителя, Махунд, изкачвайки планината, когато идва. Точен монтаж се изисква за тази двойна роля, двамата никога не могат да бъдат видени в един и същи кадър, всеки трябва да говори в празното, на въображаемото превъплъщение на другия, и да се довери на технологията за създаване на липсващото изображение, с ножици и лепенки скоч или по-екзотично, с помощта на трикови снимки в движение. Да не се бърка, ха, ха, с някакво вълшебно чердже.

Той разбира, че се страхува от другия, бизнесмена, не е ли лудост това? Архангелът да трепери пред смъртния човек.

Вярно е, но: този вид страх, който чувстваш, когато си там, за пръв път на снимачната площадка, готвейки се да излезеш, е една от живите кинолегенди; ти си мислиш: аз ще се опозоря, няма да бъда интересен, ще умра, искаш като луд да бъдеш достоен. Ще бъдеш всмукан във въздушната струя на неговия гений, той може да направи да изглеждаш добре, като талантлив човек, но ще разберете, ако споделяте усилието, и което е по-лошо, и той ще разбере…

Страхът на Джебраил, страхът от аза, създаван от съня, го кара да се съпротивлява срещу идването на Махунд, да се опитва и да успява да го отлага, но сега идва, без съмнение, и архангелът затаява дъх.

Сънищата, че те избутват на сцената, когато нямаш работа там, не знаеш историята, не си научил никакви реплики, а залата е пълна със зрители, които гледат, гледат, създават същото усещане. Или истинската история за бялата актриса, играеща чернокожа жена в Шекспир. Тя излиза на сцената и тогава осъзнава, че, хлъц, все още носи очилата си, но е забравила да почерни ръцете си, така че не може да се протегне да ги свали, два пъти хлъц: такова е усещането значи. Махунд идва при мен за откровение, искайки от мен да избера между монотеистична и хенотеистична алтернатива, а аз съм само някакъв идиот актьор, сънуващ шибан кошмар, какво, да го еба, знаеш, яр, какво да ти кажа, помощ. Помощ.

* * *

За да стигне от Джахилия до връх Коня, човек трябва да върви през тъмни клисури, където пясъкът не е бял, не е чистият пясък, отдавна филтриран през телата на морските краставици, а черен и суров, сучещ светлина от слънцето. Коня се свежда над вас като въображаемо чудовище. Вие се изкачвате по протежение на гръбнака му, оставяйки зад себе си последните дървета, белоцветни, с дебели, млечни листа, изкачвате се между заоблените скали, които стават по-големи с изкачването ви нагоре, докато не започнат да напомнят на огромни стени и да закриват слънцето. Гущерите са като сини сенки. След това сте на върха, Джахилия е зад вас, неизразителната пустиня пред вас. Спускате се накъм пустинята и около петстотин фута надолу стигате до пещерата, която е достатъчно голяма да стоиш изправен в нея и чиито под е покрит с великолепен пясък албинос. Докато се изкачвате, чувате пустинните гълъби да викат името ви, скалите също ви поздравяват, на вашия собствен език, крещейки Махунд, Махунд. Когато стигнете до пещерата, сте уморен, лягате и заспивате.

* * *

Но след като си е отпочинал, той навлиза в друг вид сън, един вид не-сън, състоянието, което той нарича своето слушане, и усеща натрапваща се болка в корема, сякаш нещо се опитва да бъде родено, сега Джебраил, който кръжи-отгоре-гледа-надолу, усеща едно объркване, кой съм аз, в тези мигове започва да изглежда така, сякаш архангелът всъщност е вътре в Пророка, аз съм болката в корема, аз съм ангелът, изтласкван от пъпа на спящия, аз се появявам, Джебраил Фаришта, докато другото ми аз, Махунд, лежи слушайки, в транс, аз съм свързан с него, пъп о пъп, с блестящо въженце от светлина, в невъзможност да се каже кой от нас двамата сънува другия. Ние се движим и в двете посоки по протежение на пъпната връв.

Днес, едновременно с непреодолимата сила на Махунд, Джебраил чувства неговото отчаяние: неговите съмнения. Също така, че е в голяма нужда, но Джебраил все още не знае репликите си… той слуша слушащия-който-е-също-така-питащ. Махунд пита: Бяха им показани чудеса, но не повярваха. Видяха те да идваш при мен пред самия град и да отваряш гръдта ми, видяха да миеш сърцето ми във водите на Замзам и да го връщаш вътре в тялото ми. Много от тях видяха това, но все още обожествяват камъни. И когато дойде през нощта и полетяхме за Ерусалим и аз се носех над свещения град, не се ли върнах и не го ли описах точно както беше, вярно до последната подробност? Така че не може да има съмнения в чудото, а те все още ходят при Лат. Не направих ли вече всичко, на което съм способен, за да ги улесня? Когато ме отнесе горе до самия Трон и Аллах положи на плещите на вярващите голямото бреме от четиридесет молитви дневно. На връщане срещнах Мойсей и той каза, че бремето е твърде тежко, върни се и моли за по-малко. Четири пъти се връщах, четири пъти Мойсей казваше все още е твърде много, отново се върни. Но на четвъртия път Аллах намали задължението до пет молитви и аз отказах да се връщам. Срамувах се да продължавам да моля. В своята щедрост той иска пет вместо четиридесет, а те все още обичат Манат, искат Уза. Какво мога да направя? Какво да рецитирам?

Джебраил остава безмълвен, празен откъм отговори, за Бога, бхай, не питай мен. Страданието на Махунд е ужасно. Той пита: възможно ли е те да са ангели? Лат, Манат, Уза… мога ли да ги наричам ангелски? Джебраил, имаш ли сестри? Това Божии дъщери ли са? И той се самобичува, о, моята суета, аз съм един високомерен човек, това слабост ли е, просто мечти за власт? Трябва ли да предам себе си за място в съвета? Чувствителност и мъдрост ли е това, или неискреност и себелюбие? Дори не знам дали големецът е искрен. Той знае ли? Вероятно дори той не знае. Аз съм слаб, а той е силен, предложението му дава много начини да ме съсипе. Но аз също имам много да спечеля. Душите на града, света, те сигурно си струват три ангела? Толкова ли е непреклонен Аллах, че няма да приеме още три, за да спаси човешката раса? — Нищо не зная. Трябва ли Бог да бъде смирен, величествен или прост, отстъпчив или не? Каква идея е той? Каква съм аз?

* * *

Полузаспал или полубуден, Джебраил Фаришта често е изпълнен с негодувание от не-появата в преследващите го видения на Този, който се предполага да има отговорите, Той никога не се появява, онзи, който се държеше настрана, докато умирах, когато се нуждаех, нуждаех от него. Онзи, за когото е всичко, Аллах Ишвар-Бог. Отсъстващ както винаги, докато ние пишем и страдаме в негово име.

Върховното същество се държи настрана; каквото се повтаря, е тази сцена, Пророкът в транс, изтласкването, връвчицата от светлина и след това Джебраил в двойната си роля е едновременно отгоре-гледайки-надолу и отдолу-втренчен нагоре. И двамата са уплашени до смърт от трансценденталността на това. Джебраил се чувства парализиран от присъствието на Пророка, от неговото величие, мисли, не мога да издам и звук, ще изглеждам като проклет глупак. Съветът на Хамза: никога не показвай страха си: архангелите се нуждаят от подобен съвет точно колкото водоносците. Един архангел трябва да изглежда спокоен, какво би си помислил Пророкът, ако Издигнатите от Бога започнат да ломотят от сценична треска?

Случва се: откровение! По следния начин: Махунд все още в своя не-сън се вкочанява, вените на врата му изпъкват, сграбчва средата на тялото си. Не, не, нищо подобно на епилептичен пристъп, не може да се обясни толкова лесно; кой епилептичен пристъп някога е предизвиквал превръщането на деня в нощ, облаци да се струпват отгоре, въздухът да се сгъстява като супа, докато един ангел виси, уплашен до смърт, в небето над страдалеца, държан като хвърчило на златна нишка? Отново натрапчивата болка, болката и сега чудото започва в неговия моя нашия корем, той напряга сили върху нещо с всичката си мощ, насилвайки нещо и Джебраил започва да чувства тази сила, тази мощ, ето я на собствената ми челюст, движейки я, стигайки до гласните ми струни и гласът идва.

Не е моят глас, никога не съм знаел такива думи не съм добър оратор, никога не съм имал желание да стана, но това не е моят глас това е Глас.

Очите на Махунд се отварят широко, той вижда някакво видение, втренчва се, о, точно така, спомня си Джебраил, в мен. Той вижда мен. Моите движещи се устни, движени от какво, кого? Не зная, не мога да кажа. Въпреки това ето ги, излизащи от устата ми, нагоре по гърлото, покрай зъбите: Словата.

Да бъдеш Божи пощальон не е удоволствие, яр.

Но-но-но: Бог не е на тази снимка.

Бог знае чий пощальон съм бил.

* * *

Те чакат Махунд край кладенеца в Джахилия. Халид Водоносецът, както обикновено най-нетърпелив, тича до градската врата, за да погледне. Хамза, свикнал сам да си прави компания като всички стари войници, кляка в пръстта и си играе с камъчета. Няма усещане за спешност; понякога го няма с дни, дори седмици. И днес градът беше почти пуст; всички бяха отишли при големите шатри на панаира, за да чуят как се състезават поетите. В тишината се чува само шумът от камъчетата на Хамза и гукането на двойка скални гълъби, гости от връх Коня. В този миг чуват тичащите крака. Халид пристига без дъх, изглеждайки нещастен. Вестителят се върнал, но не идва към Замзам. Сега всички са прави, объркани от това отклонение в установената практика. Тези, които бяха чакали с палмови листа и клонки, питат Хамза: Значи няма да има Вест? Но Халид, все още с пресекващ дъх, поклаща глава. „Мисля, че ще има. Изглежда така, както когато Словото е казано. Но той не говори с мен и вместо това тръгна към панаира.“

Хамза поема командването, изпреварвайки разискването, и повежда. Учениците — около двадесет са се събрали — го следват към охолството на града с изражения на набожно отвращение. Само Хамза сякаш очаква с нетърпение панаира.

Пред шатрите на собствениците на пъстри камили намират Махунд, стоящ със затворени очи, събиращ решителност за задачата. Те задават тревожни въпроси; той не отговаря. След няколко мига влиза в поетическата шатра.

* * *

Вътре в шатрата публиката реагира на идването на непопулярния Пророк и окаяните му последователи с подигравки. Но когато Махунд продължава решително напред, със здраво затворени очи, дюдюкането и освиркването заглъхват и настъпва тишина. Махунд и за миг не отваря очи, но стъпките му са сигурни и той стига до сцената без препъвания или сблъсъци. Изкачва малкото стълби до осветеното място, очите му все още са затворени. Събраните лирически поети, съчинители на хвалебствия за убийства, майстори на разкази в стихове и сатирици — разбира се, Баал е тук — зяпат развеселени, но също така и с малко безпокойство сомнамбулния Махунд. В тълпата неговите ученици се бутат за място. Писарите се борят да се доближат до него, за да запишат каквото и да каже.

Големецът Абу Симбел почива облегнат на дълги издути възглавници върху копринен килим, разположен до сцената. До него, блестяща в египетски шал, неговата жена Хинд, този прочут гръцки профил с черна коса, дълга колкото тялото й. Абу Симбел се изправя и извиква на Махунд „Добре дошъл“. Той целият е изисканост. „Добре дошъл, Махунд, виждащия, кахин“. Това е обществен израз на уважение и впечатлява събраната тълпа. Учениците на пророка повече не са отблъсквани встрани, а им е позволено да минат. Смутени, отчасти с удоволствие, те идват напред. Махунд говори със затворени очи.

— Това е събрание на много поети — казва той ясно — и аз не мога да твърдя, че съм един от тях. Но аз съм Вестителят и нося стихове от по-Великия от всички събрани тук.

Публиката губи търпение. Религията е за храма; джахилийците и поклонниците са тук за забавление. Накарайте този тип да млъкне! Изхвърлете го! Но Абу Симбел отново заговаря.

— Ако твоят Бог наистина е говорил с теб — казва той, — тогава целият свят трябва да го чуе.

И мигновено тишината в голямата шатра се възцарява.

— Звездата!^[17] — надава вик Махунд и писарите започват да пишат.

— В името на Аллах, милостивия и милосърдния! В името на Плеядата, когато залязва: вашият другар нито е в грешка, нито се отклонява. Нито говори по свое собствено желание. Откровение е, което е било открито: един могъщ на власт го е научил. Той стоеше на най-високия хоризонт: господарят на силата. След това се приближи, по-близо от две стрели дължина, и откри на слугата си това, което е открито. Сърцето на слугата беше вярно, когато видя, каквото видя. Тогава вие осмелявате ли се да оспорвате това, което беше видяно? Видях го също така до лотосовото дърво в най-далечния край, където лежи Градината на упованието. Когато това дърво беше покрито от своето покритие, очите ми не се отвърнаха, нито погледът ми се отклони; и видях някои от най-великите знаци на Повелителя.

На това място без никаква следа от колебание или съмнение той рецитира още два стиха.

— Мислил ли си за Лат и Уза и Манат, третата, другата? — След първия стих Хинд се изправя; големецът на Джахилия вече е прав, много изпънат. И Махунд с неми очи рецитира: — Те са издигнатите птици и тяхното застъпничество наистина е желано.

След като шумът — крясъци, одобрение, позор, викове на преклонение пред богинята Ал-Лат — се разраства и избухва в шатрата, учуденото вече събрание съзира двойно по-сензационното представление на големеца Абу Симбел, поставящ палци върху месестите части на ушите си, разпервайки пръстите на ръцете се като ветрило и произнасяйки с висок глас формулата: „Аллаху Акбар.“ След което пада на колене и притиска едно предумишлено чело към пода. Неговата жена Хинд веднага следва примера му.

Водоносецът Халид е останал до заметнатия вход на палатката по време на тези събития. Сега се втренчва в ужас, докато всички събрани там, тълпата в палатката и ненамерилите място мъже и жени отвън, започва да коленичи, редица след редица, вълната, започнала от Хинд и големеца, се разлива навън, сякаш те бяха камъчетата, хвърлени в езеро; докато цялото събрание както извън палатката, така и вътре, коленичи с дъното нагоре пред Пророка със затворени очи, който е признал божествата пазители на града. Сам Вестителят остава прав, сякаш няма охота да се присъедини към събраните в тяхното преклонение. Избухвайки в сълзи, водоносецът Халид избягва в празното сърце на пясъчния град. Капещите сълзи, докато тича, прогарят дупки в земята, сякаш съдържат някаква силно разяждаща киселина.

Махунд остава неподвижен. Никаква следа от влага не може да бъде открита по миглите на затворените му очи.

* * *

През тази нощ на опустошителен триумф на бизнесмена в палатката на невярващите се случват определени убийства, заради които първата дама на Джахилия ще чака години, за да си отмъсти ужасяващо.

Чичото на Пророка Хамза си отива сам към дома, с наведена и сива глава в здрача на меланхоличната победа, когато чува рев и поглежда нагоре, за да види един гигантски ален лъв, заел стойка, за да скочи върху него от високите стени на града. Той знае този звяр, това предание. Дъгоцветието на алената му кожа се смесва с блещукащата сияйност на пустинните пясъци. През ноздрите си издишва ужаса на самотните места по земята. Той плюе смърт и когато армии се осмеляват да навлязат в пустинята, ги поглъща изцяло. През последната синя светлина на вечерта Хамза изкрещява на звяра, подготвяйки се, както е невъоръжен, да посрещне смъртта си.

— Скачай, копеле, мантихоро^[18]! Удушвал съм големи котки с голите си ръце, когато ми беше времето. Когато бях по-млад. Когато бях млад.

Чува смях зад себе си и далечен смях отеква, или така му се струва, от високите стени на града. Той се оглежда около себе си; мантихората е изчезнала от крепостните стени. Той е заобиколен от група джахилийци в разкошни дрехи, връщащи се от панаира, кикотещи се.

— Сега, когато тези мистици се възползваха от нашата Лат, виждат нови богове зад всеки ъгъл, не е ли така? — Разбирайки, че нощта ще бъде пълна с ужаси, се връща вкъщи и поисква бойния си меч. — Повече от всичко на света — мърмори той на тънкия като хартия слуга, който му е служил във война и мир повече от четиридесет и четири години — мразя да признавам, че враговете ми имат право. Проклето знамение, по-добре да убия копелетата, винаги съм си го мислил. Възможно най-доброто разрешение. — Мечът беше останал прибран в кожената си ножница от деня на приемането на вярата от племенника му, но тази нощ — доверява той на слугата — Лъвът е на свобода. Мирът трябва да почака.

Това е последната нощ от празненството на Ибрахим. Джахилия е маскарад и лудост. Омазнените охранени тела на борците са приключили своите писания и седем поеми са заковани на стените на Къщата на Черната скала. Сега пеещи курви заемат местата на поетите, и танцуващи курви, също с намазнени тела, са на работа; нощната борба се измества от дневната й разновидност. Куртизанките танцуват и пеят със златни клюнести птичи маски и златото се отразява в блесналите очи на клиентите им. Злато, навсякъде злато, в дланите на печелещите джахилийци, в пламтящите пясъчни мангали, в горящите стени на нощния град. Хамза крачи печално из улиците от злато покрай поклонници, лежащи в безсъзнание, докато джебчии изкарват прехраната си. Той чува замъглените от вино пиршества от всяка проблясваща в златно врата и усеща, че песните, подобният на вой смях и дрънкането на монети го нараняват като смъртни обиди. Но не намира каквото търси, не и тук, така че се измества от осветения златен гуляй и започва да дебне из сенките, преследвайки призрака на лъва.

И намира след часове търсене това, което знаеше, че ще чака в един тъмен ъгъл на външните стени на града, нещото на неговото видение, червената мантихора с тройния ред зъби. Мантихората има сини очи и мъжко лице и гласът му е наполовина тромпет и наполовина флейта. Бърз е като вятъра, ноктите му са като тирбушони и опашката му хвърля отровни бодили. Той обича да се храни с човешко месо… започва бой. Ножове свистят в тишината, от време на време сблъсък на метал в метал. Хамза разпознава нападнатите мъже: Халид, Салман, Билял. Сега той самият е лъв, Хамза измъква меча си, разкъсва тишината с рев, тича напред толкова бързо, колкото шестдесетгодишни крака могат. Нападателите на приятелите му са неразпознаваеми под своите маски.

Беше нощ на маските. Крачейки по покварените улици на Джахилия, със сърце, пълно с жлъч, той видя мъже и жени в облика на орли, чакали, коне, грифони, саламандри, африкански глигани, птици рух; появявайки се от тъмнината на сокаците дойдоха двуглави амфисбайни^[19] и крилати бикове, известни като асирийски сфинксове. Джинове, хурии, демони населяват града в тази нощ на небивалици и сладострастие. Но едва сега на това тъмно място той вижда червените маски, които беше търсил. Мъжолъвските маски: той се втурва към съдбата си.

* * *

В хватката на саморазрушителната мъка тримата ученици започнаха да пият и благодарение на тяхното непознаване на алкохола скоро бяха не само опиянени, а мъртво пияни. Стояха на малък площад и започнаха да обиждат минувачите, а след известно време водоносецът Халид размаха своя мех за вода, хвалейки се. Той може да разруши града, той носи най-силното оръжие. Вода: тя ще пречисти Джахилия развратната, ще я отмие, така че ще може да бъде сложено ново начало с очистения бял пясък. Тогава мъжете-лъвове започнаха да ги преследват и след дълга гонитба те бяха притиснати в ъгъла, пиянството се отцеждаше от тях за сметка на страха им, те се бяха втренчили в червените маски на смъртта, когато Хамза пристигна точно навреме.

… Джебраил се носи над града, наблюдавайки битката. Тя бързо свършва, щом Хамза се появява на сцената. Двама маскирани нападатели избягват, двама лежат мъртви. Билял, Халид и Салман са порязани, но не твърде тежко. По-сериозни от техните рани са новините зад лъвските маски на мъртвите.

— Братята на Хинд — разпознава ги Хамза. — Сега за нас нещата свършват.

Убийци на мантихори, водни терористи, последователите на Махунд седят и плачат в сянката на градската стена.

* * *

Колкото до него, Пророк Вестител Бизнесмен: сега очите му са отворени. Той обхожда вътрешния двор на къщата си, къщата на жена му, и не иска да влезе. Тя е почти на седемдесет и се чувства през тези дни повече като майка, отколкото като жена. Тя, богатата жена, която го назначи да ръководи керваните й преди много време. Неговите управленски умения бяха първото, което й хареса у него. И след време те бяха влюбени. Не е лесно да бъдеш бляскава преуспяваща жена в град, където боговете са жени, но жените са само стока. Мъжете или се страхуваха от нея, или я мислеха за толкова силна, че не се нуждае от тяхното внимание. Той не се страхуваше и й даде усещането за вярност, от което тя се нуждаеше. Докато той, сиракът, откри много жени в една: майка сестра любовница сибила приятел. Когато се мислеше за луд, тя беше тази, която повярва в неговите видения.

— Това е архангелът — каза му тя, — не някаква обърканост в главата ти. Това е Джебраил и ти си Вестителят на Бог.

Сега не може, не иска да я види. Тя го наблюдава през прозорец с каменна решетка. Той не може да спре да ходи, обикаля двора в случайна последователност на несъзнателни геометрични фигури, крачките му образуват серии от елипси, трапеци, ромбоиди, овали, кръгове. Докато тя си спомня как се връщаше от керванските пътища, пълен с истории, чути в крайпътни оазиси. Пророк на име Иса, роден от една жена на име Мириам^[20], роден не от човек под палмово дърво в пустинята. Истории, които караха очите му да блестят и след това да се отнася надалече. Тя си спомня неговата възбудимост: страстта, с която спореше, ако е нужно цяла нощ, че старите номадски времена са били по-добри от този град на златото, където хората изоставяха своите новородени дъщери в пустошта. В старите племена дори за най-бедното сираче щяха да се грижат. Бог е в пустинята, казваше той, не тук в това абортирано място. А тя отговаряше, никой не спори, любов моя, късно е, а утре ни очакват сметките.

Тя има дълги уши; вече е чула какво каза за Лат, Уза, Манат. Какво от това? В миналото искаше да защити женските бебета на Джахилия; защо да не вземе и дъщерите на Аллах под своите крила? Но след като сама си задава този въпрос, поклаща глава и тежко се обляга на хладната стена до зарешетения й с камък прозорец. Докато долу под нея съпругът й ходи в петоъгълници, успоредници, шествърхи звезди и след това в абстрактни и нарастващо лабиринтоподобни фигури, за които няма имена, сякаш неспособен да открие една проста черта.

След няколко мига пак поглежда към двора, но него вече го няма.

* * *

Пророкът се събужда между копринени завивки с глава, пръскаща се от болка, в стая, която никога не е виждал. Отвъд прозореца слънцето е близо до жестокия си зенит и срещу неговата белота се откроява висока фигура в наметало с черна качулка, пееща нежно със силен нисък глас. Песента е една от тези, които жените на Джахилия пеят в хор, когато възпламеняват мъжете за война.

Настъпете и ние ще ви прегърнем,

обгърнем, загърнем.

Настъпете, а ние ще ви търкулнем

на разстланите меки килими.

 

Щом обърнете гръб, просто ще ви оставим,

ще ви оставим, хързулнем.

Отстъпете си миром и краят ще дойде,

край на леглото на любовта.

Той разпознава гласа на Хинд, сяда и открива, че е гол под кремава завивка. Обръща се към нея:

— Нападнат ли бях?

Хинд се извръща към него, усмихвайки се със своята Хиндова усмивка.

— Нападнат? — подиграва му се тя и плясва с ръце за закуска. Любимци влизат, носят, поднасят, изнасят, припкат. Помагат на Махунд да облече копринена одежда в черно и златно; Хинд предвзето отвръща очи.

— Главата ми — пита той отново. — Ударен ли бях?

Тя стои до прозореца със сведена глава, играейки скромна прислужница.

— 0, Вестителю, Вестителю — подиграва го тя. — Какъв негалантен Вестител е той. Не би ли могъл да дойдеш в стаята ми съзнателно, по собствена воля? Не, естествено че не, аз те отблъсквам, сигурна съм.

Той не иска да играе играта й.

— Затворник ли съм? — пита той и тя отново му се смее.

— Не бъди глупак. — И след това, вдигайки рамене, се омилостивява:

— Разхождах се из градските улици миналата нощ, маскирана, за да видя празненството, и в какво да се спъна, ако не в твоето тяло без съзнание? Като пияница в канавката, Махунд. Пратих слугите си за носилка и те доведох у дома. Кажи благодаря.

— Благодаря.

— Не мисля, че са ни разпознали — казва тя. — Или ти може би щеше да си мъртъв. Знаеш какъв беше градът миналата нощ. Хората прекаляват. Моите собствени братя още не са се прибрали.

Сега започва да си спомня дивата си тревожна разходка из корумпирания град, зяпайки душите, които се предполагаше, че е спасил, гледайки изображенията на симургхи^[21], дяволските маски, бегемотите и хипогрифите. Умората от този дълъг ден, в който слезе от връх Коня, стигна пеш до града, понесе усилието в поетическата шатра — и след това яростта на учениците, съмнението — всичко това го беше съкрушило.

— Изгубих съзнание — спомня си той.

Тя идва и сяда близо до него на леглото, протяга пръст, намира отвор в неговата одежда, погалва гърдите му.

— Изгубил съзнание — промълвя тя. — Това е слабост, Махунд. Слаб ли започваш да ставаш?

Тя поставя галещия го пръст на устните му, преди да успее да отговори.

— Не казвай нищо, Махунд. Аз съм жената на Големеца и никой от нас не е твой приятел. Но моят съпруг е слаб човек. В Джахилия си мислят, че е хитър, но аз знам по-добре. Той знае, че имам любовници, но не прави нищо срещу това, защото храмовете са под грижите на семейството ми. На Лат, на Уза, на Манат. Храмовете — да ги наричам ли джамии? — на новите ти ангели. — Тя му предлага резени диня от чиния, опитва се да го храни със своите пръсти. Той не иска да й позволи да пъхне плода в устата му, взима късовете със собствената си ръка, яде. Тя продължава. — Последният ми любовник беше момчето Баал. — Тя вижда гнева на лицето му. — Да — казва тя доволно, — чух, че ти е влязъл под кожата. Но той няма значение. Нито той, нито Абу Симбел са ти равни. Но аз съм.

— Трябва да вървя — казва той.

— Съвсем скоро — отговаря тя, връщайки се при прозореца. На границата на града събират палатките, дългите камилски влакове се подготвят да потеглят, конвои от талиги вече се отдалечават през пустинята, карнавалът свърши. Тя отново се обръща към него. — Аз съм ти равна — повтаря тя, — и също така твоя противоположност. Не искам да ставаш слаб. Не трябваше да правиш това, което направи.

— Но ти ще спечелиш — отговаря Махунд с горчивина. — Вече няма заплаха за храмовите ви доходи.

— Ти не разбираш същността — казва тя меко, идвайки близо до него, доближавайки лицето си съвсем плътно до неговото. — Ако ти си за Аллах, аз съм за ал-Лат. И тя не вярва на твоя Бог, когато той я признава. Нейното противопоставяне на него е непреклонно, неотменимо, всеобхватно. Войната между нас не може да завърши с примирие. И какво примирие! Твоят е един покровителствен, снизходителен повелител. Ал-Лат няма ни най-малкото желание да бъде негова дъщеря. Тя му е равна, както аз съм ти равна. Попитай Баал: той я познава. Както познава мен.

— Значи Големецът ще наруши обещанието си? — казва Махунд.

— Кой знае? — присмива се Хинд. — Самият той не знае. Трябва да прецени преимуществата. Слаб, както ти казах. Но ти знаеш, че аз казвам истината. Между Аллах и Трите не може да има мир. Не го искам. Искам битката. До смърт; това е идеята, която аз съм. Каква си ти?

— Ти си пясък, а аз съм вода — казва Махунд. — Водата отмива пясъка.

— А пустинята попива водата — отговаря му Хинд. — Огледай се около себе си.

Скоро след неговото тръгване ранените мъже пристигат в двореца на Големеца, събрали смелост да съобщят на Хинд, че старият Хамза е убил братята й. Но по това време Вестителят никъде не може да бъде открит; насочил се е отново бавно към връх Коня.

* * *

Когато Джебраил е уморен, иска да убие майка си заради проклетия тъп прякор, който му е дала — ангел, каква дума, той се моли какво? на кого? да бъде пощаден градът мечта от ронещи се пясъчни дворци и лъвове с три реда зъби, да няма повече промиване на сърцата на пророци или указания да рецитира, или обещания за рай, нека имат край откровенията, finito, кхатам-шод^[22]. Това, за което копнее, е: черен сън без сънища. Шибаните сънища причиняват всички неприятности на човешката раса, филмите също, ако бях Бог, веднага щях да изрежа въображението от хората и тогава може би бедни копелета като мен можеха да имат една спокойна нощ. Борейки се срещу съня, той насилва очите си да стоят отворени, без да примигва, докато визуалният пурпур изчезва от ретините и го ослепява, но той е само човек, най-накрая пада в дупката на заека и ето го отново в Страната на чудесата, горе на планината и бизнесменът се събужда, и още веднъж неговото искане, неговата нужда този път започва да движи не само челюстите и гласа ми, а цялото ми тяло, той ме смалява до собствените си размери и ме придърпва вътре в себе си, неговото гравитационно поле е невероятно, също толкова силно, колкото това на някоя шибана мегазвезда… и тогава Джебраил и Пророка се борят^[23], и двамата голи, претъркулвай-ки се отново и отново в пещерата върху финия бял пясък, който се издига около тях подобно на було. Сякаш ме учи, изследва ме, сякаш аз съм подложен на изпитание.

В пещерата, петстотин фута под върха на планината Кон, Махунд бори архангела, мятайки го насам-натам, и нека ви кажа, той влиза навсякъде, езикът му в моето ухо, юмрукът му около топките ми, никога не е имало човек с такава ярост в себе си, той трябва трябва да знае, той трябва да ЗНАЕ и аз няма какво да му кажа, той е в два пъти по-добра физическа форма от мен и най-малко четири пъти по-умен, можехме и двамата да се научим един друг на много неща, просто слушайки, но както лесно може да се види, той е дори и по-добър слушател от мен; така че ние се търкаляме, ритаме, дращим, той е доста понарязан, но естествено моята кожа остава гладка като на бебе, не можеш да запратиш ангел в трънлив храст, не можеш да го одереш в скала. Те имат и публика, тук са джинове и ифрити и всякакви видове призраци, седейки на скалите, за да гледат борбата, а в небето има три крилати създания, прилични на чапли или лебеди, или просто на жени в зависимост от номерата на светлината…

Махунд прекратява. Той се отказва от борбата.

След като се бяха борили часове или дори седмици, Махунд беше прикован под ангела, това, което искаше, беше неговата воля да ме изпълни и да ми даде силата да го задържа притиснат, защото архангели не могат да губят подобни битки, не би било справедливо, само дяволите са тези, които ядат бой при подобни обстоятелства, така че в мига, когато се качих отгоре, той започна да плаче от радост и след това направи стария си номер, насилвайки устата ми да се отвори и да създаде гласа, Гласът отново се излива от мен, накара го да се излее навсякъде по него, като болен.

* * *

В края на срещата му по борба с архангел Джебраил Пророкът Махунд изпада в своя обичаен, изтощен, следоткровенски сън, но в този случай се съживява по-бързо, отколкото обикновено. Когато си възвръща съзнанието сред тази висока пустош, няма кой да бъде видян, никакви крилати създания не се свиват по скалите и той скача на крака, изпълнен със спешността на своята новина.

— Дяволът беше — казва той високо в празното, правейки го истина, като му дава глас. — Последния път беше Шейтана.

Това е, което беше чул при своето слушане, че е бил измамен, че дяволът е дошъл при него в облика на архангел, така че строфите, които е запаметил, онези, които рецитира в поетическата шатра, не са били истина, а дяволската й противоположност, не божествени, а сатанински. Той се връща към града колкото може по-бързо, за да задраска отвратителните строфи, които вонят на сяра, да ги изхвърли от записаното во веки веков, така че те ще оцелеят само в една или две несигурни сбирки от стари предания, а ортодоксални тълкуватели ще се опитват да пренапишат тяхната история, но Джебраил, носейки се-гледайки от най-високия ъгъл на камерата си, знае една малка подробност, едно дребно нещо, че има малък проблем тук, а именно, че и двата пъти бях аз, баба, първия път и втория път също бях аз. От моята уста и двете: изказването и отказът от него, строфи и разговори, вселената и преобръщането й, цялото това и ние добре знаем как устата ми започна да говори.

— Първо беше дяволът — мърмори Махунд, докато бърза към Джахилия. — Но този път ангелът, няма съмнение. Той ме прикова към земята.

* * *

Учениците му го спират в клисурите близо до подножието на връх Коня, за да го предупредят за беса на Хинд, която носи бели траурни одежди и е разпуснала черните си коси, оставяйки ги да се вият около нея като буря или оставяйки ги да се влачат в прахта, заличавайки следите й, така че изглежда като въплъщение на самия дух на отмъщението. Те са избягали от града и Хамза също се е снишил, но се говори, че Абу Симбел все още не е отстъпил на молбите на жена си за кръвта, която отмива кръв. Той все още пресмята преимуществата в работата с Махунд и богините…

Противно на съвета на последователите си, Махунд се връща в Джахилия, вървейки право към Къщата на Черния камък. Учениците му го следват въпреки страха си. Събира се тълпа с надежда за скандали или посичания, или някакво подобно забавление. Махунд не ги разочарова.

Той застава пред статуите на Трите и обявява отмяната на строфите, които Шейтан му е прошепнал в ухото. Строфите са изгнание от истинската рецитация, al qu’ran. На тяхно място се избуботват нови строфи.

— Трябва ли Той да има дъщери, а вие синове? — рецитира Махунд. — И това ако е добро разпределение!

— Това са само имена, които сте сънували, вие и вашите бащи. Аллах не ги облича във власт.

Той напуска слисаната Къща преди на някого да му хрумне да вдигне или хвърли първия камък.

* * *

След отричането от Сатанинските строфи Пророкът Махунд се връща вкъщи, за да открие един вид наказание, което го очаква. Един вид отмъщение — чие? Светло или тъмно? Добър човек, лош човек? — стоварено, което не е необичайно, върху невинните. Жената на Пророка, седемдесетгодишна, седи в подножието на зарешетения с каменна решетка прозорец, седи изправена с гръб на стената, мъртва.

Махунд в хватката на своята мъка се усамотява и почти не говори в продължение на седмици. Големецът на Джахилия въвежда една политика на преследване, която за Хинд има твърде бавен напредък. Името на новата религия е Подчинение; сега Абу Симбел заповядва нейните последователи да бъдат изолирани в най-окаяния, изпълнен с коптори район на града; с полицейски час и забрана за работа. Има и много физически нападения, жени, плюти в магазините, малтретиране на вярващите от банди млади турци, които Големецът тайно контролира, огън, хвърлен в нощта през прозореца, за да падне между непредпазливи спящи. И по силата на един от познатите парадокси на историята броят на вярващите се умножава, като растение, което по чудо процъфтява, докато климатичните и почвените условия стават все по-лоши и по-лоши.

Получено е предложение от жителите на оазисното селище Ятриб на север: Ятриб ще приюти тези, които-се-подчиняват, ако желаят да напуснат Джахилия. Хамза е на мнение, че трябва да отидат.

— Тук никога няма да завършиш своята Вест, племеннико, честна дума. Хинд няма да се успокои, докато не ти изтръгне езика, да не говорим за топките ми, с извинение.

Махунд сам и изпълнен с отгласи в къщата на своята тежка загуба, дава съгласието си и вярващите се разделят, за да подготвят плановете си. Халид, водоносецът, остава след тях и Пророкът с хлътналите очи го чака да заговори. Непохватно той казва:

— Вестителю, съмнявах се в теб. Но ти си по-мъдър, отколкото предполагаме. Първо си казахме, Махунд никога няма да направи отстъпки и ти отстъпи. След това си казахме, Махунд ни предаде, но ти ни донесе една по-дълбока истина. Ти ни донесе самия Дявол, така че можахме да станем свидетели на делата на Злото и победата на Правото над него. Ти обогати нашата вяра. Съжалявам за това, което съм си мислил.

Махунд излиза от слънчевата светлина, която пада през прозореца.

— Да. — Горчивина, цинизъм. — Беше чудо това, което направих. По-дълбока истина. Довеждайки ви Дявола. Да, това сякаш съм аз.

От върха на планината Коня Джебраил наблюдава как вярващите избягват от Джахилия, заменяйки града на безводието с мястото на хладните палми и вода, вода, вода. На малки групи, с почти празни ръце, те прекосяват империята на слънцето, през първия ден от първата година от новото начало на Времето, самото то родено наново, докато старото умира зад тях, а новото чака отпред. И един ден самият Махунд се измъква. Когато бягството му е открито, Баал съчинява една прощална ода:

Страхотна идея битува:

„Бъди подчинен!“

Изпълнена със страх е идеята днес.

Тя бяга, а ти си стоиш вцепенен — от стрес.

Махунд е стигнал до оазиса си; Джебраил няма това щастие. Сега често е сам на върха на планината Коня вече, обливан от студените падащи звезди и те всичките падат върху него от нощното небе, трите крилати създания Лат, Уза, Манат, пляскат около неговата глава, кълвейки очите му, хапейки и биейки го с косите и крилата си. Той вдига ръце, за да се предпази, но тяхното отмъщение е неуморно, продължавайки щом реши да почива, щом намали бдителността си. Той се бори срещу тях, но те са по-бързи, пъргави и крилати.

Той няма дявол, който да отрече. Сънувайки, не може да си пожелае да изчезнат.