За да се родиш наново — пееше Джебраил Фаришта^[1], падайки от небесата, — първо трябва да умреш. Хой! Хой! За да кацнеш върху тази гърдеста земя, първо трябва да полетиш. Тат-та-а. Така-тун! Как да се усмихнеш пак, ако първо не заплачеш? Как да спечелиш любовта на възлюблената, мистър, без да си отронил въздишка? Баба^[2], ако искаш да се родиш отново…

Точно преди разсъмване в една зимна утрин, през първия ден от новата година или горе-долу по това време, двама истински, напълно развити живи мъже падаха от голяма височина — двадесет и девет хиляди и два фута, от ясното небе към Ламанша, без да се ползват от предимствата на парашути или криле.

— Казвам ти, трябва да умреш, казвам ти, казвам ти — и все така под една луна от алабастър, докато един силен вик не разцепи нощта:

— По дяволите с твоите мелодии — думите увиснаха като кристали в бялата ледена нощ, — във филмите играеш само певци на плейбек, така че спести ми сега тези адски звуци.

Джебраил, немелодичният солист, лудуваше на лунната светлина, докато пееше своя импровизиран газал^[3], плувайки във въздуха, удар бътерфлай, удар бруст, свивайки се на топка, разпервайки се като орел в почти безкрайността на почти зазоряването, заемайки хералдически пози, изправен на задни лапи, легнал с вдигната глава, възправяйки лекомислието срещу гравитацията. Сега той се претърколи щастливо към язвителния глас.

— Охо, Салад баба, това си ти, много добре. Опа, какво, стари приятелю?

При което другият, една сянка, падаща с главата надолу, в сив костюм със закопчани догоре копчета на сакото, с ръце по страните, приемайки за даденост невероятността на бомбето на главата си, направи гримаса на прякоромразец.

— Хей, Спуно — извика Джебраил, изтръгвайки второ вътрешно потреперване. — Истинският Лондон, бхай!^[4] Ето ни, идваме! Тези копелета долу няма да знаят какво ги е ударило. Метеор, гръм или Божието отмъщение. Право от нищото, бейби! Тряяяяяяяс! Буум, а? Какво появяване, яр!^[5] Кълна се: сензация.

Право от нищото: силен гръм, последван от падащи звезди. Едно вселенско начало, миниатюрно ехо от началото на времето… джъмбоджетът „Бостан“^[6], полет AI-420, се пръсна без всякакво предупреждение високо над големия, гниещ, красив, снежнобял, осветен град Махагони, Вавилон, Алфавил. Но Джебраил вече го назова, няма нужда да се намесвам: самият Лондон, столицата на Вилает^[7] махаше, святкаше и кимаше в нощта. Докато беше още на хималайска височина, кратко и преждевременно слънце избухна в снежния януарски въздух, едно мигащо проблясване изчезна от екраните на радарите и нищото се изпълни с тела, падащи от Евереста на катастрофата към млечната бледност на океана.

Кой съм аз?

Кой друг е там?

Самолетът се пречупи на две — като шушулка, изхвърлила спорите си, като яйце, разкрило тайната си. Двама актьори — напереният Джебраил и закопчаният, намръщен мистър Саладин Чамча^[8] — падаха като прашинки тютюн от пречупена стара пура. Над, зад и под тях в нищото висяха накланящи се седалки, стереослушалки, колички за напитки, торбички за повръщане, багажни отрязъци, безмитни видеоигри, бонета с вързалки, хартиени чаши, одеяла, кислородни маски. А също така, смесвайки се с остатъците от самолета и също толкова накъсани, еднакво абсурдни, се носеха отломките от души, разрушени спомени, променени азове, отрязани майчини езици, смутени интимности, непреводими шеги, изтрити бъдеща, изгубени любови, забравените значения на празни, цъфтящи думи като страна, принадлежност, дом. Леко оглупели от взрива, Джебраил и Саладин падаха като вързопи, изпуснати от някой безгрижен щърк с разтворен клюн, и тъй като Чамча падаше с главата надолу в препоръчителната поза за бебета, навлизащи в родовия канал, той започваше да усеща леко раздразнение от отказа на другия да пада по обикновения начин. Саладин се гмуркаше, докато Фаришта обгръщаше въздуха, прегръщаше го с ръцете и краката си, един вършеещ превъзбуден актьор без техники за въздържане; долу, покрити с облаци, отворени за тяхното влизане, ги чакаха бавните вледенени течения па Ламанша, зоната, определена за тяхното воднисто прераждане.

— О, с патъци съм японски — пееше Джебраил, превеждайки старата песен на английски в полусъзнателна защита от бързащата насреща нация-домакин, — панталончето английско, а ако ми разрешите, съм наложил красна шапка, а пък тя била русийска, о, макар че в мене бие моето сърце индийско.^[9]

Облаците се кълбяха срещу тях и може би за сметка на тази велика мистификация от кълбовидни и дъждовни облаци, в която могъщите търкалящи се глави на гръмотевиците се възправяха като чукове в зората, а може би пеенето (единият зает да играе, другият освирквайки представлението) или техният взривен делириум ги спаси от пълно предварително познание за предстоящото… но по каквато и да е причина двамата мъже Джебраилсаладин Фариштачамча, осъдени на това безкрайно, но и имащо край ангелско-дяволско падане, не усетиха момента, в който започна процесът на тяхната трансмутация. Мутация?

Да, сър, но не произволна. Там горе във въздушното пространство, в това леко, неуловимо поле, станало възможно благодарение на века и което на свой ред направи века възможен, превръщайки се в едно от неговите определящи места, място за движение и за война, умалител на планетата и властов вакуум, най-несигурната и преходна от зоните, илюзорна, безкрайна, метаморфозна — защото, когато хвърляш нещо във въздуха, всичко става възможно, — във всеки случай там горе в делириумните актьори настъпиха промени, които биха зарадвали сърцето на стария мистър Ламарк^[10], тоест под въздействието на екстремен натиск от околната среда бяха придобити характеристики.

Какви характеристики, кои? Намали; мислиш си, че Сътворението става с бързане? Добре, никой от тях не прави откровения… хвърлете едно око на тези двамата. Забелязахте ли нещо необикновено? Просто двама кафяви мъже, падащи тежко, нищо ново, може да си помислите вие, изкачили се твърде високо, надскочили себе си, летели твърде близо до слънцето, така ли е?

Не е така. Слушайте:

Мистър Саладин Чамча, ужасен от шумовете, отделящи се от устата на Джебраил Фаришта, отвърна със свои собствена ни стихове. Онова, което Фаришта чу да се носи по невероятното нощно небе, беше също една стара песен, текст от мистър Джеймс Томсън, хиляда и седемстотната до хиляда седемстотин четиридесет и осма.

„По волята на небето — пееше Чамча с устни, патриотично червено-бяло-сини от студа, — издигниии се от лазууууурния океан“.^[11] Потресен, Фаришта запя по-силно и по-силно за японски обувки, ушанки, неопетнени субконтинентални сърца, но не можа да заглуши дивия рецитал на Саладин: „И ааааангели пазители пееха своята песен.“

Нека сме честни: беше невъзможно да се чуят един друг, а още по-малко да разговарят и да се състезават, така пеейки. Как биха могли, ускорявайки се към планетата, с бучащия около тях въздух? Но нека признаем и това: те го направиха.

Надолу-надолу те свистяха и зимният студ, покривайки с глазура миглите им и заплашвайки да смрази сърцата им, беше на прага да ги пробуди от техните делириумни бълнувания. Те бяха готови да осъзнаят чудото на пеенето, дъжда от крайници и бебета, от който бяха част, и ужаса от съдбата, летяща към тях далеч отдолу, и когато се стовариха, те се намокриха и веднага бяха заледени от нулевоградусното кипене на облаците.

Те бяха в нещо, което приличаше на дълъг вертикален тунел. Чамча, предвзет, скован и все още с главата надолу, видя Джебраил Фаришта да се приближава към него в пурпурното си сафари, плувайки през тази облицована с облаци фуния, и щеше да извика „Стой настрана, махай се от мен“, но нещо го възпря, началото на едно малко трепкащо и рев-ливо явление в неговите черва, така че вместо да изрече думи на отхвърляне, той разтвори ръце и Фаришта доплува в тях, докато не се прегърнаха от глава до пети и силата на тяхното сблъскване не ги преобърна от край до край, изпълнявайки своето колело на чифт през целия път надолу и по продължение на дупката, която водеше към Страната на чудесата; докато си пробиваха път навън от бялото, дойде една поредица от форми на облаци, безспирно променящи се, богове в бикове, жени в паяци, мъже във вълци. Хибридни облачни създания притиснаха върху тях гигантски цветя с човешки гърди, клатушкащи се от месести стебла, крилати котки, кентаври, и Чамча с неговото подсъзнание бяха завладени от представата, че и той също е придобил качеството облачност, ставайки метафоричен, хибриден, и сякаш се срастваше с човека, чиято глава сега се гушеше между краката му и чиито крака бяха обвити около дългия му патрициански врат.

Обаче тази личност нямаше време за такива „бомбастичности“, беше всъщност изобщо неспособна да се изживява „бомбастично“, след като току-що беше видяла от водовъртежа на облаците да се появява фигурата на една бляскава жена в брокатено сари в зелено и златно, с диамант на носа и лак, напръскан върху навитата й на висок кок коса, за да я предпазва от напора на вятъра по тези височини, докато спокойно седеше на един летящ килим.

— Реха Мерчант — поздрави я Джебраил. — Не можа да откриеш пътя към небето или какво?

Безчувствени думи, невъзможно обръщение към една умряла жена! Може би неговото объркано състояние на перпендикулярно падане би могло да се предложи като смекчаващо вината обстоятелство… Чамча, стискайки краката си, неразбиращ отправи питане:

— Какво става, по дяволите?

— Не я ли виждаш? — извика Джебраил. — Не виждаш ли проклетия й бухарски килим?

— Не, не, Гибо — прошепна гласът й в ушите му, — не очаквай да потвърди. Аз съм само за твоите очи, може би ще полудееш, какво си мислиш ти, намакул, ти, свинско изпражнение, любов моя. Със смъртта настъпва честността, любими мой, така че аз мога да те наричам с истинските ти имена.

Докато облачната Реха си мърмореше ругатни, Джебраил отново извика на Чамча:

— Спуно? Виждаш ли я, или не?

Саладин Чамча не виждаше нищо, не чуваше нищо, не казваше нищо. Джебраил беше сам срещу нея.

— Не биваше да го правиш — поучи я той. — Не, сър. Грях. Нечестива работа!

— О, сега можеш да ме поучаваш — засмя се тя. — Ти си оня с високоморалния тон, и таз добра. Ти ме напусна — напомни гласът й на ухото му, сякаш го гризеше по меката част. — Ти, луна на удоволствието ми, се скри зад облак. А аз останах в тъмнина, ослепена, погубена заради любов.

Той се уплаши.

— Какво искаш? Не, не ми казвай, просто си върви!

— Когато беше болен, не можех да те видя заради възможния скандал, ти знаеше, че не мога, стоях настрана заради теб, но след това ти ме наказа, използва го като извинение да си тръгнеш, като облак, зад който да се скриеш. Това, а също онази, ледената жена. Копеле! Сега, когато съм мъртва, забравих как да прощавам. Проклинам те, мой Джебраил, нека животът ти бъде ад! Ад, защото там ме изпрати ти, проклет да си, откъдето и да идваш, дяволе, където и да отиваш, глупако, наслади се на кървавото топване!

Проклятието на Реха; и след това строфи на език, който не разбираше, целият пронизителност и шипене, в които си помисли, че разгада, а може би не, повторено името Ал-Лат.^[12]

Той се вкопчи в Чамча; те профучаха през дъното на облаците.

Скорост, чувството за скорост се завърна, свирейки своята страховита нота. Покривът от облаци отлетя нагоре, водната настилка връхлиташе по-близо, очите им се отвориха. Писък, същият писък, който трепкаше в червата му, когато Джебраил плуваше по небето, се изтръгна от устните на Чамча; слънчев сноп проби устата му и я освободи. Но те бяха падали през преображението на облаците, Чамча и Фаришта, и имаше една втечненост, една неопределеност по краищата им и когато слънчевата светлина удари Чамча, тя освободи нещо повече от шум:

— Лети — изкрещя Чамча на Джебраил. — Започвай да летиш, сега! — И добави, без да знае източника, втората заповед: — И пей!

Как новото идва на света? Как се ражда?

От какви съединявания, премествания, свързвания е направено?

Как оцелява, каквото е крайно и опасно? Какви компромиси, какви сделки, какви предателства към своята тайна природа трябва да направи, за да отблъсне екипа рушител, ангела унищожител, гилотината?

Раждането винаги ли е падение?

Имат ли ангелите крила? Могат ли хората да летят?

Когато мистър Саладин Чамча изпадна от облаците в Ламанша, той почувства сърцето си сграбчено от толкова неумолима сила, че разбра, че за него е невъзможно да умре. След това, когато краката му бяха отново здраво посадени на земята, той щеше да започне да се съмнява в това, да приписва неправдоподобностите на своя преход на объркването на възприятията му от взрива, а своето и на Джебраил оцеляване — на сляпо, глупаво щастие. Но по онова време не изпитваше съмнение; онова, което беше поело командването над него, беше волята за живот, неподправена, неустоима, чиста, и първото нещо, което тя направи, беше да го осведоми, че не иска да има нищо общо с патетичната му личност, това полупреустроено нещо от мимикрия и гласове, тя имаше намерение да отмине всичко това и той усети, че й се предава, да, продължавай, сякаш беше страничен наблюдател в собственото си съзнание, в собственото си тяло, защото тя започна точно в центъра на неговото тяло и се разпространи навън, превръщайки кръвта му в желязо, променяйки плътта му в стомана, освен че я усещаше като юмрук, който го е обгърнал отвън, държейки го по начин, който беше едновременно непоносимо стегнат и нетърпимо нежен; докато накрая не го завладя напълно и можеше да движи устата му, пръстите му, каквото си избереше, и щом веднъж се увери в своето господство, се разпростря навън от тялото му и сграбчи Джебраил Фаришта за топките.

— Пей — заповяда нещото на Джебраил. — Пей.

Чамча се държеше здраво за Джебраил, докато другият не започна първо бавно и после с увеличаваща се скорост и сила да маха ръцете си. Все по-силно и по-силно махаше и докато махаше, от него изригна песен и подобно песента на призрака на Реха Мерчант, тя беше пята на език, който не знаеше, по мелодия, която никога не беше чувал. Джебраил никога не отричаше чудото; за разлика от Чамча, който се опитваше да се разубеди в съществуването му, той никога не престана да твърди, че газалите са били небесни, че без песента махането е щяло да бъде напразно и че без махането със сигурност са щели да се ударят във вълните като скали или нещо такова и просто да се разбият на късове при съприкосновението със стегнатия барабан на морето. Вместо това те започнаха да намаляват скоростта. Колкото по-енергично Джебраил махаше и пееше, пееше и махаше, толкова по-ясно изразено беше забавянето, докато най-накрая двамата заплуваха към Ламанша подобно на късчета хартия в бриза.

Те бяха единствените оцелели от крушението, единствените, които паднаха от „Бостан“ и живееха. Бяха намерени изхвърлени от вълните на един плаж. По-приказливият от двамата, онзи с пурпурната риза, се кълнеше с несвързани думи, че са вървели по водата, че вълните са ги пренесли нежно до брега; но другият, на чиято глава като по магия беше прилепнало наквасено бомбе, отрече това:

— Боже, имахме късмет — каза той. — Колко щастлив можеш да бъдеш?

Аз очевидно знам истината. Наблюдавах цялото това нещо. Колкото до вездесъщност и всесилност, засега не предявявам претенции, но надявам се, мога да се справя с подобно нещо. Чамча го желаеше и Фаришта направи каквото беше пожелано.

Кой беше създателят на чудото?

От какъв вид — ангелска, сатанинска — беше песента на Фаришта?

Кой съм аз?

Нека го кажем така: кой притежава най-добрите мелодии?

Това бяха първите думи, които Джебраил Фаришта, неправдоподобен като морска звезда, каза на ухото му, когато се събуди на заснежения английски плаж:

— Преродени отново, Спуно, ти и аз. Честит рожден ден, мистър, честит рожден ден!

При което Саладин Чамча се закашля, запръска слюнки, отвори очите си и както подобава на новородено бебе, избухна в глупави сълзи.

— 2 —

Прераждането винаги е било много важно за Джебраил, петнадесет години най-голямата звезда в историята на индийското кино, дори преди като „по чудо“ да победи Кошмара, за който всички бяха започнали да вярват, че ще прекрати договорите му. Може би някой би трябвало да е способен да предскаже, само че никой не го направи, че когато отново се оправи, той, така да се каже, ще успее там, където микробите са се провалили, и завинаги ще излезе от стария си живот една седмица преди четиридесетия си рожден ден, изчезвайки, пуф! като при фокус, в нищото.

Първите, които забелязаха неговото отсъствие, бяха четиримата от екипа му, които бутаха стола с колела. Много преди заболяването си той беше навикнал да бъде превозван от снимачна площадка до снимачна площадка, където се правеше поредният филм на Д. У. Рама^[13], от тази група бързи, доверени атлети, защото човек, който прави до единадесет филма „едновременно“, трябва да пази силите си. Ръководен от сложен шифър от резки, кръгове и точки, който Джебраил помнеше от детството си сред легендарните бързоходни разносвачи на обеди в Бомбай (повече за тях по-късно), мъжете със стола бързо го доставяха от роля на роля също толкова точно и безпогрешно, както някога баща му доставяше обеди. След края на снимките Джебраил скачаше обратно в стола, за да бъде навигиран с висока скорост на следващата снимачна площадка, отново да бъде костюмиран, гримирай и да му бъдат подадени новите реплики. „Кариерата в бомбайските филми — казваше той на верния си екип — е повече като състезание на столове с колела с едно-две спирания в боксовете по пътя.“

След болестта, Призрачния микроб, Тайнствената болест, Кошмара, той се беше върнал на работа, улеснявайки се със само седем филма едновременно… и тогава, просто ей така, не беше там. Столът с колела стоеше празен сред замлъкналите снимачни площадки; неговото отсъствие разкри безвкусната шарлатания на декорите. Мъжете със стола, от първия до четвъртия, се оправдаваха от името на липсващата звезда, когато филмови шефове яростно се спускаха върху тях: „Уважаеми, трябва да е болен, винаги е бил известен със своята точност, не, защо нападки, махараджа, на великите актьори трябва от време на време да се позволява да проявяват темперамента си, нали?“, и заради своите възражения първи станаха жертви и бяха уволнени ей тъй, четири, три, две, едно, екдумджалди^[14], и така изстреляни от вратите на студиото, че един етил на колела остана да лежи изоставен и да събира прах между кичозно оцветените кокосови палми на покрития с дървени стърготини плаж.

Къде беше Джебраил? Филмовите продуценти, изоставени в седем критични момента, скъпо се паникьосаха. Възбудата им беше лесно разбираема, защото в тези дни на намаляваща публика, исторически сапунени опери и войнстващи съвременни домакини по телевизионната мрежа имаше само едно име, което, поставено над заглавието на филм, можеше все още да предложи една сигурна, стопроцентова гаранция за ултрахит, трепач; а притежателят на споменатото име беше заминал нагоре, надолу или встрани, но сигурно и неоспоримо офейкал…

Из целия град, след като телефони, мотоциклетисти, ченгета, водолази и тралове, драгиращи пристанището за тялото му, бяха работили много, но без полза, започнаха да се изричат епитафии в памет на помръкналата звезда. На една от седемте импотентни сцени на студио „Рама“ мис Пимпле Ъилимория, най-новата пикантна сексбомба — тя не е някоя бъбрива мамзел, а един вълнуващо шавлив — глей си работата, сър — сноп динамит — с воал и във всекидневните дрехи на храмова танцьорка бе разположена под гърчещи се картонени изображения на съвкупяващи се тантрически фигури^[15] от периода Чандела^[16] и схващайки, че нейната голяма сцена няма да я бъде — големият й пробив лежеше на парчета — изигра едно злостно сбогуване пред публика от звукозаписни техници и електротехници, пушещи своите цинични бедита.^[17]

Обслужвана от една опечалена до онемяване ая^[18], цялата в лакти, Пимпле опита презрение.

— Боже, какъв късмет, за Бога — изплака тя. — Искам да кажа, че днес беше любовната сцена, пфу, пфу, тъкмо умирах вътре, мислейки си как да се доближа до този с мазната уста с дъх на гниещ тор от хлебарки. — Звъннаха натежали от звънци гривни за крака, когато тропна с крак. — Има късмет, че филмите не миришат, иначе не би си намерил работа дори като прокажен.

Тук монологът на Пимпле достигна върха си в такъв порой от сквернословия, че сега пушачите на беди за пръв път се изправиха и започнаха живо да сравняват речника й с този на прословутата кралица на бандитите Пулан Деви, чиито клетви можели за миг да стапят дула на пушки и да превръщат журналистическите моливи в гуми за триене.

Изход за Пимпле, плачеща, цензурирана, парченце лента на пода на монтажната. Фалшиви диаманти падаха от пъпа й, докато вървеше, и отразяваха сълзите й… обаче по отношение на лошия дъх на Фаришта тя не беше съвсем неправа; ако изобщо може да се каже нещо, тя просто беше смалила случая. Дъхът на Джебраил, тези охрени облаци от сяра и жупел, винаги са му придавали, взети заедно с гарваново черната и израснала по средата на челото му коса, по-скоро мрачен, отколкото свят ореол, въпреки архангелското му име. След като изчезна, се говореше, че би трябвало да бъде намерен лесно. Всичко, което било нужно, бил сравнително добър нос… и една седмица, след като той се махна, един изход, по-трагичен от този на Пимпле Билимория, допринесе много за усилването на дяволския мирис, който беше започнал да се прилепва към това толкова дълго ухаещо сладостно име. Може да се каже, че той слезе от екрана в живота, а в него, за разлика от киното, хората усещат, ако смърдите.

Ние сме същества от въздух, Нашите Корени в сънища И облаци, преродени В полет. Сбогом. Тази енигматична бележка, открита от полицията в апартамента на Джебраил Фаришта, разположен на последния етаж на небостъргача „Еверест Вилас“ на Малабар Хил, най-високото жилище в най-високата сграда на най-високото място в града, един от онези апартаменти с двоен изглед, от които можеш да гледаш в тази посока към вечерната огърлица на Марин Драйв или онази към Скендъл Пойнт и океана, позволи на вестникарските заглавия да удължат своята какофония. ФАРИШТА СЕ ГМУРВА В НЕЛЕГАЛНОСТ, изказа мнение по малко страховит начин „Блиц“, докато Бизибий в „Дейли“ предпочете ДЖЕБРАИЛ ИЗБЯГА ОТ КЛЕТКАТА. Бяха публикувани много снимки на тази митична резиденция, в която френски дизайнери по интериор, носейки препоръчителни писма от Реза Пахлави за работата си в Персеполис, похарчиха един милион долара, пресъздавайки на тази превъзнасяна височина въздействието на бедуинска шатра. Друга илюзия, развалена от неговото отсъствие. ДЖЕБРАИЛ ХВАНА ПЪТЯ, крещяха заглавията, но дали е тръгнал нагоре, надолу или встрани? Никой не знаеше. В този метрополис на езици и шепот дори и най-острият слух не чу нищо сигурно. Но мисис Реха Мерчант, четейки вестниците, слушайки всички радиопредавания, стоейки залепена за телевизионните програми на Дурдаршан^[19], схвана малко от посланието на Фаришта, чу тон, който заблуди всички други, и взе двете дъщери и сина си на разходка по покрива на високия си дом. Името му беше „Еверест Вилас“.

В интерес на истината бе негова съседка от апартамента точно под неговия. Негова съседка и приятелка; защо да казвам повече? Естествено насочените към скандали злобни списания от града изпълниха колоните си с прикрити нападки и убождания, но това не е причина да паднеш до тяхното ниво. Защо да опетнявам репутацията й сега?

Коя беше тя? Естествено богата, но „Еверест Вилас“ не беше точно жилище в Курла, нали? Омъжена, да, сър, тринадесет години за съпруг, едра риба в сачмените лагери. Независима, галерията й за килими и антики процъфтяваше заради първокласното си разположение на Колаба. Тя наричаше килимите си клими и килини, а древните артефакти бяха антикули. Да, беше и красива, красива по коравия полиран начин на тези пречистени обитатели на градските небесни домове, нейните кости и цвят на кожата носеха белезите на дългия й развод с обеднялата, тежка и гъмжаща земя. Всички бяха съгласни, че е силна личност, пиеше като смок от кристал „Лалик“^[20] и безсрамно си окачваше шапката на Натараджа от времето на Чола^[21] и знаеше какво иска и как да го получи бързо. Съпругът беше мишка с пари и с добра китка за скуош. Реха Мерчант прочете прощалната бележка на Джебраил Фаришта във вестника, написа и тя писмо, събра децата, повика асансьора и се издигна към небето (един етаж), за да срещне избраната от нея съдба. „Преди много години — пишеше в писмото й — аз се омъжих от страх. Сега накрая ще направя нещо смело.“ Тя остави на леглото си вестник с обграденото в червено послание на Джебраил, дебело подчертано — три груби линии, едната разкъсала яростно страницата. Естествено че курвенските списания довтасаха в града и всичко стана така: СКОКЪТ НА НЕЩАСТНО ВЛЮБЕНАТА КРАСАВИЦА и КРАСАВИЦА С РАЗБИТО СЪРЦЕ СЕ ГМУРВА ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ. Но:

Може би и тя е имала тика с прераждането, а Джебраил, не разбирайки ужасяващата сила на метафората, препоръчваше полет. За да бъдеш наново роден, първо трябва… и тя беше небесно същество, пиеше шампанско в „Лалик“, живееше на „Еверест“ и един от нейните съолимпийци беше полетял; и ако той е могъл, тогава и тя може да бъде окрилена и вкоренена в сънища.

Тя не успя. Портиерът на „Еверест Вилас“ предложи на света прямото си свидетелство.

— Тук вървях, ето тука, тука в двора, когато се чу едно тупване, тууп. Обърнах се. Беше тялото на най-голямата дъщеря. Черепът й беше напълно разбит. Погледнах нагоре и видях да пада момчето и след него по-малкото момиче. Какво да ви разправям, те за малко не ме улучиха там, където стоях. Сложих ръка на устата си и се приближих до тях. Малкото момиче тихичко пищеше. След това погледнах нагоре още веднъж и видях, че и тя идва светкавично. Сарито й се рееше като голям балон, а косата й беше разпусната. Отместих погледа си от нея, защото падаше и не беше почтително да гледам под дрехите й.

Реха и децата й паднаха от „Еверест“; нямаше оцелели. Слуховете обвиняваха Джебраил. Нека засега се ограничим с това.

О, не забравяйте: той я видя, след като беше умряла. Видя я няколко пъти. Това беше много преди хората да разберат колко болен е великият човек. Звездата Джебраил. Джебраил, който победи Безименното заболяване. Джебраил, който се страхуваше от съня.

След като замина, вездесъщите изображения на лицето му започнаха да изгниват. По гигантските, ярко оцветени временни огради около строежите, от които той наглеждаше трудещите се, неговите мързеливи клепачи започнаха да се люпят на парцали и да се разпадат, клюмвайки все повече и повече, докато ирисите му не заприличаха на две луни, разсечени от облаци или от нежните ножове на дългите му мигли. Най-накрая клепачите паднаха, придавайки див, изпъкнал вид на изрисуваните му очи. Пред филмовите дворци на Бомбай се виждаше как се скапват и накланят огромните картонени фигури на Джебраил. Бавно клатушкайки се върху поддържащите ги скелети, те губеха ръце, изсъхваха, вратовете им се чупеха. Неговите снимки по кориците на филмовите списания придобиха цвета на смъртта, едно небитие около очите, една празнота. Накрая изображенията му просто избеляха от печатните страници, така че бляскавите корици на „Знаменитости“, „Общество“ и „Илюстрована седмица“ по райовете станаха бели и техните издатели изхвърлиха печатарите и осъдиха качеството на мастилото. Дори на самия бял екран, високо над своите почитатели в тъмното, тази предполагаемо безсмъртна физиономия започна да се разлага, пращи и обезцветява; прожекционните апарати блокираха безброй пъти, щом минеше през клапата, лентите спираха принудително и горещината от лампите на повредените прожекционни апарати изгори неговата целулоидна памет: една звезда, превърнала се в супернова, изригваше унищожителен огън по твърде подходящ начин: от устата.

Това беше смъртта на Бога. Или на нещо твърде подобно на него; защото това свръхголямо лице, провесено над своите поклонници в изкуствената кинонощ, показвано като лице на божествено Създание, не съществуваше ли поне частично между смъртното и божественото? Мнозина щяха да се съгласят с твърдението, че Джебраил е прекарал по-голямата част от неповторимата си кариера, превъплъщавайки се с абсолютна убеденост в безбройните божества в популярните на субконтинента жанрови филми, известни като „теологически“. Част от магията на неговата личност беше в това, че успяваше да прекоси религиозните граници, без да обижда. Танцуваше синьокож като Кришна с флейта в ръка сред прелестните гопи^[22] и техните тежковимести крави; с обърнати нагоре длани ведро медитираше (като Гаутама) върху човешките страдания под рахитичното студийно дърво бодхи^[23]. В онези редки случаи, когато се спускаше от небето, той никога не отиваше твърде далеч, играейки например едновременно Великия Могол и неговия прославено лукав министър в класическия „Акбар и Бирбал“^[24]. Повече от десетилетие и половина той представляваше за стотици милиони вярващи в тази страна, в която до днес човешката популация надвишава божествената с по-малко от три към едно, най-приемливото и веднага разпознаваемо лице на Върховното. За мнозина от неговите почитатели границите, отделящи артиста от неговите роли, отдавна бяха престанали да съществуват.

За почитателите, да, е и? А какво да кажем за Джебраил?

Това лице. В реалния живот смалено до истинските си размери, поставено сред обикновени смъртни, то стоеше разбулено и странно незвездно. Тези бавно провесващи се клепачи понякога му придаваха изтощен вид. Съществуваше и нещо грубо около носа му, устата беше твърде месеста, за да е силна, меката част на ушите беше като хлебен плод. Най-нечестивото лице, най-чувственото. В което по-късно беше възможно да бъдат открити следите от скорошното му почти смъртоносно заболяване. Но въпреки нечестивостта и омаломощението, това беше лице, сложно примесено със святост, съвършенство, милосърдие: все божествени работи. Това е всичко без оглед на вкусовете. Във всеки случай ще се съгласите, че за подобен актьор (може би за всеки актьор, дори и за Чамча, но може би най-вече за него) да има муха в главата си за аватара^[25], подобно на преобразявалия се не веднъж Вишну, в никакъв случай не беше много изненадващо. Прераждането: това също е божествена работа.

Или, но тогава отново… не винаги. Има и мирски прераждания. Джебраил Фаришта беше роден като Исмаил Наджмудин в Пуна, британска Пуна, по време на изтощителния край на Британската империя, много преди Пуна на Раджниш^[26] и т. н. (Пуна, Вадодара, Мумбай; днес дори и градовете могат да приемат псевдоними.) Исмаил от детството си бе запленен от саможертвата на Ибрахим^[27] и от Наджмудин, звезда на вярата; той се отказа от доста известно име, когато прие ангелското.

След това, когато самолетът „Бостан“ се оказа в хватката на въздушните пирати и пасажерите, страхувайки се за своето бъдеще, се връщаха в миналото си, Джебраил довери на Саладин Чамча, че изборът му на псевдоним е бил неговият начин да окаже почит към паметта на мъртвата си майка, „моето маменце, Спуно, защото кой друг освен нея започна цялата тази ангелска работа, бях нейният личен ангел, наричаше ме фаришта, защото явно бях твърде сладък, да го вземат дяволите, вярваш или не, бях добър колкото проклетото злато.“

Пуна не можа да го задържи; още в ранно детство беше отведен в града на кучките, първото му преселване; баща му си намери работа сред вдъхновителите на бъдещите товарни вело-рикши, носачите на обеди или бомбайските дабавала. И Исмаил, фариштата, на тринадесет пое по стъпките на баща си.

Джебраил, пленник на борда на А 1–420, потъна в прости-ми рапсодии, фиксирайки Чамча с блестящото си око, обяснявайки тайните на системата от кодове на бързоходците, черна свастика, червен кръг, жълта черта, точка, прекарвайки пред вътрешния си поглед цялата смяна от дома до писалището в канцеларията, тази невероятна система, чрез която две хиляди дабавала доставяха всеки ден повече от сто хиляди съдини с храна и в някой лош ден, Спуно, може би петнадесет попадаха на погрешно място, ние бяхме неграмотни, повечето от нас, но знаците бяха нашият таен език.

„Бостан“ кръжеше над Лондон, въоръжените терористи патрулираха по пътеките и светлините в пасажерските кабини бяха загасени, но енергията на Джебраил осветяваше мрака. По зацапания филмов екран, на който в по-ранната фаза на пътуването неизбежното забавление с Уолтър Метоу печално се спъна в ефирната вездесъщност на Голди Хоун, се движеха сенки, прожектирани от носталгията на заложниците, и най-ясно очертаната между тях беше този източен юноша, Исмаил Наджмудин, маминият ангел с гандийско кепе, разнасящ тичешком тифини^[28] из града. Младият дабавала мълчаливо се носеше сред призрачната тълпа, защото беше свикнал с подобни условия, помисли Спуно, представи си тридесет-четиридесет тифини на дълъг дървен поднос на главата ти и когато градският влак спре, имаш може би една минута да се наблъскаш вътре или да слезеш и след това тичането из улиците, с всичка сила, яр, с камионите автобусите мотопедите велосипедите и какво ли не, едно-две, едно-две, обеди, обед, дабасите^[29] трябва да пристигнат и в мусон, течащ надолу по железопътните релси, когато влакът се развали, или до кръста във вода на някоя наводнена улица, а имаше и банди, Салад баба, истински организирани банди от крадци на дабас, това е гладен град, бейби, какво да ти разправям, но ние можехме да се справим с тях, ние бяхме навсякъде, знаехме всичко, кои крадци можеха да избягат от нашите очи и уши, никога не ходехме при никаква полиция, сами се грижехме за себе си.

Вечер баща и син се завръщаха изтощени в своята барака край самолетната писта в Сантакруз и когато майката на Исмаил го виждаше да се приближава, осветен от зелено-червено-жълтото на заминаващите самолети, тя казваше, че само като го зърне, всичките й мечти стават действителност, което беше първият признак, че има нещо странно в Джебраил, защото още от началото той изглежда можеше да изпълнява най-тайните желания на хората, без да има представа как го прави. Неговият баща, Наджмудин старши, сякаш никога нямаше нищо против, че жена му имаше очи само за сина си, че краката на момчето всяка вечер бяха разтривани, докато на бащата оставаха непомилвани. Синът е благословия и една благословия изисква благодарността на благословените.

Наима Наджмудин умря. Един автобус я удари и толкова, Джебраил не беше наоколо да отговори на молитвите й за живот. Нито бащата, нито синът говореха някога за скръб. Безмълвно, сякаш това беше обичайно и очаквано, те погребаха своята тъга под допълнителна работа, включвайки се в мълчаливо съревнование кой може да носи най-много дабас на главата, кой може да спечели повече нови договори за месец, кой може да тича по-бързо, сякаш по-големите усилия щяха да посочат по-голямата обич. Когато вечер виждаше баща си, чиито възлести вени изскачаха на врата и слепоочията му, Исмаил Наджмудин разбираше колко много му беше обиден по-възрастният мъж и колко важно беше за бащата да победи сина и чрез това да си възвърне узурпираното първенство в чувствата на мъртвата съпруга. Щом разбра това, младежът се отпусна, но бащиният устрем си остана ожесточен и много скоро той получи повишение, вече не бе прост бързоходец, а един от организиращите мукадами^[30]. Когато Джебраил беше на деветнадесет, баща му стана член на гилдията на разносвачите на обеди, Бомбайската асоциация на разносвачите на тифини; когато Джебраил беше на двадесет, баща му беше мъртъв, спрян в пътя си от удар, който почти го разкъса на парчета.

— Той просто сам се съсипа — каза генералният секретар на гилдията, самият Бабасахеб Мхатре. — Бедното копеле просто изгуби сили.

Но сиракът знаеше истината. Знаеше, че баща му най-накрая беше тичал достатъчно усърдно и достатъчно дълго, за да изтрие границите между световете, той направо беше изскочил от своята кожа право в прегръдките на жена си, на която беше доказал веднъж завинаги превъзходството на любовта си. Някои преселници са щастливи, като заминат.

Бабасахеб Мхатре седеше в син офис зад зелена врата над лабиринта на базара, една вдъхваща страх фигура, дебел като Буда, една от големите движещи сили на метрополиса, притежаващ окултната дарба да остава абсолютно неподвижен, никога не напускаше стаята си и въпреки това беше на всички важни места и се срещаше с всеки, който имаше значение в Бомбай. В деня, след като бащата на младия Исмаил прекоси границата, за да види Наима, Бабасахеб покани младежа при себе си.

— Е? Разстроен или що? Отговор със сведени очи:

— Джи, благодаря бабаджи, добре съм.

— Затваряй си устата — каза Бабасахеб Мхатре. — От днес ще живееш при мен.

— Но-но, бабаджи…

— При мен няма но-та. Вече осведомих благоверната си. Казах.

— Моля за извинение, бабаджи, но как какво защо?

— Аз казах.

На Джебраил Фаришта никога не бе казано защо Бабасахеб реши да го съжали и да го изскубне от безбъдещността на улиците, но след известно време той започна да добива представа. Мисис Мхатре беше тънка жена, подобна на молив до гумения Бабасахеб, но беше толкова изпълнена с майчина любов, че трябваше да бъде дебела като картоф. Когато баба се връщаше вкъщи, тя със собствените си ръце му пъхаше сладки в устата и през нощта новодошлият в домакинството можеше да чува великия генерален секретар на БАРТ да протестира: остави ме на мира, жено, мога и сам да се съблека. На закуска го хранеше с лъжичка с големи порции малц и преди да тръгне на работа, му сресваше косата. Те бяха бездетна двойка и младият Наджмудин разбра, че Бабасахеб искаше той да сподели бремето му. Много странно, но бегум — жена му, не се отнасяше към младия мъж като към дете.

— Нали виждаш, че е пораснал — каза тя на мъжа си, когато бедният Мхатре помоли:

— Дай на момчето дяволската лъжица малц.

— Да, пораснало момче — ние трябва да направим мъж от него, мъжо, никакво глезене за него.

— По дяволите — избухна Бабасахеб, — тогава защо ме глезиш?

Мисис Мхатре избухна в сълзи.

— Но ти си всичко за мен — плачеше тя, — ти си моят баща, моят любовник, също и моето дете. Ти си моят господар и моето кърмаче. Ако не ти угодя, за мен няма живот.

Приемайки поражението, Бабасахеб Мхатре преглътна супената лъжица малц.

Той беше мил човек, като прикриваше това с обиди и шум. За да утеши осиротелия младеж, му обясняваше в синия си офис философията на прераждането, убеждавайки го, че родителите му вече са подготвени някъде за ново влизане, освен ако, разбира се, техният живот да е бил толкова свят, че да са добили абсолютната милост. Така Мхатре беше онзи, който запали Фаришта по делото с прераждането и не само с него. Бабасахеб беше екстрасенс аматьор, един потропвач с краката на масата и викач на духове в чаши.

— Но изоставих това — каза той на протежето си с много подходящо драматични интонации, жестове, намръщвания, — след като получих най-големия уплах в проклетия си живот.

Веднъж, припомняше си Мхатре, чашата била посетена от най-готовия на сътрудничество измежду духовете, един толкова твърде приятелски настроен тип, и виждаш ли, помислих си да му задам някои важни въпроси. Има ли Бог и чашата, която се въртеше наоколо като мишка или нещо подобно, просто спря като мъртва в средата на масата, нито трепване, напълно фют — капут. След това казах, ако не искаш да отговаряш, опитай този вместо другия въпрос, и го казах направо: Има ли дявол? След това чашата — брам-брам! — започна да се клатушка и няма да повярваш! — първо бавно-бавно, след това по-бързо и по-бързо, подобно на желе, докато не скочи — хопа-троп! — от масата във въздуха, падна на земята на едната си страна и опа! — разбита на хиляда и едно парчета. Можеш да вярваш или не, каза Бабасахеб Мхатре на своя повереник, но тогава и там аз научих урока си: не се бъркай, Мхатре, в онова, което не разбираш.

Тази история имаше дълбоко отражение върху съзнанието на младия слушател, защото още преди смъртта на майка си той започна да вярва в съществуването ка свръхестествения свят. Понякога, когато се оглеждаше около себе си, особено в следобедната жега, когато въздухът станеше лепкав, видимият свят, неговите черти, жители и неща сякаш стърчаха в атмосферата като изобилие от горещи айсберги и на него му хрумна, че всичко продължаваше надолу под повърхността на влажния въздух: хора, автомобили, кучета, кинореклами, дървета, а девет десети от тяхната действителност бе скрита от неговите очи. Той примигваше и илюзията избледняваше, но усещането за нея никога не го напусна. Джебраил порасна, вярвайки в Бог, ангели, демони, ифрити^[31], джинове толкова истински, сякаш те бяха волски коли или стълбове за улично осветление, и мисълта, че никога досега не беше виждал призрак го поразяваше като недостатък на собственото му зрение. Той сънуваше, че открива оптик-магьосник, от когото купува чифт оцветени в зелено очила, които щяха да коригират неговото прискърбно късогледство, и след това щеше да може да вижда през гъстия ослепяващ въздух митическия свят отдолу.

От своята майка Наима Наджмудин той чу много истории за Пророка и ако в нейните разкази се бяха промъкнали неточности, не се интересуваше какви са те. „Какъв човек! — мислеше си той. — Кой ангел не би желал да говори с него?“ Въпреки че понякога се хващаше да образува богохулствени мисли, например в мига, в който, унасяйки се в сън на своето походно легло в жилището на Мхатре, без да иска, неговата сънлива фантазия започваше да сравнява собственото му положение с това на Пророка по времето, когато, осиротял и без средства, той постига голям успех като бизнесмениджър на богатата вдовица Хатиджа и накрая се оженва за нея. Заспивайки, той се виждаше седнал на обсипана с рози платформа, усмихвайки се престорено и плахо изпод сари-палу^[32], което скромно беше поставил на лицето си, докато новият му съпруг, Бабасахеб Мхатре, се протягаше с любов към него, за да свали тъканта и да се втренчи в чертите му в огледалото, поставено в скута му. Този сън за женитбата с Бабасахеб го събуди, накара го да почервенее от срам и оттогава той започна да се тревожи за нечистото в своята направа, което можеше да създаде такива ужасяващи представи.

Обаче през повечето време неговата вяра беше слаба работа, част от него, която не изискваше някакво по-специално внимание от всяка друга. Когато Бабасахеб Мхатре го взе в дома си, това беше потвърждение за младия човек, че не е сам на света, че нещо се грижи за него, така че не беше напълно изненадан, когато сутринта на двадесет и първия му рожден ден Бабасахеб го повика в синия офис и го изхвърли, без дори да се съгласи да изслуша една молба.

— Изхвърлен си — подчерта Мхатре, сияейки. — Уволнен, разчистихме си сметките. Свободен си.

— Но, чичо.

— Затваряй си устата.

След това Бабасахеб направи най-големия подарък в живота на сирака, съобщавайки му, че за него е уредена среща в студията на легендарния филмов магнат мистър Д. У. Рама; едно прослушване.

— Това е само за външен вид — каза Бабасахеб. — Рама ми е добър приятел и ние го обсъдихме. Една малка роля за начало, след това зависи от теб. А сега се махни от очите ми и престани да правиш такава покорна физиономия, не е подходящо.

— Но, чичо.

— Момче като теб изглежда твърде добре, за да носи през целия си живот тифини на главата си. Сега тръгвай, стани хомосексуален филмов актьор. Уволних те преди пет минути.

— Но, чичо.

— Аз казах. Благодари на щастливата си звезда.

Превърна се в Джебраил Фаришта, но в продължение на четири години не стана звезда, чиракувайки в поредица малки просташки комични роли. Той оставаше спокоен, не-забързан, сякаш можеше да вижда бъдещето, и очевидната липса на амбиция у него го направи нещо като аутсайдер в тази най-самолюбива от индустриите. За него мислеха, че е глупав, арогантен или и двете. И през четирите пустинни години той не успя да целуне и една жена по устата.

На екрана той играеше глупака, идиота, който обича красавицата и не може да разбере, че тя няма да се омъжи за него и след хиляда години, смешния чичо, бедния роднина, селския идиот, слугата, неспособния мошеник, нито една от тях типа роля, който се причислява към любовните сцени. Жените го ритаха, удряха, закачаха, смееха му се, но на целулоида никога не го гледаха, не пееха за него и не танцуваха около него с кинематографска любов в очите си. Извън екрана той живееше сам в две празни стаи близо до студията и се опитваше да си представи как изглеждат жените без дрехи. За да откъсне съзнанието си от тази тема на любов и желание, учеше, превръщайки се във всеяден самоук, поглъщайки метафоричните митове на Гърция и Рим, аватарите на Юпитер, момчето, което се превръща в цвете, жената-паяк, Цирцея, всичко; и теософията на Ани Безант^[33], и обединените теории на гравитацията и електромагнетизма, и произшествието със Сатанинските строфи в началото на кариерата на Пророка, и политиката на харема на Мохамед след триумфалното му завръщане в Мека; и сюрреализма на вестниците, в които пеперуди можеха да влетят в устите на млади момичета, искайки да бъдат изядени, и деца биваха раждани без лица, и млади момчета мечтаеха в невероятни подробности за ранни прераждания, например в златна крепост, пълна със скъпоценни камъни. Той сам се пълнеше с Бог знае какво, но в малките часове на безсънните си нощи не можеше да отрече, че е пълен с нещо, което никога не е било използвано, че не знае как да започне да го използва, и това нещо е любовта. В сънищата си беше измъчван от жени, непоносимо сладки и красиви, така че предпочиташе да стои буден и да се насили да репетира някаква част от общите си познания, за да изличи трагичното чувство да бъдеш надарен с по-голяма от обичайната способност за любов, без нито един човек на земята, на който да я предложиш.

Големият му пробив дойде с идването на теологическите филми. Щом формулата за правенето на филми, основани на пурана^[34], с добавка от обичайната смесица песни, смешни чичовци и т.н. се оказа печеливша, всеки бог в пантеона получи своя шанс да бъде звезда. Когато Д. У. Рама насрочи продукция, основана на историята на Ганеша^[35], никой от най-касовите имена в киното по онова време не беше склонен да прекара цял филм, скрит в слонска глава. Джебраил сграбчи този шанс. Това беше първият му хит, Ганеша Баба^[36], и внезапно стана суперзвезда, но само с хобот и слонски уши на главата. След шест филма игра като слоноглав бог му беше разрешено да свали дебелата увиснала сива маска и вместо нея да си сложи дълга космата опашка, за да играе Хануман, царя на маймуните, в серия приключенски филми, които имаха повече общо с някои евтини телевизионни серии, произхождащи от Хонконг, отколкото с Рамаяна. Тези серии се оказаха толкова популярни, че маймунските опашки станаха de rigueur за младите градски самци на онзи тип партита, посещавани от манастирски възпитанички, известни като „фишеци“ заради готовността им да избухнат с трясък.

След Хануман нямаше спиране за Джебраил и неговият изключителен успех задълбочи вярата му в ангела хранител. Но също така доведе до едно по-прискърбно развитие.

(Виждам, че все пак трябва да изплюя камъчето за горката Реха.)

Още преди да беше заменил фалшивата глава с изкуствена опашка, той стана неустоимо привлекателен за жените. Прелъстителността на неговата слава порасна толкова много, че няколко от тези млади дами го помолиха дали не би останал с маската на Ганеша, докато правят любов, но той отказваше от уважение към достойнството на бога. Заради невинността на своето възпитание по това време той не можеше да направи разлика между количество и качество и в съответствие с това чувстваше нуждата да си навакса заради изгубеното време. Имаше толкова сексуални партньорки, че не беше необичайно за него да забравя имената им още преди да са напуснали стаята му. Той не само се превърна в любовчия от най-лошия тип, но научи и изкуството на притворството, защото човек, който играе богове, трябва да бъде над укорите. Толкова изкусно прикриваше скандалния си и развратен живот, че неговият стар покровител Бабасахеб Мхатре, лежейки на смъртния си одър десетилетие след като изпрати младия дабавала вън в света на илюзиите, мръсните пари и страстта, го молеше да се ожени, за да докаже, че е мъж.

— За Бога, мистър — молеше се Бабасахеб, — когато тогава ти казах да отидеш и да станеш педи, никога не съм си мислил, че ще ме вземеш на сериозно, в края на краищата уважението към по-възрастните си има граници. — Джебраил със замах вдигна ръцете си нагоре и се закле, че не е такова срамно нещо и че когато подходящото момиче се появи, той, разбира се, ще се подложи с желание на брака. — Какво чакаш? Някоя богиня от небето? Грета Гарбо, Грейскали, коя? — плачеше старият човек, кашляйки кръв, но Джебраил си тръгна със загадъчна усмивка, която позволи на Бабасахеб да умре, без да успокои напълно съзнанието си.

Лавината от секс, в която Джебраил Фаришта беше попаднал като в капан, успя да зарови най-големия му талант толкова дълбоко, че можеше да бъде загубен завинаги: неговия талант да обича истински, дълбоко, без задръжки, тази рядка и деликатна дарба, която никога не бе успял да използва. По време на заболяването си той почти беше забравил мъката, която изпитваше заради копнежа си по любов, извиващ се в него като нож на магьосник. Сега в края на всяка нощ на гимнастика той спеше с лекота и дълго, сякаш никога не бе измъчван от жени-мечта, сякаш никога не се бе надявал да изгуби сърцето си.

— Твоят проблем е — каза му Реха Мерчант, след като се материализира от облаците, — че всички винаги ти прощаваха, Бог знае защо, ти винаги се откачаше, откачи се от убийство. Никой никога не те държа отговорен за това, което направи. — Той не можеше да спори. — Божа дарба — изкрещя му тя. — Бог знае откъде си мислеше, че си, изскочил от канавката тип, Бог знае какви болести си донесъл.

Но това, което беше, жените го правеха, мислеше си той през онези дни, те бяха съдовете, в които той можеше да се излива, и когато продължаваше, те разбираха, че такава беше неговата природа и прощаваха. Истина беше, че никой не го обвиняваше, че си тръгва, за неговите хиляда и една небрежности, колко много аборти, питаше Реха от дупката в облаците, колко много разбити сърца. През всичките тези години той беше ползвателят на безкрайната женска щедрост, но беше и тяхна жертва, защото лекотата, с която му прощаваха, направи възможна най-дълбоката и най-сладката поквара, а именно убеждението, че не върши нищо лошо.

Реха: тя влезе в живота му, когато си купи мезонета в „Еверест Вилас“ и му предложи като съседка и бизнес дама да му покаже килимите и антиките си. Нейният съпруг беше на международен конгрес на производителите на сачмени лагери в Гьотеборг, Швеция, и в негово отсъствие тя покани Джебраил в своя апартамент с каменни решетки от Джаисалмер^[37], резбовани перила от кералски дворци и каменна моголска чатри, малък купол, превърнат във вана с джакузи; докато му наливаше френско шампанско, се облягаше на мраморни стени и усещаше студените вени на камъка с гърба си. Когато си посръбваше от шампанското на малки глътки, тя го закачаше, че сигурно боговете не бива да пият алкохол, и той отговори с изречение, което веднъж беше прочел в интервю с Ага Хан^[38]: О, знаете ли, това шампанско е само за показ, в момента, когато се докосне до устните ми, то се превръща във вода. След това на нея не й отне много време да докосне устните му и да се стопи в прегръдките му. Когато децата й се върнаха от училище с аята, тя беше безупречно облечена и сресана и седеше с него в гостната, разкривайки тайните на килимарския бизнес, признавайки, че художествената коприна изглежда неартистична пред изкуствената, а също да не се оставя да бъде заблуден от диплянката й, в която едно одеяло беше прелъстително описано като направено от вълна, оскубана от шиите на агнета, което означава, нали разбираш, само нискокачествена вълна, реклама, какво да правиш, така стоят нещата.

Той не я обичаше, не й беше верен, забравяше рождените й дни, не отвръщаше на телефонните й обаждания, появяваше се в най-неудобния момент насред вечеря с гости от света на ролковите лагери и като всички други тя му прощаваше. Но нейната прошка не беше тихото, мишо пускане без наказание, което получаваше от другите. Реха се оплакваше като луда, тя го хокаше, прогонваше с викове, ругаеше го, че е безполезен нехранимайко и копеле със сестра курва и дори за това, че е виновен в невъзможния подвиг да чука сестрата, която нямаше. Тя нищо не му спестяваше, обвиняваше го, че е престорено като филмов екран същество и след това минаваше нататък и винаги му прощаваше и позволяваше да откопчае блузата й. Джебраил не можеше да устои на оперната прошка на Реха Мерчант, което беше още по-трогателно заради пукнатината в собственото й положение, нейната изневяра на краля на ролковите лагери, която Джебраил се въздържаше да споменава, понасяйки словесния побой като мъж. Така че докато прошките, които получаваше от останалите си жени, го оставяха студен и ги забравяше в същия миг, в който бяха промълвени, той продължаваше да се връща при Реха, така че да може да го ругае и утешава, както само тя си знаеше.

След това той едва не умря.

Снимаше в Каня Кумари, стоейки на самия край на Азия, докато участваше в сцена от битка, поставена на върха на нос Коморин, където сякаш наистина три океана се блъскаха един в друг. Три реда вълни се приближаваха от запад изток юг и се сблъскваха в могъщ плясък на водни ръце в момент, когато Джебраил получи юмручен удар в челюстта — перфектна синхронизация, и на мига изгуби съзнание, падайки назад в триокеанската пяна. Не се изправи.

За начало всички обвиниха исполинския английски каскадьор Юстас Браун, който беше нанесъл удара. Той яростно възрази. Не беше ли той същият, който игра враждебния главен министър на Н. Т. Рама Рао в множеството негови теологически филмови роли? Не усъвършенства ли той изкуството да направи стария човек да изглежда добре по време на битка, без да го нарани? Беше ли се оплаквал някога, че Н. Т. Р. никога не олекотява ударите си, така че той, Юстас, винаги става син-зелен, бивайки набит до оглупяване от един дребен стар тип, когото може да изяде за закуска върху тоуст и дали някога, дори само веднъж, е изпуснал нервите си? Е, тогава? Как може някой да си помисли, че ще нарани безсмъртния Джебраил? Въпреки това го изхвърлиха и полицията го пъхна в затвора, просто за всеки случай.

Но не ударът беше този, който просна Джебраил. След като звездата беше откарана в бомбайската Брийч Кенди хоспитъл със самолет на военновъздушните сили, осигурен за тази цел; след като задълбочените тестове не дадоха почти нищо; и докато той лежеше в безсъзнание, умирайки, с кръвна картина, спаднала от нормалните си петнадесет до убийствените четири цяло и две, говорител на болницата се изправи пред националната преса на широките бели стъпала на Брийч Кенди.

— Това е изключителна мистерия — оповести той. — Ако ви харесва, наречете го Божие дело.

Джебраил Фаришта беше започнал да получава кръвоизливи по целите си вътрешности без видима причина и просто умираше от изтичане на кръвта под кожата му. В най-тежкия момент кръвта започна да се стича през ректума и пениса му и сякаш всеки момент щеше да избухне като порой през носа и ушите и от ъгълчетата на очите му. В продължение на седем дни той кървеше и му преливаха кръв и всеки известен на медицинската наука препарат за съсирване на кръвта, включително един вид концентрирана отрова за плъхове, и въпреки че лечението доведе до леко подобрение, лекарите го обявиха за безнадежден случай.

Цяла Индия беше край леглото на Джебраил. Неговото състояние беше водещата новина във всеки радиобюлетин, тема на ежечасните новини на националната телевизия и тълпата, която се събираше на Уордън Роуд, беше толкова голяма, че полицията трябваше да я разпръсква с удари с дървени палки и сълзотворен газ, който използваше напразно, тъй като всеки от тези половин милион опечалени вече беше насълзен и ридаеше. Премиер-министърката отмени срещите си и отлетя да го посети. Нейният син, пилотът, седеше в стаята на Фаришта, държейки го за ръката. Едно настроение на мрачни предчувствия се спусна върху нацията, защото след като Бог е стоварил такъв акт на възмездие върху най-известното му превъплъщение, какво ли пък чака останалата част от страната? Ако Джебраил умре, възможно ли е Индия съвсем да изостане? В джамиите и храмовете на страната, претъпкани с богомолци, се отправяха молитви не само за живота на умиращия актьор, но и за бъдещето, за тях самите.

Кой ли не посети Джебраил в болницата? Кой ли никога не писа, не се обади по телефона, не прати цветя, нито тифини или прекрасна домашно приготвена храна? Докато много любовници безсрамно му пращаха картички с пожелания за оздравяване и агнешко, сготвено в раковина, коя, обичайки го най-много от всички, живееше тихо, неподозирана от този ролков лагер, който имаше за съпруг? Реха Мерчант обви с желязо сърцето си и преминаваше през жестовете на ежедневието, като забавляваше децата си, бърбореше със съпруга си, играейки негова домакиня, когато се налагаше, и никога нито веднъж не разкри мрачното опустошение в душата си.

Той се възстанови.

Възстановяването беше също толкова тайнствено, колкото болестта, и също толкова бързо. То също беше наречено (от болницата, журналисти и приятели) дело на Върховното. Обявен бе национален празник; фойерверки се изстрелваха нагоре и надолу из страната. Но когато Джебраил си възвърна силите, стана ясно, че се е променил, и то в изненадваща степен, защото беше изгубил вярата си.

В деня, в който беше изписан от болницата, той премина под полицейска охрана през необятната тълпа, която се беше събрала да празнува собственото си спасение, както и неговото, качи се в мерцедеса и каза на шофьора да се изплъзне от всички преследващи ги коли, което отне седем часа и петдесет и една минути, и в края на маньовъра той беше измислил какво трябва да направи. Джебраил слезе от лимузината пред хотел „Тадж“ и без да погледне вляво или вдясно, влезе направо в голямата трапезария с нейния бюфет, стенещ под тежестта на забранени храни, и напълни чинията си с повечето от тях, свинските наденички от Уилт-шайър и пушените свински бутове от Йорк, и тънките резени бекон от бог знае къде; с шунката на своето безверие и свинската пача на секуларизма; и тогава, точно в средата на залата, докато фотографите изникваха от нищото, той започна да яде толкова бързо, колкото беше възможно, тъпчейки мъртвите свине в устата си толкова бързо, че резенчета бекон висяха от всички страни на устата му.

По време на болестта си беше използвал всяка минута на съзнание да призовава Бог, всяка секунда от всяка минута. Я, Аллах, чийто слуга лежи кървящ, не ме изоставяй сега, след като си ме пазил толкова дълго. Я, Аллах, дай ми някакъв знак, някакъв малък белег на твоята милост, за да мога да намеря сили в себе си да излекувам страданията си. О, Боже, най-благотворен, най-милостиви, бъди с мен в това ми време на нужда, на най-прискърбна нужда. След това му хрумна, че го наказват за срок, който ще направи възможно да изстрада болката, след още време вече се ядоса. Достатъчно, Боже, изискваха непроизнесените му думи, защо трябва да умра, след като не съм убил, ти отмъщение ли си, или си любов? Яростта към Бог го придружаваше още един ден, но след това избледня и на нейно място дойде ужасна празнота, една самота, след като разбра, че говори на нищото, че няма изобщо никой там, и след това се почувства толкова глупав, колкото никога през живота си, започна да се моли в празнотата: я, Аллах, просто бъди там, по дяволите, просто бъди. Но не чувстваше нищо, нищо, нищо и тогава един ден откри, че повече няма нужда там да има каквито и да е чувства. В този ден на метаморфоза болестта се промени и започна възстановяването му. И за да докаже на себе си несъществуването на Бог, сега стоеше в трапезарията на най-известния хотел в града с падащи от устата му свине.

Той вдигна поглед от чинията си, за да открие една жена, която го наблюдаваше. Косата й беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, а кожата й имаше цвета и прозирността на планински лед. Тя му се присмя и се обърна.

— Не разбирате ли? — извика той след нея, плюейки парченца наденица от ъглите на устата си. — Няма светкавица. Там е работата.

Тя се върна и застана пред него.

— Вие сте жив — каза му тя. — Получихте си живота обратно. Там е работата.

Той каза на Реха: в момента, когато се обърна и започна да се връща, аз се влюбих в нея. Алилуя Коун, алпинистка, победителка на Еверест, руса яхуди^[39], ледена кралица. На нейното предизвикателство: промени живота си или си го получил обратно напразно, не можах да устоя.

— Ти и твоите глупости с прераждането — ласкаеше го Реха. — Глава, пълна с глупости. Излизаш от болница, връщаш: се от вратата на смъртта и ти влиза в главата, лудо момче, че веднага трябва да направиш някаква лудория и ето я нея, хей, presto, русата мем^[40]. Не мисли, че не зная какво искаш, Гибо, и какво сега, искаш да ти простя или нещо друго?

— Няма нужда — каза той.

Джебраил напусна апартамента на Реха (любовницата му плачеше на пода с лице надолу) и никога повече не стъпи в него.

Три дни, след като го срещна с уста, пълна с нечисто месо, Али се качи на един самолет и замина. Три дни бяха извън времето зад табелка „Не смущавайте“, но накрая се съгласиха, че светът е действителен, че каквото е възможно, е възможно, и каквото е невъзможно, не е, кратка среща, кораби, които се разминават, любов в транзитна зала. След като тя замина, Джебраил почиваше, опитваше се да запуши ушите си за нейното предизвикателство и реши да върне живота си към нормалното. Това, че беше загубил вярата си, не означаваше, че не може да върши работата си, и въпреки скандала заради неговите снимки с яденето на пушен бут, първия скандал изобщо, свързан с неговото име, той подписа договори за филми и се върна на работа.

И след това една сутрин един стол на колела се оказа празен, а той си беше отишъл. Един брадат пътник, един Исмаил Наджмудин се качи на полет А 1–420 за Лондон. Боингът 747 беше кръстен на една от райските градини, не Гюлистан, а Бостан.

— За да бъдеш роден отново — каза много по-късно Джебраил Фаришта на Саладин Чамча, — първо трябва да умреш. Аз, аз само наполовина умрях, но го направих два пъти, болница и самолет, това се трупа и има значение. А сега, Спуно, приятелю мой, ето ме, стоя пред теб в самия Лондон вилает, прероден, нов човек с нов живот. Спуно, не е ли това нещо ужасно прекрасно?

* * *

Защо замина той?

Заради нея, нейното предизвикателство, новостта, пламенността на двамата, когато са заедно, неумолимостта на едно невъзможно нещо, което настоява на правото си да се осъществи.

И или може би: защото, щом изяде свинете, започна възмездието, едно нощно възмездие, едно наказание със сънища.

— 3 —

Щом самолетът за Лондон излетя, благодарение на магическия си номер да кръстосва два чифта пръсти и да върти палците си, тесногръдият тип на четиридесетина години, който седеше на място за непушачи до прозореца и гледаше как родният му град пада от него като стара змийска кожа, си позволи за кратко облекчено изражение на лицето си. Това лице беше красиво по един донякъде кисел, патрициански начин, с дълги, дебели, извити надолу устни, подобни на тези на отвратен калкан, тънки вежди, образуващи заострени сводове над очите, които гледаха на света с един вид бдително презрение. Мистър Саладин Чамча беше конструирал това лице грижливо — беше му отнело няколко години само за да го нагласи както трябва — и вече много години мислеше за него просто като за свое — наистина беше забравил как изглеждаше преди това. Освен това си беше оформил и глас, който да отива на лицето, глас, чиито провлачени, почти мързеливи гласни объркващо контрастираха с орязаната сякаш с трион рязкост на съгласните. Съчетанието на лице и глас беше силно; но при скорошното му посещение в родния град, първото подобно посещение след петнадесет години (трябва да отбележа, че това беше точно звездният период на Джебраил Фаришта) настъпи едно странно и тревожно развитие. За съжаление стана така, че гласът му (първият, който си тръгна) и след това самото му лице започнаха да го изоставят.

Това започна — Чамча, позволявайки на пръстите и палците си да починат и надявайки се с известно неудобство, че последното останало му суеверие е минало незабелязано от спътниците му, затвори очите си и си спомни с леки тръпки на ужас за полета си на Изток преди няколко седмици. Той беше заспал мъртвешки сън високо над пустинните пясъци на Персийския залив и бе посетен в съня от странен непознат, човек със стъклена кожа, който тъжно почукваше със ставите на пръстите си по тънката, чуплива мембрана, която покриваше цялото му тяло, и молеше Саладин да му помогне, да го освободи от затвора на собствената му кожа. Чамча вдигна един камък и започна да удря по стъклото. Изведнъж решетка от кръв се просмука през напуканата повърхност на тялото на непознатия и когато Чамча се опита да извади счупените парчета, другият започна да пищи, защото късове от плътта му се отделяха заедно със стъклото. В този момент стюардесата се наведе над спящия Чамча и попита с безжалостната любезност на нейното племе:

— Нещо за пиене, сър? Едно питие? — и Саладин, изплувайки от съня, откри говора си необяснимо преобразен в бомбайски ритъм, който той толкова прилежно (и толкова отдавна!) беше премахнал:

— Ача^[41], к’во искате? — измънка той.

— Алкохолни напитки или нещо друго? — И когато стюардесата го увери: — Каквото пожелаете, сър, всички напитки са безплатни — той отново чу предателския си глас:

— Тогава, о’кей, биби, дай само е’но уиски’сода.

Каква неприятна изненада! Той се събуди в шок и седеше сковано на седалката си, без да обръща внимание на алкохола и фъстъците. Как бе избликнало миналото в превъплътени гласни и речник? Какво ли още може да очаква човек? Ще започне ли да маже косата си с кокосово масло? Ще започне ли да стиска ноздрите си между показалеца и палеца, да духа шумно и да изхвърля лепкава сребърна дъга от мръсотия? Ще стане ли поклонник на професионалната борба? Още какви други дяволски унижения го очакваха? Трябваше да се сети, че е грешка да се върне у дома след толкова време и какво друго би могло да бъде освен регресия; това беше неестествено пътуване; отрицание на времето; бунт срещу историята; всичко това непременно ще свърши с беда.

Аз не съм аз, мислеше си той, докато едно усещане за плахо трепкане започна в околността на сърцето му. Но какво означава това, както и да е, добави той с горчивина. В края на краищата les acteurs ne sont pas des gens^[42], както великият актьор Фредерик обясни в Les Enfants du Paradis. Маска под маска, докато не се появи изведнъж безкръвният череп.

Появи се сигналът за затягане на коланите, гласът на капитана предупреди за въздушна буря, те падаха и изскачаха от въздушни ями. Пустинята под тях се накланяше и гастарбайтерът, който се качи на самолета в Катар, се вкопчи в гигантския си транзистор и започна да повръща. Чамча забеляза, че човекът не си беше сложил колана, и се стегна, връщайки гласа си до неговия най-високомерен английски.

— Вижте, защо не… — посочи той, но мъжът, на който му беше лошо, между напъните за повръщане в хартиената торбичка, която Саладин му подаде точно навреме, поклати глава, вдигна рамене и отговори:

— За какво, сахиб? Ако Аллах желае да умра, аз ще умра. Ако не желае, няма да умра. За какво ми е тогава този колан?

Проклета да си, Индия, тихичко изруга Саладин, отпускайки се обратно в седалката си. По дяволите с теб, аз отдавна се измъкнах от лапите ти, няма да ме пипнеш отново, не можеш да ме завлечеш назад.

* * *

Имало едно време — и беше, и не беше така, както се разказва в старите приказки, случи се и никога не се беше случвало — може би тогава или може би не, едно десетгодишно момче от Скендъл Пойнт в Бомбай намери един портфейл, лежащ на улицата пред дома му. Той се прибираше вкъщи от училище, току-що слязъл от училищния автобус, в който беше задължен да седи смачкан в лепкавата пот на момчета по шорти и да бъде оглушавай от техния шум и защото дори през онези дни той беше човек, който се отвращаваше от веселост, блъскане и миризма на чужди хора, чувстваше леко гадене от дългото друсане до дома. Обаче когато видя черния кожен сгъваем портфейл да лежи пред краката му, гаденето изчезна, той възбудено се наведе и сграбчи — отвори — и откри за негова наслада, че е пълен с пари, и не само с рупии, но с истински пари, обменяеми на черни пазари и международни борси — лири! Лири стерлинги от самия Лондон в легендарната страна Вилает отвъд черната вода и много далече. Смаян от дебелата пачка чужда валута, момчето вдигна очи, за да се увери, че не е било наблюдавано, и за миг му се стори, че от небесата е спусната дъга за него, дъга, подобна на ангелски дъх, на отговор на молитва, свършваща точно на мястото, където стоеше. Пръстите му трепереха, докато се пъхаха в портфейла към баснословното съкровище.

— Дай го.

В по-напреднала възраст му се струваше, че баща му го е шпионирал през детството му, и въпреки че Ченгиз Чамчау-ала беше едър мъж, дори гигант, да не споменаваме неговото богатство и обществено положение, той все още притежаваше лека походка и беше склонен да се промъква зад сина си и да разваля всичко каквото прави, смъквайки през нощта завивката на младия Салахудин, за да открие позорния пенис в стискащата го зачервена ръка. И можеше да подуши пари от сто и една мили дори през смрадта на химикали и торове, която винаги го заобикаляше, защото беше най-големият производител в страната на селскостопански спрейове, течности и изкуствени торове. Ченгиз Чамчауала, филантроп, жива легенда, пътеводна светлина на националистическото движение, скокна от входа на дома си, за да издърпа един издут портфейл от ръката на сразения си син.

— Тц, тц — посъветва го той, прибирайки в джоба си лирите стерлинги, — не бива да вдигаш неща от улицата. Тя е мръсна, а парите така и така са по-мръсни.

На една лавица в облицования му с тиково дърво кабинет до десеттомния превод на „Арабски нощи“ от Ричард Бъртън, които бавно бяха поглъщани от плесен и книжни червеи благодарение на дълбоко залегналия предразсъдък срещу книги, който накара Ченгиз да притежава хиляди от вредните неща, за да ги унижи, оставяйки ги да гният непрочетени, там стоеше една вълшебна лампа, една лъсната до блясък медна и месингова аватара на Аладиновия съд за духове: една лампа, молеща да бъде потъркана. Но Ченгиз нито я търкаше, нито позволяваше да бъде потъркана например от неговия син. „Един ден — уверяваше той момчето — ще бъде лично твоя. Тогава търкай, търкай колкото желаеш, и ще видиш онова, което няма да дойде при теб. Но точно сега е моя.“ Обещанието за вълшебната лампа зарази Салахудин с идеята, че един ден неговите неприятности ще свършат, най-съкровените му желания ще бъдат задоволени и всичко, което трябва да направи, е да изтърпи; но след това се случи произшествието с портфейла, когато вълшебството на една дъга работеше за него, не за баща му, а за него, и Ченгиз Чамчауала открадна гърнето със злато. След това синът се убеди, че ако не се махне, баща му ще задуши всичките му надежди, и от този момент той отчаяно искаше да замине, да избяга, да постави океани между едрия мъж и себе си.

До десетата си година Салахудин Чамчауала беше разбрал, че е предопределен за този хладен Вилает, пълен с освежителни обещания за лири стерлинги, за които сгъваемият портфейл намекна, и той все повече не можеше да търпи този Бомбай от прах, вулгарност, полицаи по шорти, травестити, списания за кинофенове, спящи по тротоарите и пеещи проститутки по Гранд Роуд, за които се говореше и които бяха започнали като поклоннички на култа към Джелама^[43] в Карнатака, но свършваха тук като танцьорки в по-прозаичните храмове на плътта. Беше му дошло до гуша от текстилни фабрики и влакове за къси разстояния и цялата бъркотия и свръхизобилие на мястото, и копнееше за този Вилает на мечтите, на уравновесеността и сдържаността, който го обсебваше през деня и нощта. Неговите най-предпочитани броилки бяха онези, които изискваха чуждестранни градове: китчи-кон, китчи-ки, кинчи-константи, китчи-нопол, китчи-Константинопол. А любимата му игра беше разновидност на „Стъпките на баба“, в която, когато той беше то, обръщаше гръб на пълзящите към него другари по игра, за да издърдори, подобно на мантра, шестте букви на своя град на мечтите елоуин дийоуин. Тайно в сърцето си той пълзеше към Лондон, буква, по буква, точно както приятелите му пълзяха към него. Елоуин дийоуин Лондон.

Промяната на Салахудин Чамчауала в Саладин Чамча започна, както ще се види, в стария Бомбай, много преди да стигне достатъчно близо, за да чуе рева на лъвовете на Трафалгар. Когато английският отбор по крикет играеше срещу Индия на стадион Брейбърн, той се молеше за английската победа, за да победят създателите на играта многообещаващите местни звезди, за да бъде запазена съответстващата подредба на нещата. (Но мачовете завършваха постоянно наравно заради пухената сънливост на вратичката за крикет на стадион Брейбърн; големият въпрос създател срещу подражател, колонизатор срещу колонизиран по необходимост оставаше неразрешен.)

На тринадесет години той беше достатъчно възрастен, за да играе по скалите край Скендъл Пойнт, без да бъде наглеждан от своята ая Кастурба. И един ден (беше и не беше така) той се измъкна безцелно от къщата, тази обширна, ронеща се, вкоравена от сол сграда в стил парси^[44], цялата в колони, кепенци и малки балкони, и през градината, която беше гордостта и радостта на баща му и която при определена вечерна светлина можеше да създаде впечатлението, че е безкрайна (и това също беше толкова загадъчно, нерешена гатанка, защото никой, нито баща му, нито градинарят можеха да му кажат наименованията на повечето от растенията и дърветата), след това навън от главния вход, една величествена имитация, копие на римската триумфална арка на Септимий Север, и напряко през дивата лудост на улицата, през дигата и така най-накрая върху широкото пространство от блестящи черни скали с техните малки вирчета със скариди. Християнски момичета в рокли се кикотеха, мъже със сгънати чадъри стояха мълчаливо, втренчени в синия хоризонт. В една пещера от черен камък Салахудин видя мъж в дхоти^[45], навеждайки се над един вир. Очите им се срещнаха и мъжът го повика с пръст, след което го постави върху устните си. Шшшшшт и тайнствеността на скалните вирове привлече момчето към непознатия. Той беше костеливо създание. Очила с рамки от нещо, което можеше да бъде слонова кост. Пръстът му се извиваше, извиваше като кука със стръв, ела. Когато Салахудин слезе долу, другият го сграбчи, сложи ръка на устата му и насили младата му ръка между стари и мършави крака, за да почувства там кожената кост. Салахудин никога не се беше научил как да се бие; той направи каквото го насилваха да стори и след това другият просто се отвърна от него и го пусна да си върви.

След това Салахудин никога не отиде на скалите край Скендъл Пойнт; нито каза на някого какво се беше случило, знаейки каква неврастенична криза ще разпали у майка си и подозирайки, че баща му ще каже, че това си е негова собствена грешка. Струваше му се, че всичко отвратително, всичко, което той беше започнал да ругае в родния си град, се беше събрало в кокалестата прегръдка на непознатия, и сега, щом бе избягал от злия скелет, той трябва да избяга и от Бомбай или да умре. Той започна пламенно да се съсредоточава върху тази идея, да насочва през пялото време волята си върху нея, ядейки, серейки, спейки, убеждавайки се, че може да накара чудото да се случи, без лампата на баща му да помогне. Сънуваше как излита от прозореца на спалнята си, за да открие, че под него не беше Бомбай, а самият истински Лондон Бигбен Нелсъновата колона Лордовата кръчма Кралицата на кървавата кула^[46]. Но докато се носеше над големия метрополис, започна да чувства, че губи височина и независимо колко силно се бореше, риташе, плуваше във въздуха, той продължаваше да пада бавно и спираловидно надолу към земята, след това по-бързо и все по-бързо, докато не полетя пищейки надолу с главата към града, Сейнт-пол, Пудинглейн, Треднийдълстрийт, прицелвайки се в Лондон като бомба.

* * *

Когато невъзможното се случи и баща му като гръм от ясно небе му предложи английско образование, за да ме разкара, помисли си той, че защо иначе, очевидно е, но на харизан кон и така нататък, неговата майка Насрийн Чамчауала отказа да плаче и вместо това предложи облагата на своя съвет.

— Не ходи мръсен като тези англичани — предупреди го тя. — Те си бършат трите букви само с хартия. Също така използват мръсната вода на другия във ваната.

Тези гадни клевети доказаха на Салахудин, че майка му прави всичко възможно да го уплаши, за да му попречи да замине, и въпреки взаимната им любов, той отговори:

— Невъобразимо е това, което казваш, ами. Англия е велика цивилизация, какви ги говориш тинтири-минтири.

Тя се усмихна с кратката си нервна усмивка и не започна да спори. И по-късно стоя със сухи очи под триумфалната арка на входа и не поиска да дойде на летището Сантакруз да го изпрати. Единственото й дете. Тя натрупа гирлянди около врата му, докато не му се замая главата от пресищащите парфюми на майчината любов.

Насрийн Чамчауала беше най-слабата и най-нежната измежду жените, костите й бяха като клечици, като малки тресчици дърво. За да компенсира физическата си нищожност, тя започна на млади години да се облича с една определено възмутителна прекалена енергия. Шарките на саритата й бяха смайващи, дори крещящи: лимонена коприна, окичена с огромни диаманти от брокат, шеметни черно-бели оп-артови извивки, гигантски отпечатъци от начервени устни върху ярко бяла основа. Хората прощаваха ужасния й вкус, защото тя носеше ослепителните си дрехи с толкова невинност; защото гласът, излизащ от тази текстилна какофония, беше толкова тънък, колеблив и благопристоен. И заради нейните soirees.

Всеки петък от брачния си живот Насрийн пълнеше залите на резиденцията на Чамчауала, тези обикновено мрачни стаи, подобни на големи подземни гробници, с ярка светлина и крехки приятелки. Когато Салахудин беше малко момченце, той настояваше да играе портиер и поздравяваше накичените със скъпоценности лакирани гости с голяма важност, позволявайки им да го потупват по главата и да го наричат сладурче и сладкишче. През петъците къщата беше пълна с шум; имаше музиканти, певци, танцьори, последните западни хитове по радио Цейлон, груби куклени представления, в които изрисувани глинени раджи яздеха кукленски жребци, обезглавявайки вражески марионетки с проклятия и дървени мечове. Но през останалата част от седмицата Насрийн внимателно крачеше из къщата като жена-гълъб, ходеща на пръсти из мрака, сякаш се страхуваше да наруши изпълнената със сенки тишина; и синът й, който я следваше, също се научи да олекотява своята стъпка, за да не пробуди някой таласъм или демон, който може би лежеше в очакване.

Но предпазливостта на Насрийн Чамчауала не успя да спаси живота й. Ужасът я сграбчи и уби, когато се чувстваше най-сигурна, облечена в сари, щамповано с евтини вестникарски снимки и заглавия, окъпана в светлината на полилей, заобиколена от своите приятели.

* * *

По това време бяха минали пет и половина години, откакто младият Салахудин, огирлянден и предупреден, се качи на един Дъглас DC-8 и отпътува на Запад. Пред него бе Англия; до него неговият баща Ченгиз Чамчауала; под него дом и красота. Подобно на Насрийн на бъдещия Саладин никога не му беше лесно да плаче.

На този пръв в живота му самолет той чете фантастични разкази за междупланетно преселение: „Фондацията“ на Азимов, „Марсианските хроники“ на Рей Бредбъри. Той си представяше, че DC-8 беше корабът-майка, носещ призваните, божиите и човешките избраници през невъобразими разстояния, пътувайки поколения наред, размножавайки се евгенично, така че тяхното семе един ден да пусне корен някъде в един прекрасен нов свят под едно жълто слънце. Той сам се поправи: не кораб-майка, а кораб-баща, защото в края на краищата там беше великият човек Абу, таткото. Оставяйки настрана доскорошните си съмнения и оплаквания, тринадесетгодишният Салахудин отново навлезе в детското обожание на баща си, защото той го, го, го боготвореше, беше велик баща, докато не започнеш да развиваш собствен разум и след това да спориш с него, което беше наречено предателство към неговата любов, но това няма значение сега, аз го обвинявам, че се превърна в моето върховно същество, така че това, което се случи, беше като загуба на вярата… да, кораб-баща, въздушният кораб не беше майчина утроба, а метален фалос, и пътниците бяха сперматозоиди, чакащи да бъдат пролети.

Пет и половина часа времеви пояси; обърни си часовника наобратно в Бомбай и ще видиш времето в Лондон. Моят баща, щеше да си мисли години по-късно Чамча в средата на своята горчивина. Обвинявам го в преобръщането на времето.

Колко далече отлетяха те? Петте и половина хиляди километра отлетяха като гарвани. Или: от индийското до английското, едно неизмеримо разстояние. Или изобщо не толкова далече, защото те се издигнаха от един голям град, паднаха в друг. Разстоянието между градове винаги е малко; селянин, пътуващ сто мили до град, пресича по-празно, по-тъмно и по-ужасяващо пространство.

Какво направи Ченгиз Чамчауала, когато самолетът се издигна: опитвайки се синът му да не види, че го прави: той кръстоса по два пръста от всяка ръка и започна да върти палците си.

И когато бяха настанени в един хотел на няколко фута от древното разположение на дървото Тайбърн^[47], Ченгиз каза на сина си:

— Вземи. Това ти принадлежи. — И протегна на една дължина на ръката си един черен сгъваем портфейл, за чийто произход не можеше да има съмнение. Вече си мъж. Вземи.

Връщането на конфискувания портфейл заедно с цялата валута се оказа един от малките капани на Ченгиз Чамчауала. През целия си живот Салахудин беше заблуждавай от тях. Щом баща му искаше да го накаже, той му предлагаше подарък, парче вносен шоколад или консерва сирене „Kpacjyr“ и го сграбчваше, когато идваше да ги вземе. „Магаре — присмиваше се Ченгиз на малкия си син. — Винаги, ама винаги морковът те докарва до пръчката ми.“

В Лондон Салахудин взе предложения портфейл, приемай-ки подаръка на възмъжаването, след което баща му каза:

— Сега, когато си мъж, на теб се пада да се грижиш за стария си баща, докато сме в град Лондон. Ще плащаш всички сметки.

Януари 1961. Година, която можеш да преобърнеш и тя за разлика от часовника ти все още ще показва същото време.

Беше зима, но когато Салахудин Чамчауала започна да трепери в стаята си в хотела, беше от уплаха почти до смърт: неговото гърне със злато внезапно се беше превърнало в проклятието на магьосник.

Тези две седмици в Лондон, преди да замине за интерната, се превърнаха в кошмар от касичка и сметки, защото Ченгиз имаше предвид точно това, което каза, и нито веднъж не пъхна ръка в своя джоб. Салахудин трябваше да купи дрехите си като например двуреден шлифер и седем раирани в бяло и синьо ризи „Ван Хюзин“ с подвижни полутвърди яки, които Ченгиз го накара да носи всеки ден, за да свикне с копчетата за яка, и Салахудин чувстваше сякаш гол нож се забива точно под новопокаралата му адамова ябълка; и трябваше да подсигури достатъчно за стаята в хотела и всичко останало, така че беше твърде нервен да помоли баща си дали не може да отидат на кино, но не отидоха на нито един филм, дори не на „Истински ад в Св. Трайниън“, или да хапнат в ресторант, нито едно китайско блюдо, и години по-късно той не си спомняше нищо от своите първи четиринадесет дни в любимата си Елоуин Дийоуин освен лири шилинги пенсове, подобно на ученика на царя-философ Чанакя^[48], който попитал великия мъж какво е имал предвид, казвайки, че човек може да живее на света и същевременно да не живее в него, и на когото било наредено да пренесе пълна до ръба кана с вода през празнична тълпа, без да разлее и капка под заплаха от смърт, така че когато се върнал, не могъл да опише празненството, защото бил като сляп и виждал само съда на главата си.

Ченгиз Чамчауала стана много тих през тези дни, сякаш не се интересуваше дали яде или пие, или прави каквото и да било, доволно си седеше в хотелската стая, гледайки телевизия, особено когато даваха Флинтстоун, защото, каза той на сина си, Уилма биби му напомня Насрийн. Салахудин се опита да докаже, че е мъж, постейки заедно с баща си и опитвайки се да го надмине, но никога не успяваше, и когато спазмите ставаха твърде силни, излизаше от хотела до близката евтина закусвалня, откъдето можеше да се купят за вкъщи печени пилета, които висяха тлъсти на витрината и бавно се въртяха на шишовете на грила. Когато внасяше пилето в хотелското фоайе, той се чувстваше смутен, не желаейки служителите да го видят, така че го тъпчеше в двуредния си шевиот и се качваше на асансьора, вонейки на печено на шиш, с издут шлифер и почервеняващо лице. С пилешки гърди под втренчените погледи на важни дами и асансьорни хопове той почувства раждането на онази непреклонна ярост, която щеше да гори в него неотслабваща повече от четвърт век; която щеше да изпари неговото детско обожание към баща му и да го превърне в невярващ човек, който след това щеше да направи всичко възможно да живее без бог от какъвто и да е вид; която щеше да подхранва може би неговата решимост да стане нещото, което баща му не-е-и-никога-не-може-да бъде, а това е един-добър-и-истински англичанин. Да, англичанин, дори ако майка му беше права за всичко, дори ако тук имаше само хартия в тоалетните и хладка използвана вода, пълна с кал и сапун, в която да влезеш след физическото, дори ако това означаваше живот, прекаран сред зимно оголените улици, чиито пръсти отчаяно сграбчваха малкото бледи часове на прецеждаща се водниста светлина. През зимните нощи той, който никога не беше спал под повече от един чаршаф, лежеше под планини от вълна и се чувстваше като образ от древен мит, осъден от боговете гърдите му да бъдат притискани от морена; но както и да е, той ще стане англичанин, дори ако съучениците му се кикотеха на неговия глас и го изключваха от своите тайни, защото това изключване само засилваше неговата решимост, и тогава започна да играе, да открива маски, които съучениците щяха да признаят, бледолики маски, клоунски маски, докато не ги изигра да мислят, че той е о’кей, че е хора-като-нас. Той ги измами по начина, по който чувствително човешко същество убеждава горили да го приемат в своето семейство, да го галят и милват и да тъпчат банани в устата му.

(След като беше уредил последната сметка и портфейлът, намерен някога на края на една дъга, беше изпразнен, баща му каза: „Видя ли? Плащаш собствените си разноски, без да задлъжнееш. Направих мъж от теб.“ Но какъв мъж? Това е, което бащите никога не знаят. Никога предварително; никога преди да е станало твърде късно.)

Един ден, скоро след като беше започнал в училището, той слезе долу за закуска, за да открие пушена херинга в чинията си. Седеше втренчен в нея, без да знае откъде да започне. След това я сряза и получи хапка, пълна с малки костици. И след като издърпа всичките, отново хапка и още кости. Неговите съученици в мълчание го наблюдаваха как страда; нито един от тях не каза, виж, нека ти покажа, яде се по този начин. Отне му деветдесет минути, докато изяде рибата, и не му беше разрешено да стане от масата, докато не свърши. По това време той трепереше и ако беше способен да плаче, щеше да го направи. Тогава му хрумна мисълта, че му беше даден важен урок. Англия беше странна на вкус пушена риба, пълна с шипове и кости, и никой никога няма да му каже как да я яде. Той откри, че е невъзможна личност. „На всички ще им покажа — закле се той. — Ще видите дали няма.“ Изядената пушена херинга беше първата му победа, първата му стъпка в завладяването на Англия.

Говори се, че Уилям Завоевателят е започнал, изяждайки хапка английски пясък.

* * *

Пет години по-късно си беше у дома, след като беше завършил училището, чакайки да започне английският университетски семестър, и неговата трансмутация във вилаетлия беше доста напреднала.

— Виж колко добре се оплаква — дразнеше го Насрийн пред баща му. — За всичко има готова голяма, голяма критика, вентилаторите са закрепени твърде хлабаво към таваните и ще паднат, за да ни отрежат главите, докато спим, казва той, и храната е твърде тлъста, защо не готвим някои неща без пържене, иска да знае той, балконите на горния етаж са несигурни и боята се е олющила, защо не можем да се гордеем с нашата обстановка, нали, градината е обрасла, ние сме просто хора от джунглата, мисли той, и виж колко груби са филмите ни, как не им се наслаждава, и толкова много болести, че дори не можеш да пиеш вода от чешмата, боже мой, той наистина се образова, съпруже, нашият малък Салу, върнал се от Англия и говори толкова хубаво, и така нататък.

Вечерта те се разхождаха по поляната, гледайки как слънцето се гмурка в морето, крачейки под сянката на тези големи разклонени дървета, някои извиващи се, други брадати, които Салахудин (който сега се наричаше Саладин по модата в английското училище, но щеше да остане за още известно време Чамчауала, докато един театрален агент не скъси името му по комерсиални причини) беше започнал отново да назовава: джекфрут, индийска смокиня, джакаранда, горски пламък, платани. Малки чоои-моои-не-ме-пипайте насаждения^[49] растяха в основата на неговото дърво на живота, ореха, който Ченгиз беше засадил със собствените си ръце в деня на идването на сина. И двамата, баща и син, бяха сковани пред рожденото дърво и не можеха да отговарят както трябва на нежните закачки на Насрийн. Саладин беше обхванат от меланхоличната представа, че градината е била по-приятно място, преди да знае имената там, че е изгубено нещо, което той няма да може никога да си върне. И Ченгиз Чамчауала откри, че не може повече да гледа сина си в очите, защото горчивината, която видя, почти смрази сърцето му. Когато проговори, извръщайки се рязко настрана от осемнадесетгодишния орех, в който от време на време през техните дълги раздели си представяше, че пребивава душата на сина му, думите излязоха неправилно и го накараха да звучи като скованата хладна фигура, която се надяваше никога да не стане и която се страхуваше, че не може да избегне.

— Кажи на сина си — избоботи Ченгиз към Насрийн, — че ако е заминал в чужбина да научи презрение към собствения си род, тогава неговият род не може да чувства нищо друго освен презрение към него. Какво е той? Някой Фаунтлерой, кръгъл глупак? Това ли е съдбата ми: да изгубя син и да намеря особняк?

— Каквото и да съм, скъпи татко — каза Саладин на по-възрастния човек, — всичко дължа на теб.

Това беше последното им семейно бъбрене. През цялото това лято страстите продължаваха да се нагорещяват въпреки всички опити на Насрийн за посредничество, трябва да се извиниш на баща си, скъпи, бедният човек страда като дявол, но гордостта му няма да му позволи да те прегърне. Дори ая Кастурба и старият носач Валаб, нейният съпруг, се опитаха да посредничат, но нито баща, нито син искаха да отстъпят.

— Проблемът е в същия материал — каза Кастурба на Насрийн. — Татенце и синче, същият материал, единият като другия.

Когато започна войната с Пакистан, през този септември Насрийн реши с един вид предизвикателство, че няма да отложи петъчните си приеми, „да покаже, че индийските мюсюлмани могат да обичат толкова добре, колкото и да мразят“, изтъкна тя. Ченгиз видя едно особено изражение в очите й и не направи опит да спори, но вместо това накара прислужниците да сложат непропускащи светлина пердета на всички прозорци. Тази нощ за последен път Саладин Чамчауала изигра старата си роля на портиер, облечен в английско вечерно сако, и когато гостите пристигаха — същите стари гости, напрашени от сивата пудра на възрастта, но иначе същите, — те го даряваха със същите стари потупвания и целувки, носталгичните благословии от неговата младост.

— Виж колко е пораснал — казваха те. — Нямам думи какво сладурче.

Те всички се опитваха да крият страха си от войната, опасност от въздушни нападения, каза радиото, и когато рошеха косата на Саладин, ръцете на едни бяха малко по-треперливи, а на други малко по-груби.

Късно тази вечер сирените пропяха и гостите се затичаха за прикритие, криейки се под легла, в долапи, където и да е. Насрийн Чамчауала се намери сама край претрупаната с храна маса и се опита да успокои компанията, стоейки там в новото си сари с вестникарски щампи, дъвчейки парче риба, сякаш нищо не се бе случило. Затова, когато започна да се задавя от рибената кост на своята смърт, нямаше кой да й помогне, всички се бяха свили в ъглите със затворени очи; дори Саладин, завоевателят на пушените херинги, Саладин от завърналите се от Англия недоволници беше изгубил присъствие на духа. Насрийн Чамчауала падна, потрепери, спря да диша и умря и когато гостите, озвучени от „всичко е спокойно“, се появиха като овце, те откриха своята домакиня изгаснала в средата на трапезарията, открадната от ангела-унищожител, кали-пили калаас^[50], както е на бомбайски, безпричинно свършена, отишла си за добро.

* * *

По-малко от година след смъртта на Насрийн Чамчауала заради неумението й да триумфира над рибешки кости като образования й в чужбина син, Ченгиз се ожени наново без дума предупреждение към когото и да било. В колежа си в Англия Саладин получи писмо от баща си, нареждащо му с дразнещата надута и остаряла фразеология, която Ченгиз винаги използваше в кореспонденцията си, да бъде щастлив. „Възрадвай се — казваше писмото, — защото онова, което е изгубено, е родено наново.“ Обяснението на това малко загадъчно изречение следваше по-долу в телеграмата и когато Саладин научи, че новата му мащеха също се казва Насрийн, нещо се разбърка в главата му и той написа писмо на баща си, пълно с жестокост и ярост, чиято несдържаност беше от вида, съществуващ само между бащи и синове, и различаваща се от тази между дъщери и майки и зад която прозира възможността от истинско трошащо зъби сбиване. Ченгиз отговори със следващата поща; кратко писмо, четири реда от архаични оскърбления, мръсник негодник невъзпитан човек нехранимайко измамник курвенски син мошеник. „От сърце смятай всички семейни връзки непоправимо разединени — завършваше то. — Ти си отговорен за последствията.“

След година мълчание Саладин получи още едно известие, писмо-прошка, което беше във всичките си подробности по-трудно за приемане, отколкото по-раншната отлъчваща мълния. „Когато станеш баща, сине мой — признаваше Ченгиз Чамчауала, — ще опознаеш тези мигове — ах! Толкова сладки! — когато с любов човек дундурка гиздавото бебе на коляното си; при което без предупреждение или подстрекателство благословеното създание — мога ли да бъда откровен? — го подмокря. За миг може би човек чувства възмущение, вълна от ярост се надига в кръвта, но след това тя замира толкова бързо, колкото е дошла. Защото ние като възрастни не разбираме ли, че малкият не бива да се обвинява? Той не знае какво прави.“

Дълбоко обиден, че го сравняват с уриниращо бебе, Саладин запази, както се надяваше, изпълнено с достойнство мълчание. По времето на своето дипломиране той беше получил британски паспорт, защото беше пристигнал в страната, преди да бъдат затегнати законите, така че имаше възможност да съобщи на Ченгиз в кратка бележка, че възнамерява да се установи в Лондон и да си потърси работа като актьор. Отговорът на Ченгиз Чамчауала дойде с бърза поща. „Със същия успех можеш да бъдеш отвратително жиголо. Мисля, че някакъв дявол се е вселил в теб и те е подлудил. Ти, на когото беше дадено толкова много: не чувстваш ли, че дължиш нещо на някого? На своята страна? На паметта на мъртвата си майка? На собствения си разум? Искаш да прекараш живота си, поклащайки се и перчейки се под ярки светлини, целувайки руси жени пред втренчени непознати, платили да гледат срама ти! Ти не си ми син, а таласъм, хоош^[51], демон, излязъл от ада. Актьор! Отговори ми на това: какво да кажа на приятелите си?“

И под подписа един патетичен, сприхав послепис. „Сега, когато си имаш свой собствен лош джин, не мисли, че ще наследиш вълшебната лампа.“

* * *

След това Ченгиз Чамчауала пишеше на сина си на нередовни промеждутъци и във всяко писмо се връщаше на темата за демоните и вселяването: „Човек, неверен на себе си, се превръща в двукрака лъжа и подобни зверове са най-доброто дело на Шейтана — пишеше той и също в по-сантиментално настроение: — Аз имам душата ти съхранена, сине мой, тук в ореха. Дяволът притежава само тялото ти. Когато се освободиш от него, върни се и поискай безсмъртната си душа. Тя процъфтява в градината.“

Почеркът в писмата се различаваше с течение на годините, променяйки се от претрупаната увереност, който го правеше веднага различим, ставайки по-сбит, неукрасен, пречистен. Най-накрая писмата спряха, но Саладин чу от други източници, че вдадеността на баща му в свръхестественото продължавала да се задълбочава, докато най-накрая той се превърнал в отшелник, може би за да избяга от този свят, в който демони можаха да откраднат тялото на собствения му син, свят, несигурен за човек с истински религиозна вяра.

Преобразяването на баща му смути Саладин дори от толкова голямо разстояние. Родителите му бяха мюсюлмани по вялия, лек начин на бомбайците; Ченгиз Чамчауала беше изглеждал много по-богоподобен на малкия си син от всякакъв Аллах. Че този баща, това светско божество (сега макар и изгубило доверието му) беше паднало на колене на стари години и бе започнало да прави поклони към Мека, беше трудно за приемане от неговия безбожен син.

„Обвинявам тази магьосница — каза си той, изпадайки по реторически причини в същия език на заклинания и таласъми, който баща му беше започнал да използва. — Тази Насрийн Втора. Аз ли съм този, който е бил обект на магии, аз ли съм единственият обладан от зъл дух? Не моят почерк се е променил.“

Писмата изобщо престанаха да идват. Минаха години; и тогава Саладин Чамча, актьор, издигнал се със собствени сили, се върна в Бомбай с Просперо Плейърс, за да изпълнява ролята на индийския доктор в „Милионершата“ на Джордж Бърнард Шоу. На сцената той скрояваше гласа си според изискванията на ролята, но тези дълго потискани изрази, тези захвърлени гласни и съгласни започнаха да се просмукват от устата му и извън театъра. Гласът му го предаваше; и той откри, че съставните му части са способни и на други предателства.

* * *

Човек, който тръгва сам да се изгради, поема ролята на Създателя според една от гледните точки; той е неестествен, богохулник, мерзавец на мерзавците. От друга гледна точка можете да видите в него патос, героизъм в борбата му, в готовността му да рискува: не всички мутанти оцеляват. Или го погледнете социополитически: повечето преселници се научават и могат да станат маски. Така нашите собствени лъжливи описания се противопоставят на лъжите, измислени за нас, криейки заради сигурността нашите тайни същности.

Човек, който сам се измисля, се нуждае от някого, който да повярва в него, за да докаже, че е успял. Играейки си отново на Бог, може да кажете. Или можете да слезете няколко равнища по-долу и да помислите за Тинкърбел; не съществуват приказки, щом децата не ръкопляскат. Или може просто да кажете: това е същото като да бъдеш човек.

Не само нуждата да повярват в теб, но да повярваш в Друг.

Разбрахте — любов.

Саладин Чамча срещна Памела Лъвлейс пет и половина дни преди края на 60-те години, когато жените все още носеха цветни кърпи в косите си. Тя стоеше в центъра на едно помещение, пълно с актриси-троцкистки, и се беше втренчила в него с толкова ярки, ярки очи. Той я обсеби за цялата вечер, а тя не престана да се усмихва и си тръгна с друг мъж. Той се прибра вкъщи, за да мечтае за очите й, усмивката й, стройното тяло и кожата й. Преследваше я две години. Англия отстъпва с нежелание съкровищата си. Той беше учуден от собственото си постоянство и разбра, че тя се е превърнала в опекун на съдбата му, че ако не се омилостиви, целият му опит за метаморфоза ще се провали.

— Позволи ми — молеше се той, учтиво борейки се с бялото й одеяло, което го оставяше на полунощните му автобусни спирки, покрит с вълма на вина. — Повярвай ми. Аз съм.

Една нощ като гръм от ясно небе тя му позволи, тя каза, че вярва. Той се ожени за нея, преди да успее да промени решението си, но никога не се научи да чете мислите й. Когато беше нещастна, се заключваше в спалнята, докато не усетеше, че се чувства по-до бре.

— Това не е твоя работа — казваше му тя. — Не искам никой да ме вижда, когато съм такава.

Той я наричаше необщителна.

— Отвори — думкаше той по всички заключени врати на съвместните им животи — сутерен, първи етаж, мезонет, след това господарска къща. — Обичам те, пусни ме да вляза.

Той се нуждаеше от нея толкова силно, за да си вдъхне увереност в собственото си съществуване, че никога не разбра отчаянието в нейната постоянно заслепяваща усмивка, ужаса в блясъка, с който тя се изправяше срещу света, или причините, поради които се криеше, когато не успяваше да сияе. Едва когато беше твърде късно, тя му каза, че родителите й са се самоубили заедно точно по време на първата й менструация, затънали до гуша в хазартни дългове, оставяйки я с глас като аристократично буботене, който я беляза като златно момиче, жена за завиждане, докато всъщност тя беше изоставена, изгубена, нейните родители дори не можаха да се опитат, да си дадат труда да почакат да я видят как расте, ето колко е била обичана, така че няма никакво доверие и всеки миг, който прекарваше в света, беше пълен с паника, ето защо се усмихваше и усмихваше и може би веднъж седмично заключваше вратата и трепереше и се чувстваше като черупка, като празна шлюпка от фъстък, като маймуна без орех.

Те никога не съумяха да имат деца: тя обвиняваше себе си. След десет години Саладин откри, че имаше нещо в съдържанието на неговите хромозоми, две по-дълги или твърде къси пръчици, той не можеше да си спомни. Неговото генетично наследство; очевидно той имаше късмет, че съществува, щастлив да не бъде някакъв вид изкривен урод. От майка му или от баща му идваше? Лекарите не можаха да кажат; той обвини, лесно е да се предположи кой, в края на краищата не можеше да се мисли лошо за мъртвите.

Те не се разбираха напоследък.

Той си го каза след това, но не и по това време.

След това си каза, ние бяхме пред унищожение, може би заради липсващите бебета, може би просто се отдалечихме един от друг, може би едното или другото.

През това време той отвръщаше поглед от цялото напрежение, от всички остроти, от всички битки, които никога не започваха, затваряше очи и чакаше, докато се върне усмивката й. Позволяваше си да вярва в тази усмивка, в това бляскаво подражание на радостта.

Опита се да изобрети едно щастливо бъдеще за тях, да го накара да се сбъдне, стъкмявайки го, и след това да започне да вярва в него. По пътя си към Индия си мислеше колко щастлив е да я има, аз съм щастлив, щастлив съм, да, недей да спориш, аз съм най-щастливото копеле в света. И: колко прекрасно е да има пред себе си опънатите, сумрачни авенюта на годините, изгледа да остарееш в присъствието на нейната благост.

Той се беше трудил толкова усилно и се беше доближил толкова близо до вярата в действителността на тези частични измислици, че когато легна със Зейнат Вакил четиридесет и осем часа след пристигането си в Бомбай, първото нещо, което направи, дори преди да правят любов, беше да изгуби съзнание, да припадне лед-студен, защото съобщенията, достигащи до мозъка му, бяха в толкова сериозно противоречие едно с друго, сякаш дясното му око виждаше света да се движи наляво, докато лявото го съзираше да се плъзга надясно.

* * *

Зини беше първата индийска жена, с която изобщо беше правил любов. Тя влетя в съблекалнята му след първата вечер на „Милионершата“, със своите оперени ръце и смущаващ глас, сякаш не бяха минали години. Години.

— Приятелю, какво разочарование, кълна се, останах през цялото това нещо само да те чуя да пееш „Боже, милостиви“ като Питър Селърз или нещо подобно, помислих си, нека да видим дали момчето е научило да улучва нотата, спомняш ли си, като се превъплъщаваше в Елвис с ракетата си за скуош, скъпи, толкова весел, напълно щур. Но какво е това? Няма песен в драмата. Ад. Слушай, можеш ли да избягаш от всичките тези бледолики и да излезеш с нас, цветнокожите? Може би си забравил какво е това.

Той си я спомняше като клечкоподобна фигура на тийнеиджърка с разкривена прическа в стил Куонт^[52] и подобна, но изкривена на другата страна усмивка. Едно невнимателно грубо момиче. Веднъж само за тръпката влезе в един прословут адда, един вертеп на Фолкленд Роуд, и седна там, пушейки цигара и пиейки кола, докато сутеньорите, държащи заведението, я заплашиха, че ще й нарежат лицето, свободната практика била забранена. Тя ги накара да сведат очи, изпуши цигарата си, излезе. Безстрашна. Може би луда. Сега, в средата на тридесетте, тя беше квалифицирана лекарка с приемна в болницата Брийч Кенди, която работеше с градските бездомници, и отиде в Бопал веднага щом избухна новината за невидимия американски облак, изял очите и дробовете на хората. Тя беше един вид критик, чиято книга за ограничаващия мит за автентичността — тази фолклорна усмирителна риза, която тя се опитваше да замени с една етика на исторически утвърден еклектизъм, защото не беше ли цялата национална култура основана на принципа на заемането на каквито дрехи можеха да станат, арийски, моголски, британски, вземи-най-доброто-и-ос-тави останалото? — беше предизвикала предсказуеми неприятности, особено заради заглавието й. Беше я нарекла „Единственият добър индиец“.

— Значи, че това е мъртвият — каза на Чамча, когато му даде екземпляр. — Защо трябва да има добър и правилен път да си цветнокож? Това е индуистки фундаментализъм. Всъщност ние всички сме лоши индийци. Някои по-лоши от другите.

Беше достигнала разцвета на красотата си, дългата й коса падаше свободна и тялото й вече не беше клечковидно. Пет часа след като влезе в гримьорната му, бяха в леглото й и той припадна. Когато се събуди, тя обясни:

— Пробутах ти мики фин^[53].

Той никога не можа да разбере дали казва истината, или не.

Зейнат Вакил направи от Саладин свой проект.

— Изисквам те обратно — обясни тя. — Мистър, ще ви върнем обратно.

От време на време той си мислеше, че има намерение да постигне това, изяждайки го жив. Тя правеше любов като канибал и той беше нейното „дълго свинско“^[54].

— Чувала ли си — попита я той — за добре известната връзка между вегетерианството и човекоядния импулс? — Зини, хранейки се на неговото голо бедро, поклати глава. — В някои крайни случаи — продължи той — консумацията на твърде много зеленчуци може да пусне в системата биохимикали, които предизвикват канибалски фантазии.

Тя вдигна очи и се усмихна с косата си усмивка. Зини, красивият вампир.

— Остави това — каза тя. — Ние сме нация от вегетарианци и нашата култура е мирна и мистична, всеки го знае.

От негова страна се изискваше да пипа внимателно. Първия път, когато докосна гърдите й, тя изригна горещи поразителни сълзи с цвета и консистенцията на биволско мляко. Беше наблюдавала майка си да умира като разрязвана за вечеря патица, първо лявата гърда, после дясната, и ракът все още продължавал да се разпространява. Нейният страх, че ще повтори смъртта на майка си, превръщаше гръдния й кош във „вход забранен“. Тайният ужас на безстрашната Зейни. Тя никога не беше имала дете, но очите й плачеха мляко.

След първото им любене, все още отгоре и с него в себе си, тя започна веднага след като сълзите вече бяха забравени.

— Ще ти кажа аз, знаеш добре какъв си. Какъв е дезертьорът, повече англичанин, твоят ангрези^[55] акцент, обвит около теб като знаме, и не си мисли, че е толкова съвършен, отлепва се, баба, като фалшив мустак.

— Става нещо странно — искаше да каже той, — гласът ми… — но не знаеше как да го изрази и си замълча.

— Хора като теб — изпуфтя тя, целувайки рамото му. — Връщаш се след толкова дълго и си мислиш бог знае какво за себе си. Е, бейби, ние имаме по-ниско мнение за теб.

Нейната усмивка беше по-лъчезарна от тази на Памела.

— Зини — каза й той, — виждам, че не си изгубила своята усмивка „Бинака“.

Бинака. Откъде беше дошло това, забравена преди много време реклама за паста за зъби? И гласните звуци, определено ненадеждни. Внимавай, Чамча, оглеждай се за сянката си. Този черен тип, пълзящ зад теб.

На втората нощ тя дойде в театъра с двама приятели зад нея, един млад марксистки режисьор на име Джордж Миранда, тромав като кит мъж с курта^[56], с навити ръкави, с вееща се жилетка, покрита с древни петна, и изненадващ военен мустак с навосъчени заострени краища; и Булен Ганди, поет и журналист, който беше побелял твърде рано, но лицето му беше по бебешки невинно, докато не избухна в своя лукав кикот.

— Хайде, Салад баба — обяви Зини. — Идвай да ти покажем града. — Тя се обърна към своите придружители: — Тези азиатци от чужбина нямат срам — обяви тя. — Саладин, моля ти се като на някаква тъпа крава.

— Преди няколко дни тук беше една телевизионна репортерка — каза Джордж Миранда. — Розова коса. Каза, че се казва Керлейда. Не можах да го разбера.

— Слушай, Джордж е твърде отвеян — прекъсна го Зини. — Той не знае в какви чудаци се превръщате вие, момчетата. Тази мис Сингх, възмутително. Казах й, че името е Халида, миличка, римува се с далда^[57], това е средство за готвене. Но не можа да го произнесе. Собственото си име. Я ми кажи твоето. Вие, копелета, нямате никаква култура. Сега сте просто цветнокожи. Тва не е ли истината? — добави тя, внезапно развеселена с кръгли очи, уплашена, че е отишла твърде далече.

— Престани да го тормозиш, Зейнат — каза с тихия си глас Бупен Ганди. И Джордж промърмори стеснително:

— Не се обиждай, човече. Смешка-грешка.

Чамча реши да се ухили и след това да отвърне на удара.

— Зини — каза той, — земята е пълна с индийци, знаеш това, ние сме навсякъде, грижим се за изхвърляне на гърнетата в Австралия и нашите глави свършват в хладилника на Иди Амин. Колумб може би беше прав: светът се състои от Индии: Източна, Западна, Северна. По дяволите, би трябвало да се гордееш с нас, с нашата предприемчивост, с начина, по който прескачаме границите. Единственото е, че не сме индийци като теб. По-добре е да свикнеш с нас. Как беше името на книгата, която си написала?

— Чуйте — Зини го хвана под ръка. — Чуйте го моя Салад. Внезапно иска да бъде индиец, след като е прекарал живота си в опити да стане бял. Виждате, че не всичко е загубено. Все още там вътре има нещо живо. — Чамча почувства, че се изчервява, почувства как нараства объркването. Индия; тя разбърква нещата.

— За Бога — добави тя, пронизвайки го с целувка. — Чамча. Исках да кажа, майната му. Ти сам се наричаш мистър Блюдолизеца и очакваш от нас да не се смеем.

В очукания „Индустан“ на Зини, кола, направена за една слугинска култура, със задна седалка, по-добре тапицирана от предната, той почувства нощта да се спуска около него като тълпа. Индия, премервайки го със забравената й необятност, с абсолютното си присъствие, със стария презрян безпорядък. Една подобна на амазонка хижра^[58], изправена като индийска Супержена^[59], в комплект със сребърен тризъбец, спираше движението с повелителна ръка, разтакавайки се пред тях. Чамча се втренчи в нейнонеговите блеснали очи. Джебраил Фаришта, филмовата звезда, който необяснимо беше изчезнал от погледите, изгниваше по рекламните табла. Купчини отломки, мръсотия, шум. Реклами за цигари, пушещи миналото: НОЖИЦИ — УДОВЛЕТВОРЕНИЕ ЗА МЪЖА НА ДЕЙСТВИЕТО. И още по-невероятна: ПАНАМА — ЧАСТ ОТ ВЕЛИКАТА ИНДИЙСКА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.

— Къде отиваме?

Нощта беше придобила качеството на зелена неонова светлина. Зини паркира колата.

— Ти си се изгубил — обвини го тя. — Какво знаеш за Бомбай? Твоят собствен град, само че никога не е бил такъв. За теб това е сън от детството. Да израснеш на Скендъл Пойнт е като да живееш на луната. Там нямаше бустии^[60], сърчо, само слугински квартири. Идваха ли там типове от Шив Сена^[61] да предизвикват безредици? Съседите ти умираха ли от глад по време на текстилната стачка? Датта Самант^[62] провеждал ли е събрание пред вашите вили? На колко години беше, когато за пръв път срещна профсъюзен активист? На колко, когато за пръв път се качи на местен влак, вместо на кола с шофьор? Извини ме, скъпи, но това не е бил Бомбай. Това е била Страната на чудесата, Перистан, Никога-Никога, Оз.

— А ти? — припомни й Саладин. — Къде беше ти тогава?

— На същото място — каза тя яростно. — С всички останали тъпи лапачи.

Задни улици. Боядисваше се един джайнистки^[63] храм и всички светци бяха в найлонови чували, за да бъдат предпазени от капките. Един уличен продавач на вестници беше изложил издания, пълни с ужаси: железопътна катастрофа. Бупен Ганди започна да говори с благия си шепот. След произшествието, каза той, оцелелите пътници изплували до брега (влакът паднал от мост) и били посрещнати от местни селяни, които ги блъскали под водата, докато се удавели, за да ограбят телата.

— Затваряй си устата — кресна му Зейни. — Защо му разказваш такива неща? Той и така си мисли, че сме диваци, по-нисш вид.

Един магазин продаваше сандалово дърво за изгаряне в близкия храм на Кришна и комплекти от емайлирани розово-бели очи на Кришна, които виждат всичко.

— Прекалено много за виждане, по дяволите — каза Булен. — Това е положението.

В един претъпкан даба^[64], който Джордж бил започнал често да посещава, докато установявал контакти за филмови цели с дада или босовете, които движат градската търговия с плът, се поглъщаше тъмен ром на алуминиеви маси и Джордж и Булен, малко подпийнали, започнаха да се карат. Зини пиеше „Тумс ъп кола“ и започна да предава приятелите си пред Чамча.

— И двамата имат проблеми с пиенето, джобовете им са празни като пукнати гърнета, и двамата тормозят жените си, киснат по вертепите, прахосват смрадливите си животи. Не е за чудене, че си паднах по теб, захарче, когато местните произведения са толкова нискокачествени, започваш да харесваш вносните.

Джордж беше ходил със Зейни в Бопал и започна да вдига шум по въпроса за катастрофата, тълкувайки я идеологически.

— Какво е Америка, за нас? — попита той. — Недействително място. Сила в най-чистата си форма, безтелесна, невидима. Ние не можем да я видим, но тя ни притиска изцяло, няма измъкване. — Той сравни „Юниън Карбайд“ с Троянския кон. — Ние поканихме копелетата да дойдат. Било като историята за четиридесетте разбойници — каза той. — Криещи се в амфорите си и чакащи нощта. Ние си нямахме Али Баба, за съжаление — изкрещя той. — Кого си имахме? Мистър Раджив Г.

На това място Бупен Ганди рязко и несигурно стана и като обсебен, сякаш обладан от някакъв дух, започна да свидетелства.

— За мен — каза той — този въпрос не може да бъде външна намеса. Ние винаги си прощаваме, обвинявайки други, Америка, Пакистан, което и да е проклето място. Извини ме, Джордж, но за мен всичко това започва от Асам. Оттам трябва да тръгнем. Клането на невинните. Снимки на детски трупове, спретнато подредени в редици, като войници на парад. Били са пребити до смърт с тояги, замервани с камъни, гърлата им прерязвани с ножове. Чамча си спомняше тези спретнати редици на смъртта. Сякаш само ужасът можеше да мръдне Индия към порядък.

Бупен говори двадесет и девет минути без колебание и паузи.

— Ние всички сме виновни за Асам — каза той. — Всеки от нас. Докато и ако не приемем това, че смъртта на децата беше наша грешка, ние не можем да се наричаме цивилизован народ.

Той пиеше ром толкова бързо, колкото говореше, говореше все по-високо и тялото му започна опасно да се накланя и въпреки че помещението утихна, никой не пристъпи към него, никой не се опита да го накара да спре да говори, никой не му каза, че е пиян. По средата на едно изречение, всеки ден ослепявания, стрелби, корупция, кои си мислим, че…, той тежко седна и се вторачи в чашата си.

Тогава един млад човек от далечния край на заведението стана и започна да привежда противоположни доводи. Асам трябва да се разбира политически, извика той, имаше икономически причини; и още един човек стана на крака, за да отговори, че парични въпроси не обясняват как един възрастен мъж пребива с тояга малко момиченце и после друг тип каза, ако мислиш това, никога не си бил гладен, мисля аз, колко дяволски романтично е да предполагаш, че икономиката не може да превърне хората в скотове. Чамча се вкопчи в чашата си, когато нивото на шума се покачи и въздухът сякаш се сгъсти, пред лицето му проблясваха златни зъби, рамена се търкаха в неговите, лакти се сбутваха, въздухът се превръщаше в нажежена сауна, а в гърдите му започваха неравномерните пулсации.

— Добре ли си, човече? Беше започнал да позеленяваш. Саладин кимна за благодарност, зяпваше с пълни гърди нощта, успокои се.

— Ром и изтощение — каза той. — Имам странния навик да ставам нервен след шоу. Доста често краката ми се разтреперват. Трябваше да го предположа.

Зини го гледаше и в очите й имаше нещо повече от съчувствие. Един бляскав поглед, триумфиращ, твърд. Нещо мина през теб, злорадстваше изражението й. За проклетото време.

След като оздравееш от тиф, размишляваше Чамча, имаш имунитет срещу болестта десетки години или нещо такова. Но нищо не е вечно; най-накрая антителата изчезват от кръвта ти. Той трябваше да приеме факта, че кръвта му вече не съдържа имунизиращите фактори, които щяха да му позволят да изстрада индийската действителност.

Ром, сърцебиене, гадене в душата. Време е за лягане.

Тя не би го завела у тях. Винаги и само в хотела, с младите араби, обвесени със златни медальони, ходещи важно из полунощните коридори с бутилки контрабандно уиски в ръка. Той лежеше на леглото с обувки на краката, с разкопчана яка и разхлабена връзка, дясната му ръка бе отпусната върху очите; тя в бяла хотелска хавлия се наведе над него и го целуна по брадичката.

— Ще ти кажа какво ти се случи тази нощ — каза Зейни. — Може да се каже, че пукнахме черупката ти.

Той ядосано седна.

— Е, добре, ето това е отвътре — избухна той срещу нея. — Един индиец, преведен на английски. Когато тези дни опитвам хинди, хората поглеждат учтиво. Това съм аз.

Хванат в желето на придобития си език, той беше започнал да чува в индийския Вавилон едно зловещо предупреждение: не се връщай отново. Когато си минал през огледалото, се връщаш на своя собствена отговорност. Огледалото може да те среже на късчета.

— Толкова бях горда с Булен тази вечер — каза Зейни, лягайки в леглото. — В колко страни можеш да влезеш в някой бар и да започнеш подобни разисквания? Страстта, сериозността, уважението. Ти си задръж твойта цивилизация, Блюдолизчо, на мен тази ми харесва твърде много.

— Откажи се от мен — помоли я той. — Не обичам хора да се отбиват да ме виждат без предупреждение, забравил съм правилата на седемте плочки и кабадди^[65], не мога да казвам молитвите си, не зная какво става по времето на церемонията ника^[66], а в този град, където съм израснал, се губя, ако съм сам. Това не е моят дом. Това ме зашеметява, защото го чувствам като дом, а не е. Кара сърцето ми да тръпне и главата ми да се върти.

— Ти си глупак — извика му тя. — Глупак, Трансформирай се наопаки! Проклет глупак! Разбира се, че можеш.

Тя беше водовъртеж, сирена, изкушаваща го обратно към собственото му старо аз. Но това беше мъртво аз, сянка, призрак и той нямаше да се превърне в привидение. В портфейла му имаше билет за връщане в Лондон и той щеше да го използва.

— Ти никога не се омъжи — каза той, докато и двамата лежаха будни в малките часове. Зейни изпръхтя.

— Теб наистина те нямаше твърде дълго. Не можеш ли да ме видиш? Аз съм чернилка.

Тя направи мост назад и отмятайки завивката, показа своята пищност. Когато кралицата на бандитите Пулан Деви излезе от клисурите, за да се предаде и бъде фотографирана, вестниците веднага разрушиха собствения си мит за нейната легендарна красота. Тя стана проста, едно обикновено създание, непривлекателна, докато преди беше апетитна. Черна кожа в Северна Индия.^[67]

— Не ти вярвам — каза Саладин. — Не очакваш да повярвам това.

Тя се засмя.

— Добре, все още не си пълен идиот. На кого му е притрябвало да се омъжва? Имах работа.

След пауза тя изстреля въпроса обратно към него.

— Така. А ти? Не само женен, но и богат! Добре. Кажи как живееш, ти и твоята мем.

В пететажно имение в Нотинг Хил. Отскоро беше започнал да се чувства несигурен там, защото съвременните крадци вземаха не само обичайните видео и стерео, но и вълчака пазач. Беше започнал да чувства, че не е възможно да живееш на място, където криминалните елементи отвличаха животните. Памела му каза, че това е стар местен обичай. През старите времена (за Памела историята се делеше на древната ера, тъмните векове, старите времена, Британската империя, модерния век и настоящето) краденето на домашни животни е било добър бизнес. Бедните крадели кучетата на богатите, обучавали ги да забравят имената си и след това ги продавали обратно на техните тъгуващи, безпомощни собственици в магазини на Портобело Роуд. Памелината местна история винаги беше подробна и често ненадеждна.

— Но, Боже мой — каза Зини Вакил, — трябва pronto да продаваш и да се преместваш. Зная ги тези англичани, всички са един дол дренки — сган и набоби. Не можеш да се бориш срещу проклетите им традиции.

Моята жена Памела Лъвлейс, крехка като порцелан, грациозна като газела, спомни си той. Пускам корени в жените, които обичам. Баналностите на изневярата. Той ги остави настрана и заговори за работата си.

Когато Зини Вакил откри как Саладин Чамча прави парите си, тя изстреля във въздуха серии от писъци, които накараха един от обвесените с медальони араби да почука на вратата, за да се увери, че всичко е наред. Той видя красива жена да се изправя в леглото с нещо прилично на биволско мляко, което се стичаше по лицето и капеше от центъра на брадичката й, и извинявайки се на Чамча за нахлуването, се измъкна забързано, съжалявам, шега значи, ей, ти си един късметлия.

— Ах, ти, клети глупчо — зяпваше за въздух Зини между два изблика на гръмовен смях. — Тези ангрез копелета. Наистина са те прекарали.

Сега значи работата му беше смешна.

— Имам дарба за акценти — каза той надменно. — Защо да не я използвам?

— Защо да не я използвам? — имитира го тя, ритайки с крака във въздуха. — Мистър актьор, вашият мустак току-що отново се отлепи.

О, Боже мой.

Какво става с мен?

Какво, по дяволите?

Помощ.

Защото притежаваше тази дарба, наистина я притежаваше, той беше Мъжът с Хилядата и един гласове. Ако искате да научите как трябва да говори бутилката кетчуп в телевизионната си реклама, ако сте несигурен в идеалния глас за вашия пакет хрупкав чипс, подправен с чесън, той беше вашият човек. Караше килими да говорят в реклами на универсални магазини, въплъщаваше се в известни хора, варен боб с доматен сос, замразен грах. По радиото можеше да убеди слушателите, че е руснак, китаец, сицилианец, президентът на Съединените щати. Веднъж в радиопиеса за тридесет и седем гласа той изигра всяка отделна роля под различни псевдоними и никой никога не го разбра. Заедно със своя женски еквивалент Мими Мамулян той господстваше над радиовълните на Британия. Те притежаваха такова голямо парче от рекета с гласовете, че както Мими казваше: „По-добре хората да не споменават Комисията за монополите около нас, дори и на шега.“ Нейният обхват беше учудващ. Тя можеше да изиграе всяка възраст, където и да е по света, всяка височина от гласовия регистър, от ангелоподобната Жулиета до пъклената Мей Уест.

— Трябва някога да се оженим, когато си свободен — предложи му Мими веднъж. — Ти и аз можем да бъдем Обединените нации.

— Ти си еврейка — посочи той. — Възпитан съм с предубеждение към евреите.

— Еврейка съм — вдигна рамене тя. — Но ти си обрязаният. Никой не е съвършен.

Мими беше дребничка със ситни черни къдрици и приличаше на плакат на „Мишлен“. В Бомбай Зейнат Вакил се протегна, прозя се и пропъди другите жени от мислите му.

— Твърде много — присмя му се тя — ти плащат да ги имитираш, стига да не трябва да те гледат. Гласът ти става известен, но те крият твоето лице. Имаш ли представа защо? Брадавици на носа ти, кривогледи очи, какво? Нещо да ти хрумва, бейби? Проклетият ти мозък е колкото амидофенче, кълна се.

Беше истина, помисли си той. Саладин и Мими бяха един вид легенди, но сакати легенди, черни звезди. Гравитационното поле на техните способности привличаше работа към тях, но те оставаха невидими, сменяеми тела за обличане на гласове. По радиото Мими можеше да се превърне във Венера на Ботичели, можеше да бъде Олимпия, Монро, всяка жена, която си поиска. Не й пукаше изобщо как изглежда, тя се беше превърнала в своя глас, струваше колкото цял монетен двор и три млади жени бяха безнадеждно влюбени в нея. Освен това купуваше имоти.

— Невротично поведение — признаваше безсрамно тя. — Извънмерна нужда от вкореняване, дължащо се на острите поврати в армено-еврейската история, известно отчаяние заради напредващата възраст и малки полипи, открити в гърлото. Имотите са толкова успокояващи, препоръчвам ти ги. Притежаваше свещеническо жилище в Норфълк, фермерска къща в Нормандия, камбанария в Тоскана, морски бряг в Бохемия.

— Всичко е обитавано от духове — обясняваше тя. — Тракане, виене, кръв по одеялата, жени по нощници, биещи часовници. Никой не отстъпва земя без бой.

Никой освен мен, помисли си Чамча, докато го обхващаше меланхолия, както си лежеше до Зейнат Вакил. Може би вече съм дух. Но поне дух със самолетен билет, успех, пари, съпруга. Сянка, но живееща в осезаемия материален свят. Със собственост. Да, сър.

Зини погали къдрещата се над ушите му коса.

— Понякога, когато мълчиш — промърмори тя, — когато не имитираш смешни гласове, не се правиш на велик и забравяш, че хората те наблюдават, ти изглеждаш просто празен. Знаеш ли? Празна плочка, никой вкъщи. Подлудява ме, понякога искам да те плесна. Да те нараня, за да се върнеш отново в живота. Но ми става и тъжно заради това. Какъв глупак, ти, голямата звезда, чието лице има неподходящия цвят за техните цветни телевизори, който трябва да пътува до страната на чернокожите с някаква евтина трупа и на всичко отгоре да играе ролята на писар, само за да участва. Те те подритват, а ти все още казваш, че ги обичаш, мръсен робски начин на мислене, кълна ти се, Чамча — тя сграбчи раменете му и го разтърси, яхнала го, забранените й гърди бяха на няколко инча от лицето му. — Салад баба, както и да се наричаш, за Бога, ела си у дома.

Неговият голям пробив, този, който скоро можеше да накара парите да изгубят значението си, започна на дребно: детска телевизия, нещо, наречено Шоуто на извънземните — малко от „Чудовищата“, малко от „Звездни войни“, малко „Улица Сезам“. Беше битова комедия за една група извънземни, състояща се от сладурчета до психопати, от животно до зеленчук, а също минерали, защото показваше една артистична космическа скала, която можеше да добива камъни от себе си и след това да регенерира навреме за епизода през следващата седмица; тази скала беше кръстена Пигмалион, а заради осакатеното чувство за хумор на продуцента на шоуто имаше и едно грубо, уригващо се същество, прилично на повръщащ кактус, което идваше от пустинна планета накрая на времето: това беше Матилда, Астрало-извънземната, имаше и три гротескни пневматични пеещи космически сирени, известни като извънземните Зърна, може би защото можеше да легнеш между тях, имаше и отбор от венериански хип-хопаджии, и драскачи на спрей-графити в метрото, и братя по душа, които наричаха себе си Извънземна нация, а под едно легло в космическия кораб, това беше главното място на действие в програмата, живееше Бъгси, гигантският торен бръмбар от Краб Небюла, който беше избягал от баща си, а в един аквариум можеше да се намери свръхинтелигентният гигантски морски охлюв, който обичаше китайска кухня, тук беше и Ридли, най-плашещият от обичайния състав, който приличаше на картина от Френсис Бейкън с уста, пълна със зъби, развяваща се на края на невидима шушулка, и който беше завладян от актрисата Сигърни Уийвър. Звездите на шоуто, неговите Кермит и мис Пити, бяха много модната двойка Максим и Мама Извънземна, облечени в дрехи, очертаващи тялото и със зашеметяващи фризури, които копнееха да бъдат — какво друго? — телевизионни герои. Това играеха Саладин Чамча и Мими Мамулян и сменяха гласовете с дрехите си, да не споменаваме косите, които можеха да преминават от мораво в цинобър между снимките, можеха да стоят диагонално на три фута над главите им или да изчезнат напълно; или своите черти и крайници, защото бяха способни да променят всичко, прехвърляха крака, ръце, носове, уши, очи и всяко прехвърляне извикваше различен акцент от техните легендарни протеинови гърла. Това, което направи шоуто хит, беше използването на най-новите компютърни изображения. Фонът беше изцяло симулиран: космически кораб, извънземни пейзажи, интергалактически зали за забавни игри; и актьорите също бяха обработвани от машини и трябваше да бъдат заравяни всеки ден по четири часа под най-новото в протезното гримиране, което — щом веднъж видеокомпютрите си бяха свършили работата — ги караше да приличат също на симулации. Максим Извънземният, космически плейбой, и Мама, непобеден галактически шампион по борба и всеобща кралица на спагетите, за една нощ се превърнаха в сензация. Позовани в най-гледаното време: Америка, Евровизия, света.

Когато Шоуто на извънземните се разрасна, то започна да привлича политическа критика. Консерваторите го нападаха, защото било твърде плашещо, с твърде сексуални подробности (Ридли можеше да получи очевидна ерекция, когато мислеше твърде усилено за Мис Уивър), твърде изчанчено. Радикални критици започнаха да нападат повторенията в него, утвърждаването на представата за извънземните като ненормални, липсата на положителни образи. Чамча попадна под натиск да напусне шоуто, отказа, превърна се в мишена.

— Неприятности ме чакат, когато се върна у дома — каза той на Зини. — Проклетото шоу не е алегория. То е забавление. Целта му е да забавлява.

— Да забавлява кого? — поиска да знае тя. — Между другото, дори сега те пускат в ефира едва след като покрият лицето ти с каучук и ти дадат червена перука. Голяма работа, де лукс, няма що.

— Главното — каза тя, когато се събуди на следващата сутрин, — Салад, скъпи, е, че ти наистина изглеждаш добре, няма съмнение. Кожа като мляко, завърнала се от Англия. Сега, когато Джебраил офейка, можеш да бъдеш следващият поред. Сериозно говоря, приятелю. Те се нуждаят от ново лице. Ела си у дома и би могъл да бъдеш следващият, по-голям от Бачан^[68], по-голям от Фаришта. Твоето лице е толкова забавно, колкото техните.

Когато беше млад, каза й той, всеки период от живота му, всяко аз, което беше опитвал, изглеждало временно успокояващо. Техните несъвършенства нямали значение, защото той можел лесно да замени един момент със следващия, един Саладин с друг. Обаче сега промените започнали да причиняват болка; артериите на възможното започнали да се втвърдяват.

— Не е лесно да ти кажа това, сега съм женен и не само за жена, но и за живот. — Отново изплъзват на акцент. — Наистина дойдох в Бомбай поради една причина и това не беше пиесата. Сега той е в края на седемдесетте и няма да имам още много възможности. Той не беше на представлението; Мохамед трябва да отиде при планината.

Моят баща Ченгиз Чамчауала, собственикът на вълшебна лампа.

— Ченгиз Чамчауала, да не се шегуваш, не мисли, че можеш да ме оставиш: да те чакам — плесна тя с ръце. — Искам да проверя всичко лично от „а“ до „я“.

Неговият баща, прочутият отшелник. Бомбай беше култура на римейка. Неговата архитектура подражаваше на небостъргача, неговото кино безкрайно преоткриваше „Великолепната седморка“ и „Любовна история“, задължавайки всички свои герои да спасят поне едно село от кръвожадни бандити и всички героини да умрат от левкемия поне веднъж в кариерата си, за предпочитане в началото. И милионерите също започнаха да внасят живота си. Невидимостта на Ченгиз беше индийска мечта за крорепати^[69], развалина в ласвегаския й мезонет; но в края на краищата мечтата не беше фотография и Зейни искаше да види със собствените си очи.

— Той гримасничи, ако не е в добро настроение — предупреди я Саладин. — Никой не вярва, докато не се случи, но е истина. Такива гримаси! Като на готически водоливник. Освен това е прекалено скромен и ще те нарече проститутка, а аз така и така вероятно ще се скарам с него, има го в хороскопа ми.

За какво Саладин Чамча беше дошъл в Индия: за прошка. Това беше работата му в неговия стар роден град. Но дали да даде, или да получи — не можеше да каже.

Учудващи страни в сегашното положение на мистър Ченгиз Чамчауала: с новата си жена Насрийн Втора той живееше по пет дни всяка седмица в ограден с висока ограда имот, по прякор Червената крепост, в района Пали Хил, обичан от филмови звезди; но всеки уикенд се връщаше без жена си в старата си къща на Скендъл Пойнт да прекара своите почивни дни в изгубения свят на миналото, в компанията на Първата и мъртва Насрийн. Нещо повече, говореше се, че втората му жена отказва да стъпи в старата къща.

— Или не й е разрешено — предположи Зейни от задната седалка на лимузината мерцедес с тъмни стъкла, която Ченгиз беше изпратил да вземе сина му. Когато Саладин завърши с изясняването на обстановката, Зейнат Вакил подсвирна с разбиране. — Луудост!

Бизнесът на Чамчауала с торове, торната империя на Ченгиз щеше да бъде разследвана за укриване на данъци и неплащане на вносни мита от правителствена комисия, но Зини не се интересуваше от това.

— Сега — каза тя — ще разбера какъв си всъщност.

Скендъл Пойнт се разпростря пред тях. Саладин почувства миналото да нахлува в него като вълна, удавяйки го, изпълвайки дробовете му със солта на възкресението. Днес аз не съм аз, помисли си той. Сърцето тупти. Животът уврежда живите. Никой от нас не е самият той. Никой от нас не е такъв.

Сега имаше стоманени порти, задействани отвътре с дистанционно управление, които запечатваха ронещата се триумфална арка. Те се отвориха с бавно бръмчене, за да допуснат Саладин в това място на изгубеното време. Когато видя ореха, в който баща му твърдеше, че се съхранява душата му, ръцете му започнаха да треперят. Той се скри зад безпристрастността на фактите.

— В Кашмир — каза той на Зини — рожденото ти дърво е един вид финансова инвестиция. Когато едно дете стане възрастен човек, израсналият орех може да се сравни със застрахователна полица; това е ценно дърво, може да бъде продадено, за да се плати за сватба или старт в живота. Възрастният отсича детството си, за да помогне на своето пораснало аз. Несантименталността е привлекателна, не мислиш ли?

Колата беше спряла под покрития портик. Зини млъкна, когато двамата изкачиха шестте стъпала до входната врата, където бяха поздравени от сдържан и древен слуга в бяла ливрея с медни копчета, чиято рошава бяла коса Саладин внезапно разпозна, връщайки я назад в черно, като гривата на същия Валаб, който властваше над къщата като неин иконом в Старите дни.

— Боже мой, Валабхай — смогна той да каже и прегърна стария човек.

На прислужника му беше трудно да се усмихне.

— Толкова остарях, баба, мислех си, че няма да ме познаете.

Той ги поведе по натежалите от кристал коридори на господарската къща и Саладин разбра, че липсата на промени е прекалена и просто преднамерена. Вярно било, обясни му Валаб, когато бегум умряла, Ченгиз сахиб се заклел, че къщата ще бъде неин паметник. В резултат нищо не се беше променило от деня, в който умря, картини, мебели, супени чинии и фигури на бойни бикове от червено стъкло и китайски балерини от Дрезден, всичко бе останало точно на същите места, същите списания на същите маси, същите смачкани на топка листове в кошчетата за боклук, сякаш къщата също беше умряла и балсамирана.

— Мумифицирана — каза Зини, обличайки, както обикновено, неизречимото в думи. — Боже, не е ли малко призрачно, а?

Точно на това място, докато Валаб, носачът, отваряше двойната врата, водеща към синята гостна, Саладин Чамча видя духа на майка си.

Той нададе висок вик и Зини се завъртя на токовете си.

— Там — той посочи към далечния затъмнен край на коридора, — няма съмнение, ужасното сари на вестникарски щампи, големите заглавия, онова, което в деня, когато тя, тя… но внезапно Валаб започна да размахва ръце като слаба, не-можеща да лети птица, вижте, — баба, това беше само Кастурба, не сте забравили, жена ми, само моята жена. — Моята ая Кастурба, с която играех rock-rools. Докато не пораснах и започнах да излизам без нея и в една пещера срещнах мъж с очила от слонова кост.

— Моля, баба, няма защо да се разстройвате, едва когато бегум умря, Ченгиз сахиб подари на жена ми малко дрехи, нали нямате нищо против? Майка ти беше толкова щедра жена, докато беше жива, винаги раздаваше с широки пръсти.

Чамча, възстановявайки равновесието си, се почувства като глупак.

— За Бога, Валаб — измънка той. — За Бога. Естествено, че нямам нищо против.

Една стара непреклонност отново обзе Валаб; правото на свободното слово на стария слуга му позволи да порицае:

— Извинете, баба, но не бива да богохулствате.

— Виж го как се поти — прошепна Зини високо. — Изглежда скован от страх.

Кастурба влезе в стаята и въпреки че срещата им беше достатъчно сърдечна, във въздуха все още витаеше нещо неясно. Валаб излезе, за да донесе бира и „Тумс Ъп“, и когато Кастурба също се извини, Зейни изведнъж каза:

— Нещо не е наред. Тя ходи така, сякаш притежава това бунище. Начинът, по който се държи. И старият мъж се страхува. Обзалагам се, че тези двамата кроят нещо.

Чамча се опита да бъде благоразумен.

— Тук те са сами през по-голямата част от времето, вероятно спят в спалнята на господаря и се хранят в сребърните съдове, това сигурно да ги кара да го чувстват като техен дом.

Но той си мислеше колко поразително е започнала неговата ая Кастурба да прилича на майка му в това старо сари.

— Толкова дълго те нямаше — каза гласът на баща му зад него, — че сега не можеш да различиш една жива ая от починалата си мама.

Саладин се обърна, за да възприеме меланхоличната гледка на един баща, който се беше сбръчкал като стара ябълка, но въпреки това упорстваше да носи скъпите италиански костюми от годините на изобилната му плът. Сега, когато беше изгубил ръцете на Попай и шкембето на Блуто, той изглеждаше сякаш блуждаещ във вътрешността на дрехите си в търсене на нещо, което не е успял докрай да определи. Той стоеше на вратата и гледаше сина си, носът и устните му бяха набръчкани от унищожителната магия на годините в едно слабо подобие на неговото предишно лице на великан човекоядец. Чамча едва беше започнал да разбира, че баща му вече не е способен да плаши когото и да било, че магията му е развалена и че той е просто един стар дядка, поел към гроба; докато Зейни беше забелязала с известно разочарование, че косата на Ченгиз Чамчауала беше консервативно къса и след като носеше лъснати до блясък оксфордски обувки с връзки, не изглеждаше вероятна историята за дългите девет инча нокти на пръстите на краката също да е вярна; тогава ая Кастурба се върна, пушейки цигара, и мина бавно покрай тях тримата — господарка на баща и син — към честърфийлдската софа, тапицирана със син велур, стегнат от копчета, върху която тя се отпусна толкова чувствено, колкото всяка филмова звезда, въпреки че беше жена в доста напреднала възраст. Кастурба едва беше завършила смущаващото си влизане, когато Ченгиз профуча край сина си и се посади до някогашната ая. Зейни Вакил, с очи, бляскащи със скандални точици от светлина, изсъска на Чамча:

— Затвори си устата, скъпи, изглежда грозно.

А на вратата носачът Валаб, бутайки количка с напитки, наблюдаваше безстрастно, докато работодателят му от толкова години прегръща неговата несъпротивляваща се жена.

Когато предшественикът, създателят е разкрит като сатанински, детето често пораства прекалено морално. Чамча се чу да пита:

— А моята мащеха, татко скъпи? Тя добре ли е? Старият човек се обърна към Зейни.

— Надявам се, че не е такъв бонбон с вас. Иначе колко ли тъжно си прекарвате. — След това към сина си с по-суров тон: — Сега се интересуваш от жена ми? Но тя не се интересува от теб. Сега не иска да се срещне с теб. Защо да прости? Ти не си й син. А може би вече и мой не си.

Не съм дошъл да се боря с него. Виж го стария козел. Не трябва да споря. Но това е непоносимо.

— В къщата на майка ми — изкрещя Чамча мелодраматично, губейки битката със себе си. — Държавата смята бизнеса ти за корумпиран, а ето я и покварата на душата ти. Виж какво си им направил. Валаб и Кастурба. Със своите пари. Колко ти струваше? За да отровиш живота им. Ти си болен човек. — Той стоеше пред баща си, пламтящ от справедлив гняв.

Валаб, носачът, неочаквано се намеси.

— Баба, с дължимото уважение, извини ме, но какво знаеш ти? Ти замина и си отиде, а сега идваш да ни съдиш. — Саладин почувства как подът под краката му поддава; беше надникнал в пъкъла.

— Вярно е, той ни плаща — продължи Валаб. — За нашата работа и също за това, което виждате. Затова. — Ченгиз Чамчауала стегна прегръдката си върху несъпротивляващите се рамене на ая.

— Колко? — провикна се Чамча. — Валаб, колко решихте вие, двамата мъже? Колко, за да направите проститутка жена си?

— Какъв глупак — каза Кастурба презрително. — Образован в Англия и какво ли не, но все още с глава, пълна със слама. Идваш и говориш толкова на едро, в къщата на майка ти и така нататък, но може би не си я обичал чак толкова. Но ние я обичахме, всички ние. Ние тримата. И по този начин ние може би поддържаме духа й жив.

— Може да се каже, че това е пуджа^[70] — долетя тихият глас на Валаб. — Акт на обожествяване.

— А ти — Ченгиз Чамчауала говореше също толкова меко, колкото своя прислужник, — ти идваш в този храм. Със своето неверие. Мистър, доста си дързък.

И накрая предателството на Зейнат Вакил.

— Остави това, Салад — каза тя, отивайки да седне на облегалката на честърфийлда до стария човек. — Защо трябва да си такъв мърморко? Ти не си ангел, бейби, а тези хора изглежда са уредили нещата както трябва.

Устата на Саладин се отвори и затвори. Ченгиз потупа Зейни по коляното.

— Той дойде да обвинява, скъпа. Дойде да отмъсти за младостта си, но ние открихме картите и той е объркан. Сега трябва да му оставим неговия шанс и ти трябва да бъдеш съдия. Аз не искам да бъда осъден от него, но ще приема и най-лошото от теб.

Копелето. Дъртото копеле. Искаше да ме изкара от равновесие и ето ме ударен под кръста. Аз няма да говоря, защо да го правя, не по този начин, унижението.

— Имаше — каза Саладин Чамча, — портфейл с лири и едно печено пиле.

В какво синът обвини бащата? Във всичко: в шпионаж на детското аз, кражба-на-гърнето-от-дъгата, изгнание. В превръщането му в това, което може да е станал. В превръщането-му-в-мъж. В какво-ще-кажат-приятелите-ми. В непоправима разлъка и обидна прошка. В поддаване на боготворене на Аллах с нова жена и в богохулен култ към починалата съпруга. Отгоре на това в магически лампизъм и в сезам-отворизъм. Всичко е получавал лесно, чар, жени, богатство, власт, положение. Потъркай, пуф, джин, желание, веднага господар, внимание фокус. Той беше баща, обещал и след това не дал една вълшебна лампа.

Ченгиз, Зини, Валаб, Кастурба останаха неподвижни и мълчаливи, докато Саладин Чамча не спря изчервен и изпълнен с неудобство.

— Толкова ярост в душата след толкова време — каза Ченгиз след известно мълчание. — Толкова тъжно. Четвърт век и все още синът злобее за малките грехове от миналото. О, сине мой. Трябва да престанеш да ме разнасяш като папагал на рамото си. Какво съм аз? Свършен. Аз не съм твоят Старец от морето. Приеми го, мистър: няма да обяснявам повече.

През прозореца Саладин Чамча успя да зърне едно четиридесетгодишно орехово дърво.

— Отрежи го — каза той на баща си. — Отрежи го, продай го и ми прати парите.

Чамчауала се изправи и протегна дясната си ръка. Зейни, също изправяйки се, я пое като танцьорка, приемаща букет; изведнъж Валаб и Кастурба се смалиха в прислужници, сякаш; часовникът беззвучно бе отмерил тиквено време.

— Твоята книга — каза той на Зини. — Имам нещо, което би искала да видиш.

Двамата излязоха от стаята; безсилният Саладин след мигове объркване затропа раздразнен след тях.

— Мърморко — извика Зейни весело през рамо. — Хайде, не се вдетинявай, порасни.

Колекцията от произведения на изкуството на Чамчауала, съхранявана, тук в Скендъл Пойнт, включваше голяма група от легендарните Хамза-нама картини, част от тази серия от шестнадесети век, изобразяваща сцени от живота на един герой, който можеше да бъде или да не е същият Хамза като прочутия чичо на Мохамед, чийто черен дроб е бил изяден от Хинд, жената от Мека, докато лежал мъртъв на бойното поле Ухуд.

— Харесвам тези картини — каза Ченгиз Чамчауала на Зейни, — защото на героя е позволено да не успее. Виж колко често е трябвало да бъде спасяван от неприятности.

Картините даваха красноречиво доказателство за тезата на Зейни Вакил за еклектичната, хибридизирана природа на индийската артистична традиция. Моголите са докарвали художници от всички части на Индия да работят върху картините; индивидуалната същност беше потопена, за да бъде създаден един многоглав, многочетков Свръххудожник, който буквално беше индийска картина. Една ръка ще нарисува мозаичните подове, втора фигурите, трета — наподобяващите китайски облачни небеса. На гърба на картините бяха историите, които съпровождаха сцените. Изображенията се показваха като филми: вдигнати нагоре, докато някой прочита приказката за героя. В Хамза-нама можеш да видиш как персийската миниатюра се слива със стиловете на рисуване от Каннада и Керала, как индуистката и мюсюлманската философия формират характерния си късномоголски синтез.

Един гигант беше хванат в капан в трапа и неговите човешки мъчители го пронизваха с копия в челото. Мъж, разрязан вертикално от върха на главата до слабините, все още държеше сабята си, докато падаше. Навсякъде разливи от искряща кръв. Саладин Чамча се взе в ръце.

— Диващина — каза той високо с английския си глас. — Тази чисто варварска любов към болката.

Ченгиз Чамчауала не обърна внимание на сина си, имаше очи само за Зейни, която гледаше втренчено право в неговите.

— Нашето правителство е от филистери, млада лейди, не сте ли съгласна? Аз предложих цялата тази сбирка напълно безплатно, знаехте ли? Само да я подслонят както трябва, да построят нещо за тях. Състоянието на картините не е първокачествено, нали виждате… те не искат да го направят. Не се интересуват. Междувременно всеки месец получавам предложения от Америка. Предложения от какъв, какъв размер! Няма да повярвате. Не продавам. Нашето наследство, скъпа, всеки ден САЩ ни го отнемат. Картини от Рави Варма^[71], бронзови предмети от периода Чандела, решетки от Джайсалмер. Продаваме себе си, нали? Те си хвърлят портфейлите на земята и ние коленичим пред краката им. Нашите бикове Нанди^[72] свършват на някаква куличка в Тексас. Но вие знаете всичко това. Знаете, че Индия днес е свободна страна. — Той спря, но Зейни чакаше; щеше да последва още. Дойде: — Един ден аз също ще взема доларите. Не заради парите. Заради удоволствието да бъда курва. Да стана нищо. По-малко от нищо. — И сега, най-накрая, истинската буря, думите зад думите, по-малко от нищо. — Когато умра — каза Ченгиз Чамчауала на Зейни, — какво ще бъда? Чифт празни обувки. Това е съдбата, която той ми приготви. Този актьор. Този раздувач. Той направи от себе си имитатор на несъществуващи хора. Нямам никой, който да ме последва, да му дам каквото съм направил. Това е неговото отмъщение: той ми краде потомството. — Той се усмихна, потупа ръката й, остави я под грижите на сина си. — Разказах й — каза той на Саладин. — Ти все още си носиш пилето за дома. Оплаках й се. Сега трябва да отсъди. Такава беше уговорката.

Зинат Вакил тръгна към стария човек в твърде големия му костюм, постави ръцете си на бузите му и го целуна по устните.

След като Зинат го предаде в къщата на бащините му перверзни, Саладин Чамча отказа да я вижда или да отговаря на съобщенията, които оставяше на хотелската рецепция. „Милионершата“ стигна до края на своите представления; турнето беше свършило. Време да си ходи у дома. След празненството накрая Чамча се насочи към леглото си. В асансьора млада и очевидно в медения си месец двойка слушаше музика със слушалки. Младият мъж промърмори на жена си: „Слушай, кажи ми. Все още ли ти изглеждам непознат понякога?“ Момичето, усмихвайки се любвеобилно, поклати глава, не чувам, свали слушалките си. Той повтори сериозно: „Не ти ли изглеждам понякога все още непознат?“ С уверена усмивка тя положи за миг бузата си на неговото високо мършаво рамо. „Да, един или два пъти“, каза тя и отново си сложи слушалките. Той направи същото, като изглеждаше напълно задоволен от нейния отговор. Телата им подеха отново ритъма на пуснатата музика. Чамча излезе от асансьора. Зейни седеше на пода с гръб на вратата му.

В стаята тя сама си наля голямо уиски със сода.

— Държиш се като дете — каза тя. — Трябва да се срамуваш.

Този следобед беше получил пакет от баща си. Вътре имаше малко парче дърво и голям брой банкноти, не рупии, лири стерлинги: пепелта, така да се каже, от едно орехово дърво. Той беше изпълнен със зараждащо се чувство и тъй като Зейни се беше появила, тя се превърна в мишена.

— Мислиш, че те обичам? — каза той, говорейки с нарочна злина. — Мислиш, че ще остана с теб? Аз съм женен мъж.

— Аз не исках да останеш заради мен — каза тя. — По някаква причина го исках за теб.

Няколко дни по-рано той беше ходил да гледа една индийска драматизация по Сартър на тема срам. В оригинала един съпруг подозира жена си в изневяра и й поставя капан, за да я залови. Той се преструва, че заминава в служебна командировка, но се връща няколко часа по-късно, за да я следи. Коленичи, за да надникне през ключалката на тяхната входна врата. Тогава усеща присъствие зад гърба си, обръща се, без да се изправи, и ето ти я нея, гледа го отгоре надолу с отвращение и възмущение. Тази жива картина, той коленичещ, тя гледаща отгоре, е Сартъровият архетип. Но в индийския вариант коленичещият съпруг не чувства присъствие зад себе си; изненадан от жената, се изправя да я срещне лице в лице на равни начала; вилнее и крещи, докато тя не заплаква; той я прегръща и те са сдобрени.

— Смяташ, че трябва да се срамувам — горчиво каза Чамча на Зейнат. — Ти, която нямаш срам. Несъмнено може да се каже, че това е национална черта. Започвам да подозирам, че на индийците им липсва моралната изтънченост за действително усещане на трагедията и затова не могат истински да разберат идеята за срам.

Зинат Вакил изпи уискито си.

— О’кей, няма нужда да казваш нищо повече. — Тя вдигна ръцете си. — Предавам се. Отивам си, мистър Саладин Чамча. Мислех, че все още си жив, само отчасти, но все още дишащ, но съм грешила. Излиза, че си бил мъртъв през цялото време.

И още нещо, преди да премине с омлечнени очи през вратата.

— Не допускай хората твърде близо до себе си, мистър Саладин. Пуснеш ли хората през своята отбрана, и те, копелетата, идват и те промушват в сърцето.

След това нямаше за какво повече да се стои. Самолетът се издигна и се наклони над града. Някъде долу под него неговият баща обличаше една прислужничка като мъртвата си жена. Новата транспортна схема беше задръстила здраво центъра. Политици се опитваха да изградят кариери, ходейки на падятра, пеши поклонничества, кръстосвайки страната. Имаше графити, които гласяха: „Съвет към политиканите. Единствената стъпка, която трябва да се направи: падятра до пъкъла“. Или понякога: „до Асам“.

Актьори започваха да се бъркат в политиката: М.Г.Р, Н. Т. Рама Рао, Бачан. Дурга Кхоте се оплакваше, че едно актьорско сдружение било „червен фронт“. Саладин Чамча, на полет 420, затвори очите си и почувства с дълбоко облекчение уталожването и улягането на предателството в неговото гърло, което сочеше, че гласът му е започнал доброволно да се връща към своето изпитано английско аз.

Първото смущаващо нещо, което се случи на мистър Чамча по време на полета, беше, че той разпозна сред своите спътници жената на мечтите си.

— 4 —

Жената-мечта бе по-ниска и по-малко изящна от истинската, но в мига, когато Чамча я видя да крачи спокойно нагоре-надолу по пътеките на „Бостан“, той си припомни кошмара. След тръгването на Зинат Вакил той потъна в неспокоен сън и предупреждението го споходи: видението за една жена-бомбардировач с един нечуто нежен глас с канадски акцент, чиято дълбочина и мелодичност го караха да звучи като океан, чуван от много далече. Жената-мечта беше така заредена с експлозиви, че беше не толкова бомбардировач, а по-скоро бомбата; жената, крачеща по пътеките, държеше бебе, което сякаш спеше безшумно, бебе, толкова изкусно повито и държано притиснато към гърдите, че Чамча не можа да види повече от къдрица новородена коса. Под влияние на припомнения — сън у него се породи представата, че всъщност бебето е вързоп динамитни пръчки или някакъв вид тиктакащо устройство и беше на ръба да изкрещи, когато дойде на себе си и строго се смъмри. Това беше точно видът свръхестествени глупости, които оставяше зад себе си. Той беше спретнат мъж в закопчан костюм, тръгнал за Лондон към един подреден, задоволен живот. Той беше член на истинския свят.

Пътуваше сам, отбягвайки компанията на останалите членове на трупата Просперо Плейърс, които се бяха разпръснали из отделението за икономичната класа, облечени в тениски с надпис „Искаш ли да те…“, опитващи се да мърдат с вратовете си като натям танцьорки^[73] и изглеждащи невъзможно в бенарески сарита; пиеха твърде много от евтиното шампанско на въздухоплавателната компания и притесняваха изпълнените с насмешка стюардеси, които като индийки разбираха, че актьорите са евтини типове и се държаха, накратко казано, с нормално драматична непристойност. Жената с бебето притежаваше тактика да гледа през бледоликите актьори, превръщайки ги в тънички ленти дим, топлинни миражи, привидения. За човек като Саладин Чамча унижаването на английщината от англичаните беше нещо твърде болезнено за наблюдаване. Той се върна към вестника си, в който една бомбайска демонстрация с блокиране на жп-линиите беше разпръсната с полицейски палки. Вестникарският репортер пострадал със счупена ръка; фотоапаратът му също бил счупен. Полицията беше публикувала „бележка“: Нито репортерът, пито друго лице са били нападнати умишлено. Чамча се унесе във въздухоплавателен сън. Градът на изгубените истории, отсечените дървета и непредумишлените нападения изчезна от мислите му. Когато малко по-късно отвори очи, той изживя втората си изненада в това страховито пътуване. Един мъж минаваше покрай него на път към тоалетната. Той беше брадат и носеше евтини тъмни очила, но въпреки това Чамча го разпозна: тук, пътувайки инкогнито в икономичната класа на полет А 1–420, беше изчезналата суперзвезда, живата легенда, самият Джебраил Фаришта.

— Добре ли спахте?

Той осъзна, че въпросът е отправен към него и отмести глава от появяването на великия филмов актьор, за да се втренчи в също толкова изключителната гледка, седяща до него, един неправдоподобен американец с бейзболно кепе, очила с метални рамки и една неоново зелена спортна риза, напряко на която се гърчеха сплетените и сияйно златни форми на двойка китайски дракони. Чамча беше изключил този обект от своето зрително поле в опит да се обвие в пашкула на уединението, но това вече не беше възможно.

— Юджийн Думздей на вашите услуги — драконовият мъж протегна грамадна червена ръка. — На вашите и на християнската гвардия.

Замаяният от сънливост Чамча поклати глава.

— Военен ли сте?

— Ха! Ха! Да, сър, може да се каже. Смирен пехотинец, сър, в армията на Всемогъщата закрила.

— О, всемогъща закрила, защо не казахте веднага.

— Аз съм човек на науката, сър, и моя мисия и позволете ми да добавя, моя привилегия беше да посетя вашата велика нация, за да водя битка с най-гибелната дяволска работа, хващала някога хорските мозъци за топките.

— Не разбирам. Думздей сниши глас.

— Говоря глупости, сър. Дарвинизъм. Еволюционната ерес на мистър Чарлз Дарвин. — Неговият тон даваше ясно да се разбере, че името на освободилия се от Бога Дарвин е също толкова противно, колкото на всеки друг враг с раздвоена опашка, Велзевул, Асмодей или самия Луцифер. — Предупредих вашите сънародници — довери Думздей, — за мистър Дарвин и неговите трудове. С помощта на моята лична презентация от седемдесет и пет диапозитива. Съвсем наскоро, сър, говорих на банкета по случай Деня на световното разбирателство в Ротари-клуб, Кочин, Керала. Говорих за родната си страна, за нейните млади хора. Смятам ги за изгубени, сър. Младите хора на Америка: виждам ги в тяхното отчаяние как се обръщат към наркотиците, дори, понеже съм човек, който говори направо, към предбрачните сексуални връзки. Казвал съм го и преди, и го казвам сега на вас. Ако вярвах, че моят прапрапрадядо е бил шимпанзе, а защо да го правя, щях да бъде твърде потиснат.

Джебраил Фаришта беше седнал от другата страна на пътеката, втренчен в прозореца. Започваше филмът и светлините в салона бяха намалени. Жената с бебето все още беше права и крачеше нагоре-надолу, може би за да го накара да мълчи.

— Как мина? — попита Чамча, усещайки, че от него се очаква известен принос.

Известно колебание обзе неговия съсед.

— Смятам, че имаше късо в озвучителната система — каза той най-накрая. — Това е единственото, което мога да предположа. Иначе не мога да разбера как тези добри хора щяха да си седят и да си говорят, ако не мислеха, че съм свършил.

Чамча се почувства леко засрамен. Той мислеше, че в страна на пламенно вярващи идеята, че науката е враг Божи, лесно ще се окаже привлекателна; но досадата на ротарианците от Кочин го беше изобличила. В трепкащата светлина на филма Думздей продължи с лишен от тъга глас да разказва истории против себе си, без ни най-малкия признак, че знае какво прави. Накрая около великолепното естествено пристанище на Кочин, в което Васко да Гама пристигнал да търси подправки и така задвижил цялата двусмислена история за Изтока и Запада, бил заговорен с едни настоятелни псст и хей, мистър, о’кей. „Ей, ти, здрасти, йес! Искаш ли хашиша, сахиб? Хей, мистърамерика. Йес, чичосам, искаш ли опиум, отлично качество, страхотна цена? О’кей, искаш ли кокаин?“

Саладин започна безпомощно да се кикоти. Произшествието изведнъж му се стори като отмъщението на Дарвин: ако Думздей обвинява бедния, викториански, скован Чарлз за американската наркотична култура, колко възхитително бе на другия край на света да бъде смятан за представител на същата тази етика, срещу която пламенно се бореше. Думздей се втренчи в него с поглед, пълен с горчив укор. Тежко бреме е да си американец в чужбина и да не осъзнаваш защо не си харесван.

След като неволният кикот се изплъзна от устните на Саладин, Думздей потъна в мрачна, изпълнена с обида дрямка, оставяйки Чамча със собствените му мисли. Трябва ли филмите, показвани по време на полет, да бъдат смятани за особено противна, случайна мутация на формата, която най-накрая ще бъде унищожена от естествения подбор, или те бяха бъдещето на киното? Бъдеще от смахнати и лудешки филми с вечните звезди Шели Лонг и Чеви Чейс беше твърде грозно, за да се размишлява върху него; това беше адско видение… Чамча започна отново да се унася в сън, когато осветлението в кабината беше запалено; филмът спрян; и илюзията на киното беше заменена с телевизионни новини, когато четири въоръжени, крещящи фигури се появиха, тичайки по пътеките.

* * *

Пътниците бяха държани в отвлечения самолет сто и единадесет дни, изолирани на блестяща писта, около която се разбиваха големите пясъчни вълни на пустинята, защото щом четиримата похитители, трима мъже и една жена, бяха насилили пилота да кацне, никой не можеше да реши какво да правят с тях. Те бяха капнали не на международно летище, а на безумната глупост от писта с размери за джъмбоджет, която беше построена за удоволствието на местен шейх край любимия му пустинен оазис, към който водеше и шестлентова магистрала, много популярна сред младите мъже и жени, които бавно кръстосваха с коли нейната огромна празнота, отправяйки си нежни погледи през прозорците… но щом 420 кацна тук, магистралата се изпълни с бронирани коли, военни камиони, лимузини с веещи се знаменца. И докато дипломатите се пазаряха за съдбата на самолета, да се щурмува или не, докато се опитваха да решат дали да отстъпят или не за сметка на живота на други хора, около самолета се спусна дълбока тишина и това беше малко преди да почнат миражите.

В началото имаше постоянен поток от събития, квартетът похитители, наелектризиран, нервен, готов да стреля. Това бяха най-лошите мигове, мислеше си Чамча, докато деца плачеха и страхът се разливаше като петно, тук можем всички да ритнем камбаната. След това бяха овладени, трима мъже и една жена, всички стройни, всички без маски, всички хубави, те също бяха актьори, сега бяха звезди, стрелящи или падащи и имаха собствени сценични имена. Дара Сингх, Бута Сингх, Ман Сингх. Жената беше Тавлеен. Жената в съня бе анонимна, сякаш спящото въображение на Чамча нямаше време за псевдоними; но подобно на нея, Тавлеен говореше с канадски акцент, изгладен с онези издайнически заоблени о-та. След като самолетът кацна край оазиса Ал-Замзам, на пътниците, които наблюдаваха своите похитители с натрапчивото внимание, което се отделя на кобра от неподвижна мангуста, стана ясно, че има нещо нагласено в красотата на тримата мъже, някаква аматьорска любов към риска и смъртта, която ги караше често да се появяват на отворените самолетни врати и да се излагат на професионалните снайперисти, които би трябвало да се крият сред палмовите дървета на оазиса. Жената се държеше настрана от подобни глупости и изглежда се сдържаше да не хока тримата си колеги. Тя изглеждаше безразлична към собствената си красота. Саладин беше поразен, че младите мъже бяха твърде придирчиви, твърде нарцистични, за да искат кръв по ръцете си. Щеше да им бъде трудно да убиват; бяха тук, за да се показват по телевизионните екрани. Но Тавлеен беше тук по работа. Той я държеше под око. Мъжете не знаят, мислеше си той. Те искат да се държат по начина, по който се държат похитителите във филмите и по телевизията; те реалистично имитираха груб образ за самите себе си, те са червеи, поглъщащи опашките си. Но тя, жената, знае… докато Дара, Бута, Ман Сингх крачеха важно и се надуваха, тя утихна с очи, обърнати навътре, и уплаши до смърт пътниците.

Какво искаха? Нищо ново. Независима родина, религиозна свобода, освобождение на политическите затворници, справедливост, откуп, сигурен конвой до страна по техен избор. Мнозина от пътниците започнаха да им съчувстват, въпреки че бяха под постоянна заплаха от екзекуция. Ако живееш през двадесетия век, не ти е трудно да се видиш в тези по-отчаяни от теб, които искат да го формират според своята воля.

След като кацнаха, похитителите освободиха всички, освен петдесет от пътниците, решавайки, че петдесет е най-голямата бройка, която биха могли удобно да надзирават. Жени, деца, сикхи, всички бяха освободени. Оказа се, че Саладин Чамча беше единственият член на трупата Просперо Плейърс, на когото не беше дадена свобода; той откри, че се поддава на извратената логика на обстоятелствата, и вместо да се чувства разстроен от това, че е задържан, той се радваше, че е видял гърба на държалите се невъзпитано негови колеги; добро освобождаване от лош боклук, мислеше си той.

Ученият сътворист^[74] Юджийн Думздей беше неспособен да понесе осъзнаването, че похитителите не възнамеряват да го освободят. Той стана, люлеейки се от голямата си височина като небостъргач по време на ураган, и започна да крещи истерични безсмислици. Поток от лига течеше от ъгълчето на устата му; той трескаво я облизваше с език. Сега просто спрете дотук, момченца, сега, по дяволите, като казвам стига, СТИГА, как, откъде ви хрумна и така нататък, в плен на своя кошмар наяве, той продължаваше да се лигави, без да спира, докато един от четиримата, очевидно това беше жената, дойде, замахна с приклада на пушката си и счупи мелещата му челюст. И още по-лошо: тъй като олигавеният Думздей си ближеше устните и челюстта му бе затворена с удар, върхът на езика беше отрязан и кацна в скута на Саладин Чамча; бързо последван от бившия си собственик. Юджийн Думздей падна безезичен и безчувствен в прегръдката на актьора.

Юджийн Думздей доби своята свобода, изгубвайки езика си; убедителят успя в убеждаването на своите тъмничари, отстъпвайки своя инструмент за убеждаване. Те не искаха да се грижат за ранен човек, опасност от гангрена и така нататък, и така той се присъедини към масовото изселване от самолета. През тези първи диви часове съзнанието на Саладин Чамча продължи да подхвърля въпроси за подробностите, това автоматични пушки ли са или автомати, в коя част на тялото е възможно да бъдеш прострелян и въпреки това да оцелееш, колко уплашени трябва да са четиримата, колко изпълнени от собствените си смърти… щом Думздей си отиде, той очакваше, че ще седи сам, но дойде един мъж и седна на бившето място на сътвориста, казвайки, нали нямаш нищо против, яр, в подобен цирк момчетата се нуждаят от компания. Беше филмовата звезда Джебраил.

* * *

След първите нервни дни на земята, през които тримата млади похитители с тюрбани стигаха опасно близо до границата на лудостта, крещейки в пустинната нощ, копелета, елате ни хванете или друго, о, Боже, о, Боже, ще пратят шибаните командоси, американските майкоебци, яр, и британските сестроебци — моменти, в които останалите заложници затваряха очи и се молеха, защото се страхуваха най-много, когато похитителите показваха признаци на слабост — всичко се успокои в нещо, което започна да се възприема като нормалност. Два пъти на ден самотно транспортно средство караше храна и вода за „Бостан“ и ги оставяше на асфалта. Заложниците трябваше да внасят кашоните, докато похитителите стояха на сигурно място в самолета и ги наблюдаваха. Извън това ежедневно посещение нямаше връзка с външния свят. Радиото беше замлъкнало. Сякаш произшествието беше забравено, сякаш беше твърде неудобно и просто беше изтрито от летописа.

— Копелетата ни оставят да се скапем — изпищя Ман Сингх и заложниците охотно се присъединиха. Хиджраси! Чутиаси!^[75] Лайна!

Те бяха обгърнати в горещина и тишина и сега привиденията започнаха да блещукат в ъгълчетата на очите им. Най-напрегнатият от заложниците, млад мъж с козя брадичка и късо подстригана къдрава коса, се събуди на разсъмване, пищейки от страх, защото беше видял скелет, яздещ камила по дюните. Други заложници виждаха цветни кълба, висящи в небето, или чуваха маха на гигантски крила Тримата похитители мъже изпаднаха в дълбоко фаталистично униние. Един ден Тавлеен ги събра на съвещание в отдалечения край на самолета; заложниците чуваха ядни гласове.

— Тя им казва, че трябва да дадат ултиматум — каза Джебраил Фаршпта на Чамча. — Един от нас трябва да умре или нещо такова. — Но когато мъжете се върнаха, Тавлеен не беше с тях и сега унинието в очите им беше обагрено от срам — Изгубиха смелостта си — прошепна Джебраил. — Никой нищо не може да направи. Какво остава на Тавлеен биби? Нула. Историята фунтош^[76].

Какво направи тя:

За да докаже на заложниците и на своите другари похитители, че идеята за неуспех или предаване никога няма да отслаби нейната решителност, тя се появи от временното си убежище в коктейлния бар на първа класа и застана пред тях като стюардеса, показвайки как да се действа при опасност. Но вместо да си сложи спасителна жилетка и да вдигне свирещи само-надуваеми спасителни пояси и така нататък, тя бързо вдигна свободната черна джелаба^[77], която беше единствената й дреха, и остана пред тях напълно гола, така че можеха да видят целия арсенал по тялото й, гранатите, подобни на допълнителни гърди, загнездени в цепката между тях, динамита, завързан около бедрата й, точно както беше в съня на Чамча. След това тя отново облече робата си и каза със своя слаб океански глас.

— Когато се роди велика идея, велика кауза, задават й се определени решителни въпроси — измърмори тя. — Историята ни пита: каква кауза сме ние. Безкомпромисни, абсолютни, силни или ще се покажем опортюнисти, които правят компромиси, обръщат се според вятъра и се предават? — Нейното тяло беше отговорът й.

Дните продължаваха да текат. Затворените, кипящи обстоятелства на пленничеството му, едновременно близки и далечни, караха Саладин Чамча да иска да спори с жената, непреклонността също може да бъде мономания, искаше да каже той, може да бъде тирания, може също да бъде крехка, докато онова, което е гъвкаво, може и също да е човешко и достатъчно силно да бъде трайно. Но естествено нищо не каза, изпадна във вцепенението на дните. Джебраил Фаришта откри в джоба на седалката пред себе си брошура, писана от заминалия Думздей. По това време Чамча беше забелязал решителността, с която филмовата звезда се съпротивляваше на началото на съня, така че не беше чудно да го видиш да рецитира и запаметява изреченията от диплянката на сътвориста, докато тежките му клепачи се спускаха все повече и повече, докато не ги насилеше да се отворят отново широко. В диплянката се разказваше, че дори и учените да са се заели с преоткриването на Бог, след като са доказали съществуването на единствена обединена сила, в която електромагнетизмът, гравитацията и силните и слабите енергии на новата физика са само отделни аспекти, аватари, може да се каже, или ангели, тогава какво бихме имали, ако не най-старото от всички неща, върховно същество, контролиращо цялото сътворение…

— Знаеш ли, онова, което казва приятелят ти, е, че ако трябва да избираш между някакъв вид безтелесно силово поле и истинския жив Бог, ти кое би избрал? Добра идея, нали? Не можеш да се молиш на електрически ток. Няма смисъл да молиш вълнова форма за ключа от рая. — Той затвори очи, после отново ги отвори. — Всичко това са празни приказки — каза Джебраил яростно. — Гади ми се.

След първите дни Чамча вече не усещаше лошия му дъх, защото никой в този свят на пот и опасения не миришеше по-добре. Но лицето му беше невъзможно да се пренебрегва, щом големи морави ивици от неговото будуване избликваха от очите му като петролни разливи. Тогава най-сетне съпротивата му свърши и той рухна на рамото на Саладин и спа четири дни, без нито веднъж да се събуди.

Когато отново възвърна съзнанието си, той откри, че Чамча с помощта на мишоподобния заложник с козята брадичка, някой си Джаландри, го беше преместил на една празна редица седалки в централния блок. Той отиде в тоалетната да уринира в продължение на единадесет минути и се върна с истински страх в очите. Отново седна до Чамча, но не каза нито дума. Две нощи по-късно Чамча го чу отново да се бори с приближаването на съня. Или както излезе: със сънищата.

— Десетият най-висок връх в света — го чу Чамча да мърмори, — е Ксиксабангма Фенг, осем нула едно три метра. Анапурна — девет осемстотин седемдесет и осем. — Или започваше от другия край: — Първо Джомолунгма, осем осем четири осем. Второ К2, осемдесет и шест единадесет. Канченджунга, осемдесет и пет деветдесет и осем, Макалу, Дхаулагири, Манаслу. Нанга Парбатс размери осем хиляди сто двадесет и шест.

— Изброяваш осемхилядниците, за да заспиш? — попита го Чамча. — По-големи от овце, но не толкова много.

Джебраил Фаришта му хвърли заплашителен поглед; след това сведе глава; взе решение.

— Не за да заспя, приятелю. За да остана буден.

* * *

Тогава Саладин Чамча откри защо Джебраил Фаришта е започнал да се страхува от съня. Всеки се нуждае от някого, за да говори, а Джебраил не беше говорил с никого за това, което се случи, след като беше ял нечистите свине. Сънищата бяха започнали същата нощ. В тези видения той винаги присъстваше, но не като той самия, а като свой съименник, и нямам предвид играейки роля, Спуно, аз съм той, той е аз, аз съм проклетият архангел, самият Джебраил, огромен като проклетия живот.

Спуно. Подобно на Зейнат Вакил, Джебраил беше реагирал с веселие на съкратеното Саладиново име. „Бхай, брей. Наистина ме разсмиваш. Разсмиваш до червено. Щом сега си една английска чамча, така да бъде. Мистър Сали Спун. Това ще бъде нашата малка шега.“ Джебраил Фаришта имаше способността да не забелязва, когато ядосва хората. Спун, Спуно, стари ми приятелю: Саладин ги мразеше всичките. Но нищо не можеше да направи. Освен да мрази.

Може би беше заради прякорите, може би не, но Саладин сметна откровенията на Джебраил за патетични, несъизмери-ми с очакванията му, какво толкова странно, ако сънищата му го характеризират като ангел, сънищата правят всяко проклето нещо, разкриват ли нещо повече от банален вид его-мания? Но Джебраил се потеше от страх:

— Важното, Спуно — пледираше той, — е, че всеки път, когато заспя, сънят започва оттам, където е свършил. Същият сън на същото място. Сякаш някой просто е натиснал паузата на видеото, докато е излязъл от стаята. Или, или. Ако той е типът, кой е буден, и това е проклетият кошмар. Неговият проклет сън: ние. Тук. Всичко това. — Чамча се втренчи в него. — Наистина лудост — каза той. — Кой знае дали ангелите изобщо спят, да не говорим за сънуване. Звучи налудничаво. Прав ли съм?

— Да. Звучиш налудничаво.

— Тогава какво, по дяволите — изстена той, — става в главата ми?

* * *

Колкото по-дълго прекарваше, без да спи, толкова по-приказлив ставаше, той започна да забавлява заложниците, похитителите, както и овехтелия екипаж на полет 420, тези надменни преди стюардеси и бляскав палубен персонал, които сега изглеждаха печални и като проядени от молци в един ъгъл на самолета, губейки дори първоначалния ентусиазъм за безкрайни игри на думи — със своите все по-ексцентрични теории за прераждането, сравнявайки тяхното временно пребиваване на тази писта край оазиса Ал-Замзам с един втори период на бременност, казвайки на всички, че те всички са мъртви за света и в процес на регенериране, направени наново. Тази идея сякаш малко го поразвесели, въпреки че караше много от заложниците да желаят да го обесят, и той скочи на една седалка, за да обясни, че денят на тяхното освобождение ще бъде денят на тяхното ново раждане, образец на оптимизъм, който успокои публиката му.

— Странно, но е истина! — изкрещя той. — Това ще бъде денят нула и понеже всички ще споделим рождения ден, ние всички ще бъдем на точно същата възраст от този ден насетне до края на живота ни. Как го наричате, когато петдесет деца излязат от една и съща майка? Бог знае. Петдесетзнаци. Проклятие!

За обезумелия Джебраил прераждането беше термин, под чиято защита се събираха, вдигайки вавилонска глъчка, множество идеи: феникс-от-пепелта, възкресението на Христос, трансмиграцията в мига на смъртта на душата на Далай Лама в тялото на новородено дете… подобни неща се смесваха с аватарите на Вишну, метаморфозите на Юпитер, който бе подражавал на Вишну, приемайки формата на бик; и така нататък, включвайки, разбира се, напредъка на човешките същества чрез последователни цикли живот, веднъж като хлебарки, веднъж като царе към блаженството на никакви връщания повече. За да бъдеш родея наново, първо трябва да умреш. Чамча не си направи труда да възрази, че в повечето от примерите, които даваше в монолозите си, превращението не изискваше смърт; в новата плът се влизаше през други врати. Джебраил в пълен полет, с ръце, махащи като властни криле, не търпеше прекъсвания.

— Старото трябва да умре, разбрахте ли ме, или новото не може да бъде каквото и да е.

Понякога тези словоизлияния завършваха със сълзи. Фаришта в своето изтощение отвъд изтощението изгубваше контрол и поставяше своята хълцаща глава на рамото на Чамча, докато Саладин — продължителното пленничество разяжда определени неохоти сред пленниците — гладеше лицето му и го целуваше по темето, хайде, хайде, хайде. В други случаи раздразнението на Чамча убиваше най-доброто у него. Когато Фаришта цитира за седми път стария виц за Грамши, Саладин изкрещя в безсилие, може би това се случва с теб, голяма уста, старото ти аз умира и този твой ангел от сънищата се опитва да бъде роден в твоята плът.

* * *

— Искаш ли да чуеш нещо наистина щуро? — След сто и един дни Джебраил предложи на Чамча още признания. — Искаш ли да знаеш защо съм тук? — И така и така му каза. — Заради една жена. Да, шефе. Заради проклетата любов на проклетия ми живот. С която прекарах общо три точка пет дни. Не доказва ли това, че наистина съм смахнат? QED^[78], Спуно, стари приятелю. — И: — Как да ти го обясня? Три дена и половината от един, колко дълго ти трябва, за да разбереш, че се е случило най-хубавото, най-дълбокото, онова, което трябва-да-е-то? Кълна се: когато я целунах, там имаше проклети шибани искри, жар, вярваш или не, тя каза, че е статичното електричество в килима, но аз съм целувал мацки в хотелски стаи и преди и това определено беше първата, определено едната и единствената. Проклети електрошокове, човече, трябваше да отскоча назад с болка.

Липсваха му думи да я изрази, неговата жена от планински лед, да изрази как е било в мига, когато животът му бе на парчета в краката му и тя се превърна в неговото значение.

— Не разбираш — отказа се той. — Може би никога не си срещал човек, за когото да прекосиш света, заради когото да оставиш всичко, да излезеш: и да се качиш на самолета. Тя се е качвала на Еверест, човече. Двадесет и девет хиляди и два фута или може би двадесет и девет, едно четири едно. Право до върха. Да не мислиш, че не мога да се кача в джъмбото за жена като тази?

Колкото по-силно Джебраил Фаришта се опитваше да обясни своята мания по катерачката Алилуя Коун, толкова повече Саладин се опитваше да извика спомена за Памела, но тя не искаше да дойде. Първо щеше да е Зейни, която го посещаваше, нейната сянка, и след известно време нямаше изобщо никой. Страстта на Джебраил започна да изпълва Чамча с див гняв и безсилие, но Фаришта не го забелязваше, тупваше го по гърба, развесели се Спуно, няма да трае още дълго.

* * *

На сто и десетия ден Тавлеен отиде до малкия заложник с козята брадичка, Джаландари, и помаха с пръст. Нашето търпение е изчерпано, обяви тя, изпращахме няколко пъти ултиматуми без отговор, време е за първото жертвоприношение. Тя използва тази дума: жертвоприношение. Погледна Джаландари право в очите и произнесе смъртната му присъда:

— Ти си първи. Ренегатско копеле. — Тя нареди екипажът да се приготви за излитане, нямаше да рискува щурмуване на самолета след екзекуцията и с насочения си пистолет буташе Джаландари към отворената предна врата, докато той пищеше и молеше за милост.

— Тя има остри очи — каза Джебраил на Чамча. — Той е подстриган сирд^[79].

Джаландари се беше превърнал в първата мишена заради решението си да се откаже от тюрбана и да подстриже косата си, което го направи предател на вярата му, един подстриган сирдарджи. Окосен сирд. Десетбуквена присъда; без обжалване.

Джаландари беше паднал на колене, петна се разрастваха по дъното на панталоните му, тя го влачеше към вратата за косите. Никой не помръдваше. Дара Бута Ман Сингх обърнаха глави от живата картина. Той коленичи с гръб към отворената врата; тя го накара да се обърне, застреля го в тила и той политна към асфалта. Тавлеен затвори вратата.

Ман Сингх, най-младият и най-неспокойният от квартета, й извика:

— Сега къде отиваме? На някое проклето място, където със сигурност ще изпратят командосите. Сега сме гъски за отстрелване.

— Мъченичеството е привилегия — каза тя меко. — Ние трябва да сме като звезди, като слънцето.

* * *

Пясъкът отстъпи на снега. Зимна Европа под своя бял преобразуващ килим, призрачно бяло проблясване в нощта. Алпите, Франция, бреговата линия на Англия, бели канари, издигащи се над побелелите ливади. Мистър Саладин Чамча си нахлупи едно преждевременно бомбе. Светът беше преоткрил полет А 1–420, Боинга 747 „Бостан“. Радарите го следяха, радиосъобщения пукаха. Искате ли разрешение за кацане? Но разрешение не беше поискано. „Бостан“ кръжеше над английското крайбрежие като гигантска морска птица. Чайка. Албатрос. Индикаторите за горивото се наклониха към нулата.

Когато избухна битката, тя изненада всички пътници, защото сега тримата мъже-похитители не спореха с Тавлеен, нямаше яростен шепот за горивото, за какво мамка му правиш, а мълчаливо отдръпване, те дори не говореха един с друг, сякаш бяха изгубили надежда, и тогава Ман Сингх беше този, който се пропука и тръгна за нея. Заложниците гледаха битката до смърт, неспособни да се почувстват въвлечени, защото едно любопитно отдръпване от действителността се беше спуснало върху самолета, един вид непоследователна безотговорност, един фатализъм, може да се каже. Те паднаха на пода и нейният нож мина нагоре през стомаха му. Това беше всичко, с една краткост, прибавена към привидната му маловажност. Тогава в мига, когато стана, сякаш всички се събудиха, на всички стана ясно, че наистина не се шегува, че ще го направи, изцяло, тя държеше в ръката си жицата, която свързваше всички игли на всички гранати под дрехата й, всичките тези съдбоносни гърди, и въпреки че в този момент Бута и Дара се втурнаха към нея, тя все пак дръпна жицата и стените рухнаха полуразрушени. Не, не смърт: раждане.

Бележки

[1] На урду и персийски името означава Гавриил Ангела. ↑

[2] Обичайното му значение е на „свят стар човек“, но Рушди го използва със значение на „млад човек“, а в определени случаи на мистър или сър. ↑

[3] Класическа персийска поетична форма. ↑

[4] Брат. ↑

[5] Приятел. ↑

[6] Единият от традиционните два рая в исляма. Другият е Гюлистан. ↑

[7] Буквално „чужда страна“, използвано като име за Англия. ↑

[8] Чамча означава лъжица на хинди (на англ. spoon, оттам прякора Спуно) и човек, казващ на всичко „да“. ↑

[9] Преводът на стиховете е на Любен Лачански. ↑

[10] Жан Батист Ламарк (1744–1829) — френски естествоизпитател, който защитава теорията, че характеристики, придобити от живи организми по време на живота им, могат да бъдат наследявани от техните поколения. ↑

[11] От първия стих на „Властвай, Британия!“ ↑

[12] Ал-Лат, Манат, Уза — предислямски богини, почитани в Мека в собствени храмове. ↑

[13] Изобразява известен индийски режисьор под псевдоним, съставен от типично индийско име и инициалите на известния американски режисьор Дейвид Уорк Грифит. ↑

[14] Внезапно. ↑

[15] Тантризмът е религиозна традиция, популярна в Тибет и Северна Индия, която включва разточителни сексуални изображения. ↑

[16] Х–XI в. сл.Хр. ↑

[17] Свити на ръка цигари. ↑

[18] Прислужница. (Бел. прев) ↑

[19] Индийската национална правителствена телевизия. ↑

[20] Р. Лалик (1860–1945) — френски дизайнер на елегантни скъпоценности и вещи. ↑

[21] Безценна традиционна индуистка скулптура от времето на династия Чола (IX-XII в.), изобразяваща Шива, танцуващ в огнен кръг. ↑

[22] В инд. митология любовниците на Кришна, пастирки. ↑

[23] Смокиновото дърво, под което Сидхарта Гаутама, историческият Буда, постига просветление. ↑

[24] Акбар Великолепни, владетел на Индия през XVI в., и неговият военачалник, министър и поет. ↑

[25] Аватара — спускане, инкарнация. ↑

[26] Град в Махараштра, дом и комуна на Бхагаван Шри Раджниш, по-късно наречен Ошо. ↑

[27] Свещеният Коран, 37:103. ↑

[28] Леко блюдо или закуска. ↑

[29] Съдини за гореща храна, разнасяна от дабавала. ↑

[30] Водачи. ↑

[31] Зъл демон, чудовище. ↑

[32] Свободният край на сарито, който обикновено се носи през рамо. ↑

[33] Ани Безант (1836–1901) — английска теософка. ↑

[34] Древни приказки ↑

[35] Син на Шива и Парвати. ↑

[36] „Господарят Ганеша“. ↑

[37] Отдалечен град в Северозападен Раджастан, изграден от пясъчник през 1156 г. ↑

[38] Прословут плейбой от египетското кралско семейство. ↑

[39] Еврейка. (Бел прев.) ↑

[40] Бяла жена. ↑

[41] „Добре де“ на бомбайски сленг. ↑

[42] Актьорите не са хора. ↑

[43] Поклонничество към богиня, подобна на Кали, в Южна Индия. ↑

[44] Зороастрийски потомци на персийски бежанци, заселили се в Бомбай. ↑

[45] Типична индийска дреха от сгънат плат, носена от мъжете като набедрена превръзка. ↑

[46] Мери I (1516–1558) — първата кралица, управлявала Англия, и наречена Кървавата Мери заради преследването на протестантите в опит за връщане на католицизма в Англия. ↑

[47] Бесилките, където преди са провеждани екзекуциите. ↑

[48] Чанакя Вишнугупта — легендарен съветник на принцове, включително Чандрагупта, първия император, носещ това име. ↑

[49] Индийските noli-me-tangere растения за разлика от европейските наистина се повреждат. ↑

[50] Буквално „безпричинно разрушена“. ↑

[51] Див недодялан човек. ↑

[52] Мери Куонт е водеща модистка през 60-те в Лондон и създава прическа, подобна на шапка. (Бел.прев.) ↑

[53] Алкохолно питие, подправено с пургатив или наркотик. ↑

[54] Знаменито обозначение за човешко месо в Южния Пасифик. (Бел.прев.) ↑

[55] Англичанин или английски език. (Бел.прев.) ↑

[56] Традиционна дълга риза, носена от индийците. ↑

[57] Пречистено масло. (Бел.прев.) ↑

[58] Хижра технически са транссексуални, чрез грубо оперативно преобразуване на мъжки гениталии в женски. ↑

[59] Героиня от комикс. ↑

[60] Коптори. (Бел.прев.) ↑

[61] Дясна националистична индуистка партия, често отговорна за междуобщностно насилие. ↑

[62] Войнствен профсъюзен лидер. ↑

[63] Джайнизъм (санскр.) — неортодоксална индийска религия, която отхвърля авторитета на ведите. ↑

[64] Малък хотел, почти колиба. ↑

[65] Улични игри. (Бел.прев.) ↑

[66] Мюсюлманска годежна церемония. ↑

[67] Тъмнокожите дравиди, които живеят в Южна Индия, традиционно се смятат за по-нисши от по-светлите арии от Севера. ↑

[68] Амитаб Бачан — мегазвезда в индийското кино през 70-те години. ↑

[69] Милионер. ↑

[70] Общ термин, който обхваща жертвоприношения, молитви и други действия на почит в индуизма. ↑

[71] Раджа Рави Варма (1848–1906) пръв въвежда рисуването с маслени бои в Индия и европейския реалистичен стил. (Бел. прев). ↑

[72] Нанди е превозното средство на Шива. ↑

[73] Традиционни индийски храмови танцьорки. ↑

[74] Защитаващ доктрина, твърдяща, че различните форми на живот и светът са сътворени от Бог. ↑

[75] Евнуси, ебачи. ↑

[76] Свърши. ↑

[77] Свободна роба с качулка, носена в Северна Африка. ↑

[78] Quod erat demonstrandum — което трябваше да се докаже. ↑

[79] Вярващите сикхи никога не подстригват косата или брадата си, особено наследствените благородници — сирди. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Салман Рушди Сатанински строфи (3)

Метаданни

Данни

Сатанински строфи

Информация

История

Сваляне / Връзки

I. АНГЕЛЪТ ДЖЕБРАИЛ

— 1 —

— 2 —

— 3 —

— 4 —

Салман Рушди
Сатанински строфи (3)