Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Satanic Verses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (27 януари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (1 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Гуторанов и син“, 1999

Асен Георгиев, преводач

Любен Лачански, преводач на стиховете


АФЕРАТА РУШДИ

Салман Рушди се ражда през 1947 г, в Бомбай. Родителите му са заможни и образовани мюсюлмани, В дома му се говори на урду и английски, а малкият Салам (както галено го наричат в детинството) бързо овладява богатството и на двата езика. Момчето е будно и отрано има влечение към книгите, като изключително го пленяват великолепните приказки в 1001 нощ. Началното си образование Рушди започва в училище на британски мисионери, а на 13 години вече е стипендиант в Албиона. След завършването на задължителния курс постъпва в Кралския колеж в Кеймбридж.

Както и трябва да се очаква, обучението на Острова видимо променя неговите схващания за религията, която никога не е играла твърде голяма роля в семейството му. След завършването на колежа бъдещият писател се връща в Карачи, където се е установила фамилията. Тук започва работа в телевизията, но успехът бяга от него и той решава да се върне в Европа. Отново в Англия Рушди се пробва на актьорското поприще, играейки за театрална трупа в Кенингтън. Опитва късмета си и като автор на рекламни текстове при Оггиви и Мейтърс и Чарлз Бейкър, но през цялото време се занимава с литературно творчество.

Първото произведение на С. Рушди, Книга за Пир, излиза през 1972, а през 1975 г. следва фантастичният роман Гримус, за който авторът черпи идеи от суфистката поема от 12 в. Съвещанието на птиците. Следващият роман на Рушди Среднощни деца (1981 г.) получава една от най-престижните английски литературни награди — Букър, като наскоро организационният комитет обяви, че романът на Рушди е най-доброто произведение, награждавано през 25-годишното съществуване на приза. Романът му спечелва световна известност и омразата на официална Индия (където е забранен), — заради неласкавия портрет на Индира Ганди и нейния син Санджив, забъркан в противоречива програма за стерилизация. В следващия роман Срам (1983 г.) главни герои са членовете на богато семейство. Авторът използва семейната история като метафора на Пакистан, където книгата е забранена. През 1988 г. Рушди печели наградата Уайтбред за четвъртия си роман — Сатанински строфи. Книгата е забранена в Индия и Южна Африка и горена по улиците в Брадфорд, Йоркшир. Когато аятолах Хомейни призовава ревностните мюсюлмани да екзекутират писателя и издателите на книгата, Рушди е принуден да се скрие. По това бреме един от помощниците на Хомейни предлага 1 млн. долара за главата на писателя. През 1993 г. норвежкият издател на Рушди Вилям Нигаард е прострелян 4 пъти в гърба и едва оживява, а японският преводач на романа е убит. През 1997 г. наградата за главата на автора е удвоена, а през 1998 г. главният прокурор на Иран Мортеза Мокдале поднови смъртната присъда. През 1990 г. Рушди публикува есето Добросъвестно, за да омиротвори критиците си с извинение, в което потвърждава уважението си към исляма. Но иранските духовници не отменят присъдата. Последната Въздишка на мавъра (1995 г.) е центриран около съвременната история на Индия и изследва дейността на десните индуистки терористи, насочени срещу индийските мюсюлмани от низшите касти. Действието на Почвата под краката й (1999 г.) се развива сред хедонистични рокзвезди, размесвайки разказа с митология и елементи от научната фантастика. След религиозната смъртна присъда Рушди живее извън обществото, криейки се от убийци, но продължава да пише и публикува. Женен е два пъти. През 1976 г. за Клариса Луард и през 1988 г. за американската писателка Мериън Уигинс, но този брак се разпада заради наложения им нелегален живот. През септември 1998 г. иранското правителство заяви, че държавата няма да изпълни фетвата или да окуражава някой да го стори. Но през февруари 1999 г. аятолах Хасан Саней обеща награда от 2,8 млн. долара за убийството на писателя.

 

В една зимна утрин малко преди разсъмване високо над Ламанша се взривява един джъмбоджет. Сред отломките две фигури падат към океана без парашути: Гавраил Фаришта, легендарната индийска филмова звезда, и Саладин Чамча, човекът с хилядата гласове, постигналият всичко яростен англофил, вкопчени един в друг, те фучат надолу и накрая са изхвърлени живи на покрития със сняг пясък на английския бряг. Чудо, но двойствено, защото скоро става ясно, че върху им се стоварват любопитни промени. Изглежда Гавраил е придобил ореол, докато за ужас на Саладин краката му стават по-космати, стъпалата му се превръщат в копита и от слепоочията му избиват рога. Така започват нашумелите Сатанински строфи. Гавраил и Саладин са протагонисти във Вечната борба между Доброто и Злото. Но кое какво е? Може ли демоните да са ангелоподобни? Може ли ангелите да са преоблечени демони? Докато двамата мъже падат през разказа, както и през времето и пространството към своя финален сблъсък, ние ставаме свидетели на цикъл необикновени истории, приказки за любов и страст, предателство и вяра: историята на Айша, обвитата в пеперуди визионерка, която повежда цяло индийско село на невъзможно поклонение; на Алилуя, алпинистката, преследвана от дух, който я подтиква да предприеме самоубийствен опит за самотно изкачване на Еверест; на убийства, метаморфози и безредици в един Лондон, видим, но незабелязван; и разбира се, историята на Махунд, пророка на Джахилия, града от пясък; Махунд, получателят на едно откровение, в което сатанински строфи се смесват с божествени. В тази прилична на голям кръговрат книга, където минало и бъдеще яростно се преследват, Салман Рушди ни повежда на епическо пътешествие сред сълзи и смях, на вълшебни истории и учудващи полети па фантазията, едно пътешествие към Злото и Доброто, които лежат неделими като сиамски близнаци в сърцата на жени и мъже.

Любен Лачански

 

 

В един все по-фундаменталистки свят изразяването на нови вярвания става все по-опасно, особено ако това предположение предизвиква една вече кодифицирана истина. Новите мислители, които недвусмислено предизвикват статуквото, попадат под строгата лупа на двете крайности: десните преторианци и либералните леви едногласно отричат и отлъчват всяко ново изражение като безсрамно, особено ако предизвиква някакво страстно религиозно или политическо вярване. Реакцията срещу Сатанински строфи на Салман Рушди се изразяваше главно в моралното възмущение на вярващи мюсюлмани и строго неприемане от уважавани творци. Рушди отблъсна много от световните религиозни общности, политически режими и културни братства с публикувания през 1989 г. роман за съвременния свят и раждането на една непрестанно растяща религия — исляма.

По подобен начин публикуваният през 1939 г. роман на Михаил Булгаков Майсторът и Маргарита хвърля хетеродоксален поглед върху генезиса на християнството и света на комунистическа Москва от 20-те години. Той също богохулства срещу едно религиозно чувство, поставяйки под въпрос произхода на религия, която милиони по света смятат за свещена Двата романа споделят общата загриженост за ролята на твореца в съвременното общество. Трябва ли той да бъде пионка на държавата, писач на пропаганда и защитник на благословените от държавата цели, или трябва да пренебрегва утвърдените от нея истини 6 търсене на своята собствена no-висша действителност? Ако творецът избере този път, каква стойност имат продуктите на неговото творчество за обществото или човечеството изобщо? Каква е и отговорността на индивида при интерпретирането на работата на твореца? Може ли индивидът да решава какви са достойнствата на неговата творба или това решение трябва да бъде санкционирано от държавата? Тези естетически проблеми се дебатират откакто човечеството за пръв път започва да произвежда изкуство. В Диалозите си Платон, един от първите естети б света, засяга тези въпроси и разработва системен подход към творчеството и неговата интерпретация. Рушди и Булгаков разглеждат твореца като някой, който разбърква статуквото. Без спорове обществото и която и да е институция (колективна или индивидуална) може да стане самодоволна или предразположена към тирания. Рушди и Булгаков представляват бунтовния и безкомпромисен творец като герой и критикуват и ругаят масите за тяхното безкритично приемане на людски или правителствени визии за истина. Творецът предлага различна истина, която обикновено го излага на присмех, обиди и понякога смърт и дава на наблюдателите пример за индивидуалност. Затова Рушди и Булгаков се възхищават от твореца и неговата творба, тъй като те представляват истината на един индивид. И двамата се отвращават от предаността на немислещите маси към нечие изкуство. Тези размисли са важни за разбирането на двата романа и дават пример за силата и предаността, които са нужни, за да предизвикаш общоприетите вярвания с оригинални мисли. Това е урок, който Животът на Рушди онагледява и кара чувствителните и мисловни читатели да се запитат: Каква идея е той? Каква съм аз?

Джордж Р. Лукас

 

 

Много читатели на Запад смятат романа за бляскава атака срещу религиозния фанатизъм. За много мюсюлмани от Изток и Запад той е злонамерено нападение срещу техните най-съкровени вярвания. Има и други мнения: либерални и консервативни християни не харесват неговата непочтителност, а либералните мюсюлмани не одобряват фетвата срещу Рушди и подкрепят неговото право да публикува и дори се възхищават от творчеството му. Но важният дебат, онзи, който има значение в реалния свят, е между крайностите, а между тях сякаш остава една непреодолима пропаст. Ислямът е религиозна традиция, който в много от най-влиятелните си кръгове съзнателно се стреми към самопречистване от модерните либерални тенденции. Въпреки че съществуват дълги и къси ислямски приказки и има множество високо ценени автори на проза, модерният роман не е удобна литературна форма в мюсюлманския свят. Често той се идентифицира със Запада, с простото забавление и разпуснатите нрави. Освен това мюсюлманските писатели, които създават романи, често са критични към традицията.

Почти фаталното нападение срещу Наджиб Махфуз, египетския носител на Нобелова награда за литература, илюстрира опасностите, пред които са изправени и най-прославените автори в епохата на религиозна поляризация. Можем да сме сигурни, че повечето мюсюлмани се отвращават от подобни атаки Но чувствата, които ги предизвикват, са добре познати в страни като Египет, Иран, Пакистан и дори Турция. За консервативния мюсюлманин ислямът не е просто религия в смисъла, който повечето хора от Запада влагат в този термин — лична вяра, която дарява надежда и утеха в един светски свят. Ислямът е начин на Живот, законник, всеобхващаща културна рамка, в която романите са определено маловажни и потенциално опасни. Това, че един обикновен романист смее да осмива основите на вярата, е нетърпимо. В западната европейска традиция на романите се гледа по съвсем различен начин. След разрушително успешните атаки на Просвещението от XVIII век срещу християнството интелектуалците на Запад почти изцяло зарязаха християнската рамка, като обясняващ всичко светоглед. За мнозина религията се превърна във враг, в потисник на свободомислието, враг на науката и прогреса. Въпреки че и християнството от бреме на бреме поражда радикални форми (например Католическото работническо движение и Освободителната теология) отношението към религията на онзи тип хора, които ценят сериозната литература, е отрицателно. Така наречените католически писатели като Т. С. Елиът и Греъм Грийн по-често изразяват съмнения, отколкото вяра. И дори най-великият християнски роман — Братя Карамазови на Фьодор Достоевски — е толкова мъчителен в изследването на предизвикателствата на вярата, че вероятно е отблъснал повече хора от нея, отколкото е привлякъл. Защото докато религията се опитва да привилегирова един език над всички останали, романът винаги е бил място за спорове между различни езици, ценности и разкази за променящите се отношения между тях, които са властови отношения. Романът не се опитва да установи привилегирован език, а настоява за свободата да рисува и анализира борбата между различните претенденти за подобни привилегии. Карлос Фуентес нарече романа „привилегирована арена“. Той не претендира за други права, освен да бъде сцената, на която да се провеждат големите дебати за обществото.

През XX век на романа започна да се гледа като на изначално опозиционен и критичен към културата, която го е създала. Той по-скоро предизвиква, а не предлага ценности. Модерните романи са хвалени за тяхната смелост да изобличават лицемерието, да предизвикват традицията, да изследват табуизирани теми. Типичен отговор на фетвата е заявлението на Силвия Албертаци: Свободата на словото е по-важна от обидата, която може да причини една книга. Това изявление е немислимо в дълбоко религиозна култура.

Самият Рушди произхожда от либерално семейство, което не е силно привързано към религиозните традиции: Моите отношения с формалната религиозна вяра са шарени Израснал съм в индийско мюсюлманско семейство и въпреки че и двамата ми родители бяха вярващи, нито един от тях не беше настоятелен или доктринер. Два или три пъти годишно по време на големите религиозни празници намирах кат нови дрехи край леглото си, обличах ги и отивах с баща си на голямата молитва пред Петъчната джамия в Бомбай, за да падам и ставам с множеството, мърморейки неразбираемия арабски, точно както децата католици правят или по-скоро правеха с латинския. През останалата част на годината религията ми минаваше на заден план. Аз имах бавачка-християнка, за която на Коледа украсявахме елха и пеехме песнички за бебето Исус, без да се чувстваме ни най-малко неловко. Моите приятели бяха индуси, сикхи и парси и това не ми се струваше особено важно („В Бога се уповаваме“).

По времето, когато пише романа, той явно не се смята за мюсюлманин. Със сигурност Рушди никога не е бил почитател на онзи вид ислям, който смята, че неверието е криминално престъпление. Той е повлиян от ранния период на западната и източната романистика и като писател е приел Великата модерна гледна точка, че писането на откровено спорна белетристика е мисия, а може би и задължение. Сатанински строфи са друг етап в една постоянна критика на подобен екстремизъм. Обаче онова, което ги направи различни, е, че той избра да критикува не само модерни религиозни водачи като аятолах Хомейни, но посмя да постави под въпрос самите корени на исляма: вдъхновената природа на Корана и авторитета на пророка Мохамед. За един светски европеец критиката на исляма в романа изглежда много мека и експериментална. Но подобна на нея никога не е имало 6 мюсюлманския свят. Имало е свободомислещи и подигравчии, но те са били винаги изцяло несериозни. Изглежда Рушди се е опитал да стане мюсюлманския Волтер, но ислямът никога не е преминавал през етап на „висша критика“, на каквато Западът подложи Библията през последните два века. На светския Запад неговата критика се струва рутинна, но в ислямския Изток тя е неизразима. Модернистките предпоставки, от които произхожда, са неуместни и трудно разбираеми за него. Много мюсюлмански критици твърдят, че Сатанински строфи освен обиден роман е и лоша белетристика.

Смесицата от културни влияния, която Рушди нарича „етнификация“ на културата, е една от най-жизнерадостните страни на неговата творба. Той подхвърля фрази на хинди, арабски и урду, които карат западняка да се чувства малко аутсайдер. До голяма степен романът е критика на западния шовинизъм и на антиимигрантските предразсъдъци. Неговите индийци не са ангели, въпреки че понякога приемат формата на такива. Но никой не е изразил по-точно тази страна на романа от самия Рушди: „Сатанински строфи“ са всичко — това е светът, видян през очите на преселника. Извлечен е от опита от изкореняването, разчленяването и преображението (бавно или бързо, болезнено или приятно), които са обичайното състояние на преселника и от което си мисля, че може да бъде извлечена метафора за цялото човечество.