Ханя Янагихара
Малък живот (8)

2

Една събота малко след като е станал на трийсет и шест, той отваря сутринта очи и изпитва онова странно прекрасно усещане, което понякога го обзема, усещането, когато си дава сметка, че животът му е безоблачен. Представя си Харолд и Джулия в Кеймбридж, как двамата обикалят сънено из кухнята, сипват кафе в нащърбените, позахабени чаши, изтръскват росата по найлоновите пликове, в които са сложени вестниците, и във въздуха Уилем, който пътува към него от Кейптаун. Вижда наум и как Малкълм се притиска към Софи в леглото в Бруклин, а после, тъй като се чувства изпълнен с надежди, и Джей Би, който е на сигурно в леглото си в Долен Ист Сайд и похърква. Тук, на Грийн стрийт, радиаторът издава съскащата си въздишка. Чаршафите миришат на сапун и небе. Над него е цилиндричният метален полилей, който Малкълм е сложил преди месец. Под него е лъскавият черен дъсчен под. Апартаментът — все така невъзможен с просторните си помещения, с възможностите и потенциала си — е тих и негов.

Той насочва пръстите на краката си към долния край на леглото и после ги размърдва така, че да сочат към пищялите му: нищо. Намества гръб върху матрака: нищо. Свива колене към гърдите си: нищо. Нищо не го боли, нищо дори не заплашва да го заболи: тялото отново му принадлежи, ще изпълни каквото му хрумне, без да се оплаква и да го саботира. Той затваря очи не защото е уморен, а защото мигът е съвършен и той знае как да му се наслади.

Тези мигове никога не траят дълго — понякога е достатъчно да седне и веднага сякаш получава удар по лицето, веднага му е напомнено, че той принадлежи на тялото си, а не обратното, — но през последните години, откакто нещата започнаха да се влошават, той хвърля огромни усилия да се откаже от мисълта, че някога ще се оправи, и вместо това се опитва да се съсредоточи върху минутите на облекчение, да бъде признателен за тях, когато и където тялото му реши да му ги предостави. Накрая сяда бавно, после се изправя все така бавно. И пак се чувства прекрасно. Добър ден — решава и тръгва към банята покрай инвалидната количка, разположила се като нацупен великан в ъгъла на стаята.

Приготвя се, после сяда да чака с едни документи от кантората. Като цяло прекарва повечето съботи там — това поне не се е променило от дните на дългите му разходки: о, неговите разходки! Нима именно той е изминавал съвсем сам като коза осемнайсетте километра чак до Горен Ист Сайд и после се е прибирал? — днес обаче има среща с Малкълм, ще го води при шивача си, защото Малкълм ще се жени и му трябва костюм.

Не са съвсем сигурни дали Малкълм наистина се жени. Но мислят, че да. През последните три години двамата със Софи ту късат, ту се събират отново, пак късат и пак се събират. През последната година обаче Малкълм е подхващал пред Уилем въпроса за брака и е питал как мисли той, дали наистина е нещо прекрасно, с Джей Би пък е говорил за накити и се е интересувал дали, когато жените казват, че не харесват диаманти, това наистина е така, или само се намират на приказки, а с него е обсъждал предбрачните договори.

Той бе отговорил възможно най-изчерпателно на въпросите му, а после му беше дал името на един свой колега от Юридическия факултет, адвокат, специалист по семейно право.

— О! — бе възкликнал Малкълм и се беше отдръпнал назад, сякаш той го е пратил при професионален убиец. — Не съм сигурен, че още имам нужда от това, Джуд.

— Добре тогава — отвърна той и си прибра визитката, която Малкълм явно не искаше дори да докосне. — Ако и когато ти трябва, само ми кажи.

Сетне, преди месец, Малкълм го беше попитал дали може да му помогне да си избере костюм.

— Всъщност нямам нито един, представяш ли си? — попита той. — Не мислиш ли, че трябва да имам? Не мислиш ли, че не е зле да започна да търся. И аз не знам, сигурно вече съм по-зрял. Не мислиш ли, че ще е добре за работата?

— Мисля, че изглеждаш страхотно, Мал — отвърна той. — И не мисля, че по отношение на работата ти трябва помощ. Но ако искаш да ти помогна, само кажи, ще го направя с удоволствие.

— Благодаря — каза Малкълм. — В смисъл просто ми се струва, че не е зле да имам. За всеки случай. — Той замълча. — Между другото, не мога да повярвам, че си имаш шивач на костюми.

Той се усмихна.

— Шивачът не е мой — каза. — Просто шие костюми и по една случайност някои са мои.

— Господи — възкликна Малкълм, — Харолд наистина е създал чудовище.

Той — къде ще ходи — се засмя. Но често му се струва, че костюмът е единственото, благодарение на което изглежда нормално. В месеците, когато беше на инвалидна количка, именно костюмите бяха начинът да убеди клиентите си, че е достатъчно подготвен, и в същото време да убеди себе си, че е като всички останали и ако не друго, поне може да се облича като тях. Не се смяташе за суетен, по-скоро беше чистник: когато беше малък, момчетата от дома понякога играеха бейзбол с малчуганите от местното училище, които, за да ги подразнят, си запушваха с пръсти носовете, докато излизаха на игрището.

— Я да се изкъпете! — крещяха. — Смърдите! Смърдите!

Те обаче си се къпеха: всяка сутрин си взимаха задължително душ, разпенваха между дланите си и върху кесиите за баня мазния розов сапун, после се търкаха, а някой от възпитателите крачеше нагоре-надолу пред редицата душове, замахваше с някоя от тънките кърпи към момчетата, които не се държаха добре, и подвикваше на онези, които не се насапунисваха както трябва. Дори сега той се ужасяваше от мисълта да не бъде отблъскващ, неподдържан, мръсен, неугледен.

— Винаги ще бъдеш урод, но това не означава, че не можеш да бъдеш спретнат — все му повтаряше отец Гавриил и макар че отец Гавриил грешеше за много неща, той знаеше, че тук е прав.

Малкълм идва, прегръща го и после както винаги започва да оглежда пространството — проточва като телескоп дългия си врат, обикаля на малък кръг из помещението, насочва поглед като лъч на фар и издава тихи оценяващи звуци.

Той отговаря на въпроса на Малкълм още преди да го е задал:

— Другия месец, Мал.

— Каза го и преди три месеца.

— Знам. Но сега говоря сериозно. Сега имам пари. По-точно ще имам в края на месеца.

— Но вече го обсъдихме.

— Знам. И, Малкълм… невероятно щедро от твоя страна. Но няма начин да не ти платя.

Живееше в апартамента вече над четири години и четири години не бе успял да го ремонтира, понеже нямаше пари, а нямаше пари, защото изплащаше апартамента. Междувременно Малкълм бе направил проект и бе разделил със стени стаите, беше му помогнал да избере канапе, разположило се като сив космически кораб насред всекидневната, бе пооправил някои неща, включително подовете.

— Пълна лудост — беше казал той навремето на Малкълм. — След ремонта ще се наложи да го правиш наново.

Но Малкълм бе отвърнал, че така и така ще го преправя: боята за подове била нов продукт и докато той бъдел готов да започнат ремонта, Малкълм щял да си прави малки експерименти на Грийн стрийт, стига той да не възразявал (а той, разбира се, не възразяваше). Иначе апартаментът като цяло си е същият, както когато той се нанесе в него: дълъг правоъгълник на шестия етаж в сграда в Южен Сохо с прозорци в двата края, едните обърнати на запад, а другите — на изток, както и по цялата южна стена с изглед към паркинг. Неговата стая и баня са в източния край с изглед към ниска сграда на Мърсър стрийт, стаите на Уилем — или най-малкото онова, което той и досега възприема като стаи на Уилем — са в западния край с изглед към Грийн стрийт. В средата на апартамента има кухня, както и трета баня. И между стаите в източния и западния край се простират цели километри пространство с черни подове, които лъщят като клавиши на пиано.

Чувството да притежава толкова много площ още му е непознато, още по-странно е чувството, че е могъл да си я позволи. „Но ти можеш“, се налага да си напомня от време на време, точно както си напомня и в магазина за хранителни стоки, когато се чуди дали да си купи бурканче с любимите си черни маслини, които са толкова солени, че чак му горчат в устата и в очите му избиват сълзите. Когато дойде да живее в града, те минаваха за глезотия и той ги купуваше само по веднъж в месеца — само по една лъскава лъжица. Всяка вечер изяждаше само по една маслинка и докато четеше съдебни искове, я смучеше, та накрая да остане само костилката. „Можеш да си ги позволиш — казва си. — Имаш пари.“ Но пак му е трудно да запомни.

Причината за Грийн стрийт и опаковката маслини, която никога не липсва в хладилника му, е работата в „Роузън Причард и Клайн“, една от най-могъщите и престижни адвокатски кантори в града, където от близо година е и съдружник. Преди пет години тримата със Ситизън и Роудс работеха по дело за измама с ценни книжа в голяма търговска банка на име „Такъри Смит“ и малко след като случаят беше решен, с него се свърза един мъж, казваше се Лушън Войт и както знаеше той, оглавяваше отдел „Съдебни искове“ в „Роузън Причард и Клайн“ — на делото за измама бе представлявал „Такъри Смит“.

Войт го покани да пийнат по нещо. Обясни, че бил възхитен от работата му, особено в съдебната зала. В „Такъри Смит“ също. И преди бил чувал за него — двамата със съдия Съливан се познавали от едно правно списание — и се бил запознал с биографията му. Дали не е обмислял да напусне Прокуратурата и да мине от другата страна на бариерата?

Той щеше да излъже, ако отречеше, че му е минавало през ума. Мнозина около него напускаха. Той знаеше, че Ситизън преговаря с една международна фирма във Вашингтон, окръг Колумбия. Роудс пък се колебаеше дали да не стане юрисконсулт в една банка. Самият той бе получавал предложения за работа от две други фирми и бе отказал и двете. На всички им харесваше в Прокуратурата. Но Ситизън и Роудс бяха по-възрастни от него, Роудс и жена му искаха дете и трябваше да изкарват пари. Пари, пари: понякога не говореха за друго.

И той мислеше за пари — беше невъзможно да не мисли. Всеки път, щом се прибереше след купон у някого от приятелите на Джей Би и Малкълм, Лиспенард стрийт му се струваше още по-жалък, още по-непоносим. Всеки път, щом асансьорът се повредеше и се наложеше той да се качва пеш по стълбището, а после да си почива на площадката, долепил гръб до входната им врата, за да събере сили да влезе вътре, си мечтаеше да живее на място, което е удобно и надеждно. Всеки път, щом застанеше в горния край на стълбите в метрото, за да се приготви за слизането, и стиснал перилата, едвам си поемаше дъх, му се искаше да може да вземе такси. Освен това имаше и други страхове, по-големи страхове: в мрачните си мигове се виждаше като старец с кожа, опъната като ципа върху ребрата му, който още живее на Лиспенард стрийт и тъй като вече не може да ходи, се изтегля на лакти, за да стигне в тоалетната. В това видение той беше сам — нямаше го Уилем, нямаше ги Джей Би, Малкълм, Анди, Харолд, Джулия. Той беше стар, много стар, при него нямаше никого и от немай-къде той трябваше да се грижи сам за себе си.

— На колко години сте? — попита Войт.

— На трийсет и една — отвърна той.

— На трийсет и една сте млад — отбеляза Войт, — но това няма да бъде вечно така. Наистина ли искате да остареете в Прокуратурата? Нали знаете какво казват за заместник-прокурорите: хора, които вече са изживели най-добрите си години. — Заговори му за компенсации и за ускорен път към това да стане съдружник. — Кажете ми само, че ще помислите.

— На всяка цена — обеща той.

И наистина помисли. Не спомена на Ситизън и Роудс — а и на Харолд, понеже знаеше какво ще му каже, — затова пък го обсъди с Уилем и двамата поспориха за очевидните предимства на работата, а също за очевидните недостатъци: дългото работно време (но той и сега се заседява в службата, изтъкна Уилем), еднообразието, вероятността да работи с тъпанари (но ако изключим Ситизън и Роудс, той и сега работи с тъпанари, напомни Уилем). И разбира се, факта, че сега ще защитава същите хора, които през последните шест години е обвинявал: лъжци, измамници и крадци, облечените във власт и привилегии, които се пишат жертви. Той не беше като Харолд и Ситизън, беше здраво стъпил на земята, знаеше, че ако иска да направи кариера като юрист, трябва да е готов да жертва било пари, било нравственост, но пак се притесняваше, че трябва да си затвори очите за онова, което смяташе за справедливо. И в името на какво? За да е сигурен, че няма да се превърне в онзи старец, самотен и болен ли? Струваше му се, че най-ужасната разновидност на себичността, най-ужасната разновидност на егоизма е да загърби онова, което смята за правилно, само защото е уплашен, само защото го е страх да не бъде нещастен и безпомощен.

После, половин месец след срещата с Войт, се прибра един петък много късно вечерта. Беше капнал от умора, онзи ден му се бе наложило да се придвижва с инвалидната количка, защото раната на десния крак го болеше много, и бе изпитал такова облекчение, задето се е върнал у дома, на Лиспенард стрийт, че се беше отпуснал — след броени минути щеше да си бъде вкъщи, щеше да омотае около прасеца си нагорещена в микровълновата печка влажна кърпа за съдове, от която излиза пара, и щеше да си седи на топло. Но когато натисна копчето на асансьора, не чу друго, освен стържене, тихо потракване, каквито машината издаваше, щом се повредеше.

— Не! — изкрещя той. — Не! — Гласът му проехтя във входа и той заблъска с длан по вратата на асансьора: — Не, не, не!

Вдигна куфарчето и го метна на пода, при което от него се разхвърчаха листове. Сградата наоколо тънеше неотзивчиво в тишина.

Накрая той млъкна, засрамен и ядосан, събра листовете и ги върна в куфарчето. Погледна си часовника: беше единайсет. Уилем имаше представление — „На седмото небе“, но вече бе слязъл от сцената. Когато обаче той му звънна по телефона, Уилем не вдигна. Тогава той започна да изпада в паника. Малкълм беше на море в Гърция. Джей Би беше на пленер с други художници. Предишната седмица на Анди му се беше родила дъщеря, Биатрис, беше немислимо той да му звъни. Само на толкова хора бе готов да разреши да му помогнат, само с толкова не се притесняваше да им досажда, само на толкова можеше да позволи да го извлачат нагоре по дългото стълбище.

В онзи миг обаче искаше отчаяно и безразсъдно да се добере до апартамента. Затова стана на крака, пъхна куфарчето под лявата си ръка и след като сгъна инвалидната количка, която бе твърде скъпа, за да я зарязва във входа, я хвана с дясната. Тръгна с усилие да изкачва стълбата, като се подпираше отляво на стената и стискаше количката за спиците. Придвижваше се бавно — налагаше се да подскача на ляв крак, защото внимаваше да не пренася тежестта си на десния и да не се удря с количката по раната. На всяко трето стъпало спираше да си почине. До петия етаж имаше сто и десет стъпала и на петия етаж той трепереше толкова силно, че се наложи да спре и да седи половин час. Отново и отново звънеше на Уилем и му пращаше есемеси. На четвъртото обаждане му остави на гласовата поща съобщение, до което се бе надявал да не стига: „Уилем, наистина имам нужда от помощ. Много те моля, обади се. Много те моля“. Представяше си как Уилем веднага отговаря на обаждането и му казва, че идва незабавно, но чакаше и чакаше, а Уилем не му звънеше и накрая успя да се изправи отново.

Влезе някак в апартамента. Но не помнеше нищо друго от онази нощ и когато се събуди на другия ден, Уилем спеше на килима до леглото му, а Анди — на креслото, което явно бяха довлекли от всекидневната. Езикът му беше издут, гадеше му се, виеше му се свят и той разбра, че Анди явно му е бил инжекция против болката, нещо, което ненавиждаше: дни наред щеше да се чувства замаян и щеше да го мъчи запек.

Когато се събуди отново, Уилем го нямаше, но Анди беше буден и го гледаше вторачено.

— Трябва да се махнеш от този проклет апартамент, Джуд — каза му тихо.

— Знам — отвърна той.

— Какво си мислеше, Джуд? — го попита Уилем по-късно, след като се върна от бакалията; Анди му беше помогнал да отиде до тоалетната — той не можеше да ходи, наложи се Анди да го носи — и после го беше сложил отново да легне, както беше с дрехите от предишния ден, и си беше тръгнал.

След представлението Уилем отишъл на купон и не чул телефона, а когато накрая прослушал съобщенията, се прибрал на пожар, открил го сгърчен на пода и се обадил на Анди.

— Защо не си позвънил на Анди? Защо не си отишъл да ме почакаш в някоя закусвалня? Защо не си се обадил на Ричард? Защо не си се обадил на Филипа, за да й кажеш да ме намери? Защо не си се обадил на Ситизън, на Роудс, на Али, на Фейдра, на някого от Хенри Йънговците, на…

— Не знам — отвърна той нещастно.

Как да обясниш на здрав логиката на болния! Пък и нямаше сили да опитва.

На другата седмица се свърза с Лушън Войт и уточни с него условията за работата. След като вече подписа договора, звънна на Харолд, който мълча цели пет секунди, после си пое дълбоко въздух и подхвана:

— Направо не проумявам, Джуд — рече му. — Наистина. Никога не си ми правил впечатление на печалбар. Такъв ли си? Вероятно да. Справяше се — още се справяш блестящо в Прокуратурата. Там вършиш нещо важно. И се отказваш от всичко това, за да защитаваш кого? Престъпници. Хора облагодетелствани, сигурни, че няма да ги заловят, и през ум не им минава, че това може някога да се случи. Хора, убедени, че законите са писани само за такива, които печелят на година по-малко от милион. Хора, които смятат, че законите се прилагат по расов и имуществен признак.

Той не каза нищо, само остави Харолд да говори все по-развълнувано, защото знаеше, че Харолд е прав. Никога не го бяха обсъждали недвусмислено, но той знаеше: Харолд открай време е смятал, че той ще прави кариера като държавен служител. През годините Харолд говореше с тъга и съжаление за свои талантливи бивши студенти, на които се е възхищавал и които са напуснали работата си — в Прокуратурата, в Министерството на правосъдието, като служебни адвокати, в програми за правна помощ, — за да отидат в частни фирми.

— Обществото не може да се развива, ако хора с блестящи правни умове не работят за това — повтаряше често Харолд и той винаги се съгласяваше с него. И още беше съгласен, затова сега не можеше да се защити. — Не искаш ли да кажеш нещо в свое оправдание? — попита го накрая Харолд.

— Извинявай, Харолд — отвърна той. Харолд си замълча. — Много си ми сърдит — прошепна.

— Не съм ти сърдит, Джуд — възрази Харолд. — Разочарован съм. Знаеш ли колко държа на теб? Знаеш ли колко различно ще бъде, ако останеш? Стига да поискаш, някой ден можеш да станеш съдия. А сега това няма да се случи. Сега ще бъдеш поредният адвокат в поредната правна кантора и вместо да вършиш добри дела, ще се бориш срещу тях. Колко жалко, Джуд, колко жалко.

Той отново си замълча. Повтори наум думите на Харолд: „Колко жалко, колко жалко“. Харолд въздъхна.

— Защо наистина го правиш? — попита. — Заради пари ли? Заради това ли? Защо не си ми казал, Джуд, че ти трябват пари? Можех да ти дам. Всичко това заради пари ли е? Кажи ми от какво имаш нужда, Джуд, и ще ти помогна с радост.

— Харолд — подхвана той, — много… много мило от твоя страна. Но… не мога.

— Дрън-дрън — отвърна Харолд, — не искаш. Предлагам ти начин да си запазиш работата, Джуд, да не се местиш на работа, която ще мразиш, която наистина ще ненавиждаш — и това не е предположение, това е факт, — без да очаквам нищо от теб, без всякакви условия. Казвам ти, наистина ще се радвам да ти дам пари за това.

„Ох, Харолд“ — помисли си той.

— Харолд — подхвана умърлушено, — трябват ми пари, каквито нямаш. Наистина.

Известно време Харолд мълча, а когато заговори отново, гласът му беше различен.

— Да не си загазил, Джуд? Можеш да ми кажеш, знаеш го. Каквото и да е станало, ще ти помогна.

— Не — отговори той, но му се доплака. — Не, Харолд, всичко е наред.

Хвана се с дясната ръка за превързания прасец, който не преставаше да го боли.

— Е — рече Харолд. — Олекна ми. Но, Джуд, за какво могат да ти трябват толкова пари, освен за апартамент, какъвто ние с Джулия ще ти помогнем да купиш, чуваш ли ме?

Понякога усещаше, че е ядосан, но и развеселен, задето на Харолд му липсва въображение: Харолд си представяше, че хората имат родители, които се гордеят с тях и пестят само за апартаменти и почивки, от които те могат да поискат всичко, той сякаш и не подозираше, че има вселена, където тези неща може би не са даденост и не всички имат еднакво минало и бъдеще. Но бе изключително неблагодарно да си мисли такива неща и му се случваше рядко — през повечето време той се възхищаваше на Харолд за неотклонния му оптимизъм, за неспособността или нежеланието му да бъде циничен, да търси във всяка ситуация нещастие и мъка. Обичаше невинността на Харолд, още по-забележителна, ако отчетеше какво преподаваше той и какво беше изгубил. Та как можеше да каже на Харолд, че трябва да включва в сметките и инвалидните колички, които трябваше да се подменят на няколко години и които застраховката не покриваше изцяло? Как да му каже, че Анди, който не работеше със Здравната каса, никога не му взима пари, никога не му е взимал пари, но нищо чудно някой ден да реши да взима, а той със сигурност няма как да не му плати? Как да му каже, че последния път, когато раната му се е отворила, Анди е споменал да влезе в болница и е намекнал, че някой ден в бъдеще може би ще се наложи ампутация? Как да му каже, че ако му ампутират крака, това означава да остане в болница, да мине физиотерапия и да се охарчи за протези? Как да му каже, че иска да си оперира гърба, да заличи с лазер белезите, така че от тях да не остане нищо? Как да каже на Харолд за най-вкоренените си страхове: от самотата, от това, че ще се превърне в старец с катетър и голи костеливи гърди? Как да каже на Харолд, че мечтае не за семейство и деца, а някой ден да има достатъчно пари, та ако се наложи, да плати на някого да се грижи за него, да е добър и да не нарушава личното му пространство и достойнство? Освен това — да, имаше неща, които той искаше: искаше да живее в сграда с асансьор, който работи. Искаше да се придвижва с такси, когато пожелае. Искаше да намери място, където да се усамоти и да плува, защото от движението му олекваше на гърба, а той вече не бе в състояние да излиза на разходки.

Но не можеше да каже на Харолд всичко това. Не искаше Харолд да узнава колко осакатен е, с какъв боклук се е сдобил. Затова не каза нищо, само заяви на Харолд, че трябва да тръгва и ще поговорят по-късно.

Още преди разговора с Харолд бе готов да се примири с новата си работа, нищо повече, но първо се притесни, после се изненада, а накрая се зарадва и изпита и леко отвращение, след като установи, че тя всъщност му харесва. От Прокуратурата имаше опит с фармацевтични компании, а първоначално му възлагаха случаи, свързани главно с тях: работеше с фирма, която откриваше свой филиал в Азия и трябваше да разработи антикорупционни мерки, и често пътуваше до Токио и обратно с един от старшите съдружници — дребна, чиста, незатруднителна задача, която точно заради това бе необичайна. Другите случаи бяха по-заплетени и отнемаха повече време, понякога безкрайно много време: той най-често разработваше защитата на друг от клиентите на кантората, огромен фармацевтичен конгломерат, получил обвинение по Закона за злоупотреби с държавни средства^[1]. А три години след като постъпи в „Роузън Причард и Клайн“, фирмата за управление на инвестициите, където работеше Роудс, бе разследвана за измами с ценни книжа и оттам се обърнаха към него, за да го привлекат в защитата: той имаше опит в съдебната зала, какъвто липсваше на другите в кантората, беше наясно обаче, че в крайна сметка трябва да доведе клиент, а първият бе най-труден за намиране.

За нищо на света не би го признал пред Харолд, но всъщност му харесваше да ръководи разследвания, възбудени по сигнал на вътрешен човек, харесваше му да тълкува поновому обхвата на Закона за корупция в чужбина, харесваше му да установи, че може да разтегля законите като ластик, отвъд точката на скъсване, след което той се обръща рязко срещу теб и те удря през ръцете. Денем си казваше, че това е интелектуално занимание, че самата му работа въплъщава колко гъвкав е законът. Но вечерта понякога се питаше какво ли ще каже Харолд, ако е откровен с него за работата си, и отново чуваше думите му: „Колко жалко, колко жалко“. „Какво върша?“ — мислеше си в такива мигове. Дали работата го бе направила продажен, или той открай време си беше такъв и само се заблуждаваше, че е друг?

„Всичко е в рамките на закона?“ — изтъкваше в спора, който водеше наум с Харолд. — „Това, че можеш да го направиш по закон, не означава, че е редно да го правиш?“ — изстрелваше пак в ума му Харолд.

И наистина Харолд бе донякъде прав, защото Прокуратурата му липсваше. Липсваше му да е прав, да е заобиколен от хора пламенни, запалени, тръгнали на нещо като кръстоносен поход. Липсваха му Ситизън, който се беше върнал в Лондон, Маршал, с когото от време навреме се срещаше, за да пийнат по нещо, Роудс, когото виждаше по-често, но който вечно ходеше изнемощял и блед, а той го помнеше бодър и лъчезарен, помнеше го като човек, който, задържаха ли се до по-късно в службата, свиреше електротанго и въртеше из кабинета въображаема партньорка колкото да разсее мрачното настроение и да ги накара да вдигнат глави от компютрите и да се засмеят. Остаряваха всички. На него му харесваше в „Роузън Причард“, харесваха му хората там, но никога не се заседяваше с тях до късно, за да обсъдят някой съдебен иск или да си поговорят за книги: кантората не бе такава. Колегите на негова възраст имаха у дома недоволни приятели и приятелки (или самите те бяха недоволни приятели или приятелки), по-възрастните се женеха. В редките мигове, когато не обсъждаха по какво работят, си разменяха общи приказки за годежи, бременности и недвижими имоти. Не обсъждаха закона било за забавление, било от разпаленост.

Кантората насърчаваше сътрудниците да се занимават с благотворителност и той се включи в група с нестопанска цел, предлагаща безплатни правни съвети за творци. Всеки следобед и вечер организацията имаше „приемни часове“, когато творците можеха да наминат и да се посъветват с юрист, а в сряда той си тръгваше от кантората рано, в седем, и седеше по три часа в приемната със скърцащ под на Брум стрийт в Сохо, където помагаше на малки издатели и автори на радикални трактати, решили да регистрират фирми с нестопанска цел, на художници с нарушени авторски права върху интелектуалната собственост, на танцови трупи, фотографи, писатели и режисьори с договори, толкова далеч от закона (представиха му един, написан с молив върху салфетка), че бяха или безполезни, или толкова ненужно усложнени, че бяха неразбираеми за него — а какво оставаше за самите творци, които въпреки това ги бяха подписали.

Всъщност Харолд не одобряваше и работата му на доброволни начала, личеше си, че за него това си е чисто прахосничество.

— Стават ли изобщо за нещо тия творци? — попита Харолд.

— Вероятно не — отвърна той.

Но не му беше работа да съди дали творците стават за нещо, или не — други хора, доста други хора вече го правеха. Беше там единствено за да им предложи практическа помощ, каквато малцина от тях получаваха, а повечето живееха в свят, глух за всичко практично. Знаеше, че идеализира, но им се възхищаваше: възхищаваше се на всеки, който, въпреки че от ден на ден остаряваше все повече и ставаше все по-неизвестен, живееше години наред в името на своите бързо стопяващи се надежди. Все в този романтичен дух той смяташе, че с времето, което посвещава на организацията, отдава почит на приятелите си — те до последния живееха живот, който го изумяваше, смяташе, че са постигнали успех, и се гордееше с тях. За разлика от него нямаха ясен път, който да следват, и въпреки това вървяха неотклонно напред. Прекарваха дните си в това да създават красота.

Приятелят му Ричард беше в управителния съвет на организацията и се случваше някоя сряда да се отбие на път за вкъщи — наскоро се бе преместил да живее в Сохо, — сядаше и ако нямаше посетители, си говореше с него, а ако той беше зает, само му махаше с ръка от другия край на помещението. Веднъж след консултациите го покани да пийнат в апартамента му и те тръгнаха на запад по Брум стрийт, „Лафейет“ и „Кросби“, после по „Бродуей“ и „Мърсър“, докато накрая завиха на юг по „Грийн“. Ричард живееше в тясна сграда от камък, придобил цвета на сажди, с огромна врата на гаража на първия етаж и вдясно от нея с метална врата с прозорче колкото лице в горния край. Вместо вход имаше сив коридор с плочки по пода, осветен от три ярки голи крушки, които се поклащаха направо от кабела. Коридорът завиваше надясно и водеше към товарен асансьор с вид на клетка, с размерите на всекидневната и стаята на Уилем на Лиспенард стрийт, взети заедно, с тракаща мрежеста врата, която при натискането на едно копче се разтресе и се затвори, но после се плъзна плавно нагоре по небоядисаната шахта от блокчета сгурия. На третия етаж спря, Ричард отвори клетката и завъртя ключа в ключалката на тежката страховита метална врата на апартамента отпред, която се отвори.

— Боже мой! — каза той, след като влезе и Ричард включи осветлението.

Подовете бяха с боядисано в бяло дюшеме, стените също бяха бели. Високо горе таванът примигваше и проблясваше с безброй полилеи — стари, от стъкло, нови, от метал, — наслагани на метър — метър и нещо един от друг, на различна височина, така че, докато влизаха навътре в апартамента, той усещаше как стъкълцата го докосват отгоре по главата, а Ричард, който бе по-висок и от него, трябваше да се навежда, за да не го одраскат по челото. Вътрешни стени нямаше, но в дъното се виждаше тясна стъклена витрина с височината и ширината на входната врата и щом се приближи, той различи вътре в нея грамадна пчелна пита с формата на красив корал. Зад стъклената витрина имаше застлан с одеяло матрак и отпред мъхнат бял берберски килим с огледалца, примигващи на светлината, канапе с бяла вълнена дамаска и телевизор — странно островче домашен уют насред пустинния пейзаж наоколо. Това бе най-големият апартамент, в който той беше влизал някога.

— Не е истинска — обясни Ричард, докато го наблюдаваше как разглежда восъчната пита. — Направих я от восък.

— Невероятна е — отбеляза той и Ричард кимна, за да благодари.

— Ела — подкани. — Ще те разведа. — Подаде му една бира и после махна резето на вратата до хладилника. — Аварийна стълба — обясни Ричард. — Харесвам я. По нея все едно слизаш в ада, нали?

— Да — съгласи се той и надзърна през вратата към стълбата, която изчезваше в мрака.

После се отдръпна назад, изведнъж му бе призляло и от това той се бе почувствал пълен глупак. Но Ричард явно не забеляза — затвори вратата и пусна резето.

Слязоха с асансьора на втория етаж, в ателието на Ричард и той му показа върху какво работи.

— Наричам ги изопачености — сподели и му подаде нещо, което приличаше на бял брезов клон, но всъщност се оказа направено от печена глина, след това и камък, кръгъл, гладък и лек, изрязан от ясен и после изгладен на струг, но създаващ усещането за нещо плътно и тежко, а също птичи скелет, изработен от стотици парченца порцелан.

По дължината на помещението имаше редица от седем стъклени витрини, които го разделяха на две и които бяха по-малки от витрината с восъчната пита горе, но пак бяха колкото прозорците и във всяка имаше ронеща се грапава камара болезнено тъмножълто вещество, наподобяващо донякъде гума, донякъде плът.

— Това тук вече са истински восъчни пити, по-точно бяха — обясни Ричард. — Оставих пчелите да ги правят, после ги пуснах. Всяка е с име, което показва колко дълго е имало в нея пчели, колко дълго е била дом и светилище.

Седнаха на кожените столове на колелца, на които Ричард работеше, и продължиха да отпиват от бирата и да си говорят: за работата на Ричард, за следващата му изложба, втора поред, която щеше да се открие след половин година, за новите картини на Джей Би.

— Не си ги виждал, нали? — попита Ричард. — Преди половин месец наминах към ателието му и наистина са красиви, най-добрите, които някога е рисувал. — Той му се усмихна. — Теб те има на много места, така да знаеш.

— Знам — отвърна той, като се постара да не се въси. — Е, Ричард — подхвана, сменяйки темата, — как намери такова жилище? Невероятно е.

— Мое си е.

— Сериозно? Притежаваш го? Възхитен съм, много зряло от твоя страна.

Ричард се засмя.

— Не, цялата сграда е моя…

Той обясни: баба му и дядо му имали фирма за внос на стоки и когато баща му и леля му били млади, родителите им купили в центъра на града шестнайсет сгради, всичките бивши фабрики, за да ги използват за складове: шест в Сохо, шест в Трайбека и четири в Китайския град. След като навършили трийсет, всеки от четиримата внуци получил по една сграда. Щом навършили трийсет и пет — както Ричард преди година, — получили по още една. Щом навършели четирийсет, щели да вземат трета. А последната щяла да стане тяхна, след като навършели петдесет.

— Можеше ли да избираш? — попита той, усетил онази особена смесица от зашеметеност и неверие, обземаща го винаги когато чуеше такива истории: че такова богатство съществува и може да бъде обсъждано толкова нехайно, а също, че го притежава човек, когото познава от толкова време.

Те му напомняха колко наивен и недодялан е понякога и досега — изобщо не можеше да си представи такива несметни богатства, не можеше да си представи, че негов познат притежава наистина такива несметни богатства. Дори след толкова години, макар че годините в Ню Йорк и особено на тази работа го бяха научили на друго, той и досега не бе в състояние да си представи богатите не като Езра, Ричард или Малкълм, а както ги рисуваха по карикатурите и сатиричните издания: мъже на години, които слизат тромаво от коли със затъмнени стъкла, с дебели пръсти, облечени скъпо — прескъпо, с лъскаво плешиво теме, с кльощави крехки женици и големи къщи с лъснати подове.

— Не — отговори Ричард, — дадоха ни онези, които според тях отговарят най-много на характера ни. Вечно вкиснатият ми братовчед се сдоби със сграда на Франклин стрийт, където е имало склад за оцет.

Той се засмя.

— А тази за какво са я използвали?

— Ще ти покажа.

И така, върнаха се в асансьора, качиха се на четвъртия етаж, където Ричард отвори вратата и включи осветлението, и се изправиха пред палети и палети с нещо, което приличаше на тухли, накамарени почти до тавана.

— Но не просто тухли — допълни Ричард, — декоративни, от теракота, внос от Умбрия. — Взе една от палета, който вече бе отворен, и му я подаде, а той я обърна и прокара длан по нея — беше на мехурчета, с тънко яркозелено покритие. — Петият и шестият етаж също са пълни с тях — уточни Ричард, — сега ги продават на един търговец на едро от Чикаго и скоро ще изпразнят етажите. — Той се усмихна. — Сега разбра защо имам такъв хубав асансьор тук.

Върнаха се през висящата градина от полилеи в жилището на Ричард, който му даде още една бира.

— Виж какво — рече, — трябва да поговорим за нещо важно.

— За каквото кажеш — отговори той и след като остави бутилката на масата, се наведе напред.

— До края на годината вероятно ще изнесат плочките — подхвана Ричард. — Разпределението на петия и шестия етаж е съвсем същото, както тук — канализацията е на същото място, три тоалетни, — и въпросът е дали ти искаш единия.

— Ричард — отвърна той, — на драго сърце. Но колко му искаш?

— Не ти говоря за наем, Джуд — поправи го Ричард. — Говоря ти да го купиш.

Ричард вече бил говорил с баща си, който бил адвокат на баба му и дядо му: щели да преоборудват постройката в жилищна сграда и той щял да изкупи част от дяловете. Единственото, на което семейството на Ричард държало, било той или наследниците му да им предоставят правото, ако решат да продават жилището, да го предложат най-напред на тях. Щели да му искат справедлива цена и той щял да плаща на Ричард месечен наем, който да служи като вноска при закупуването на апартамента. Голдфарбови вече го били правили: преди година приятелката на вкиснатия му братовчед била купила един етаж от сградата с оцета и всичко минало като по ноти. Явно имало данъчни облекчения, ако всеки от тях преоборудвал някоя от постройките в жилищна сграда най-малко с два апартамента, затова бащата на Ричард се опитвал да убеди всички внуци да постъпят по този начин.

— Защо го правиш? — попита той тихо Ричард, след като се поокопити. — Защо точно аз?

Ричард сви рамене.

— Тук на човек му става самотно — каза той. — Не че ще наминавам непрекъснато. Но ще бъде хубаво да знам, че понякога в сградата има и друго човешко същество. А от приятелите ми ти си най-отговорният, не че има голяма конкуренция за титлата де. И ми е приятно в компанията ти. Освен това… — Той замълча. — Обещай, че няма да се разсърдиш.

— О, боже — рече той. — Добре, обещавам.

— Уилем ми разказа какво се е случило миналата година, когато си се опитвал да се качиш горе, а асансьорът се е повредил. Нямаш причини да се смущаваш от това, Джуд. Той просто се е притеснил за теб. Споменах му, че така и така смятам да те питам за това, и той мисли, че тук е място, където можеш да живееш задълго: завинаги. Тук асансьорът няма да се повреди никога. А и да се повреди, съм точно под теб. В смисъл… очевидно можеш да купиш жилище и другаде, но се надявам да си помислиш дали да не се пренесеш тук.

В този миг той се чувства не ядосан, а някак беззащитен: не само пред Ричард, но и пред Уилем. Опитва се да крие възможно най-много от Уилем не защото му няма доверие, а защото не иска Уилем да го възприема като непълноценен човек, като някого, за когото трябва да се грижат и на когото трябва да помагат. Иска Уилем, иска всички те да го смятат за човек, на когото могат да разчитат и да се опрат, за човек, при когото могат да отидат с проблемите си, вместо все той да ги занимава със своите. Досрамява го при мисълта за разговорите, които водят за него — Уилем и Анди, Уилем и Харолд (нещо, за което е сигурен, че се случва по-често, отколкото смята) и сега Уилем и Ричард, — а също се натъжава, че Уилем прекарва толкова много време в тревоги за него, че му се налага да мисли за него така, както е щял да мисли за Хеминг, ако Хеминг още беше жив: като за човек, който се нуждае от грижи, като за човек, вместо когото някой друг трябва да взима решения. Отново се вижда като старец: възможно ли е Уилем да си представя същото, двамата да имат еднакви страхове, Уилем да възприема края му като нещо неизбежно, така, както го възприема той?

После си спомня един разговор, който е водил с Уилем и Филипа — Филипа разказваше как някой ден, когато те двамата с Уилем остареят, ще се пренесат в къщата с овощната градина на родителите й в Южен Върмонт.

— Отсега го виждам — каза тя. — Децата са се върнали да живеят при нас, защото не са се справили сами в широкия свят, и имат общо шест деца с имена от рода на Бъстър, Карът и Виксен — те ще тичат наоколо голи-голенички и няма да ходят на училище, ние с Уилем ще трябва да ги подкрепяме до края на света…

— Какво ще правят децата ви? — попита той, практичен дори на шега.

— Оберон ще прави артинсталации, за които ще използва само хранителни продукти, Миранда ще свири на цитра с вълнена прежда вместо струни — отвърна Филипа и той се усмихна. — Цял живот ще учат за магистратура, ще се наложи Уилем да бъхти, докато грохне и се наложи да го изкарвам в инвалидна количка на сцената… — Тя замълча, изчервена, но след кратко мълчание продължи: — За да плаща за всичките им уроци и курсове и експерименти. Аз ще се видя принудена да се откажа от театралните костюми и да основа фирма за органичен ябълков сок, за да мога да плащам дълговете и да поддържам къщата, огромна славна руина, разядена от термити, ще имаме и огромна издрана дървена маса, достатъчно голяма, за да се сместим всички дванайсет души на нея.

— Тринайсет — каза ни в клин, ни в ръкав Уилем.

— Защо пък тринайсет?

— Защото… с нас ще живее и Джуд.

— О, така ли? — възкликна той уж нехайно, но му стана приятно, олекна му, че е бил включен от Уилем в представата му за старостта.

— Разбира се. Ще получиш къщата за гости и всяка сутрин Бъстър ще ти носи гофретите от елда, защото ще ти е дошло до гуша от нас и няма да искаш да идваш на общата маса, а след закуска аз ще се отбивам да поседя с теб и да се скрия от Оберон и Миранда, които ще тръгнат да ме издирват, за да чуят умните ми одобрителни забележки за най-новите им постижения.

Уилем се усмихна, усмихна се и той, но забеляза, че Филипа е сериозна и се е вторачила в масата. Когато вдигна очи, погледите им се срещнаха за миг и тя побърза да се извърне.

Той си помисли, че скоро след това отношението на Филипа към него се е променило. Не го забелязваше никой друг, но ако преди, дойдеше ли в апартамента, завареше ли я да рисува скици на масата, двамата си говореха приятелски, докато той пиеше вода и разглеждаше рисунките й, сега тя само кимаше и казваше:

— Уилем отиде до магазина. — Или: — Ще си дойде скоро — макар и той да не я беше питал (Филипа винаги бе добре дошла на Лиспенард стрийт, независимо дали Уилем беше там, или го нямаше), затова изчакваше малко, докато не видеше, че на нея не й се говори, после се прибираше да поработи в стаята си.

Разбираше защо тя може би се е настроила срещу него: Уилем го канеше навсякъде с тях, включваше го във всичко, дори в мечтите на Филипа за тяхната старост, във времето, когато ще са излезли в заслужен отдих. След това той винаги се стремеше да отклонява поканите на Уилем дори за неща, които не включваха тях двамата с Филипа като двойка — ако отиваха на купон у Малкълм, на който беше поканен и той, гледаше да си тръгне отделно, постара се да покани за Деня на благодарността и Филипа в Бостън, макар че в крайна сметка тя не дойде. Дори се опита да обсъди с Уилем какво е доловил, да му отвори очите за онова, което — беше сигурен — изпитва Филипа.

— Не я ли харесваш? — го попита угрижено Уилем.

— Знаеш, че харесвам Филипа — отвърна той. — Но мисля… мисля, че трябва да прекарваш с нея повече време сам, Уилем. Тя сигурно се дразни, че ви се пречкам непрекъснато.

— Това ли ти каза?

— Не, Уилем, разбира се, че не. Само предполагам. Покрай големия си опит с жените.

След време, когато Уилем и Филипа скъсаха, се почувства гузен, сякаш носеше цялата вина. Но и преди това се беше питал дали и Уилем е осъзнал, че никоя сериозна приятелка няма да търпи постоянното му присъствие в живота му, питаше се дали Уилем не прави други планове за него, така че накрая той да не живее в пристройката за гости до къщата, която някой ден Уилем ще притежава заедно с жена си, да не е тъжният приятел ерген на Уилем, който да напомня безполезно за окаяния му живот малък. „Ще бъда сам“ — реши той. Нямаше намерение да лишава Уилем от надеждата за щастие: наистина искаше Уилем да си има овощна градина, проядена от термити къща, внуци и жена, която го ревнува от приятелите и вниманието им. Искаше Уилем да има всичко, което заслужава, всичко, което желае. Искаше в дните му да няма тревоги, задължения и отговорности — дори и тези тревоги, задължения и отговорности да бяха към него.

На другата седмица бащата на Ричард — висок, усмихнат мил човек, с когото се бе запознал преди три години, на първата изложба на Ричард — му изпрати договора и той го прегледа с един свой колега от Юридическия факултет, адвокат по имуществени дела, а на Малкълм даде скицата на сградата. От цената направо му призля, но колегата му каза да не се колебаел.

— Невероятно изгодно е, Джуд. Никога, никога няма да намериш за тия пари нещо с тази квадратура и в този квартал.

А след като погледна скицата, а после и самото жилище, Малкълм го посъветва същото: купувай.

И той го направи. И въпреки че заедно с „Голдфарб“ бяха разработили схема на изплащане за десет години, при която с наема щеше да погасява спокойно вноските без лихва, той реши да прави, да струва, но да изплати жилището възможно най-бързо. На всеки две седмици внасяше за него половината си заплата, а другата половина отиваше за всекидневни разходи и за спестявания. По време на седмичния им телефонен разговор съобщи на Харолд, че се е преместил („Слава богу“ — каза Харолд, който открай време не харесваше Лиспенард стрийт), но не му спомена, че е купил жилище, не искаше Харолд да се чувства длъжен да му предлага пари. От Лиспенард стрийт взе само матрака, лампата, масата и стола, които подреди в единия ъгъл. Случваше се вечер да вдигне очи, докато работи, и да си казва, че е взел нелепо решение: как изобщо щеше да запълни такова огромно пространство? Как изобщо можеше да го почувства свое? Сети се за Бостън, за Херефорд стрийт и как там е мечтал единствено за своя стая, за врата, която някой ден може да затвори. Дори докато караше във Вашингтон стажа си при Съливан, бе спал в хола на двустаен апартамент, делеше го с млад юрист, когото почти не виждаше, на Лиспенард стрийт за пръв път в живота си имаше стая, истинска стая с истински прозорец, която беше само негова. Но една година след като се нанесе на Грийн стрийт, Малкълм сложи стени и мястото стана малко по-уютно, след още една година дойде и Уилем и жилището вече беше още по-уютно. Той виждаше Ричард по-рядко, отколкото бе очаквал — и двамата пътуваха често, — но в неделя вечер слизаше долу в ателието и му помагаше: заглаждаше с шкурка малки клонки или отделяше власинките на паунови пера. Ателието на Ричард бе от местата, където сигурно е щяло да му хареса, когато е бил малък — навсякъде имаше купи и съдини с какви ли не чудесии: пръчки, камъчета, изсъхнали насекоми, пера, мънички препарирани птичета с ярко оперение, кубове с различни форми, изработени от меко светло дърво, — и понякога му се приискваше да зареже работата, просто да седне на пода и да си поиграе, нещо, което не бе имал възможност да прави като малък, защото бе прекалено зает с друго.

В края на третата година беше изплатил апартамента и веднага започна да пести за ремонт. Трябваше му по-малко време, отколкото бе очаквал отчасти заради нещо, което се случи с Анди. Веднъж той бе отишъл на преглед и Анди бе влязъл в кабинета с мрачен, но и тържествуващ вид.

— Какво? — бе попитал той и Анди му бе подал мълком статия, която бе изрязал от някакво списание.

Той я прочете: научен доклад за наскоро разработена полуекспериментална многообещаваща лазерна хирургия за безвредно премахване на келоиди, за която обаче се оказало, че след известно време, макар и келоидите да изчезвали, се появявали открити рани като от изгорено и кожата под белезите на пациентите ставала значително по-чувствителна и склонна да се пука и нацепва, което водело до появата на мехури и инфекции.

— Мислеше да правиш това, нали? — попита го Анди, докато той седеше и стискаше като онемял изрезката в ръката си. — Познавам те, Джуди. — И знам, че си си записал час при онзи шарлатанин Томпсън. Хич не отричай, обадиха се да искат картона ти. Не им го изпратих. Много те моля, Джуд, не го прави. Сериозно ти говоря. Последното, което ти трябва, са язви по гърба и краката. — А после, когато той не отговори: — Кажи нещо де.

Той поклати глава. Анди беше прав: заделяше пари и за това. Годишните му бонуси и лъвският пай от спестяванията му, както и всички пари, които преди доста време бе спечелил от частните уроци на Феликс, бяха отишли за апартамента, но от няколко месеца, щом стана ясно, че скоро ще издължи и последните вноски, се зае да пести отново, този път за операция. Беше обмислил всичко: след като си направеше операцията, щеше да спести и за ремонта. Представяше си го съвсем ясно: гърбът му, отново гладък като подовете, белезите, наподобяващи дебела непоклатима следа, оставена от червей, изпарили се за миг, а заедно с тях и всички свидетелства за времето, което е прекарал в дома и във Филаделфия, доказателствата от онези години, заличени завинаги от тялото му. Правеше всичко по силите си, опитваше ден след ден да забрави, но колкото и да се стараеше, белезите си бяха там, за да му го напомнят, да докажат, че и да се преструва, че не е имало нищо, то се е случило.

— Джуд — каза Анди и седна до него на кушетката за прегледи. — Знам, че си разочарован. И ти обещавам, че ще ти съобщя веднага щом се появи лечение, което да е и ефикасно, и безопасно. Знам, че те притеснява, постоянно търся някакво решение. Но засега не откривам и не мога с чиста съвест да те оставя да си го причиниш. — Известно време Анди мълча, мълчаха и двамата. — Вероятно е трябвало да те питам по-често, Джуд, но болят ли те? Притесняват ли те? Как чувстваш кожата, опъната ли? — Той кимна. — Виж какво, Джуд — продължи след малко Анди. — Мога да ти дам кремове, ще помогнат, но ти трябва някой, който да ги нанася вечер, иначе няма да подействат. Можеш ли да помолиш някого? Уилем? Ричард?

— Не мога — отвърна той — говореше на статията от списанието в ръцете си.

— Добре тогава — рече Анди. — При всички положения ще ти напиша рецепта и ще ти покажа как да ги нанасяш — не се притеснявай, съветвал съм се с дерматолог, не съм си го измислил сам, — но не мога да кажа доколко ще подейства, ако ги слагаш сам. — Той стана от кушетката. — Смъкни халата и се обърни към стената, ако обичаш.

Той го направи и усети ръцете на Анди върху раменете си, после се плъзнаха бавно и по гърба му. Мислеше, че Анди ще му каже, както правеше понякога: „Не е толкова страшно, Джуд“, или: „Няма от какво да се притесняваш“, но този път Анди си замълча, само прокара по него длани, сякаш ръцете му са лазер, нещо, което го лекува от разстояние и кожата под тях става здрава, без белези. Накрая Анди му каза, че може да си сложи халат, и докато той се обличаше, пак се извърна към него.

— Наистина съжалявам, Джуд — каза му и този път не той, а Анди не намери сили да го погледне. — Искаш ли да хапнеш? — попита Анди след прегледа, но той поклати глава, докато си слагаше дрехите.

— Трябва да се връщам в кантората.

Анди си замълча, но когато той тръгна да излиза, го спря.

— Джуд — подхвана отново, — наистина съжалявам. Не ми е приятно точно аз да попарвам надеждите ти.

Той кимна — знаеше, че е така, — ала в онзи миг му беше непоносимо да стои с него, искаше само да се махне.

Напомня си обаче — решил е да не си прави илюзии, да спре да си мечтае, че състоянието му ще се подобри, — че щом не може да си направи операцията, значи разполага с пари, така че Малкълм да се заеме сериозно с ремонта. През годините, откакто апартаментът е негов, наблюдава как Малкълм става по-дързък и изобретателен в работата, така че проектите от времето непосредствено след покупката на жилището многократно са променяни, преработвани и подобрявани: в тях той вижда развитието на нещо, което може да определи като естетическа увереност, като сигурен собствен почерк. Малко преди да започне работа в „Роузън Причард и Клайн“, Малкълм напусна „Ратстар“ и заедно с двама свои бивши колеги и със Софи, която познаваше от архитектурния институт, създаде фирма на име „Белкаст“ — първата им поръчка беше да обновят жилище на приятели на родителите на Малкълм. „Белкаст“ се заемаше главно с проекти за жилищни сгради, но миналата година получи и първата значима обществена поръчка за музей на фотографията в Доха и Малкълм — точно като Уилем, точно като самия него — отсъстваше все по-често от града.

— Никога не подценявай колко е важно да имаш богати родители — бе промърморил кисело някакъв тъпанар на един от купоните на Джей Би, след като бе чул, че „Белкаст“ участва в конкурса за паметник на американците с японски произход, изселени по време на войната в Лос Анджелис, а Джей Би му се беше разкрещял още преди те с Уилем да са успели да кажат и дума, и двамата се усмихнаха над главата му, горди, че се е хвърлил да защитава толкова пламенно Малкълм.

И така, той бе наблюдавал как с всеки преработен проект на Грийн стрийт изникват и изчезват коридори, как кухнята се уголемява, а после се смалява, как в началото библиотеката се е разпростирала върху северната стена, където няма прозорци, а после върху южната, където има, а след това пак върху северната. В един от вариантите нямаше никакви стени.

— Това тук е просторно жилище на последния етаж и ти, Джуди, трябва да се отнесеш с уважение към духа му — бе изтъкнал Малкълм, той обаче беше непреклонен: държеше да има спалня, държеше да има врата, която може да затвори и да заключи, в друг от проектите Малкълм се бе опитал да зазида от край до край южните прозорци, заради които той поначало бе избрал шестия етаж, а после си бе признал, че идеята е малоумна.

Но на него му е приятно да гледа как Малкълм работи, трогнат е, че е вложил толкова много време — повече от самия него, — за да обмисли как да живее той. И сега това ще се случи. Сега той е спестил достатъчно пари, та Малкълм да се отдаде и на най-причудливите си дизайнерски фантазии. Сега разполага с достатъчно средства, за да купи всяка мебел, предлагана му някога от Малкълм, всеки килим и ваза.

Напоследък спори с Малкълм за най-новите му проекти. Последния път, когато преди три месеца разглеждаха скиците, той забеляза при тоалетната в голямата баня нещо и не се досети какво е.

— Какво е това тук? — попита той Малкълм.

— Дръжка — обясни припряно Малкълм, сякаш, ако го изречеше бързо, щеше да го омаловажи. — Знам какво ще кажеш, Джуди, но…

Той обаче вече разглеждаше по-отблизо проекта, взираше се в ситните обозначения, които Малкълм бе направил за банята, където бе добавил стоманени дръжки при душа и около ваната, и за кухнята, в която бе оставил някои плотове по-ниски.

— Но аз не съм дори в инвалидна количка — напомни той унило.

— Джуд… — подхвана Малкълм и после замълча. Знаеше какво е искал да каже Малкълм: „Но си бил в инвалидна количка. И пак ще бъдеш“. Ала не го каза. Вместо това обясни: — Такива са изискванията по Закона за хора с неравностойно положение.

— Мал — рече той, огорчен, че се е разстроил толкова много. — Разбирам. Но не искам това да е жилище за недъгав.

— Няма да бъде, Джуд. Ще бъде твоето жилище. Но не мислиш ли, че за всеки случай.

— Не, Малкълм. Махай ги. Сериозно ти говоря.

— Но не мислиш ли, че просто ще бъде по-удобно…

— Откога те вълнува какво е удобно? И ми го казва същият човек, който настояваше да живея на площ от четиристотин и петдесет квадратни метра, която не е разделена със стени. — Той замълча. — Извинявай, Мал.

— Няма страшно, Джуд — каза Малкълм. — Разбирам. Наистина.

Сега Малкълм стои ухилен пред него.

— Искам да ти покажа нещо — подхваща той и размахва навитата на руло хартия в ръката си.

— Благодаря ти, Малкълм — отвръща той. — Но дали да не ги погледнем по-късно?

Записал е час при шивача, не му се иска да закъсняват.

— Ще стане бързо — обещава Малкълм, — после ще ти ги оставя. — Сяда до него, изглажда листовете хартия, дава му да ги държи в единия край и обяснява какво е променил и пригодил. — Плотовете отново са с обичайната височина — казва Малкълм и сочи кухнята. — При душа вече няма дръжки, но сложих един перваз — за всеки случай, можеш да сядаш на него. Кълна се, ще изглежда красиво. Оставих дръжките при тоалетната, ти просто помисли, става ли? Ще ги сложим накрая и ако наистина са ти чак толкова противни, ще ги махнем, но… но нека все пак ги има, Джуди.

Той — къде ще ходи — кима. Тогава още не го знае, но след години ще бъде признателен, че Малкълм се е подготвил за бъдещето му — пък било то и против неговата воля: ще забележи, че в апартамента му коридорите са по-широки, че банята и кухнята са прекалено големи, така че инвалидната количка да прави спокойно обратен завой, че касите на вратите са просторни и където е възможно, самите врати се плъзгат, вместо да се отварят, че под мивката в голямата баня няма шкафчета, че горните пръчки за закачалки в дрешника се смъкват с пневматично копче, че в банята има нещо като седалка и накрая, че Малкълм е спечелил битката за дръжките около тоалетната. Ще изпита горчиво изумление, че още един човек в живота му — Анди, Уилем, Ричард и сега Малкълм — е предвидил бъдещето му и е знаел колко неизбежно е то.

След пробата, на която на Малкълм му взимат мерки за един тъмносин и един тъмносив костюм, а шивачът Франклин го посреща възторжено и го пита защо не го е виждал две години — „Сигурен съм, че виновен съм аз“, заявява с усмивка Малкълм, — те отиват да обядват. Хубаво е да си вземеш в събота почивен ден — мисли си той, докато отпиват от лимонадата с розова вода и ядат поръсеното със заатар запечено цветно зеле в препълнения израелски ресторант при ателието на Франклин. Малкълм е развълнуван, че започва работа по апартамента, той също.

— Тъкмо навреме — все повтаря Малкълм. — В понеделник ще кажа в проектантското бюро да занесат документите в общината и докато получим одобрение, вече ще съм приключил с Доха и ще започна веднага, а ти междувременно можеш да се пренесеш у Уилем.

Малкълм току-що бе завършил ремонта в апартамента на Уилем, който бе взел по-присърце, отколкото самия Уилем, и накрая дори бе решавал вместо него какви на цвят да са боите. Според него Малкълм се е справил чудесно и той няма нищо против да поживее там следващата година.

Когато приключват с обяда, още е рано и се застояват на тротоара отпред. Цяла седмица е валяло, днес обаче небето е синьо и той още чувства сили и дори е малко неспокоен, затова пита Малкълм не иска ли да се поразходи. Вижда, че Малкълм се двоуми, шари с поглед нагоре-надолу по тялото му, сякаш проверява дали ще издържи, после обаче се усмихва и се съгласява, затова двамата се насочват на запад, после на север, към Вилидж. Подминават сградата на Мълбъри стрийт, където Джей Би живееше, преди да се пренесе още по на изток, и около минута мълчат: той знае, че и двамата мислят за Джей Би и се питат какво ли прави, и двамата знаят, но и не знаят защо Джей Би не вдига телефона, не отговаря на есемесите, техните и на Уилем, на писмата по електронната поща. Тримата са водили десетки разговори помежду си, с Ричард, с Али, с двамата Хенри Йънговци, обсъждали са какво да правят, но при всеки опит да открият Джей Би той им се е изплъзвал или не им е обръщал внимание.

— Просто трябва да изчакаме нещата да загрубеят още повече — бе казал по едно време Ричард и той се опасява, че Ричард е прав.

Понякога Джей Би сякаш няма нищо общо с тях и те нямат друг избор, освен да чакат той да изпадне в затруднение, от което могат да го извадят само те, така че да навлязат с десант отново в живота му.

— И така, Малкълм, няма как да не те попитам — подхваща той, докато вървят по Хъдсън стрийт, на мястото, което в почивни дни опустява и по тротоарите без дървета няма никакви хора, — ще се жениш ли за Софи, или не? Всички искаме да знаем.

— Господи, Джуд, не знам — започва Малкълм, но явно му е олекнало, сякаш през цялото време е очаквал въпроса.

Нищо чудно и да го е чакал. Изброява възможните минуси (бракът е толкова старомоден, имаш чувството, че е за вечни времена, самият той не изгаря от желание да вдигат сватба, но се опасява, че Софи ще настоява, родителите му ще започнат да се бъркат, нещо го потиска при мисълта да прекара остатъка от живота си с жена, която също е архитектка, двамата със Софи са съучредители на фирмата, ако между тях се случи нещо, какво ще стане с „Белкаст“?) и плюсове, които също звучат като минуси (според него, ако не предложи на Софи брак, тя ще то зареже, майка му и баща му постоянно му натякват и той иска да им запуши устата, той наистина обича Софи и е наясно, че няма да намери по-добра от нея, на трийсет и осем години е и чувства, че все трябва да предприеме нещо). Докато слуша Малкълм, той едва се сдържа да не се усмихне: винаги му е харесвало, че на хартия, в проектите си Малкълм може да е толкова решителен, а във всичко останало да е плах и да не се усеща, че го разгласява пред всички. Малкълм никога не се е правил на по-отракан, на по-самоуверен, на по-обигран, отколкото е, и докато двамата трупат години, той се възхищава все повече на откритостта на Малкълм, на пълното му доверие в приятелите и в тяхното мнение.

— Какво мислиш, Джуд? — пита накрая Малкълм. — Всъщност наистина исках да го обсъдя с теб. Дали да не седнем някъде? Имаш ли време? Знам, че Уилем е тръгнал да се прибира.

Той си мисли, че би могъл да прилича повече на Малкълм, би могъл да иска от приятелите си помощ, да показва пред тях, че е уязвим. В края на краищата вече се е случвало, макар и неволно. Но те още от самото начало са били добри към него, никога не са се опитвали да го поставят в неловко положение — нима това не би трябвало да го научи на нещо? Например дали наистина да не помоли Уилем да му помогне с гърба: и да е отвратен от вида му, Уилем никога няма да каже нищо. А Анди се оказа прав — бе прекалено трудно да нанася сам кремовете и накрая се отказа, макар и да не ги изхвърли.

Опитва да измисли как да започне разговора с Уилем, но установява, че дори във въображението си не може да стигне по-далеч от първата дума — Уилем. И в онзи миг осъзнава, че в крайна сметка няма да бъде в състояние да помоли Уилем: „Не защото не ти се доверявам — казва той на Уилем, с когото няма да проведе никога този разговор. — А защото ми е непоносимо да те оставя да ме видиш такъв, какъвто всъщност съм“. Сега, представи ли си, че вече е остарял, пак е сам, но живее на Грийн стрийт и в тези лутания вижда Уилем в къща някъде на зелено място с много дървета наоколо — в Адирондак, в Бъркшир — Уилем е щастлив, заобиколен е от хора, които го обичат, и няколко пъти в годината може би отскача до града, за да му погостува на Грийн стрийт, където прекарват следобеда заедно. В тези мечти той винаги е седнал, затова не е сигурен дали все още може да ходи, знае обаче, че винаги му е страшно приятно да види Уилем и че в края на всяка от срещите им му казва да не се притеснява, че той е в състояние да се грижи за себе си, дава му това уверение като благословия, доволен, че е имал силите да не съсипва идилията на Уилем със своите нужди, самота, желания.

Но това — напомня си той — е след много години, в бъдещето. А сега пред него е Малкълм, който чака с обнадеждено разтревожено лице да чуе отговора му.

— Ще се прибере чак довечера — казва той на Малкълм. — Разполагаме с цял следобед, Мал. На твое разположение съм.