Ханя Янагихара
Малък живот (11)

2

Когато Джейкъб беше много малък, някъде на шест месеца, Лизъл легна с пневмония. Като повечето здрави хора, и тя ставаше ужасна, ако се разболееше: кисела, сприхава и най-вече стъписана от необичайната ситуация, в която се е озовала.

— Аз не боледувам — все повтаряше, сякаш е станала някаква грешка и каквото й е било дадено, е било предназначено за друг.

Тъй като Джейкъб беше болнаво бебе — не по някакъв краен начин, но за краткия си живот вече бе настивал два пъти и още преди да опозная усмивката му, знаех как кашля: изненадващо силно, като възрастен, — решихме, че е за предпочитане Лизъл да прекара следващите няколко дни у Сали, за да си почине и да се възстанови, а аз да остана у дома с Джейкъб.

Смятах, че като цяло се оправям със сина си, но онази събота и неделя сигурно съм звънял двайсет пъти на баща си, за да му задавам различните дребни въпроси, които току изникваха, или да чуя потвърждението му за нещо, което със сигурност знаех, но в суматохата съм забравил: той издаваше странни звуци, нещо като хълцане, но на големи промеждутъци, за да е хълцане — какво е това? Изпражненията му са възредки — дали не е признак на нещо? Той обичаше да спи по корем, Лизъл обаче твърдеше, че трябвало да е по гръб, докато аз бях чувал не един и два пъти, че няма да му стане нищо и ако лежи по корем — така ли е? Можех, разбира се, да проверя всичко това и сам, но исках недвусмислени отговори, при това от баща ми, който не само знаеше правилните отговори, но и как да ги съобщи. Действаше ми успокоително да чувам гласа му.

— Няма страшно — казваше баща ми в края на всеки телефонен разговор. — Справяш се чудесно. Знаеш как да го правиш.

Вдъхваше ми вяра, че наистина е така.

След като Джейкъб се разболя, звънях на баща си по-рядко: не издържах на тези разговори. Нямах сили да му задам въпросите, които ме мъчеха сега — как да преживея всичко това? Какво да правя после? Как да гледам детето си, което умира? — знаех, че ако се опита да отговори, той ще се разплаче.

Джейкъб тъкмо бе навършил четири, когато забелязахме, че му има нещо. Всяка сутрин Лизъл го водеше на детска градина и всеки следобед, след последното занятие, аз отивах да го прибера. Беше със сериозно лице и хората си мислеха, че е по-мрачно дете, отколкото всъщност беше: у дома не спираше да тича, да слиза и да се качва по стълбата, а аз търчах след него и легнех ли да почета на канапето, той се мяташе върху мен. Лизъл също се заиграваше с него и се случваше двамата да бягат из къщата с писъци и врясъци — моят любим шум, моята любима врява.

През октомври той започна да се уморява. Отидох веднъж да го взема от градината, всички деца, всичките му приятелчета лудуваха, говореха един през друг и подскачаха и когато го затърсих с поглед, го видях в един ъгъл в дъното, беше се свил на кълбо върху постелката и спеше. До него седеше една от учителките и щом ме видя, ми махна да отида при нея.

— Май се разболява — обясни ми. — От ден-два е вял, след обяда бе толкова уморен, че просто го сложихме да спи.

Харесвахме детската градина: в другите караха децата да четат, да имат часове, докато в тази — предпочитаната от университетските преподаватели, беше точно каквато трябва да бъде за четиригодишни деца — те не правеха друго, освен да слушат как им четат книжки, да изработват разни неща и да ходят на излет в зоопарка.

Наложи се да го пренеса на ръце до колата и когато се прибрахме у нас, той се събуди и си беше добре, изяде закуската, която му приготвих, послуша как му чета, а после направихме кулата за деня. Сали му беше взела за рождения ден красиви дървени кубчета, които бяха изрязани във вид на друзи и можеха да бъдат наредени на много високи кули с най-различни форми — всеки ден правехме в средата на масата ново съоръжение и щом Лизъл си дойдеше от работа, Джейкъб се впускаше да й обяснява какво сме измайсторили — динозавър, космическа кула, — след което тя ги снимаше.

Онази вечер предадох на Лизъл какво ми е казала учителката на Джейкъб и на другия ден тя го заведе на лекар, който отсъди, че детето си изглеждало съвсем добре, нямало му нищо. Въпреки това следващите няколко дни го държахме под око: по-жизнен ли е, или е по-вял? Повече от обикновено ли спи, по-малко ли яде? Не беше ясно. Но бяхме уплашени: няма нищо по-ужасяващо от дете без живец. Сега самата дума ми се струва евфемизъм за ужасна съдба.

После най-неочаквано нещата се ускориха. За Деня на благодарността отидохме у нашите и тъкмо вечеряхме, когато Джейкъб получи пристъп. Седеше си мирно и кротко и след миг се вцепени, тялото му се превърна в дъска, която се хлъзна от стола под масата, той забели очи и от гърлото му се чу странно кухо гъргорене. Пристъпът продължи някакви си десетина секунди, но беше ужасен, толкова ужасен, че и досега чувам ужасното гъргорене, още виждам ужасната застиналост на главата му и краката, които мърдаха насам-натам във въздуха.

Баща ми изтича да се обади на един свой приятел в Нюйоркската презвитерианска болница, после хукнахме натам и Джейкъб го приеха, а ние четиримата останахме в стаята му за през нощта — баща ми и Адел легнаха върху палтата си направо на пода, ние с Лизъл седяхме от двете страни на леглото и не смеехме да се погледнем.

След като състоянието на Джейкъб се стабилизира, се прибрахме вкъщи и Лизъл се обади по телефона на педиатъра му, друг неин колега от Медицинския университет, за да запише час при най-добрия невролог, най-добрия генетик, най-добрия имунолог — не знаехме какво му има, но каквото и да му беше, Лизъл искаше Джейкъб да получи най-доброто. После започнаха месеците, когато обикаляхме от лекар на лекар, когато на Джейкъб му взимаха кръв, правеха му скенер на мозъка, проверяваха му рефлексите, преглеждаха му очите и ушите. Всичко това бе толкова вероломно, толкова потискащо — докато не срещнах тези лекари, и през ум не ми беше минавало, че има толкова много начини да кажеш „Не знам“, и понякога си мислех колко трудно, колко невъзможно им е на родителите, които нямат нашите връзки, нямат научната грамотност и познания на Лизъл. Но от тази грамотност не ни ставаше по-лесно да гледаме как Джейкъб плаче, докато му забиват игли толкова често, че една от вените му — на лявата ръка — се пукна, и всички връзки не го предпазиха от това да се разболява все повече и повече от пристъп на пристъп, когато той се тресеше целият с уста, по която избиваше пяна, надаваше вой, първичен, страховит и много по-плътен, отколкото очакваш от четиригодишно дете, главата му се мяташе напред-назад и ръцете му се свиваха като нокти на хищна птица.

Докато установят диагнозата — изключително рядко невродегенеративно заболяване, наречено синдром на Нишихара, толкова рядко, че дори не бе включено в генетичните анализи, — той вече бе почти сляп. Това беше през февруари. През юни, когато навърши пет, говореше рядко. Според нас през август вече и не чуваше.

Получаваше гърчове все по-често и по-често. Опитвахме какви ли не лекарства, опитвахме ги, съчетани. Лизъл имаше един приятел, невролог, и той ни каза за ново лекарство, което в Щатите още не било одобрено, но се намирало в Канада, онзи петък Лизъл и Сали отидоха с колата в Монреал и се върнаха — за някакви си дванайсет часа. В началото лекарството действаше, макар че от него той получи ужасен обрив и докоснехме ли го по кожата, отваряше уста и пищеше, макар и безмълвно, а от очите му се ронеха сълзи.

— Извинявай, момчето ми — молех го аз, макар и да знаех, че не ме чува, — извинявай, извинявай.

Почти не можех да се съсредоточа в работата. Онази година преподавах на половин работен ден, това бе втората ми година в университета, третият ми семестър. Докато вървях през кампуса, чувах разговори — една била скъсала с гаджето, друг бил получил слаба оценка на тестовете, трети пък си бил изкълчил глезена — и ме изпълваше гняв. Глупаци, колко дребнави, себични и погълнати от себе си сте — ми идеше да кажа. Що за хора сте, мразя ви. Проблемите ви не са никакви проблеми. Синът ми умира. Понякога омразата ми беше толкова силна, че чак ми се гадеше. По онова време и Лорънс преподаваше в университета и поемаше и моите занятия, ако се наложеше да заведа Джейкъб в болницата. При нас вкъщи идваше социален работник, но водехме Джейкъб на всички прегледи, за да следим колко бързо ни напуска. През септември, след като го прегледа, лекарят ни погледна.

— Малко му остава — каза, беше много внимателен и това бе най-страшното.

Лорънс идваше да нощува у нас всяка сряда и събота, Джилиан — всеки вторник и четвъртък, Сали — всеки понеделник и неделя, друг приятел на Лизъл — Нейтън, идваше в петък. Дойдеха ли, се запретваха да чистят или да готвят, а ние с Лизъл седяхме с Джейкъб и му говорехме. По някое време последната година той бе спрял да расте, от обездвижването ръцете и краката му бяха омекнали, висяха безжизнено, сякаш без кости, и когато го вдигахме, внимавахме да държим крайниците близо до себе си, иначе те увисваха, сякаш Джейкъб е мъртъв. В началото на септември престана да отваря очи, макар че понякога от тях се стичаха течности: сълзи или жълтеникав гъст секрет. Само лицето му си остана закръглено, но то бе от конските дози стероиди. От някое от лекарствата по бузите му бе избил обрив, нещо като екзема в бонбонено червен цвят, топла на пипане и грапава като шкурка.

В средата на септември баща ми и Адел се пренесоха да живеят у нас и аз нямах сили да погледна баща си. Знаех — той е наясно какво е да виждаш умиращи деца, знаех и колко го боли, че това е моето дете. Имах чувството, че съм се провалил: имах чувството, че съм наказан, задето не съм искал по-страстно Джейкъб, когато той ни е бил даден. Имах чувството, че ако не съм се двоумял дали да имам деца, това е нямало да се случи никога, имах чувството, че ми се напомня колко глупав и тъп съм бил да не разпозная какъв подарък съм получил, подарък, за какъвто мнозина копнееха, а аз съм бил готов да го върна. Беше ме срам — никога нямаше да бъда баща, какъвто е бил баща ми, и ми беше неприятно, че той е тук и става свидетел на провалите ми.

Една вечер, още преди да се роди Джейкъб, бях попитал баща си дали има някакъв мъдър съвет към мен. Казах го на шега, но той го прие сериозно, както приемаше всичките ми въпроси.

— Хмм — рече. — Най-трудното в това да си родител е да се пренастройваш. Колкото по-добре го правиш, толкова по-добър родител ще бъдеш.

По онова време почти не обърнах внимание на съвета му, но когато състоянието на Джейкъб започна да се влошава все повече и повече, се сещах все по-често за него и си давах сметка колко прав е бил баща ми. Всички казваме, че искаме децата ни да са щастливи, само щастливи и здрави, но всъщност не искаме това. Искаме те да са като нас или по-добри от нас. В това отношение на нас, хората, ни липсва всякакво въображение. Не сме подготвени за възможността децата да са по-лоши от нас. Но сигурно искам прекалено много. Еволюцията явно се е презастраховала — ако си представяхме съвсем ясно и конкретно какво може да се обърка ужасно, вероятно никой от нас нямаше да има деца.

Когато за пръв път осъзнахме, че Джейкъб е болен, че му има нещо, ние и двамата хвърлихме всички усилия да се пренастроим, и то бързо. Никога не бяхме казвали, че искаме да завърши висше образование например, просто приемахме, че ще стане, приемахме, че ще защити и магистърска степен, защото го бяхме направили и двамата. Но онази първа нощ, която прекарахме в болницата след първия гърч, Лизъл, която открай време планираше всичко и притежаваше невероятната способност да вижда пет, десет стъпки напред, каза:

— Каквото и да е това, той пак може да изживее дълъг живот и да се радва на здраве. Има страхотни университети, където можем да го пратим. Има места, където могат да го научат да е самостоятелен.

Аз й се нахвърлих: обвиних я, че го е отписала толкова бързо, с такава лекота. По-късно се срамувах от това. По-късно се възхищавах на Лизъл: възхищавах й се колко бързо и лесно е приела истината, че детето, което е мислела, че ще има, не е детето, което наистина има. Възхищавах й се, задето е проумяла доста преди мен, че смисълът на това да имаш дете е не в надеждите ти какво ще постигне то заради теб, а в насладата, която ще ти донесе, в какъвто и вид да е тя, дори във вид, който трудно може да мине за наслада — и още по-важно, в насладата, която ще имаш привилегията да му доставяш. Докато Джейкъб беше жив, все изоставах една крачка от Лизъл: все си мечтаех, че той ще се пооправи, че пак ще стане какъвто е бил, а Лизъл мислеше единствено за живота, който може да му се даде при сегашната ситуация. Защо да не тръгне на училище за деца с по-особени нужди? Добре, ако не може да ходи на училище, защо да не тръгне на занималня? Добре, ако не може да ходи на занималня, защо пак да няма дълъг живот? Добре, ако не може да има дълъг живот, защо да няма къс щастлив живот? Добре, ако не може да има къс щастлив живот, защо да не изживее с достойнство късия си живот: можехме да му дадем това и Лизъл не се надяваше на нищо по-малко от това.

Когато Джейкъб се роди, бях на трийсет и две, когато му сложиха диагнозата, бях на трийсет и шест, когато почина — на трийсет и седем. Случи се на десети ноември, почти една година след първия пристъп. Опелото беше в университета и дори в най-мъртвешкото си състояние видях всички хора — родителите ни, приятелите и колегите, приятелите на Джейкъб, вече първокласници, и родителите им, — които бяха дошли и плачеха.

Родителите ми се прибраха в Ню Йорк. Накрая ние с Лизъл се върнахме на работа. Месеци наред почти не разговаряхме. Нямахме сили дори да се докоснем. Отчасти от изтощение, но и ни беше срам: от общия провал, от несправедливото, но непоклатимо чувство, че всеки от нас е могъл да се справи по-добре, че другият не е бил на нивото на положението. Една година след смъртта на Джейкъб беше първият ни разговор дали да имаме друго дете и макар да започна любезно, той приключи ужасно, с обвинения: как още от самото начало не съм искал Джейкъб, как тя изобщо не го е искала, как съм се провалил, как се е провалила тя. Прекратихме разговора, извинихме се. Опитахме отново. Но всяко обсъждане завършваше по един и същ начин. Това не бяха разговори, след които можеш да се възстановиш, и накрая се разделихме.

Сега се изумявам, че сме престанали изобщо да общуваме помежду си. Разводът мина много чисто и много лесно — може би прекалено чисто и прекалено лесно. Покрай него се запитах какво изобщо ни е обединявало преди Джейкъб — ако не беше той, как и в името на какво сме щели да останем заедно? Чак след време успях да си припомня защо съм обичал Лизъл, какво съм намирал у нея и защо съм й се възхищавал. Тогава обаче бяхме като двама души с обща мисия, трудна и изтощителна, която сега е приключила и е време да се разделим и всеки да се върне към обичайния си живот.

Години наред не се бяхме чували — но не от огорчение, от друго. Лизъл отиде да живее в Портланд. Малко след като срещнах Джулия, се натъкнах случайно на Сали — тя също се беше преместила в Лос Анджелис, — беше дошла в града на гости на майка си и баща си, и тя ми каза, че Лизъл се е омъжила отново. Помолих я да я поздрави от мен и тя обеща.

Понякога проверявах какво става с Лизъл: преподаваше в Медицинския факултет на Орегонския университет. Веднъж имах един студент, толкова се покриваше с представите ни как ще изглежда след време Джейкъб, че посегнах да позвъня на Лизъл. Но така и не го направих.

А после един ден ми се обади тя. Бяха минали шестнайсет години. Беше пристигнала в града за някаква конференция и попита дали искам да обядваме заедно. Беше ми странно и чуждо, и веднага познато да чувам отново гласа й, онзи глас, с който бях водил хиляди разговори за неща, и важни, и делнични. Гласа, който бях чувал да пее на Джейкъб, докато той се гърчеше в ръцете на Лизъл, гласа, който бях чувал да казва: „Тази е най-добрата“, докато Лизъл правеше снимки на кулата от блокчета, вдигната през деня.

Срещнахме се в ресторант при кампуса на Медицинския факултет, навремето, докато тя караше стажа си, специалитетът там бе „превъзходният хумус“, който тогава за нас беше невероятен деликатес. Сега тук предлагаха главно „домашни кюфтета“, но интересно, пак си миришеше на хумус.

Видяхме се един друг, Лизъл си изглеждаше, както я помнех. Прегърнахме се и седнахме. Поговорихме за работата, за Сали и новата й приятелка, за Лорънс и Джилиан. Лизъл ми разказа за мъжа си, епидемиолог, аз пък й разказах за Джулия. На четирийсет и три Лизъл си беше родила друго дете, момиче. Показа ми снимка. То, момичето, беше красиво, направо бе одрало кожата на Лизъл. Казах й го и тя се усмихна.

— Ами ти? — попита ме. — Имаш ли други деца?

Имам, отговорих. Току-що осинових един от бившите си студенти. Видях, че е изненадана, но се усмихна, честити ми и ме попита какъв е и как се е получило така, а аз й обясних.

— Страхотно, Харолд — възкликна Лизъл, след като приключих. А после: — Обичаш го много.

— Да — потвърдих.

Иска ми се да ти кажа, че това е било началото на нещо като второ приятелство за нас, че сме поддържали връзка и всяка година сме си говорели за Джейкъб, какъв е щял да стане. Но не се получи така, макар и не от лоши чувства. На онази среща все пак й споменах за моя студент, който ме е изваждал от равновесие, а тя отвърна, че ме разбирала напълно, че също е имала студенти — или просто се е разминавала на улицата с младежи, — които й се стрували познати отнякъде, колкото по-късно да си даде сметка, че си е представила как това е могъл да бъде синът ни, жив и здрав, далеч от нас, вече не наш, тръгнал да обикаля на воля света, без и да подозира, че през цялото това време сме го издирвали.

На сбогуване я прегърнах, пожелах й всичко хубаво, казах й, че ми е скъпа. Тя ми каза същото. Никой от двамата не предложи да държим връзка, иска ми се да мисля, че и двамата уважавахме другия, за да го направим.

Но през годините от време на време получавах вести от нея. Откривах в електронната поща писма само с думите „“Пак го видях" и знаех какво има предвид Лизъл, понеже и аз й бях пращал такива писма: Харвард Скуеър, прибл. 25 г., 185 см, само кожа и кости, смърди на трева". Когато дъщеря й се дипломира, получих покана, после още една за сватбата на момичето, след това — трета, за раждането на първото внуче.

Обичам Джулия. И тя се занимаваше с научна дейност, но е съвсем различна от Лизъл: весела, докато Лизъл бе овладяна, шумна, докато Лизъл бе затворена в себе си, невинна в радостите и възторзите си. Но колкото и да я обичам, години наред съм усещал вътре в себе си, че с Лизъл ме е свързвало нещо по-дълбоко, по-истинско. Бяхме създали заедно човек, бяхме видели пак заедно как той умира. Понякога ми се струваше, че ни свързва нещо физическо, дълго въже, разпростряло се между Бостън и Портланд: щом тя го подръпнеше откъм единия край, аз го усещах при мен. Където и да отидеше тя, където и да отидех аз, лъскавото усукано въже пак се простираше и се опъваше, но без да се скъса никога, и всяко наше движение ни напомняше какво няма да имаме никога вече.

 

 

След като двамата с Джулия решихме да го осиновим, някъде половин година преди да го попитаме, аз казах на Лорънс. Знаех, че той го харесва много, че го уважава и смята, че това е добре за мен, но понеже го познавах, бях наясно и че той ще подходи предпазливо.

Така и стана. Имахме дълъг разговор.

— Знаеш колко го харесвам — подхвана Лорънс, — но наистина, Харолд, какво всъщност знаеш за това момче?

— Не много — отговорих.

Ала бях наясно, че той не се вписва във възможно най-страшния сценарий на Лорънс: знаех, че няма някоя нощ да дойде и да ни убие с Джулия, както спим. Лорънс също го знаеше.

Освен това знаех, разбира се, но без да съм сигурен, без да имам непоклатими доказателства, че по някое време нещо се е объркало ужасно в живота му. Първия път, когато всички дойдохте в Труро, слязох късно една вечер в кухнята и заварих Джей Би — седеше на масата и рисуваше. Още от самото начало смятах, че когато е сам и не трябва да се прави на голямата работа, Джей Би е друг човек, затова седнах и загледах какво рисува — портрети на всички вас, — сетне го попитах каква магистратура прави и той ми разказа за хора, на чието творчество се възхищава — имената на три четвърти от тях не ми говореха нищо.

Изправих се, за да се кача горе, но Джей Би ме повика и се върнах.

— Слушай — подхвана той, звучеше притеснен. — Не че искам да съм груб или нещо такова, но се въздържай, не му задавай толкова много въпроси.

Отново седнах.

— Защо?

Беше притеснен, но изпълнен с решителност.

— Той няма родители — обясни ми. — Не знам подробности, но отказва дори да го обсъжда с нас. Най-малкото с мен. — Джей Би замълча. — Мисля, че когато е бил малък, му се е случило нещо ужасно.

— Колко ужасно? — попитах.

Той поклати глава.

— Всъщност не сме сигурни, но вероятно е понесъл наистина голямо физическо насилие. Не си ли забелязал, че никога не си маха дрехите и не позволява на никого да го докосва? Мисля, че някой го е скъсвал от бой…

Джей Би замълча. Него го обичаха, пазеха го, той нямаше смелостта да си представи какво е могло да последва това или, аз също. Но бях забелязал, разбира се — не питах, за да го притеснявам, но и след като видях, че той все пак се притеснява, не можех да спра.

— Харолд — казваше Джулия, след като той отидеше да си легне, — измъчваш го.

— Знам, знам — отвръщах аз.

Бях наясно, че зад мълчанието му не се крие нищо добро, и хем не ми се искаше да чуя какво се е случило, хем ми се искаше.

Веднъж някъде месец преди осиновяването той дойде най-неочаквано в края на седмицата: прибрах се от тенис и го заварих да спи на канапето. Беше дошъл да поговорим, беше дошъл, за да се опита да признае нещо пред мен. Но накрая не намери сили.

Онази вечер Анди ми се обади, уплашен до смърт, издирваше го и когато го попитах защо всъщност го търси в полунощ, той побърза да смотолеви нещо напосоки.

— Наистина му е трудно — каза.

— Заради осиновяването ли? — попитах аз.

— Всъщност не мога да кажа — отговори сковано той — както знаеш, Анди невинаги спазваше поверителността в отношенията лекар — пациент, но правеше ли го, беше твърд като скала.

Точно тогава се обади ти и също започна да увърташ.

На другия ден помолих Лорънс да провери дали той има досие сред непълнолетните. Осъзнавах, че е малко вероятно да се натъкне на нещо, пък и да откриеше досие, достъпът до него щеше да бъде ограничен.

Бях откровен, когато онзи уикенд му казах: каквото и да е направил, мен това не ме вълнува. Познавах го. За мен бе важен човекът, в който се беше превърнал. Казах му, че за мен е все едно какъв е бил преди. Ала това, разбира се, беше наивно: осиновявах го такъв, какъвто беше сега, но заедно с него вървеше човекът, който е бил преди, а аз не знаех какво е представлявал той. След време щях да съжалявам, задето не съм му дал да разбере по-ясно, че искам и онзи човек, какъвто и да е бил той. След време щях да се питам непрекъснато как е щял да се чувства той, ако съм го намерил двайсет години по-рано, още докато е бил невръстно дете. Или не двайсет, а десет, дори пет години по-рано. Какъв е щял да бъде той, какъв съм щял да бъда аз?

Проучването на Лорънс не донесе нищо и за мен това бе облекчение и разочарование. Осиновяването мина, денят беше прекрасен, един от най-хубавите. Никога не съм съжалявал за него. Но изобщо не беше лесно да си му родител. Той се придържаше към какви ли не правила, които си бе съставил през десетилетия въз основа на уроците, явно дадени му от някого: какво не му е разрешено, на какво не трябва да се радва, за какво не трябва да мечтае и към какво не трябва да се стреми, какви въжделения не трябва да има — и ми отне няколко години, докато разбера какви са тези правила, и още повече време да измисля как да се опитам да го убедя в измамността им. Но това беше много трудно: именно с тези правила той бе оцелявал цял живот, именно с тези правила светът за него ставаше обясним. Беше ужасно дисциплиниран — във всичко, — а дисциплината, както и бдителността са качества, от които е почти невъзможно да го отучиш.

Точно толкова трудно беше да се опитвам (ти също) да го отуча от някои представи, които той имаше за себе си: как изглежда, какво заслужава, колко струва, кой всъщност е. И досега не съм срещал човек, който да е толкова недвусмислено и безпощадно раздвоен: човек, който да е напълно уверен в някои области и точно толкова обезверен в други. Помня, веднъж го наблюдавах в съдебната зала и му се възхитих, но и се вцепених. Беше се явил като адвокат на една от фармацевтичните компании, благодарение на които всъщност се прочу, защитаваше я във федерален процес, възбуден по сигнал на вътрешен човек. Процесът беше важен, шумен — сега го изучават в десетина университета, — а той беше много, много овладян, рядко съм срещал юрист, който да се държи толкова спокойно в съда. Да даде показания, се бе явила свидетелката, подала въпросния сигнал, жена на средна възраст, и той я разпитваше толкова устремено, толкова безпощадно и упорито, че всички в съдебната зала бяха притихнали и го наблюдаваха. Той не повиши глас нито веднъж, нито веднъж не си позволи да бъде язвителен, аз обаче виждах, че е в стихията си, че му е приятно, че се вдъхновява още повече от несъответствията в показанията й — дребни, съвсем дребни, друг адвокат сигурно нямаше и да ги забележи. Беше благ човек (но не и към самия себе си), благ в обноските и говора, в съдебната зала обаче тази благост се стопяваше и оставяше след себе си нещо брутално и студено. От онзи случай с Калеб бяха минали около седем месеца, до другия, следващия случай оставаха пет месеца и докато гледах как повтаря показанията на свидетелката, без изобщо да поглежда в бележките отпред, със спокойно, красиво самоуверено лице, пред очите ми изникваше онази ужасна вечер в автомобила, когато посегнах да го докосна отстрани по лицето, а той се отдръпна от мен и закри с ръце главата си, сякаш съм някой друг, който ще се опита да го нарани. Самият му живот беше раздвоен: в кантората той беше един, извън нея — друг, тогава той беше един, а в миналото си — друг, в съдебната зала беше един, а в колата — друг, толкова самотен, толкова насаме със себе си, че чак се изплаших.

Онази вечер, след като се прибрах, тръгнах да снова напред-назад и да осмислям какво съм научил за него, какво съм видял, колко трудно ми е било да сдържа и да не се разкрещя, щом го чух какви ги говори — по-страшно от Калеб, по-страшно от думите на Калеб бе да чуя, че той вярва във всичко това, че греши толкова за себе си. Вероятно съм знаел още от самото начало, че се чувства по този начин, но да го чуя да го казва толкова дръзко, бе по-страшно, отколкото си бях представял. Никога няма да забравя как заяви, че когато си с такъв външен вид, се задоволяваш с каквото дойде. Никога няма да забравя колко се отчаях и ядосах, каква безнадеждност ме обзе, когато го чух да го казва. Никога няма да забравя лицето му, когато той видя Калеб, когато Калеб седна до него, а аз не включих веднага какво става. Как да се наречеш родител, ако детето ти има такова мнение за себе си? Ето към това няма да мога да се пренастроя. Никога. Нямах дете, което пред очите ми да е навлязло в зряла възраст, и вероятно не бях осъзнал колко много е заложено на карта. Не че недоволствах, само се чувствах негоден за нищо кръгъл глупак, че не съм го проумял по-рано. В края на краищата и в зряла възраст и аз имах баща, към когото се обръщах постоянно.

Звъннах на Джулия, която беше на конференция за новите болести в Санта Фе, и й казах какво се е случило, а тя въздъхна тежко и тъжно.

— Харолд — подхвана и после млъкна.

Бяхме обсъждали живота му преди нас и въпреки че двамата грешахме, нейните предположения щяха да се окажат по-точни от моите, макар че навремето ми се струваха смехотворни, немислими.

— Знам — казах.

— Трябва да му се обадиш.

Но аз му се бях обаждал. Отново и отново, телефонът звънеше и звънеше.

Онази нощ лежах буден и ту се притеснявах, ту се отдавах на фантазии, каквито хрумват на мъжете: оръжие, наемни убийци, отмъщение. Мечтаех си, че се свързвам с братовчеда на Джилиан, който работеше в Нюйоркското следствие, за да уредя да задържат Калеб Портър. Мечтаех си, че ти се обаждам и ние тримата с Анди причакваме Калеб пред апартамента му и го убиваме.

На другата сутрин излязох рано, още преди осем, купих понички и портокалов сок и отидох на Грийн стрийт. Беше сив ден, усоен и влажен, и звъннах по домофона три пъти, като натисках дълго звънеца, после се отдръпнах в края на тротоара и присвил очи, се взрях в шестия етаж.

Тъкмо се канех да звънна отново, когато чух по домофона гласа му. — Ало?

— Аз съм — казах. — Може ли да се кача горе? — Отговор не последва. — Искам да се извиня — продължих. — Трябва да се видим. Нося понички. — И този път настъпи мълчание. — Ало? — извиках аз.

— Харолд — каза той и аз забелязах, че гласът му звучи странно. Приглушено, сякаш в устата му са поникнали втори ред зъби и той говори през тях. — Ако те пусна да се качиш, ще ми обещаеш ли, че няма да се сърдиш и да крещиш?

Този път замълчах аз. Не знаех за какво говори.

— Да — отвърнах и след секунда-две вратата щракна и се отвори.

Слязох от асансьора и първата минута не видях нищо, само онзи прекрасен апартамент с неговите стени от светлина. После обаче си чух името, погледнах надолу и го видях.

Само как не изпуснах поничките. Усетих как крайниците ми се вцепеняват. Той седеше на пода, но се подпираше на дясната ръка и когато приклекнах до него, извърна глава на другата страна и вдигна лявата ръка пред лицето си, сякаш се предпазваше.

— Взел е резервните ключове — обясни, а лицето му бе толкова издуто, че устните му нямаше къде да се движат. — Снощи се прибрах и той беше тук.

После се обърна към мен, лицето му бе като одран и изкормен звяр, оставен на жегата с органи, слели се на пихтия от плът: от очите не видях друго, освен дългата черта на миглите, размазано петно, което се чернееше на фона на бузите, обагрени в ужасно синьо, синьото на тлението, на мухъла. Стори ми се, че плаче, но той не плачеше.

— Извинявай, Харолд, извинявай.

Постарах се да не се разкрещя — не на него, а просто да изразя с крясъците нещо, което не можех да изрека, — после му казах:

— Ще ти помогнем да ти олекне — рекох. — Ще се обадим в полицията и тогава вече…

— Не — отсече той. — Не на полицията.

— Трябва да го направим — отвърнах аз. — Джуд. Трябва да го направиш.

— Не — повтори той. — Няма да се оплача. Не мога… — Той си пое въздух. — Не мога да понеса това унижение. Не мога.

— Добре тогава — кимнах с мисълта, че ще го обсъдя с него по-късно. — Но ако той се върне?

Той поклати глава, съвсем леко.

— Няма да се върне — заяви с новия си фъфлещ глас.

Вече се чувствах замаян, такива усилия ми струваше да потискам желанието да изхвърча оттук, да намеря Калеб и да го убия, от усилията да приема, че някой му е причинил всичко това, замаян от това да видя пребит и безпомощен човек с такова достойнство, човек, който се старае винаги да е овладян и спретнат.

— Къде е количката? — попитах го.

Той издаде нещо като блеене и заговори толкова тихо, че се наложи да го моля да повтори, макар и да виждах, че го боли да говори.

— Долу на стълбите — рече накрая и този път бях сигурен, че плаче, въпреки че дори не можеше да отвори очите си за сълзите. Разтрепери се.

Сега вече треперех и аз. Оставих го да седи там, на пода, и отидох да прибера количката, метната надолу по стълбите толкова силно, че бе отскочила от стената отсреща и се бе заклещила по средата на стъпалата за четвъртия етаж. Докато се връщах при него, забелязах, че подът лепне, видях и голямо ярко петно бълвоч, разхвърчал се и вече засъхнал при масата за хранене.

— Хвани се за врата ми — му казах и той ме послуша, после, докато го вдигах, извика, а аз се извиних и го сложих да седне на инвалидната количка.

Докато го правех, забелязах, че отзад по тениската му — от ония сивите, дебелите, с които той обичаше да спи — има кръв, прясна и спечена, отзад панталонът също беше окървавен.

Отдръпнах се и звъннах на Анди, казах му, че е спешно. Извадих късмет: Анди беше останал за почивните дни в града и се разбрахме след двайсет минути да ни чака в кабинета си.

Откарах го с колата. Помогнах му да слезе — той явно не искаше да мърда лявата си ръка и след като се изправи, държеше десния си крак на една страна, та да не докосва земята, а после, когато го хванах през гърдите, за да го сложа на количката, издаде странен звук, като на птица, — а когато Анди отвори вратата и го видя, ми се стори, че ще повърне.

— Джуд — каза Анди, след като си върна дар словото, и приклекна до него, но той не отговори.

Отведохме го в кабинета и отидохме да поговорим в чакалнята. Разказах на Анди за Калеб. Разказах му какво според мен се е случило. Разказах му какъв според мен е проблемът: че вероятно си е счупил лявата ръка, че десният му крак също е пострадал, че му тече кръв и откъде, че по подовете също е имало кръв. Казах му и че отказва да съобщи в полицията.

— Ясно — отвърна Анди. Беше шокиран, виждах го. Току преглъщаше. — Ясно, ясно. — Той замълча и си разтърка очите. — Ще почакаш ли малко тук?

След четирийсет минути излезе от кабинета.

— Ще го заведа в болницата да мине на рентген — обясни. — Почти сигурен съм, че лявата му китка е счупена, няколко ребра също. А ако кракът му е… — Той замълча. — А ако е пострадал и кракът му, имаме проблем — допълни. Сякаш бе забравил, че съм в помещението. После се поокопити. — Ти върви — подкани. — Ще ти звънна, щом всичко приключи.

— Ще остана — възразих аз.

— Недей, Харолд — настоя той, сетне по-меко: — Звънни в кантората, тази седмица е изключено да отиде на работа. — Анди помълча малко. — Каза… каза да си им съобщял, че е станала автомобилна катастрофа. — Тъкмо преди да си тръгна, пророни тихо: — На мен каза, че бил играл тенис.

— Знам — отвърнах. Докривя ми, че сме такива глупаци. — И на мен каза същото.

Върнах се с ключовете му на Грийн стрийт. Доста време, няколко дълги минути само стоях на вратата и гледах. Облаците, похлупили небето, се бяха поразкъсали, но пак не грееше слънце, та в апартамента и с вдигнати щори да изглежда светло. Открай време мястото ми се бе струвало изпълнено с надежда — с високите си тавани, с чистотата си, с видимостта и обещанието за прозрачност.

Понеже тук живееше той, имаше колкото щеш чистещи препарати и аз се заех да чистя. Измих подовете, лепкавите петна се оказаха спечена кръв. Не се различаваха лесно, защото подовете бяха тъмни, но аз ги познах по миризмата, наситена, с дъх, който обонянието долавя на мига. Той явно се бе опитал да почисти в банята, но и там по мрамора имаше разпръскана кръв, засъхнала в ръждиворозовите тонове на залеза, махаха се трудно, но аз се постарах. Погледнах в кошчетата за отпадъци — вероятно за улики, но там нямаше нищо: всички бяха почистени и изпразнени. Дрехите му от предишната вечер бяха намятани при канапето във всекидневната. Ризата беше разкъсана, сякаш раздрана с нокти, и аз я хвърлих, занесох костюма на химическо чистене. Иначе жилището бе съвсем чисто. Бях влязъл със свито сърце в спалнята, очаквах да видя счупени лампи, намятани дрехи, но тя си беше непокътната, сякаш там изобщо не живееше никой, сякаш е от мостра, от реклама на живот, на какъвто завиждаме. Човекът, който живееше там, преспокойно можеше да прави купони, можеше да е безгрижен и самоуверен, вечерно време можеше да вдига щорите и заедно с приятелите си да танцува, а минувачите по Грийн стрийт и „Мърсър“ можеха да вдигат очи към кутийката светлина, рееща се в небето, и да си представят, че обитателите й не знаят какво е това нещастие, страх, грижи.

Писах по имейла на Лушън, когото бях виждал веднъж и който всъщност беше приятел на приятел на Лорънс, и му съобщих, че е станала ужасна автомобилна катастрофа и Джуд е в болница. Отидох да му купя лесни за преглъщане неща: супи, пудинги, сокове. Издирих адреса на Калеб Портър и си го повтарях: Двайсет и девета улица номер 50 в Уест Сайд, апартамент 17Г, докато го запомних. Звъннах на ключаря, казах, че е спешно и трябва да сменя всички ключалки: на вратата на входа, на асансьора, на апартамента. Отворих прозорците, та влажният въздух да разсее миризмата на кръв, на препарати. Оставих на секретарката на Юридическия факултет съобщение, че имам неотложни семейни дела и тази седмица не мога да проведа лекциите и занятията. Пратих съобщения и на двама-трима от колегите с молба да ги поемат. Реших да звънна и на един свой стар приятел от Юридическия факултет, който работеше в Окръжната прокуратура. Исках да му обясня какво се е случило, без да споменавам името му. Щях да попитам дали не може да издейства да задържат Калеб Портър.

— Но казваш, че жертвата не иска да пусне жалба, така ли? — щеше да попита Ави.

— Да, не иска — щях да призная.

— Може ли да бъде убеден?

— Не мисля — щях да призная.

— Е, Харолд — щеше да възкликне Ави, озадачен и раздразнен. — В такъв случай не знам какво да ти кажа. Знаеш не по-зле от мен, че не мога да направя нищо, ако жертвата не иска да говори.

Помня, помислих си, както си мисля много рядко, колко ненадеждно нещо е законът, колко зависи от случайностите, колко малко утеха носи системата и колко е безполезна за онези, които се нуждаят най-много от защита.

След това отидох в банята, бръкнах под мивката и напипах плика с ножчетата за бръснене и памучетата, които хвърлих в шахтата. Мразех го този плик, мразех самата мисъл, че със сигурност ще го открия там.

Веднъж в началото на май преди седем години той дойде в къщата в Труро. Беше го направил спонтанно: бях горе и се опитвах да пиша, имаше евтини билети и му казах да дойде, после за моя изненада той наистина се появи — дори тогава изобщо не излизаше от кантората на „Роузън Причард“. Онзи ден беше щастлив, аз също. Оставих го да реже на ситно в кухнята червено зеле и заведох водопроводчика горе, той слагаше в нашата баня нова тоалетна чиния, после, преди да си тръгне, го помолих да погледне мивката в банята долу, при стаята на Джуд, нещо течеше.

Той затегна едно, смени други и след като се подаде изпод шкафчето, ми протегна нещо.

— Беше залепено отдолу на мивката — обясни.

— Какво е това? — попитах, след като взех пакета.

Той сви рамене.

— Не знам. Но беше залепено много здраво с тиксо.

Прибра си инструментите, а аз продължих да стоя там като вцепенен и да гледам плика, който водопроводчикът ми беше дал, после той ми махна с ръка и си тръгна, чух го да се сбогува и с Джуд, докато излизаше и си свирукаше.

Погледнах плика. Беше най-обикновен, найлонов, вътре имаше десет бръснарски ножчета и мокри кърпички, всяка в отделна обвивка, както и парчета марля, сгънати като за инжекция, и бинт. Стоях там, стиснал плика, и знаех за какво е, макар и никога да не бях виждал доказателства, макар никога да не бях виждал такова нещо. Въпреки това знаех.

Отидох в кухнята, той още беше там, още беше щастлив, миеше купата, в която бе киснал рибата. Дори си тананикаше съвсем тихо, правеше го само когато наистина е много доволен, както котка мърка, когато се припича сама на слънце.

— Защо не ми каза, че ти трябва помощ при смяната на тоалетната чиния — попита, без да вдига поглед. — Можех да го направя и да си спестиш парите.

Имаше всички тези умения: на водопроводчик, електротехник, дърводелец, градинар. Веднъж отидохме у Лорънс, та той да му обясни как точно да премести една ябълка от единия ъгъл на задния двор в другия, на повече слънце, без да я повреди.

Известно време стоях там и го гледах. Изпитвах толкова много неща наведнъж, че взети заедно, те се превръщаха в нищо, във вцепенение, в липса на чувства, породена от тяхното изобилие. Накрая го повиках и той вдигна очи.

— Какво е това? — попитах го и вдигнах пред него плика.

Той застина с ръка, вдигната над купата, и аз си спомням как виждах, че по върховете на пръстите му се образуват капки вода, които капят, сякаш той се е порязал с ножа и сега вместо кръв му тече вода. Той отвори уста и я затвори.

— Извинявай, Харолд — промълви много тихо.

Свали ръката си и я избърса бавно с кърпата за съдове. Това ме ядоса.

— Не те карам да се извиняваш, Джуд — казах му. — Питам те какво е това. Само не ми казвай: „Плик с бръснарски ножчета“. Какво е това? Защо си го залепил под мивката?

Той ме гледа дълго с онзи свой вид — знам, че знаеш кой, — когато виждаш, че още докато те гледа, се отдръпва, когато виждаш, че вратите вътре в него се захлопват и се заключват, а мостовете се вдигат над рова с вода.

— Знаеш какво е — отговори накрая той все така тихо.

— Искам да го чуя как го казваш — подканих аз.

— Просто ми трябва — рече той.

— Кажи ми какво правиш с тези неща тук — настоях аз и го загледах.

Той сведе очи към купата с картофите.

— Понякога имам нужда да се режа с ножчетата — отговори най-сетне. — Извинявай, Харолд.

Изведнъж ме обхвана паника и от паниката спрях да мисля трезво.

— Какво, да го вземат мътните, означава това? — попитах, може дори да съм го изкрещял.

Той се отдръпна назад, към мивката, сякаш се канех да му се нахвърля и затова иска да е по-надалеч.

— Не знам — промълви. — Извинявай, Харолд.

— Колко често е това „понякога“? — натъртих.

И той вече изпадаше в паника, виждах го.

— Не знам — отговори. — Зависи.

— Е, приблизително. За да получа някаква представа.

— Не знам — повтори отчаян той. — Не знам. Сигурно по няколко пъти на седмица.

— По няколко пъти на седмица ли? — повторих, после спрях. Изведнъж ми се прииска да се махна оттам. Взех от стола якето си и напъхах в джоба плика. — Гледай да си тук, щом се прибера — му казах и излязох.

(Той обичаше да изчезва: решеше ли, че Джулия или аз сме недоволни от него, гледаше час по-скоро да се махне от погледа ни, сякаш е грозен предмет, който трябва да се отстрани.)

Слязох надолу, към плажа, и тръгнах през дюните, беше ме обзел гняв, какъвто усещаш, щом си дадеш сметка, че си се провалил, когато си сигурен, че грешиш. За пръв път схванах, че не само той се раздвоява в наше присъствие, но че го правим и ние: виждахме в него каквото ни се искаше да видим и си позволявахме да не забелязваме нищо друго. Бяхме зле подготвени. Повечето хора са лесни: тяхното нещастие е и наше нещастие, тяхната мъка е разбираема, пристъпите им на омраза към самите себе си отшумяват бързо, лесно ще се справиш с тях. При него обаче не беше така. Не знаехме как да му помогнем, защото ни липсваше въображение, за да сложим диагноза на проблемите му. Но това са само оправдания.

Когато се прибрах в къщата, почти се беше мръкнало и аз видях през прозореца силуета му, движеше се из кухнята. Седнах на един стол на верандата, искаше ми се и Джулия да е тук, а не при баща си в Англия.

Задната врата се отвори.

— На вечеря — каза той тихо и аз станах, за да вляза вътре.

Беше приготвил едно от любимите ми ястия: рибата, която бях купил предишния ден, варена и запържена, картофи, изпечени така, както той знаеше, че ги обичам, с много мащерка и моркови, и салата от зеле, залята със сос с горчица, както я харесвах. Но на мен изобщо не ми се ядеше. Той ми сипа от яденето, сипа и на себе си и седна.

— Изглежда прекрасно — казах му. — Благодаря, че си сготвил. — Той кимна. И двамата погледнахме чиниите, вкусното ядене, което никой нямаше и да докосне. — Джуд — продължих, — трябва да се извиня. Наистина съжалявам… не биваше да ти се нахвърлям така.

— Не се притеснявай — отвърна той. — Разбирам.

— Не — продължих аз. — Не биваше да го правя. Но бях много разстроен. — Той отново заби поглед надолу. — Знаеш ли защо бях разстроен? — попитах го.

— Защото — подхвана той. — Защото съм го донесъл в къщата ти.

— Не — възразих. — Не заради това. Тази къща, Джуд, не е само моя, не е само на Джулия, тя е и твоя. Искам да знаеш, че можеш да носиш тук, в дома си, каквото поискаш. Разстроен съм, защото си причиняваш това ужасно нещо. — Той не вдигна очи. — Приятелите ти знаят ли, че го правиш? Анди знае ли?

Той кимна едва доловимо.

— Уилем знае — промълви едва чуто. — И Анди.

— И какво казва Анди? — попитах с мисълта „И таз добра, Анди“.

— Казва… казва, че трябвало да отида на терапевт.

— И отиде ли? — попитах го, но той не отговори. — И в Кеймбридж ли има такъв плик? — продължих с въпросите и след като помълча, той ме погледна и още веднъж кимна. — Джуд — рекох, — защо си го причиняваш?

Той мълча дълго, аз също. Слушах морето. Накрая той каза:

— По няколко причини.

— Например?

— Понякога се чувствам ужасно, срамувам се и искам да го усетя и физически — подхвана и ме погледна, а после пак сведе очи. — Друг път ме обземат толкова много чувства, че не искам да изпитвам нищо — това ми помага да ги притъпя. Случва се и да се чувствам щастлив и искам да си напомня, че не бива.

— Защо? — възкликнах, след като си върнах дар словото, но той само поклати глава и не отговори, затова също замълчах.

Той си пое въздух.

— Виж какво — рече внезапно и решително и ме погледна право в лицето, — ако искаш да отмениш осиновяването, ще те разбера.

Бях толкова смаян, че чак се ядосах — и през ум не ми беше минавало. Тъкмо да му кресна, когато забелязах, че се опитва да си вдъхне смелост, и разбрах, че е ужасен: наистина смяташе, че може би ще го направя. И наистина щеше да ми влезе в положението, ако кажех, че намеренията ми са такива. Очакваше го. След време си дадох сметка, че в годините непосредствено след осиновяването постоянно се е питал докога ще трае това, постоянно се е питал заради коя негова постъпка ще се откажа от него.

— Няма да го направя никога — отсякох възможно най-твърдо.

Онази вечер се опитах да поговоря с него. Срамуваше се от онова, което върши, виждах го, но съвсем искрено недоумяваше защо го правя на такъв въпрос, защо ние с теб и Анди го взимаме толкова присърце.

— От това не се мре — все повтаряше, сякаш се притеснявахме от такива неща, — знам кога да спра. — Отказваше да отиде на психотерапевт, а не можеше да обясни защо. Виждах, че му е неприятно да го прави, но и не си представяше живота без това. — Имам нужда — все повтаряше. — Имам нужда. Така нещата изглеждат логични.

— Но със сигурност е имало период в живота ти, когато не си го правил, нали? — питах го и той клатеше глава.

— Имам нужда — повтаряше. — Помага ми, Харолд, повярвай ми.

— Но защо имаш нужда? — питах.

Той клатеше глава.

— Помага ми да не губя контрол над живота си — заяви най-сетне.

Накрая не знаех какво друго да кажа.

— Ще го задържа — рекох и вдигнах плика, а той се свъси и кимна. — Джуд — повиках го и той отново вдигна очи към мен. — Ако го изхвърля, ще направиш ли друг?

Той притихна и се загледа в чинията.

— Да — отговори.

Въпреки това го изхвърлих, разбира се, напъхах го на дъното на плика с отпадъците и го отнесох в боклукчийския контейнер в края на пътя. Почистихме в кухнята, без да казваме нищо — и двамата бяхме изтощени, и двамата не се бяхме докоснали до храната, — после той отиде да си легне, аз също. По онова време още се стараех да уважавам личното му пространство, а трябваше да го сграбча и да го притисна до себе си, но не го направих.

Ала докато лежах буден в леглото, си мислех за него, представях си как стиска с дълги пръсти острието на бръснарското ножче, затова слязох долу в кухнята. Извадих от чекмеджето под фурната голямата купа и се заех да слагам в нея всичко остро, което намерих: ножове, ножици, тирбушони, щипки за омар. После ги отнесох със себе си във всекидневната, където седнах на стола, обърнат към морето, и стиснах в ръце купата.

Събудих се от някакъв шум. Подът в кухнята изскърца, затова изправих гръб в тъмното и си наложих да стоя тихо, после заслушах как той върви, как стъпва отчетливо с левия крак и влачи леко десния, по едно време отвори едно от чекмеджетата и след няколко секунди го затвори. После друго, трето, докато не отвори и не затвори всички чекмеджета, всички шкафове. Не беше включил осветлението — имаше достатъчно лунна светлина — и аз си представих как стои в новия свят на кухнята без остри предмети в нея и си дава сметка, че съм му прибрал всичко: бях взел дори вилиците. Седях, затаил дъх, и слушах тишината в кухнята. За миг сякаш проведохме разговор, разговор без думи, без да се виждаме. Накрая чух как той се обръща и стъпките му се отдалечават обратно към неговата стая.

На другата вечер, след като се прибрах у дома в Кеймбридж, отидох в неговата баня и намерих още един плик, същия като в Труро, изхвърлих и него. Но после никога вече не съм намирал пликове и в Кеймбридж, и в Труро. Той явно бе намерил друго място, където да ги крие, място, което така и не намерих — няма как да е разнасял по самолетите бръснарски ножчета. Но отидех ли на Грийн стрийт, винаги си намирах повод да се прокрадна в банята. Тук той държеше плика в същото старо скривалище и всеки път аз му го взимах, пъхах си го в джоба и след като си тръгнех, го изхвърлях. Няма как, разбира се, той да не е знаел, че го правя, но никога не сме го обсъждали. Всеки път пликът бе на ново място. След като той осъзна, че трябва да го крие и от теб, няма случай да съм проверявал и да съм го откривал. Но пак продължавах да проверявам: където и да бях, в апартамента, а по-късно в къщата извън Ню Йорк или в лондонското жилище, отивах в банята и търсех плика. Никога вече не го открих. Баните, проектирани от Малкълм, бяха съвсем неусложнени, със строги линии и въпреки това той бе намерил и в тях място, където да крие плика, така че да не го намеря никога.

През годините съм се опитвал да поговоря с него за това. В деня, след като се натъкнах на първия плик, звъннах на Анди и му се разкрещях, а той не ме спря, което не беше в стила му.

— Знам — каза ми. — Знам. — А после: — Харолд, не ехиднича, не ти задавам риторичен въпрос. Но я ми кажи: какво да направя?

И аз, разбира се, не знаех какво да отговоря.

Именно ти стигна най-далеч с него. Но знам, че си обвинявал себе си. Аз също се обвинявах. Защото направих нещо, по-страшно и от това да го приема: търпях го. Предпочетох да забравя, че той си го причинява, понеже ми беше прекалено трудно да намеря решение и исках да му се радвам като на човека, когото той искаше да виждаме, макар и да бях наясно, че не е толкова просто. Втълпявах си, че му давам възможност да запази достойнството си, предпочитах да забравя, че хиляди нощи той го жертва. Укорявах го, опитвах се да го вразумя, макар и да знаех, че такъв подход не помага, и въпреки че го знаех, не опитах нещо друго: нещо по-крайно, нещо, което можеше да ме отчужди от него. Знаех, че се държа като страхливец, защото така и не споменах на Джулия за плика, така и не споменах какво съм научил онази вечер в Труро за него. Накрая тя разбра и това е един от малкото пъти, когато съм я виждал толкова ядосана.

— Как си допуснал такова нещо? — попита ме тя. — Как си допуснал да продължава толкова дълго?

Никога не е казвала, че ме смята за пряко отговорен, но знаех, че го мисли, то оставаше да не го мисли! Мислех го и аз.

И ето че сега бях в апартамента му, където преди няколко часа, докато съм лежал буден, са го били. Седях на канапето с телефона в ръка, чаках Анди да ми се обади и да ми каже, че вече могат да ми го върнат, да го поверят на грижите ми. Вдигнах щората отсреща, седнах отново и се загледах в стоманеното небе, докато облаците се сляха в едно и накрая не виждах друго, освен сив здрач и нощ, в която денят беше потънал бавно.

 

 

Онази вечер Анди ми звънна в шест, девет часа, след като го оставих при него, и ме посрещна на вратата.

— Спи в кабинета — обясни. А после: — Счупена лява китка, четири счупени ребра, слава богу, няма счупени кости на краката. Слава богу, няма и мозъчно сътресение. Счупена опашна кост. Изметнато рамо, наместих го. Охлузвания по целия гръб и торс, явно са го ритали. Но няма вътрешни кръвоизливи. Лицето му изглежда по-зле, отколкото е: очите и носът му не са пострадали, няма счупени кости, сложих му лед, трябва да го правиш и ти — редовно. Рани по краката. Ето какво ме безпокои. Написал съм ти рецепта за антибиотик, започнал съм с малка доза, за всеки случай, но ако ти спомене, че му е горещо или го тресе, трябва да съобщиш незабавно — само това оставаше — да получи инфекция. Гърбът му е на ивици…

— В какъв смисъл „на ивици“? — попитах го аз.

Анди започна да нервничи.

— Явно са го удряли с колан, но той отказва да уточни. Превързах го, давам ти антибиотик, който да нанасяш, от утре започни да промиваш раните и да сменяш превръзката. Той ще се дърпа, но положението не е никак розово. Ето тук съм ти написал всички указания. — Той ми подаде найлонов плик, погледнах вътре: шишенца с хапове, бинт, тубички крем. — Тези тук — подхвана пак Анди и извади едно от лекарствата — са за болката, той ги мрази. Но няма как да мине без тях, давай му по едно хапче на дванайсет часа, веднъж сутрин и веднъж вечер. От тях ще го кара на сън, затова не го пускай навън сам, не му позволявай да вдига каквото и да било. Освен това от хапчетата ще му се гади, но го карай да се храни: нещо леко, ориз, бульон. Постарай се да го накараш да седи на инвалидната количка, макар че и бездруго няма да иска да се движи много-много. Звъннах на зъболекаря му и му записах час за девет в понеделник, има два избити зъба. Най-важно е да спи възможно най-много, ще мина утре следобед, ще идвам и всяка вечер до края на седмицата. Но не го пускай да ходи на работа, макар че… според мен едва ли ще иска. — Анди замълча точно толкова внезапно, колкото и бе заговорил, и известно време стояхме и мълчахме. — Мамка му, направо не мога да повярвам — каза накрая. — Мамка му, тъпанар с тъпанар. Иде ми да го намеря и да му тегля куршума.

— Знам — рекох. — И на мен.

Анди поклати глава.

— Не ми дава да съобщя — сподели. — Молих го как ли не.

Отново се стъписах, щом го видях, и той поклати глава, когато се опитах да му помогна да седне на количката, затова продължихме да стоим и да гледаме как се намества на седалката, пак беше със същите дрехи с кръв по тях, засъхнала на ръждиви континенти.

— Благодаря, Анди — каза той много тихо. — Извинявай.

А Анди го хвана отзад за тила и не отговори.

Вече беше тъмно, когато се прибрахме на Грийн стрийт. Както знаеш, инвалидната му количка беше от онези, съвсем леките, елегантните, които агресивно утвърждават, че човекът, опрял до тях, може да се оправя и сам, и нямат дори дръжки, защото се предполага, че той никога няма да допусне позора да го тика друг. Налагаше се да я хванеш отгоре за облегалката, която беше съвсем ниска, и да я направляваш така. Спрях в антрето, за да включа осветлението, и двамата премигахме.

— Почистил си — каза той.

— Ами, да — потвърдих. — Опасявам се обаче, че не толкова добре, както ти.

— Благодаря ти — промълви той.

— За нищо — отвърнах. Известно време мълчахме. — Дали да не ти помогна да се преоблечеш и после да хапнеш нещо?

Той поклати глава.

— Не, благодаря. Не съм гладен. И мога сам.

Сега беше притихнал, овладян: от човека, когото бях виждал преди, не бе останала и следа, той отново бе хванат като в клетка, беше се озовал в лабиринта на някакво подземие. Винаги се държеше любезно, но опиташе ли да се защити, да докаже, че се оправя и сам, ставаше още по-любезен и някак отчужден, като пътешественик, който се е озовал сред дивашко племе и внимава да не се вживява особено.

Въздъхнах тихо и го заведох в стаята му, казах, че ще бъда там, в случай че има нужда от нещо, и той кимна. Седнах на пода при затворената врата и зачаках: чувах как той пуска и спира чешмата, чух и стъпките му, после дълго мълчание и въздишката на леглото, когато той седна на него.

По едно време влязох вътре, той лежеше завит и аз седнах до него в края на леглото.

— Сигурен ли си, че няма да хапнеш нещо? — попитах.

— Да — отвърна той и след малко ме погледна.

Вече можеше да отваря очи и на белия фон на чаршафите беше в камуфлажните цветове на плодороден тлъст чернозем: зелените му очи бяха с цвят на джунгла, косата му бе на златистокестеняви кичури, лицето му вече не се синееше както сутринта и сега беше с цвета на тъмен лъскав бронз.

— Извинявай, Харолд — подхвана той. — Извинявай, че снощи ти се разкрещях, извинявай, че ти създавам такива главоболия. Извинявай, че…

— Джуд — прекъснах го аз, — стига си се извинявал. Ако някой трябва да се извинява, то това съм аз. Жалко, че не съм ти помогнал.

Той затвори очи, пак ги отвори и се извърна на другата страна.

— Ужасно ме е срам — пророни тихо.

Погалих го по косата, той не ме спря.

— Няма от какво да те е срам — уверих го. — Не си направил нищо лошо. — Плачеше ми се, но си помислих, че той сигурно ще се разплаче, и е по-добре да се сдържа. — Знаеш го, нали? — попитах го. — Знаеш, че нямаш никаква вина, знаеш, че не си го заслужил с нищо, нали? — Той не отговори, затова продължих да питам и питам, докато накрая той не кимна едва-едва. — Знаеш, че онзи тип е негодник, нали? — попитах и той се обърна на другата страна. — Знаеш, че нямаш никаква вина, нали? — попитах. — Знаеш, че това изобщо не е показателно за теб и колко струваш, нали?

— Харолд — промълви той. — Моля те.

И аз млъкнах, макар че всъщност трябваше да продължа. Известно време не казахме нищо.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — подхванах аз накрая и след миг-два той кимна още веднъж.

Дори не знаех какво ще кажа, докато не го казах, а когато го казах, не знаех откъде ми е хрумнало, подозирам, че съм го знаел винаги, но не съм искал да питам, страхувал съм се от отговора: знаел съм го и не съм искал да го чувам.

— Като дете насилвали ли са те сексуално?

По-скоро усетих, отколкото видях как той застава нащрек и почувствах с ръката си, че се разтреперва. Още не ме беше погледнал, сега само се обърна на лявата страна и премести превързаната си ръка на възглавницата до себе си.

— Господи, Харолд — каза накрая.

Отдръпнах ръката си.

— На колко години беше, когато се случи? — попитах.

Той продължи да мълчи, сетне зарови лице във възглавницата.

— Харолд — промълви, — наистина съм уморен. Спи ми се.

Хванах го за рамото, което отскочи, но не махнах ръката си. Усетих с длан как мускулите му се изопват, усетих как по тялото му минава тръпка.

— Няма страшно — казах му. — Няма от какво да се срамуваш — допълних. — Ти, Джуд, нямаш никаква вина, разбираш ли ме?

Но той се престори на заспал, макар и още да усещах онази тръпка, напрегнатото му разтревожено тяло.

Поседях там още малко, погледах как той лежи, без да помръдва. Накрая излязох и затворих вратата.

Останах до края на седмицата. Онази вечер ти му се обади, вдигнах аз и те излъгах, изтърсих някаква небивалица за злополука, долових от гласа ти, че си притеснен, и ми се прииска ужасно да ти кажа истината. На другия ден ти се обади още веднъж и аз чух зад вратата как те излъга и той:

— Автомобилна катастрофа. Не. Не е сериозно. Моля? Ходих за почивните дни в къщата на Ричард. Задрямал съм и съм се ударил в едно дърво. Не знам, бях уморен… скъсвам се от работа. Не, под наем. Защото моята е на поправка. Не е кой знае какво. Не, всичко ще бъде наред. Не, знаеш си го Харолд, винаги драматизира. Обещавам. Заклевам се. Не, в Рим е до края на другия месец. Уилем, обещавам. Добре. Знам. Добре де. Обещавам, на всяка цена. И ти. Чао.

Като цяло беше кротък, сговорчив. Всяка сутрин си изяждаше супата, пиеше си хапчетата. От тях все го караше на сън. Всяка сутрин отиваше да поработи в кабинета, но в единайсет вече спеше на кушетката. Спеше и на обяд, и целия следобед, будех го чак за вечеря. Ти му се обаждаше всяка вечер. Обаждаше се и Джулия: аз все се опитвах да подслушвам, но не чувах много от разговорите им, чувах само, че той не говори много, което означаваше, че затова пък говори Джулия. Малкълм се отби няколко пъти, Хенри Йънговците и Роудс също дойдоха да го видят. Джей Би изпрати рисунка на ирис: дотогава не бях чувал да рисува цветя. Както бе предсказал и Анди, той се дърпаше много за превръзките по краката и гърба, колкото и да го умолявах, колкото и да му крещях, не искаше и не искаше да ми разреши да ги видя. Виж, на Анди разрешаваше и аз чух как той му казва:

— В такъв случай, щеш не щеш, ще се наложи да идваш през ден в кабинета, за да ги сменям аз. Сериозно говоря.

— Добре — тросна се той.

Лушън също дойде да го види, но той беше заспал в кабинета си.

— Не го буди — каза Лушън, а после, след като надзърна в кабинета: — Господи!

Поговорихме малко и той ми спомена колко му се възхищавали в кантората, нещо, което никога не се уморяваш да чуваш за детето си, независимо на колко години е, дали на четири и още ходи на забавачка, където е ненадминато в глинените фигурки, или на четирийсет, работи в една от най-големите адвокатски кантори и отстоява интересите на престъпните корпорации.

— Бих казал, че трябва да се гордееш с него, но май знам какво е отношението ти към такива кантори — ухили се Лушън.

Харесваше много Джуд, личеше си, и аз усетих, че ревнувам леко, после пък ми докривя, че изобщо ревнувам.

— Не — отвърнах. — Наистина се гордея с него.

Докривя ми и че години наред съм му се карал за „Роузън Причард“, единственото място, където той се чувстваше в безопасност, единственото място, където му беше леко, единственото място, където страховете и несигурността му се изпаряваха.

Следващия понеделник, ден преди да си тръгна, той изглеждаше по-добре: бузите му бяха с цвят на горчица, но отоците бяха спаднали и вече личаха очертанията на лицето. Вече явно не го болеше толкова да диша, да говори, гласът му не беше толкова задъхан, той приличаше повече на себе си. Анди му бе разрешил да намали наполовина сутрешната доза болкоуспокоителни и сега той бе по-бодър, макар и не точно жизнен. Изиграхме партия шах, победи той.

— В четвъртък вечер се връщам — казах му аз, докато вечеряхме.

Онзи семестър имах лекции само във вторник, сряда и четвъртък.

— Недей, не се налага — спря ме той. — Благодаря ти, Харолд, но наистина… всичко ще бъде наред.

— Вече съм си купил билет — обясних. — Пък и, Джуд… не е нужно винаги да казваш „не“. Не помниш ли? Приемане?

Той не отговори.

Какво друго да ти кажа? Анди предлагаше да си остане вкъщи до края на седмицата, но в сряда той се върна на работа. Въпреки заканите Анди идваше всяка вечер да му сменя превръзките и да му преглежда крака. Джулия се прибра и през октомври се редувахме с нея да ходим в края на седмицата в Ню Йорк и да стоим с него на Грийн стрийт. През седмицата пък ходеше Малкълм. На него не му беше приятно, усещах го, но решихме по този въпрос да не обръщаме внимание какво му е приятно и какво — не.

Състоянието му се подобри. По краката нямаше инфекция. По гърба също. Анди все повтаряше, че е извадил късмет. Върна си и теглото. В началото на ноември, когато ти си дойде, той се беше възстановил почти напълно. За Деня на благодарността, който онази година решихме да караме в Ню Йорк, за да не му се налага да пътува, му свалиха и гипса и той пак си ходеше. Докато вечеряхме, не го изпусках от око, наблюдавах как разговаря с Лорънс и се смее с една от дъщерите му, но все си мислех и за онази вечер, за лицето му, когато Калеб го сграбчи за китката, за болката, срама и страха, изписали се върху това лице. Мислех за деня, когато научих, че използва инвалидна количка: малко след като намерих в Труро онзи плик, отидох на конференция в града и той дойде в ресторанта с количката — направо онемях.

— Защо изобщо не си ми споменавал? — попитах, а той уж се изненада, държеше се така, сякаш е останал с впечатлението, че ми е казал. — Не — допълних, — не си. — Накрая той изплю камъчето: така и така, не искал да съм го виждал такъв, слаб и безпомощен. — За нищо на света не бих те възприел така — уверих го и макар и да бях на друго мнение, това наистина ме накара да го възприемам по друг начин, напомни ми, че онова, което знам за него, е съвсем мъничка част от истината.

Понякога имам чувството, че онази седмица е само някакво видение, че на нея сме станали свидетели само ние с Анди. През следващите месеци все се намираше някой, който да го обърне на шега: как той не ставал за шофьор, как искал да играе на „Уимбълдън“, а той се смееше и също се шегуваше със самия себе си. В такива мигове не ме гледаше никога, аз му напомнях какво всъщност се е случило, напомнях му за онова, което той възприемаше като свой позор.

След време обаче осъзнах, че онзи случай му е отнел много, променил го е, превърнал го е в друг човек или може би в човека, който навремето е бил. Смятах месеците преди Калеб за период, когато той е бил по-здрав: срещнехме ли се, ми разрешаваше да го прегърна, а ако го докоснех — ако го хванех през раменете, докато минавах покрай него в кухнята, — не се дърпаше и ръката му продължаваше все така равномерно да реже морковите отпред. Трябваше да минат двайсет години, за да се случи това. Но след Калеб той се върна назад. В Деня на благодарността тръгнах към него да го прегърна, а той побърза да отстъпи вляво — съвсем леко, колкото ръцете ми да увиснат във въздуха, и в един миг ние се погледнахме, при което осъзнах, че каквото ми е било позволено допреди няколко месеца, вече не е: знаех, че трябва да започна от самото начало. Знаех: решил е, че Калеб е прав, че той е отблъскващ и някак си е заслужил каквото му се е случило. И това бе най-страшното, най-осъдителното. Беше решил да вярва на Калеб, да вярва на него, а не на нас, защото Калеб бе потвърдил онова, което той си е мислел открай време, на което открай време са го учели, а винаги е по-лесно да повярваш в онова, което вече мислиш, отколкото да се опиташ да промениш възгледите си.

По-късно, когато нещата загрубяха, щях да се питам какво съм могъл да кажа или да направя. Понякога щях да си мисля, че не съм могъл да кажа нищо — имаше нещо, което вероятно щеше да помогне, но и да го изречеше някой от нас, това нямаше да го убеди. Още се отдавах на фантазиите си: оръжието, засадата, Двайсет и девета улица номер петдесет в Уест Сайд, апартамент 17Г. Сега обаче си представях не че ще стреляме, а че ще хванем за ръцете Калеб Портър, ще го заведем долу при колата, ще го закараме на Грийн стрийт, ще го завлечем горе. Ще му обясним какво да каже, ще го предупредим, че ще бъдем пред вратата, ще чакаме в асансьора с пистолет, насочен към гърба му. И ще слушаме иззад вратата какво казва: „Изобщо не го мислех. Изобщо не бях прав. Онова, което направих, но най-вече нещата, които казах, бяха предназначени за друг. Повярвай ми, защото преди ми вярваше: ти си красив и съвършен, изобщо не мисля онова, което казах. Грешах. Заблуждавах се, никой не се е заблуждавал така, както аз“.