Ханя Янагихара
Малък живот (4)

1

Съботите бяха за работа, неделите — за разходка. Разходките бяха започнали по принуда преди пет години, когато той беше дошъл да живее в града и го познаваше бегло: всяка седмица избираше различен квартал и вървеше от Лиспенард стрийт до него, а после го обикаляше по периметъра и отново се прибираше. Не пропускаше неделя, освен ако времето не го правеше почти невъзможно, и дори сега, след като се беше разхождал във всички квартали на Манхатън и в много в Бруклин и Куинс, пак излизаше в десет сутринта всяка неделя и се прибираше едва след като извървеше маршрута. Разходките отдавна не му носеха наслада, макар и да не бяха и неприятни — просто бяха нещо, което той правеше. Известно време дори се надяваше да не се свеждат само до раздвижването, да са целебни като любителската физиотерапия, макар че Анди не бе на същото мнение и дори не одобряваше разходките му.

— Няма лошо да раздвижваш краката си — беше му казал. — Но в този случай е за препоръчване да плуваш, вместо да обикаляш нагоре-надолу по улиците.

Той всъщност нямаше нищо против и да плува, но нямаше място, което да е достатъчно закътано.

Случваше се и Уилем да се присъедини към тези разходки и сега, ако маршрутът му минаваше покрай театъра, той изчисляваше времето така, че двамата да се срещнат след сутрешното представление при магазинчето за сокове на една пресечка оттам. Поръчваха си сок, Уилем му разказваше как е минало представлението и си купуваше салата, която да изяде преди спектакъла вечерта, а той продължаваше на юг, към дома.

Още живееха на Лиспенард стрийт, макар че и двамата вече можеха да си наемат самостоятелни квартири: той със сигурност, Уилем — вероятно. Но никой не бе споменавал пред другия, че смята да се изнася, никой не го бе и направил. Все пак бяха преградили лявата половина от всекидневната, бяха направили втора стая — през почивните дни всички вдигнаха с общи усилия грапава стена от гипсокартон и сега, щом човек влезеше, го посрещаше само сивата светлина от два, а не от четири прозореца. Уилем се премести в новата спалня, а той остана в старата.

Освен на срещите при задния вход на театъра му се струваше, че напоследък изобщо не вижда Уилем, и колкото и Уилем да си повтаряше, че бил ленив, се създаваше усещането, че не подвива крак, постоянно работи или поне опитва: преди три години, на двайсет и деветия си рожден ден, се беше зарекъл да прави, да струва, но преди да навърши трийсет, да напусне „Ортолан“, и две седмици преди трийсетия си рожден ден двамата седяха в жилището, сместени в наскоро разполовената всекидневна, Уилем се притесняваше дали наистина може да си позволи да напусне работа и точно тогава му се обадиха — обаждане, което той чакаше от години. Канеха го в пиеса, която пожъна достатъчен успех, и Уилем получи достатъчно внимание, за да си позволи да напусне окончателно „Ортолан“ тринайсет месеца по-късно: точно година след крайния срок, който сам си беше поставил. Той беше ходил да гледа пиесата с Уилем — семейна драма със заглавието „Теоремата на Маламуд“ за преподавател по литература с начален стадий на мъчителна деменция и за отчуждения му син, физик — пет пъти, по два с Малкълм и Джей Би и веднъж с Харолд и Джулия, дошли в града за почивните дни, и всеки път успяваше да забрави, че на сцената е старият му приятел, неговият съквартирант, а когато след представлението викаха с аплодисменти отново и отново актьорите, се чувстваше горд и леко натъжен, сякаш самият факт, че сцената е по-нависоко, оповестяваше, че Уилем се е издигнал до други житейски селения, до които той няма лесен достъп.

Той също наближаваше трийсетте, но това не отприщи дремеща паника, бурна дейност, не го тласна да пренареди очертанията на живота си така, че този живот да приляга повече на един трийсетгодишен човек. Това обаче не важеше за приятелите му и той прекара последните три години преди трийсетте да ги слуша как възхваляват десетилетието, как разсъждават надълго и нашироко какво са постигнали и какво не са, да изброяват нещата, за които се ненавиждат, и обещанията си. Нещата се бяха променили. Така например втората спалня бе обособена отчасти заради страха на Уилем, че е на двайсет и осем, а още дели една стая със съквартиранта си от колежа, и същите притеснения — страхът, че щом навлязат в четвъртото си десетилетие, то като в приказките ще ги преобрази в нещо друго, в нещо неподвластно, освен ако не го изпреварят сами с нещо радикално — вдъхновиха Малкълм да признае на бърза ръка пред родителите си, че е обратен, колкото след година да бие отбой и да започне да излиза с жена.

Но въпреки тревогите на приятелите си той знаеше, че ще му хареса да е на трийсет именно по причината, заради която на тях им беше неприятно: защото това бе възрастта на неоспоримата зрялост. (Очакваше с нетърпение да стане на трийсет и пет — тогава вече можеше да каже, че е бил зрял човек точно толкова, колкото и дете.) Докато растеше, трийсетгодишната възраст му се струваше много далечна, невъобразима. Той помнеше съвсем ясно как като съвсем малък, още в манастира е попитал брат Михаил, който обичаше да му разказва къде е пътешествал в другия си живот, кога и той ще може да пътува.

— Когато пораснеш — беше отвърнал брат Михаил.

— Кога? — бе настоял той. — Догодина ли?

По онова време дори един месец му се струваше цяла вечност.

— След много години — бе уточнил брат Михаил. — Когато станеш голям. На трийсет.

И сега, само след няколко седмици, той щеше да ги навърши.

В неделите, докато се готвеше да излезе за разходка, понякога заставаше бос в притихналата кухня и отблъскващото тясно жилище му се струваше истинско чудо. Тук времето му принадлежеше, пространството също, всяка врата можеше да бъде затворена, всеки прозорец — заключен. Той заставаше пред мъничкия шкаф в антрето — всъщност ниша, над която бяха окачили парче брезент — и се любуваше на запасите си в него. На Лиспенард стрийт ги нямаше среднощните набези за руло тоалетна хартия до латиноамериканския минимаркет на „Уест Бродуей“, нямаше прокиснало мляко, което си открил отзад в хладилника и не можеш да извадиш, ако не си запушиш носа. Тук винаги имаше запаси. Той имаше грижата. През първите години на Лиспенард стрийт се притесняваше от навиците си, за които знаеше, че прилягат повече на възрастен човек и може би на жена, и беше крил под леглото запасите си от хартиени салфетки, беше пъхал флаерите за намаления по магазините в куфарчето, за да ги прегледа по-късно, когато Уилем не си беше вкъщи, сякаш те са особено екзотична разновидност на порнографията. Един ден обаче Уилем бе открил съкровището му, докато бе търсил един чорап, който бе изритал под леглото.

Той се беше смутил.

— Какво толкова? — го беше попитал Уилем. — Според мен е страхотно. Слава богу, че се оглеждаш за такива неща.

Но той пак се бе почувствал уязвим, беше го възприел като поредното доказателство, добавено към вече дебелата папка, която свидетелстваше какъв стиснат педант е, колко непоправимо и необратимо неспособен е да бъде човекът, за какъвто опитваше да се представя.

Въпреки това — както с толкова други неща — то бе по-силно от него. На кого можеше да обясни, че в недолюбваната Лиспенард стрийт, в запасите си, достойни за бомбоубежище, намира не по-малко удовлетворение и усещане за сигурност, отколкото в дипломите си и работата? Или че онези мигове, когато бе сам в кухнята, наподобяваха медитация, че само в тях се отпускаше истински и мислите му вече не се носеха шеметно напред, не планираха предварително хилядите дребни недомлъвки и замазване на истината, на фактите, без които бе немислимо всяко негово общуване със света и с обитателите му? Знаеше, че не може да каже на никого, дори на Уилем. Ала трябваше да минат години, докато се научи да пази мислите си за себе си: за разлика от приятелите си не споделяше доказателствата за своите особнячества като начин да се открои сред другите, макар и да се радваше и да се гордееше, че те споделят с него своите.

Днес щеше да отиде в горната част на Ист Сайд: щеше да тръгне по „Уест Бродуей“ към парка на Уошингтън Скуеър, към „Юнивърсити“ и през Юниън Скуеър нагоре по „Бродуей“ към Пето авеню, по което щеше да върви, докато излезе на Осемдесет и шеста улица, а сетне по „Медисън“ на Двайсет и четвърта, откъдето щеше да свърне на изток към „Лексингтън“ и да продължи на юг и на изток, докато се озове отново при „Ървин“, там пред театъра щеше да се срещне с Уилем. Вече месеци наред, близо година изминаваше този маршрут и защото той го отвеждаше надалеч, и защото вече прекарваше всяка събота в горния край на Ист Сайд, в градска къща недалеч от родителите на Малкълм, където даваше частни уроци на дванайсетгодишния Феликс. Но сега беше средата на март, пролетната ваканция, Феликс и родителите му бяха на почивка в Юта и това означаваше, че няма опасност да ги срещне.

Бащата на Феликс беше приятел на приятели на родителите на Малкълм и именно бащата на Малкълм му бе уредил работата.

— Всъщност не ти плащат достатъчно в Прокуратурата, нали? — беше попитал господин Ървин. — Не разбирам защо просто не ми разрешиш да те представя на Гавин.

Гавин беше от приятелите на господин Ървин от Юридическия факултет, който сега оглавяваше една от най-мощните фирми в града.

— Той, татко, не иска да работи за корпорации — бе подхванал Малкълм, но баща му бе продължил да говори, сякаш синът му изобщо не се е обаждал, и Малкълм се сгърби на стола.

Домъчня му за него, но и се подразни, понеже му беше казал да се поинтересува уж между другото дали родителите му не познават човек с дете, което има нужда от частни уроци, а не да ги пита направо.

— Но всъщност е страхотно — му бе казал бащата на Малкълм, — че ти се иска да пробиеш сам. (Малкълм се бе сгърбил още по-ниско на стола.) Но наистина ли имаш такава остра нужда от пари? И през ум не ми е минавало, че държавата плаща толкова малко, но е минало много време, откакто съм бил държавен чиновник — ухили се господин Ървин.

Той също му се усмихна.

— Няма такова нещо — рече, — заплатата е добра. (Наистина беше добра. Не точно за господин Ървин, разбира се, не и за Малкълм, но парите бяха повече, отколкото той бе мечтал някога да има, и идваха всеки две седмици, трупаха се неуморно в числа.) Просто събирам пари за ипотека.

Малкълм се извърна рязко към него и той си напомни да не пропусне да каже на Уилем лъжата, да не би Малкълм да го изпревари.

— О, виж ти, браво на теб — каза господин Ървин. Това бе цел, разбираема за него. — И по една случайност познавам такъв човек.

Този човек бе Хауард Бейкър и след петнайсетминутно разсеяно събеседване той го нае като частен учител на сина си по латински, математика, немски и пиано. (Той се учуди защо господин Бейкър не наеме по всеки предмет специалисти — можеше да си го позволи, — но не попита.) Беше му мъчно за Феликс, който беше дребничък и несимпатичен и имаше навика да си бърка в тясната ноздра, да пъха показалец все по-навътре и навътре, докато не се усети и не го извади припряно, за да го избърше отстрани на джинсите си. След осем месеца още не бе наясно доколко способен е Феликс. Не че беше глупав, но му липсваше живец, сякаш на дванайсет години вече се бе примирил, че животът е едно голямо разочарование, че той ще бъде разочарование за всички наоколо. Всяка събота в един следобед чакаше с готови домашни и послушно отговаряше на всички въпроси така, че накрая думите му прозвучаваха в тревожен, озадачен горен регистър, сякаш налучкваше отчаяно всеки, и най-простия („Salve, Felix, quid agis?“^[1] — „Хм… bene^[2]?“), ала никога не питаше нищо и когато той се интересуваше дали не иска да обсъдят на който език реши някоя тема, Феликс само свиваше рамене и пелтечеше нещо с пръст, който сякаш сам се насочваше към носа му. Когато надвечер той му махаше с ръка за довиждане, Феликс вдигаше безжизнено длан и тутакси се шмугваше в лоното на входа — все му се струваше, че момчето никога не напуска къщата, никога не излиза навън, няма никакви приятели. Клетият Феликс: дори името му^[3] сякаш бе подигравка с него.

Предишния месец господин Бейкър бе поискал да поговори след уроците с него и след като се бе сбогувал с Феликс, той бе отишъл с прислужницата в кабинета. Онзи ден биеше много на очи, че куца, и той го чувстваше остро — както се случваше често, — имаше усещането, че изпълнява ролята на обеднялата гувернантка в някоя Дикенсова драма.

Бе очаквал от господин Бейкър припряност, може би дори гняв, въпреки че, ако се съдеше по оценките, Феликс се справяше по-добре в училище, и при нужда бе готов да се брани — господин Бейкър плащаше много повече, отколкото бе очаквал, и той строеше планове за парите, които изкарваше там, — но вместо това му кимнаха да седне на стола пред писалището.

— Какъв според вас е проблемът с Феликс? — беше попитал господин Бейкър.

Той не очакваше такъв въпрос, затова помисли, преди да отговори.

— Според мен, господине, няма проблем — рече предпазливо. — Според мен той просто не е…

Беше напът да каже „щастлив“. Но какво бе щастието, ако не разточителство, състояние, което е невъзможно да поддържаш отчасти защото е толкова трудно да го изразиш? Той не помнеше като дете да си е представял щастието: имаше само нещастия или страх, както и липса на нещастия и страх и именно второто състояние бе единственото, от което се бе нуждал и което бе желал.

— Според мен е срамежлив — довърши.

Господин Бейкър изсумтя (очевидно не бе очаквал точно този отговор).

— Но вие го харесвате, нали? — попита го с такова странно беззащитно отчаяние, че изведнъж го обзе огромна тъга и за Феликс, и за господин Бейкър.

Дали именно това не означаваше да си родител? Дали именно това не означаваше да си дете, което има родители? Такова нещастие, такива разочарования, такива очаквания, които щяха да си останат неизразени и несбъднати!

— Разбира се — беше отговорил, а господин Бейкър беше въздъхнал и му беше връчил чека, който обикновено прислужницата му даваше, преди той да си тръгне.

Следващата седмица Феликс не бе пожелал да изсвири каквото той му беше задал. Беше по-безжизнен от обикновено.

— Дали да не изсвирим друго? — беше го попитал той. Феликс бе свил рамене. Той се беше замислил. — Искаш ли аз да ти изсвиря нещо?

И този път Феликс бе свил рамене.

Въпреки това той го направи, защото пианото беше много красиво и понякога, докато гледаше как Феликс прокарва предпазливо пръсти по хубавите гладки клавиши, той копнееше да остане насаме с инструмента и ръцете му да започнат да се движат възможно най-бързо по повърхността му.

Засвири Хайдн, Соната №50 в ре мажор, една от любимите си творби, толкова ярка и прекрасна, че той очакваше да ободри и двамата. Но щом я изсвири, момчето продължаваше да седи притихнало до него и той се засрами и от самохвалния, преднамерено изпъкващ оптимизъм на сонатата, и от собствения си изблик на себелюбие.

— Феликс — беше подхванал, а после беше спрял. Феликс зачака до него. — Какво има?

После за негово изумление Феликс се бе разплакал, а той се бе опитал да го утеши.

— Феликс — беше рекъл и го бе прегърнал непохватно. Представи си, че е Уилем, който винаги знаеше какво точно да направи и без дори да се замисля, какво да каже. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Но Феликс само се разплака още повече.

— Нямам си приятели — изхлипа.

— О, Феликс — рече той и състраданието му, дотогава някак далечно, отчуждено, се избистри. — Съжалявам.

Усети остро колко самотен е животът на Феликс с тези съботи, прекарани с юрист инвалид, който скоро щеше да прехвърли трийсетте и който беше там само заради парите — същата вечер той щеше да излезе с хора, които обича и които дори го обичаха, а Феликс щеше да си стои сам-самичък, понеже майка му — третата съпруга на господин Бейкър — вечно я нямаше, а баща му бе убеден, че му има нещо, нещо, което трябва да се оправи.

По-късно, докато се прибираше вкъщи (ако времето беше хубаво, отказваше автомобила на господин Бейкър и тръгваше пеш), се изумяваше колко неправдоподобно несправедливо е всичко това: Феликс, който изначално си беше по-добро дете от него навремето, още нямаше приятели, а той, нищожеството, имаше.

— Накрая ще имаш приятели, Феликс — беше му казал и Феликс беше проплакал:

— Но кога? — с такъв копнеж, че той чак трепна.

— Скоро, скоро — обеща и го погали по кльощавия гръб. — Обещавам.

А Феликс беше кимнал, макар че после, докато момчето го изпращаше до вратата с малко гущерово лице, което от сълзите бе заприличало още повече на муцунка на влечуго, усети съвсем ясно: Феликс вижда, че той го лъже. Кой можеше да знае дали Феликс щеше да има някога приятели? Приятелство, дружба: толкова често те влизаха в разрез с всякаква логика, толкова често предпочитаха особняците, лошите, непълноценните. Той махна за довиждане с ръка към малкия гръб на Феликс, който вече се прибираше в къщата, и макар че не би му го казал за нищо на света, неизвестно защо си помисли, че именно затова Феликс постоянно е толкова блед: защото отдавна вече се е досетил, защото вече го знаеше.

 

 

Той знаеше френски и немски. Знаеше Периодичната таблица. Знаеше почти наизуст — колкото и да не го вълнуваше — цели откъси от Библията. Знаеше как да помогне при теленето на крава и как да поправи изгоряла лампа, как да отпуши канал и най-лесния начин да обрули орех, знаеше кои гъби са отровни и кои — не, как да балира сено и как да провери прясна ли е някоя ябълка, тиква, пъпеш от обикновения сорт и „Медена роса“, като ги почука, където трябва. (Знаеше и неща, които предпочиташе да не знае, неща, за които се надяваше, че никога вече няма да му се налага да използва, неща, от които, замислеше ли се, сънуваше ли ги нощем, се свиваше на кълбо, затваряше се в себе си от омраза и срам.)

И въпреки това често му се струваше, че не знае нищо, което да е наистина ценно или приложимо наистина. Езиците и математиката — иди-дойди. Но ден след ден му се напомняше колко много не знае. Не беше и чувал за сериалите, за които другите постоянно говореха. Никога не беше ходил на кино. Никога не беше ходил и на ваканция. Никога не беше стъпвал в летен лагер. Никога не беше ял пица, сладолед на клечка, макарони със сирене (и за разлика от Малкълм и Джей Би никога не бе опитвал гъши пастет, суши и костен мозък). Никога не бе притежавал компютър или мобилен телефон, рядко му бяха разрешавали да влезе в интернет. Даваше си сметка, че никога не е притежавал истински нищо: книгите, които имаше и с които толкова се гордееше, ризите, които кърпеше отново и отново, не бяха нищо, бяха си боклук, това, че се гордееше с тях, бе по-срамно и от това да не притежаваш нищо. Учебната аудитория бе най-безопасното място, единственото, където той се чувстваше напълно уверен: където и другаде да отидеше, го засипваше несекваща лавина от чудеса, кое от кое по-озадачаващи, напомнящи му в какво бездънно невежество тъне. Усети се, че си съставя наум списъци на новите неща, за които е чул или на които се е натъкнал. Но за нищо на света не би поискал от някого отговори. Направеше ли го, щеше да признае изключителната си другост, която щеше да породи още въпроси, да го остави разголен и неминуемо да доведе до разговори, за каквито определено не бе готов. Често се чувстваше не точно чужденец — защото дори чуждите студенти (дори Одвал от затънтеното селце край Улан Батор) явно разбираха разговорите за тези неща, — а по-скоро човек от друго време: сякаш беше прекарал детството си не в двайсет и първи, а в деветнайсети век, понеже бе пропуснал толкова много, а онова, което все пак знаеше, изглеждаше старомодно и декоративно. Как се бе получило така, че независимо къде са родени, дали в Лагос, или в Лос Анджелис, всичките му връстници бяха изживели, общо взето, едно и също, с еднакви културни жалони? Все трябваше да има човек, който да знае точно толкова малко, колкото и той. А ако нямаше, как изобщо щеше да навакса?

Вечер, когато всички се бяха излегнали в нечия стая (със запалена свещ, със запалена цигара трева), разговорът често се насочваше към детството на състудентите му, което тъкмо бе приключило, но по което кой знае защо изпитваха тъга и бяха обсебени от него. Разказваха отново и отново и за най-малките подробности, макар и той да не бе сигурен какво целят, дали да открият сходства, или да се изфукат с различията, защото сякаш и двете им доставяха еднаква наслада. Говореха за вечерни часове, за бунтове и наказания (родителите на някои ги бяха били и те го споделяха някак гордо, което също му се струваше странно), за домашни любимци и братя и сестри, за дрехи, с които са вбесявали родителите си, за компаниите си в гимназията, с кого са изгубили девствеността си, къде и кога, за коли, с които са катастрофирали, за кости, които са чупили, какво са спортували и какви състави са правили. Говореха за ужасни семейни почивки и за роднини чешити, за съседи и учители особняци, обичани и мразени. Той се наслаждаваше на откровенията им повече, отколкото очакваше — ето ги истинските тийнейджъри с най-обикновен истински живот, за който винаги бе искал да научи повече, — и установяваше, че се отпуска и научава много, докато седи късно вечер и ги слуша. Налагаше си да мълчи, така се предпазваше, което имаше допълнителното предимство да го прави по-тайнствен и по-интересен, отколкото всъщност е.

— Ами ти, Джуд? — питаха го някои в началото на семестъра и по онова време той вече се бе научил — беше схватлив — само да свива рамене и да отвръща с усмивка:

— Нищо интересно.

Беше изненадан, но и му олекна, че го приемат с такава лекота, беше им и признателен, че са толкова вторачени в себе си. Всъщност на никого не му се слушаха чуждите истории, на всички им се искаше да разкажат своята.

И все пак мълчанието му не остана незабелязано и именно от него дойде прякорът му. Онази година Малкълм откри постмодернизма и Джей Би вдигна такава пушилка колко късно е стигнал Малкълм до тази идеология, че не си призна как и той не е чувал никога за нея.

— Няма как просто да решиш, че си пост — черен, Малкълм — беше казал Джей Би. — Пък и за да стоиш над тези неща, трябва наистина да си бил чернокож.

— Голям задник си, Джей Би — беше отвърнал Малкълм.

— Или пък — бе продължил Джей Би — трябва да не се поддаваш на класификация, да не се вместваш в обичайните представи за идентичност, та те да са неприложими за теб. — След това Джей Би се беше извърнал към него и той бе усетил как за миг се смразява от ужас. — Като Джуди тук: никога не го виждаме с никого, не знаем от коя раса е, не знаем нищо за него. Пост — сексуален, пост — расов, пост — идентичност, пост — минало. — Джей Би му се усмихна вероятно за да покаже, че поне отчасти се шегува. — Постчовек. Джуд Постчовека.

— Постчовека — бе повторил Малкълм: имаше навика да се възползва от смущението на другите, за да отклони вниманието от своето.

И макар че прякорът не му остана — щом се върна в стаята и го чу, в отговор Уилем само завъртя очи, от което Джей Би май се поохлади, — той му напомни, че колкото и да си втълпява, че се е вписал в новата среда, колкото и усилия да хвърля, за да прикрие ръбовете и несъответствията, той не заблуждава никого. Знаеха, че е странен, и беше глупаво да убеждава себе си, че е убедил тях. Въпреки това продължи да ходи вечер при групите, продължи да се присъединява към колегите си по стаите: беше привлечен от тях, макар и вече да осъзнаваше, че така се излага на опасност.

Понякога по време на тези занятия (беше започнал да ги възприема именно така, като ускорени курсове, на които може да запълни белите полета в познанията си) забелязваше, че Уилем го наблюдава с непроницаемо лице, и се питаше дали се е досетил за него. Понякога едвам се сдържаше да не му разкаже. Мислеше си, че може би греши. Сигурно нямаше да е зле да сподели с някого, че през повечето време почти не разбира какво обсъждат, че не владее познатия на всички език на детските грешки и провали. После обаче се спираше — признаеше ли, че не знае този език, трябваше да обясни на кой език говори тогава.

Но ако се стигнеше да сподели с някого, това щеше да бъде именно Уилем. Възхищаваше се и на тримата си приятели, но вярваше именно на Уилем. В дома бързо бе научил, че има три типа момчета: първите се биеха (това бе Джей Би). Вторите не се включваха, но и нямаше да помогнат (това беше Малкълм). А третите щяха да се опитат да ти помогнат (това бе най-редкият тип и Уилем очевидно спадаше към него). Може би и при момичетата беше същото, но той бе общувал твърде малко с тях, за да знае.

И бе все по-убеден, че Уилем знае нещо. („Знае какво? — разсъждаваше той наум в мигове на здравомислие. — Само си търсиш причина да му кажеш и тогава какво ще си помисли той за теб? Бъди умен. Не казвай нищо. Владей се поне малко.“) Но в това, разбира се, нямаше логика. Още преди колежа знаеше, че детството му не е било като на другите — беше достатъчно да прочетеш някоя и друга книга, за да стигнеш до това заключение, — но едва наскоро беше осъзнал колко е различно то. Със самата си странност го обособяваше, откъсваше го: бе почти немислимо някой да се досети за подробностите, което означаваше, че и да се досетеше, то ще е само защото той е оставил следи като кравешки изпражнения — огромен мощен вопъл за внимание, който няма как да не забележиш.

И все пак. Подозренията, понякога притеснително силни, упорстваха, сякаш той неизбежно щеше да каже нещо, да получи сигнали, на които е по-лесно да се подчини, отколкото да подмине.

Една вечер бяха само четиримата. Беше началото на трети курс, случваше се рядко и всички се чувстваха уютно, дори се разнежиха, че са неразделни. Наистина бяха неразделни и за негова изненада той бе част от тях: сградата, където се намираше общежитието, се казваше Худ Хол, и в университетското градче ги познаваха като Момчетата от Худ. Всички имаха и други приятели (най-много Джей Би и Уилем), но се знаеше (или поне се предполагаше, което си беше същото), че най-близки са именно помежду си. Не го бяха обсъждали открито, ала всички знаеха, че им харесва да ги възприемат така, харесва им този наложен им кодекс на приятелството.

Онази вечер си бяха взели пица, беше я поръчал Джей Би и я бе платил Малкълм. Имаха и трева, осигурена от Джей Би, навън плискаше дъжд с градушка, която като последен щрих от щастието им трополеше по стъклото, а вятърът блъскаше по прозорците с изметнати черчевета. Цигарата с тревата обикаляше и обикаляше от човек на човек и макар той да не си дръпна — не го правеше никога, притесняваше се, че ще престане да се владее, — усещаше как димът му пълни очите, притиска като космато топло зверче клепачите му. Ако друг плащаше храната, той внимаваше да яде възможно най-малко и въпреки че беше още гладен (бяха останали две парчета и той ги гледаше втренчено, но после се усети и извърна очи), му беше много хубаво. Помисли си: мога да заспя, и се изтегна на канапето, като се зави с одеялото на Малкълм. Беше приятно уморен, въпреки че напоследък бе уморен през цялото време: от всекидневните усилия да изглежда нормален явно не му оставаше енергия почти за нищо друго. (Понякога си даваше сметка, че изглежда дървен, леден, скучен, нещо, което тук вероятно се смяташе за по-голяма беда, отколкото да е, какъвто беше.) Някъде в дъното, сякаш много далеч, чуваше как Малкълм и Джей Би спорят за злото.

— Само казвам, че ако беше чел Платон, нямаше да водим този спор.

— Да, но какво на Платон?

— Чел ли си изобщо Платон?

— Не виждам…

— Чел ли си го?

— Не, но…

— Не виждал! Не виждал, моля ви се!

Каза го Малкълм, който подскачаше нагоре-надолу и сочеше Джей Би, а Уилем се смееше. От тревата Малкълм оглупяваше и ставаше по-педантичен и тримата обичаха да влизат с него в глупави и педантични философски спорове, които Малкълм изобщо не помнеше на сутринта.

После той чуваше как Уилем и Джей Би говорят нещо — бе прекалено сънен, за да ги слуша, само различаваше гласовете им, — а после гласът на Джей Би прокънтяваше през унеса:

— Джуд!

— Какво? — отговаряше той, без да отваря очи.

— Искам да те питам нещо.

Той веднага настръхна. Надрусан, Джей Би имаше странното свойство да пита неща и да оповестява свои наблюдения, и опустошителни, и хвърлящи го в смут. Явно не го правеше от лошотия, но човек се питаше какво ли му се върти в главата. Кой беше истинският Джей Би, дали онзи, който беше попитал едно момиче от общежитието — Триша Парк, как се чувства да расте като по-грозната близначка (клетата Триша беше скочила и бе изхвърчала от стаята), или онзи, който, след като бе станал свидетел на един от ужасните му пристъпи, при който той имаше чувството, че ту губи съзнание, ту отново идва на себе си, чувство, точно толкова неприятно, както във влакче на ужасите, спуснало се рязко надолу, се беше измъкнал за през нощта с приятеля си, и той надрусан, и се бе прибрал точно преди зазоряване с цял наръч напъпили клонки магнолия, които беше откраднал от вътрешния двор на колежа?

— Какво? — повтори притеснен.

— Ами ето какво — отвърна Джей Би, а после замълча и си дръпна още веднъж от цигарата, — вече се познаваме от доста време…

— Виж ти! — възкликна уж изненадан Уилем.

— Млъквай, Уилем — продължи Джей Би. — И всички искаме да знаем защо никога не си ни споменавал какво се е случило с краката ти.

— О, Джей Би, не искаме такова нещо… — подхвана Уилем, но Малкълм, който, надрусаше ли се, имаше навика да взима гръмогласно страната на Джей Би, го прекъсна.

— Това, Джуд, наистина ни обижда. Толкова ли ни нямаш доверие?

— Господи, Малкълм — рече Уилем и после го изимитира с писклив фалцет: — „Наистина ни обижда“. Говориш като някоя женка. Това си е работа на Джуд.

И това беше още по-лошо — все се намесваше Уилем, все Уилем го защитаваше. От Малкълм и Джей Би! В онзи миг той ги мразеше всичките, но не можеше, разбира се, да си позволи да ги мрази. Бяха му приятели, първите му приятели и както ги разбираше той нещата, приятелството бе постоянен обмен: обмен на обич и време, понякога на пари, винаги на информация. А той нямаше пари. Нямаше нищо, което да им даде, нищо, което да им предложи. Не можеше да даде за малко на Уилем пуловер, както Уилем му даваше своя, да се отплати на Малкълм за стоте долара, които веднъж той му беше пъхнал в ръката, и дори да помогне на Джей Би да се изнесе от общежитието, както му беше помагал Джей Би.

— Вижте какво — започна той и долови как всички, дори Уилем, са притаили дъх. — Не е много интересно.

Държеше очите си затворени: ако не му се налагаше да ги гледа, щеше да му е по-лесно да разказва, пък и нямаше да издържи.

— Блъсна ме кола. Бях на петнайсет. Една година преди да дойда тук.

— Ох! — каза Джей Би. Настъпи мълчание, той усети как всичко в стаята посърва, усети как от думите му сякаш всички са изтрезнели. — Съжалявам, братле. Какъв ужас.

— Преди това можеше ли да ходиш? — попита Малкълм така, сякаш сега не ходеше.

От това той се смути и натъжи: явно смяташе за ходене едно, а те — друго.

— Да — отговори, а после добави, тъй като беше вярно, макар че те го тълкуваха по друг начин: — Навремето съм бягал и крос.

— Охо! — каза Малкълм.

Джей Би изсумтя състрадателно.

Направи му впечатление, че само Уилем не е казал нищо. Но не се осмели да отвори очи и да го погледне в лицето.

Накрая, както и бе очаквал, това се разчу. (Може би хората наистина искаха да знаят за краката му. След време Триша Парк дойде при него и сподели как винаги е смятала, че той страда от церебрална парализа. Какво се очаква да отговори на това?) Но от многото разкази и преразкази накрая обяснението бе променено на автомобилна катастрофа, после се появи и „пиян шофьор“.

— Често правилни са най-простите обяснения — все повтаряше преподавателят му по математика доктор Ли и тук може би важеше същото правило.

С тази малка подробност, че не важеше. Математиката беше друго. Нищо в живота не бе чак толкова абстрактно.

Но странно: след като историята му се преобрази в автомобилна катастрофа, той получи възможност да я „измисли“ наново, единственото, което трябваше да направи, бе да се съгласява с всички. Ала не намери сили. Не можеше да го нарече автомобилна катастрофа, тъй като не беше катастрофа. И защо не пое по пътя на бягството, на отстъплението, открил се пред него, от гордост или от глупост? Той не знаеше.

Забеляза и още нещо. Тъкмо бе получил поредния пристъп — твърде унизителен, защото го бе връхлетял точно когато приключваше дежурството си в библиотеката, а Уилем се бе появил няколко минути преди това, за да поеме своето, — когато чу как библиотекарката, добродушна, много начетена жена, която му беше симпатична, пита Уилем какво му става. Те, госпожа Икли и Уилем, го бяха пренесли в служебната стая отзад и той долови миризмата на старо кафе с дъх на прегоряла захар, миризма, която мразеше и която сега го блъсна толкова рязко и натрапчиво, че чак му се повдигна.

— Блъснала го е кола — чу как Уилем отговаря сякаш от другия бряг на огромно черно езеро.

Но едва вечерта осъзна какво е казал Уилем и какви думи е употребил: „блъснала го е кола“, а не „автомобилна катастрофа“. Дали нарочно? Какво знаеше Уилем? Той бе толкова озадачен, че като нищо можеше да го попита, стига Уилем да бе наблизо, но него го нямаше, беше при приятелката си.

Той разбра, че няма никого. Стаята беше негова. Усети как животинчето вътре в него — представяше си го слабичко, настръхнало, като лемур, с бързи рефлекси, готово да хукне нанякъде, с тъмни влажни очи, които току се оглеждат наоколо за опасности — се отпуска и се свлича на земята. Именно в такива мигове му беше най-хубаво в колежа: той беше в топла стая, на другия ден щеше да се нахрани три пъти до насита, щеше да ходи на занятия и никой нямаше да го обижда и наранява, никой нямаше да го кара да прави неща, които не иска. Някъде наблизо бяха съквартирантите му — неговите приятели, — той бе оцелял още един ден, без да разкрива никоя от тайните си, беше се отдалечил с още един ден от човека, който навремето е бил. Това винаги му се струваше постижение, за което си е заслужил да поспи, затова той си лягаше, затваряше очи и се приготвяше за още един ден на белия свят.

 

 

За колеж — за колежа, в който той накрая постъпи — най-напред му заговори Ана, първата и единствена социална работничка, прикрепена към него, първият човек, който не го предаде нито веднъж. Тя бе убедена, че ще го приемат. Не беше първата, заговорила за това, но бе най-упоритата.

— Не виждам защо да не те приемат — казваше.

Това бе любимата й фраза. Двамата с Ана седяха на верандата в задния й двор и ядяха бананов хляб, направен от приятелката й. Ана не си падаше по природата (все повтаряше, че гъмжало от буболечки, че всичко там щъкало), но когато той предложи да излязат навън — плахо, тъй като по онова време още не беше сигурен докъде се простират границите на търпимостта й спрямо него, — тя удари по страничните облегалки на креслото и се надигна.

— Не виждам защо да не излезем. Лесли — провикна се към кухнята, където Лесли правеше лимонада. — Донеси я навън!

Именно нейното лице видя най-напред, когато накрая отвори очи в болницата. Дълго не можеше да разбере къде е, кой е, какво се е случило и точно тогава над него изникна лицето й и тя го погледна.

— Ето! — каза Ана. — Събужда се.

Струваше му се, че когато и да се събуди, тя е там. Понякога беше ден и в неизбистрените замъглени мигове преди да дойде напълно в съзнание, той чуваше звуците в болницата — обувките на медицинските сестри, които поскърцваха така, сякаш цвърчаха мишки, тракането на количките, жуженето на звънците по стаите. Понякога обаче беше нощ, когато всичко наоколо беше тихо и трябваше да мине повече време, докато той се досети къде е и защо е там, макар че спомените винаги се връщаха, винаги, и за разлика от другите мисли от тях не му ставаше по-леко, по-безболезнено. Понякога пък не беше нито ден, нито нощ, беше нещо промеждутъчно, светлината беше някак странна, мътна и за миг той си казваше, че все пак има рай и накрая се е добрал до него. И точно тогава чуваше гласа на Ана, спомняше си отново защо е там и пак му се приискваше да затвори очи.

В такива мигове не говореха за нищо. Тя го питаше дали е гладен и какъвто и да беше отговорът, казваше да му донесат сандвич. Питаше го дали го боли и ако го боли, дали силно. Именно пред нея той получи първия пристъп и болката беше толкова ужасна — почти непоносима, сякаш някой се беше пресегнал, беше сграбчил като змия гръбначния му стълб и се мъчеше да го разтресе, да го изтръгне от нервните окончания, — че по-късно, когато хирургът нарече раната му „обида“ за тялото, при това такава, че тялото няма да се възстанови никога докрай от нея, той схвана какво значи думата и си даде сметка колко точна и добре подбрана е.

— Искате да кажете, че ще ги получава цял живот? — бе попитала Ана и той й беше признателен за възмущението най-вече защото бе прекалено уморен и уплашен, за да се възмути сам.

— Иска ми се да кажа „не“ — отвърна хирургът. А сетне, вече на него: — Но с времето може би няма да са толкова силни. Сега сте млад. Гръбначният стълб има чудесното свойство да се възстановява.

— Джуд — рече Ана, когато след два дни започна и вторият пристъп. Той чуваше гласа й, но някак отдалеч, сетне изведнъж от ужасно близо, така, че запълни като взривове ума му. — Дръж ме за ръката — подкани тя и гласът й отново се приближи и се отдръпна, Ана обаче го хвана за ръката и я стисна толкова силно, че той усети как показалецът й се плъзга странно по безимения му пръст, почти усети как всички ситни костици в дланта й се пренареждат, при което Ана му се стори съвсем крехка и нежна, въпреки че и във вида й, и в държанието й нямаше нищо крехко. — Брой — нареди му тя при третия пристъп и той се подчини, започна да брои отново и отново до сто и да надробява болката, та тя да стане поносима.

В онези дни още не беше разбрал, че е по-добре да не мърда, и се мяташе на леглото като риба на дъното на лодка, търсеше с ръка спасително въже, в което да се вкопчи, мъчеше се да се намести на твърдия неподатлив болничен дюшек така, че да му е по-удобно. Опитваше се да мълчи, но се чуваше да издава странни животински звуци, под клепачите му понякога изникваше гора, населена с бухали, сърни и мечки, и той си представяше, че също е звяр, че звуците, които издава, са нещо обичайно, част от несекващата музика на гората.

Щом пристъпът отминеше, Ана му даваше вода със сламка в чашата, за да не се налага той да вдига глава. Подът долу се накланяше и мърдаше и на него често му се гадеше. Никога не бе излизал в океана, ала си представяше, че там сигурно усещаш това, представяше си как от огромните вълни линолеумът по пода става на бабуни и шава.

— Браво на теб — казваше Ана, докато той пиеше. — Хайде още малко.

— Ще стане по-леко — обещаваше Ана и той кимаше, понеже не си и представяше как ще живее, ако не стане по-леко.

Сега дните му се бяха превърнали в часове: часове без болка и часове с болка, и непредсказуемостта на това разписание — и на неговото тяло, въпреки че то бе негово само на думи, той нямаше никаква власт над него — го изтощаваше, затова той спеше и спеше, а дните се изплъзваха неизживени.

След време щеше да бъде по-лесно просто да казва, че го болят краката, въпреки че всъщност не беше вярно: болеше го гърбът. Понякога той можеше да предвиди какво ще отприщи гърчовете, болката — тя щеше да плъзне от гръбначния му стълб към единия или другия крак като кол, който са подпалили и на който са го набучили — някое движение, ако е вдигал тежко или се е пресягал нависоко, просто умора. Но понякога не можеше. Случваше се и болката да е предхождана като от интерлюдия от кратко вцепенение, от изтръпване, едва ли не приятно, леко и гъделичкащо, просто от усещането за иглички, които ту се качват, ту слизат по гръбначния му стълб, и тогава той знаеше, че трябва да легне и да изчака края на цикъла, наказание, от което никога не можеше да се изплъзне и да избяга. Понякога обаче болката го връхлиташе изневиделица и тези пристъпи бяха най-страшните: той започна да се притеснява, че ще го застигне в неподходящ момент, и преди всяко голямо заседание, преди всеки важен разговор, всяка поява в съдебната зала се молеше на собствения си гръб да кротува, да го пренесе безпрепятствено през следващите няколко часа. Но всичко това предстоеше в бъдещето и той усвояваше всеки урок през дългите часове на тези пристъпи, разтеглени в дни, месеци и години.

Седмиците отминаваха, Ана му носеше книги и му казваше да напише заглавията, които го интересуват, та тя да отиде в библиотеката и да му ги вземе — той обаче се срамуваше. Знаеше, тя е социална работничка, че е прикрепена към него, но трябваше да мине повече от месец, трябваше докторите да започнат да споменават, че след няколко седмици ще му махнат гипса, докато Ана го попита какво се е случило.

— Не помня — каза той.

По онова време отговаряше така на всички въпроси. Лъжеше, разбира се: в неканени мигове виждаше фаровете на автомобила, две еднакви ярки бели петна светлина, които се носят шеметно към него, и си спомняше как е стиснал очи и се е извърнал настрани, сякаш така е могъл да предотврати неизбежното.

Ана чакаше.

— Не се притеснявай, Джуд — каза. — В общи линии знаем какво се е случило. Но в някакъв момент трябва да ми кажеш, за да го обсъдим.

И преди го била питала, помнел ли? След като е дошъл в съзнание след първата операция, явно е имало момент, когато мисълта му е била бистра и той е отговорил на всичките й въпроси не само за случилото се онази нощ, но и през годините преди това — но честно казано, той нямаше никакъв спомен и се притесняваше какво точно е казал и какво се е изписало върху лицето на Ана, щом тя го е чула.

Колко й е казал? — попита по едно време.

— Достатъчно — отвърна тя, — за да се убедя, че ад има и тези хора трябва да са там.

Не го каза ядосано, но думите й бяха заредени с гняв и той затвори очи, впечатлен и леко уплашен, че нещата, които му са се случили — случили са се на него! — могат да отприщят такава страст, такава ярост.

Ана се погрижи да го прехвърлят в новия, последен дом: у Дъгласови. Те отглеждаха още две приемни деца, и двете момичета, и двете съвсем малки: Роузи беше на осем и имаше синдрома на Даун, Агнес беше на девет и страдаше от спина бифида. Къщата представляваше лабиринт от рампи, непривлекателни, но устойчиви и гладки, и за разлика от Агнес той можеше да обикаля с количката, без да моли за помощ.

Дъгласови бяха евангелисти лутеранци, но не го караха да ходи с тях на църква.

— Добри хора са — каза Ана. — Няма да те притесняват, там ще бъдеш в безопасност. Как мислиш, ще успееш ли да се помолиш преди хранене в замяна на малко лично пространство и гарантирана безопасност? — Тя го погледна и се усмихна. Той кимна. — Пък и — продължи Ана — винаги можеш да ми звъннеш, ако ти се прииска да сквернословиш.

И наистина тя се грижеше за него повече от Дъгласови. Той нощуваше в дома им, хранеше се там и когато започна да се учи да се придвижва с патерици, господин Дъглас седеше на стол пред банята, готов да влезе, ако той се подхлъзне и падне, докато излиза от ваната (още не можеше да пази равновесие до степен да си взима душ дори с проходилката). Затова пък Ана го водеше почти винаги на лекари, пак тя чакаше с цигара в уста в дъното на задния си двор, докато той правеше първите си крачки към нея, именно Ана накрая го убеди да напише какво се е случило у доктор Трейлър, за да не се налага да дава свидетелски показания в съда. Той беше казал, че ще отиде в съда, но Ана бе възразила, че още не е готов и че разполагат с предостатъчно улики, та и без неговите показания да пратят задълго зад решетките доктор Трейлър, а щом го чу, той вече можеше да сподели и че е изпитал облекчение: облекчение, че не се налага да изрича на глас думи, които не знае как да изрече, и най-вече облекчение, че няма да бъде принуден да вижда отново доктор Трейлър. Когато накрая й даде писмените си показания — постара се да ги изложи възможно най-простичко, докато ги пишеше, си представяше, че всъщност разказва за друг човек, за човек, когото навремето е познавал, но не е имал случай да разговаря отново с него, — тя ги прочете веднъж безстрастно и кимна.

— Добре — побърза да каже, после сгъна листа и го върна в плика. — Добре си се справил — допълни, а после най-неочаквано се разплака едва ли не необуздано — все не можеше и не можеше да спре.

Говореше му нещо, но хлипаше така, че той не я разбираше, а накрая си тръгна, макар и по-късно същата вечер да му се обади, за да се извини:

— Съжалявам, Джуд — рече. — Държах се наистина непрофесионално. Но прочетох какво си написал и просто… — Известно време мълча, сетне си пое въздух. — Няма да се случва отново.

След като лекарите установиха, че не е заякнал достатъчно, за да се върне в училище, пак Ана му намери частен учител, така че той да завърши гимназия, пак тя го подтикна да помисли за колеж.

— Наистина си умен, знаеш ли? — попита. — Всъщност можеш да постъпиш навсякъде. Разговарях с някои от учителите ти в Монтана и те са на същото мнение. Мислил ли си за това? Да? Къде би искал да постъпиш? — А след като той й каза и се приготви да чуе смеха й, тя само кимна. — Не виждам защо да не постъпиш там.

— Но мислиш ли, че ще приемат човек като мен? — подхвана той.

И този път Ана не се засмя.

— Така си е, образованието ти не е от най… от най-традиционните — усмихна му се тя, — но на изпитите си се представил страхотно и дори да не ми повярваш, ти заявявам, че знаеш повече от почти всички, да не кажа всички свои връстници. — Тя въздъхна. — Сигурно трябва все пак да си признателен за това на брат Лука. — Ана се взря в лицето му. — Та не виждам защо да не постъпиш там.

Помогна му с всичко: написа му една от препоръките, пусна го да набере на компютъра й есето (той не писа за последната година, писа за Монтана и как се е научил там да търси синапени филизи и гъби), дори плати таксата за кандидатстване.

Когато го приеха — с пълна стипендия, както бе предсказала и Ана, — той й каза, че е благодарение единствено на нея.

— Дрън-дрън — отсече Ана. По онова време вече бе толкова болна, че можеше само да шепти. — Сам си го постигна.

След време той щеше да се върне към предишните месеци и да види, откроени като с прожектор, симптомите на заболяването й и как от глупост и егоизъм ги е пропуснал всичките: загубата на тегло, пожълтелите й очи, умората й — всичко това го бе обяснявал с… с какво?

— Недей да пушиш — й беше казал едва преди два месеца, вече бе натрупал достатъчно самоувереност, за да започне да дава указания — тя бе първият възрастен, с когото го правеше.

— Прав си — отвърна Ана и присви срещу него очи, докато всмукваше дълбоко от дима, а после се усмихна, понеже той въздъхна.

Дори тогава Ана не се предаде.

— Трябва да поговорим за това, Джуд — току повтаряше през няколко дни, а щом той поклатеше глава, млъкваше. — Тогава утре — добавяше по някое време. — Обещаваш ли ми? Утре ще поговорим за това.

— Не виждам смисъл изобщо да говоря за това — промърмори й той веднъж.

Знаеше, че е чела досието му от Монтана, знаеше, че тя знае какъв е.

Известно време Ана мълча.

— Едно съм научила — продължи, — трябва да говориш за тези неща, докато са свежи. Иначе няма да отвориш никога дума за тях. Ще те науча как да говориш за тях, понеже, колкото повече протакаш, става все по-трудно и трудно, започва да те яде отвътре и си мислиш, че вината е твоя. Ще грешиш, разбира се, но все ще си го мислиш.

Той не знаеше как да отговори, на другия ден обаче, когато Ана отново отвори дума за това, поклати глава и се извърна на другата страна, затова тя го повика.

— Джуд — каза само веднъж. — Оставих те прекалено дълго да живееш с това, без да намериш отдушник. Вината е моя.

— Направи го заради мен, Джуд — прикани друг път.

Ала той не можеше, не можеше да намери езика, за да говори дори с нея за това. А и не искаше да изживява наново онези години. Искаше да ги забрави, да се преструва, че принадлежат на друг.

През юни Ана вече бе толкова омаломощена, че не можеше да седи. Година и два месеца след първата им среща на легло вече беше тя, а той седеше до нея. Лесли беше дневна смяна в болницата и често в къщата оставаха само двамата.

— Чуй ме — каза тя. От лекарствата гърлото й беше пресъхнало и докато говореше, Ана се въсеше. Той се пресегна към каната с вода, Ана обаче му махна припряно с ръка. — Преди да тръгнеш, Лесли ще те заведе да купите всичко необходимо, направила съм списък. — Той понечи да възрази, но Ана го спря. — Недей да спориш, Джуд. Нямам сили. — Ана преглътна. Той зачака. — В колежа ще се справиш страхотно — рече му. После затвори очи. — Другите деца ще те питат за детството ти, замислял ли си се?

— Общо взето, да — отвърна той.

За друго не мислеше.

— Хм — изсумтя Ана. И тя не му повярва. — Какво ще им кажеш?

После отвори очи и го погледна.

— Не знам — призна си той.

— А, да — рече Ана. Известно време мълчаха. — Джуд — подхвана пак тя, сетне млъкна. — Все ще измислиш как да обясниш какво ти се е случило. Ще ти се наложи, ако изобщо искаш да се сближиш с някого. Но животът ти — каквото и да си мислиш, нямаш причини да се срамуваш от нищо, ти не носиш никаква вина. Ще го запомниш ли?

Това бе всичко, което си казаха не само за предишната година, но и за годините преди това.

— Да — отвърна той.

Ана го изгледа.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Но дори тогава не можеше да й повярва. Тя въздъхна.

— Трябваше да те накарам да говориш повече — рече Ана.

Това бе последното, което му каза. Почина след половин месец — на трети юли. Опелото беше след седмица. Той вече се бе хванал за през лятото на работа в местната сладкарница, където седеше отзад в стаята и ръсеше сладките с фондан, а в дните след погребението се задържаше досред нощ на работа и покриваше паста след паста с розова като карамфил глазура, само и само да не мисли за Ана.

В края на юли Дъгласови заминаха: господин Дъглас си беше намерил нова работа в Сан Хосе, щяха да вземат със себе си и Агнес, а Роузи щеше да отиде в друго приемно семейство. Той ги харесваше, но когато му казаха да ги държи в течение, беше наясно, че няма да го прави — искаше отчаяно да избяга от досегашния си живот, искаше да е човек, когото не познава никой и който не познава никого.

Пратиха го по спешност във временен приют. В щата го наричаха точно така: временен. Той заяви, че е достатъчно голям, за да го оставят да се оправя сам (въобразяваше си — в разрез с всякаква логика, — че ще го пуснат да спи отзад в сладкарницата), че така и така след по-малко от два месеца ще замине, ще напусне веднъж завинаги системата, но никой не искаше и да чуе. Приютът всъщност не служеше за друго, освен за спане и представляваше пренаселен сив кошер, обитаван от други деца, които — заради онова, което бяха направили, заради онова, което им бяха направили на тях, или просто заради възрастта им — държавата все не можеше да намери къде да подслони.

Когато дойде време да замине, му отпуснаха малко пари, за да си купи каквото му трябва за колежа. Нямаше как да отрече, че някак смътно се гордееха с него, може и да не бе стоял дълго тук, но все пак отиваше да учи в колеж, и то какъв — оттук нататък щяха да го сочат като един от успехите си. Лесли го закара в един армейски магазин. Докато подбираше каквото според него щеше да му трябва: два пуловера, три тениски с дълъг ръкав, панталон, сиво одеяло като завивката със сплъстен пълнеж, която като бълвоч се бе надигнала от канапето в общата стая на приюта, се питаше дали наистина взима каквото е нужно, каквото е щяло да бъде в списъка на Ана. Все му се струваше, че в онзи списък има още нещо, нещо изключително важно, което според Ана ще му трябва и за което той така и нямаше да научи. Вечер тъгуваше за този списък — понякога по-силно, отколкото за Ана, представяше си наум странните букви — ту малки, ту големи, в една дума, автоматичния молив, с който винаги пишеше, жълтите тефтери, които й бяха останали от годините в адвокатската кантора и в които тя си водеше записки. Понякога буквите се втвърдяваха на думи и в живота, който сънуваше, той усещаше как тържествува: ами да — казваше си, ама разбира се! Разбира се, че ми трябва точно това! Разбира се, че Ана се е сетила! На сутринта обаче никога не помнеше какви точно са били тези неща. И в онези мигове той съжаляваше опърничаво, че изобщо я е срещнал: по-добре изобщо да не я е познавал, отколкото да я е срещнал и почти веднага да я е изгубил.

Дадоха му автобусен билет за на север, Лесли дойде да го изпрати на автогарата. Той си беше събрал нещата в двоен черен плик за отпадъци, който бе сложил в раницата, купена от армейския магазин: всичко, което притежаваше, прибрано в един вързоп. Вече в автобуса се загледа през прозореца, без да мисли за нищо. Надяваше се гърбът му да не го подведе по време на пътуването и това не се случи.

Беше първият, пристигнал в стаята, и когато дойде и второто момче — Малкълм — заедно с родителите си, с куфари, книги, тонколони, телевизор, телефони, компютър, хладилник и цяла флотилия какви ли не електронни джаджи, той усети за пръв път страх, от който му се повдигна, после и гняв, насочен, колкото и да бе странно, срещу Ана. Как изобщо тя му бе втълпила, че може да е готов за такова нещо? За какъв щеше да се представи? Защо тя нито веднъж не му бе споменала колко е беден, колко е грозен, защо не му беше казала, че животът му не е нищо повече от нацапано окървавено парче плат? Защо бе допуснала той да повярва, че има място тук?

С месеците усещането се попритъпи, но така и не изчезна, живееше върху него като тънък слой плесен. Но след като той посвикна с мисълта, друга мисъл започна да го терзае все повече: той започна да проумява, че Ана е първият и последният човек, на когото никога не се е налагало да обяснява нищо. Ана знаеше, че той носи живота си отгоре върху кожата си, че биографията му е написана върху плътта и костите му. Никога не го питаше защо и в най-задушното време не носи къс ръкав, защо не обича да го докосват и най-вече защо го болят краката и гърбът: тя вече знаеше. С нея той изобщо не усещаше постоянната тревога, постоянната бдителност, която сякаш бе осъден да чувства с всеки друг — да е вечно нащрек, го изтощаваше, но накрая просто се превърна в част от живота му, в навик като изправената осанка. Веднъж Ана се бе пресегнала (както се досети той след време), за да го прегърне, но той по инерция бе вдигнал ръце над главата си, за да се предпази, и макар тя все пак да го прегърна, той не се почувства глупав и истеричен.

— Колко съм глупава, Джуд — беше казала. — Извинявай. Оттук нататък никакви внезапни движения, обещавам.

Но сега нея вече я нямаше и не го познаваше никой. Досието му беше засекретено. Първата Коледа Лесли му беше изпратила картичка, адресирана до него чрез студентския отдел, и той я държа дни наред като последна връзка с Ана, а накрая я изхвърли. Така и не отговори, така и не чу повече нищо от Лесли. Сега живееше нов живот. И бе решен да не го съсипва сам.

Въпреки това понякога се връщаше към последните им разговори, повтаряше ги на глас. Правеше го нощем, когато съквартирантите му — в различни конфигурации в зависимост от това кой беше в стаята — спяха по горните и съседните легла.

— Не допускай мълчанието да ти става навик — беше го предупредила тя малко преди да умре. И: — Няма нищо лошо в това да си гневен, Джуд, не е задължително да го криеш.

Открай време той си мислеше, че Ана греши за него, че не е такъв, за какъвто го смята.

— На теб, момчето ми, ти е писано да станеш велик — беше му казала веднъж и на него му се искаше да й повярва, макар и да не можеше.

Но тя бе права за едно: наистина ставаше все по-трудно и трудно. Наистина той винеше себе си. И макар всеки ден да се опитваше да си припомня какво й е обещал, от ден на ден това обещание ставаше все по-далечно, докато не се превърна в спомен, както и самата Ана, любима героиня от книга, която е чел преди много време.

 

 

— На този свят има два вида хора — казваше съдията Съливан. — Онези, които са склонни да вярват, и онези, които не са. В моята съдебна зала ние ценим вярата. Вярата във всичко.

Оповестяваше го често и след като го оповестеше, се изправяше с пъшкане — беше много дебел, — после излизаше с тежка стъпка. Това обикновено се случваше в края на деня — най-малкото на неговия, — когато той напускаше кабинета си и идваше да поговори със стажантите: сядаше на ръба на някое от бюрата и четеше доста мъгляви лекции, прекъсвани от паузи, сякаш стажантите бяха не юристи, а пристави, които записват всяка дума. Не си записваше обаче никой, дори Кериган, истински вярващ, най-консервативният от тях тримата.

След като съдията си тръгнеше, той се усмихваше на Томас в другия край на помещението, който поглеждаше нагоре безпомощно така, сякаш се извиняваше. Томас също бе консерватор, само че „мислещ консерватор“, както обичаше да му напомня, „и дори това, че се налага да го уточнявам, си е позор“.

Двамата с Томас бяха започнали като стажанти при съдията една и съща година и когато през пролетта на втори курс с предложение при него дойде човек от неофициалната наборна комисия на съдията — всъщност преподавателят му по бизнес организации, стар приятел на Съливан — Харолд го насърчи да кандидатства. Съливан се славеше сред колегите си в окръжния съд с това, че взимаше само по един стажант с политически възгледи, които се различават от неговите — колкото по-яростно, толкова по-добре. (Последният му стажант либерал после се беше хванал на работа в Движението за независимост на Хаваите, борещо се за отделянето на островите от Съединените щати, служебно назначение, хвърлило съдията в пристъп на апоплектично самодоволство.)

— Съливан ме мрази — беше му казал тогава Харолд, личеше, че се радва. — Ще те вземе колкото да ми направи напук. — Той се усмихна, толкова приятна му се стори тази мисъл. — И защото си най-блестящият студент, когото някога съм имал — добави.

При този комплимент той погледна в земята: похвалите на Харолд достигаха до него от други хора и рядко звучаха направо.

— Не съм сигурен, че съм чак такъв либерал — беше възразил.

Със сигурност не бе достатъчно либерално настроен за Харолд, често спореха за разни неща и сред тях за начина, по който той тълкуваше закона и го прилагаше в живота.

Харолд изсумтя.

— Достатъчно либерал си, слушай какво ти казвам — натърти той.

Но когато на следващата година отиде на събеседването във Вашингтон, Съливан говори с него за право — и за политическа философия — далеч не така разпалено и подробно, както той беше очаквал.

— Чувал съм, че пеете — заяви вместо това Съливан след едночасов разговор за дисциплините, които той е учил (съдията беше завършил същия Юридически факултет), за работата му като редактор в правния бюлетин (същата, каквато бе вършил навремето и съдията) и за мнението му за някои неотдавнашни съдебни дела.

— Да, пея — отвърна той, недоумяваше откъде ли съдията е научил.

Да пее, му носеше утеха, но рядко го правеше пред други. Дали някой не го е чул, докато е пял в кабинета на Харолд? Случваше се да пее и в библиотеката на Юридическия факултет късно вечер, докато редеше книгите по лавиците и в помещението бе тихо и спокойно като в църква — дали някой не го беше чул там?

— Изпейте ми нещо — подкани съдията.

— Какво бихте искали да чуете, уважаеми господине? — попита той.

При обичайни обстоятелства щеше да се притесни много повече, но бе чул, че съдията ще го накара да изпълни нещо (легендата гласеше, че вече е карал един кандидат да му прави фокуси), а Съливан беше известен като поклонник на операта.

Съдията долепи дебели пръсти до дебелите си устни и се замисли.

— Хмм — рече. — Изпейте ми нещо, което да ми каже нещо за вас.

Той се позамисли и запя. Изненада се какво е избрал — Малер, „lch bin der Welt abhanden gekommen“ — защото всъщност не харесваше чак толкова Малер и защото lied^[4] — бавна, скръбна и сложна, не като за тенор — бе трудна за изпълнение. Но харесваше самото стихотворение, отхвърлено от преподавателя му по вокал в колежа като „второразреден романтизъм“, и смяташе, че то е пострадало несправедливо от лошия превод. Първият стих обикновено се тълкуваше като „изгубен съм за света“, а той го четеше като „изгубих се за света“, което според него не съдържаше чак такова самосъжаление, не бе толкова мелодраматично и бе по-сдържано, издаваше по-голямо объркване. „Изгубих се за света,/където толкова време пропилях.“ В Lied се разказваше за живота на един художник, а той определено не беше художник. Но почти инстинктивно разбираше идеята за загубата, за това да се залуташ за света, да изчезнеш и да се озовеш на друго място, където намираш и убежище, и сигурност, за двойствения копнеж и за бягство, и за откритие. „За мен не значи нищо/ и за мъртъв да ме мисли светът,/каквото и да кажа, не ще го оборя,/понеже не съм вече от него.“

След като изпя песента, отвори очи — съдията ръкопляскаше и се смееше.

— Браво — каза той. — Браво! Но мисля, че сте си сбъркали професията. — Той се засмя още веднъж. — Къде сте се научили да пеете така?

— При монасите, уважаеми господине — отвърна той.

— А, католик ли сте, момчето ми? — попита съдията, като намести телесата си на креслото, явно очакваше да му стане приятно.

— Бях възпитан като католик — подхвана той.

— Но не сте, така ли? — свъси се съдията.

— Не съм — каза той.

Години наред бе работил върху това в гласа му да не звучи извинение, когато го изрича.

Съливан изсумтя напосоки.

— Е, каквото и да са ви дали, все е някаква защита срещу онова, с което Харолд Стайн ви пълни от няколко години главата — рече съдията. Погледна автобиографията му. — Негов научен асистент ли сте?

— Да — потвърди той. — Вече над две години.

— Да пропилееш такъв светъл ум — оповести Съливан (не стана ясно кого имаше предвид, дали него, или Харолд). — Благодаря ви, че дойдохте, ще държим връзка. Благодаря и за lied, отдавна не съм слушал такъв красив тенор. Сигурен ли сте, че това е вашата професия?

При тези думи Съливан се усмихна, последния път, когато той щеше да види Съливан да се усмихва с такава наслада, толкова искрено.

След като се прибра в Кеймбридж, той разказа на Харолд за срещата („Пял си?“ — попита го Харолд така, сякаш току-що му е казал, че е летял), но и сподели как е сигурен, че няма да получи мястото. След една година Съливан се обади: взимал го. Той беше изненадан, а Харолд — не.

— Казвах ли ти аз — рече.

На другия ден той отиде както обикновено в кабинета на Харолд, но Харолд бе облечен като за излизане.

— Днес отменяме обичайните дела — оповести. — Искам да свършиш нещо.

Беше необичайно, но Харолд си беше особняк. На тротоара му подаде ключовете.

— Искаш ли да шофираш ти?

— Разбира се — потвърди той и седна на шофьорското място.

Това бе автомобилът, на който само преди година се беше научил да шофира, докато Харолд седеше до него, много по-търпелив извън учебната зала, отколкото в нея.

— Браво на теб — беше го похвалил. — Поотпусни още малко хватката… браво. Браво, Джуд, браво.

Харолд трябвало да прибере няколко ризи, които бил дал да преправят, и те отидоха с колата при малкия скъп магазин за мъжко облекло в края на площада, където Уилем беше работил последния курс в колежа.

— Идвай с мен — нареди му Харолд. — Трябва да ми помогнеш да ги пренесем.

— Господи, Харолд, колко ризи си купил? — попита той.

Харолд не си променяше гардероба, който се състоеше от сини ризи, бели ризи, кафяви кадифени панталони (през зимата), памучни панталони (през пролетта и лятото) и пуловери в различни оттенъци на зеленото и синьото.

— Я тихо — рече Харолд.

Вътре отиде да търси продавача, а той зачака, като прокарваше пръсти по изложените вратовръзки, преметнати една върху друга и лъскави като пасти. Малкълм му беше дал два от старите си памучни костюми, които той бе занесъл да преправят и бе носил по време на двата летни стажа, но за събеседването при Съливан се наложи да вземе назаем костюма на съквартиранта си и през цялото време внимаваше да се движи по-предпазливо, понеже усещаше, че му е възголям, и вълната е от най-качествените.

После чу как Харолд казва:

— Ето го.

Когато се обърна, Харолд стоеше пред него заедно с дребен мъж, преметнал като змия на врата си шивашкия сантиметър.

— Трябват му два костюма, тъмносив и морскосин, ще му вземем и дузина ризи, няколко пуловера, вратовръзки, чорапи, обувки, няма си нищо. — Кимна му и рече вече на него: — Това тук е Марко. Връщам се до два-три часа.

— Чакай — спря го той. — Харолд. Какво правиш?

— Джуд — отвърна Харолд, — трябват ти дрехи. Едва ли съм пръв спец на този фронт, но не можеш да се появиш в този вид при Съливан.

Той се смути: от дрехите си, от това колко неуместно изглежда, от щедростта на Харолд.

— Знам — рече му. — Но не мога да го приема, Харолд.

Понечи да продължи, Харолд обаче застана между него и Марко и го обърна на другата страна.

— Джуд — подхвана, — приеми го. Заслужил си го. И не само това, нуждаеш се от него. Няма да допусна да ме позориш пред Съливан. Пък и вече съм платил, няма да ми върнат парите. Нали, Марко? — провикна се иззад гърба му.

— Да — потвърди тутакси Марко.

— О, я стига, Джуд — каза Харолд, забелязал, че той пак се кани да каже нещо. — Трябва да тръгвам.

И излезе, без да се обръща.

Така той се озова пред тройното огледало и загледа в отражението как Марко прави нещо при глезените му, но когато Марко се пресегна нагоре, за да премери вътрешния шев, той трепна неволно.

— Стой, стой — рече Марко, сякаш е припрян кон, и го потупа по бедрото, пак сякаш е кон, а той за малко почти да го изрита, когато се зае с мерките и на другия крак. — Ей! Имам карфици в устата.

— Извинявайте — рече той и застана неподвижно.

Щом Марко приключи, той се погледна в новия костюм: каква анонимност, каква броня. И да го докоснеха случайно по гърба, той носеше по себе си достатъчно пластове, нямаше да усетят грапавите белези отдолу. Всичко бе покрито, всичко бе потулено. Ако той стоеше неподвижно, можеше да е всеки, можеше да е невидим, незабележим.

— Още един сантиметър — каза Марко и придърпа отзад сакото при кръста му. Махна от ръкава няколко кончета. — Сега остава само да ви подстрижат хубаво.

Той намери Харолд при вратовръзките — докато го чакаше, четеше списание.

— Готов ли си? — попита така, сякаш именно на него му е хрумнало да идват тук и Харолд само е изпълнил негова прищявка.

По време на ранната вечеря той се опита още веднъж да благодари на Харолд, но всеки път Харолд го спираше все по-припряно.

— Никой ли не ти е казвал, че понякога просто трябва да приемеш едно или друго, Джуд? — попита накрая.

— Казвал си ми никога да не приемам нищо — напомни му той.

— Имах предвид учебната или съдебната зала — уточни Харолд. — Не живота. Разбираш ли, Джуд, в живота на добрите хора понякога им се случват добри неща. Не се притеснявай — не се случват чак толкова често, колкото би трябвало. Но случат ли се, на добрите хора не им остава друго, освен да кажат „благодаря“ и да продължат нататък, а вероятно и да помислят, че на онзи, който е направил доброто нещо, може би също му е приятно и не му се слуша как човекът, на когото е направил добро, му изтъква какви ли не причини, че не го заслужава и не е достоен за него.

Тогава той си замълча и след вечерята остави Харолд да го откара в квартирата на Херефорд стрийт.

— Пък и изглеждаш наистина страхотно — рече Харолд, докато той слизаше от колата. — Дано някой да ти го е казвал, момчето ми. — И след това, още преди той да е успял да възрази: — Приемай и комплименти, Джуд.

Затова той не каза каквото смяташе да каже.

— Благодаря ти, Харолд. За всичко.

— Винаги на твое разположение, Джуд — рече Харолд. — До понеделник.

Той застана на тротоара и изпрати с поглед колата на Харолд, после се качи в квартирата, беше на втория етаж в сграда от кафяв пясъчник до голяма къща, в която имаше общежитие на Масачузетския технологичен институт. Собственикът на къщата, преподавател по социология, вече пенсионер, живееше на приземния етаж, а другите три етажа даваше под наем на студенти от горните курсове и на докторанти: на най-горния етаж бяха Сантуш и Федерико, които пишеха докторати по електроинженерство в Масачузетския технологичен институт, на третия етаж бяха Януш и Изидор, и двамата кандидатстваха за докторати в Харвардския университет — Януш по биохимия, а Изидор по близкоизточни религии, — и точно под тях бяха те двамата със съквартиранта му, Чарли Ма, който всъщност се казваше Дзянмин Ма и на когото всички викаха Си Ем. Си Ем караше стаж в медицинския център „Тъфтс“ и двамата почти не се засичаха: когато той се будеше, вратата на Си Ем беше затворена и отвътре долиташе задъхано влажно хъркане, а когато в осем вечерта се прибираше след работа при Харолд, Си Ем вече беше излязъл. Макар да виждаше рядко Си Ем, той му допадаше: беше от Тайпе, беше учил в пансион в Кънектикът и се усмихваше някак сънено и дяволито — как да не се усмихнеш и ти! — беше приятел на приятел на Анди, покрай което и се бяха запознали. Въпреки унесения си надрусан вид Си Ем беше голям чистник и обичаше да готви: понякога, щом се прибереше, той намираше в средата на масата чиния бухти и под нея бележка: ИЗЯЖ МЕ, случваше се и да получи есемес с указания, преди да си легне, да обърне пилето в маринатата или на път към къщи да купи връзка кориандър. Винаги го правеше, а щом се прибереше, виждаше, че пилето е било задушено, а кориандърът — накълцан на ситно и добавен към палачинките с миди. Веднъж на няколко месеца, стига да бяха свободни по едно и също време, шестимата се събираха у Сантуш и Федерико — у тях беше най-широко, — за да хапнат и да поиграят покер. Януш и Изидор се оплакваха, че момичетата ги мислели за обратни, понеже били неразделни (Си Ем присви очи срещу него, беше го накарал да заложи двайсетачка, че двамата спят заедно и само се преструват на хетеросексуални — при всички положения нещо, което няма как да докажеш), а Сантуш и Федерико се оплакваха колко тъпи са студентите им и как качеството в първите курсове на Масачузетския технологичен институт е паднало рязко в сравнение с преди пет години, когато бяха следвали там.

Квартирата, която той делеше със Си Ем, беше най-малка, понеже хазяинът я бе преградил и от половината етаж си бе направил нещо като склад. Си Ем плащаше лъвския пай от наема, затова и беше взел спалнята. Той пък спеше на нещо като паянтов палет от материал, от какъвто правят корите за яйца, а книгите му бяха подредени под перваза на еркерния прозорец, освен това разполагаше с лампа и сгъваем хартиен параван, зад който да се уедини поне малко. Двамата със Си Ем бяха купили голяма дървена маса, която сложиха в нишата на трапезарията, към нея имаше и два сгъваеми метални стола, единият изхвърлен от Януш, а другият — от Федерико. Половината маса беше негова, другата половина — на Си Ем: и двете бяха отрупани с книги и листове, там бяха и лаптопите им, които по цял ден и по цяла нощ цвърчаха и писукаха.

Всички се изумяваха колко мрачно е жилището, но той вече почти бе престанал да го забелязва, въпреки че не докрай. Сега например беше седнал на пода пред трите кашона, в които си държеше дрехите, и след като извади от пликовете оризова хартия новите си пуловери, ризи, чорапи и обувки, се зае да слага една по една дрехите върху коленете си. Това бяха най-красивите неща, които някога бе притежавал, и някак го досрамя да ги слага по кашони за папки. Затова накрая отново ги уви и ги върна внимателно по пазарските пликове.

Бе притеснен от щедрия подарък на Харолд. Първо, от самия подарък: никога не бе получавал нещо толкова голямо. Второ, никога нямаше да се отплати подобаващо. И трето, значението на самия жест: от известно време знаеше, че Харолд го уважава и дори му е приятно да са заедно. Но беше ли възможно да е човек, който е важен за Харолд, Харолд да го харесва не само като свой студент, а и като истински приятел? И ако случаят беше такъв, защо той се притесняваше толкова много?

Трябваше да минат доста месеци, докато наистина се поотпусне пред Харолд: не в кабинета му или в университета, а извън университета, извън кабинета. В живота, както би казал Харолд. Олекваше му, щом се прибереше от вечеря у Харолдови. Знаеше и защо, колкото и да не му се искаше да си го признава пред себе си: мъжете — зрелите мъже, към които той все още не причисляваше и себе си — обикновено се интересуваха от него по една-единствена причина и той бе свикнал да се страхува от тях. Но Харолд не приличаше на онези мъже. (Макар че и брат Лука не приличаше на тях.) Понякога му се струваше, че се страхува от всичко, и се мразеше за това. Страх и омраза, страх и омраза: това като че ли бяха единствените качества, които притежаваше. Страх от всички останали, омраза към самия себе си.

Знаеше кой е Харолд още преди да го срещне, защото Харолд си беше известен. Беше неуморен във въпросите: каквото и да кажеш на лекциите му, той го сграбчваше и направо го разчленяваше с несекваща градушка от „Защо“. Беше строен и висок, когато бе заинтригуван от нещо или развълнуван, имаше навика, леко наклонен напред, да обикаля в малък кръг.

За свое разочарование той просто не помнеше много неща от лекциите по договорно право на Харолд в първи курс. Не помнеше например подробности от доклада, който бе написал и към който Харолд прояви такъв интерес, че започна да разговаря с него и извън университета и накрая му предложи да му стане научен асистент. Не помнеше и какво толкова интересно е казвал на лекциите. Затова пък помнеше онзи първи ден от семестъра, когато Харолд бе тръгнал да обикаля и обикаля и да им говори бързо с гърлен глас:

— Вие сте в Първи П^[5] — бе подхванал Харолд. — Честито на всички. Като студенти по право ще учите обичайните неща: договори, искове, собственост, гражданско процесуално право, а догодина конституционно и наказателно право. Но вие го знаете и без мен. Онова, което вероятно не знаете, е, че учебната програма е отражение — красиво и просто — на самия обществен строй, на механизмите, необходими, та обществото и най-вече нашето общество да е жизнеспособно. За да съществува обществото, първо ви трябва институционална рамка: това е конституционното право. Трябва ви наказателна система: това е наказателното право. Трябва ви да знаете, че имате система, годна да привежда в действие другите системи: това е гражданскопроцесуалното право. Трябва ви начин, по който да уреждате въпросите на собствеността и имуществените дела: това е вещното право. Трябва да знаете, че някой ще носи материална отговорност за вреди, нанесени ви от друг: това са гражданските искове. И накрая, трябва да знаете, че хората ще спазват своите договорености, че ще изпълняват обещанията си: това е договорното право. — Той замълча. — И така, не искам да опростявам нещата, но съм готов да се обзаложа, че половината от вас са тук, за да могат един ден да измъкват пари от хората — това си е съвсем законно, в него няма нищо срамно, — а другата половина от вас са тук, защото смятат, че ще променят света. Тук сте, защото мечтаете да четете пледоарии пред Върховния съд, защото смятате, че истинското предизвикателство в правото е заложено между редовете на Конституцията. Аз обаче съм тук, за да ви кажа: грешите. Най-истинската, най-богатата правна област, която ви кара да впрегнете целия си умствен потенциал, са договорите. Договорите не са просто листове хартия, които ви обещават работа, къща или наследство: в най-чистия, най-истински и най-широк смисъл договорите предопределят същността на правото. Когато избираме да живеем в едно общество, ние избираме да живеем по договор и да се придържаме към правилата, наложени ни от договора — самата Конституция е договор, пък бил той и променлив, и именно във въпроса доколко може да се променя той, правото се пресича с политиката, — и именно по правилата, писани или неписани, на този договор обещаваме да не убиваме, да си плащаме данъците и да не крадем. В този случай обаче ние сме и създателите на договора, и негови субекти: като граждани на нашата страна сме приели по рождение задължението да зачитаме и да следваме условията в него и го правим всекидневно. В тази учебна аудитория ще научите от какво се състоят договорите: как се съставят, как се нарушават, доколко задължаващи са и как да се освободим от задълженията по тях, но от вас ще поискат и да разглеждате правото като съвкупност от договори. Някои са по-справедливи от други — и това е единственият случай, когато ще ви позволя да го твърдите. Но справедливостта не е единственото, не е и най-важното съображение в правото: законът невинаги е справедлив. Договорите не са справедливи — поне невинаги. Но понякога те, тези несправедливости, са наложителни, защото без тях е невъзможно гладкото функциониране на обществото. При мен ще научите каква е разликата между справедлив и правилен и по-важно, между справедлив и законен. Ще научите за задълженията, които като членове на обществото имаме един към друг и колко далеч е редно да стигне обществото в налагането на тези задължения. Ще се научите да възприемате живота си — живота на всички нас — като низ от споразумения и това ще ви тласне да преосмислите не само закона, но и държавата и своето място в него.

Той бе развълнуван от словото на Харолд, а следващите седмици — и от това колко различно мисли Харолд, как застава отпред като диригент и превръща доводите на някой студент в странни невъобразими формации. Веднъж едно доста безобидно обсъждане за правото на личен живот — най-цененото и най-мъглявото от конституционните права според Харолд, чието определение за „договорно право“ често надскачаше общоприетите граници и навлизаше плавно в други сфери на юриспруденцията — се бе увенчало със спор между двамата за абортите, които, както смяташе той, не могат да бъдат оправдани от гледна точка на нравствеността, но са необходими от обществена гледна точка.

— Аха! — бе възкликнал Харолд, един от малкото преподаватели, готови да влязат в спор не само за правото, но и за нравствеността. — И какво се случва, господин Сейнт Франсис, когато загърбваме нравствеността в закона в полза на обществените нужди? Кога точно държавата, а заедно с нея и хората би трябвало да предпочетат контрола над обществото пред представите му за нравственост? Има ли такъв момент? Не съм убеден.

Но бе продължил да обсъжда въпроса, а другите в аудиторията бяха притихнали и следяха със затаен дъх как си разменят доводи.

Харолд бе написал три книги, но се бе прочул с последната — „Американското ръкостискане. Обещанията и провалите на Декларацията за независимост“. Книгата, която той бе чел още преди да срещне Харолд, даваше юридическо тълкуване на Декларацията за независимост: кои от обещанията са били изпълнени и кои — не, и ако Конституцията е била написана днес, дали е щяла да отговаря на критериите в съвременната юриспруденция? („Кратък отговор: не, пишеше в «Таймс»“) Сега той му помагаше с проучването за четвъртата му книга, своеобразно продължение на „Американско ръкостискане“ за Конституцията — в същия дух.

— Но само Декларацията за правата на човека и гражданина и по-секси поправките — обясни Харолд, докато провеждаше с него събеседването за длъжността научен асистент.

— Не знаех, че някои са по-секси от другите — отвърна той.

— Ама разбира се, че някои са по-секси — потвърди Харолд. — Секси са само Единайсетата, Дванайсетата, Четиринайсетата и Шестнайсетата поправка. Останалите всъщност са шлаката на политическото минало.

— Значи Тринайсетата е боклук? — попита той развеселен.

— Не съм казвал, че е боклук — поправи го Харолд, — казах само, че не е секси.

— Но според мен шлака означава точно това.

Харолд въздъхна мелодраматично, грабна от бюрото си речника, отвори го рязко и се зачете за миг.

— Така, значи — рече, след като го метна обратно върху купчината книжа, които климнаха към ръба на плота. — Третото значение. Но аз имах предвид първото: баластът, каквото е останало от политическото минало. Доволен ли си сега?

— Да — отговори той, като се постара да не се усмихва.

Започна да работи за Харолд следобед и вечер в понеделник, сряда и петък, когато учебната програма бе най-ненатоварена — във вторник и четвъртък имаше следобедни семинари в Масачузетския технологичен институт, където бе записал магистърска степен, вечерно време работеше в библиотеката на Юридическия факултет, ходеше там и сутрин в събота, а следобед се трудеше в една сладкарница на име „Батър“ недалеч от Медицинския колеж — докарваше си в нея по някой долар още от първите курсове и изпълняваше специални поръчки: украсяваше пасти и правеше стотици захарни цветчета за торти, експериментираше с различни рецепти, една от които за торта с десет вида ядки, която се превърна в хита на сладкарницата. Работеше в „Батър“ и в неделя и един ден собственичката Алисън, която му поверяваше много от по-сложните сладкиши, му връчи поръчка за три дузини курабии, украсени така, че да приличат на най-различни бактерии.

— Помислих си, че само ти ще се справиш — рече му. — Жената на клиента е микробиолог и той иска да изненада цялата лаборатория.

— Ще се постарая — обеща той и взе от нея листа с поръчката, на който забеляза името на клиента: Харолд Стайн.

И се зае да проучва, поразпита Си Ем и Януш и направи курабии във вид на чехълчета, на боздугани, на краставици — използваше различна на цвят глазура, за да нарисува цитоплазмата, мембраната на плазмата и рибозомите, а камшичетата изработи от филизи на сладник. Написа цял списък с указания кое какво е, сгъна го и го пъхна в кутията, а после я затвори и я пристегна с канап, по онова време още не познаваше достатъчно добре Харолд, ала му беше приятно да приготви нещо за него, да го впечатли, пък било то и анонимно. Приятно му беше и да гадае по какъв повод са курабиите: в чест на публикация? За годишнина? Или Харолд Стайн просто обичаше жена си? Дали не беше от хората, които носят в лабораторията на жена си сладки ей така, без повод? Той подозираше, че да.

На другата седмица Харолд му разказа какви изумителни курабии е взел от „Батър“. Въодушевлението му, само допреди няколко часа насочено в университетската зала към еднообразния търговски кодекс, бе намерило в сладките нов обект. Той седеше и си хапеше отвътре бузата, само и само да не се усмихне, докато слушаше как Харолд му разказва колко гениални са били курабиите и как в лабораторията на Джулия направо са онемели при вида на подробностите и на сходството, така че за кратко Харолд се е превърнал във всеобщ кумир.

— Между другото, това не е никак лесно с тези хора, дълбоко в себе си мислят за малоумник всеки, който се е захванал с хуманитарни науки.

— Както го описвате, тези курабии наистина са правени от маниак — отбеляза той.

Не беше споменавал на Харолд, че работи в „Батър“, не смяташе и да го прави.

— В такъв случай бих искал да се запозная с този маниак — отвърна Харолд. — Освен това бяха много вкусни.

— Ммм — рече той и се замисли какво да пита Харолд, само и само да го спре да говори за курабиите.

Харолд имаше, разбира се, и други научни асистенти — двама второкурсници и един третокурсник, които той познаваше само по лице, — но програмата им беше такава, че никога не се засичаха. Понякога общуваха помежду си с бележки или имейли, с които обясняваха докъде са стигнали с проучването, така че следващият да продължи нататък. Но през втория семестър на първи курс Харолд възложи само на него да работи по Петата поправка.

— Бива си я — рече. — Невероятно секси.

Двамата асистенти второкурсници получиха Деветата поправка, а третокурсникът — Десетата, и макар да знаеше, че е смешно, той ликуваше, сякаш е получил привилегия, каквато другите нямат.

Първата покана на вечеря у Харолд дойде внезапно в края на един студен и мрачен мартенски следобед.

— Сигурен ли сте? — попита той плахо.

Харолд го погледна с любопитство.

— Разбира се — отвърна. — Време е за вечеря. Трябва да се яде, нали?

Харолд живееше в триетажна къща в Кеймбридж, точно до университетското градче.

— Не знаех, че живеете тук — отбеляза той, докато Харолд спираше пред къщата. — Това е една от любимите ми улици. Навремето минавах по нея всеки ден, за по-пряко до другия край на университетското градче.

— Всички правят така — отвърна Харолд. — Когато купих къщата точно преди да се разведа, наоколо живееха студенти преди дипломиране, всички щори се разпадаха. Миризмата на трева беше толкова силна, че човек се надрусваше само като минава с кола оттук.

Прехвърчаше сняг, съвсем лек, но той се зарадва, че пред вратата има само две стъпала, можеше да не се притеснява, че ще се подхлъзне или ще опре до помощта на Харолд. Вътре миришеше на масло, на пипер и скорбяла: спагети, помисли си той. Харолд си пусна куфарчето на пода и го разведе набързо.

— Всекидневната, кабинетът зад нея, кухнята и трапезарията вляво.

Той се запозна и с Джулия, беше висока колкото Харолд, с къса кестенява коса и на мига му стана симпатична.

— Джуд! — каза тя. — Най-после! Толкова съм слушала за теб, много съм щастлива, че най-после се запознахме.

На него му се стори, че е искрена.

Докато вечеряха, си приказваха. Джулия била израсла в академично семейство в Оксфорд и живеела в Щатите, откакто била дошла да прави докторат в Станфордския университет, двамата с Харолд се запознали чрез общ приятел преди пет години. Лабораторията й изследвала нов вирус — разновидност на H5N1^[6], явно се опитвали да проследят генетичния му код.

— Едно от нещата, с които се занимава микробиологията, е да проучи възможността тези геноми да се използват за оръжие, нали? — попита той и по-скоро усети, отколкото видя как Харолд се извръща към него.

— Да, точно така — потвърди Джулия и докато му обясняваше полемиката около работата — нейната и на колегите й, той стрелна с очи Харолд, който го наблюдаваше и вдигна към него вежда, нещо, което той не успя да разтълкува.

После обаче разговорът се измести, едва ли не видимо започна да се отдалечава все повече от лабораторията на Джулия и неумолимо да се насочва към него: той забеляза колко изкусно може Харолд да направлява разговора, стига да поиска, колко умело го реди и пренарежда, сякаш е вода и той я пуска по цял низ от улеи и жлебове, за да предотврати възможността тя да се изплъзне, преди да е достигнала неминуемия край.

— И така, Джуд — попита Джулия, — къде си израсъл?

— В Южна Дакота и Монтана, главно там — отвърна той и усети как зверчето вътре в него се надига, надушило опасността, от която няма как да избяга.

— Значи родителите ти имат ранчо? — попита Харолд.

С годините той се бе научил да очаква въпросите именно в този ред, беше се научил и как да ги отклонява.

— Не, нямат — отговори, — но очевидно мнозина имат. Там е красиво, вие посещавали ли сте Запада?

Обикновено това стигаше, но не и при Харолд.

— Ха! — рече той. — Какво ловко измъкване. — Погледна го изпитателно и накрая той извърна очи към чинията си. — Предполагам, това е начин да ни кажеш, че няма да споделиш с нас какво работят.

— О, Харолд, остави го на мира — намеси се Джулия, той обаче чувстваше, че Харолд го наблюдава напрегнато, и изпита облекчение, когато вечерята свърши.

След онази първа вечер у Харолд отношенията им се заздравиха, но и станаха по-сложни. Той долавяше, че е пробудил любопитството на Харолд, което си представяше като ококорено куче с блеснали очи — като териер, неуморен и устремен, — и не бе сигурен, че това е за добро. Искаше да опознае по-хубаво Харолд, но по време на вечерята му беше напомнено, че този процес — да опознаеш някого — винаги е изпълнен с повече предизвикателства, отколкото му се струва. Все забравяше, все трябваше да му се напомня. Често му се искаше целият този етап: разкриването на много лични неща, опознаването на миналото, да бъде отхвърлен набързо и той просто да бъде телепортиран на следващия етап, когато отношенията са нещо меко, податливо и уютно, и двете страни разбират докъде могат да се простират.

Други сигурно щяха да направят още един-два опита да го поразпитат и после щяха да го оставят на мира: приятелите му, колегите, останалите преподаватели, го бяха оставили, но Харолд не се отказваше лесно. С Харолд не работеше дори обичайната му стратегия — да казва на събеседниците си, че иска да чуе за техния живот, а не да обсъждат неговия, тактика не само успешна, но и с преимуществото да отговаря на истината. Той не знаеше никога къде ще скочи след миг Харолд, но всеки път беше неподготвен и колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече се притесняваше той.

Случваше се да седят в кабинета на Харолд и да обсъждат нещо — например че делото за дискриминация, заведено от Университета на Вирджиния, отива във Върховния съд — и Харолд да попита:

— Какъв е твоят етнически произход, Джуд?

— Смесен — отговаряше той и после се опитваше да смени темата, пък било и като изпусне купчина книги, за да отклони вниманието.

Понякога обаче въпросите бяха извън контекста, съвсем произволни и тях нямаше как да предвиди, понеже идваха като гръм от ясно небе.

Една вечер се бяха заседели с Харолд в кабинета, за да поработят, и Харолд поръча вечеря. За десерт бе взел сладки и брауни и побутна към него хартиения плик.

— Не, благодаря — отказа той.

— Наистина ли? — вдигна вежди Харолд. — Синът ми ги обичаше. Опитвахме се да му ги правим вкъщи, ама все обърквахме рецептата. — Той разчупи на две един от сладкишите. — На теб родителите правеха ли ти, когато беше малък?

Задаваше тези въпроси уж нехайно, което бе за него направо непоносимо.

— Не — отговори той и се престори, че преглежда бележките, които си водеше.

Заслуша как Харолд дъвче — беше убеден, че той умува дали да спре, или да продължи с разпита.

— Често ли се виждате с родителите ти? — попита ни в клин, ни в ръкав Харолд друга вечер.

— Те са покойници — отговори той, без да вдига очи от страницата.

— Моите съболезнования, Джуд — каза след известно мълчание Харолд и гласът му бе толкова искрен, че той вдигна очи. — Моите също починаха. Сравнително скоро. Е, аз съм много по-възрастен от теб.

— Моите съболезнования, Харолд. — И после започна да налучква: — Беше ли близък с тях?

— Да — потвърди Харолд. — Много. А ти?

Той поклати глава.

— Не, всъщност не.

Харолд замълча.

— Но се обзалагам, че са се гордеели с теб — каза накрая.

Попиташе ли го Харолд нещо такова, той усещаше как изтръпва, сякаш замръзва отвътре и органите и нервите му са защитени от заскрежен калъф. В онзи миг обаче му се струваше, че ще се прекърши, че ако каже нещо, ледът ще се пръсне на парчета, ще се нацепи и напука. Затова изчака, докато бе сигурен, че гласът му ще прозвучи нормално, и чак тогава попита Харолд дали сега да потърси останалите статии, или да го направи на сутринта. Не погледна обаче Харолд и го каза на бележника.

Харолд изчака доста, докато отговори:

— Утре — каза тихо, а той кимна и се зае да си събира нещата, за да се прибере — усети как Харолд го изпраща с поглед, докато върви с олюляване към вратата.

Харолд се интересуваше как е бил отгледан, много ли братя и сестри има, кои са приятелите му и какво прави с тях: беше ненаситен за информация. Ако не друго, той поне можеше да отговори на последния въпрос и му разказа за приятелите си, как са се запознали и къде са сега: Малкълм правеше магистратура в Колумбийския университет, Джей Би и Уилем — в Йейлския. Харесваше му да отговаря на въпросите на Харолд за приятелите му, харесваше му да разказва за тях, харесваше му да чува как Харолд се смее, докато слуша историите. Той му разказа за Си Ем и че Сантуш и Федерико водят някаква си тяхна война със студентите по инженерство от съседното общежитие на Масачузетския технологичен институт, как една сутрин той се е събудил и е видял цяла флотилия моторизирани дирижабли, ръчно изработени от презервативи, които прелитаха шумно покрай прозореца и се бяха насочили към четвъртия етаж с поклащащи се отдолу табели с надписа:

САНТУШ ХАИН И ФЕДЕРИКО ДЕ ЛУКА СА С ПИШКИ НЕВИДИМКИ.

Но започнеше ли Харолд да задава от другите въпроси, той се чувстваше смазан от тежестта, честотата и неизбежността им. А понякога обстановката се нажежаваше от въпросите, които Харолд не задаваше, и той се чувстваше потиснат, все едно Харолд ги е задал. Хората искаха да знаят толкова много, те искаха толкова много отговори. И той ги разбираше наистина — също искаше отговори, също искаше да знае всичко. Затова беше признателен на приятелите си, че са изтръгнали сравнително малко от него, че са го оставили насаме със себе си — гола безлика прерия с жълта повърхност, под която в черната пръст гъмжеше от червеи и буболечки, от натрошени кости, които малко по малко ставаха на камък.

— Наистина се интересуваш от това — тросна се веднъж на Харолд, вбесен, че го е попитал дали си има гадже, а после, щом чу тона си, спря и се извини.

По онова време се познаваха вече близо от година.

— От това? — възкликна Харолд, без да обръща внимание на извинението. — Интересувам се от теб. Не виждам нищо странно. Приятелите си говорят за такива неща.

Но колкото и притеснен да се чувстваше, той пак се връщаше при Харолд, приемаше поканите му за вечеря, въпреки че при всяка среща по някое време идваше момент, когато му се искаше да изчезне или се тревожеше, че може би е разочаровал Харолд.

Една вечер отиде на вечеря у Харолд и той го представи на най-добрия си приятел Лорънс — двамата бяха следвали заедно право и сега Лорънс бе апелативен съдия в Бостън, а жена му Джилиан преподаваше английски в „Симънс“.

— Джуд — подхвана Лорънс с глас, по-гърлен и от гласа на Харолд, — Харолд ми каза, че учиш магистратура в Масачузетския технологичен институт. Каква специалност?

— Чиста математика — отвърна той.

— По какво се различава от обичайната математика? — засмя се Джилиан.

— Ами, обичайната, или приложна математика вероятно може да се нарече математика за всеки ден — каза той. — Използва се при решаването на задачи, при намирането на най-добри решения в икономиката, инженерството, счетоводството. Чистата математика съществува не за да дава незабавни и непременно очевидни приложими решения. Тя, ако щете, е чист израз на формата — единственото, което доказва, е почти неограничената разтегаемост на самата математика в рамките на общоприетите схващания, с които я определяме, разбира се.

— Въображаемата геометрия ли имате предвид? — попита Лорънс.

— И нея също. Но не само нея. Често това просто е доказателство за… за невъзможната и все пак последователна вътрешна логика на самата математика. Вътре в чистата математика има най-различни дялове: както казахте, геометрична чиста математика, но и алгебра, алгоритмична математика, криптография, информатика и чиста логика, която следвам.

— А това какво е? — поинтересува се Лорънс.

Той се замисли.

— Математическата, чистата логика по същината си е разговор между истините и неистините. Така например мога да ви кажа: „Всички положителни числа са реални. Две е положително число. Следователно две е реално число“. Но това всъщност не е вярно, нали? То е производно на истината, предположение за истината. Всъщност не съм доказал, че две е реално число, от гледна точка на логиката обаче това трябва да е вярно. Следователно сте написали доказателство, което всъщност доказва, че логиката на тези две твърдения е вярна и неограничено приложима. — Той спря. — Схванахте ли?

— Video, ergo est — каза внезапно Лорънс. — Виждам го, значи съществува.

Той се усмихна.

— Тъкмо това е приложната математика. Но чистата математика е нещо повече. — Той се замисли отново. — Imaginor, ergo est.

Лорънс отвърна на усмивката му и кимна.

— Много добре — каза.

— Аз пък имам въпрос — намеси се Харолд, който досега бе мълчал и ги беше слушал. — Как и защо, за бога, си се озовал в Юридическия факултет?

Всички се засмяха, той също. Често му задаваха този въпрос (доктор Ли отчаяно, доктор Кашен, научен ръководител на дисертацията му — озадачено) и той все променяше отговора според публиката, защото истинският отговор — че е искал да си намери начин на защита, искал е да бъде сигурен, че занапред никой няма да се добере до него — изглеждаше твърде егоистичен, несъществен и неубедителен, за да го изрича на глас (пък и щеше да отприщи порой от нови въпроси). Освен това вече знаеше достатъчно, за да е наясно, че законът не е сигурна защита: ако наистина искаше да е в безопасност, трябваше да стане стрелец, присвил око срещу мерника, или химик в лаборатория с пипетки и отрови.

Онази вечер обаче каза:

— Но правото всъщност не е чак толкова далеч от чистата математика — в смисъл че на теория може да даде отговор на всеки въпрос, нали? Законите трябва да се проверяват на натиск и разтягане и ако не да дават решение на всички въпроси, които поне на хартия обхващат, значи не са никакви закони, нали? — Той замълча и се замисли върху онова, което беше казал току-що. — Предполагам, разликата е, че в правото има много пътища към много отговори, докато в математиката има много пътища към един-единствен отговор. Освен това, струва ми се, законът всъщност не се занимава с истината, той се занимава с властта, с управлението. Докато при математиката не е задължително тя да е удобна, приложима, управляема — достатъчно е да е вярна. Освен това ми се струва, че двете си приличат и по това, че и в математиката, и в правото по-важно е не че делото е спечелено, не че задачата е решена, по-важни са, повече се помнят красотата, пестеливостта, с които това е направено.

— В смисъл? — попита Харолд.

— Ами, в правото говорим за красиво решение, за красива присъда и имаме предвид, разбира се, красотата не само на логиката, но и на начина, по който тя е изразена. По сходен начин, когато говорим за красиво доказателство в математиката, имаме предвид, че то е просто… че вероятно е елементарно: неизбежно.

— А последната теорема на Ферма? — попита Джулия.

— Какъв съвършен пример за некрасиво доказателство. Може и да е било важно тя да бъде доказана, но мнозина — например моят научен ръководител, са разочаровани от доказателството. То се разпростира върху стотици страници и се осланя на толкова много разнопосочни дялове в математиката, пък и като изпълнение е толкова измъчено, съставено от малки парченца, че макар и доказано, и до днес доста хора се опитват да го повторят по по-елегантен начин. Красивото доказателство, както и красивото съдебно решение са кратки. То съчетава само няколко различни понятия, пък били и те взети от цялата математическа вселена, и с относително кратка последователност от стъпки води до важна нова обобщена истина в математиката: иначе казано, напълно доказуем непоклатим абсолют в един конструиран свят с твърде малко непоклатими абсолюти. — Той спря, за да си поеме дъх, и внезапно си даде сметка, че говори и говори, а другите мълчат и го гледат. Усети, че се изчервява, усети и как отново го изпълва старата омраза, бликнала като мръсна вода. — Съжалявам — извини се той. — Съжалявам. Увлякох се с дърдоренето.

— Я стига! — каза Лорънс. — Джуд, мисля, че това е първият наистина смислен разговор, какъвто съм водил у Харолд вероятно от десетилетие, че и повече: благодаря ти.

Всички се засмяха отново, а Харолд се облегна на стола, изглеждаше доволен.

— Видя ли? — забеляза той как Харолд изрича само с устни през масата на Лорънс, а Лорънс кимна и той осъзна, че става дума за него, от което се почувства поласкан, но и се смути.

Нима Харолд бе говорил с приятеля си за него? Дали не го подлагаха на проверка, за която и не подозираше? Олекна му, че я е издържал, че не е изложил Харолд, олекна му и че колкото и притеснен да се чувстваше понякога, май си бе извоювал мястото в дома на Харолд и нищо чудно да го поканят отново.

От ден на ден вярваше все повече на Харолд и понякога се питаше дали не допусна отново същата грешка. Кое беше за предпочитане, да се довериш, или да бъдеш нащрек? Можеш ли да имаш истински приятели, ако дълбоко в себе си очакваш да те предадат? Струваше му се, че злоупотребява с щедростта на Харолд, с веселата му вяра в него, и понякога си мислеше, че е по-разумно да е предпазлив: ако всичко свършеше зле, щеше да вини единствено себе си. Но беше трудно да не се доверява на Харолд: Харолд го правеше трудно и по-важното, самият той си го правеше трудно — искаше да се доверява на Харолд, да се поддаде, искаше онова зверче вътре в него да се укроти, да потъне в дълбок сън и да не се събуди никога.

Късно една вечер във втори курс в Юридическия факултет беше у Харолд и тръгна да си ходи, но щом отвориха вратата, стъпалата, улицата, дърветата бяха затрупани от сняг — снежинките се носеха на фъртуна към вратата с такава скорост, че двамата отстъпиха назад.

— Ще повикам такси — каза той, та на Харолд да не му се налага да го изпраща с колата.

— Не, и дума да не става — спря го Харолд. — Ще останеш у нас.

И така, той остана в свободната стая на Харолд и Джулия на втория етаж, от спалнята им го делеше просторно остъклено помещение, което използваха за библиотека, и къс коридор.

— Ето ти една тениска — каза Харолд и му метна нещо сиво и меко — и четка за зъби. — Той я сложи на библиотеката. — В банята има чисти кърпи. Искаш ли още нещо? Вода?

— Не — каза той. — Харолд, благодаря ти.

— За нищо, Джуд. Лека нощ.

— Лека нощ.

Омотан в пухената завивка на леглото с мек матрак, известно време той остана буден — гледаше как прозорецът побелява и слушаше как водата тече шумно по тръбите, как Харолд и Джулия си шепнат тихо, как ту единият, ту другият се движи напред-назад, после настъпи тишина. В онези минути той се преструваше, че те са му родители, че се е прибрал за почивните дни от Юридическия факултет, за да се види с тях, че тази стая тук е негова и на другия ден ще стане и ще прави, каквото правят с родителите си порасналите деца.

Лятото след втори курс Харолд го покани в къщата им в Труро на Кейп Код.

— Ще ти хареса — каза. — Покани приятелите си. На тях също ще им хареса.

И така, в четвъртък преди Деня на труда, след като приключи стажът им с Малкълм, всички се натовариха на колата и тръгнаха от Ню Йорк към къщата — онези дълги почивни дни вниманието на Харолд се насочи към Джей Би, Малкълм и Уилем. Той също ги наблюдаваше, възхищаваше се как отговарят на всички провокативни въпроси на Харолд, колко щедро споделят за живота си, как разказват за себе си неща, на които се смеят и с които разсмиват и Харолд и Джулия, колко спокойни са в присъствието на Харолд и той в тяхно присъствие. Беше му страшно приятно да гледа как хора, които обича, започват също да се обичат. Къщата имаше частна алея, която се спускаше към малък частен плаж, и сутрин четиримата слизаха там и плуваха — плуваше дори той както беше с панталона, потника и старата риза от Оксфорд, за която не го разпитваше никой, а после лягаше да се пече на слънцето и усещаше как мокрите дрехи изсъхват и вече не са залепнали за тялото му. Понякога Харолд идваше да ги погледа или да поплува и той. Следобед Малкълм и Джей Би се разхождаха с велосипеди из дюните, а те двамата с Уилем вървяха след тях пеш и събираха натрошени миди и отдавна празни раковини — Уилем забавяше крачка, та той да не изостава. Вечерно време, щом позахладеше, Джей Би и Малкълм рисуваха, а те с Уилем четяха. Той се чувстваше като упоен от слънцето, храната, солта и задоволството и нощем заспиваше бързо, а сутрин се будеше преди останалите, така че можеше да поседи на задната веранда и да погледа морето.

— Какво ще стане с мен? — питаше той морето. — Какво става с мен?

Ваканцията свърши, започна есенният семестър и на него не му трябваше много време да разбере, че онзи уикенд някой от приятелите му явно е казал нещо на Харолд, макар и да беше сигурен, че не го е направил Уилем, единственият, на когото бе споменавал за миналото си — но и то не беше много: три факта, кой от кой по-общи, всичките безсмислени, дори обединени, не стигаха, за да се получи начало на история. Даже първите изречения на приказка съдържаха повече подробности от онова, което той бе разказал на Уилем: „Имало едно време едно момче и едно момиче, които живеели в непроходимата студена гора заедно с баща си, дървар, и мащехата си. Дърварят обичал децата си, но бил много беден и един ден…“. Та каквото и да беше научил Харолд, то се свеждаше до предположения, стъпили само на наблюденията им, на техните теории, догадки и измислици. И все пак това бе достатъчно, та Харолд да спре с въпросите си кой е бил и откъде е дошъл.

Месеците, а сетне и годините отминаваха и между тях се зароди приятелство, в което първите петнайсет години от живота му си оставаха неизречени, неизговорени, сякаш изобщо не са се случвали, сякаш, когато е постъпил в колежа, са го извадили от кутията на производителя, завъртели са ключето на тила му и той е оживял. Знаеше, че тези бели полета в първите му години са запълнени с нещата, които Харолд си е нафантазирал, и че някои от тях са по-страшни и от онова, което му се е случило, а други са по-добри. Ала Харолд така и не отвори дума какви са предположенията му и той всъщност не искаше да знае.

Никога не бе смятал, че приятелството им е плод на обстоятелствата, но бе готов да приеме, че Харолд и Джулия го възприемаха така. Затова, когато се премести като стажант във Вашингтон, предположи, че те ще го забравят, и се постара да се подготви за загубата. Това обаче не се случи. Те му пишеха на електронната поща, обаждаха му се по телефона, а ако някой от двамата беше в града, вечеряха заедно. През лятото той и приятелите му гостуваха в Труро, а за Деня на благодарността отидоха в Кеймбридж. А когато след две години той се премести в Ню Йорк, на работа в Прокуратурата, Харолд се зарадва толкова, че чак го притесни. Двамата с Джулия дори му предложиха да живее в апартамента им в Горен Уест Сайд, ала той знаеше, че често го използват, не беше сигурен доколко сериозно е предложението и отказа.

Всяка събота Харолд му се обаждаше да го пита за работата, а той му разказваше за шефа си Маршал, заместник главния прокурор, който можеше да ти скъса нервите с това, че повтаряше наизуст решения на Върховния съд, като затваряше очи, за да си представи наум страницата, и докато говореше, гласът му ставаше глух като на робот, но Маршал никога не пропускаше и не добавяше и дума. Той винаги бе смятал, че има добра памет, но Маршал направо го изумяваше.

В някои отношения Главната прокуратура на САЩ му приличаше на дома: и тук преобладаваха мъжете, и тук постоянно витаеха изострена враждебност, онази съскаща жлъч, която се заражда от само себе си, ако в ограничено пространство се съберат група съперници, които са с равни възможности, но знаят, че ще пробият единици. (Тук обаче бяха равни в уменията, а в дома бяха равни в глада, в недоимъка.) Всичките двеста заместник-прокурори бяха завършили пет-шест юридически факултета, всички бяха сътрудничили на студентските правни списания, всички бяха участвали в учебните съдебни процеси. Той работеше в екип от четирима, които се занимаваха главно със случаи на измами с ценни книжа; всеки от четиримата притежаваше нещо — отличия, качества, — с които се надяваше да се открои: той имаше магистърска степен от Масачузетския технологичен институт (никой не й обръщаше внимание, но тя поне беше рядкост) и стаж в Окръжния съд при Съливан, с когото Маршал беше приятел. Ситизън, най-близкият му приятел в службата, беше завършил право в Кеймбридж и преди да дойде в Ню Йорк, бе работил две години като адвокат в Лондон. А Роудс, третият в тяхното трио, бе учил след колежа в Аржентина с Фулбрайтова стипендия. (Четвъртият от екипа им бе един изключително мързелив тип на име Скот, който, ако се вярва на мълвата, бе получил длъжността, защото баща му играел тенис с президента.)

Обикновено стоеше в службата и ако се случеше тримата със Ситизън и Роудс да позакъснеят в работата и да си поръчат храна отвън, той си спомняше за дните в общежитието Худ. И колкото и да му беше приятно със Ситизън и Роудс, колкото и да ценеше интелигентността им, в такива мигове му домъчняваше за приятелите от общежитието, които мислеха съвсем различно от него и го подтикваха също да мисли различно. Насред един разговор със Ситизън и Роудс за логиката той най-неочаквано си спомни как в първи курс, когато е кандидатствал за семинарите по чиста математика, доктор Ли му е задал въпроса: „Защо капаците на шахтите са кръгли?“. Въпросът беше лесен, с лесен отговор, но когато той се бе прибрал в общежитието и го беше повторил пред съквартирантите си, те не знаеха какво да кажат. Накрая Джей Би бе подхванал напевно като странстващ разказвач:

— Преди много, много време по земята живеели мамути и от следите им по пръстта оставали трайни кръгли вдлъбнатини.

Всички се бяха засмели. При този спомен той се усмихна, понякога му се искаше да мисли като Джей Би, да има същата творческа жилка, да разказва така, че да радва другите, а не вечно да търси обяснения, обяснения, които, дори и да са верни, са лишени от романтика, от въображение, от остроумие.

— Време е да размахаме препоръките — му прошепваше Ситизън в случаите, когато самият главен прокурор се появяваше в помещението и всички заместник-прокурори се струпваха на грамада от сиви костюми около него — точно като пчели около мед. Тримата с Роудс се присъединяваха към вихрушката, но дори на тези сбирки той не спомена нито веднъж препоръката, която със сигурност щеше да накара не само Маршал, но и главният прокурор да се взре по-отблизо в него. След като го назначиха на тази длъжност, Харолд го беше помолил да поздрави от негово име Адам — главния прокурор, с когото се оказа, че се познавал отдавна. Той обаче отговори на Харолд, че иска да пробие сам. Това беше истина, но по-важно, той не искаше да споменава Харолд, в случай че някой ден Харолд съжали за познанството им. И не каза нищо.

Въпреки това често имаше чувството, че Харолд е там, с него. В Прокуратурата много обичаха да се връщат към следването в Юридическия факултет (и съпътстващите го дейности, да се хвалят с постиженията си) и тъй като мнозина от колегите му бяха учили в същия университет като него, доста от тях познаваха Харолд (а останалите бяха чували за него) — случваше се да ги слуша как разказват за лекциите му, които са посещавали, или как са се готвили за тях и се гордееше с Харолд, а също — макар и да знаеше, че е нелепо — гордееше се, задето го познава. Догодина щеше да излезе книгата на Харолд за Конституцията, всички колеги щяха да прочетат страницата с благодарностите — тогава щяха да видят и неговото име, познанството му с Харолд щеше да бъде разкрито и мнозина щяха да се притеснят, той щеше да види как по лицата им се изписва тревога, докато се мъчат да си спомнят какво точно са казвали в негово присъствие за Харолд. Дотогава обаче той щеше да се е доказал със собствени сили в службата, щеше да е намерил мястото си редом със Ситизън и Роудс, щеше да е изградил взаимоотношения с Маршал.

Но колкото и да му се искаше, колкото и да си мечтаеше за това, още не смееше да твърди, че Харолд му е приятел: понякога се страхуваше, че само си въобразява колко близки са, само раздухва всичко в мислите си, и тогава (колкото и да се смущаваше) сваляше от лавицата „Красивото обещание“ и след като отвореше на страницата с благодарностите, четеше отново думите на Харолд, сякаш те бяха някакъв договор, заявление, че онова, което той изпитва към Харолд, поне донякъде е споделено. Въпреки това винаги беше нащрек: „Този месец всичко ще приключи“ — си казваше. А когато месецът свършваше: следващия. Следващия месец вече няма да иска да говори с мен. Стараеше се да е в постоянна готовност, стараеше се да се подготви за разочарованието, макар и да копнееше да се окаже, че не е прав.

Въпреки всичко приятелството им се разрастваше, наподобяваше дълга бурна река, която го е повлякла в бързея си и го носи, отвежда го в невидима посока. Тъкмо той решеше, че са достигнали пределите на взаимоотношенията си, и Харолд и Джулия разтваряха широко вратите на друго помещение, в което го канеха. Той се запозна с бащата на Джулия, пенсиониран пулмолог, и с брат й, преподавател по изкуствознание, когато те пристигнаха от Англия, за да отпразнуват заедно Деня на благодарността, а щом Харолд и Джулия дойдеха в Ню Йорк, ги канеха двамата с Уилем на вечеря в заведения, за които те бяха чували, но които не им бяха по джоба. Джулия и Харолд видяха жилището на Лиспенард стрийт — Джулия бе учтива, Харолд бе ужасен, — а седмицата, когато радиаторите спряха най-мистериозно, им оставиха връзката ключове за апартамента си, където бе толкова топло, че първия час, след като двамата с Уилем отидоха там, те само седяха като манекени на канапето, бяха толкова зашеметени от отоплението, завърнало се отново в живота им, че не можеха да помръднат. А след като Харолд бе станал свидетел на един от пристъпите му — в Деня на благодарността, след като той вече се беше преместил в Ню Йорк, и от отчаяние (знаеше, че няма да успее да се качи горе) изключи котлона, на който задушаваше спанак, а после се довлече до мокрото помещение, затвори се вътре и легна да чака на пода, — те пренаредиха къщата, така че следващия път, когато дойде у тях, видя, че са преместили стаята за гости на първия етаж, зад всекидневната, където преди беше кабинетът на Харолд, и са качили горе писалището, стола и книгите.

Но дори след всичко това дълбоко в себе си той все чакаше деня, когато ще отиде при някоя врата, ще се опита да я отвори, а тя няма да помръдне. Не че непременно възразяваше, имаше нещо стряскащо и тревожно в това да е на място, където сякаш нищо не му беше забранено, където му даваха всичко и в замяна не искаха нищо. Опитваше се да им дава каквото може, беше наясно, че не е много. И нямаше как да възмезди Харолд за онова, което той му даваше с такава лекота — отговори, обич.

Познаваше ги от близо седем години, когато отиде веднъж у тях през пролетта. Джулия имаше рожден ден, ставаше на петдесет и една и понеже на петдесетгодишнината си беше ходила на някаква конференция в Охайо, беше решила, че големият й празник ще бъде сега. Двамата с Харолд чистеха във всекидневната — по-точно чистеше той, а Харолд вадеше напосоки книги от лавиците и му разказваше как се е сдобил с всяка или ги отваряше, за да види написаните вътре чужди имена, включително и „Гепардът“, на чийто форзац бе драснато: „Принадлежи на Лорънс В. Роли. Не я взимай. Харолд Стайн, на теб говоря!!“.

Той се беше заканил да каже на Лорънс, а Харолд не му беше останал длъжен:

— Мисли му, Джуд, тежко ти, ако го направиш.

— И какво ще стане? — бе попитал заядливо той.

— Ще стане ето това! — отвърна Харолд, после се втурна към него — още преди той да е осъзнал, че Харолд го е направил на шега, се бе дръпнал толкова рязко, за да избегне допира, че се бе блъснал в библиотеката и бе съборил тумбестата керамична чаша, изработена от Джейкъб, сина на Харолд, която падна на земята и се счупи на три равни парчета.

Харолд се бе отдръпнал от него и се бе спуснала такава внезапна ужасна тишина, че още малко, и той щеше да се разхлипа.

— Харолд — подхвана, както беше приклекнал, за да събере от земята парчетата, — съжалявам, ужасно съжалявам. Много те моля, прости ми.

Идеше му да се хвърли на пода, знаеше, че чашата е последното, което Джейкъб е направил за Харолд, преди да се разболее. Чуваше как Харолд диша над него.

— Моля те, Харолд, прости ми — повтори той, както държеше в длани парчетата. — Но сигурно мога да ги залепя, да стане по-хубаво.

Нямаше сили да вдигне поглед от чашата, от лъскавата като масло гледжосана повърхност. Усети, че Харолд прикляква до него.

— Джуд — поде Харолд, — не се притеснявай. Стана случайно. — Гласът му беше много тих. — Дай ми парчетата — подкани, но го каза спокойно, не изглеждаше ядосан.

Той му ги подаде.

— Мога да си тръгна — предложи.

— Разбира се, че няма да ходиш никъде — спря го Харолд. — Всичко е наред, Джуд.

— Но чашата беше на Джейкъб — чу се да казва.

— Да — потвърди Харолд. — И още е негова. — Той се изправи. — Погледни ме, Джуд — подкани и той накрая го направи. — Не се притеснявай. Ела — протегна му Харолд ръка, а той я пое и го остави да го издърпа.

Направо му идеше да вие — след всичко, което Харолд му беше дал, той му се беше отплатил, като бе унищожил нещо ценно, създадено от човек, който бе най-ценният.

Харолд се качи горе в кабинета си с чашата в ръце, а той приключи с чистенето в тишина, прекрасният ден бе помръкнал. Когато Джулия се прибра, той зачака Харолд да й разкаже колко глупав и недодялан е бил, но Харолд не го направи. Онзи ден, докато вечеряха, Харолд се държеше както винаги, но когато той се прибра на Лиспенард стрийт, му написа истинско писмо, извини се истински и му го изпрати.

След няколко дни получи отговор във вид също на истинско писмо, което щеше да пази до края на живота си.

„Скъпи Джуд — пишеше Харолд, — благодаря ти за красивото (макар и ненужно) писмо. Признателен съм ти за всичко в него. Прав си, чашата значи много за мен. Но ти значиш повече. Затова те моля, стига си се терзал. Ако бях друг човек, щях да кажа, че цялата случка олицетворява живота като цяло: нещата се чупят, понякога ги поправяме и в повечето случаи си даваме сметка, че каквото и да се повреди, животът се пренарежда така, че да те възмезди за загубата, понякога по чудесен начин. Всъщност може би съм точно такъв човек. С любов, Харолд.“

 

 

Само преди няколко години се бе простил със слабата надежда, че ще оздравее — макар и да знаеше, че така не става, макар Анди да го твърдеше, откакто бе на седемнайсет. В дни, когато му бе особено тежко, си повтаряше едва ли не като мантра думите на хирурга от Филаделфия: гръбначният стълб има удивителната способност да се възстановява. Накрая, няколко години след като се запозна с Анди и вече следваше право, събра смелост да му го каже, да повтори на глас предсказанието, което му бе толкова скъпо и за което се държеше като за спасителен пояс, надяваше се Анди да кимне и да потвърди: „Точно така. Само се иска време“.

Анди обаче изсумтя.

— Това ли ти е казал? — попита. — Състоянието ти, Джуд, няма да се подобри, с годините ще се влошава.

Докато говореше, гледаше надолу към глезена му, вадеше с пинцетите късчета мъртва тъкан от раната, която му се беше отворила, после внезапно застина и дори без да вижда лицето му, той разбра, че Анди е разколебан.

— Извинявай, Джуд — рече, след като вдигна очи, още държеше крака му. — Съжалявам, че не мога да ти кажа друго. — И когато той не намери сили да отговори, Анди въздъхна. — Разстроен си.

Беше разстроен, разбира се.

— Всичко е наред — успя да изрече, но не намери сили да погледне Анди.

— Извинявай, Джуд — повтори тихо Анди. Дори по онова време имаше две лица: рязко и внимателно, и той ги беше виждал и двете, понякога на един и същи преглед. — Но ти обещавам едно — допълни Анди, след като отново насочи вниманието си към глезена му. — Винаги ще бъда до теб и ще се грижа.

Така и правеше. От всички хора в живота му именно Анди в известен смисъл знаеше най-много за него: Анди бе единственият човек, пред когото той се беше събличал гол вече като възрастен, единственият човек, запознат с всички физически измерения на тялото му. Когато се запознаха, Анди беше стажант и беше останал в Бостън и за специализацията, после двамата дойдоха с разлика от няколко месеца да живеят в Ню Йорк. Анди беше хирург-ортопед, но го лекуваше от всичко, и от простуди, и от болки в гърба, и от проблемите с краката.

— Ужас! — каза сдържано Анди, докато той седеше веднъж в кабинета му и кашляше така, че се отделяха храчки (предишната пролет, малко преди той да навърши двайсет и девет, доста народ в Прокуратурата изкара бронхит). — Много се радвам, че взех специалност „Ортопедия“. Точно като за мен. Точно така смятах да оползотворя онова, което съм научил.

Той се засмя, но после пак се закашля и Анди го потупа по гърба.

— Ако някой ми препоръча добър интернист, сигурно ще престана да ходя за всичките си болежки при хиропрактик.

— Хмм — отвърна Анди. — Знаеш ли, може би наистина ще е добре да започнеш да ходиш при интернист. Бог ми е свидетел, това ще ми спести много време, както и купища неприятности.

Но той за нищо на света не би отишъл при друг, освен при Анди и си мислеше, че — макар и да не го бяха обсъждали никога — Анди също не го иска.

Въпреки че Анди знаеше доста за него, той знаеше относително малко за Анди. Знаеше, че Анди е учил в същия колеж, че е десет години по-голям от него, че бащата му е гуджарат, а майка му — от Уелс, че е израсъл в Охайо. Преди три години Анди се беше оженил и той се изненада, че също е сред поканените на сватбата, която беше малка и се състоя у родителите на младоженката в Горен Уест Сайд. Накара и Уилем да отиде с него и бе още по-изненадан, когато младоженката Джейн го бе притиснала при запознанството им в обятията си и бе казала:

— Прочутият Джуд Сейнт Франсис! Толкова съм слушала за вас!

— Виж ти! — отвърна той и се смрази от страх, сякаш в главата му бе проникнал цял рояк прилепи с разперени криле.

— Ами да — усмихна се Джейн (и тя беше лекарка: гинеколожка). — Но той ви обожава, Джуд, много се радвам, че дойдохте.

Запозна се и с родителите на Анди, а в края на сватбата Анди го прегърна през врата и го млясна силно по бузата, както сега правеше при всяка тяхна среща. Личеше, че му е малко неудобно, но явно не можеше да устои и го правеше, нещо, което изглеждаше и смешно, и трогателно.

Той ценеше Анди за много неща, но най-вече за невъзмутимостта. След като се запознаха, Анди не допускаше той да не идва при него, направо отиваше в Худ Хол и чукаше силно на вратата, ако той не се появеше на два последователни прегледа (не беше забравил, просто бе решил да не ходи), три пъти не му вдигнеше телефона и не отговореше на четири имейла, и накрая той се примири с мисълта, че може пък да не е толкова лошо да си има лекар — в края на краищата изглеждаше неизбежно — и Анди вероятно е човек, на когото може да се довери. Третия път, когато се срещнаха, Анди изслуша историята на заболяването му, най-малкото онова, което той реши да му разкаже, и записа фактите, без да реагира и да коментира.

И наистина чак след доста време — някъде преди четири години — Анди отвори без недомлъвки дума за детството му. Случи се при първото им сериозно спречкване. И преди, разбира се, бяха имали несъгласия и сблъсъци, освен това един-два пъти в годината Анди му четеше дълга лекция (той ходеше при него веднъж на месец и половина — макар че напоследък и по-често — и винаги долавяше предварително кой преглед ще бъде Преглед с лекция по сковаността, с която Анди го посрещаше и преглеждаше), посветена на озадачаващото му и вбесяващото според Анди нежелание да се грижи добре за себе си, на влудяващия му отказ да отиде при психотерапевт и да взима болкоуспокояващи, от които животът му със сигурност щял да стане по-добър.

Скараха се, защото Анди беше решил, че той се е опитал да се самоубие. Беше се случило навръх една Нова година, той се бе самонаранил с бръснач и една от раните бе съвсем близо до вената, така че накрая ръката му бе заприличала на кървава увиснала пихтия и той се видя принуден да повика и Уилем. Онази вечер в кабинета Анди беше отказал да разговаря с него, толкова бе ядосан, само си мърмореше нещо, докато правеше шевовете, гладки и мънички, все едно бродираше.

На следващия преглед той разбра, че Анди е вбесен, още преди да си е отворил устата. Дори му бе минало през ума изобщо да не идва, ала знаеше, че не го ли направи, Анди просто ще му звъни и звъни по телефона и още по-лошо, ще звъни на Уилем, и още по-лошо и от това, ще звъни на Харолд, докато той не се появи в кабинета.

— Мамка му, трябваше да те вкарам в болница — беше първото, което Анди му каза, а след това добави: — Какъв идиот съм.

— Според мен преиграваш — подхвана той, но Анди не му обърна внимание.

— По една случайност вярвам, че не си се опитвал да се самоубиеш, иначе щях да те вкарам в психиатрията толкова бързо, че свят да ти се завие — рече Анди. — Не го правя само защото според статистиката хора, които се самонараняват толкова често като теб и от толкова много години, не са в непосредствена опасност да посегнат на живота си, както онези, които се самонараняват само епизодично. (Анди обичаше статистическите данни. Понякога той подозираше, че Анди си ги измисля.) Но, Джуд, това е налудничаво, този път се размина на косъм. Или тръгваш незабавно на психоаналитик, или те пращам в лудница.

— Не можеш да го направиш — отвърна той, вече също вбесен, макар и да знаеше, че Анди като нищо може: беше прегледал законите за принудителна психиатрична помощ в щат Ню Йорк и те не бяха в негова полза.

— Знаеш, че мога — напомни Анди.

Сега вече почти крещеше. Срещаха се винаги след работно време, защото после често си говореха, стига Анди да имаше време и да беше в добро настроение.

— Ще те съдя — заяви той глупаво, а Анди пак му се развика:

— Хайде де! Знаеш ли каква каша е всичко това, Джуд? Имаш ли някаква представа в какво положение ме поставяш?

— Не се притеснявай — отвърна той язвително. — Нямам роднини. Никой няма да те съди за смърт по непредпазливост.

При тези думи Анди отстъпи назад, сякаш той се бе опитал да го удари.

— Как смееш! — възкликна бавно. — Знаеш, че друго имам предвид.

Той, разбира се, знаеше. Но:

— Все тая — рече. — Тръгвам си.

Плъзна се от масата (пак добре, че не се беше съблякъл, Анди бе започнал веднага да му чете конско) и се опита да излезе от кабинета, макар че с тази бавна крачка едва ли щеше да го направи внушително, Анди обаче притича и му препречи пътя към вратата.

— Джуд — каза в една от внезапните си смени на настроението, — знам, че не искаш да ходиш на психиатър. Но вече започва да става страшно. — Той си пое въздух. — Говорил ли си изобщо някога с някого какво ти се е случило като малък?

— Това няма нищо общо — възрази той, беше му студено.

Анди никога не бе намеквал за нещата, които му беше разказвал, а ето че сега го правеше и той се чувстваше предаден.

— Има и още как — отсече Анди и спънатата мелодраматичност на фразата — така говореха само по филмите! — го накара да се усмихне неволно, Анди обаче реши погрешно, че му се присмива, и отново смени посоката. — Във вироглавството ти, Джуд, има нещо невероятно нагло — продължи той. — Категоричният ти отказ да слушаш когото и да било за каквото и да било, засягащо здравето и живота ти, е или патологичен случай на саморазрушение, или едно огромно „гледайте си работата“ към всички нас, останалите.

Той се обиди.

— И има нещо невероятно манипулативно в заканите ти да ме пратиш в психиатрията всеки път, щом не съм съгласен с теб, особено в този случай, казах ти вече, че стана случайно — нахвърли се той на Анди. — Признателен съм ти, Анди, наистина. Направо не знам какво щях да правя без теб. Но вече съм голям и не можеш да определяш какво да правя и какво да не правя.

— Знаеш ли, Джуд? — попита Анди (вече се бе разкрещял отново). — Прав си. Не мога да определям решенията ти. Но не съм длъжен и да ги приемам. Върви си намери някой друг тъпанар за лекар. Нямам намерение да го правя и занапред.

— Добре тогава — тросна се той и си тръгна.

Не помнеше кога за последно се е вбесявал толкова заради самия себе си. Гневеше се на много неща: на несправедливостта изобщо, на непрофесионализма, на режисьорите, които не даваха на Уилем добри роли, — ала рядко избухваше за неща, които му се бяха или не му се бяха случили: болките — сегашните и в миналото — бяха нещо, за което гледаше да не мисли, те не бяха въпроси, на които той посвещаваше дни, за да търси смисъла им. Вече знаеше защо са се случили: бяха се случили, защото той го заслужаваше.

Знаеше обаче и че гневът му е неоправдан. И колкото и неприятно да му беше, че зависи от Анди, бе и благодарен, че го има до себе си, и бе наясно, че за Анди поведението му е лишено от логика. Но работата на Анди беше да прави така, че на хората да им става по-добре: Анди го възприемаше като сбъркан данъчен закон, като нещо, което трябва да се разплете и оправи — и почти нямаше значение дали самият той иска да бъде „поправен“. Знаеше: Анди едва ли ще одобри, че той се опитва да оправи друго — белезите, от които гърбът му се беше надигнал на ужасен неестествен релеф, кожата, опъната и лъскава като на печена патица: причината да пести пари. „Джуд — щеше да каже Анди, ако разбереше какво е намислил. — От мен да го знаеш, няма да стане и само ще хвърлиш на вятъра всички тези пари. Не го прави.“ „Но те са чудовищни“ — щеше да промърмори той. „Не са, Джуд — щеше да възрази Анди. — Кълна се в бога.“

(Всъщност нямаше намерение да казва на Анди, затова те нямаше да проведат никога такъв разговор.)

Дните отминаваха, той не се обаждаше на Анди, Анди също не го търсеше. Сякаш за назидание китката го присвиваше нощем и не го оставяше да спи, а в Прокуратурата той забравяше и я удряше ритмично отстрани на писалището, докато четеше, стар тик, от който така и не бе успял да се отърве. От шевовете започваше да сълзи кръв, която той почистваше криво-ляво на мивката в тоалетната.

— Какво има? — попита го една вечер Уилем.

— Нищо — отвърна той.

Можеше, разбира се, да сподели с Уилем, който щеше да го изслуша и в свой Уилемов стил да каже „Хмм“, знаеше обаче, че Уилем ще се съгласи с Анди.

Една седмица след спречкването им се прибра на Лиспенард стрийт — беше неделя и той се бе разхождал в Западен Челси — и Анди го чакаше на стъпалата пред входната врата.

Той се изненада.

— Здрасти — рече.

— Здрасти — отговори Анди. Двамата продължиха да стоят там. — Не бях сигурен, че ще ми вдигнеш.

— Разбира се, че щях да ти вдигна.

— Слушай — продължи Анди. — Съжалявам.

— Аз също. Съжалявам, Анди.

— Но наистина мисля, че трябва да се прегледаш.

— Знам, че го мислиш.

Някак успяха да оставят нещата така: на крехкото примирие, което не удовлетворяваше и двете страни, а въпросът за психотерапевта се превърна в безкрайна сива демилитаризирана зона между тях. Според постигнатия компромис (макар че сега не му беше ясно как са стигнали до него) в края на всеки преглед той трябваше да покаже на Анди ръцете си и Анди щеше да ги огледа за нови самонаранявания. Намереше ли и едно, щеше да го впише в медицинския му картон. Той не бе сигурен от какво може да избухне отново Анди: понякога имаше множество нови рани и Анди само простенваше и ги вписваше, друг път имаше само няколко, а Анди си изпускаше нервите:

— Мамка му, съсипваш си ръцете, знаеш го, нали? — питаше го.

Той обаче не отговаряше, само слушаше с половин ухо лекцията на Анди. Отчасти разбираше, че като не позволява на Анди да си върши работата — която в крайна сметка бе да го лекува, — проявява неуважение и до известна степен превръща в посмешище Анди в собствения му кабинет. За него броят на посещенията при Анди — понякога му идеше да го пита дали ще го наградят, ако достигне определена цифра, ала знаеше, че ще го обиди — бе начин Анди поне да се преструва, че има власт над положението, макар и да не беше така: натрупаните данни поне малко компенсираха липсата на истинско лечение.

А после, след две години, на левия му крак, който открай време му създаваше повече неприятности, се отвори друга рана, която изискваше по-неотложни грижи, затова раните, които сам си нанасяше, останаха на заден план. За пръв път му се бе появила такава рана, когато от травмата не бе минала и година, и тя бе зарасла бързо.

— Но няма да е последната — бе казал лекарят във Филаделфия. — С травма като вашата е пострадало всичко — кръвоносната система, кожата, — затова очаквайте от време на време да ви се отварят такива рани.

Това беше единайсетата и макар той да бе подготвен за усещането, така и нямаше да разбере какво я е причинило (ухапване на насекомо? Леко докосване до ръба на метална кантонерка? Причината винаги бе унизително дребна, а въпреки това кожата му направо се разкъсваше, все едно е от хартия), нямаше да се справи и с погнусата: гной, смрад като от риба, малка цепнатина като уста на зародиш, която започваше да бълва мехурчета един бог знае какви лепкави течности. Беше неестествено, само по филмите с чудовища и по митовете ти се отваря рана, която не иска, не може да се затвори. Той започна да ходи всеки петък вечер при Анди, който промиваше и почистваше раната, отстраняваше мъртвата тъкан и оглеждаше мястото наоколо — дали раната зараства, а той само затаяваше дъх, стискаше отстрани масата и се опитваше да не крещи.

— Кажи, когато те заболи, Джуд — бе казал Анди, докато той дишаше запъхтяно и плувнал в пот, броеше наум. — Хубаво е, че го чувстваш, не е лошо. Това означава, че нервните окончания още са живи и вършат каквото трябва.

— Боли — успя той да простене.

— По скалата от едно до десет?

— Седем. Осем.

— Извинявай — отвърна Анди. — Почти приключвам, наистина. Още пет минути.

Той затвори очи и преброи до триста, като си наложи да не бърза.

Щом приключеха, продължаваше да седи, а Анди се настаняваше срещу него и му даваше нещо за пиене: нещо безалкохолно, понякога сладко, така че той усещаше как помещението наоколо започва да идва малко по малко на фокус и да не е толкова замъглено.

— Бавно — предупреждаваше Анди, — иначе ще ти се догади.

Той гледаше как Анди превързва раната — бе възможно най-спокоен винаги когато омотаваше бинта или слагаше шевове — и в онези мигове се чувстваше толкова уязвим и слаб, че щеше да се съгласи с всичко, предложено му от Анди.

— Няма да се порязваш по краката — казваше Анди не като въпрос, а по-скоро като заповед.

— Няма.

— Защото това ще бъде твърде безразсъдно, дори за теб.

— Знам.

— Тялото ти е отслабено дотолкова, че наистина ще получиш някоя инфекция.

— Анди. Знам.

По едно или друго време бе подозирал Анди, че говори зад гърба му с неговите приятели, и понякога те употребяваха език и изрази в негов стил, така че дори четири години след „травмата“, както бе започнал да я нарича Анди, на него му се струваше, че сутрин Уилем преглежда кошчето в банята, затова се наложи да взима допълнителни мерки и да изхвърля ножчетата за бръснене, като ги омотава в салфетки и тиксо и после на път за работа да ги пуска в боклукчийските кофи. „Твоите хора“, ето как ги наричаше Анди.

— Какво ще правите тия дни с твоите хора? — питаше (когато бе в добро настроение) или: — Ще кажа на ония негодници, твоите хора, да те държат под око (когато не беше в настроение).

— Само да си посмял, Анди — отвръщаше той. — Не им е работа.

— Как така да не им е? — възмущаваше се Анди.

Както и по други въпроси, и тук не можеха да се разберат.

Но вече бяха минали година и осем месеца, откакто се бе отворила новата рана, а тя още не бе зарасла. По-точно беше зарасла и после се беше отворила отново, пак бе зарасла, след това пък един петък той се бе събудил, бе усетил на крака си — в долния край на прасеца, точно над глезена — нещо влажно и пихтиесто и бе разбрал, че кожата пак се е отворила. Още не се беше обадил на Анди — смяташе да го направи в понеделник, — за него обаче беше важно да си направи разходката, за която се опасяваше, че ще е последната за известно време, може би за месеци.

Сега беше на ъгъла на „Медисън“ и Седемдесет и пета улица, само на хвърлей от кабинета на Анди, и кракът го болеше толкова много, че той прекоси Пето авеню и седна на една от пейките при зида около парка. Още щом седна, усети познатото замайване и гадене, затова се наведе и зачака циментът отново да стане цимент и той да се държи на крака. В онези минути чувстваше измяната на тялото си и му се струваше, че най-голямата, най-ожесточена битка в живота му е това нежелание да приема как отново и отново ще бъде предаван от това тяло, как не може да очаква от него нищо, а въпреки това трябва да го поддържа и занапред. Колко много от времето, неговото и на Анди, бе посветено на опитите да поправят нещо, което не се поддаваше на оправяне, на нещо, което още преди години е трябвало да се озове на овъглени късове на бунището. И в името на какво? Вероятно на ума му. Но — както вероятно би казал Анди — в това имаше нещо невероятно нагло, сякаш той спасяваше някаква таратайка само защото имаше нежни спомени от звуковата уредба вътре.

Ако повървя още няколко пресечки, ще бъда в кабинета му — помисли си, но нямаше да отиде там. Беше неделя. Анди заслужаваше поне някаква почивка, пък и не за пръв път той усещаше такава болка.

Поизчака още няколко минути, после се изправи на крака, постоя още половин минута и пак се свлече на пейката. Накрая успя да стане и да се задържи. Още не можеше да ходи, но си представи как излиза на тротоара, вдига ръка, за да спре такси, и отпуска глава върху облегалката на черната винилова седалка. Щеше да преброи крачките дотам, точно както щеше да преброи крачките, които го деляха от таксито до сградата, от асансьора до жилището и от входната врата до неговата стая. Когато третия път — след като му свалиха шините — се научи да ходи, именно Анди бе помогнал с указанията за физиотерапевтката (тя не се зарадва особено, но се вслуша в препоръките му), пак Анди, както Ана четири години преди това, го наблюдаваше, докато той изминава без чужда помощ разстояние от три метра, после от шест, след това от петнайсет и накрая от трийсет. Отново Анди разработи и походката му — левият крак се вдига, за да е почти под прав ъгъл спрямо земята, така че да образува правоъгълник отрицателно пространство, а десният е отпуснат назад — и настоя той да я тренира с часове, докато се справя и сам. Отново Анди му каза, че според него той е в състояние да върви и без бастун, и когато накрая хвърли бастуна, пак трябваше да благодари на Анди.

Докато се опитваше да се задържи на крака, си каза, че до понеделник остават само няколко часа и както винаги, Анди ще го приеме, колкото и да е зает. „Кога забеляза раната?“ — щеше да го попита Анди, докато я промиваше внимателно с памук. „В петък“ — щеше да отговори той. „Защо не ми се обади тогава, Джуд? — щеше да се подразни Анди. — Дано поне не си ходил на тъпите си разходки.“ „Не съм, то се знае, че не съм“ — щеше да отвърне той, но Анди нямаше да му повярва. Понякога се питаше дали не го възприема само като колекция вируси и недъзи. Какво щеше да остане от него, ако ги махнеха? Дали, ако не се налагаше Анди да го лекува, той пак е щял да му бъде интересен? Какво щеше да представлява за Анди, ако някой ден като с вълшебна пръчка се появеше невредим, с походка, лека като на Уилем, със самочувствие като на Джей Би, който не се трогваше от нищо и се облягаше на стола, без да се притеснява, че ризата му се вдига над хълбоците, или пък с дългите ръце на Малкълм с кожа, гладка отвътре като глазура. Какво щеше да представлява за всички тях? Дали те щяха да го обичат по-малко? Или повече? Или — както често се опасяваше — той щеше да открие, че онова, което е възприемал като приятелство, всъщност е било породено от жалостта им към него? Колко от онова, което представляваше, бе неразривно свързано с нещата, които не бе способен да прави? Кой е щял да бъде, кой ще бъде без белезите, раните, болката, натрошените кости, инфекциите, шините и гнойта?

Но той, разбира се, нямаше да разбере никога. Преди половин година бяха успели да овладеят раната, Анди я бе преглеждал и проверявал отново и отново, а после бе изрекъл цял водопад от предупреждения какво да прави, в случай че раната се отвори отново.

Той го слушаше с половин ухо. Онзи ден кой знае защо му беше леко на душата, а Анди бе в сприхаво настроение и заедно с лекцията за крака му се наложи да изслуша и втора за самонараняванията (според Анди били прекалено много) и за външния му вид изобщо (според Анди бил прекалено слаб).

Той се бе любувал на крака си, беше го въртял и бе оглеждал мястото на затворилата се рана, а Анди говореше и говореше:

— Слушаш ли ме, Джуд? — попита накрая.

— Изглежда добре — рече той на Анди, без да му отговаря, но искаше да чуе потвърждението му. — Нали?

Анди въздъхна.

— Изглежда… — После Анди спря и замълча, а той го погледна и видя как Анди затваря очи, сякаш за да се съсредоточи, и пак ги отваря. — Изглежда добре, Джуд — пророни тихо Анди. — Наистина.

Точно в този миг той усети как го плисва признателност, понеже знаеше, че според Анди кракът не изглежда добре, според Анди никога нямаше да изглежда добре. За него тялото му беше купчина от ужаси, която двамата трябва постоянно да държат под око. Той знаеше, че според Анди се самоунищожава, заблуждава се или отхвърля действителността.

Но Анди така и не разбираше едно за него: той беше оптимист. Всеки месец, всяка седмица избираше да отвори очи, да изживее още един ден на белия свят. Правеше го, когато се чувстваше толкова ужасно, че понякога болката сякаш го пренасяше в друго състояние, в състояние, когато всичко, дори миналото, което той хвърляше толкова усилия да забрави, сякаш се стопяваше и се превръщаше в размазан сив акварел. Правеше го, когато спомените изместваха всички други мисли, когато наистина се искаше да впрегне всички сили, наистина да се съсредоточи, за да се изстреля в сегашния си живот, да се предпази от това да изпадне в ярост, в отчаяние и срам. Правеше го, когато бе толкова омаломощен от опитите, когато да е буден и жив, изискваше толкова много енергия, че се налагаше той да легне на кревата и да търси причини, за да стане и да опита още веднъж, когато беше много по-лесно да отиде в банята, да извади от скривалището под мивката найлоновия плик с памука, бръснарските ножчета, тампоните със спирт и бинта и просто да се предаде. Това бяха особено тежките дни.

Онази нощ преди Нова година наистина бе сгрешил, когато седеше в банята и прокарваше по ръката си бръснарското ножче така, сякаш рисува: още бе сънен, обикновено никога не допускаше да е толкова невнимателен. Но щом разбра какво е направил, в продължение на една, на две минути — беше ги преброил — наистина не знаеше как да постъпи и му се струваше по-лесно да седи там и да остави случката да достигне логичния си край, отколкото да вземе решение, решение, от което щяха да се вдигнат вълни, засегнали не само него, но и Уилем и Анди и завършили с последствия, с които щяха да са белязани следващите дни и месеци.

Нямаше представа какво го е тласнало накрая да грабне от поставката хавлиената кърпа и да я омотае около ръката си, а после да се изправи и да събуди Уилем. Но с всяка изминала минута се отдалечаваше все повече и повече от другата възможност и събитията се разгръщаха със скорост, над която той нямаше власт, само мечтаеше за годината след травмата, когато още не познаваше Анди и му се струваше, че всичко може да се оправи, че занапред той може да бъде чист и ярък, за годината, когато знаеше толкова малко, а хранеше надежда и вярата, че някой ден тази надежда може да бъде възнаградена.

 

 

Преди Ню Йорк беше Юридическият факултет, а преди него — колежът, преди колежа — Филаделфия и дългото бавно пътуване през страната, преди това бяха Монтана и домът за момчета, а преди Монтана бяха Югозападът, мотелските стаи, самотните дълги пътища и часовете, прекарани в колата. А преди тях бяха Южна Дакота и манастирът. А преди това? Както се предполага, преди тях е имало баща и майка. Или, по-точно, просто мъж и жена. А след това вероятно само жена. И след това той.

Брат Петър, който му преподаваше математика, все му напомняше колко му е провървяло и му разказваше, че са го намерили в кофа за боклук.

— В плик за отпадъци, натъпкан с черупки от яйца, увехнала маруля и развалени спагети — и ти вътре при тях — каза му брат Петър. — В уличката зад аптеката, нали се сещаш — макар и той да не се сещаше, понеже рядко напускаше манастира.

По-късно брат Михаил твърдеше, че дори това не било вярно.

— Не си бил в кофа за боклук — обясни му той. — Бил си до кофата за боклук.

Да, потвърди брат Михаил, имало е плик за отпадъци, но той бил върху него, а не вътре, пък и кой ли изобщо знаел какво има в плика, кого ли го вълнувало това? По-скоро в плика имало неща, изхвърлени от аптеката: кашони, опаковъчна хартия, канап и предпазен пълнеж.

— Не вярвай на всичко, което ти казва брат Петър — напомни му брат Михаил, често го правеше, освен това го предупреждаваше: — Не си създавай навика да вярваш в митове — казваше всеки път, когато той попиташе за подробности как се е получило така, че е дошъл да живее в манастира. — Дошъл си, сега си тук, насочи вниманието си към бъдещето, не към миналото.

Бяха му създали минало. Бил намерен гол-голеничък — обясни брат Петър (или само повит с една пелена, твърдеше брат Михаил), но при всички положения бил изоставен на произвола на стихиите, защото било средата на април, температурите още падали под нулата и в такова време едно новородено надали щяло да оцелее дълго. Но както личи, бил стоял там само няколко минути, защото, когато го намерили, още бил топъл и снегът не бил запълнил следите от автомобилните гуми и от стъпките (маратонки, дамски, някъде четирийсети номер), които водели към кофата за боклук и после обратно. Бил извадил късмет, че са го намерили (такава му била съдбата, да го намерят). Всичко, каквото притежавал — името, рождената дата (твърде приблизителна), покрива над главата си, самия живот, — той дължал на тях. Трябвало да бъде благодарен (те не очаквали да е благодарен на тях, те очаквали да е благодарен на Бога).

Той никога не знаеше на кои въпроси ще отговорят и на кои — не. Отхвърляха като въпроси с неизвестен или необясним отговор съвсем прости неща, за които ги питаше (плачел ли е, когато са го намерили? Имало ли е бележка? Издирвали ли са човека, който го е изоставил?), затова пък на по-сложните даваха декларативни отговори.

— Щатът не успя да намери човек, който да те вземе. — (Отново брат Петър.) — Затова казахме, че като временна мярка ще те приютим тук, а после месеците станаха години и ти още си при нас. Точка. А сега реши уравненията, няма да си губим с тях целия ден.

Но защо щатът не е успял да намери човек? Теория първа (любимата на брат Петър): просто е имало прекалено много неизвестни — националност, родители, вродени недъзи и така нататък. Откъде се е взел? Не знаеше никой. В никоя от местните болници не бе регистрирано раждането на живо дете, което да отговаря на описанието. А това притесняваше потенциалните осиновители. Теория втора (на брат Михаил): това беше беден град в беден район в беден щат. Едно е хората да ти съчувстват — а те му съчувстваха, той да не го забравял — и съвсем друго да добавиш още едно гърло в бездруго голямото домакинство. Теория трета (отец Гавриил): бил е предопределен да остане тук. Такава е била Божията воля. Това тук било неговият дом. А сега да престанел да задава въпроси.

Имаше и четвърта теория, на която се позоваваха всички, когато той не слушаше: бил лош, бил лош още от самото начало.

— Явно си направил нещо много лошо, щом са те зарязали — все му повтаряше брат Петър, след като го удареше с дъската и продължеше да му се кара, а той стоеше и се извиняваше през хлипове: — Сигурно си плакал толкова много, че накрая не са издържали.

А той се разплакваше още повече от страх, че брат Петър е прав.

Колкото и да се интересуваха от история, всички се дразнеха дружно, щом той проявеше интерес към своята, сякаш упорстваше с досадно хоби, което не може да надрасне. Не след дълго се научи да не пита, най-малкото направо, макар че винаги надаваше ухо с надеждата да дочуе нещо в малко вероятни моменти от малко вероятни източници. Докато четеше с брат Михаил „Големите надежди“, успя да извърти нещата така, че да накара брата да се впусне в дълъг монолог какъв е бил животът на едно сираче в Лондон от деветнайсети век, място, непознато за него точно колкото Пиър^[7] само на стотина-двеста километра от тях. Накрая, както и очакваше, урокът се превърна в нравоучение, от което разбра, че и него като Пип са щели да го дадат на някой роднина, стига да са откриели такъв. Но явно не е имало роднини. Той беше сам.

Собственическите му чувства също бяха лош навик, който трябваше да се изкорени. Той не помнеше кога за пръв път е започнал да мечтае да притежава, да има нещо, което да си е само негово и на никой друг.

— Тук никой не притежава нищо — обясняваха му, но дали беше вярно?

Той знаеше, че брат Петър например има костен гребен с цвят на току-що изцеден дървесен сок, и той прозрачен, много се гордееше, че го притежава, и всяка сутрин си решеше с него мустаците. Един ден гребенът изчезна и брат Петър нахълта на урока му по история с брат Матей, за да го сграбчи за раменете и да го разтърси с крясъците, че именно той е откраднал гребена и да го върнел, иначе тежко му и горко. (По-късно брат Гавриил намери гребена, беше се плъзнал в процепа между бюрото му и радиатора.) А брат Матей притежаваше подвързаното със сукно първо издание на „Бостънци“ с меко на допир гръбче и веднъж го бе вдигнал пред него, за да му покаже корицата („Не пипай! Казах ли ти аз да не пипаш!“). Дори брат Лука, най-любимият му от братята, който говореше рядко и не му се караше никога, си имаше птица и всички я смятаха за негова. Всъщност, каза брат Давид, птицата не била ничия, но именно брат Лука я бил намерил, грижел се за нея и я хранел, тя ходела все при него, затова, щом Лука я искал, нека бъде негова.

Брат Лука отговаряше за манастирската градина и парник и в топлите месеци той му помагаше в разни дребни неща. Беше подслушал разговори на другите братя и от тях знаеше, че преди да дойде в манастира, брат Лука е бил богат човек. После обаче се случило нещо или той направил нещо (така и не се разбра кое от двете) и или изгубил всичките пари, или ги дарил и сега бил тук, беден като всички останали, въпреки че именно с пари на брат Лука били платили за парника и покривали някои от текущите разходи на манастира. Нещо в начина, по който другите братя избягваха Лука, го караше да мисли, че той може би е лош, въпреки че брат Лука никога не се държеше лошо, най-малкото с него.

Скоро след като брат Петър го обвини, че му е откраднал гребена, той наистина извърши първата си кражба: пакетче крекери от кухнята. Една сутрин на път за помещението, което бяха заделили, за да го обучават, той мина през кухнята, там нямаше никого, а пакетчето беше оставено на плота — само да се пресегне, и щеше да го вземе, затова най-неочаквано го грабна и след като побягна, го пъхна под грубата вълнена роба, същата като на братята, само че мъничка. Беше се върнал в стаята си, за да скрие крекерите под възглавницата, и затова закъсня за урока с брат Матей, който за назидание го шляпна с показалката от форзиция, но тайната за крекерите го изпълни с нещо топло и радостно. Вечерта, сам в леглото, той изяде един от крекерите (който дори не му хареса) внимателно, като го натроши със зъби на осем парчета и държа върху езика си всяко от тях, докато то се размекне и стане лепкаво, за да го глътне цяло.

След това открадна още и още неща. В манастира нямаше нищо, което наистина да иска, нищо, което наистина да си струва да притежава, затова просто взимаше каквото му се изпречи пред очите, без умисъл или желания: храна, когато можеше да намери, тракащо черно копче, което при една от обиколките си след закуска видя на пода в стаята на брат Михаил, писалка от бюрото на отец Гавриил, която грабна насред урока точно когато отец Гавриил се беше обърнал с гръб, за да намери някаква книга, гребена на брат Петър (единственото, за което имаше план, макар и то да не го зарадва повече от другите). Крадеше кибрит, моливи и късчета хартия — безполезни боклуци, но боклуци, които принадлежаха на друг, — пъхаше ги под бельото си и се връщаше на бегом в стаята си, за да ги скрие под дюшека, толкова тънък, че нощем той усещаше пружината под гърба си.

— Стига си тичал насам-натам, че ще те набия — подвикваше му брат Матей, докато той бързаше към стаята си.

— Да, братко — отвръщаше и си налагаше да върви по-бавно.

Хванаха го в деня, когато взе най-голямата си плячка: сребърната запалка на отец Гавриил, отмъкната направо от писалището му, когато се наложи той да прекъсне урока, тъй като го търсеха по телефона. Отец Гавриил се бе надвесил над телефонната шайба, когато той се пресегна, грабна запалката, хладна и тежка, и я стиска в ръката си, докато накрая не го отпратиха. Още щом излезе от кабинета на отеца, я пъхна припряно под бельото си и тръгна възможно най-бързо назад към стаята си, но щом зави, без да гледа, зад ъгъла, се блъсна право в брат Павел. Още преди братът да му се е разкрещял, се дръпна назад, а заедно с това изпадна и запалката, която заподскача по плочника.

Биха го, разбира се, крещяха му и както си мислеше, за последно наказание отец Гавриил го повика в кабинета си и му заяви, че ще му даде урок как се крадат чужди вещи. Той бе толкова уплашен, че не успя дори да се разплаче, и загледа неразбиращо как отец Гавриил сгъва носната си кърпа, допира я до гърлото на бутилка зехтин и после нанася зехтина отгоре на лявата му ръка. А след това взе запалката си — същата, която той беше откраднал, и държа лявата му ръка над пламъка, докато мазното петно отгоре не се подпали и цялата му длан не бе погълната от призрачно бяло сияние. Той пищя и пищя и накрая отецът го зашлеви през лицето:

— Стига си крещял — ревна. — Заслужил си си го. Никога няма да забравиш друг път да не крадеш.

Когато дойде в съзнание, беше в леглото си, а ръката му беше превързана. Всичките му неща бяха изчезнали: не само откраднатите, но и нещата, които сам си беше намерил — камъчетата, перата и върховете на стрели, вкаменелостта, която брат Лука му беше подарил за петия рожден ден, първият му подарък изобщо.

След това, след като го хванаха, го караха всяка вечер да ходи при отец Гавриил и да си съблича дрехите, а отецът го проверяваше отвътре да не е отмъкнал тайно нещо. След време, когато стана още по-лошо, той все се връщаше в мислите си към онова пакетче крекери: защо изобщо ги беше откраднал! Защо изобщо се бе поставил в такова ужасно положение!

Пристъпите започнаха след вечерните огледи при отец Гавриил, към които скоро се добавиха и обедните при брат Петър. При тези пристъпи той се хвърляше върху каменните стени на манастира и пищеше колкото му глас държи, удряше грозната си обезобразена ръка (която и след половин година още го болеше понякога, пронизваше го с настойчиво дълбоко пулсиране) в твърдите остри ръбове на дървените маси за хранене, блъскаше отстрани в бюрото врата си, лактите, бузите — най-нежните части, където болеше най-силно. Получаваше тези пристъпи и денем, и нощем, нямаше власт над тях, усещаше как го поглъщат като мъгла и го оставят да се отпусне, така че тялото и гласът му да се движат, да го вълнуват и отблъскват, защото, колкото и да го болеше след това, той знаеше, че плаши братята, че те се страхуват от гнева му, от шума и силата. Биеха го с каквото им попаднеше подръка, започнаха да държат на един пирон върху стената в учебното помещение колан, изуваха си сандалите и го удряха така, че на другия ден той не можеше дори да седне, наричаха го чудовище, желаеха смъртта му, повтаряха му, че е трябвало да го оставят в плика за отпадъци. И той им беше благодарен и за това, задето му помагат да остане без сили, защото не бе в състояние да озапти сам звяра, нуждаеше се от съдействието им, за да го накара да отстъпи, да го накара да се върне в клетката, докато се освободи отново.

Започна да се подмокря в леглото и затова сега го водеха при отеца по-често на проверка и колкото повече го проверяваше отецът, толкова повече той се подмокряше в леглото. Отецът започна да идва при него вечерно време в стаята, брат Петър също, а после и брат Матей, а той се изпускаше все повече и повече: оставяха го да спи с мократа нощница, караха го да ходи с нея и през деня. Той усещаше как вони на пикоч и кръв, затова пищеше, буйстваше и ревеше, прекъсваше уроците, изтикваше учебниците от масите, така че братята да се видят принудени да зарежат урока и пак да го набият още там, намясто. Случваше се да го ударят толкова силно, че губеше съзнание — ето за какво започна да копнее: за непрогледния мрак, когато времето отминаваше, а той не беше в него, когато му правеха разни неща, а той не знаеше.

Понякога си имаше причини за пристъпите му, макар и да ги знаеше само той. Непрестанно се чувстваше изцапан, мръсен, сякаш отвътре беше прогнила постройка като онази обречена църква, която го бяха завели да види при едно от редките му излизания от манастира: греди, нашарени с мухъл, мертеци, нацепени и разядени от термити, триъгълници бяло небе, нескромно надзърнали през продънения покрив. На уроците по история беше научил за пиявиците, как преди много години се е смятало, че те изсмукват от човека нездравата кръв, как поглъщат ненаситно и безразсъдно болестта в тлъстите си като на червей тела, и прекарваше свободния си час — след часовете, но преди работата в кухнята — на потока в края на манастирския двор, джапаше из водата и си търсеше пиявици. И когато не намери, когато му казаха, че в този поток нямало, пищя и пищя, докато не остана без глас, но не успя да спре дори тогава, дори когато имаше чувството, че гърлото му се пълни с гореща кръв.

Веднъж беше в стаята си, при него бяха и отец Гавриил, и брат Петър, той се опитваше да не крещи, понеже вече знаеше, че колкото по-тих е, толкова по-бързо ще приключи, и му се стори, че при вратата бързо като мушица се е мярнал брат Лука, затова се почувства унизен, въпреки че по онова време не знаеше думата „унижение“. Затова на другия ден бе отишъл през свободното си време в градината на брат Лука и бе откъснал цветовете на всички нарциси, а после ги бе струпал при вратата на градинската барака на Лука така, че нагънатите им цветчета да сочат като отворени човки към небето.

По-късно, когато отново остана сам и се зае с каквото му бяха възложили в кухнята, съжали, ръцете му натежаха от мъка, той изпусна кофата с вода, която мъкнеше от единия към другия край на помещението, хвърли се на земята и запищя от отчаяние и разкаяние.

На вечерята не можеше да хапне и залък. Погледна Лука и се запита кога и как ще бъде наказан, кога ще се наложи да се извинява на брата. Но Лука го нямаше. От притеснение той изпусна металната кана с мляко, студената бяла течност се плисна по пода и брат Павел, който седеше до него, го издърпа от пейката и го бутна на земята.

— Почисти — ревна брат Павел и му метна един парцал. — Но до петък няма да ядеш друго. — Беше сряда. — Сега се прибирай в стаята си.

Той хукна, да не би братът да размисли.

Вратата на стаята му — преоборудван килер без прозорци, широк колкото в него да се побере легло с размерите на нар, в края на втория етаж, над трапезарията — винаги стоеше отворена, освен ако при него не беше някой от братята или отецът, в този случай тя обикновено беше затворена. Но още докато завиваше зад ъгъла при стълбището, той видя, че вратата е затворена, и постоя малко в притихналия празен коридор, не знаеше какво го чака: вероятно някой от братята. Или може би чудовище. След случката на потока понякога си мечтаеше сенките, сгъстили се по ъглите, да са грамадни пиявици, които са се проточили нагоре, полюшват се с лъскава разчленена кожа, тъмна и мазна, и само чакат да го задушат с влажната си беззвучна тежест. Накрая събра достатъчно смелост да се завтече право към вратата и да я отвори с трясък колкото да види само леглото си с бозавото вълнено одеяло, кутията салфетки и учебниците върху лавицата. Точно тогава съгледа в ъгъла, при горния край на леглото: стъкленица с букет нарциси с ярки, накъдрени в горния край цветчета.

Седна на пода при стъкленицата, разтърка между пръстите си едно от кадифените цветчета и в онзи миг тъгата му беше толкова голяма, толкова всепоглъщаща, че му идеше да се дращи, да изтръгне от ръката си белега, да се разкъса на парченца, както беше направил с цветята на Лука.

Но защо беше постъпил така с брат Лука? Не само Лука беше добър с него — когато не го пращаха да го наказва, брат Давид все го хвалеше, все повтаряше колко съобразителен е, дори брат Петър редовно му носеше от градската библиотека книги, които да чете и които после да обсъждат заедно, изслушваше мнението му, сякаш е истински човек, — но Лука не само не го беше бил никога, но и полагаше усилия да го успокои, да му покаже, че е на негова страна. Предишната неделя му наредиха да каже на глас молитвата преди хранене и както стоеше в долния край на масата на отец Гавриил, изведнъж го прихвана нещо, прииска му се да буйства, да сграбчи от чинията пред него нарязаните на кубчета картофи и да ги метне из стаята. Вече усещаше как на гърлото му дращи от писъка, който щеше да нададе, как скърца коланът, с който го налагат по гърба, как той потъва в непрогледния мрак, как го заслепява зашеметяващата светлина на деня, когато щеше да се събуди. Загледа как ръката му се вдига, загледа как пръстите му се отварят като листенца на цвете и се носят към купата. И точно тогава вдигна глава и видя брат Лука, който му намигна толкова угрижено и припряно, като щракване на фотоапарат, че в началото той не бе сигурен дали изобщо е видял нещо. После Лука му намигна още веднъж и по някаква причина това го успокои, той дойде на себе си, каза си молитвата, седна и вечерята мина без произшествия.

И сега тези цветя. Но още преди да се е замислил какво ли означават, вратата се отвори и в стаята влезе брат Петър, затова той се изправи и зачака в онзи ужасен момент, за който никога не бе готов и в който можеше да се случи, можеше да стане всичко.

На другия ден веднага след уроците тръгна право към парника, решен да каже нещо на Лука. Но щом наближи, решимостта го напусна и той тръгна по-бавно, като подритваше камъчета, приклякваше да вдигне някоя пръчка и после да я метне, да я запрати към гората около манастира. Какво всъщност искаше да каже? Тъкмо понечи да се обърне, да се запъти към едно дърво в северния край на градината, където си бе издълбал между корените дупка и бе започнал да си събира наново неща — макар и неща, които бе открил в гората и безопасно не принадлежаха на никого: камъчета, клонка във вид на източено куче по време на скок — и където прекарваше по-голямата част от свободното си време да вади от пръстта своите неща и да ги държи в ръце, когато чу, че някой изрича името му — обърна се и видя, че е Лука, беше вдигнал за поздрав ръка и вървеше към него.

— Знаех си, че си ти — каза брат Лука, когато се приближи (не особено убедително, както щеше да му хрумне след време, защото кой друг можеше да бъде? В манастира нямаше други деца, освен него), и макар и да опита, той не бе в състояние да намери думи, с които да се извини на Лука, всъщност не бе в състояние да намери думи за нищо, затова се разплака.

Когато плачеше, не се притесняваше, но сега се засрами, извърна се на другата страна и затули очи с ръката с белега. Изведнъж усети, че е много гладен, а беше едва четвъртък следобед, щяха да му дадат да яде чак след ден.

— Е — подхвана Лука и той усети, че братът прикляква съвсем близо до него. — Недей да плачеш, недей да плачеш.

Но гласът му беше много нежен и той се разплака още повече.

Тогава брат Лука се изправи и когато заговори отново, гласът му беше по-весел.

— Джуд, слушай — рече. — Искам да ти покажа нещо. Ела с мен. — И след като тръгна към парника, се обърна, за да се увери, че той върви след него. — Джуд — извика отново, — ела с мен.

На него му стана интересно и пряко волята си той тръгна подире му, запъти се към парника, който познаваше толкова добре, с наченките на нова за него нетърпеливост, сякаш не го беше виждал никога дотогава.

Вече като зрял човек имаше моменти, в които като обсебен се опитваше да посочи кога точно всичко е започнало да се обърква, сякаш можеше да го замрази, да го съхрани като в буркан, да го вдигне и да обясни на класа: „Ето кога се случи. Ето кога започна“. Питаше се: дали, когато откраднах крекерите? Дали, когато накъсах нарцисите на Лука? Дали, когато получих първия пристъп? И по-невероятното, дали, когато онова, което съм направил, я е накарало да ме остави зад аптеката? И какво е било то?

Но всъщност знаеше: всичко бе започнало онзи следобед, когато е влязъл в парника. Когато е допуснал да го вкарат вътре, когато е зарязал всичко, за да тръгне след брат Лука. Ето тогава беше този миг. И след него вече нищо не беше както трябва.

 

 

Още пет крачки, и вече е пред входната им врата, където не може да вкара ключа в ключалката, защото ръцете му треперят, още малко, и ще го изпусне, затова ругае. После вече е вътре в жилището и от входната врата до леглото му има само петнайсет крачки, но пак му се налага да спре по средата на пътя, да се смъкне бавно на земята и да пропълзи на лакти последните метри. Известно време лежи там, всичко около него се мести, докато накрая той събира сили да се завие презглава. Ще лежи там, докато слънцето напусне небето и в жилището се стъмни, и тогава вече най-сетне ще се издърпа с ръце на леглото, където ще заспи, без да е ял, без да се е мил или преоблякъл, с тракащи от болка зъби. Ще бъде сам, защото след представлението Уилем е излязъл с приятелката си и ще се прибере много късно.

Когато той се събуди, ще бъде много рано и ще му е поолекнало, но през нощта раната му ще е сълзила и гнойта ще е наквасила марлята, която той е сложил в неделя сутринта преди разходката, преди злополучната разходка, и крачолът му ще е залепнал от нея за кожата. Той ще изпрати съобщение на Анди, после второ в службата, а след това ще застане под душа и ще махне предпазливо превръзката, по която ще останат парченца прогнила плът и почернели съсиреци кръв, гъсти като секрет от носа. Той ще пъшка и ще охка, за да не се разкрещи. Ще си спомни какво са говорили с Анди последния път, когато се е случило и Анди е предложил да си вземе инвалидна количка — за всеки случай, и макар да му е неприятно дори да си помисли да се придвижва отново с инвалидна количка, ще съжали, че сега няма подръка. Ще си помисли, че Анди е прав и разходките му са признак за непростима самонадеяност, че е себично да се преструва как всичко е наред и той всъщност не е инвалид, заради последиците, които това има за другите хора, хора, които необяснимо и неразумно вече години, цели десетилетия са били щедри и добри с него.

Той ще спре душа, ще приклекне във ваната, ще опре буза в плочките и ще зачака да му поолекне. Това ще му напомни, че е като хванат в капан, в капана на тяло, което мрази, с минало, което мрази и което също няма да може да промени никога. Ще му се доплаче от отчаяние, омраза и болка, но не беше плакал нито веднъж след случилото се с брат Лука, когато си беше казал, че няма да плаче никога повече. Това ще му напомни, че е кръгла нула, спаружена шушулка с плод, който отдавна е изсъхнал, свил се е и сега само потраква безполезно. Ще усети гъдела, тръпката на отвращението, обземаща го и в най-щастливите, и в най-нещастните му мигове, същата, която го пита за какъв се мисли, та създава главоболия на толкова много хора, въобразяваше си, че може да продължи напред, когато дори собственото му тяло му казва да спре.

Той ще седи, ще чака, ще диша и ще бъде благодарен, че е толкова рано и е изключено Уилем да го намери и за кой ли път да хукне да го спасява. Някак (макар че по-късно нямаше да е в състояние да си спомни как) ще успее да се изправи, да излезе от ваната, да глътне аспирин, да отиде на работа. В службата думите ще се замъгляват и ще подскачат по страницата, а когато Анди се обади, ще бъде едва седем сутринта и той ще обясни на Маршал, че е болен, ще откаже предложената от него кола, но ще го остави — толкова зле ще се чувства — да го изпрати до таксито. Ще измине с таксито разстоянието до горния край на града, което предишния ден е изминал от глупост пеша. А когато Анди му отвори, той ще се постарае да запази самообладание.

— Джуди — ще каже Анди, който ще бъде в добро настроение, този ден няма да има лекции, а той ще остави Анди да го заведе през безлюдната чакалня в кабинета, който още не е отворен, да му помогне да се качи на масата, където е прекарал часове, цели дни от часове, ще позволи на Анди да му помогне да се съблече и със затворени очи ще зачака леката рязка болка, когато Анди смъква от крака му лепенката и издърпва от разранената кожа наквасената марля.

Моят живот, ще си помисли, моят живот. Но мислите му ще се прострат само дотук и той ще си заповтаря наум думите — като мантра, като проклятие, като утеха, — докато се плъзга към онзи, другия свят, където пропада при такава болка, към онзи свят, за който знае, че никога не е далеч от неговия, но който после не помни никога: моят живот.