Ханя Янагихара
Малък живот (13)

1

Един ден около месец след като навърши трийсет и осем, Уилем осъзна, че е знаменитост. В началото това не го изненада особено отчасти защото открай време се смяташе за нещо като знаменитост — заедно с Джей Би, разбира се. Случваше се да отиде в центъра на града с някого, с Джуд или с друг, някой да дойде да поздрави Джуд и Джуд да го представи:

— Познаваш ли Уилем, Аарон?

А Аарон отвръщаше:

— То оставаше да не го познавам. Уилем Рагнаршон. Всички познават Уилем.

Но не защото е актьор, а защото някогашната съквартирантка на сестрата на Аарон беше ходила с него в Йейл, защото преди две години беше участвал в кастинг за пиеса и драматургът беше приятел на брата на приятеля на Аарон, или защото навремето Аарон, и той художник, бе участвал в обща изложба заедно с Джей Би и Хенри Йънг Азиатеца и той се бе запознал с Уилем на купона след това. Вече на зрели години възприемаше Ню Йорк най-често като продължение на колежа, където всички познаваха тях двамата с Джей Би, струваше му се, че цялата основа на Бостън сякаш е вдигната оттам и е вместена между Долен Манхатън и Бруклин. Четиримата общуваха ако не със същите хора, то поне с хора като тях по дух, както в колежа, сред художниците, актьорите и музикантите го познаваха всички просто защото така бе открай време. Този свят не бе кой знае колко голям: всички се познаваха.

От четиримата само Джуд и в някаква степен Малкълм бяха живели в друг свят, в истинския свят, в света на хора, които вършеха нужните житейски неща: пишеха закони, преподаваха, лекуваха, решаваха проблеми, въртяха пари, продаваха и купуваха разни неща (той все си мислеше: по-изненадващото тук е не че той познава Аарон, а че го познава Джуд). Точно преди да навърши трийсет и седем, се бе снимал в скромен филм със заглавието „Дворът с чинара“, където бе изпълнил ролята на адвокат от южняшко градче, престрашил се накрая да разкрие сексуалната си ориентация. Беше приел ролята, за да работи с актьора, който играеше бащата и от когото той се възхищаваше — във филма беше мълчалив и понякога избухлив, не харесваше сина си и се бе озлобил покрай собствените си разочарования. При подготовката за ролята бе помолил Джуд да му обясни с какво точно се занимава по цял ден и докато го слушаше, усети как му става малко тъжно, че Джуд, когото смяташе за талантлив, талантлив по начин, напълно неразбираем за него, прекарва живота си в това да върши неща, толкова смазващо скучни, че бяха интелектуалното съответствие на къщната работа: чистиш, подреждаш, переш колкото да се прехвърлиш на следващата къща и да започнеш всичко отначало. Не го изрече на глас, разбира се, и една събота отиде при Джуд в „Роузън Причард“, където прегледа папките и книжата му и докато Джуд пишеше нещо, се поразходи из кантората.

— Е, какво ще кажеш? — попита Джуд, после се облегна на стола и грейна в усмивка, той също му се усмихна и отговори:

— Доста внушително.

И в известен смисъл наистина си беше внушително и Джуд се засмя.

— Знам какво си мислиш, Уилем — рече. — Няма страшно. Мисли си го и Харолд. „Колко жалко — изимитира той гласа на Харолд. — Колко жалко, Джуд.“

— Не си мисля това — възрази Уилем, макар че не беше истина: Джуд вечно се оплакваше, че му липсвало въображение, че имал непоклатим нюх за практичното, Уилем обаче никога не го беше възприемал така.

И наистина беше жалко: не че беше отишъл в голяма юридическа кантора, а че изобщо се занимаваше с право, когато, както си мислеше Уилем, човек с ум като неговия би трябвало да прави друго. Какво точно, не знаеше, но не това. Знаеше, че е глупаво, но всъщност никога не беше вярвал истински, че след като завърши право, Джуд наистина ще стане юрист: винаги си беше представял, че в някакъв момент Джуд ще зареже правото и ще се заеме с друго, например ще преподава математика или вокал или (колкото и парадоксално да звучеше) ще стане психолог, понеже умееше да изслушва и винаги знаеше как да утеши приятелите си. Нямаше и понятие защо се е вкопчил в тази представа за Джуд дори след като се е разбрало, че на него му харесва и той се справя блестящо.

Най-неочаквано „Дворът с чинара“ пожъна успех, с него Уилем спечели най-възторжените рецензии, които бе получавал някога, а също бе предложен за награди и премиерата му, съвпаднала с един по-голям, по-шумен филм, в който той се бе снимал преди две години, но който бе излязъл по екраните със закъснение — заради довършителните работи, доведе до повратен момент, който, както призна дори самият той, щеше да преобрази кариерата му. Винаги бе подбирал мъдро ролите си — ако можеше да се каже, че има изявен талант за нещо, то, както смяташе и самият Уилем, той бе именно в това: във вкуса му за роли, — но до онази година никога не бе чувствал, че наистина е успял, че може да говори за филми, които би искал да снима, щом прехвърли петдесетте и шейсетте. Джуд винаги му бе повтарял, че се отнася прекалено предпазливо към кариерата си, че е много по-добър, отколкото си мисли, но той никога не го беше възприемал така — знаеше, че колегите и критиците го уважават, но дълбоко в себе си все се опасяваше, че всичко това ще приключи внезапно, без предупреждение. Беше практичен човек в най-непрактичното поприще и след всеки сключен договор заявяваше на приятелите си, че никога вече няма да му предложат друг, че е сигурен как това е последната му роля отчасти за да попритъпи страховете си — ако признаеше, че съществува такава възможност, бе по-малко вероятно тя да се случи, — отчасти за да ги изрази, защото те си бяха съвсем истински.

Чак по-късно, когато те с Джуд оставаха сами, щеше да си позволи наистина да се притеснява на глас.

— Ами ако не получа никога вече работа? — питаше той Джуд.

— Това няма да се случи — отвръщаше Джуд.

— А ако все пак се случи?

— Ами, ако се случи невъзможното и останеш без роли, ще правиш нещо друго — отговори съвсем сериозно Джуд. — И докато решиш какво да е то, ще дойдеш да живееш при мен.

Той, разбира се, знаеше, че няма да остане без работа: бе длъжен да вярва в това. Всеки актьор беше длъжен. В актьорството човек трябваше да играе вабанк — престанеш ли да вярваш, че го можеш, престават да ти вярват и всички останали. Но пак му харесваше Джуд да го успокоява, харесваше му да знае, че има къде да отиде, в случай че наистина настъпеше краят. От време на време, ако изпаднеше в самосъжаление, което не му беше в стила, се питаше какво все пак ще прави, ако всичко приключи: мислеше си, че би могъл да работи с деца инвалиди. Биваше го за това и щеше да му бъде приятно. Представяше си как се прибира от началното училище например в Долен Ист Сайд, как тръгва на запад към Сохо и Грийн стрийт. Вече нямаше да има апартамент, разбира се, той щеше да го е продал, за да плати обучението за магистърската степен по педагогика (в тази мечта всички милиони, които бе спечелил, всички милиони, които изобщо не бе изхарчил, някак си изчезваха), и щеше да живее у Джуд, сякаш последните двайсет години изобщо не се бяха случвали.

Но след „Дворът с чинара“ тези мрачни фантазии се бяха поразредили и половината година, преди да навърши трийсет и девет, той бе по-близо от всякога до самоувереността. Нещо се беше разместило, нещо се бе циментирало, името му бе изсечено някъде върху камък. Той щеше да има винаги работа, стига да поискаше, можеше да си почине малко.

Беше септември, той се връщаше от снимки и скоро щеше да замине на рекламна обиколка из Европа, разполагаше с един ден, само с един ден, който да прекара в града, и Джуд му каза, че ще го заведе където поиска. Щяха да се срещнат, щяха да обядват и после той щеше да се метне на колата и да отиде право на летището, за да хване самолета за Лондон. Отдавна не беше идвал в Ню Йорк и наистина искаше да отидат в някое уютно и евтино заведение в центъра, например във виетнамското ресторантче, където ходеха, преди да навършат трийсет, но накрая избра един известен с морските си дарове френски ресторант в деловия център на града, за да не му се налага на Джуд да се разкарва.

Ресторантът беше пълен с бизнесмени, все хора, които оповестяваха колко са богати и всесилни с кройката на костюмите си и изискания дизайн на часовниците си: трябваше самият ти да си богат и всесилен, за да схванеш какво точно ти съобщават. За всички останали те си бяха мъже в сиви костюми, които не се различаваха един от друг. Оберкелнерката го заведе при Джуд, който вече беше там и чакаше, и когато Джуд се изправи, той се пресегна и го притисна много силно до себе си, нещо, което, както знаеше, Джуд не обичаше, но което от известно време той бе решил да започне да прави. Стояха прегърнати сред мъжете в сиви костюми, докато той не го пусна и двамата не седнаха.

— Изложих ли те достатъчно? — попита той Джуд, а Джуд се усмихна и поклати глава.

Имаха да обсъждат много неща за съвсем кратко време, затова Джуд направо си бе съставил отзад на един касов бон списък — той се засмя, щом го видя, но накрая го следваха доста плътно. Между точка пета (сватбата на Малкълм: какво ще кажат в наздравиците?) и точка шеста (докъде са стигнали с ремонта в апартамента на Грийн стрийт, който бе направо изтърбушен) се наложи той да отиде до тоалетната и докато се връщаше на масата, имаше неприятното чувство, че го наблюдават. Беше свикнал, разбира се, да го оглеждат и оценяват, в това внимание тук обаче имаше нещо различно, то бе по-силно и целенасочено и за пръв път от доста време той се смути, даде си сметка, че е по джинси, а не с костюм, и определено не се вписва в обстановката. Чак сега забеляза, че всички останали са с костюми.

— Май не съм облечен подходящо — каза тихо той на Джуд, след като седна. — Всички ме зяпат.

— Зяпат те не заради облеклото — поправи го Джуд. — Зяпат те, защото си знаменитост.

Той поклати глава.

— За теб и буквално още може би за десетина души.

— Не, Уилем — възрази Джуд. — Наистина си знаменитост. — Той му се усмихна. — Защо според теб те пуснаха без сако? Тук не разрешават на всеки срещнат да си се разхожда на воля, ако не е с корпоративна униформа. И защо според теб носят още и още предястия? Не е заради мен, гарантирам ти. — Сега вече той се засмя. — Всъщност защо избра този ресторант? Мислех, че ще предпочетеш нещо в центъра.

Той простена.

— Чух, че тартарът им е добър. И за какво говориш: да нямат тук изисквания към облеклото?

Джуд се усмихна още веднъж и тъкмо да отговори, когато при тях дойде един от незабележимите мъже със сиви костюми и явно притеснен, се извини, че ги прекъсва.

— Исках само да кажа, че „Дворът с чинара“ ми хареса — обясни мъжът. — Голям фен съм ви.

Уилем му благодари и мъжът, който беше по-възрастен от тях, някъде на петдесет и нещо, бе напът да отговори, но точно тогава видя Джуд и премига, явно го позна и известно време го гледа — сигурно се мъчеше да си спомни откъде, — после се извини още веднъж и си тръгна, а Джуд не спря да се усмихва ведро през цялото време.

— Виж ти — рече Джуд, след като мъжът побърза да се отдалечи. — Това е шефът на Юридическия отдел в една от най-големите фирми в града. Явно твой поклонник. — Той озари с усмивка Уилем. — Сега вече убеди ли се, че си знаменитост?

— Да, ако да си знаменитост, означава да те разпознават двайсетина лелки, завършили Училището по дизайн в Роуд Айланд, и застаряващи прикрити гейове — заяви той и двамата се изкикотиха като хлапета, после обаче се постараха да се овладеят.

Джуд го погледна.

— Само ти можеш да си по кориците на списанията и да си мислиш, че не си знаменитост — каза с много обич.

Но когато се появяваха тези корици на списанията, Уилем беше далеч от реалния свят — на снимачната площадка. А там всички се държаха така, сякаш са знаменитости.

— Различно е — възрази Уилем. — Не мога да го обясня.

Но по-късно, докато пътуваше с колата към летището, си даде сметка каква е разликата. Да, беше свикнал да го заглеждат. Но беше свикнал да го заглеждат само определен тип хора в определен тип помещения — хора, които искаха да го вкарат в кревата си, хора, които искаха да поговорят с него с мисълта това да помогне на кариерата им, хора, за които простичкият факт, че той е разпознаваем, беше достатъчен, за да отприщи в тях нещо трескаво и ненаситно, желанието да бъдат заедно с него. Той обаче не беше свикнал да го заглеждат хора, които имат да правят други неща, които имат да се притесняват за по-големи, по-важни въпроси от някакъв си актьор в Ню Йорк. Актьорите в Ню Йорк: те бяха вездесъщи. Облечените във власт мъже поглеждаха към него единствено по премиерите, когато го представяха на шефа на киностудията — ръкуваха се с него, говореха за общи неща, а той усещаше как го оглеждат от глава до пети, пресмятат струва ли си да се занимават изобщо с него, колко ще трябва да му платят и какви приходи трябва да донесе филмът, та те изобщо да го погледнат по-отблизо.

Но по ирония на съдбата все по-често му се случваше — когато влезеше в някое помещение, в ресторант, в сграда и усетеше за секунда как всички застиват за миг — да си дава сметка, че може да включва и да изключва видимостта си. Влезеше ли в ресторант с очакването да го познаят, винаги го познаваха. Влезеше ли с очакването да не го познаят, това се случваше рядко. Така и не успя да посочи каква точно е разликата — ако не броим волята му. Но работеше и затова шест години след онзи обяд той можеше преспокойно да си се разхожда пред очите на всички из Сохо, след като отиде да живее с Джуд.

Беше се пренесъл на Грийн стрийт, откакто Джуд се прибра от болницата след опита за самоубийство, и с отминаването на месеците установи, че пренася в някогашната си стая там все повече и повече от вещите си — първо дрехите, после лаптопа, след това кашоните с книгите и любимото си вълнено одеяло, с което обичаше да се замята, докато се размотаваше и правеше сутрешното кафе: животът му беше чергарски и всъщност не му трябваха повече неща, той и не ги притежаваше. След една година още живееше там. Една сутрин се събуди късно и си направи кафе (наложи се да си пренесе и кафеварката, Джуд нямаше) и тръгна да се разхожда сънено из апартамента — забеляза, че сега някои от книгите му са по лавиците на Джуд, а по стените му висят картини, които е купувал. Кога се беше случило това? Той не помнеше, но му се струваше правилно, струваше му се правилно да се върне тук.

С него бе съгласен дори господин Ървин. Уилем го срещна предишната пролет у Малкълм, на рождения му ден, и господин Ървин му каза:

— Подочух, че си се върнал да живееш у Джуд.

Той го потвърди и се приготви за лекция за вечната им младост: все пак Уилем щеше да навърши четирийсет и четири, а Джуд щеше да стане скоро на четирийсет и две. Но:

— Добър приятел си, Уилем — каза господин Ървин. — Радвам се, че вие, момчета, се грижите един за друг.

Бил потресен от опита за самоубийство на Джуд, всички били потресени, разбира се, но господин Ървин открай време харесвал най-много от четиримата Джуд и те го знаели.

— Е, благодаря, господин Ървин — отвърна той изненадан. — И аз се радвам.

През първите болезнени седмици след изписването на Джуд от болницата Уилем надзърташе в най-различни часове в стаята му, за да се увери, че Джуд е там, че е жив. По онова време Джуд спеше непрекъснато и се случваше Уилем да седне в края на леглото, да го гледа и ужасен, да се изумява, че той все още е сред тях. Все си мислеше: ако Робърт го беше намерил само двайсет минути по-късно, Джуд щеше да бъде мъртъв. Около месец след изписването му Уилем отиде в дрогерията и видя опаковка ножчета за кадастрон, окачени на рафта — изглеждаха много средновековни, жестоки, — и за малко да се разплаче: както му бе обяснил Анди, според хирурга в спешното отделение разрезите, които Джуд сам си бе направил, били най-дълбоките, най-решителните, които бил виждал в практиката си. Уилем открай време знаеше, че Джуд е обременен, но бе направо изумен колко слабо го познава и колко вкоренена е решимостта на Джуд да се самонаранява.

Чувстваше, че за последната година в известен смисъл е научил за Джуд повече, отколкото за предишните двайсет и шест, и всяко ново нещо, което узнаваше, беше ужасно: историите на Джуд бяха такива, че той не бе подготвен да им намери отговор, защото за много от тях просто нямаше отговор. Историята за белега на ръката му — същата, от която бе започнало всичко — бе толкова ужасна, че през нощта Уилем не можа да мигне и не на шега обмисляше дали да не звънне на Харолд колкото да има с кого да я сподели, колкото още някой да онемее от нея.

На другия ден не можеше да откъсне очи от ръката на Джуд и накрая Джуд я закри с ръкава си.

— Притесняваш ме — каза.

— Извинявай — отвърна той.

Джуд въздъхна.

— Уилем, няма да ти разказвам тези истории, ако ще ми реагираш по този начин — рече накрая. — Всичко е наред, наистина. Станало е отдавна. Изобщо не се сещам за това. — Известно време той мълча. — Не искам, ако ти разкажа тези неща, да ме възприемаш по различен начин.

Той си пое дълбоко въздух.

— Няма — промълви. — Прав си. Прав си.

И сега, слушаше ли тези истории на Джуд, той внимаваше да не казва нищо, да издава тихи звуци, които не съдържаха одобрение или неодобрение, сякаш всичките му приятели са били налагани с накиснат в оцет каиш или принуждавани да ядат от пода собствения си бълвоч, сякаш това бяха обичайните ритуали на детството. Но въпреки тези истории той пак не знаеше нищо: не знаеше кой е брат Лука. Пак не знаеше нищо, освен откъслечни случки за манастира или за дома. Пак не знаеше как Джуд се е добрал до Филаделфия и какво му се е случило там. И още не знаеше историята за травмата. Но беше наясно, че щом Джуд е започнал с по-лесните истории, другите, ако ги чуе някога, ще бъдат ужасни. Май не искаше да ги научава.

Историите бяха част от договорката им, когато Джуд даде да се разбере ясно, че няма да отиде при доктор Ломан. Анди наминаваше почти всеки петък вечерта и веднъж дойде малко след като Джуд се бе върнал в „Роузън Причард“. Докато го преглеждаше в стаята му, Уилем наля на всички по нещо за пиене и после тримата седнаха на канапето, на приглушена светлина, с небе, побеляло от снега, който прехвърчаше навън.

— Сам Ломан каза, че не си му се обаждал — подхвана Анди. — Стига с тия тъпотии, Джуд. Трябва да му се обадиш. Нали се разбрахме.

— Казах ти вече, Анди — отвърна Джуд, — няма да ходя там.

Уилем се зарадва да чуе, че вироглавството на Джуд се е завърнало, нищо, че Джуд не бе съгласен с него. Преди два месеца, докато бяха в Мароко, той бе вдигнал по време на вечеря очи от чинията и бе видял, че Джуд се е втренчил в предястията отпред и няма сили да си вземе.

— Джуд! — беше го повикал той и Джуд бе вдигнал разплакано лице.

— Не знам как да започна — бе проронил, затова Уилем се пресегна и му сипа по малко от всичко в чинията, после му каза да започне с кьопоолуто най-отгоре и да кара нататък по часовниковата стрелка.

— Трябва да направиш нещо — отсече Анди. Той видя, че Анди се опитва да запази спокойствие и не успява, и това също му се стори насърчително: беше сигурен знак за завръщане към нормалността. — И Уилем е на това мнение, нали, Уилем? Така не може да продължава! Изживял си тежка травма! Трябва да започнеш да обсъждаш с някого нещата!

— Добре — съгласи се Джуд, изглеждаше уморен. — Ще кажа на Уилем.

— Уилем няма нищо общо с медицината! — напомни Анди. — Той е актьор!

При тези думи Джуд го беше погледнал и двамата избухнаха в такъв смях, че се наложи да оставят чашите с напитките, а накрая Анди стана, заяви, че двамата са много незрели, и недоумява защо изобщо се занимава с тях, после си тръгна, а Джуд се опита да извика след него:

— Анди! Извинявай! Не си отивай! — но го каза през такъв неудържим смях, че не му се разбра нищо. Това беше първият път от месеци — първият път дори отпреди опита за самоубийство, — когато той чу Джуд да се смее.

После, след като се поуспокоиха, Джуд каза:

— Помислих си, Уилем, че бих могъл, знаеш ли… бих могъл понякога да започна да ти разказвам някои неща. Но дали ти нямаш нещо против? Обременително е.

А той отговори, че разбира се, няма нищо против и иска да научи. Открай време е искал да научи, но не го е изричал на глас, знаел е, че може да прозвучи като укор.

Но макар и да успя да се убеди, че Джуд пак си е станал предишният, нямаше как да не забележи и че се е променил. Смяташе, че някои от промените са към добро: например това, че Джуд говори. А други са тъжни: въпреки че ръцете му бяха заякнали и трепереха все по-рядко, те пак си трепереха понякога и той знаеше, че това пречи на Джуд. Наред с другото и не даваше да го докосват, особено, както забеляза Уилем, на Харолд: преди един месец, когато Харолд дойде да го види, Джуд направо отскочи, само и само Харолд да не го прегръща. Уилем видя лицето на Харолд и му домъчня за него, затова отиде да го прегърне той.

— Знаеш, че е по-силно от него — обясни тихо на Харолд, а той го целуна по бузата.

— Много си мил, Уилем — рече му.

Сега беше октомври, тринайсет месеца след опита за самоубийство. Вечерно време той беше в театъра, след два месеца, през декември, когато беше краят на спектаклите, щеше да започне снимките на първия си филм, откакто се беше върнал от Шри Ланка, екранизация на „Вуйчо Ваньо“, за която той се вълнуваше много и която щяха да снимат в долината на река Хъдсън, така че щеше да може да се прибира всяка вечер.

Не че беше съвпадение.

— Направи така, че да съм в Ню Йорк — беше казал на агента си, след като предишната есен не замина на снимките в Русия.

— Докога? — попита Кит, агентът му.

— Не знам — отвърна той. — Най-малко и догодина.

— Уилем — заяви след кратко мълчание Кит, — знам колко сте близки с Джуд. Но не мислиш ли, че трябва да се възползваш от ускорението, което си набрал? Можеш да се снимаш в каквото пожелаеш. — Имаше предвид „Илиада“ и „Одисея“, и двата пожънали огромен успех, доказателство, както обичаше Кит да напомня, че той може да се снима в каквото пожелае. — Доколкото познавам Джуд, той ще ти каже същото. — А после, след като той не отговори: — Не е като да ти е жена, дете, нещо такова. Приятел ти е.

— Искаш да кажеш „само приятел“ — тросна се той кисело.

Кит не можеше да избяга от себе си, мислеше като агент и той му се доверяваше — беше с него от началото на кариерата си, опитваше се да не се карат. И Кит винаги го беше насочвал правилно.

— Никакво излишно тегло, никакви филъри — обичаше да се хвали той за кариерата на Уилем, докато преглеждаше историята на ролите му.

И двамата знаеха, че Кит е далеч по-амбициозен по отношение на кариерата му, отколкото самия той — така беше още от самото начало. Въпреки това именно Кит го бе качил на първия самолет от Шри Ланка, след като Ричард му се беше обадил, именно Кит бе издействал продуцентите да преустановят за седем дни снимките, така че той да може да отиде до Ню Йорк и да се върне.

— Не искам да те обиждам, Уилем — продължи предпазливо Кит. — Знам, че го обичаш. Но стига вече. Ако беше любовта на живота ти, щях да те разбера. Вижда ми се обаче прекалено да спъваш по този начин кариерата си.

Все пак той се питаше понякога дали ще обикне някого така, както обичаше Джуд. Заради това че го има, разбира се, но и заради невероятно уютния живот с него, заради това че има до себе си човек, който го познава от много време и за когото можеш да си сигурен, че в каквото и настроение да си изпаднал в някой конкретен ден, той ще те приеме какъвто си. Работата, животът му бяха низ от маски и шаради. Всичко в него и в средата му постоянно се менеше: косата и тялото му, къде ще нощува този ден. Често имаше чувството, че е направен от течност, от нещо, което непрекъснато пресипват от една бутилка в ярък цвят в друга и след всяко пресипване се губи по нещо, нещо остава в миналото. А приятелството с Джуд му вдъхваше усещането, че в него има нещо истинско и непоклатимо, че въпреки изпълнения с маски живот в него има нещо земно, нещо, което Джуд вижда дори когато той е сляп за него, сякаш самото свидетелство на Джуд го прави истински.

В годината, преди да се дипломира, имаше преподавател, който му обясняваше, че колкото по-талантлив е един актьор, толкова по-скучен е. Пагубно е да налагаш своето „Аз“, актьорът трябва да остави „Аз“-а да изчезне, трябва да се потопи в героя.

— Ако искате да сте ярки личности, станете попзвезди — бе обяснявал преподавателят.

И тогава, и сега той разбираше колко мъдри са тези думи, но всъщност всички те се стремяха да отстояват своя „Аз“, защото колкото повече играеш, толкова повече се отдалечаваш от представата за себе си, толкова по-трудно откриваш пътя назад. Нима имаше нещо изненадващо, че толкова много от колегите му се бяха превърнали в развалини? Те печелеха пари, подчиняваха живота и личността си на това да се вживяват в образа на други — нима бе учудващо, че за да придадат форма на живота си, постоянно имаха нужда от снимачни площадки, от сцени, които да се застъпват една с друга? Без тях какво и кой щяха да бъдат? Затова се увличаха по религии, намираха си приятелки и каузи, за да получат нещо, което да е само тяхно: те не спяха никога, не спираха никога, ужасяваха се да останат сами, да се запитат кои всъщност са. („Когато един актьор говори, а няма кой да го чуе, пак ли си остава актьор?“ — беше го попитал веднъж приятелят му Роман. И той понякога се питаше това.)

Но за Джуд не беше актьор: беше негов приятел и именно приятелството засенчваше всичко останало. Това бе роля, в която той се бе превъплътил толкова отдавна, че тя бе неотделима от него. За Джуд той не беше на първо място актьор, точно както Джуд не бе за него на първо място юрист — това не бе първият, вторият или третият начин, по който единият щеше да опише другия. Именно Джуд помнеше какъв е бил той, преди да превърне в свой живот това да изобразява други хора: човек с брат, човек с родители, човек, на когото всичко и всички му се струваха толкова внушителни и примамливи. Познаваше актьори, които не искаха някой да ги помни какви са били преди, но той не беше от тях. Той искаше да му напомнят кой е бил, искаше да бъде с човек, за когото кариерата му никога няма да бъде най-интересното нещо в него.

И ако трябваше да бъде честен, му харесваше и онова, което вървеше в комплект заедно с Джуд: Харолд и Джулия. При осиновяването на Джуд той за пръв път му завидя. Възхищаваше се на много негови качества: на ума, целенасочеността и находчивостта, — но никога не му беше завиждал. Ала докато наблюдаваше Харолд и Джулия в негово присъствие, докато наблюдаваше как не свалят очи от него, когато не ги гледаше, усещаше някаква празнота: нямаше родители и макар че през повечето време изобщо не се сещаше за това, чувстваше, че колкото и отчуждени да са били родителите му, те поне са били нещо, което го е привързвало като с котва към живота. Без семейство той беше късче хартия, което се носи из въздуха, което всеки повей на вятъра вдига и подмята насам-натам. В това те двамата с Джуд споделяха една съдба.

Знаеше, разбира се, че завистта му е глупава и неописуемо подла: той беше израсъл с родители, а Джуд — не. Знаеше и че Харолд и Джулия са привързани и към него, точно както и той към тях. И двамата бяха гледали всичките му филми, и двамата му бяха пращали дълги подробни отзиви за тях, в които все го хвалеха за изпълнението и правеха умни коментари за другите актьори и за операторското майсторство. (Единственият филм, който изобщо не бяха гледали — или най-малкото не бяха коментирали, — бе „Властелинът на канелата“, филмът, в който той се бе снимал, когато Джуд бе направил опит за самоубийство. Самият той също не го беше гледал.) Четяха всяка статия за него — подобно на рецензиите той избягваше и статиите — и купуваха всяко списание, в което се говореше за него. Обаждаха се да питат как смята да посреща рождения си ден и Харолд му напомняше на колко години става. За Коледа винаги му изпращаха нещо — книга, а също дребно подаръче, хитроумна играчка, която да носи в джоба си и да си играе с нея, докато говори по телефона или седи на стола в гримьорната. В Деня на благодарността двамата с Харолд седяха във всекидневната и гледаха някой мач, а Джулия правеше компания на Джуд в кухнята.

— Чипсът свършва — казваше Харолд.

— Знам — отвръщаше той.

— Защо не донесеш още? — питаше Харолд.

— Домакинът тук си ти — напомняше му той.

— Ти пък си гостът.

— Именно.

— Извикай Джуд, нека донесе още.

— Ти го извикай.

— Не, ти.

— Добре тогава — заявяваше той. — Джуд! Харолд иска още чипс.

— Само си измисляш, Уилем — заявяваше Харолд, а Джуд идваше да напълни отново купата. — Джуд, хрумна му на Уилем, така да знаеш.

Но като цяло беше наясно, че Харолд и Джулия го обичат, защото той обича Джуд, знаеше, че разчитат да се грижи за Джуд — ето какво беше той за тях, но това не му пречеше. Той се гордееше.

Напоследък обаче чувствата му към Джуд се бяха променили и той не знаеше какво да прави. Късно един петък вечерта седяха на канапето — той тъкмо се бе прибрал от театъра, Джуд пък току-що си бе дошъл от кантората — и си говореха, просто си говореха, когато на него му се прииска да се наведе и да го целуне. Но се спря и мигът отлетя. Оттогава обаче бе изпитвал отново същото желание: два, три, четири пъти.

Вече се тревожеше. Не защото Джуд беше мъж: беше спал и друг път с мъже, всички, които познаваше, го бяха правили, веднъж в колежа двамата с Джей Би също го бяха правили на пияна глава от скука и любопитство (изживяване, което за облекчение и на двамата се оказа напълно разочароващо: „Наистина интересно как такъв красив човек може да е такова дърво в леглото“, ето какво му каза Джей Би). Не защото не изпитваше към Джуд каквото чувстваше в една или друга степен към останалите си приятели — спокойна привързаност. А защото знаеше, че опита ли нещо, трябва да е сигурен, понеже долавяше безпогрешно, че Джуд, който не гледаше през пръсти на нищо, нямаше да погледне през пръсти и на секса.

Сексуалният живот, сексуалната ориентация на Джуд бе въпрос, който занимаваше живо всичките му познати и със сигурност приятелките на Уилем. Случваше се тримата — той, Малкълм и Джей Би — да го обсъждат, когато Джуд не беше с тях: прави ли изобщо секс? Правил ли е изобщо някога? С кого? Всички бяха виждали как по купоните го заглеждат и флиртуват с него и във всички случаи Джуд сякаш и не забелязваше.

— Онова момиче си падна много по теб — казваше той на Джуд, докато се прибираха от някой купон.

— Кое момиче? — питаше Джуд.

Обсъждаха го помежду си, защото Джуд бе дал да се разбере ясно, че няма никакво намерение да говори за това с никого от тях: повдигнеше ли някой въпроса, той го изглеждаше и сменяше темата с категоричност, която нямаше как да сбъркаш.

— Нощувал ли е някога на чуждо място? — попита веднъж Джей Би (още когато двамата с Джуд живееха на Лиспенард стрийт).

— Момчета — отвърна той (беше се смутил от разговора), — според мен не е редно да го обсъждаме.

— Уилем! — възкликна Джей Би. — Я не се занасяй! Не издаваш никакви тайни. Само ни кажи: да или не. Правил ли го е някога?

Той въздъхна.

— Не — отговори.

Настъпи мълчание.

— Може би е асексуален — предположи след малко Малкълм.

— Не, Мал, асексуален си ти.

— Я си гледай работата, Джей Би.

— Как мислите, дали е девствен? — попита Джей Би.

— Не — отговори той.

Не беше наясно откъде знае, но беше сигурен.

— Колко жалко — отсече Джей Би и двамата с Малкълм се спогледаха, защото знаеха какво ще последва. — Жалко, че е такъв красавец. На мен трябваше да се падне такъв външен вид. Аз поне щях да го използвам, за да се забавлявам.

След известно време вече го приемаха за част от характера на Джуд и добавиха темата към списъка с неща, които да не обсъждат. Годините си минаваха, а Джуд не се срещаше с никого, те не го виждаха с никого.

— Може би води бурен двоен живот — предположи веднъж Ричард и Уилем сви рамене.

— Може би — отговори той.

Но макар и да не разполагаше с доказателства, знаеше, че няма такова нещо. Пак по същия бездоказателствен начин предполагаше, че Джуд вероятно е гей (но можеше и да не е) и вероятно никога не е имал връзка (въпреки че той искрено се надяваше да греши по този въпрос). И колкото и да твърдеше Джуд обратното, Уилем не бе убеден дори, че той не се чувства самотен, че някъде дълбоко в себе си не иска да е с някого. Помнеше сватбата на Лайънъл и Синклер, на която Малкълм беше дошъл със Софи, той — с Робин, и Джей Би — макар че по онова време не си говореха — с Оливър, а Джуд беше сам. Това явно не го притесняваше, но въпреки това Уилем го бе погледнал през масата и му беше домъчняло. Не искаше Джуд да остарява сам, искаше той да е с някого, който ще се грижи за него и ще го обича. Джей Би беше прав: наистина колко жалко.

И така, до какво се свеждаше това привличане? До страх и състрадание, приели по-приятна форма? Дали той не си внушаваше, че е привлечен от Джуд, защото му беше непоносимо да го гледа сам? Не мислеше, че е така. Но и не беше сигурен.

Човекът, с когото навремето щеше да го обсъди, бе Джей Би, но сега не можеше да му говори за такива неща, макар че отново бяха приятели или най-малкото се опитваха. След като се бяха прибрали от Мароко, Джуд бе звъннал на Джей Би и двамата бяха отишли да вечерят заедно, месец по-късно Уилем също вечеря с Джей Би. Колкото и да е странно обаче, на него му бе много по-трудно да прости на Джей Би, отколкото на Джуд, и първата им среща бе пълен провал — Джей Би се държеше показно, уж изобщо не му пука, а той направо не можеше да си намери място, — накрая си бяха тръгнали от ресторанта и бяха започнали да си крещят. Стояха на безлюдната Пел стрийт — прехвърчаше слаб сняг, навън нямаше никого, освен тях — и се обвиняваха взаимно във високомерие и жестокост, в безразсъдство и самовлюбеност, в самодоволство и нарцисизъм, в мъченичество и безхаберие.

— Нима си мислиш, че някой се мрази повече от мен? — беше му креснал Джей Би.

(Четвъртата му изложба, посветена на времето, когато се е дрогирал и което е прекарал с Джаксън, беше озаглавена „Наръчник на нарциса по омраза към самия себе си“ и на вечерята Джей Би няколко пъти я бе споменал като доказателство, че се е самонаказал жестоко, пред всички, и сега вече е нов човек.)

— Да, Джей Би, мисля си — беше му извикал той в отговор. — Мисля, че Джуд се мрази много повече, отколкото ти ще намразиш някога себе си, мисля още, че го знаеше, а направи така той да се намрази още повече.

— Мислиш, че не го знам ли? — изкрещя Джей Би. — Мислиш, че не се мразя заради това?

— Да, не мисля, че се мразиш достатъчно за това — отговори той също на висок тон. — Защо го направи, Джей Би? Защо го причини точно на него?

Тогава за негова изненада Джей Би се свлече разгромен на тротоара.

— Защо никога не си ме обичал така, както обичаш него, Уилем? — попита.

Той въздъхна.

— Ох, Джей Би — подхвана и седна до него на ледения тротоар. — Никога не съм ти бил нужен, както на него. — Това не беше единствената причина, той го знаеше, но я имаше и нея. Никой друг в живота му нямаше такава нужда от него. Хората го искаха — кой за секс, кой за проектите си, кой дори за приятелство, — но само Джуд имаше нужда от него. Само за Джуд той беше от жизнено значение.

— Знаеш ли, Уилем — каза след малко Джей Би, — може пък той да не се нуждае от теб чак толкова, колкото си мислиш.

Той се позамисли.

— Не — отсече накрая, — мисля, че се нуждае.

Този път въздъхна Джей Би.

— Всъщност мисля, че си прав — заяви.

След това, колкото и да е странно, нещата се пооправиха. Но макар и да свикваше отново — с едно наум — да общува с Джей Би, не беше сигурен, че е готов да обсъжда точно този въпрос с него. Не беше сигурен, че му се слушат шегите на Джей Би как е изчукал всичко с по две X хромозоми и сега се прехвърля на Y хромозомите, за това, че се е отказал от хетеронормативните стандарти и най-лошото, че всъщност не е привлечен от Джуд, а подсъзнателно се обвинява за опита му за самоубийство, иска да го покровителства или просто му е скучно.

Затова не предприе нищо и не каза нищо. Месеците отминаваха и той се срещаше неангажиращо с жени колкото да провери какво чувства. „Това е налудничаво — казваше си. — Идеята не е добра. — И двете бяха верни. Щеше да бъде къде-къде по-лесно, ако изобщо не изпитваше такива чувства. — И какво от това, че ги изпитва?“ — спореше сам със себе си. Всеки имаше чувства, които предпочиташе да не показва, понеже знаеше, че само ще му усложнят живота. Провеждаше цели страници диалози със самия себе си и си представяше репликите — своите и на Джей Би, които също изричаше той, — сякаш бяха написани на машина върху бял лист.

Но чувствата упорстваха. За Деня на благодарността отидоха в Кеймбридж — за пръв път от две години. Наложи се двамата с Джуд да спят в неговата стая, защото на гости от Оксфорд беше дошъл братът на Джулия, когото настаниха в стаята на горния етаж. Онази нощ той лежеше буден на канапето в стаята и гледаше как Джуд спи. Колко лесно щеше да бъде — помисли си — просто да легне до него и също да заспи. Във всичко това имаше нещо, което му се струваше едва ли не предначертано, и най-нелепото бе не самият факт, а това, че му се съпротивлява.

Бяха отишли в Кеймбридж с колата и на връщане зад волана седна Джуд, така че той да поспи.

— Уилем — подхвана Джуд малко преди да навлязат в града, — искам да те питам нещо. — Той го погледна. — Добре ли си? Да не те мъчи нещо?

— Разбира се — отвърна му той. — Добре съм.

— Стори ми се наистина… умислен — допълни Джуд. После замълча. — Знаеш ли, за мен е невероятен подарък, че живеем заедно. И не само че живеем — всичко. Какво щях да правя без теб! Но осъзнавам, че сигурно те изтощава. Искам просто да знаеш: ако решиш да се прибереш у вас, няма да възразя. Обещавам. Няма да си причиня нищо лошо. — Докато говореше, се беше загледал в пътя, но сега се извърна към него. — Направо не знам как извадих такъв късмет — рече.

Известно време той не знаеше какво да каже.

— Искаш да се прибирам вкъщи ли? — попита.

Джуд не отговори веднага.

— Разбира се, че не — промълви много тихо. — Но искам да си щастлив, а напоследък не ми изглеждаш особено щастлив.

Той въздъхна.

— Извинявай — каза. — Разсеян съм, прав си. Но със сигурност не защото живея заедно с теб. Харесва ми да живея с теб. — Помъчи се да измисли правилното, съвършеното нещо, което да добави, но не успя. — Извинявай — повтори.

— Няма за какво — рече Джуд. — Но ако решиш — някога — да разкажеш какво те мъчи, съм насреща.

— Знам — каза той. — Благодаря.

Нататък, докато се прибраха, пътуваха в мълчание.

После дойде декември. Представленията свършиха. Четиримата отидоха на почивка в Индия: за пръв път от много време пътуваха всички заедно. През февруари започнаха снимките на „Вуйчо Ваньо“, в който той участваше. Снимачният екип беше от онези, които много харесваше и които откриваше рядко — беше работил и преди с всички, всички си допадаха и се уважаваха, режисьорът беше благ и мил брадатко, киноадаптацията, дело на писател, от когото Джуд се възхищаваше, беше красива и проста, диалозите — приятни за изричане.

На младини Уилем беше участвал в постановката на пиеса, озаглавена „Къщата на улица «Тисъл»“, за хора, които си събират багажа и се канят да се изнесат от къща в Сейнт Луис, принадлежала поколения наред на семейството на бащата, защото вече не им е по джоба. Бяха предпочели да играят пиесата не на сцена с декори, а на единия от етажите в порутена къща в Харлем, където разрешаваха на зрителите да се разхождат из стаите, стига да не навлизат в отцепеното с въже пространство — в зависимост от това къде си застанал, виждаш актьорите и самото пространство по най-различни начини. Той изпълняваше ролята на най-големия и най-наранен душевно син, който почти през цялото първо действие мълчеше в трапезарията и увиваше във вестник чиниите. Синът в негово изпълнение получаваше нервен тик — не можеше да си представи да напусне къщата на своето детство и докато родителите му се караха във всекидневната, оставяше чиниите, свиваше се в ъгъла в трапезарията, при кухнята, и смъкваше цели ивици от тапетите. Макар че първото действие се разгръщаше почти изцяло във всекидневната, винаги имаше зрители, които оставаха в стаята и го гледаха, гледаха го как къса тапетите — наситено сини, чак черни, на ситни бледорозови розички, — как ги усуква между пръстите си и ги пуска на пода, така че всяка вечер подът в някой от ъглите беше покрит с навити на фунии хартийки от тапета, сякаш той беше мишка, която надве-натри си прави мъничко леговище. Представлението беше изтощително, но той го харесваше: близостта с публиката, невероятната сцена, дребните физически подробности в ролята.

И тези снимки протичаха в духа на представлението. Къщата на река Хъдсън беше огромна и величествена, в стил Епохата на варака^[1], но позанемарена и неподдържана — от къщите, в някоя от които бившата му приятелка Филипа си мечтаеше да живеят, след като се оженят и остареят — и режисьорът използваше само три стаи: трапезарията, всекидневната и остъклената веранда. Вместо публика имаха снимачния екип, който ги следваше от стая в стая. Но колкото и да му харесваше работата, дълбоко в себе си той си даваше сметка, че „Вуйчо Ваньо“ не е от нещата, които му помагат особено точно в този момент. Изпълняваше ролята на доктор Астров, но прибереше ли се на Грийн стрийт, се превръщаше в Соня, а Соня — колкото и да обичаше той пиесата, колкото и да обичаше Соня и да я съжаляваше — не беше от ролите, които мечтаеше да изпълни при каквито и да е обстоятелства. Когато разказа на другите за филма, Джей Би възкликна:

— Значи е за унисекс актьорски състав.

А той отговори:

— В смисъл?

И Джей Би уточни:

— Е, ти очевидно изпълняваш Елена, нали така?

И всички се засмяха, най-вече той. Тогава си помисли, че точно за това си го обича Джей Би, той бе по-умен, отколкото предполагаше.

— Прекалено стар е да играе Елена — намеси се с много обич и Джуд и всички прихнаха отново.

Снимките на „Вуйчо Ваньо“ минаха гладко, само за трийсет и шест дни, и през последната седмица на март приключиха. Веднъж малко след края им той се срещна с една своя стара приятелка, с която навремето беше ходил, Креси, за да обядват заедно в Трайбека, и докато се прибираше в прехвърчащия сух снежец към Грийн стрийт, си припомни колко харесва града в края на зимата, когато не е ясно кое годишно време е изтекло и кое е започнало и Джуд готви винаги в почивните дни, когато можеш да вървиш с часове по улиците, без да срещнеш никого, ако не броим хората, извели кучетата си на разходка.

Беше се насочил на север по Чърч стрийт и тъкмо бе прекосил „Рийд“, когато надзърна през витрината на едно кафене вдясно и видя на маса в ъгъла Анди, който четеше.

— Уилем! — възкликна Анди, щом той се приближи. — Какво правиш тук?

— Обядвах с една приятелка и се прибирам — обясни той. — А ти какво правиш тук? Чак в центъра?

— Вие двамата с тия ваши разходки! — поклати Анди глава. — Джордж е на рожден ден на няколко пресечки оттук, чакам да го взема.

— На колко стана Джордж?

— На девет.

— Господи, вече?

— Знам.

— Искаш ли компания? — попита той. — Или предпочиташ да си сам?

— Не — отговори Анди. Пъхна една салфетка в книгата, да отбележи докъде е стигнал. — Остани. Моля те.

Затова той седна.

Поговориха, разбира се, малко за Джуд, който беше в командировка в Мумбай, за „Вуйчо Ваньо“ („Помня само, че Астров беше невероятен тип“ — отбеляза Анди) и за следващия му филм, снимките му започваха в края на април в Бруклин, за жената на Анди Джейн, която разширявала лекарската си практика, и за децата им: Джордж, на когото тъкмо му бяха поставили диагноза астма, и Биатрис, която от догодина искала да ходи в пансион.

А после, още преди да е успял да се спре — не че изпитваше особена нужда да го прави, — той започна да разказва на Анди за чувствата си към Джуд и как не е сигурен какво означават те и какво да прави с тях. Говореше и говореше, а Анди слушаше с безизразно лице. В кафенето нямаше други, освен тях, снегът навън се сипеше все по-силно и бързо и въпреки тревогата си той усети някакво дълбоко спокойствие, радост, че споделя с някого и този някой е човек, който ги познава и двамата с Джуд, и то от години.

— Знам, изглежда странно — каза той. — И съм си мислел какво ли може да е, наистина, Анди. Но дълбоко в себе си се питам дали още от самото начало не е било предначертано да стане така, в смисъл десетилетия наред съм се срещал и срещал с най-различни хора и може би причината да не се получава е, че изобщо не е могло да се получи, защото още от самото начало е трябвало да съм с него. Или може би си го внушавам. Или е просто от любопитство. Според мен обаче не е, според мен се познавам по-добре. — Той въздъхна. — Как мислиш, какво да правя?

Известно време Анди мълча.

— Първо — каза той, — не мисля, че е странно, Уилем. Мисля, че си е нещо обичайно в много отношения. Отношенията ви винаги са били по-различни, по-особени. Та винаги съм се питал… въпреки приятелките ти. Егоистично погледнато, мисля, че ще бъде прекрасно: за теб, но най-вече за него. Според мен, ако поискаш да имаш отношения с него, това ще бъде най-големият подарък, който той някога ще получи, подарък, който ще му помогне да се възстанови. Но ако го направиш, Уилем, трябва да си готов да се обвържеш с него, да бъдеш с него, защото си прав: няма да можеш само да се позабавляваш и после да се разкараш. И според мен трябва да си наясно, че ще бъде много, много трудно. Ще се наложи да печелиш отново и отново доверието му, да го накараш да те вижда в различна светлина. Едва ли издавам някаква тайна, ако кажа, че за него ще бъде голямо изпитание да е близък с теб и ти трябва да проявиш голямо търпение.

Известно време двамата мълчаха.

— Значи, ако се престраша, трябва да го направя с мисълта, че ще е завинаги — каза той на Анди, който го изгледа и после се усмихна.

— Е — каза му, — знам и по-страшни доживотни присъди.

— Така е — съгласи се той.

После се прибра на Грийн стрийт. Дойде април и Джуд се върна у дома. Отпразнуваха рождения ден на Джуд — „Четирийсет и три — въздъхна Харолд, — съвсем смътно помня какво съм правил на четирийсет и три“, — след това започнаха снимките на следващия му филм. В него втората главна роля се изпълняваше от негова стара приятелка, познаваше я от следването — той изпълняваше ролята на продажен следовател, а тя — на жена му, — и двамата преспаха няколко пъти. Всичко си продължаваше постарому. Той работеше, прибираше се на Грийн стрийт, мислеше си какво му е казал Анди.

После една събота се събуди сутринта много рано, точно на зазоряване. Беше краят на май и времето беше непредсказуемо: някои дни сякаш беше март, други — юли. На трийсетина метра от него лежеше Джуд. Изведнъж цялата му плахост, объркването му, колебанията му му се сториха смешни. Той си беше у дома, а домът — това бе Джуд. Обичаше го, беше му съдено да бъде с него, той нямаше да го нарани никога — поне в това беше убеден. В такъв случай от какво толкова се страхуваше?

Спомни си един разговор, който бе провел с Робин, докато се подготвяше за снимките на „Одисея“ и я препрочиташе заедно с „Илиада“ — не ги беше отварял от първи курс в колежа. Тъкмо бяха започнали да излизат заедно и се опитваха да си направят взаимно впечатление — опияняваха се да показват един на друг колко много знаят.

— Кои са най-надценяваните стихове в поемата? — бе попитал той, а Робин бе завъртяла очи и бе изрецитирала:

— „Не съм още стигнал до изхода на изпитните. Още надвисват над мен занапред неизказани мъки, много и тежки, които тепърва ще преодолявам.“^[2] — Тя издаде звук, все едно повръща. — Толкова изтъркано. И всеки губещ отбор по американски футбол го е възприел за свой боен вик преди срещата — добави Робин, а той се засмя. Робин го погледна лукаво. — Играл си американски футбол — допълни. — Обзалагам се, че и на теб това са ти любимите стихове.

— Няма такова нещо — възкликна той, уж възмутен.

Това бе част от играта им, която невинаги беше игра: той се правеше на тъп актьор, на шут, а тя беше умното момиче, което излиза с него и го учи на каквото не знае.

— Кажи ми тогава кои са — подкани заядливо Робин и след като той го направи, се взря съсредоточено в него. — Хм — рече. — Интересно.

Сега той стана от леглото и с прозявка се заметна с одеялото. Довечера щеше да поговори с Джуд. Не знаеше какво ще излезе, затова пък знаеше, че ще бъде в безопасност, че ще пази и двамата, така че да са в безопасност. Отиде в кухнята да си направи кафе и там си повтори през шепот стиховете, стиховете, за които се сещаше всеки път, когато след дълго отсъствие се прибираше вкъщи, прибираше се на Грийн стрийт:

— „Още това извести ми открито, добре да го зная: остров Итака ли тази страна е?“

И апартаментът наоколо се изпълни със светлина.

 

 

Всяка сутрин става от сън и плува три и половина километра, после се връща горе, сяда, закусва и чете вестниците. Приятелите му го взимат на подбив — че си приготвя храна, вместо да си купи нещо на път за работа, че и досега му носят вестници, съвсем истински, — но този ритуал винаги му е вдъхвал спокойствие: дори в дома именно това бе единственото време, когато възпитателите бяха прекалено благи, другите момчета — прекалено сънени, за да се заяждат с него. Той сядаше в ъгъла на столовата, четеше и закусваше и през тези минути никой не го закачаше.

Чете бързо и първо преглежда от край до край „Уолстрийт Джърнъл“, а после и „Файненшъл Таймс“ — с него започва, преди да се прехвърли на „Ню Йорк Таймс“, и по едно време вижда заглавието в раздел „Некролози“: „Калеб Портър, 52 г., шеф на модна къща“. Бърканите яйца със спанак в устата му веднага се превръщат в мукава и туткал и той преглъща, тъй като усеща, че му се гади и всеки нерв е опънат до скъсване. Налага се да прочете статията три пъти, докато осмисли един по един фактите: рак на панкреаса. „Стопи се много бързо“, бил обяснил един негов колега и дългогодишен приятел. Под негово ръководство младата модна къща „Ротко“ се разширила агресивно на азиатския и близкоизточния пазар и отворила първия си бутик в Ню Йорк. Бил издъхнал в дома си в Манхатън. Бил оставил сестра — Михаела Портър де Сото, която живеела в Монте Карло, шест племенници и партньора си Николас Лейн, също шеф в модната индустрия.

Известно време той седи вцепенен и гледа страницата, докато думите се пренареждат пред очите му в сиво абстрактно петно, после куцука възможно най-бързо към тоалетната при кухнята и повръща каквото е изял, дави се над тоалетната чиния и накрая от устата му с кашляне не излиза друго, освен точеща се слюнка. Слага тоалетната дъска, сяда и отпуска лице върху дланите си, докато не му поолеква. Умира от желание да вземе бръснарските ножчета, но внимава много да не се самонаранява през деня отчасти защото му се струва нередно, отчасти защото знае, че трябва да си налага граници, пък били те и изкуствени, иначе ще се реже по цял ден. Напоследък се старае как ли не да не го прави. Мисли си обаче, че довечера ще си подари изключение. Седем сутринта е. След петнайсетина часа пак ще си бъде у дома. Само трябва да изживее някак деня.

Слага чинията в миялната машина и отива тихо през стаята си в банята, където си взима душ и се бръсне, после, след като проверява дали вратата между стаята му и гардеробната е плътно затворена, се облича. Напоследък е добавил към сутрешната си програма още една стъпка: днес, ако постъпи, както е постъпвал през последния месец, ще отвори вратата, ще отиде при леглото, ще приседне отляво и ще хване Уилем за ръката, а Уилем ще отвори очи и ще му се усмихне.

— Тръгвам — ще каже и ще добави: — Няма как.

А Уилем ще поклати глава.

— Недей — ще се примоли. — Още пет минути.

— Пет — ще отвърне той.

После Уилем ще вдигне завивката откъм неговия край и той ще се пъхне под нея така, че Уилем да се притисне до гърба му, сетне ще затвори очи и ще изчака Уилем да го прегърне и на него да му се прииска да лежи така цял живот. След това, след десетина-петнайсет минути, най-после ще стане от немай-къде, ще целуне Уилем някъде при устата, но не по самата уста — дори сега, след четири месеца, още му е трудно, — и ще отиде на работа.

Днес сутринта обаче той пропуска тази стъпка. Вместо това поспира при масата в трапезарията, за да напише на Уилем бележка и да обясни, че се е наложило да излезе рано и не е искал да го буди, после тръгва към вратата, но се връща, грабва от масата „Таймс“ и го взима със себе си. Знае колко е глупаво, но не иска Уилем да вижда името на Калеб, снимката му, нещо, което да доказва, че го е имало. Уилем и досега не знае какво му е причинил Калеб и на него не му се иска той да узнава. Не му се иска дори да помни, че Калеб го има — или по-точно, както се сеща той, че някога го е имало, понеже Калеб вече го няма. От горещината вестникът под ръката му е като жив, а името на Калеб е като тъмна бучка отрова, сгушена между страниците му.

Той решава да отиде на работа с колата, за да бъде известно време сам, но преди да излезе от гаража, вади вестника и чете още веднъж некролога, сетне го сгъва отново и го пъха в куфарчето. Най-неочаквано се разплаква, хлипа трескаво и задъхано със звуци, които идват от диафрагмата, и когато отпуска глава върху волана в опит да се поокопити, най-сетне е в състояние да признае пред себе си какво недвусмислено дълбоко облекчение е изпитал и колко уплашен е бил през последните три години, колко унизен и засрамен е и досега. С омраза към себе си вади отново вестника и за пореден път чете некролога, като спира на „партньора си Николас Лейн, също шеф в модната индустрия“. Пита се: дали Калеб е причинявал на Николас Лейн същото като на него, или Николас очевидно е човек, който не заслужава такова отношение? Надява се Николас да не е изживявал никога онова, което му е минало през главата, всъщност е сигурен, че му е било спестено, от което се разплаква още повече. Това бе един от доводите на Харолд, когато той се опитваше да го накара да подаде жалба в полицията, за да задържат Калеб — че така ще защити от него други хора. Той обаче знаеше, че това не е вярно: Калеб нямаше да причини на други хора онова, което бе направил с него. Калеб го беше ударил и го беше мразил не защото удряше и мразеше другите хора, Калеб го беше ударил и го беше мразил, защото той беше такъв.

Накрая той успява да се поуспокои и бърше очите и носа си. Плачът: друго наследство от времето му с Калеб. Дълги години той се бе сдържал, а ето че сега — още от онази нощ — сякаш не спира да плаче, сякаш през цялото време му се плаче, сякаш не прави друго, освен да се опитва да не плаче. Сякаш целият му напредък от последните няколко десетилетия е бил заличен и той отново е момчето, за което се грижи брат Лука — плачливо, безпомощно, уязвимо.

Тъкмо да подкара колата, когато ръцете му се разтреперват. Той разбира, че не може да прави друго, освен да чака, затова сгъва ръце между коленете и диша дълбоко и равномерно, което понякога помага. След няколко минути, когато телефонът му иззвънява, ръцете му вече не треперят толкова силно, и щом вдига телефона, се надява гласът му да звучи както обикновено.

— Здравей, Харолд — казва.

— Джуд — подхваща Харолд. Гласът му е някак глух. — Чете ли днешния „Таймс“?

Треперенето тутакси се усилва.

— Да — потвърждава той.

— Рак на панкреаса е ужасен начин да си отидеш — продължава Харолд. Звучи мрачно доволен. — Чудесно. Радвам се. — Настъпва мълчание. — Добре ли си?

— Да — отвръща той, — да, добре съм.

— Връзката прекъсва — казва Харолд, макар и да знае, че на връзката й няма нищо: той трепери толкова силно, че не може да държи здраво апарата.

— Съжалявам — мълви. — В гаража съм. Виж какво, Харолд, трябва да вървя на работа. Благодаря, че се обади.

— Добре — въздиша Харолд. — Ще ми се обадиш, ако решиш да поговорим, нали?

— Да — потвърждава той. — Благодаря.

Денят в кантората е натоварен, за което той е благодарен и се опитва да запълни времето докрай, за да не мисли за друго, освен за работа. Малко преди обяд получава есемес от Анди — „Предполагам, видял си, че копелдакът е мъртъв. Рак на панкреаса = страшни мъки. Добре ли си?“ — и му отговаря, за да го увери, че е добре, а докато обядва, прочита за последно некролога, после пъха целия вестник в резачката за хартия и отново се връща на компютъра.

Следобед получава от Уилем есемес, че режисьорът на следващия филм е преместил за по-късно срещата им довечера, затова едва ли ще се прибере преди единайсет, и на него му олеква. В девет казва на колегите, че днес си тръгва рано, после се прибира с колата и отива право в банята — пътьом смъква сакото, запретва ръкави и разкопчава часовника си, едва си поема дъх, толкова му се иска да нанесе първата рана. От близо два месеца не се е наранявал повече от два пъти наведнъж, но сега забравя за самодисциплината и натиска ли, натиска бръснарското ножче, докато накрая дишането му се успокоява и той усеща как вътре в него се настанява старата утешителна празнота. След като приключва, почиства, измива си лицето и отива в кухнята, където притопля малко от супата, която е сготвил в почивните дни — за пръв път днес се храни като хората, и след като си измива зъбите, се свлича на леглото. Премалял е от раните, които си е нанесъл, ала знае, че ако си почине няколко минути, ще се почувства добра. Целта е, когато Уилем се прибере, той да си изглежда както обикновено, да не го притеснява, да не прави нищо, което да помрачи този невероятен трескав сън, в който живее от четири и половина месеца.

След като Уилем сподели за чувствата си, той направо не повярва, смути се много и не реши, че това е някаква ужасна шега, само защото му го каза Уилем: вярата му в Уилем бе по-силна от нелепите му думи.

Но не чак толкова.

— Какви ги говориш? — попита тогава за десети път той Уилем.

— Казвам, че съм привлечен от теб — повтори търпеливо Уилем. А после, след като той не каза нищо: — Джуди… не мисля, че е чак толкова странно наистина. През всичките тези години не си ли изпитвал и ти същото към мен?

— Не — отрече той на мига и Уилем се изсмя.

Но не се шегуваше. Не беше толкова самонадеян, за да си представи, че е с Уилем. Пък и винаги бе искал за Уилем друго: бе искал той да е с някой красив човек (жена), която да е достатъчно умна, че да знае колко й е провървяло, жена, която да накара и Уилем да почувства, че му е провървяло. Даваше си сметка, че — подобно на всичките му представи за отношения между зрели хора — и тази е твърде наивна и детинска, но това не означаваше, че не може да има такива отношения. Той със сигурност не бе човек, с какъвто Уилем би трябвало да бъде: за него бе немислимо Уилем да го предпочете пред тази въображаема жена мечта и на другия ден той представи на Уилем списък.

Състоеше се от двайсет причини Уилем да не бъде с него. Докато му го даваше, видя, че Уилем е леко развеселен, но когато Уилем започна да го чете и лицето му се промени, той се измъкна в кабинета си — да не го гледа.

След малко Уилем почука.

— Може ли? — попита и той му отговори, че може. — Гледам точка втора — подхвана сериозно Уилем. — Неприятно ми е да ти го казвам, Джуд, но имаме еднакво тяло. — Той го погледна. — Ти си с два-три сантиметра по-висок, но нека ти напомня, че преспокойно можем да си разменяме дрехите.

Той въздъхна.

— Уилем — отвърна, — знаеш какво имам предвид.

— Джуд — каза Уилем, — наясно съм, че е странно и неочаквано за теб. Ако наистина не го искаш, изчезвам, оставям те на спокойствие и ти обещавам, че между нас няма да се промени нищо. — Той замълча. — Но ако се опитваш да ме убедиш да не съм с теб, защото те е страх и се притесняваш — добре, влизам ти в положението. Според мен обаче това не е основателна причина да не опитаме. Няма да бързаме, обещавам.

Известно време той не каза нищо.

— Мога ли да помисля? — попита накрая и Уилем кимна.

— Разбира се — каза, после го остави сам, като плъзна вратата и я затвори.

Той седя дълго в мълчание в кабинета — мислеше. След Калеб се беше зарекъл да не си го причинява никога повече. Знаеше, че Уилем няма никога да му навреди, но въображението му беше ограничено: той не бе в състояние да си представи връзка, която ще завърши с друго, освен с това той да бъде ударен, изритан надолу по стълбите, накаран да върши неща, за които си бе обещал да не му се налага да прави никога вече. Наистина ли бе възможно — питаше се — да тласне дори такъв добър човек като Уилем към тази неминуемост? Наистина ли бе предначертано да вдъхне дори на Уилем такава омраза? Наистина ли бе толкова зажаднял за връзка, че да пренебрегне уроците, дадени му от историята — от неговата собствена история?

Вътрешният му глас обаче изтъкваше други доводи: „Трябва да си ненормален, за да се откажеш от такава възможност — натърти гласът. — Това е единственият човек, на когото винаги си се доверявал. Уилем не е Калеб, никога, за нищо на света няма да направи такова нещо“.

И така, накрая беше отишъл в кухнята, където Уилем приготвяше вечеря.

— Добре — каза му. — Хайде да опитаме.

Уилем го погледна и се усмихна.

— Ела насам — повика го и след като той се приближи, го целуна.

Той се уплаши, изпадна в паника и отново се сети за брат Лука: отвори очи, за да си напомни, че това все пак е Уилем, а не човек, от когото да се страхува. Ала тъкмо да се отпусне, и в съзнанието му като светкавица блесна лицето на Калеб, затова той се дръпна от Уилем и задавен, си избърса с ръка устата.

— Извинявай — пророни и се обърна на другата страна. — Извинявай. Не ме бива много-много, Уилем.

— В смисъл? — попита Уилем и го обърна пак към себе си. — Правиш го страхотно.

А на него му падна камък от сърцето, че Уилем не му се сърди.

Оттогава постоянно сравнява онова, което знае за Уилем, с нещата, които очаква от човек — от всеки човек, — пожелал го физически. Сякаш очаква Уилем, когото познава, да бъде заменен с друг, сякаш това ще бъде различен Уилем, с когото ще има различни отношения. Първите няколко седмици изпадаше в ужас, че може да разстрои или разочарова някак Уилем, че може да го тласне към гняв. Чака дни наред, събира смелост, за да каже на Уилям, че вкусът на кафе в устата му е непоносим (макар и да не му обясни защо: не му каза за брат Лука, за ужасния му мускулест език, за парченцата смляно кафе, които все се пъхаха под венците му. Това бе едно от нещата, за които бе признателен на Калеб: той не пиеше кафе). Все се извиняваше и извиняваше, докато Уилем не му каза да престане.

— Всичко е наред, Джуд — рече му. — Трябваше да се досетя. Просто няма да пия кафе.

— Но ти го обичаш — напомни той.

Уилем се усмихна.

— Приятно ми е, да — потвърди, — но мога и без него. — Той се усмихна отново. — Зъболекарят ми ще се зарадва много.

Пак в онзи пръв месец двамата с Джуд говореха за секса. Водеха тези разговори нощем, в леглото, когато бе по-лесно да кажеш някои неща. Той винаги бе свързвал нощите с раните, които си нанасяше, а сега ставаше дума за друго — за разговорите с Уилем в затъмнена стая, когато не се срамуваше толкова да го докосва и виждаше всяка от чертите на Уилем, макар и да си внушаваше, че Уилем не вижда неговите.

— Искаш ли някой ден да правим секс? — попита го една вечер и още докато го изричаше, чу колко глупаво звучи.

Но Уилем не му се изсмя.

— Да — потвърди. — Бих искал.

Той кимна. Уилем зачака.

— Трябва ми малко време — уточни той накрая.

— Добре — отвърна Уилем. — Ще почакам.

— Но ако отнеме месеци?

— Значи ще отнеме месеци — каза Уилем.

Той се замисли над думите му.

— А ако отнеме по-дълго? — попита тихо.

Уилем се пресегна и го докосна отстрани по лицето.

— Колкото, толкова — отговори.

Известно време мълчаха.

— Какво ще правиш междувременно? — попита той и Уилем се засмя.

— Все пак се владея, Джуд — промълви усмихнат. — Знам, сигурно ще ти прозвучи шокиращо, но мога да карам дълго без секс.

— Нямах предвид нищо — подхвана той, вече се разкайваше, но Уилем го сграбчи за ръката и го целуна звучно по бузата.

— Шегувам се — заяви. — Не се притеснявай, Джуд. Разполагаш с колкото време ти е нужно.

И така, те и досега не са правили секс и понякога той дори успява да си внуши, че вероятно няма и да правят никога. Междувременно обаче е започнал да се наслаждава, дори да копнее за физическа близост с Уилем, за обичта му, толкова лека, естествена и непринудена, че и той става по-непринуден и естествен. Уилем спи от лявата страна на леглото, той — от дясната, и първия път, когато легнаха заедно на едно легло, той се обърна надясно, както правеше винаги, Уилем се притисна до него, пъхна под врата му дясната си ръка, с която после го хвана за рамото, прегърна го с лявата през корема и пъхна крака между неговите. Той се изненада, но щом преодоля първоначалното смущение, установи, че му харесва, че все едно са го повили в пелени.

Една нощ през юни обаче Уилем не го направи и той се разтревожи, че е сгрешил някъде. На следващата сутрин — ранните утрини бяха другото време, когато те разговаряха за неща, прекалено болезнени, прекалено трудни, за да бъдат изречени на дневна светлина — попита Уилем дали му се сърди, а Уилем го погледна учуден и отговори, че не.

— Само се питах — подхвана с пелтечене той, — защото снощи не…

Ала не успя да довърши изречението, беше много смутен. После обаче видя как лицето на Уилем светва — Уилем се сгуши до него и го прегърна.

— Така ли? — попита и той кимна. — Просто снощи беше много горещо — обясни Уилем и той зачака Уилем да му се присмее, но това не стана. — Това е единствената причина, Джуди.

Оттогава Уилем го прегръщаше така всяка нощ — дори през юли, когато и климатикът не успяваше да разсее задуха и двамата се будеха, плувнали в пот. Именно това — осъзна той — искаше още от самото начало да получава в една връзка. Именно това имаше предвид, когато се надяваше някой ден да го докоснат. И Калеб го бе прегръщал за кратко и той едвам се сдържаше да не го помоли да го направи отново, за по-дълго. А ето че сега го получава: целия физически допир, за който той знае, че съществува между двама здрави души, които се обичат и спят заедно, но без секс, от който той толкова се опасява.

Не се престрашава пръв да докосне Уилем, нито да го помоли, ала го чака всеки път, когато Уилем минава покрай него във всекидневната, сграбчва го за ръката и го целува или се приближава отзад в кухнята, докато той стои на печката, и слага ръце точно там, както и в леглото: на гърдите и корема му. Винаги се е възхищавал на Джей Би и Уилем, задето не се притесняват да дават физическо проявление на чувствата си и помежду си, и с всички наоколо, знаеше как те знаят, че няма да го правят с него, и колкото и да им беше признателен за сдържаността, понякога се и натъжаваше: понякога му се приискваше да не го слушат, да се държат с него със същата приятелска безцеремонност, както с всички останали. А те не го правеха никога.

Трябваха му три месеца, чак до края на август, най-после да се съблече пред Уилем. Всяка вечер си лягаше с тениската с дълъг ръкав и с долнището на анцуга и всяка вечер Уилем идваше в леглото по бельо.

— Не ти ли е неудобно така? — питаше Уилем, а той клатеше глава, въпреки че наистина му беше неудобно, но не и неприятно.

Предишния месец си беше обещавал всеки ден: ще си свали дрехите и ще приключи с този въпрос веднъж завинаги. Ще го направи още довечера, защото все някога трябва да започне. Но въображението не му разрешаваше да стигне по-далеч, той нямаше представа как ще реагира Уилем и какво ще направи на другия ден. После идваше вечерта, те си лягаха и решимостта му се изпаряваше.

Една вечер Уилем бръкна под тениската му и плъзна ръце по гърба му, при което той се дръпна толкова силно, че падна от леглото.

— Извинявай — каза Уилем, — извинявай.

Той легна отново на леглото, като внимаваше да е в края на матрака. И двамата мълчаха. Той легна по гръб и се загледа в полилея.

— Знаеш ли, Джуд — обади се накрая Уилем. — Виждал съм те и без тениска. — Той погледна Уилем, който си пое въздух. — В болницата — поясни Уилем. — Сменяха ти превръзката и те къпеха.

Очите му запариха и той отново погледна тавана.

— Колко от гърба ми видя? — попита.

— Не съм видял всичко — увери го Уилем. — Но знам, че по гърба имаш белези. А ръцете ти съм ги виждал преди. — Уилем зачака, а когато той не каза нищо, въздъхна. — Джуд, от мен да го знаеш, не е каквото си мислиш.

— Притеснявам се, че ще се погнусиш от мен — намери накрая той сили да промълви. До него отново долетяха думите на Калеб, че наистина бил урод. — Едва ли просто мога да не се събличам изобщо, нали? — попита в опит да го обърне на шега, да се засмее.

— Е, не — отвърна Уилем. — Защото мисля, че… че първоначално може и да не го почувстваш така, но ще е добре за теб, Джуди.

И така, на другата вечер го направи. Веднага щом Уилем си легна, той се съблече набързо под завивките, после отметна одеялото и се завъртя на една страна, с гръб към Уилем. През цялото време държеше очите си затворени, но щом усети, че Уилем слага длан върху гърба му, точно между лопатките, се разплака неудържимо, горчиво и гневно, както не беше плакал от години, задави се от срам. Спомни си нощта с Калеб, последния път, когато е бил толкова разголен, последния път, когато е плакал толкова много, и си даде сметка, че Уилем ще разбере само отчасти причината да е разстроен, че той не е наясно как срамът на този миг — задето е гол, задето е подчинен на чужда воля — е почти толкова голям, както срама от онова, което е разкрил. По-скоро от тона, отколкото от самите думи на Уилем разбра, че той е добър с него, стъписан е и се опитва да направи така, че да му олекне, но бе толкова объркан, че дори не разбираше какво му говори Уилем. Опита се да стане от леглото, за да отиде в банята и да се пореже с ножчетата, Уилем обаче го хвана и го притисна до себе си толкова силно, че той не можеше да помръдне, и накрая някак се поуспокои.

Когато на другата сутрин се събуди — късно: беше неделя — Уилем го гледаше. Изглеждаше уморен.

— Как си? — попита го.

Нощта се върна при него.

— Уилем — подхвана той, — извинявай, извинявай много. Извинявай. Не знам какво ме прихвана.

Тогава забеляза, че не носи никакви дрехи, затова пъхна ръце под одеялото и го придърпа до брадичката си.

— Не, Джуд — отвърна Уилем. — Аз се извинявам. Не знаех, че ще бъде толкова болезнено за теб. — Той се пресегна и го погали по косата. Известно време мълчаха. — Това е първият път, когато те виждам да плачеш.

— Е — преглътна той. — По някаква причина този начин на съблазняване не е чак толкова успешен, колкото се надявах.

И се усмихна на Уилем, който му отговори със същото.

Онази сутрин се излежаваха в леглото и си говореха. Уилем го попита за някои белези и той му разказа. Обясни откъде са се взели по гърба му: за деня, когато се е опитал да избяга от дома и са го хванали, за побоя след това, за инфекцията, която е получил, как дни наред от гърба му е сълзяла гной, за мехурите, надигнали се около треските, които се бяха забили в плътта, докато са го биели с дръжката на метлата, с какво е останал, след като всичко е приключило. Уилем го попита кога за последно някой го е виждал гол и той излъга, каза, че — ако не се брои Анди — когато е бил на петнайсет. После Уилем започна да му говори най-различни невероятни неща за тялото му, на които той предпочете да не обръща внимание, понеже знаеше, че не са верни.

— Уилем, ако искаш да прекратим, ще те разбера — рече му.

Именно той предложи да не казват на никого, че приятелството им може би прераства в нещо друго, и макар да бе обяснил на Уилем, че това ще им даде простор, свободата да решат насаме как да се държат помежду си, той си беше помислил и че така Уилем ще има време да помисли, ще има възможност да се откаже, без да се страхува от мнението на другите. С това решение, разбира се, няма как да не чува отгласа на последната си връзка, и тя държана в тайна, и се видя принуден да си напомни, че сега е различно, че ще бъде различно, стига той да не го направи същото.

— Разбира се, че не Джуд — отвърна Уилем. — Разбира се, че не.

Уилем прокара пръст по веждата му, от което, кой знае защо, му олекна: това изразяваше обич, без да съдържа и намек за секс.

— Просто ми се струва, че ще се превърна в поредната гадна изненада за теб — рече той накрая и Уилем поклати глава.

— Може би изненада — промълви. — Но не гадна.

И така всяка вечер той се опитва да си махне дрехите. Понякога се получава, друг път не. Понякога той разрешава на Уилем да го докосва по гърба и ръцете, друг път — не. Но не е в състояние да застане гол пред Уилем на дневна светлина, а и на изкуствена, а също да прави нещата, които, както знаеше от филмите и от подслушани разговори, двойките обикновено правят: не е в състояние да се облече пред Уилем, да застане под душа с него, както за свой ужас е бил принуден да прави с брат Лука.

Срамежливостта му обаче не се оказа заразна и той е очарован колко често и колко спокойно Уилем е гол. Сутрин отмята одеялото откъм страната на Уилем и изучава с клинична съсредоточеност потъналото му в сън тяло с мисълта колко е съвършено, а после, странно, болезнено зашеметен, си спомня, че сега го гледа той, че сега то е дадено на него.

Понякога застива, вцепенява се, толкова неправдоподобно изглежда онова, което му се случва. Първата му връзка (може ли изобщо да се нарече връзка?): брат Лука. Втората: Калеб Портър. И третата: Уилем Рагнаршон, най-скъпият му приятел, най-добрият човек, когото познава, човек, който всъщност може да има когото си пожелае, бил той мъж или жена, и въпреки това по някакви странни причини — извратено любопитство? Лудост? Съжаление? Малоумие? — е избрал него. Една нощ сънува, че Уилем и Харолд седят заедно на маса и са се навели над лист хартия — Харолд смята нещо на калкулатор и без да му казват, той знае, че Харолд плаща на Уилем да бъде с него. В съня се чувства унизен, но и признателен: задето Харолд е толкова щедър, а Уилем му играе по свирката. След като се буди, понечва да каже нещо на Уилем, но логиката се включва отново и той няма как да не си напомни, че Уилем със сигурност не е опрял до това да иска пари, има си колкото щеш, че колкото и озадачаващи и неразбираеми да са причините Уилем да е с него, да избере точно него, едва ли някой го е убеждавал и Уилем сам е взел такова решение.

Вечерта той чете в леглото, докато чака Уилем да се прибере, но пак заспива и се буди от ръката на Уилем, допряна отстрани до лицето му.

— Прибрал си се — казва му с усмивка, а Уилем също му се усмихва.

Лежат будни в тъмното и си говорят за вечерята на Уилем с режисьора, за снимките, които започват в края на януари в Тексас. Филмът „Дуети“ е по роман, който той харесва и в който се разказва за лесбийка, която се крие, и за гей, който също се крие, и двамата учители по музика в провинциална гимназия, и за брака им, продължил четвърт век и обхванал времето от шейсетте до осемдесетте години на двайсети век.

— Няма как, ще опра до помощта ти — заявява Уилем. — Наистина, наистина се налага да пооправя клавирните си умения. И в крайна сметка се оказа и че ще пея. Ще ми вземат учител, но нали мога да репетирам с теб?

— Разбира се — отвръща той. — И е излишно да се притесняваш: имаш красив глас, Уилем.

— Писклив е.

— Хубав е.

Уилем се смее и го стиска за ръката.

— Кажи го на Кит — отвръща. — Вече си е глътнал езика от страх. — Уилем въздиша. — Как мина денят ти? — пита.

— Добре — отговаря той.

Започват да се целуват, но и досега той го прави с отворени очи, за да си напомня, че се целува с Уилем, а не с брат Лука, и криво-ляво се справя, докато не се сеща за първата вечер, когато е довел в апартамента Калеб, притиснал го до стената, припомня си и всичко, станало след това, и се дръпва от Уилем рязко, с извърнато на другата страна лице.

— Извинявай — мълви. — Извинявай.

Днес вечерта не си е съблякъл дрехите и сега дърпа ръкавите надолу. Уилем чака до него и той се чува как казва в тишината:

— Вчера е починал един познат.

— Ох, Джуд — отвръща Уилем. — Моите съболезнования. Кой?

Той мълчи дълго, опитва се да изрече думите.

— Имах връзка с него — отвръща накрая и усеща езика си вдървен в устата.

Долавя как Уилем се съсредоточава, долавя и как той се приближава още няколко сантиметра до него.

— Не знаех, че си имал връзка — проронва тихо Уилем. Прокашля се. — Кога?

— Докато ти се снимаше в „Одисея“ — отвръща той точно толкова тихо и пак усеща как въздухът се раздвижва.

„Нещо се е случило, докато ме е нямало — спомня си как е казал Уилем. — Нещо лошо.“ Знае, че Уилем си е спомнил същия разговор.

— Е! — подканя след дълго мълчание Уилем. — Кажи ми. Кой е бил късметлията?

Сега вече той едва си поема въздух, но продължава нататък:

— Един мъж — подема и макар да не гледа Уилем — съсредоточил се е върху полилея, — усеща как той кима насърчително, за да му покаже да продължи.

Той обаче не може. Налага се Уилем пак да го подкани.

— Разкажи ми за него — допълва Уилем. — Колко време излизахте?

— Четири месеца — отговаря той.

— И защо сте скъсали?

Той мисли как да отговори.

— Не ме харесваше особено — уточнява накрая.

Долавя гнева на Уилем още преди да го е чул.

— Значи е бил тъпак — изрича напрегнато Уилем.

— Не — възразява той. — Беше много умен.

Отваря уста да добави нещо — и той не знае какво, — но не може да продължи и я затваря, след което двамата лежат в мълчание.

Накрая Уилем го подканя още веднъж:

— Какво тогава се е случило? — пита.

Той чака и Уилем чака заедно с него. Чува как дишат заедно, сякаш вдишват в белите си дробове всичкия въздух в стаята, в апартамента, в света, а после го издишват само двамата, само те и никой друг. Той брои вдишванията им: пет, десет, петнайсет. На двайсетото пита:

— Ако ти разкажа, Уилем, обещаваш ли, че няма да се сърдиш — и усеща как Уилем се намества още веднъж.

— Обещавам — казва едва чуто Уилем.

Той си поема дълбоко въздух.

— Помниш ли автомобилната катастрофа, в която попаднах?

— Да — потвърждава Уилем. Звучи разколебан, притеснен. Диша учестено. — Помня я.

— Не беше автомобилна катастрофа — уточнява той и сякаш по знак ръцете му се разтреперват, затова ги пъха бързо под завивките.

— В смисъл? — пита Уилем, но той продължава да мълчи и накрая по-скоро усеща, отколкото вижда, че Уилем е осъзнал какво му е казал. После Уилем се обръща рязко с лице към него и бръква под завивките, за да намери ръцете му. — Джуд — мълви, — някой ти го е причинил ли? Някой те е… — Той няма сили да изрече думите. — Някой те е бил ли?

Той кима едва забележимо, благодарен, че не плаче, макар и да му се струва, че още малко, и ще се взриви: представя си късчета плът, които се разлетяват като шрапнел от скелета му, блъскат се в стената, поклащат се от полилея, наквасват с кръв чаршафите.

— О, боже — казва Уилем и отпуска ръце, а той го гледа как бърза да стане от леглото.

— Уилем — вика подире му, после също става и тръгва след него към банята, където Уилем се е надвесил задъхан над мивката, но когато се опитва да го докосне по рамото, Уилем се дръпва рязко от ръката му.

Той се връща в стаята и чака в края на леглото, а когато Уилем се появява, разбира, че плаче.

Няколко дълги минути седят един до друг, ръцете им се докосват, но те не казват нищо.

— Имаше ли некролог? — пита накрая Уилем и той кима. — Покажи ми — подканя Уилем и двамата отиват на компютъра в кабинета, където той стои отзад и гледа как Уилем чете. Гледа как Уилем го чете втори, трети път. След това Уилем се изправя и го притиска много силно до себе си, той също го прегръща.

— Защо не си ми казал? — шепне в ухото му Уилем.

— Нищо нямаше да се промени — отвръща той, при което Уилем отстъпва назад и след като го хваща за раменете, го гледа.

Вижда, че Уилем се опитва да се овладее, наблюдава как той стиска дългата си уста и мускулите по брадичката му мърдат.

— Искам да ми кажеш всичко — отсича Уилем. Хваща го за ръката, води го да седне на канапето в кабинета. — Ще си сипя в кухнята нещо за пиене и се връщам — съобщава. Той го гледа. — Ще сипя и на теб.

Не му остава друго, освен да кимне.

Докато чака, си мисли за Калеб. След онази нощ не го видя повече, но веднъж на няколко месеца търсеше информация за него. А информация в интернет имаше в изобилие: снимки на усмихнатия Калеб по купони, премиери, изложби. Статия за първия самостоятелен бутик на „Ротко“, в която Калеб разказва за предизвикателствата пред една млада марка, опитваща се да пробие на пренаселения пазар. Материал в списание за обновлението на квартал „Флауър“ с цитат от Калеб за живота на място, където въпреки хотелите и бутиците се чувстваш в непринудена обстановка. Сега се пита: дали и Калеб е търсил някога информация за него? Дали е показвал на Николас негова снимка? Дали е казвал: „Навремето излизах с него, голям урод“? Дали е показвал на Николас — когото той си представяше рус, спретнат и самоуверен — как върви, дали двамата са се смели колко ужасен е бил в леглото, как е лежал като дърво? Дали е казвал: „Отвращаваш ме“? Или не е казвал нищо? Дали Калеб го е забравил, дали в най-добрия случай е предпочел никога да не мисли за него — дали той е бил за него грешка, кратък отблъскващ миг, отклонение, което да бъде увито в найлон и пъхнато на дъното на съзнанието на Калеб като счупена играчка, останала от детството, или отдавнашна конфузна случка? Искаше му се и той да забрави, да предпочете никога вече да не мисли за Калеб. Все се пита как е допуснал четири месеца — месеци, които са все по-далеч от него — да му влияят толкова, така да променят живота му. Но по същата логика може да попита — както и прави често — как е допуснал първите петнайсет години от живота му да предопределят следващите двайсет и осем. Извадил е невероятен късмет, живее така, както хората могат само да мечтаят: защо тогава толкова упорито се връща, изживява наново събития, случили се толкова отдавна? Защо просто не се наслаждава на настоящето? Защо почита толкова много миналото? Защо, докато той се отдалечава от него, то става по-ярко, а не обратното?

Уилем се връща с две чаши уиски с лед. Сложил си е риза. Известно време седят на канапето, отпиват от чашите и той усеща как в жилите му плъзва топлина.

— Ще ти разкажа — обръща се към Уилем и Уилем кима, но първо той се навежда и го целува.

Никога досега в живота си не го е правил пръв и се надява така да е предал на Уилем всичко, което не може да изрече дори на тъмно, дори в сивотата на ранната утрин, всичко, от което се срамува, всичко, за което е благодарен. Този път държи очите си затворени и си представя, че скоро и той ще може да отиде, където хората ходят, докато се целуват, докато правят секс: в земите, които не е посещавал никога, на мястото, което иска да види, в света, достъпът до който, както се надява, не му е отрязан завинаги.

 

 

Когато Кит беше в града, се срещаха, за да обядват или да вечерят заедно, а също в нюйоркския офис на агенцията, но този път, когато той дойде в началото на декември, Уилем предложи да се видят на Грийн стрийт.

— Ще ти приготвя обяд — каза му.

— Защо? — попита Кит и веднага застана нащрек: макар двамата да бяха близки по свой си начин, те не бяха приятели и никога дотогава Уилем не го беше канил на Грийн стрийт.

— Трябва да поговорим за нещо — каза той и чу как Кит се постара да диша спокойно и бавно.

— Добре — отвърна Кит.

Знаеше, че е по-добре да не пита какво е това нещо и дали не се е случило нещо лошо, просто прие.

Във вселената на Кит „Трябва да поговорим за нещо“ не вещаеше нищо добро.

Той го знаеше, разбира се, и макар и да можеше да успокои Кит, бесовската му жилка реши да не го прави.

— Добре тогава! — възкликна той бодро. — До другата седмица!

След като затвори, си помисли, че от друга страна нежеланието му да успокои Кит може би не е само вдетиняване: според него онова, което имаше да казва на Кит — че те с Джуд сега са заедно, — не беше лоша новина, но той не бе сигурен, че Кит ще го възприеме по същия начин.

Бяха решили да съобщят за връзката си само на няколко души. Първо казаха на Харолд и Джулия, най-благодатното и радостно откровение, макар че кой знае защо Джуд се притесняваше много. Направиха го само преди около половин месец, на Деня на благодарността, двамата бяха много щастливи, много развълнувани, и двамата го прегърнаха, а Харолд си поплака малко, докато Джуд седеше на канапето и се подсмихваше, загледан в тримата.

После казаха на Ричард, който не бе чак толкова изненадан, колкото бяха очаквали.

— Страхотна идея — възкликна, сякаш му бяха оповестили, че смятат заедно да направят вложение в недвижим имот. Прегърна и двамата. — Браво на вас — рече. — Браво, Уилем.

Той знаеше какво се опитва да му каже Ричард: същото, което той се бе опитал да каже на Ричард, когато преди години бе споделил, че Джуд има нужда от жилище, където да се чувства в безопасност — тогава всъщност бе помолил Ричард да наглежда Джуд.

После казаха на Малкълм и на Джей Би поотделно. Първо на Малкълм, от когото очакваха или да бъде потресен, или да се зарадва — оказа се второто.

— Много се радвам за вас, момчета — възкликна, грейнал. — Страхотно. Харесва ми да сте заедно.

Попита ги как и кога е станало, попита заядливо и какво толкова са открили един за друг, което не са знаели дотогава. (Двамата се бяха погледнали — де да можеше Малкълм да узнае! — и не казаха нищо, а Малкълм се усмихна, сякаш това доказваше наличието на несметни съкровища от мрачни тайни, които някой ден ще открие.) После той въздъхна.

— Но ми е тъжно за едно — рече, а те попитаха за какво. — За апартамента ти, Уилем — обясни Малкълм. — Толкова е красив. Сигурно му е самотно да стои такъв празен.

Те се сдържаха някак и не се засмяха, а той обясни на Малкълм, че всъщност го е дал под наем на един свой приятел, актьор от Испания, дошъл за снимки в Манхатън и решил да поостане някоя и друга година.

С Джей Би се оказа по-сложно, но те си го знаеха предварително: знаеха, че ще се почувства предаден и пренебрегнат, че ще ревнува и всички тези чувства ще се засилят от това, че наскоро, след близо четири години заедно, той се е разделил с Оливър. Заведоха го на вечеря, където имаше по-малка вероятност (макар и, както изтъкна Джуд, никакви гаранции) Джей Би да направи сцена, и Джуд — с когото Джей Би още внимаваше и на когото едва ли щеше да каже нещо неуместно — съобщи новината. Загледаха как Джей Би оставя вилицата и се хваща за главата.

— Лошо ми е — заяви и те изчакаха той да вдигне глава и да каже: — Но наистина се радвам много за вас, момчета. — После въздъхна. Поровичка малко с вилицата из буратата. — В смисъл вкиснах се, че не сте ми казали по-рано, но се радвам. — Донесоха им предястията и Джей Би заби вилицата в костура. — Наистина съм страшно вкиснат. Но. Се. Радвам.

Когато им донесоха десерта, беше ясно, че Джей Би — който гребеше трескаво от суфлето с гуава — е много развълнуван, и двамата се ритнаха под масата — бяха на ръба на истеричния смях, но и се притесняваха да не би Джей Би да избухне направо тук, в ресторанта.

След вечерята постояха навън, Уилем и Джей Би изпушиха по цигара и тримата обсъдиха предстоящата изложба на Джей Би, петата поред, студентите му в Йейлския университет, където той преподаваше от няколко години: крехко примирие, нарушено от едно момиче, което се приближи към него („Мога ли да се снимам с вас?“) — Джей Би издаде звук, нещо средно между стенание и сумтене. По-късно, вече на Грийн стрийт, двамата с Джуд щяха да се посмеят от сърце: на стъписването на Джей Би, на опитите му да бъде мил, които явно му струваха много, на непоклатимия му егоцентризъм.

— Клетият Джей Би — каза Джуд. — Мислех си, че главата му ще се пръсне на парчета. — Той въздъхна. — Но му влизам в положението. Винаги е бил влюбен в теб, Уилем.

— Но не по този начин — рече той.

Джуд го погледна.

— Я да видим сега кой не се вижда отстрани? — попита той, защото Уилем все това му повтаряше: че Джуд възприема себе си, вижда се в някаква особена светлина, заблуждава се.

Той също въздъхна.

— Не е зле да му се обадя — каза.

— Днес вечерта не го закачай — спря го Джуд. — Той ще те потърси, когато е готов.

Така и стана. Онази неделя Джей Би беше дошъл на Грийн стрийт, Джуд му беше отворил, а после се бе извинил, че имал работа, и се бе затворил в кабинета, така че Уилем и Джей Би да останат сами. Следващите два часа Уилем беше седял и бе слушал Джей Би, който го бе обсипал с цял водопад объркани обвинения и въпроси и който току повтаряше като припев:

— Но наистина се радвам много за вас.

Джей Би беше ядосан: че Уилем не му е казал по-рано, че дори не се е посъветвал с него, че са споделили първо с Малкълм и Ричард — с Ричард, моля ви се! Джей Би се сърдеше: Уилем е могъл да му каже истината, открай време е харесвал Джуд повече, нали? Толкова ли не е могъл да си го признае? И винаги ли е бил влюбен в него? Нима годините, когато е чукал жени, са били чудовищна лъжа, която Уилем си е измислил, за да отклони вниманието им? Джей Би ревнуваше: разбирал, че Уилем е привлечен към Джуд наистина, и знаел, че е нелогично и може би донякъде егоистично, но нямало да бъде откровен, ако не кажел на Уилем, че дълбоко в себе си е обиден, задето Уилем е избрал Джуд, а не него.

— Джей Би — повтаряше той отново и отново. — Стана от само себе си. Не ти казах, защото ми трябваше време самият аз да го проумея. Колкото до това дали съм бил привлечен от теб, какво да ти кажа? Не съм. Ти също не си привлечен от мен. Правихме го веднъж, не помниш ли? И ти каза, че съм ти убил цялото желание, не помниш ли?

Но Джей Би изобщо не обърна внимание на доводите му.

— Пак не разбирам защо сте казали първо на Малкълм и на Ричард — заяви нацупен и Уилем нямаше какво да му отговори. — При всички положения — допълни след кратко мълчание Джей Би — наистина се радвам за вас двамата. Да.

Той въздъхна.

— Благодаря ти, Джей Би — рече. — Това значи много.

Двамата отново замълчаха.

— Джей Би — подхвана Джуд, след като излезе от кабинета, беше изненадан, че Джей Би още е там. — Защо не останеш за вечеря?

— Какво ще ядете?

— Треска. И ще опека картофи, както ги обичаш.

— Може — отвърна намусен Джей Би и Уилем се усмихна над главата му на Джуд.

Дойде с него в кухнята и се зае да прави салата, а Джей Би отиде вяло на масата в трапезарията и разлисти роман, който Джуд беше оставил там.

— Чел съм го — провикна се. — Искаш ли да разбереш какво става в края?

— Не, Джей Би — отговори Джуд. — Стигнал съм само до средата.

— Онзи, свещеникът, все пак умира.

— Джей Би!

След това настроението на Джей Би май се пооправи. Дори финалните му подмятания звучаха някак вяло, сякаш той ги изричаше по задължение, а не от истински дълбоки чувства.

— Обзалагам се, че след десет години ще сте като две лесбийки. Ще стигнете до котки — гласеше едно от подмятанията му, а друго: — Докато ви гледах в кухнята, все едно гледах онази картина на Джон Кърин^[3], но по-двусмислена от расова гледна точка. Знаете ли за коя ви говоря? Проверете.

— Смятате ли да съобщите на всички, или ще се криете? — попита Джей Би по време на вечерята.

— Няма да пускам съобщение в печата, ако имаш предвид това — отговори Уилем. — Но няма и да крия.

— Според мен е погрешно — добави припряно Джуд.

Уилем не си направи труда да отвърне, вече месец спореха за това.

След вечерята двамата с Джей Би се отпуснаха на канапето и пийнаха чай, а Джуд подреди съдовете в миялната машина. Сега вече Джей Би изглеждаше почти укротен и той си спомни, че повечето вечери с Джей Би — дори още от Лиспенард стрийт, следват такава траектория: той започваше вечерта като на тръни, ехидничеше, а я приключваше успокоен и разнежен.

— Как е сексът? — попита Джей Би.

— Страхотен — отвърна той на мига.

Джей Би погледна мрачно.

— Мамка му — тросна се.

Но това, разбира се, беше лъжа. Той нямаше представа дали сексът е страхотен, защото те изобщо не правеха секс. Предишния петък Анди се бе отбил и те му казаха, при което Анди се изправи и много сериозен, ги прегърна и двамата, сякаш беше баща на Джуд и му бяха съобщили, че току-що са се сгодили. Уилем го беше изпратил до вратата и докато чакаха асансьора, Анди попита тихо:

— Как върви?

Известно време той мълча.

— Добре — каза накрая и Анди го стисна за рамото така, сякаш разчел всичко недоизказано от него. — Знам, Уилем, не е лесно — каза. — Но явно се справяш — никога не съм го виждал толкова спокоен и щастлив, нито веднъж.

Той погледна така, сякаш искаше да каже още нещо, но какво можеше да каже? Не можеше да подкани: звънни ми, ако искаш да поговорим за него, или: кажи ми, ако мога да помогна с нещо, затова си тръгна, като изкозирува на Уилем, докато асансьорът се скриваше от поглед.

Вечерта, след като Джей Би си тръгна, той се замисли за разговора, който двамата с Анди бяха провели онзи път в кафенето, и как не е повярвал докрай на Анди, когато той го е предупредил колко трудно ще бъде. Сега, като се връщаше назад, бе доволен: ако бе повярвал, щеше да се уплаши, да се стресне и изобщо да не опита.

Обърна се и погледна Джуд, който спеше. Това бе една от вечерите, когато си беше махнал дрехите и лежеше по гръб, с ръка под главата, и както често правеше, Уилем плъзна пръсти откъм вътрешната й страна, по белезите, с която тя приличаше на тъжен пейзаж, място с планини и долини, изпепелени от огън. Понякога, стига да беше сигурен, че Джуд спи дълбоко, той включваше лампата отстрани на леглото и изучаваше внимателно тялото му, защото Джуд не даваше да го гледа на дневна светлина. Махаше завивката, прокарваше длани по ръцете, краката и гърба му, усещаше как от груба кожата става лъскава, изумяваше се как може да се преобразява плътта, с колко много начини разполага тялото, за да се изцели, каквито и опити да са били правени за унищожението му. Веднъж се беше снимал във филм на Хаваите, на Големия остров и в почивния ден бе отишъл заедно с другите от екипа на поход из платото застинала лава, където бе видял как от скала, пореста и суха като стара кост, земята се преобразява в лъскав черен пейзаж с лава, застинала на пищни усукани кръгове — точно като глазура. Кожата на Джуд бе точно толкова многообразна и изумителна, на места изобщо не приличаше на кожа, както я чувстваше и разбираше той, по-скоро наподобяваше нещо футуристично, отвъдно, първообраз на това как плътта би могла да изглежда след десет хилядолетия.

— Отвратен си — бе проронил тихо Джуд втория път, когато си бе свалил дрехите, и той беше поклатил глава.

Наистина не беше отвратен: Джуд открай време беше много потаен, все си криеше тялото и когато той го видя, това му подейства като развръзка: тяло като тяло, в него нямаше нищо чак толкова драматично, както той си беше представял. Но му беше трудно да гледа белезите не защото бяха естетически обидни, а защото свидетелстваха за нещо, което Джуд е понесъл, което са му нанесли. Затова ръцете на Джуд бяха онази част от тялото му, заради която той изпитваше най-голямо възмущение. Нощем, докато Джуд спеше, той ги хващаше и броеше раните от ножче, опитваше се да си представи в какво състояние трябва да бъдеш, за да си причиниш по своя воля такава болка, за да се опитваш целенасочено да подкопаеш собственото си съществуване. Понякога имаше незараснали рани — той разбираше винаги когато Джуд се самонараняваше, защото тогава Джуд си лягаше с ризата, и щом заспеше, той вдигаше ръкавите и търсеше опипом превръзките — недоумяваше кога Джуд ги е сложил и защо той не е забелязал. Когато след опита за самоубийство дойде да живее при Джуд, Харолд му беше казал къде Джуд крие плика с бръснарските ножчета и той — също като Харолд — започна да ги изхвърля. После обаче те изчезнаха сякаш вдън земя и той не можеше и не можеше да се досети къде ги държи Джуд.

Друг път го обземаше не любопитство, а страх: Джуд бе наранен много повече, отколкото той бе предполагал. „Как така не съм разбрал? — питаше се. — Как така не съм видял?“

Стоеше и въпросът за секса. Знаеше, Анди го беше предупредил, но страхът и омерзението на Джуд към секса го притесняваха и понякога го плашеха. Една вечер в края на ноември — бяха заедно от половин година — той посегна към бельото на Джуд и Джуд издаде странен звук, сякаш се дави, какъвто животно издава, щом попадне между зъбите на друг звяр, и се дръпна толкова силно, че си удари главата в нощното шкафче.

— Извинявай — започнаха те да повтарят един на друг.

— Извинявай.

Тогава за пръв път Уилем се поуплаши. Открай време смяташе, че Джуд е срамежлив, болезнено срамежлив, но че накрая ще се поотърси от тази свенливост, ще се отпусне и ще прави секс. В онзи миг обаче осъзна, че това не е нежелание, а ужас от секса: че Джуд вероятно няма да се отпусне никога, че ако и когато правят секс, то ще е, защото Джуд е решил, че така трябва, или Уилем е решил, че трябва да го накара. И двете не го задоволяваха. Хората винаги му се отдаваха сами: никога не му се беше налагало да чака, никога не му се беше налагало да се опитва да убеди някого, че не е опасен, че няма да го нарани. „Какво да правя?“ — питаше се. Не беше достатъчно умен, за да се досети сам, а нямаше кого да попита. Освен това нямаше как да не признае, че от седмица на седмица желанието му се засилва и е все по-трудно да го потиска, че се засилва и решимостта му. Отдавна не бе желал плътски някого толкова силно и от това, че обичаше този човек, му ставаше още по-непоносимо, звучеше му още по-нелепо.

Онази нощ Джуд спеше, а той го гледаше. „Може би сгреших“ — мислеше си.

На глас каза:

— Не знаех, че ще бъде толкова сложно.

Джуд дишаше до него, без изобщо да подозира за предателството му.

После дойде една сутрин, когато му бе напомнено защо изобщо е решил да поддържа такава връзка, ако оставим настрана наивността и самонадеяността му. Беше рано, но въпреки това той се беше събудил и гледаше през открехнатата врата на гардеробната как Джуд се облича. Това беше нещо ново и Уилем знаеше колко му е трудно. Виждаше какви усилия хвърля Джуд, виждаше как Джуд трябва да опитва отново и отново да прави неща, каквито той и всички, които познаваше, приемаха за даденост — да се облича пред някого, да се съблича пред някого, — виждаше с каква решимост е изпълнен, виждаше колко е смел. И това му напомни, че и той трябва да продължи с опитите. И двамата бяха объркани, и двамата хвърляха огромни усилия, и двамата се съмняваха в себе си, бележеха напредък и се връщаха назад. Но и двамата продължаваха с опитите, защото се доверяваха един на друг и защото този друг беше единственият човек, заслужил такива несгоди, такива трудности, такава неувереност и беззащитност.

Когато той отвори отново очи, Джуд седеше в края на леглото и му се усмихваше, а той се преизпълни с обич към него: колко красив беше, колко му беше скъп, колко лесно беше да го обичаш.

— Недей да излизаш — примоли се той.

— Няма как, трябва — отвърна Джуд.

— Пет минути — каза той.

— Пет — повтори Джуд и се пъхна под завивките, а Уилем го прегърна, като внимаваше да не му мачка костюма, и затвори очи.

Обичаше и това: обичаше да знае в такива мигове, че прави Джуд щастлив, обичаше да си мисли, че Джуд иска обич и той е човекът, на когото е разрешено да я дава. Самонадеяност ли беше това? Гордост? Самодоволство? Според него не, пък и му беше все едно. Онази нощ каза на Джуд, че според него не е зле да съобщят на Харолд и Джулия, че са заедно, когато отидат през седмицата у тях за Деня на благодарността.

— Сигурен ли си, Уилем? — беше попитал Джуд, изглеждаше притеснен и той знаеше, че Джуд всъщност го пита дали е сигурен за самата връзка: винаги държеше вратата отворена, та той да знае, че може да си тръгне. — Помисли хубаво, особено преди да им съобщим.

Не се налагаше да го казва, но и тук Уилем беше наясно какви ще бъдат последиците, ако кажат на Харолд и Джулия, а после той се отметне: ще му простят, но никога вече няма да бъде същото. Винаги, винаги ще предпочетат Джуд пред него. Знаеше го: така и трябваше да бъде.

— Сигурен съм — потвърди той, затова и им съобщиха.

Мислеше си за този разговор, докато сипваше на Кит вода и носеше на масата чинията със сандвичите.

— Какво е това? — попита Кит и погледна подозрително сандвичите.

— Препечен селски хляб с чедър от Върмонт и смокини — обясни той. — А също салата от цикория с круши и шунка.

Кит въздъхна.

— Знаеш, че гледам да не ям хляб, Уилем — каза му, макар че той не знаеше. Кит отхапа от сандвича. — Бива го — рече от немай-къде. — И така — допълни, след като остави сандвича, — казвай сега.

Той му каза й допълни, че макар и да не смята да разтръбява за връзката, няма и намерение да се крие, и Кит простена.

— Мамка му — каза. — Мамка му. Мислех си, че сигурно е това. И аз не знам защо. Мамка му, Уилем. — Той допря чело до масата. — Трябва ми малко време — рече Кит на масата. — Каза ли на Емил?

— Да — потвърди той.

Емил беше мениджърът на Уилем. Кит и Емил работеха най-добре, когато се обединяха срещу Уилем. Ако бяха на едно мнение, се харесваха. Ако не бяха, не се харесваха.

— И той какво каза?

— Каза: „Боже, Уилем, толкова се радвам, че най-после си с човек, когото обичаш истински и с когото ти е добре, как да не се радвам, твой приятел съм, отдавна те подкрепям“.

(Емил всъщност каза: „Господи, Уилем. Сигурен ли си? Говори ли вече с Кит? Той какво каза?“.)

Кит вдигна глава и го изгледа (нямаше кой знае какво чувство за хумор).

— Уилем, наистина се радвам за теб — подхвана. — Държа на теб. Но мислил ли си какво ще стане с кариерата ти? Мислил ли си какви роли ще ти дават оттук нататък? Нямаш представа какво е да си гей актьор в тази индустрия.

— Не се смятам за гей — започна той и Кит завъртя очи.

— Не бъди толкова лековерен, Уилем — рече му. — Щом си докоснал веднъж член, значи си гей.

— Казано изтънчено и възпитано, както винаги.

— Както и да съм го казал, Уилем, няма как да си галантен за тези неща.

— Не съм, Кит — натърти той. — Но бездруго не ми дават главните мъжки роли.

— Само това повтаряш! Но не е така, и да ти харесва, и да не ти харесва. Държиш се така, сякаш кариерата ти ще следва същата траектория, както досега — толкова ли не помниш какво стана с Карл?

Карл беше клиент на един колега на Кит и една от най-прочутите кинозвезди от предишното десетилетие. После се видя принуден да огласи, че е гей, и кариерата му приключи. По ирония на съдбата именно залезът на Карл, внезапната му непопулярност дадоха тласък за възхода в кариерата на Уилем — най-малкото две от ролите, които му възложиха, преди щяха да отидат автоматично при Карл.

— Виж какво: далеч по-талантлив си от Карл, ставаш за много по-разнообразни роли. И сега обстановката е друга, не е както по времето, когато Карл съобщи — най-малкото в нашата държава. Но ще ти направя лоша услуга, ако не ти кажа да се подготвиш за известно охлаждане. Дотук си успял да не го разгласяваш: толкова ли не можеш да го правиш и занапред?

Той не отговори, само се пресегна за още един сандвич и Кит се взря в него.

— Какво мисли Джуд?

— Мисли, че накрая ще изпълнявам скечове по музика на Кандър и Еб^[4] на круизи до Аляска — призна той.

Кит прихна.

— Очаква те, Уилем, нещо средно между това, което мисли Джуд, и онова, което мислиш ти — каза той. — След всичко, което постигнахме заедно — допълни покрусен.

Той също въздъхна. Първия път, когато преди петнайсет години Джуд се запозна с Кит, после той се обърна към Уилем и отбележи с усмивка:

— Той е твоят Анди.

И с годините той бе осъзнал колко вярно е това. Колкото и зловещо да звучеше, Кит и Анди не само се познаваха — бяха съученици и в първи курс в университета бяха живели в едно общежитие, — но и двамата обичаха да се представят като хората, създали в известна степен Уилем и Джуд. Те бяха техни защитници и пазители, но паднеше ли им случай, се опитваха и да предопределят формата и хода на живота им.

— Очаквах да ме подкрепиш малко повече, Кит — заяви той тъжно.

— Защо? Защото съм гей ли? Едно е да си агент гей и съвсем друго — гей актьор със слава като твоята, Уилем — отвърна Кит. Той изсумтя: — Е, поне един човек ще се зарадва много. Ноел — режисьорът на „Дуети“ — ще бъде на седмото небе от щастие. Страхотна реклама за скромното му филмче. Дано ти харесва да се снимаш в гей филми, Уилем, защото нищо чудно накрая да се снимаш именно в тях до края на живота си.

— Всъщност не мисля, че „Дуети“ е гей филм — възрази той, а после, още преди Кит да е завъртял очи и да се е впуснал да му чете поредното нравоучение: — И какво толкова, ако накрая се снимам в такива филми. — Той повтори на Кит, каквото беше казал и на Джуд: — Никога няма да остана без работа, не се притеснявай.

— Но какво ще стане, ако престанат да те канят за роли в киното? — беше попитал Джуд.

— Тогава ще играя в театъра. Или ще работя в Европа: винаги ми се е искало да работя повече в Швеция. Джуд, обещавам ти, никога, никога няма да остана без работа.

Известно време Джуд мълча. Лежаха в леглото, беше късно.

— Уилем, наистина нямам нищо против — нищичко, — ако решиш да го пазиш в тайна — промълви Джуд.

— Но аз не искам — отговори той.

И наистина не искаше. Нямаше сили за такова нещо, усета да планира, издръжливостта. Познаваше двама актьори — по-възрастни, участващи в много по-комерсиални филми, — които всъщност бяха гейове, а бяха женени за жени, и той виждаше колко повърхностен, колко измислен е животът им. Не искаше такъв живот: не искаше да слиза от снимачната площадка и пак да има усещането, че играе роля. Когато си беше вкъщи, искаше да чувства, че наистина си е вкъщи.

— Опасявам се, че ще се настроиш срещу мен — призна тихо Джуд.

— Никога няма да се настроя срещу теб — обеща му той.

Сега слуша още един час мрачните прокоби на Кит, а после, когато накрая се изясни, че Уилем няма да промени мнението си, Кит явно промени своето.

— Всичко ще бъде наред, Уилем — отсече Кит решително, като че ли не той, а Уилем се е притеснявал през цялото време, — ако е по силите на някого, то това си ти. Ще поработим. Всичко ще бъде наред. — Кит понаклони глава и го загледа. — Ще се ожените ли?

— Господи, Кит — възкликна той, — само се чудиш как да ни разделиш.

— Няма такова нещо, Уилем. Не се опитвам. Просто ми се иска да си държиш устата затворена, нищо повече. — Той въздъхна още веднъж, но този път примирено. — Дано Джуд оценява жертвата, която правиш заради него.

— Не е никаква жертва — възропта той, а Кит се взря в него.

— Сега не е — възрази, — но може и да бъде.

Онази вечер Джуд се прибра рано.

— Как мина? — попита той Уилем, без да сваля очи от него.

— Добре — отсече твърдо Уилем. — Мина добре.

— Уилем… — подхвана Джуд, но той го прекъсна.

— Джуд — каза, — няма връщане назад. Всичко ще бъде наред, кълна ти се.

От офиса на Кит успяха в продължение на половин месец да не разгласяват историята и когато се появи първата вестникарска статия, двамата с Джуд бяха в самолета — отиваха в Хонконг, за да се видят с Чарли Ма, съквартиранта на Джуд от Херефорд стрийт, а оттам във Виетнам, Камбоджа и Лаос. По време на отпуска се опитваше да не проверява есемесите, но на Кит му се бяха обадили от списание „Ню Йорк“ и той знаеше, че ще се появи материал. Беше в Ханой, когато статията беше публикувана: Кит му я изпрати без коментар и той я прехвърли набързо, докато Джуд беше в банята. „Рагнаршон е на почивка и не го открихме за коментар, но представителят му потвърди, че има връзка с Джуд Сейнт Франсис, много уважаван утвърден юрист в престижната кантора «Роузън Причард и Клайн» и близък негов приятел от едно време, когато като първокурсници са живели в едно студентско общежитие — прочете той и нататък, съвсем като в некролог: — Дотук Рагнаршон е най-известният актьор, по своя воля признал, че има гей връзка“, после се изброяваха филмите му и бяха поместени изказвания на различни агенти и рекламаджии, които го поздравяваха за смелостта и почти едновременно с това предсказваха почти сигурния залез в кариерата му, както и думите на актьори и режисьори, негови познати, които вещаеха, че откровението му няма да промени нищо, в заключение имаше и цитат от неназован шеф на киностудия, който заявяваше, че бездруго той никога не е блестял в главни роли в любовни филми, така че това надали ще му се отрази. В края на материала имаше лик към снимка, на която двамата с Джуд бяха на откриването на изложбата на Ричард в „Уитни“ през септември.

Когато Джуд се върна при него, той му подаде телефона и го загледа как чете статията.

— Ох, Уилем — възкликна, а малко по-късно добави стъписан: — Има го и моето име.

Тогава за пръв път му хрумна, че Джуд може би е искал да го запазят в тайна, за да не се нарушава личното пространство не само на Уилем, но и неговото.

— Не мислиш ли, че не е зле първо да попиташ Джуд дали мога да потвърдя, че става дума за него? — беше му рекъл Кит, когато решаваха какво да каже от името на Уилем пред репортера.

— Не, няма нужда — беше отговорил той. — Той няма да има нищо против.

Известно време Кит мълча.

— Може и да има, Уилем.

Но той наистина смяташе, че Джуд няма да възразява. Сега обаче се запита дали не е постъпил самонадеяно. „Ама че работа — възкликна наум, — само защото ти не възразяваш, мислиш, че и той няма да има нищо против!“

— Съжалявам, Уилем — промълви Джуд и макар той да знаеше, че трябва да го успокои, защото Джуд вероятно се чувстваше гузен, и също да му се извини, не му беше до това, най-малкото тогава.

— Отивам да потичам — оповести: не гледаше Джуд, но усети, че той му кима.

Беше много рано, навън в града още беше спокойно и прохладно, въздухът беше мръснобял, по улиците само тук-там се плъзгаха коли. Хотелът беше на хвърлей от старата френска опера и той я обиколи, после се върна при хотела и се насочи към квартала в колониален стил, покрай продавачи, приклекнали до големи плоски бамбукови кошове със ситни зелени лимони и купчини подправки и билки, които дъхтяха на лимон, на рози и черен пипер. Когато улиците станаха прави като конец, той забави ход и зави по пресечка с множество наредени един до друг импровизирани ресторантчета с щандове и жени на тях, застанали зад казан супа или олио, и пет-шест пластмасови стола, където клиентите сядаха, за да хапнат набързо, и после се насочваха припряно към началото на улицата, където се мятаха на велосипедите и отпрашваха нанякъде. Той поспря в дъното на пресечката, за да пусне един велосипедист с прихваната отзад на седалката кошница, натоварена с дълги като копия франзели с мирис на горещо кипнало прясно мляко, изпълнил ноздрите му, после тръгна по друга уличка, и тя с продавачи, приклекнали над още и още купчини подправки и черни камари мангостини, над метални тави със сребристорозова риба, толкова прясна, че той я чуваше как отваря уста, виждаше как върти отчаяно очи в очните ябълки. Над него на цели гроздове като фенери бяха накачени клетки, всяка с чуруликащо пърхащо птиче. Той носеше в себе си малко дребни пари и купи на Джуд една от връзките подправки, приличаше на розмарин, но миришеше приятно на сапун и макар той да не знаеше как се казва, си помисли, че Джуд сигурно знае.

Докато се връщаше бавно в хотела, си мислеше колко лековерен е бил: за кариерата си, за Джуд. Защо винаги си мислеше, че знае какво прави? Защо си мислеше, че може да прави каквото си иска и всичко ще изглежда така, както си е представял той? Какво беше това, липса на творчески подход, самонадеяност или (както предполагаше) най-обикновена глупост? Хора, хора, на които се доверяваше и които уважаваше, го предупреждаваха постоянно — Ким за кариерата му, Анди за Джуд, Джуд за самия себе си, — а той не им обръщаше внимание. За пръв път се запита дали пък Кит не е прав, дали Джуд не е прав, дали наистина занапред няма да получава никаква работа или най-малко работата, която харесваше. Дали щеше да се настрои срещу Джуд? Съмняваше се, надяваше се да не се стига дотам. Но и през ум не му беше минавало, че ще се наложи да проверява наистина.

Ала още по-голям бе страхът, за който той рядко си позволяваше да се замисли: ами ако нещата, които караше Джуд да прави, в крайна сметка не бяха добри за него? Завчера се бяха къпали за пръв път заедно под душа и след това Джуд бе толкова мълчалив, толкова погълнат от мрачните си настроения, очите му бяха толкова изцъклени и празни, че Уилем се изплаши за миг. Джуд не искаше да го правят, но Уилем го бе убедил и под душа Джуд бе скован и свъсен и от стиснатата му уста Уилем разбра, че всичко това му струва усилия, че той чака то да приключи час по-скоро. Но Уилем не го беше пуснал, беше го накарал да стои под душа. Беше се държал (неволно, но какво от това!) като Калеб — беше принудил Джуд да прави нещо против волята си и Джуд го бе направил, защото Уилем му беше казал.

— За теб ще бъде добре — беше му обяснил и при спомена за тези думи — в които тогава обаче вярваше — усети как още малко, и ще му се повдигне.

Никой не му се беше доверявал толкова безусловно, както Джуд. А той нямаше представа какво прави.

„Уилем няма нищо общо с медицината — спомни си той какво е казал Анди. — Той е актьор.“

И макар навремето двамата с Джуд да се бяха засмели, той не беше сигурен, че Анди не е прав. Кой беше той, че да се опитва да направлява душевното здраве на Джуд? „Не ми се доверявай толкова“ идеше му да каже на Джуд. Но как да го направи? Нали тъкмо това бе искал от Джуд, от връзката им? Да бъде нужен на някого до степен той да не си представя живота без него. Сега го беше получил и това го хвърляше в ужас. Беше поискал отговорността, без да си дава докрай сметка какви вреди може да нанесе. Щеше ли да се справи? Спомни си какъв ужас изпитва Джуд от секса и осъзна, че зад този ужас се крие друг, за който той винаги бе предполагал, но така и не бе попитал: накъсо, какво да прави? Искаше му се някой да му каже със сигурност дали се справя добре, искаше му се някой да го направлява в тази връзка така, както Кит го направляваше в кариерата, да му казва кога да поема риск и кога да преминава в отстъпление, кога да изпълнява ролята на Уилем Героя и кога да бъде Рагнаршон Грозния.

„Ох, какво правя?“ — повтаряше си като мантра, докато стъпките му кънтяха по пътя и той минаваше покрай мъже, жени и деца, които се готвеха за деня, покрай сгради, тесни като килери, покрай магазинчета, където се продаваха твърди като тухла възглавници от плетена слама, покрай едно хлапе, което бе закрепило върху гърдите си царствен на вид гущер. „Какво правя, какво правя?“

Когато след час се върна в хотела, небето бе станало от бяло нежно светлосиньо с ментов оттенък. В туристическата агенция им бяха запазили, както винаги, апартамент с две легла (беше забравил да каже на асистента си да поправи това) и Джуд лежеше на леглото, където предишната нощ бяха спали и двамата, вече се беше облякъл и четеше, а когато Уилем влезе, стана, приближи се и го прегърна.

— Целият съм в пот — изпелтечи той, но Джуд не го пусна.

— Нищо — отвърна Джуд. Отстъпи назад и както го държеше за ръцете, го погледна. — Всичко ще бъде наред, Уилем — отсече със същия твърд повелителен глас, с който Уилем го бе чувал да разговаря понякога по телефона с клиенти. — Наистина. Винаги ще се грижа за теб, знаеш го, нали?

Той се усмихна.

— Знам — потвърди и онова, което го успокои, бе не толкова самото уверение, колкото това, че Джуд изглежда тъй самоуверен, сигурен, че и той има какво да предложи.

Това напомни на Уилем, че в края на краищата връзката им беше не спасителна операция, а продължение на приятелството им, в което той бе спасявал Джуд и точно толкова често Джуд бе спасявал него. Бе помагал на Джуд, ако го заболеше или му задаваха прекалено много въпроси, Джуд винаги беше до него, за да го изслуша, ако той се притесняваше за работата си, за да го извади от унинието, ако не са му дали някоя роля, за да му плати (колкото и да е унизително, за три последователни месеца) заемите в колежа, когато не бе успял да се хване на работа и не разполагаше с достатъчно пари. И въпреки това през последните седем месеца той някак си беше решил, че ще излекува Джуд, докато всъщност той не се нуждаеше от никакво лечение. Джуд винаги го беше приемал такъв, какъвто е, той също трябваше да опита да подхожда така към него.

— Поръчах закуска — каза Джуд. — Помислих си, че сигурно ти се иска да се усамотиш. Искаш ли да си вземеш душ?

— Благодаря — отговори той, — но нека първо хапнем. — Пое си въздух. Усети как тревогата му се притъпява, усети как отново се връща към истинското си аз. — Но ще попееш ли с мен?

От два месеца всяка сутрин пееха заедно, за да се подготви той за филма „Дуети“. В него героят му и неговата жена всяка година правеха коледно тържество и заедно с актрисата, която щеше да играе жена му, щяха сами да пеят. Режисьорът му беше изпратил списък с песните, по които да работи, и Джуд ги разучаваше заедно с него: Джуд отговаряше за мелодията, а той — за хармонията.

— Разбира се — отвърна Джуд. — Пак същата, както обикновено ли?

От една седмица разучаваха „Adeste Fideles“^[5], която той трябваше да изпълни акапелно, и от една седмица се препъваше все на едно и също място, на „Venite adoremus“. Всеки път, щом чуеше фалшивата нота, се въсеше, а Джуд само клатеше глава, продължаваше нататък и той пееше след него чак до края.

— Мислиш прекалено много — повтаряше му Джуд. — Отделяш прекалено голямо внимание на това да не пееш фалшиво, просто не мисли, Уилем, и ще се получи.

Онази сутрин обаче беше сигурен, че този път ще стане. Даде на Джуд връзката подправки, която още държеше, и Джуд му благодари, после стисна между пръстите си лилавите цветчета, за да усети миризмата.

— Според мен е разновидност на джоджена — каза той и доближи пръстите си до Уилем — да почувства аромата.

— Хубаво мирише — отбеляза той и двамата се усмихнаха.

И така, Джуд започна да пее, той го последва и този път изкара без фалшиви звуци песента до края. Веднага след това, направо след последната нота Джуд подхвана следващата песен в списъка — „Младенец се роди“, сетне третата — „Добрият крал Венцеслас“, и всеки път Уилем му припяваше. Гласът му не беше плътен като на Джуд, но в онези мигове той чуваше, че звучи добре, дори повече от добре: при всички положения звучеше по-добре заедно с гласа на Джуд, затова той затвори очи и се остави на насладата.

Още пееха, когато на вратата се позвъни — носеха им закуската, но както той стоеше, Джуд го хвана за китката и двамата останаха така, Джуд седнал, той — прав, докато не изпяха и последните думи в песента, и чак след като приключиха, той отиде да отвори. Помещението наоколо ухаеше на незнайната подправка, която беше намерил, зелена, свежа и някак позната, като нещо, за което не е и подозирал, че ще му хареса, докато то не се е появило внезапно и неочаквано в живота му.