Ханя Янагихара
Малък живот (16)

1

Един от първите филми, в които Уилем бе участвал в главната роля, вече като звезда, се казваше „Живот след смъртта“. Филмът връщаше зрителите към осъвременената история на Орфей и Евридика, разказана от гледната точка ту на единия, ту на другия и заснета от двама различни, много известни режисьори. Уилем изпълняваше ролята на О., млад музикант от Стокхолм — приятелката му е починала току-що и на него започва да му се струва, че когато свири някои мелодии, тя се появява до него. Ролята на Е., починалата приятелка на О., се изпълняваше от една италианска актриса — Фауста.

„Закачката“ във филма бе, че докато на земята О. не можеше да се отърси от вцепенението, оплакваше своята любима и скърбеше за нея, Е. се забавляваше страхотно в ада, където най-после можеше да не спазва благоприличие: можеше да спре да се грижи за майка си, голяма скандалджийка, и за изтерзания си баща, да не слуша повече хленча на своите изпаднали в нужда клиенти, на които се опитваше да помогне, но които не й благодаряха никога, да не търпи безкрайните дрънканици на самовлюбените си приятели, да не се опитва да ободри приятеля си, душа човек, който обаче постоянно ходеше свъсен като буреносен облак. Вместо това се намираше в подземния свят, място, където имаше храна на корем и дърветата постоянно бяха натежали от плод, където можеше да казва какво мисли за другите, без да си носи последствията, място, където бе привлякла вниманието не на друг, а на самия Хадес, изпълняван от едър мускулест актьор, италианец на име Рафаел.

Мнението на критиците за „Живот след смъртта“ се бе разделило на две. Някои харесваха филма: харесваха го, задето в него се казва толкова много за коренно различния подход на две култури към самия живот (частта за О. бе заснета от прочут шведски режисьор в мрачни оттенъци на сивото и синьото, историята на Е. пък бе разказана от италиански режисьор, известен с естетическото си разточителство), за това, че същевременно в него проблясваше изтънчена самоирония, за смяната на тоналността, за утехата, която филмът най-неочаквано и ненатрапчиво носеше на живите.

Други пък го посрещнаха на нож: смятаха го за непремерен и като тембър, и като палитра, отхвърляха двусмислената му сатира, музикалните изпълнения, в които Е. участваше, докато е в ада, точно когато клетият О. се утешава горе на земята с тъжните си композиции, от които ти се смразява кръвта.

Но колкото и разгорещени да бяха споровете за филма (в Щатите не го беше гледал, кажи-речи, никой, затова пък всички имаха мнение), всички бяха единодушни поне за едно: изпълнителите на двете главни роли Уилем Рагнаршон и Фауста Сан Филипо играеха невероятно и ги чака бляскава кариера.

През годините отношението към „Живот след смъртта“ бе преосмислено, преразгледано и променено и когато Уилем беше на четирийсет и пет, филмът официално бе признат за много добър, за най-добрия в творчеството на режисьорите, за олицетворение на ползотворното сътрудничество и дръзкото, безстрашно и в същото време закачливо кино, каквото напоследък вече не правеше почти никой. Уилем бе играл в толкова разнопосочни филми и пиеси, че той открай време проявяваше интерес кои от тях хората ще посочат за свои любими и после съобщаваше на Уилем какво е научил: така например мъжете сред по-младите съдружници и сътрудници в юридическата кантора харесваха шпионските филми. Жените пък предпочитаха „Дуети“. Сътрудниците на временен трудов договор — повечето актьори — харесваха „Отровената ябълка“. Джей Би харесваше „Непобедимите“. Ричард — „Звезди над свети Яков“. Харолд и Джулия — „Детективи от лагуната“ и „Вуйчо Ваньо“. А студентите от кинофакултетите — които се притесняваха най-малко да дойдат при Уилем на улицата или в някой ресторант — харесваха „Живот след смъртта“.

— Това са някои от най-добрите творби на Доницети — казваха наперено или: — Сигурно е било страхотно да работите с режисьор като Бергесон.

Уилем винаги се държеше мило.

— Съгласен съм — казваше, а студентът грейваше. — Наистина беше страхотно.

Тази година се навършват двайсет години от излизането на „Живот след смъртта“ по екраните и един ден през февруари той излиза навън и установява, че трийсет и три годишното лице на Уилем е било разлепено отстрани на сградите, отзад на навесите по автобусните спирки, по скелетата, подредено на дълги редици — като в картина на Уорхол. Събота е и макар да е смятал да се поразходи, той се обръща и се усамотява горе в апартамента, където пак ляга в леглото и лежи така със затворени очи, докато отново потъва в сън. В понеделник се качва отзад на автомобила, с който господин Ахмед ще го откара на Шесто авеню, и след като вижда първия огромен плакат, сложен на празната витрина в един магазин, затваря очи и ги държи така, докато не усеща, че колата спира, и не чува как господин Ахмед съобщава, че вече са в кантората.

По-късно същата седмица получава покана от Музея за съвременно изкуство: както личи, с прожекцията на „Живот след смъртта“ през юни ще започне седмицата, посветена на филмите на Симон Бергесон, а след нея ще се състои конференция, на която ще присъстват режисьорите, както и Фауста — надявали се да дойде и той, — и макар да знаели, че са го канели и друг път, — щели да се радват много, ако и той кажел няколко думи за Уилем и как се е чувствал по време на снимките. Това го кара да се замисли: наистина ли са го канили? Сигурно да. Той обаче не помни. Не помни почти нищо от последната половин година. Проверява кога е Седмицата: от трети до единайсети юни. Ще се постарае да направи така, че да не бъде по това време в града, няма как да бъде. Уилем е снимал още два филма с Бергесон, бяха приятели с режисьора. Той не иска да вижда още плакати с лицето на Уилем, не иска да чете отново името му във вестника. Не иска да му се налага да се вижда с Бергесон.

Онази вечер, преди да си легне, той отива първо в гардеробната, откъм страната на Уилем, която още не е опразнил. Тук са ризите на Уилем, закачени на закачалки, пуловерите му по рафтовете, обувките, подредени отдолу. Той взима нужната риза на виненочервени карета с жълта нишка, вплетена в тях, Уилем я е носил през пролетта вкъщи, и я облича през главата. Но вместо да пъхне ръце в ръкавите, ги завързва отпред, така, сякаш е в усмирителна риза, ако се съсредоточи обаче, той може да си внуши, че това всъщност са ръцете на Уилем, който го е прегърнал. Ляга на леглото. Този ритуал го притеснява, той се срамува, но прибягва до него, когато наистина има нужда, а днес вечерта има нужда.

Лежи буден. От време на време се навежда да подуши каквото е останало по ризата от Уилем, ала всеки път, щом облече ризата, миризмата е все по-слаба. Това е четвъртата риза на Уилем, която използва, и внимава много да съхрани миризмата. Първите три ризи, които е обличал почти всяка вечер в продължение на месеци, вече не миришат на Уилем, вече миришат на него. Понякога се опитва да се утеши, че самата му миризма е нещо, което му е дал Уилем, но това не го успокоява за дълго.

Още преди да станат двойка, Уилем все му носеше по нещичко от мястото, където се снима, и от снимачната площадка на „Одисея“ се прибра с две шишенца одеколон, изработен в прочута парфюмерийна във Флоренция.

— Сигурно ще ти се стори малко странно — бе подхванал Уилем. — Но един човек… — Той му се беше усмихнал, понеже знаеше, че Уилем говори за момиче. — Та един човек ми каза за това и то ми се стори интересно.

Уилем разказа как го е описал на парфюмера и той е създал специален одеколон като за него.

Той го беше подушил: миришеше на зелено, малко на черен пипер, на нещо болезнено неподправено.

— Индийски троскот — бе вметнал Уилем. — Опитай.

Той го послуша и си капна малко върху дланта — по онова време не позволяваше на Уилем да му вижда китките. Уилем го подуши.

— Харесва ми — рече му. — Подхожда ти.

После и двамата се засрамиха един от друг.

— Благодаря ти, Уилем — отвърна той. — Хубав е.

Уилем също си беше взел одеколон, изработен специално за него. Дъхтеше на сандалово дърво и не след дълго той започна да свързва Уилем със самото дърво, където и да усетеше уханието му, особено ако бе някъде надалеч, в командировка в Индия, в Япония, в Тайланд — тогава неизменно се сещаше за Уилем и не се чувстваше толкова сам. Годините отминаваха, а двамата продължиха да си поръчват от парфюмера във Флоренция тези парфюми и преди два месеца едно от първите неща, което направи, след като се посъвзе, бе да поиска да му изпратят големи количества от одеколона на Уилем. Когато пратката най-сетне се получи, изпита огромно облекчение и се развълнува много, после махна с разтреперани ръце опаковката и извади кутията. Вече имаше усещането, че Уилем му се изплъзва, вече осъзнаваше, че трябва да опита да го задържи при себе си. Но макар да пръсна по ризата на Уилем малко от одеколона, не беше същото. Дрехите на Уилем миришеха не само на одеколона: те миришеха на него. Онази вечер той си легна с тениска, просмукана до такава степен с миризмата на сандалово дърво, че чак му се стори прекалено сладникава — беше толкова силна, че бе премахнала всяка друга миризма, беше унищожила каквото бе останало от Уилем. Онази вечер той се разплака за пръв път от много време и на другия ден прибра тениската, сгъна я, сложи я в един кашон и я пъхна в ъгъла на гардеробната, за да не прехвърли миризмата си и по другите дрехи на Уилем.

Одеколонът, ритуалът с ризата: това са две части от скелето, колкото и неустойчиво и крехко да е то, което той се е научил да издига, за да продължи нататък, да живее и занапред живота си. Макар и често да му се струва, че не толкова живее, колкото съществува, че е движен през дните си, вместо самият той да се движи през тях. Но не се наказва прекалено строго — и да съществува, не е никак лесно.

Трябваше да минат месеци, докато разбере какво му помага. Известно време всяка вечер гледаше филмите на Уилем отново и отново, до премала, докато заспи на канапето, като превърташе на сцените, където Уилем говореше. Но диалогът, това, че Уилем се е вживял в ролята, го отдалечаваше, вместо да го приближава към него, и накрая той осъзна, че е за предпочитане просто да спира филма на сцена с лицето на Уилем, който се е вторачил в него, и да го гледа и гледа, докато очите му засмъдят. След един месец си даде сметка, че трябва да внимава и да не прекалява с тези филми, иначе те ще загубят силата си. Започна да ги гледа наред, от самото начало, от първия филм на Уилем — „Момичето със сребърните ръце“, като спираше някои кадри. В почивните дни ги гледаше с часове, от мига, в който небето навлизаше от нощта в деня, докато се мръкнеше и дълго след това. Тогава си даде сметка, че е опасно да ги гледа в хронологичен ред, защото с всеки филм се приближаваше все повече към смъртта на Уилем. Ето защо сега избираше филма за месеца напосоки и това се оказа по-безопасно.

Но най-голямата заблуда, която му помага най-много, е да се преструва, че Уилем просто е заминал, за да участва в поредния си филм. Снимките са много, продължителни и изтощителни, но все някога ще им дойде краят и тогава Уилем ще се прибере. Не бе лесно да си го внушава, защото не бе имало снимки, през които двамата с Уилем да не са разговаряли всеки ден по телефона, да не са си изпращали есемеси и писма по електронната поща (а понякога и трите). Пак добре, че е запазил толкова много от писмата на Уилем в електронната поща, и вечерно време ги четеше и се преструваше, че ги е получил току-що: дори когато му идеше да ги чете всичките поред, се въздържаше и внимаваше да чете само по едно. Знаеше обаче, че няма да може да се задоволява с това постоянно, че не трябва да прекалява. Затова сега чете по едно, само по едно на седмица. Може да чете писмата, които вече е преглеждал предишните седмици, но не и останалите. Това е друго правило.

То обаче не решаваше въпроса с мълчанието на Уилем: сутрин, докато плуваше, вечер, докато стоеше с блуждаещ поглед на печката и чакаше чайникът да изсвири, се питаше какви обстоятелства биха могли да попречат на Уилем да се свърже с него, докато е на снимки. Накрая успя да измисли сценарий. Уилем снима филм за екипаж руски космонавти от времето на Студената война и в този научнофантастичен филм наистина са в Космоса, защото филмът се снима със средства, отпуснати от руски индустриалец милиардер, който сигурно е луд. И така, Уилем кръжи ден и нощ на километри над него, иска да се прибере у дома и няма как да общува с него. Той беше притеснен и от този въображаем филм, от отчаянието си, филмът обаче му се струваше достатъчно правдоподобен, така че той успяваше да повярва в тази измислица задълго, понякога за няколко дни. (Пак добре, че обстоятелствата, условията, в които работеше Уилем, в много случаи наистина бяха неправдоподобни: самата киноиндустрия си беше невероятна и затова сега, когато се налагаше, на него му беше лесно да повярва в някои неща.)

„Как се казва филмът?“ — представи си той как Уилем го пита усмихнат. „Скъпи другарю“ — отговори му той, защото се случваше в писмата си в електронната поща те да се обръща един към друг именно така: „скъпи другарю“, „скъпи Джуд Харолдович“, „скъпи Уилем Рагнаршонович“, започнаха да го правят, докато Уилем снимаше първия филм от шпионската трилогия, където действието се развиваше в Москва от шейсетте години на двайсети век. Представяше си, че снимките на „Скъпи другарю“ ще приключат след една година, макар и да бе наясно, че ще се наложи да го промени: вече беше март, във въображението му Уилем трябваше да се прибере през ноември, а той знаеше, че тогава още няма да е готов да приключи с тази шарада. Знаеше, че ще се наложи да си измисля нови и нови снимки, забавяне. Знаеше, че ще се наложи да си представя как филмът има продължение и затова Уилем няма как да се прибере по-рано.

За да бъдат по-правдоподобни фантазиите му, всяка вечер той пишеше на електронната поща писма на Уилем, в които му разказваше какво се е случило през деня, точно както щеше да постъпва, ако Уилем още беше жив. И винаги завършваше по един и същ начин: „Надявам се снимките да вървят добре. Липсваш ми много. Джуд“.

Успя да се отърси от вцепенението едва миналия ноември, когато най-сетне осъзна, че отсъствието на Уилем е безвъзвратно. Едва тогава си даде сметка, че е в беда. Не помнеше почти нищо от предишните месеци, не помнеше почти нищо и от самия ден. Помнеше, че тъкмо беше направил салатата с макарони, вече късаше над купата листенцата босилек, после погледна часовника и се учуди защо се бавят. Но не се беше притеснил: Уилем обичаше да се прибира с колата по обиколни пътища, Малкълм пък обичаше да прави снимки, сигурно бяха спрели някъде и се бяха улисали.

Той звънна по телефона на Джей Би, изслуша го как се оплаква от Фредрик, наряза пъпеша за десерт. Когато вече наистина закъсняха, се обади на Уилем по телефона, но той само звънеше и звънеше. Тогава вече се подразни: къде ли се губеха.

После мина още време. Той започна да снове напред-назад. Опита да се свърже по телефона с Малкълм, със Софи: нищо. Пак звънна на Уилем. Свърза се повторно с Джей Би: не са ли се обаждали? Не ги ли е чувал? Но Джей Би не ги беше чувал.

— Не се притеснявай, Джуди — каза му той. — Сигурно са се отбили за сладолед. Или пък са избягали заедно.

— Ха! — отвърна той, но вече знаеше, че се е случило нещо. — Добре. Ще ти звънна по-късно, Джей Би.

Тъкмо приключи разговора, и на вратата се позвъни — той се вцепени, у тях никой не натискаше звънеца. Къщата бе трудно откриваема, човек трябваше да я търси дълго, докато я намери, а после трябваше да обиколи по главния път, ако някой отвътре не ти отвори портата, а той не бе чувал тя да се отваря. О, боже — помисли си. — Не! Не! Точно тогава обаче се позвъни още веднъж и той се насочи по инерция към вратата, после я отвори, забеляза не толкова изражението на полицаите, колкото, че си свалят шапките, и тогава вече разбра.

После не помнеше почти нищо. Идваше на себе си само за кратки мигове, лицата, които виждаше — на Харолд, на Джей Би, на Ричард, на Анди, на Джулия, — бяха същите, както след опита му за самоубийство: същите хора, същите сълзи. Бяха плакали и тогава, плачеха и сега и понякога той направо се изумяваше, питаше се дали последното десетилетие — годините с Уилем, това, че е останал без крака — всъщност все пак не е сън, дали той още не е в психиатрията. Помни, че в онези дни е научил разни неща, не помни обаче как ги е научил, защото не помни да е водил разговори. Но със сигурност е водил. Научи, че е ходил да потвърди самоличността на Уилем по тялото, но че не са му разрешили да види лицето: Уилем изхвърчал от автомобила и се блъснал с главата напред в бряста на десетина метра оттам, от другата страна на пътя, така че лицето му било унищожено, всяка костица по него била счупена. Затова той бил потвърдил самоличността по родилното петно върху левия прасец и бенката на дясното рамо. Научи, че тялото на Софи е станало на пихтия, че, както се изрази някой, „от него не е останало нищо“, а Малкълм е изпаднал в клинична смърт и след като четири дни са го поддържали на изкуствено дишане, родителите му са помолили от болницата да дарят органите му. Научи, че всички са били с предпазните колани, че колата под наем — тъпата проклета кола под наем — е била с дефектни въздушни възглавници, а шофьорът на камиона — бил на някаква бирена фабрика — бил пиян до козирката и бил минал на червено.

През повечето време караше на успокоителни. Беше на успокоителни, когато отиде на погребението на Софи, затова не го помнеше изобщо, не помнеше нищо, беше на успокоителни и когато отиде на погребението на Малкълм. От него помнеше, че господин Ървин го е сграбчил, разтърсил го е, а после го е притиснал в обятията си толкова силно, че за малко да го задуши, притиснал го е и е ридал, докато някой — вероятно Харолд — не каза нещо и той не го пусна.

Знаеше, че е имало и погребение на Уилем, малко, знаеше, че Уилем е кремиран. Но не помни нищо. Не знае кой го е организирал. Не знае дори дали е присъствал, а го е страх да пита. Помни как по едно време Харолд му е казал да не се притеснява, задето не е прочел прощално слово, че може да организира възпоминателна служба за Уилем по-късно, когато бъде готов. Помни, че е кимнал, помни и как си е помислил: но аз няма да бъда готов никога.

В някакъв момент се върна на работа, май в края на септември. Вече знаеше какво се е случило. Беше наясно. Но се опитваше да не мисли за това и тогава, по онова време, още беше лесно. Не четеше вестници, не гледаше новини. Половин месец след смъртта на Уилем двамата с Харолд се разхождаха по улицата и тъкмо подминаваха една будка за вестници, когато пред него изникна списание с лицето на Уилем и две дати, тогава той се досети, че първата е датата на раждане на Уилем, а втората — датата на смъртта му. Застана пред будката и се втренчи в списанието, а Харолд го хвана за ръката.

— Хайде, Джуд — подкани го внимателно. — Не гледай. Ела с мен.

А той бе тръгнал покорно след него.

Преди да се върне в кантората, даде указания на Санджай:

— Не искам да ми изказват съболезнования. Не искам никой да го споменава. Не искам дори да изричат името му.

— Така да бъде, Джуд — отвърна тихо Санджай, изглеждаше уплашен. — Разбирам.

И всички се подчиниха. Никой не му изказа съболезнования. Никой не изрече името на Уилем. Оттогава не го изрича никой. Сега обаче на него му се иска да го изричат. Самият той няма сили. Но му се иска някой да го направи. Случва се да чуе на улицата някой да казва нещо, което прилича на името му — „Уилям!“, майка, която вика сина си, — и той се обръща настървено към гласа й.

В онези първи месеци имаше делнични неща, които му отваряха работа, подклаждаха с гняв дните му и така те придобиваха форма. Той се зае да съди производителя на автомобила, производителя на предпазните колани, производителя на въздушната възглавница, фирмата за коли под наем. Заведе дело и срещу шофьора на камиона, срещу фирмата, където работеше. Доколкото разбра от адвоката на шофьора, той имал дете с хронично заболяване, един съдебен иск щял да разори семейството. Но на него му беше безразлично. Навремето сигурно нещо в него щеше да трепне, но не и сега. Чувстваше се суров, безпощаден. Мислеше си — нека бъде смазан. Нека се разори. Нека усети каквото усещам аз. Нека изгуби всичко, нека изгуби единствените неща, на които държи. Искаше да изсмуче и последния долар от всички тях, от всички фирми, от всички хора, които работеха там. Искаше да ги остави без надежда. Искаше да ги остави опустошени. Искаше да ги докара до просешка тояга. Искаше да се почувстват изгубени в собствения си живот.

Всички — всеки от тях — бяха съдени за всичко, което Уилем щеше да спечели, ако беше оставен да доживее до края на дните си, сумата беше изумителна, нелепа и той не можеше да я гледа без отчаяние: не заради самата сума, а заради годините, които тя олицетворяваше.

Адвокатът му на име Тод, който бе прословут със сметкаджийството си и с когото той бе работил в едно правно издание, обясни, че те били готови на извънсъдебно споразумение, което щяло да бъде щедро.

Щедро, нещедро. Беше му все тая. Вълнуваше го само едно — да ги накара да страдат.

— Смачкай ги — нареди на Тод с глас, прегракнал от омразата, и Тод се стресна.

— На всяка цена, Джуд — каза адвокатът. — Не се притеснявай.

Не беше опрял, разбира се, до парите. Пари си имаше. Ако не броим сумите, подарък за асистентката и кръщелника му, а също парите, които бе разпределил за различни благотворителни организации — същите, на които Уилем правеше дарения всяка година, както и още една: фондация в помощ на експлоатирани деца — Уилем му бе оставил всичко: завещанието му приличаше на фотографски негатив на неговото. По-рано през годината, в чест на седемдесет и пет годишнината на Харолд и Джулия, двамата с Уилем бяха учредили в колежа си две стипендии: една на името на Харолд в Юридическия факултет и една на името на Джулия в Медицинския. Бяха осигурили заедно парите, а Уилем бе внесъл в попечителския фонд достатъчно, така че средствата щяха да стигнат за години напред. Той се погрижи да изпълни и другите условия в завещанието на Уилем: подписа чековете, предназначени за благотворителните фондове, организациите, фондациите и музеите, посочени поименно в завещанието. Раздаде на приятелите на Уилем — на Харолд и Джулия, на Ричард, Джей Би, Роман, Креси, Сюзана, Мигел, Кит, Емил, Анди, но не и на Малкълм, на него вече не можеше — вещите (книги, картини, неща, свързани с филми и театрални постановки, произведения на изкуството), които той им беше оставил. В завещанието му нямаше изненади, макар че на него понякога му се искаше да има — колко признателен щеше да бъде, ако се окажеше, че Уилем има дете, за което не знае никой, и когато той отиде да го види, то ще му се усмихне като Уилем, колко уплашен и в същото време развълнуван щеше да бъде, ако намереше тайно писмо с отдавна затаявана изповед. Колко благодарен щеше да бъде, ако си намереше оправдание да мрази Уилем, да го ненавижда, ако откриеше тайна, която да разбули и която да запълни години от живота му. Но нямаше нищо. Животът на Уилем беше приключил. В смъртта той беше чист точно както и в живота.

Мислеше, че се справя добре, при всички случаи сравнително добре. Веднъж Харолд му се обади да го попита какво иска да прави в Деня на благодарността и за миг той не схвана за какво му говори, какво означава самото словосъчетание Ден на благодарността.

— Не знам — отвърна.

— Пада се другата седмица — напомни Харолд тихо, както сега всички разговаряха с него. — Тук ли искаш да дойдеш, или да дойдем ние, или да отидем някъде другаде?

— Май не мога — заяви той. — Глава не мога да вдигна от работа, Харолд.

Харолд обаче настоя.

— Където кажеш, Джуд — рече му. — С когото искаш. Или с никого. Но трябва да те видим.

— Няма да прекарате добре с мен — изтъкна накрая той.

— Без теб няма да прекараме добре — възрази Харолд. — Изобщо няма да прекараме. Много те моля, Джуд. Където кажеш.

И така, заминаха за Лондон. Отидоха в апартамента. Той изпита облекчение, че е напуснал страната и си е спестил семейните сцени по телевизията, щастливите възгласи на колегите, впуснали се да разказват за децата, жените, мъжете, тъщите, тъстовете, свекървите и свекърите. В Лондон това бе ден като ден. Тримата ходеха на разходки. Харолд готвеше засукани ястия, от които не се получаваше нищо, но той ги ядеше. Спеше и спеше. После се прибраха.

След това, една декемврийска неделя той се събуди и осъзна: Уилем си е отишъл. Отишъл си е завинаги от него. Няма да се върне никога. Той няма да го види никога вече. Никога вече няма да чуе гласа на Уилем, никога вече няма да усети миризмата му, никога вече няма да почувства прегръдката на Уилем. Никога вече, разридан от срам, няма да се отърси от някой спомен, никога вече няма да се събуди уплашен от някой кошмар и заслепен от ужас, да усети върху лицето си ръката на Уилем, да чуе над себе си гласа на Уилем: „На сигурно си, Джуди, няма страшно. Всичко приключи, приключи, приключи“. И тогава се разплака, разплака се съвсем истински, разплака се за пръв път от катастрофата. Разплака се за Уилем, за това колко уплашен вероятно е бил, колко е страдал, разплака се за краткия му клет живот. Но най-вече се разплака за себе си. Как щеше да живее занапред без Уилем? Целият му живот — животът му след брат Лука, животът му след доктор Трейлър, животът му след манастира, мотелските стаи, домът, камионите, единствената част от живота му, за която си струваше да мисли — беше белязан от присъствието на Уилем. От времето, когато беше шестнайсетгодишен и се бе запознал с Уилем в стаята в студентското общежитие, нямаше ден, когато той да не е общувал по един или друг начин с Уилем. И скарани, пак си говореха.

— Джуд — му беше казал Харолд, — нещата ще се оправят, ще видиш. Заклевам се. Заклевам се. Сега изглежда малко вероятно, но ще стане.

Казваха му го всички: Ричард, Джей Би и Анди, хората, които му изпращаха картички. Кит. Емил. И всички те го уверяваха, че нещата ще се оправят. Но макар и да бе достатъчно разумен да не го изрича никога на глас, дълбоко в себе си той знаеше: нещата няма да се оправят. Харолд бе имал Джейкъб за пет години. Той бе имал Уилем за трийсет и четири. Изобщо не можеше да става сравнение. Уилем беше първият човек, който го беше обичал, първият човек, който бе виждал в него не вещ, която да използва или която да съжалява, а нещо друго, приятел, той бе вторият човек, който винаги, винаги се бе държал добре с него. Ако не беше Уилем, той нямаше да има никого от тях — никога нямаше да се довери на Харолд, ако първо не се беше доверил на Уилем. Не беше в състояние да си представи живота без Уилем, защото именно Уилем бе предопределил какъв е и може да бъде животът му.

На другия ден той направи нещо, което не правеше никога: обади му се и предупреди, че следващите два дни няма да ходи в кантората. А после легна и заплака, закрещя във възглавницата, докато не остана без глас.

Но от тези два дни намери друго решение. Сега се заседява в кантората до много късно, до толкова късно, че вижда от кабинета си как изгрява слънцето. Прави го всички делнични дни, а също в събота. В неделя обаче спи до късно, а щом се събуди, гълта хапче, и то такова, от което не само заспива отново, но и заличава всички проблясъци на будно състояние. Спи, докато хапчето спре да му действа, после си взима душ, пак си ляга и взима друго хапче, хапче, от което сънят е повърхностен и накъсан, после спи до понеделник сутринта. В понеделник от цели двайсет и четири часа, а понякога и повече не е слагал и залък в уста, трепери и не се замисля много-много. Плува, отива на работа. Ако му е провървяло, е прекарал неделята в това да сънува — поне за кратко — Уилем. Купил си е дълга дебела възглавница колкото човешки бой, към каквито се притискат бременни и хора с болки в гърба, надява на нея някоя от тениските на Уилем и докато спи, я прегръща, въпреки че приживе на Уилем го е прегръщал той. Мрази се за това, а не може да спре.

Някак между другото забелязва, че приятелите му го държат под око, че се притесняват за него. В някакъв момент се изяснява, че една от причините да помни толкова малко от дните след катастрофата е, че са го закарали в болница — да не би да посегне на живота си. Сега крета едва-едва през дните си и недоумява защо наистина не вземе да се самоубие. В крайна сметка точно сега е моментът да го направи. Никой няма да го вини. А той не го прави.

Ако не друго, никой не му повтаря, че трябва да продължи нататък. Той не иска да продължава нататък, не иска да продължава към нещо друго: иска да си остане завинаги точно на този етап. Ако не друго, никой не му натяква, че е обърнал гръб на света. Именно това го крепи и той се страхува от деня, когато илюзиите ще изгубят силата да са убедителни. За пръв път от десетилетия изобщо не се самонаранява с бръснача. А когато не се самонаранява, е като вцепенен и изпитва потребност да си остане вцепенен, изпитва потребност светът да не се доближава прекалено много до него. Най-после е успял да постигне онова, за което Уилем винаги е мечтал — оказа се, че е достатъчно да му отнемат Уилем.

През януари му се присъни сън, че двамата с Уилем са в къщата в провинцията, че приготвят вечеря и си говорят: нещо, което бяха правили стотици пъти. В съня обаче той чуваше своя глас, но не и гласа на Уилем — виждаше как устата му мърда, а не чуваше изобщо какво му казва. Тогава се събуди, метна се в инвалидната количка и отпраши към кабинета, където прегледа едно по едно старите писма в електронната си поща, докато накрая не намери няколко гласови съобщения от Уилем, които бе забравил да изтрие. Бяха кратки, не съдържаха нищо интересно, той обаче ги слуша отново и отново със сълзи на очи, превит на две от скръб, понеже, колкото и банални да бяха съобщенията — „Здрасти, Джуд. Ще отскоча до фермерския пазар за див чесън. Искаш ли нещо? Кажи ми“, — те бяха безценни, доказваха споделения им живот.

— Уилем — каза той на висок глас в апартамента, защото, ако му беше много зле, понякога му говореше. — Върни се при мен. Върни се.

Усеща не вината на човек, който е останал жив, а недоумение: открай време, още от самото начало е знаел, че ще умре преди Уилем. Всички го знаеха. Уилем, Анди, Харолд, Джей Би, Малкълм, Джулия, Ричард: той ще умре преди всички тях. Не беше ясно само как ще умре — дали защото ще посегне сам на живота си, или от инфекция. Но на никого не му бе минавало и през ум, че именно Уилем ще умре преди него. Това не влизаше в ничии планове, никой не го предвиждаше. Стига да знаеше, че изобщо е възможно, стига тази мисъл да не беше толкова абсурдна, той със сигурност щеше да се подготви. Щеше да запише гласа на Уилем, докато той му говори, и щеше да запази записите. Щеше да направи повече снимки. Щеше да се опита да дестилира самата химия на тялото на Уилем. Щеше да го заведе веднага след като се е събудил при онзи парфюмер във Флоренция.

— Ето — щеше да му каже. — Тази миризма. Точно тази. Бутилирайте я.

Навремето Джейн му беше разказвала, че като малка е изпадала в ужас да не би баща й да умре и тайно го е записвала, докато диктува (и той беше лекар), а после е съхранявала записите върху флашки. Когато накрая преди четири години баща й наистина починал, тя изнамерила флашките и седнала да слуша в стаята как баща й дава спокойно и търпеливо указания. Сега той й завиждаше за това и съжаляваше ужасно, че не е постъпил по същия начин.

Ако не друго, поне разполагаше с филмите на Уилем, със съобщенията му от електронната поща, с писмата, които той му беше писал през годините — беше ги запазил до последното. Ако не друго, разполагаше поне с дрехите на Уилем, със статиите за него — беше ги запазил до последната. Ако не друго, поне разполагаше с картините с Уилем, с фотографиите му — бяха стотици, макар че той бе заделил само няколко. Реши, че ще разглежда на седмица само по десет, и се взираше с часове във всяка. Намясто решаваше дали ще разглежда само по една на ден, или всичките накуп. Ужасяваше се, че компютърът му ще излезе от строя и всички тези изображения ще бъдат унищожени, затова правеше още и още копия на снимките и прибираше дисковете на различни места: в сейфа на Грийн стрийт, в сейфа в Къщата Фенер, в бюрото си в „Роузън Причард“, в касетата в банковия трезор.

Никога не бе смятал, че Уилем съставя внимателно каталога на своя живот — той също не го прави, — но една неделя в началото на март пропуска предизвикания от хапчетата непробуден сън и отива с колата в Гарисън. От онзи септемврийски ден е идвал в къщата само два пъти, но градинарите още са тук, храстите покрай алеята вече са напъпили и когато влиза вътре, вижда на кухненския плот ваза със сливови клонки, затова спира и се взира в тях: дали е пратил на икономката есемес, че ще идва? Явно да. За миг обаче си представя, че в началото на всяка седмица тук идва някой, който слага на плота нов букет, а в края на седмицата — поредната седмица, когато никой не е дошъл да види цветята, ги изхвърля на боклука.

Той отива в кабинета, където са наслагали още шкафове, та Уилем да прибере в тях папките и документите си. Сяда на пода, смъква якето, после си поема въздух и отваря първото чекмедже. Тук има папки, всяка надписана със заглавието на някой филм или театрална постановка, и вътре във всяка папка има сценарий с бележките на Уилем по него. Има и листове с репликите за дните, когато с Уилем се е снимал актьор, от когото, както той знаеше, Уилем се е възхищавал: помнеше колко се е вълнувал Уилем на снимачната площадка на „Дворът с чинара“, как му е изпратил снимка със списъка на участниците в снимките и неговото име е било точно под името на Кларк Бътърфийлд. „Можеш ли да си представиш?“, гласеше съобщението. „И още как!“, му бе отговорил той.

Разлиства папките, вдига ту една, ту друга и преглежда внимателно съдържанието. Следващите три чекмеджета са пълни все със същите неща: филми, театрални постановки, други проекти.

В петото чекмедже има папка, на която пише „Уайоминг“, и в нея има предимно снимки, повечето от които той е виждал: фотографии на Хеминг, снимки на Уилем заедно с Хеминг, снимки на родителите им, снимки на роднините, които Уилем изобщо не беше срещал: Брите и Аксел. Има отделен плик с десетки снимки само на Уилем: от училище, на Уилем в скаутска униформа, на Уилем във футболен екип. Стиснал юмруци, той се взира в тези снимки и после ги прибира обратно в плика.

В папка „Уайоминг“ има и други неща: съчинение за „Вълшебникът от Оз“, което Уилем е написал с прилежния си почерк и което го кара да се усмихне, рисувана на ръка картичка за Хеминг, от която той се разплаква. Смъртният акт на майка му, смъртният акт на баща му. Препис на завещанието им. Няколко писма, негови до родителите му и на родителите му до него, всичките на шведски — той ги заделя, за да ги даде за превод.

Знае, че Уилем не си е водил никога дневник, и въпреки това, докато преглежда папката „Бостън“, кой знае защо, решава, че сигурно ще открие нещо. Ала там няма нищо. Пак снимки, които вече е виждал: на Уилем, ослепително красив, на Малкълм, с подозрителен, леко кръвожаден вид и с клечестата африканска прическа, която в колежа се опитваше да поддържа безуспешно, на Джей Би, който като цяло си е същият, както сега, весел и бузест, на самия него, уплашен, отнесен и много слаб, с ужасни дрехи, които са му възголеми, и с точно толкова ужасна коса, с шини, впримчили краката му в черната си пореста прегръдка. Той се спира на снимка, където двамата седят на канапето в апартамента в общежитието — Уилем се е навел към него, гледа го и явно му говори нещо, а той се смее с ръка на устата, нещо, което се е научил да прави, след като възпитателите в дома му казаха, че усмивката му е грозна. Изглеждат не просто като двама различни души, а като съвсем различни същества и той понечва да разкъса снимката на две, но после я прибира бързо в папката.

Вече му е трудно да диша, но той продължава. В папка „Бостън“ и в папка „Ню Хейвън“ има отзиви за пиесите, в които Уилем е участвал, поместени във вестниците на колежите, има и материал за пърформанса на Джей Би, вдъхновен от Лий Лозано^[1]. Там е писмената работа от изпита по висша математика, единствения, на който Уилем се е явявал и е получил „много добър“ — месеци наред той му помагаше да се подготви и сега е трогнат от находката.

После бръква отново в чекмеджето, запълнено почти изцяло не от папка с ластик, а от класьор, каквито използват в кантората. Вади го, вижда, че отгоре е написано само неговото име, и го отваря бавно.

Вътре е всичко: всички писма, които е писал някога на Уилем, всички съобщения на електронната поща, които Уилем е разпечатал. Там са картичките, които е давал на Уилем по случай рождения му ден. Има и негови снимки, някои от които не е виждал никога. Има брой на „Артфорум“ с „Джуд с цигара“ на корицата. Има картичка, която Харолд е пратил на Уилем малко след осиновяването, за да му благодари, че е отишъл и е занесъл и подарък. Има статия за наградата, която той е спечелил в Юридическия факултет — не я е пращал на Уилем, но явно го е направил някой друг. Не е изпитвал потребност да каталогизира живота си, а ето че Уилем го е правел вместо него през цялото време.

Но защо е държал толкова много на него? Защо е пожелал да му отделя толкова много време? Той така и не го бе проумял и сега вече нямаше да разбере никога.

„Понякога ми се струва, че за мен е по-важно да си жив, отколкото за теб“, спомня си той как Уилем му е казал веднъж, и потреперва с въздишка.

Натъква се на още и още подробности от живота си и когато поглежда в шестото чекмедже, там има още един класьор, същият като първия, на който пише „Джуд II“, и зад него „Джуд III“ и „Джуд IV“. Но сега вече той няма сили да гледа. Прибира внимателно класьорите, затваря чекмеджетата, заключва шкафовете. Слага писмата на Уилем и на родителите му в един, после във втори плик — за по-сигурно. Вади от вазата сливовите клонки, увива в найлонов плик долния им край, излива водата от вазата в мивката, заключва къщата и след като слага клонките на седалката до себе си, подкарва към къщи. Преди да се качи в апартамента, влиза в ателието на Ричард, пълни една празна кутийка от кафе с вода и натопява клонките, после ги слага на работната маса на Ричард, така че той да ги намери на сутринта.

После идва краят на март, той е в кантората. Петък вечер, по-скоро събота призори. Той вдига поглед от компютъра и поглежда през прозореца. Вижда ясно река Хъдсън, небето над нея изсветлява. Дълго седи и се взира в мръсносивата река, в птиците, които кръжат над нея. Отново се заема с работа. Чувства, че от няколко месеца се е променил, че хората са уплашени от него. Никога не се е славел в кантората като веселяк, но сега ходи като буреносен облак. Чувства, че е станал по-безпощаден. Чувства, че е станал по-студен. Преди обядваше заедно със Санджай и двамата одумваха колегите, а сега няма сили да говори с никого. Погълнат е от работата. Върши я, прави повече от необходимото — но усеща, че на никого не му е приятно да е в неговата компания. Има нужда от „Роузън Причард“, без работата с него е свършено. Но вече не изпитва наслада от нея. Опитва се да си втълпи, че в това няма нищо лошо. Работата не е за удоволствие — поне за повечето хора. За него обаче преди беше удоволствие, а сега вече не е.

Една сутрин преди две години, когато се възстановяваше след операцията и беше толкова уморен, толкова уморен, че се налагаше Уилем да го слага и да го вдига от леглото, двамата с него си говореха. Навън явно е било студено, понеже той си спомня как му е било топло и сигурно и се чува да казва:

— Де да можех да си лежа така цял живот.

— Ами, лежи си — отвърна Уилем.

(Често водеха този разговор: щом звъннеше будилникът, той ставаше от леглото. „Не тръгвай — все повтаряше Уилем. — Защо изобщо трябва да ставаш? Къде си се разбързал?“)

— Не мога — рече той с усмивка.

— Слушай, защо просто не напуснеш работа? — попита Уилем.

Той се засмя.

— Не мога да напусна работа — отвърна.

— Защо да не можеш? — продължи да упорства Уилем. — Посочи ми една основателна причина, ако изключим пълната липса на интелектуални дразнители и перспективата да ти правя компания само аз.

Той се усмихна още веднъж.

— Няма основателна причина — заяви. — Защото си мисля, че ще ми бъде приятно да ми правиш компания само ти. Но какво ще правя по цял ден в ролята на мъж, издържан от друг?

— Ще готвиш — отговори Уилем. — Ще четеш. Ще свириш на пиано. Ще се занимаваш с благотворителност. Ще пътешестваш заедно с мен. Ще ме слушаш как се оплаквам от актьорите, които мразя. Ще си правиш маски на лицето. Ще ми пееш. Ще ме заливаш с похвали.

Той се засмя, Уилем също се засмя заедно с него. Сега обаче си мисли: защо наистина не напуснах работа? Защо допуснах Уилем да е далеч от мен през всички тези месеци, през всички тези години, при положение че можех да пътувам заедно с него? Защо прекарвах в „Роузън Причард“ повече време, отколкото с Уилем? Но сега вече изборът е направен и „Роузън Причард“ е единственото, което му остава.

Тогава той си мисли: защо така и не дадох на Уилем каквото трябваше да му дам? Защо го карах да ходи другаде да прави секс? Защо не бях по-смел? Защо не изпълних дълга си? Защо въпреки всичко той остана с мен?

Тръгва към Грийн стрийт, за да си вземе душ и да поспи няколко часа, следобед ще се върне в кантората. Докато пътува към къщи, свел очи, за да не вижда плакатите на „Живот след смъртта“, забелязва, че има есемеси: от Анди, Ричард, Харолд, Хенри Йънг Черния.

Последният е от Джей Би, който му се обажда по телефона или му праща есемеси най-малко по два пъти на седмица. И той не знае защо, но няма сили да се срещне с Джей Би. Направо го мрази, мрази го безусловно, както не е мразил някого отдавна. Осъзнава напълно колко нелогично е това. Осъзнава напълно, че Джей Би няма никаква вина. Омразата му е необяснима. Онзи ден Джей Би дори не е бил в автомобила, няма как да носи отговорност. И въпреки това първия път, когато срещна в съзнателно състояние Джей Би, чу как вътрешният глас му казва ясно и спокойно в главата: „Трябваше да бъдеш ти, Джей Би“. Не го изрече на глас, но с лицето си явно се издаде, защото Джей Би бе посегнал да го прегърне и най-неочаквано спря. Оттогава беше виждал Джей Би два пъти, и двата пъти заедно с Ричард, и едва се сдържа да не каже нещо злобно, нещо непростимо. И въпреки това Джей Би му се обажда и досега и все му оставя съобщения, които гласят едно и също: „Здрасти, Джуди, аз съм. Обаждам се да видя как си. Много си мисля за теб. Иска ми се да те видя. Добре де. Обичам те. Чао“. И той все му отговаря с един и същ есемес: „Здравей, Джей Би, благодаря за съобщението. Извинявай, че не се свързахме, наистина съм затънал до гуша в работа. Ще се чуем скоро. С обич. Дж.“. Но въпреки есемеса няма намерение да разговаря с Джей Би — вероятно няма да го направи никога. Мисли си, че в този свят има нещо много сбъркано, че в него от тях четиримата с Джей Би, Уилем и Малкълм са загинали двамата най-добри, най-състрадателни и мили, а са оцелели двата най-сбъркани екземпляра на човешкия род. Ако не друго, Джей Би поне имаше талант, заслужаваше да живее. Докато за себе си не виждаше причина да е жив.

— Останахме само ние двамата, Джуд — каза веднъж Джей Би, — поне се имаме един друг.

А на него пак му мина бързо през ума мисъл, която той успешно се сдържа да не изрече на глас: „Готов съм да те заменя за него“. Беше готов да замени всеки за Уилем. Джей Би — без изобщо да се замисля. Ричард и Анди — клетите Ричард и Анди, които правеха всичко за него! — без изобщо да се замисля. Дори Джулия. Харолд. Бе готов да пожертва всекиго от тях, всички тях, само и само да върне Уилем. Сеща се за Хадес с боботещия му глас с италиански акцент, който развежда прехласнат Е. из подземния свят. „Имам предложение за теб — казва на Хадес. — Пет души за една. Как можеш да устоиш!“

Една неделя през април спи, когато чува блъскане, силно и настойчиво, и се събужда, после се обръща сънено на една страна и без да отваря очи, си захлупва с възглавницата главата — накрая чукането утихва. Затова надава вик и подскача като ужилен, щом усеща, че някой го докосва леко по ръката, а когато се обръща, вижда, че до него седи Ричард.

— Извинявай, Джуд — подхваща Ричард. А после: — Цял ден ли спиш?

Той преглъща, понадига се в леглото. В неделя държи всички щори спуснати, всички пердета дръпнати и всъщност никога не знае дали е ден, или нощ.

— Да — отговаря. — Уморен съм.

— И така — продължава след малко Ричард. — Извинявай, че нахълтвам така. Но не си вдигаш телефона, а исках да слезеш да вечеряме заедно.

— Ох, Ричард, не знам — изрича той, докато умува какво оправдание да си измисли. Ричард е прав: той изключва телефона, всички телефони, така че нищо да не нарушава непробудния му сън в неделния му пашкул, опитите да открие в сънищата си Уилем. — Не се чувствам особено добре. Едва ли ще ти бъде забавно с мен.

— Не очаквам да ме забавляваш, Джуд — възразява Ричард и се усмихва едва доловимо. — Ела. Трябва да се храниш. Ще бъдем само двамата, Индия отиде за почивните дни на гости при приятелката си в провинцията.

Двамата мълчат дълго. Той оглежда стаята, разхвърляното легло. Задушно е, мирише на сандалово дърво и на сухата топлина на радиатора.

— Хайде, Джуд — мълви тихо Ричард. — Ела да вечеряме заедно.

— Добре — съгласява се той накрая. — Добре.

— Добре — изправя се Ричард. — Чакам те след половин час долу.

Той си взима душ и после слиза с бутилка темпранийо, помни, че Ричард го обича. Ричард му маха с ръка да не влиза в кухнята, затова той сяда на дългата маса в средата на помещението, на която могат да се разположат — и са се разполагали — двайсет и четирима души, после гали котката на Ричард Мусташ, която е скочила в скута му. Сеща се за първия път, когато е видял апартамента с ниските полилеи и големите скулптури от пчелен восък, с годините тук е станало по-уютно, но пак по безпогрешен начин се долавя стилът на Ричард с неговата гама в костенобяло и пчелно жълто, макар че сега по стените са накачени картините на Индия, ярки мощни абстракции на голи жени, а по пода има килими. Не е влизал в апартамента от месеци, а преди се отбиваше поне по веднъж на седмица. Пак се вижда с Ричард, разбира се, но само набързо, като цяло се опитва да го избягва, а когато Ричард му звънне, за да го покани на вечеря или просто да се отбие, той вечно казва, че е много зает, много уморен.

— Така и не си спомних дали харесваш пържените ми зеленчуци по китайски, затова взех миди — обяснява Ричард и слага пред него чиния.

— Харесвам прочутите ти зеленчуци — отвръща той, макар и да не се сеща дали някога ги е ял и дали са му били вкусни. — Благодаря, Ричард.

Ричард налива вино в чашите и вдига своята като за наздравица.

— Честит рожден ден, Джуд — заявява най-тържествено и той си дава сметка, че Ричард е прав: днес е рожденият му ден.

Цяла седмица Харолд му звъни по телефона и му праща писма на електронната поща с честота, необичайна дори за него, а той му отговаря набързо и всъщност не е разговарял нито веднъж с него. Знае, че Харолд ще се притесни. Бяха зачестили и есемесите от едни и от други хора и сега вече той знае защо и се разплаква: от добротата на всички, на които се отплаща толкова зле, от самота, от доказателството, че въпреки волята му животът продължава. На петдесет и една години е, а Уилем е мъртъв от осем месеца.

Ричард не казва нищо, само седи до него на скамейката и го прегръща.

— Знам, че няма да помогне — изрича накрая, — но и аз те обичам, Джуд.

Той клати глава, няма сили да каже и дума. През последните години в началото се притесняваше, че изобщо плаче, после — че постоянно плаче, когато е сам, след това — че плаче пред Уилем, а сега, когато вече е изгубил всякакво достойнство, че плаче пред всеки, по всяко време, за всичко.

Отпуска глава върху гърдите на Ричард и хлипа върху ризата му. Ричард е поредният човек, чието неотклонно, непоклатимо приятелство и състрадание са го озадачавали открай време. Знае, че чувствата на Ричард към него отчасти са се слели с чувствата му към Уилем, и това е разбираемо: беше дал обещание на Уилем, а Ричард не гледаше през пръсти на задълженията си. Но заради постоянството на Ричард, заради неговата пълна надеждност, съчетани с ръста, с размерите му, той има чувството, че пред него стои огромен бог дърво, дъб, приел човешки вид, нещо отколешно, твърдо и нерушимо. Отношенията им не са белязани с много разговори, но именно Ричард се превърна в приятеля на зрялата му възраст, превърна се не просто в приятел, но и в родител, нищо, че е само четири години по-голям от него. И в брат: в човек, на когото можеш да разчиташ безусловно, в чиято почтеност можеш да не се съмняваш и за миг.

Накрая успява да спре и се извинява, после отива да се измие в банята и двамата започват да се хранят бавно и да отпиват от виното, да обсъждат работата на Ричард. След като се нахранват, Ричард се появява от кухнята с малка издута торта, върху която е сложил шест свещички.

— Пет плюс една — обяснява.

Той се усмихва насила, духа свещите, Ричард им реже по едно парче. Тортата се рони и е с вкус на фурми, прилича по-скоро на сладкиш и двамата си изяждат парчетата, без да казват нищо.

Той става да помогне на Ричард със съдовете, но когато Ричард му казва да се качва горе, изпитва облекчение, защото е изтощен — от Деня на благодарността не е общувал толкова много с никого. На вратата Ричард му връчва нещо, опакован в амбалажна хартия пакет, после го прегръща.

— Той не би искал да си нещастен, Джуд — казва, а той кима до бузата му. — Щеше да му стане много неприятно, ако можеше да те види такъв.

— Знам — отвръща той.

— И ми направи една услуга — казва Ричард, без да го пуска. — Обади се на Джей Би, чу ли? Знам, трудно ти е, но и той обичаше Уилем, знаеш го. Не като теб, но го обичаше. И Малкълм. Мъчно му е за него.

— Знам — повтаря той и отново се просълзява. — Знам.

— И да дойдеш пак следващата неделя — подканва Ричард и го целува. — Пък и всеки друг ден. Липсва ми общуването с теб.

— Ще идвам — обещава той. — Ричард… благодаря ти.

— Честит рожден ден, Джуд.

Той се качва с асансьора. Изведнъж е станало късно. След като влиза в апартамента, отива в кабинета, сяда на канапето. Има кашон, който Флора му е изпратила преди доста седмици и който си стои неотворен, вътре са нещата, които Малкълм е завещал на него и на Уилем, те сега също са негови. Единственото, с което смъртта на Уилем му е помогнала, е, че е притъпила шока, ужаса от смъртта на Малкълм, и въпреки това той не е намерил сили да отвори кашона.

Сега обаче ще го направи. Но първо маха опаковката от подаръка на Ричард, вижда, че е малък бюст на Уилем, изваян от дърво и сложен върху тежък куб от черно желязо, и ахва така, сякаш са го ударили. Ричард винаги е твърдял, че го няма никакъв във фигуративната скулптура, той обаче знае, че това не е така, и тази творба го доказва. Плъзва пръсти по невиждащите очи на Уилем, по буйната коса, а после вдига фигурката към носа си и усеща мириса на сандалово дърво. Отдолу на куба е гравирано: „За Дж. По случай 51-вата му годишнина. С обич, Р.“.

Пак се разплаква, спира да плаче. Слага бюста на възглавницата до себе си и отваря кашона. В началото не вижда друго, освен нагънат вестник и опипва внимателно, докато не стига до нещо твърдо, което вдига: умален макет на Къщата Фенер със стени от чемширово дърво, навремето я държаха в ателието на „Белкаст“ заедно с умалените макети на всички други сгради, проектирани от фирмата. Макетът е с размери около педя и половина и той го слага върху скута си, а после го вдига пред лицето си, за да надзърне през прозорците от плексиглас, за да надигне покрива и да прокара пръсти по стаите.

Бърше очи и отново бръква в кашона. Следващото нещо, което вади, е дебел плик със снимки на тях четиримата или само на тях двамата с Уилем: от колежа, от Ню Йорк, от Труро, от Кеймбридж, от Гарисън, от Индия, от Франция, от Исландия, от Етиопия — места, където са живели, пътешествия, които са правили.

Кашонът не е много голям, а той продължава да вади от него разни неща: две прелестни редки книги с рисунки на японски къщи, правени от един френски илюстратор, малка абстрактна картина на млад британски художник, на когото той винаги се е възхищавал, по-голям мъжки портрет на известен американски художник, когото Уилем е харесвал винаги, два от най-ранните скицници на Малкълм, запълнени с безброй въображаеми постройки. Накрая той вади от кашона последното нещо, увито в няколко пласта вестник, които той маха бавно.

В ръцете му е Лиспенард стрийт: тяхното жилище със странните му пропорции и втората стая, която са преградили с подръчни средства, с тесните коридори и мъничката кухня. Личи, че Малкълм е правил макета отдавна, защото прозорците са не от пергамент или плексиглас, а от оризова хартия, а стените — не от дърво, а от картон. В това жилище Малкълм е сложил покъщнина, също изрязана от сгъната твърда хартия: неудобното разтегателно канапе, подпряно на блокчета сгурия, изтърбушения диван, който са намерили на улицата, скърцащия стол на колелца, даден им от лелите на Джей Би. Липсват само той, направен от хартия, и хартиеният Уилем.

Той оставя Лиспенард стрийт до краката си на пода. Седи дълго, без да помръдва, със затворени очи и оставя мислите си да се връщат назад, да се лутат из миналото: в онези години има много неща, които сега той не идеализира, но навремето, когато не бе наясно на какво може да се надява, не знаеше и че животът може да е и по-хубав, отколкото на Лиспенард стрийт.

— Ами ако не се бяхме изнесли оттам? — се случваше да го пита Уилем. — Ами ако не бях постигнал успех? Ами ако ти беше останал в Прокуратурата? Ами ако още работех в „Ортолан“? Какъв ли щеше да бъде животът ни?

— Само на хартия ли, Уилем? — отвръщаше той с усмивка. — Дали щяхме да бъдем заедно?

— То се знае, че пак щяхме да сме заедно — отсичаше Уилем. — Тази част щеше да си бъде същата.

— Ами, в такъв случай първото, което щяхме да направим, е да съборим онази стена и да възстановим всекидневната в предишния й вид — добавяше той. — А второто — да си купим прилично легло.

Уилем се смееше.

— И щяхме да съдим хазяйката, за да сложи веднъж завинаги асансьор, който да работи.

— Точно така, това щеше да бъде следващата стъпка.

Той седи и чака дишането му да се нормализира. После включва телефона, проверява пропуснатите обаждания: Анди, Джей Би, Ричард, Харолд и Джулия, Хенри Йънг Черния, Роудс, Ситизън, още веднъж Анди, още веднъж Ричард, Лушън, Хенри Йънг Жълтия, Фейдра, Елайджа, отново Харолд, отново Джулия, Харолд, Ричард, Джей Би, Джей Би, Джей Би.

Звъни на Джей Би. Късно е, но Джей Би си е нощна птица.

— Здравей — казва, когато Джей Би вдига, чува изненадата в гласа му. — Аз съм. Удобно ли е да поговорим?