Ханя Янагихара
Малък живот (17)

2

Напоследък той заделя поне една неделя в месеца, за да отиде в Горен Ист Сайд. Когато тръгва от Грийн стрийт, бутиците и магазините в квартала още не са отворили, когато се връща, вече са затворили. В такива дни си представя Сохо от времето, когато Харолд е бил малък: място със затворени капаци, обезлюдено, без живот.

Първата му спирка е сградата на Парк Авеню и Седемдесет и осма улица, където се качва с асансьора на шестия етаж. Домашната помощница му отваря и го отвежда в задния кабинет, слънчев и просторен, където Лушън чака — не точно него, но чака.

Пред него винаги има сложена късна закуска: ту тънки резени пушена сьомга и мънички палачинки от елдово брашно, ту сладкиш с бяла лимонова глазура. Той все не намира сили да сложи и залък в уста, но понякога, когато се чувства особено безпомощен, приема от помощницата резен сладкиш и по време на цялото посещение държи чинията върху скута си. Но макар и да не яде нищо, пие чаша след чаша чай, направен точно както го обича. Лушън също не яде — вече са го нахранили — и не пие нищо.

Сега той отива при него и го хваща за ръка.

— Здравей, Лушън — казва му.

Беше в Лондон, когато жената на Лушън Мередит му се обади: беше през седмицата, когато в Музея за съвременно изкуство откриха ретроспективна изложба на Бергесон, и той бе уредил да замине в командировка. Както обясни Мередит, Лушън получил тежък инсулт, бил прескочил трапа, но лекарите още не знаели колко сериозни са пораженията.

Държаха го в болницата половин месец и когато го изписаха, вече беше ясно, че те са доста тежки. Оттогава са минали близо пет месеца, а той не се възстановява: от лявата страна лицето му сякаш се бе вкаменило, лявата ръка и крак също бяха обездвижени. Говорът му не е засегнат, той си говори, и то прекрасно, но паметта му е заличена, последните двайсет години са го изоставили напълно. В началото на юли падна, удари си главата и изпадна в кома, сега не може дори да ходи и Мередит го премести от къщата в Кънектикът в градския им апартамент, за да са по-близо до болницата и дъщерите си.

На него му се струва, че на Лушън му е приятно да му идва на гости, най-малкото няма нищо против, но не е съвсем сигурен. Лушън очевидно не може да го познае: той е човек, който се появява в живота му и после изчезва, затова се налага всеки път да се представя наново.

— Вие кой сте? — пита Лушън.

— Джуд — отвръща той.

— А сега ми припомнете откъде ви познавам — подканя мило Лушън, сякаш са се срещнали на коктейл.

— Бяхте мой наставник — обяснява той.

— Така ли? — мълви Лушън.

После настъпва мълчание.

През първите седмици той се стреми да помогне на Лушън да си спомни собствения си живот: говори за „Роузън Причард“ и за общите познати, за съдебните дела, които са обсъждали. После обаче си дава сметка, че изражението, което е разтълкувал — от глупава обнадежденост — като замисленост, всъщност е страх. Затова сега не отваря дума за нищо от миналото, най-малко за нищо от общото им минало. Оставя Лушън сам да насочва разговора и макар да не разбира за какво му приказва, се усмихва и се прави, че не тъне в неведение.

— Вие кой сте? — пита Лушън.

— Джуд — отвръща той.

— А сега ми кажете откъде ви познавам.

— Бяхте мой наставник.

— О, в „Гротън“!

— Да — отвръща той и се опитва също да се усмихне. — В „Гротън“.

Понякога обаче Лушън се взира в него.

— Наставник ли? — пита. — Твърде млад съм за ваш наставник.

А понякога не пита нищо, само подхваща разговора от средата и на него му се налага да изчака, за да определи по едно или друго каква роля са му възложили — дали на гадже на някоя от дъщерите от едно време, или на колега от колежа, или на приятел от спортния клуб, — за да откликва намясто.

В тези часове научава за ранния живот на Лушън повече, отколкото преди Лушън е разкривал пред него. Въпреки че Лушън вече не е Лушън, най-малкото онзи Лушън, когото той е познавал. Този Лушън е размътен и безлик, гладък, без ъгли, като яйце. Други са дори гласът му, с който навремето Лушън изричаше прегракнало и силно изреченията, всяко звучащо като свидетелско показание, паузите, които оставяше между тях, защото вече бе свикнал със смеха на околните, начинът, по който изграждаше абзаците, като ги започваше и ги завършваше с шега, която всъщност не бе никаква шега, а обида под копринено покривало. Още докато работеха заедно, той знаеше, че Лушън от кантората няма нищо общо с Лушън от спортния клуб, но не видя нито веднъж този друг Лушън. А ето че най-после го вижда — вижда единствено него. Този Лушън говори за времето, за голф, за ветроходство и данъци, но данъчните закони, които обсъжда, са отпреди двайсет години. Никога не го пита за самия него: кой е, какво работи, защо понякога е в инвалидна количка. Лушън говори, а той се усмихва и му кима, както държи с две ръце чашата чай, докато изстине. Когато ръцете на Лушън треперят, ги хваща, понеже знае, че това помага: навремето Уилем също го правеше, дишаше в такт с него и това винаги го успокояваше. Когато на Лушън му потече слюнка, той взима салфетката и я бърше. За разлика от него обаче Лушън явно не се притеснява, че трепери и му тече слюнка, и това му носи облекчение. Притеснява се не за Лушън, притеснява се, че не е в състояние да направи повече за него.

— Приятно му е да ви вижда, Джуд — все повтаря Мередит, но според него това всъщност не е вярно.

Понякога си мисли, че продължава да идва по-скоро заради Мередит, отколкото заради Лушън, и си дава сметка, че е така, че така и трябва да бъде: не ходиш при изгубените, ходиш при хората, тръгнали да търсят изгубените. Лушън не го осъзнава, той обаче помни, че е било точно така, когато е бил болен и първия, и втория път и Уилем се е грижел за него. Колко признателен е бил, когато се е будел и е виждал, че до него седи не Уилем, а някой друг.

— С него е Роман — казваше Ричард или Малкълм или: — Двамата с Джей Би отидоха да обядват.

И тогава му олекваше. В седмиците след ампутацията, когато му се искаше само едно: да се предаде, бе щастлив само в миговете, когато си представяше, че Уилем може би е намерил малко утеха. Затова, след като поседи с Лушън, той седи и с Мередит и двамата разговарят, макар че и тя не пита нищо за живота му, но той не възразява. Тя е самотна, той също. Мередит и Лушън имат две дъщери, едната живее в Ню Йорк и ту е на рехабилитация, ту не, а другата живее с мъжа си и с трите си деца във Филаделфия и също е адвокатка.

Той се е запознавал и с двете дъщери, които са десетина години по-млади от него, въпреки че Лушън е връстник на Харолд. Когато бе отишъл на свиждане на Лушън в болницата, там беше по-голямата, онази, която живее в Ню Йорк — тя го изгледа с такава омраза, че на него му идеше да се отдръпне крачка назад, а после каза на сестра си:

— Виж кой е дошъл: домашният любимец на татко. Каква изненада.

— Време е да пораснеш, Порша — изсъска по-малката. А на него каза: — Благодаря, че дойдохте, Джуд. Моите съболезнования за Уилем.

— Благодаря, че дойдохте, Джуд — казва сега и Мередит и го целува за довиждане. — Ще ви видя ли скоро?

Все го пита за това, сякаш някой ден той може да й отговори, че няма да го види.

— Да — потвърждава. — Ще ви пиша на имейла.

— На всяка цена — мълви тя и му маха с ръка, докато той върви по коридора към асансьора.

Все му се струва, че при тях не идва никой, макар че как изобщо е възможно? Дано не е така — моли се. Мередит и Лушън винаги са имали много приятели. Правеха партита. Не беше нещо необичайно Лушън да си тръгне от кантората в смокинг и да завърти очи, докато им маха за довиждане:

— Благотворителна вечер — обясняваше. — Парти. Сватба. Официална вечеря.

След тези посещения той винаги се чувства изтощен, но въпреки това върви пеш седем преки на юг и още малко на изток, към Ървинови. Месеци наред ги е избягвал, а после миналия месец, на годишнината, те го бяха поканили заедно с Ричард и Джей Би на вечеря у тях и той знаеше, че ще се наложи да отиде.

Падаше се в почивните дни след Деня на труда. Предишните четири седмици — четири седмици, включващи деня, когато Уилем трябваше да навърши петдесет и три, деня, когато Уилем загина — бяха сред най-тежките в живота му. Той знаеше какво изпитание ще бъде това и се бе постарал да се подготви. В кантората се налагаше някой да замине за Пекин и макар той да бе наясно, че трябва да остане в Ню Йорк — работеше по дело, по-важно от командировката в Пекин, — въпреки това предложи да замине и после го направи. В началото се надяваше, че ще бъде на сигурно: усещането на вцепененост, сякаш си във вълнен пашкул, след полета със самолета и разликата във времето, понякога не се различаваше от вцепенеността на скръбта му, пък и имаше и други неща, които го притесняваха физически — включително жегата, която също приличаше на пашкул, вълнен и задушлив — и за които той се надяваше да отвлекат вниманието му. Но една вечер към края на командировката, докато го откарваха след тежкия ден и многото срещи в хотела, той погледна през прозореца на автомобила и видя огромен осветен билборд с лицето на Уилем, надвиснал над пътя. Беше реклама за бира, в която бяха снимали Уилем преди две години и която бе предназначена само за Източна Азия. Но към горния край на билборда бяха закачени въжета и на тях бяха увиснали мъже, които, както забеляза той, покриваха рекламата с боя и заличаваха лицето на Уилем. Най-неочаквано той остана без дъх и бе напът да помоли шофьора да спре, но нямаше къде — бяха на завой, откъдето нямаше отбивки, нямаше и банкет отстрани, и се наложи той да застине неподвижно, със сърце, което щеше да се пръсне в гърдите му, и да брои пулса си, докато стигнат в хотела, където шофьорът му помогна да слезе, да прекоси фоайето, да се качи с асансьора, да мине по коридора и да влезе в стаята — още преди да се е усетил, той започна да се блъска с отворена уста и затворени очи по студената мраморна стена на душкабината, докато го заболя силно, сякаш някой му е изтръгнал гръбначния стълб.

Онази вечер се хвърли да се самонаранява с бръснача неистово, необуздано и когато се разтрепери така, че вече не бе в състояние да продължи, изчака, почисти пода, пийна сок, за да си даде сила, и започна отново. Направи го три пъти, после допълзя в ъгъла на душкабината и се разрида с ръце, кръстосани на главата, така че косата му започна да лепне от кръвта — онази нощ спа там, завит не с одеяло, а с хавлиена кърпа. Беше го правил понякога като малък, когато му се струваше, че ще се пръсне, ще се отдели от себе си като падаща звезда, затова изпитваше нужда да се сгуши във възможно най-тясното място, та костите му да не се разпаднат. После изпълзяваше внимателно изпод брат Лука и се свиваше на кълбо върху мръсния мотелски мокет под леглото, където напипваше издатини по пода и изпуснати габърчета, а също слуз от използвани презервативи и странни мокри петна, или пък, сгънат на две, спеше във ваната или дрешника.

— Клетото ми бръмбарче — казваше брат Лука, ако го намереше в такова положение. — Защо го правиш, Джуд?

Брат Лука беше мил и разтревожен, а той все не можеше и не можеше да даде обяснение.

Избута някак до края на командировката, избута някак до края на годината. В нощта на годишнината от смъртта на Уилем сънува стъклени съдини, които се пръсват на хиляди парчета, тялото на Уилем, изстреляно във въздуха, лицето му, което се блъсва в дърво. Когато се събуди, му домъчня непоносимо за Уилем, чак му се стори, че ослепява. В деня, след като се прибра, видя първия от плакатите на „Щастливи години“, но с първоначалното заглавие „Балетистът и сцената“. На някои се виждаше лицето на Уилем с дълга коса като на Нуреев и тясно трико, под което изпъкваха гърдите му и се открояваше вратът му, дълъг и мощен. На други имаше монументални изображения на крак — на истинския крак на Уилем, както той знаеше по една случайност — с опрян в земята палец, заснет толкова отблизо, че се виждаха вените и косъмчетата, тънките изопнати мускули и издутите дебели сухожилия. „Премиерата ще се състои в Деня на благодарността“ — пишеше на плакатите. „О, боже — помисли си той и се прибра вътре, — о, боже.“ Искаше му се вече нищо да не му напомня за Уилем, страхуваше се от деня, когато вече нищо нямаше да му напомня за Уилем. От няколко седмици му се струваше, че Уилем се отдалечава от него, макар че скръбта му отказваше да се попритъпи.

На другата седмица отидоха у Ървинови. Бяха решили — без да го обсъждат изрично, — че трябва да отидат заедно, и се срещнаха у Ричард, където той му даде ключовете от автомобила, и Ричард ги откара. Всички, дори Джей Би мълчаха, а той беше много притеснен. Имаше чувството, че Ървинови му се сърдят, имаше чувството, че го заслужава.

Вечерята се състоеше от любимите ястия на Малкълм и докато се хранеха, той усети, че господин Ървин го гледа, и се запита дали си мисли същото, което винаги си е мислел и той: защо Малкълм? Защо не той?

Госпожа Ървин беше предложила всички на масата да споделят поред с останалите някакъв спомен за Малкълм и той заслуша какво говорят другите: госпожа Ървин разказа как са ходили да разгледат Пантеона, когато Малкълм е бил на шест години, и как пет минути след като са си тръгнали, са забелязали, че Малкълм го няма, затова са се втурнали обратно да го търсят и са го заварили да седи на земята и да гледа като омагьосан кръглия прозорец, Флора пък разказа как, когато е бил във втори клас, Малкълм е свалил от тавана куклената й къща, махнал е всички кукли и я е напълнил с дребни предмети, с десетки столове, маси, дивани и дори покъщнина, която си няма име, всички изработени от него от глина, Джей Би си спомни как веднъж на празниците около Деня на благодарността са се върнали в общежитието един ден по-рано и са проникнали в спалните помещения, така че да се ширят сами в тях, а после Малкълм е запалил камината във всекидневната и са пекли за вечеря наденици — когато дойде и неговият ред, той разказа как навремето, на Лиспенард стрийт, Малкълм им е сковал библиотека, заради която тясната им всекидневна се е стеснила още повече, така че, който е сядал на канапето и е изпружел крака, те са опирали в същата тази библиотека. Той обаче бе настоял за библиотеката и Уилем бе склонил. И така, Малкълм бе изнамерил в една дъскорезница възможно най-евтините дъски и двамата с Уилем ги занесоха на покрива, където сглобиха библиотеката, та съседите да не се оплакват от чукането, после я свалиха и я сложиха.

Но докато го правеха, Малкълм забеляза, че не е премерил правилно разстоянието и библиотеката е станала с десет сантиметра по-широка от необходимото, така че краят й стърчеше в антрето. На него това не му пречеше, на Уилем също, но Малкълм настоя да го оправел.

— Недей — казаха му и двамата. — Страхотна е, и така става.

— Дрън-дрън, друг път е страхотна — заинати се посърнал Малкълм.

Накрая успяха да го убедят и Малкълм си тръгна. Двамата с Уилем боядисаха библиотеката в яркочервено и подредиха на нея книгите. После, следващата събота, Малкълм се появи рано-рано с решителен вид.

— Само това ми се върти в главата — заяви.

Остави чантата си на пода, извади трион и се зае да скъсява библиотеката, а през това време двамата се разкрещяха, после обаче видяха, че и да помагат, и да не помагат, той все едно ще я преправи. И така, библиотеката отново се озова на покрива, после бе свалена отново и този път се вместваше идеално.

— Все се сещам за тази случка — обясни сега той, докато другите го слушаха. — Защото е твърде показателна колко присърце взимаше Малкълм всичко, с което се заемеше, и как винаги се стремеше към съвършенство, какво уважение проявяваше към материала, независимо дали е мрамор, или шперплат. Тя обаче е показателна и с какво уважение се отнасяше той към пространството, към всяко пространство, пък било то и някакво ужасно потискащо жилище в Китайския град, което не подлежи на ремонт: дори такова пространство заслужаваше уважение. Показателна е и колко уважаваше приятелите си, колко му се искаше да живеем на места, за каквито според него бяхме достойни: красиви и ярки като въображаемите му къщи.

Той замълча. Онова, което искаше да добави — но на което според него нямаше да издържи, — бе как, докато е вадел изпод мивката в банята четките и боята, е чул, че Уилем роптае, задето трябва да вдига и да намества отново библиотеката, а Малкълм му казва:

— Ако я бях оставил в предишния й вид, той, Уилем, щеше да се спъне и да падне — прошепна Малкълм. — Това ли искаш?

— Не — отвърна след малко Уилем, звучеше засрамен. — Не, разбира се, че не. Прав си, Мал.

Той си даваше сметка, че Малкълм пръв измежду тях е осъзнал, че той е инвалид, че го е разбрал дори преди него. Беше го осъзнал, но внимаваше да не го поставя в неловко положение. Само се бе стремил да му облекчи живота, а навремето той го беше мразил заради това.

Сега, преди да си тръгнат, господин Ървин го хвана за рамото.

— Джуд, може ли да поостанеш малко? — попита го. — Ще кажа на Монро да те закара.

Той се съгласи и помоли Ричард да върне автомобила на Грийн стрийт. Поседяха само двамата с господин Ървин във всекидневната — майката на Малкълм беше останала в трапезарията заедно с Флора, с мъжа й и с децата, — поговориха за здравето му и за здравето на господин Ървин, за Харолд и работата му и точно тогава господин Ървин се разплака. Той се изправи и отиде да седне до него, после отпусна колебливо длан върху гърба му, беше притеснен, чувстваше се неловко, чувстваше как десетилетията се изплъзват под краката му.

Вече като зрели хора всички гледаха открай време със страхопочитание на господин Ървин. С ръста си, със самообладанието, с едрите си сурови черти той сякаш беше слязъл от фотография на Едуард Къртис^[1] и всички го наричаха Вожда.

— Какво ще каже за това Вожда, Мал? — беше попитал Джей Би, когато Малкълм им бе съобщил, че напуска „Ратстар“, и всички се впуснаха да го убеждават да прояви търпение. Или (пак Джей Би): — Можеш ли да попиташ Вожда, Мал, дали другия месец, когато ще мина през Париж, мога да пренощувам в апартамента?

Но господин Ървин вече не беше Вожда: макар че и досега имаше бистър ум и ходеше с изправен гръб, той бе на осемдесет и девет и тъмните му очи бяха станали сиви с онзи неопределим оттенък, каквито могат да бъдат очите само на съвсем младите и на съвсем старите: с цвета на морето, от което идваме, с цвета на морето, в което се връщаме.

— Обичах го — каза му господин Ървин. — Знаеш го, нали, Джуд? Знаеш, че го обичах.

— Знам — потвърди той.

Навремето постоянно повтаряше на Малкълм:

— Разбира се, че баща ти те обича, Мал. Наистина. Родителите си обичат децата.

А веднъж Малкълм беше много разстроен (той вече не помнеше защо) и му се тросна:

— Какво изобщо знаеш за тези неща, Джуд! — Всички замълчаха, а после Малкълм изпадна в ужас и се впусна да му се извинява: — Съжалявам, Джуд — каза му. — Наистина съжалявам.

Той не знаеше какво да отговори, защото Малкълм беше прав: наистина нямаше представа от тези неща. И да знаеше нещо, го беше прочел в книгите, а книгите лъжеха, разкрасяваха нещата. Това бе най-страшното, което Малкълм му беше казвал някога, и макар той да не го спомена нито веднъж пред Малкълм, самият Малкълм отвори дума за него веднъж, малко след осиновяването.

— Никога няма да забравя какво ти казах — сподели.

— Забрави го, Мал — подкани той, макар и да беше наясно какво Малкълм има предвид, — беше разстроен. Беше отдавна.

— Но не биваше да го правя — отвърна Малкълм. — Не бях прав. На всички равнища.

Сега, докато седеше с господин Ървин, си помисли: иска ми се да можеше Малкълм да изживее този миг. Той би трябвало да е негов.

И така, сега, след като посети Лушън, отива да посети и Ървинови и тези посещения си приличат доста. И двете го връщат в миналото, и при двете възрастни мъже му говорят за спомени, които той няма как да сподели, за обстоятелства, с които не е запознат. Но макар и тези посещения да го потискат, той смята, че е длъжен да ги прави: и двете са при хора, които винаги са намирали време, винаги са разговаряли с него именно когато това му е било нужно, а той не е знаел как да го поиска. Когато беше на двайсет и пет и току-що бе пристигнал в града, бе живял у Ървинови и господин Ървин бе разговарял с него за пазара и закона, беше го съветвал: беше го съветвал не толкова как да мисли, а по-скоро как да бъде странна птица в свят, където странните птици често не са посрещани с отворени обятия.

— Заради походката ти хората ще си мислят разни неща за теб — беше му казал веднъж господин Ървин и той беше свел поглед. — Не — бе допълнил господин Ървин, — не гледай надолу, Джуд. Няма от какво да се срамуваш. Ти си блестящ и ще бъдеш блестящ, и ще бъдеш възнаграден за това. Но ако се държиш така, сякаш мястото ти не е тук, ако се извиняваш за самия себе си, хората също ще започнат да се отнасят така с теб. — Той си беше поел дълбоко въздух. — От мен да го знаеш.

Бъди твърд като кремък — му бе казал господин Ървин. — Не се опитвай да накараш хората да те харесват. Никога не се опитвай да ставаш по-приемлив, само и само колегите ти да не се притесняват. Харолд го беше научил как да мисли като юрист, а господин Ървин го беше научил как да се държи като такъв. Лушън пък бе доловил в него и двете умения и го ценеше и за двете.

Онзи ден посещението му у Ървинови е кратко, защото господин Ървин е уморен, и когато си тръгва, той вижда Флора — Флора Фурията, с която Малкълм се е гордял толкова и на която е завиждал — и преди да излезе, двамата си говорят няколко минути. Началото на октомври е, но още е топло, сутрин все едно е лято, но следобед небето притъмнява и излиза вятър, и докато върви към колата на „Парк“, той си спомня как преди двайсет години, че и повече е прекарвал тук съботите. По онова време се прибираше пеш и на път за вкъщи понякога се отбиваше в една прочута и доста скъпа хлебарница на Медисън Авеню, за да си купи хляб с орехи — в ония години един-единствен самун от него струваше колкото той обикновено харчеше за вечеря, — а после двамата с Уилем го ядяха, намазан с масло и поръсен със сол. Хлебарницата още си е там и затова той завива на запад от „Парк“, за да си купи от същия хляб, чиято цена сякаш си е останала същата — поне така я е запомнил, — макар че всичко е поскъпнало доста. Докато не започна да посещава в събота Лушън и Ървинови, не помнеше кога за последно е идвал в квартала през деня — прегледите при Анди са вечер — и сега не бърза, заглежда се по красивите деца, които тичат по широките чисти тротоари, а майките им вървят бавно след тях и листата на липите горе малко по малко, сякаш без желание пожълтяват. Подминава Седемдесет и пета улица, където навремето е давал частни уроци на Феликс, на Феликс, който, колкото и невероятно да звучи, вече е на трийсет и три, вече не е вокалист в пънк банда, а още по-невероятно, управлява като баща си хедж фонд.

След като се прибира, реже хляба и малко сирене, занася чинията на масата и я гледа. Наистина се опитва да яде истинска храна, да се върне към навиците на живите. Но кой знае защо, му е станало трудно да се храни. Не му се яде, струва му се, че всичко е с вкус на туткал, на картофеното пюре на прах, което са им давали в дома. Въпреки това хвърля доста усилия. По-лесно му е да се храни, когато е с някой друг и има публика, затова в петък вечеря с Анди, а в събота — с Джей Би. Напоследък ходи и в неделя вечерта у Ричардови — двамата с Ричард готвят някое от екзотичните му вегетариански ястия, а после Индия се присъединява към тях на масата.

Започнал е да чете отново и вестници и сега избутва настрани хляба и сиренето и го отгръща на страницата за изкуство предпазливо, сякаш може да го ухапе. Преди две недели бе отворил самоуверено първата страница и там се натъкна на материал за филма, в който Уилем трябваше да започне да се снима предишния септември. В него пишеше как актьорският състав е бил променен, как още от самото начало филмът се е радвал на подкрепата на критиците, как са дали на главния герой ново име — името на Уилем, — щом прочете това, той затвори вестника, върна се в леглото и държа възглавницата върху главата си, докато не намери сили да стане отново. Наясно е, че през следващите две години ще се натъква на статии, плакати, съобщения, реклами за филми, в които Уилем е трябвало да участва през последните дванайсет месеца. В днешния вестник обаче няма нищо, освен реклама върху цяла страница за „Балетистът и сцената“ и той се взира дълго, много дълго в лицето на Уилем почти в естествени размери, като крие очите му с длан, която после маха. Мисли си, че ако е било на филм, лицето е щяло да му заговори. Ако това беше филм, той щеше да вдигне очи и Уилем щеше да стои пред него.

Понякога си мисли: справям се по-добре. Вече съм по-добре. Понякога се буди, преизпълнен със сила и енергия. Мисли си — ето, днес ще бъде денят. Днес ще бъде първият ден, когато наистина ще се чувствам по-добре. Днес ще бъде денят, когато Уилем ще ми липсва по-малко. А после се случва нещо, нещо съвсем просто, например той влиза в гардеробната и вижда самотните ризи на Уилем, които чакат по закачалките и които няма да бъдат облечени никога повече, решимостта му, обнадеждеността се изпаряват и той отново се дави в отчаяние. Понякога си мисли: мога го. Но от ден на ден му става все по-ясно: не го мога. Обещал си е всеки ден да намира нова причина да продължи нататък. Някои от тези причини са дребни, например вкусове, които му харесват, опери и книги, които му харесват, места, които иска да види било отново, било за пръв път. Други от тези причини всъщност са задължения: защото така е редно. Защото го може. Защото Уилем би искал да го направи. А някои от тези причини са големи: заради Ричард. Заради Джей Би. Заради Джулия. И особено заради Харолд.

От опита му за самоубийство беше минала близо една година, когато двамата с Харолд бяха излезли да се разходят. Беше Денят на труда, те бяха в Труро. Той си спомня, че онзи уикенд му е било трудно да върви, спомня си, че е стъпвал внимателно по дюните, спомня си как е усетил, че Харолд се опитва да не го докосва, опитва се да не му помага.

Накрая бяха седнали да си починат, бяха се загледали в океана и бяха започнали да си говорят: за съдебното дело, по което той работеше, за Лорънс, който излизаше в пенсия, за новата книга на Харолд. После Харолд бе казал най-неочаквано:

— Трябва да ми обещаеш, Джуд, че няма да го направиш отново.

Заради тона на Харолд — суров, а Харолд рядко говореше сурово — той го погледна.

— Харолд — подхвана.

— Опитвам се да не те моля за нищо — каза Харолд, — защото не искам да си мислиш, че ми дължиш нещо: наистина не ми дължиш. — Той се извърна и го погледна, лицето му също беше сурово. — Но за това те моля. Моля те. Трябва да ми обещаеш.

Той се подвоуми.

— Обещавам ти — изрече накрая и Харолд кимна.

— Благодаря ти — каза му.

Никога повече не бяха обсъждали този разговор и макар той да знаеше, че няма логика, не му се искаше да престъпва обещанието, което е дал на Харолд. Понякога му се струваше, че това обещание — този словесен договор — е единственото, което го спира да не опита повторно, макар и да беше наясно, че тръгне ли да го прави отново, вече няма да бъде опит: този път наистина ще го направи. Знаеше и как, знаеше, че ще се получи. След смъртта на Уилем почти не минаваше ден, без да си мисли за това. Знаеше кой точно момент да избере, знаеше как да направи така, че да го намерят. Преди два месеца, по време на една много тежка седмица, дори написа ново завещание, така че да звучи като документ на човек, издъхнал с извинения, които е имал да отправя, в опит да поиска прошка. И въпреки че — както си напомня — не възнамерява да заверява завещанието, не го и промени.

Надява се на инфекция, на нещо скоротечно и смъртоносно, на нещо, което ще го погуби и ще го остави без вина. Но инфекция няма. След ампутациите няма рани. Още го боли — но не повече — всъщност по-малко отпреди. Излекуван е — доколкото изобщо може да бъде излекуван.

Всъщност няма причини да вижда веднъж седмично Анди, но пак го прави, защото знае, че Анди се притеснява да не би той да посегне на живота си. Самият той се притеснява да не би да посегне на живота си. Затова всеки петък ходи при Анди. Повечето такива петъци отива просто за да вечерят заедно, но всеки втори петък на месеца вечерята е предхождана от преглед. Тук всичко си е същото: само липсващите му ходила, липсващите прасци доказват, че нещата са се променили. В други отношения той отново е станал, какъвто е бил преди десетилетия. Пак се притеснява и срамува. Пак се страхува да не го докоснат. Три години преди смъртта на Уилем най-сетне бе намерил сили да го помоли да нанесе крема върху белезите по гърба му и Уилем бе започнал да го прави, така че за кратко той се бе почувствал друг човек — като змия, на която й е порасла нова кожа. Но сега вече няма, разбира се, кой да му помага и белезите отново са се втвърдили и са изпъкнали, нашарили са гърба му като паяжина, която се разтяга.

Сега вече той знае: хората не се променят. Той не може да се промени. Уилем смяташе, че е станал друг човек, след като му е помогнал да се възстанови, самият той беше изненадан от собствените си запаси, от издръжливостта си. Но той — той и всички останали бяха наясно, че Уилем вече притежава тези качества. През онези месеци може и да му се е изяснило що за човек е, но достойнствата, които бе открил у себе си, не изненадаха никого, освен самия Уилем. По същия начин, след като загуби Уилем, той си изясни много неща. През годините заедно с Уилем бе успял да си втълпи, че е друг човек, по-щастлив, по-свободен, по-смел. Сега обаче Уилем вече го няма и той отново е такъв, какъвто е бил преди двайсет, преди трийсет, преди четирийсет години.

И така, поредният петък. Той отива при Анди. Кантарът: Анди въздиша. Въпросите: неговите отговори, низ от да и не. Да, чувства се добре. Не, не го боли повече от обикновено. Не, няма следи от рани. Да, пристъпи на десетина-петнайсет дни. Да, спи. Да, вижда се с хора. Да, храни се. Да, по три пъти на ден. Да, всеки ден. Не, не знае защо тогава пак е отслабнал. Не, не иска да помисли дали да не отиде при доктор Ломан. Преглед на ръцете му: Анди ги върти в дланите си, търси нови следи от самонараняване, не намира нито една. Седмицата, след като се прибра от Пекин, седмицата, когато загуби самообладание, Анди ги беше погледнал и бе ахнал, а той също беше свел очи и си беше спомнил колко тежко му е било понякога, колко безумно е станало всичко. Но Анди не беше казал нищо, само проми раните и след като приключи, го хвана за двете ръце.

— Една година — каза тогава Анди.

— Една година — повтори той като ехо.

После и двамата замълчаха.

След прегледа отиват в италианското ресторантче зад ъгъла, което харесват. По време на тези вечери Анди постоянно го държи под око и ако реши, че той не си поръчва достатъчно храна, му взима още нещо, после го наблюдава, докато той не го изяде. Днес по време на вечерята обаче личи, че Анди е притеснен от нещо: докато чакат да им донесат поръчката, Анди пие бързо и му говори за американски футбол, макар и, както той знае, да не е бил запален никога по него и да не го е обсъждал. Случвало се е понякога да говори с Уилем за спорт, а той да приготвя десерта и да слуша как двамата спорят за един или друг отбор, докато седят на масата в трапезарията и ядат шамфъстък.

— Извинявай — казва накрая Анди. — Само ти дърдоря на главата.

Носят им предястието и те започват да ядат в мълчание, докато Анди не си поема въздух.

— Джуд — подхваща пак. — Напускам кабинета.

Той тъкмо разрязва патладжана, но сега спира, оставя вилицата.

— Не скоро — бърза да уточни Анди. — Най-рано след три години. Но тази година взимам съдружник, така че преходът да бъде възможно най-гладък: и за персонала, но най-вече за пациентите. От година на година той ще поема все повече пациенти. — Известно време Анди мълчи. — Според мен ще ти хареса. Сигурен съм. Ще остана твой лекар до деня, когато напусна, а преди да го направя, ще ти разясня най-подробно всичко. Но искам да се запознаеш с него, да видиш дали ще си допаднете — усмихва се едва-едва Анди, той обаче не намира сили също да се усмихне, — а ако не си допаднете по една или друга причина, ще разполагаме с достатъчно време, за да ти намерим друг. Имам предвид още двама, знам, че са достатъчно подготвени, за да поемат цялостното ти лечение. Няма да напусна, докато не уредим всичко.

Той и досега не е в състояние да изрече и дума, не е в състояние дори да вдигне глава и да погледне Анди.

— Джуд — чува го да му казва тихо, умолително. — Де да можеше да стоя вечно — заради теб. Иска ми се да остана единствено заради теб. Но съм уморен. Скоро ще навърша шейсет и две, отдавна съм се зарекъл да се пенсионирам, преди да стана на шейсет и пет. Аз…

Но той го прекъсва.

— Анди — казва, — разбира се, че ще се пенсионираш, когато поискаш. Не си длъжен да ми обясняваш. Радвам се за теб. Наистина. Само че… Само че ще ми липсваш. Държиш се толкова добре с мен. — Известно време той мълчи. — Завися от теб — признава накрая.

— Джуд — подхваща пак Анди, после мълчи за кратко. — Джуд, винаги ще ти бъда приятел. Винаги ще съм на разположение, за да ти помогна медицински или по друг начин. Но ти имаш нужда от човек, с когото да остареете заедно. Човекът, когото взимам при мен, е на четирийсет и шест, ще бъде на разположение и ще те лекува до края на живота ти, стига да го искаш.

— Стига да не умра през следващите деветнайсет години — чува се той да казва. Пак настъпва мълчание. — Извинявай, Анди — изрича, възмутен колко нещастен се чувства, колко дребнаво се държи. Все пак е знаел винаги, че по някое време Анди ще излезе в пенсия. Но си дава сметка как всъщност никога не е смятал, че ще го доживее. — Извинявай — повтаря. — Не ме слушай.

— Джуд — проронва тихо Анди. — Винаги ще бъда до теб по един или друг начин. Обещах ти го още навремето и ти го повтарям. Виж какво, Джуд — допълва след малко. — Знам, няма да бъде лесно. Знам, никой няма да може да създаде същите отношения. Не се правя на много важен, просто не мисля, че някой ще е в състояние непременно да те разбере докрай. Но ще направим всичко възможно. Пък и кой няма да те обикне? — Анди се усмихва отново и отново той няма сили да му се усмихне в отговор. — При всички положения ела се запознай с новия човек при нас: Линъс. Добър лекар е и което не е по-маловажно, добър човек. Няма да му казвам подробности за теб, просто ела да се запознаете, чу ли?

И така, следващия петък той отива в кабинета на Анди и там има още един мъж, нисък и красив, усмихва се малко като Уилем. Анди ги запознава и те се ръкуват.

— Слушал съм толкова много за вас, Джуд — казва Линъс. — Много ми е приятно най-после да се запознаем.

— На мен също — отвръща той. — Поздравления.

Анди ги оставя да си говорят и те го правят, обсъждат малко спънато, на шега, че това прилича на сляпа среща. На Линъс му е обяснено само за ампутациите и те ги обсъждат набързо, както и остеомиелита преди тях.

— Това лечение може да те вкара в гроба — отбелязва Линъс, но не проявява състрадание за изгубените му крака и той му е признателен.

Дотогава е работил в лечебно заведение, което Анди е споменавал, явно наистина се възхищава на Анди и се вълнува, че ще работят заедно.

Линъс е мъж намясто. Той го чувства по въпросите, които Линъс му задава, по уважението, с което го прави. Знае обаче и че никога няма да намери сили да се съблече пред Линъс. Не си представя да води с някой друг споровете, които води с Анди. Не си представя да даде на някой друг достъп до тялото си, до страховете си. Трепва при мисълта, че нов човек може да види тялото му: от ампутацията насам се е поглеждал само веднъж. Наблюдава лицето на Линъс, усмивката му, която толкова притеснително прилича на усмивката на Уилем, и макар да е само пет години по-голям от Линъс, има чувството, че е по-стар от него с векове, че е прекършен и съсухрен, че е нещо, което всеки ще погледне и ще побърза да скрие под покривалото.

— Махайте го оттук — ще кажат. — Не става.

Мисли си за разговорите, които ще се наложи да води, за обясненията, които ще се наложи да дава: за гърба си, за ръцете, краката, болестите си. Толкова му е втръснало от собствените му страхове, от собствените му притеснения, а въпреки това не може да спре да се опиянява от тях. Представя си как Линъс разлиства бавно медицинския му картон, вижда записките, които Анди си е водил години, десетилетия за него: списъци със самонаранявания, с рани, с лекарства, които са му изписвани, с нови и нови инфекции. Бележки за опитите да сложи край на живота си, за молбите на Анди да отиде при доктор Ломан. Той знае, че Анди е записвал най-подробно всичко това, знае колко прилежен е той.

— Трябва да кажеш на някого — все му беше повтаряла Ана и когато порасна, той реши да се вслуша в съвета й и да се довери на някого, на един-единствен човек.

Помисли си, че все някога, все някак ще намери начин да каже на този единствен човек. После откри такъв човек, довери му се, този човек обаче вече е мъртъв и той нямаше сили да разкаже отново историята си. Но нима всички разказват за живота си — наистина разказват за него — само на един човек? Колко често се очакваше от него да се повтаря, при положение че с всеки разказ смъкваше дрехите от кожата си и плътта от костите си, докато станеше уязвим като розово мишле? Тогава осъзнава, че никога няма да има сили да отиде на друг лекар. Ще ходи при Анди, докато може, докато Анди му разрешава. А после не знае — все ще измисли нещо.

Засега животът му, личният му живот все още е негов. Засега не се налага да научава никой друг. Мислите му са погълнати от Уилем — той се опитва да го върне в спомените си, да държи в главата си лицето и гласа му, все едно той присъства, — затова миналото му никога не е било по-далеч от него: той е насред езеро и се опитва да се задържи на повърхността, не му се и мисли да се върне на брега и да му се налага да живее отново сред спомените си.

Онази вечер не му се ходи на вечеря с Анди, но все пак отива и на излизане се сбогуват с Линъс. Вървят мълчаливо към суши ресторанта, седят мълчаливо, дават поръчката и чакат пак мълчаливо.

— Какво мислиш? — пита накрая Анди.

— Прилича малко на Уилем — отвръща той.

— Така ли? — пита Анди и той свива рамене.

— Малко — уточнява. — В усмивката.

— А! — мълви Анди. — Сигурно. Разбрах. — Пак потъват в мълчание. — Но какво мислиш? Знам, понякога е трудно да прецениш от една среща, но как ти се струва, дали ще намерите общ език?

— Едва ли, Анди — отговаря той накрая и долавя, че Анди е разочарован.

— Наистина ли, Джуд? Какво в него не ти хареса? — Той обаче не отговаря и Анди въздиша. — Съжалявам — изрича. — Надявах се поне да се чувстваш добре в присъствието му, за да помислиш. Ще помислиш ли все пак? Дали да не му дадеш още един шанс? Междувременно има още един човек, Стивън Ву, с когото според мен може би трябва да се срещнеш. Не е ортопед, но това може би е за предпочитане, със сигурност е най-добрият специалист по вътрешни болести, с когото съм работил. Има и още един, казва се…

— Господи, Анди, престани — казва той и долавя гнева в гласа си, гняв, за който не е подозирал. — Престани. — Вдига поглед, вижда смаяното лице на Анди. — Толкова ли не те свърта да се отървеш от мен? Толкова ли не можеш да ме оставиш на мира? Толкова ли не можеш да ме оставиш да помисля малко? Не разбираш ли колко ми е тежко? — Знае, че се държи себично, неразумно, като пръв егоист, чувства се зле, но не може да се спре, затова става и се блъсва в масата. — Остави ме на мира — повтаря на Анди. — Щом няма да бъдеш до мен, ме остави на мира.

— Джуд — подхваща Анди, той обаче вече се е промушил покрай масата, точно тогава обаче идва сервитьорката с поръчката и той чува как Анди ругае, вижда и как се пресяга към портфейла си, после излиза от ресторанта.

В петък господин Ахмед не е на работа, понеже той ходи сам с колата при Анди, но сега, вместо да се върне при автомобила, който е оставил пред кабинета на Анди, спира такси, мята се на него и отпрашва, да не би Анди да го настигне.

Вечерта изключва телефоните си, нагълтва се с приспивателни, ляга. На другия ден става от сън, праща на Джей Би и на Ричард есемеси, че не се чувства добре и се налага да отмени вечерите с тях, после пак се нагълтва с приспивателни и спи до понеделник. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък. Не отговаря на нито едно от позвъняванията, есемесите, имейлите на Анди, на съобщенията му, макар че вече не е ядосан, само е засрамен, ала няма сили да се извинява за пореден път, да изтърпи гадното си поведение, малодушието си. „Страх ме е, Анди — иде му да каже. — Какво ще правя без теб?“

Анди обича сладко и в четвъртък следобед той моли една от секретарките да поръча нелепи, глупави количества шоколадови бонбони за Анди от любимия му магазин за сладкарски изделия.

— Бележка? — пита секретарката, а той клати глава.

— Не — отговаря, — само името ми.

Жената кима и понечва да излезе, той обаче я връща, грабва от бюрото лист хартия и написва набързо: „Анди… много ме е срам. Моля те, прости ми. Джуд“, после й го подава.

На другата вечер обаче не отива да се види с Анди, прибира се, за да приготви вечеря за Харолд, който се е върнал в града, без да предупреди. Миналата пролет беше последният семестър на Харолд, а той си спомни чак през септември. Двамата с Уилем открай време обсъждаха как ще направят голям празник в чест на пенсионирането на Харолд, както бяха постъпили след пенсионирането на Джулия. Той обаче беше забравил и не бе направил нищо. После си спомни и пак не направи нищо.

Уморен е. Не му е до Харолд. Въпреки това приготвя вечеря, вечеря, за която знае, че няма и да хапне от нея, после я поднася на Харолд и двамата сядат.

— Не си ли гладен? — пита Харолд и той клати глава. — Днес обядвах чак в пет — лъже. — Ще хапна по-късно.

Гледа как Харолд се храни и забелязва, че той е стар, че кожата по ръцете му е омекнала и изтъняла като на новородено. Усеща по-силно от всякога, че е една, две, сега шест години по-възрастен от Харолд по времето, когато са се запознали. Въпреки това във възприятията му Харолд си е останал упорито през всичките тези години на четирийсет и пет, променили са се само възприятията му за това колко точно стар си на четирийсет и пет. Притеснително е да си го признае, но едва отскоро се замисля, че не е изключено, че дори е възможно да надживее Харолд. Вече бе живял по-дълго, отколкото някога си беше представял, дали имаше вероятност да живее още по-дълго?

Помнеше един разговор, който проведоха, след като навърши трийсет и пет.

— Вече съм на средна възраст — каза той тогава и Харолд се засмя.

— Млад си — рече му. — Съвсем млад, Джуд. На средна възраст си само ако смяташ да умреш на седемдесет. По-добре не го прави. Наистина няма да съм в настроение да ти ходя на погребението.

— Ще бъдеш на деветдесет и пет — рече той. — Наистина ли смяташ още да си жив след толкова време?

— Жив и здрав, обслужван от позакръглени млади медицински сестри, хич няма да ми е да ходя на безкрайни опела.

Той най-после се беше усмихнал.

— И кой плаща за флотилията позакръглени млади медицински сестри?

— Как кой, ти, разбира се — отговори Харолд. — Ти и онези негодници от фармацевтичната индустрия.

Сега обаче се притеснява, че това все пак няма да се случи. „Не ме изоставяй, Харолд — мисли си, но молбата му е вяла, не особено настойчива и той не очаква да бъде изпълнена, изрекъл я е по-скоро по инерция, отколкото, защото наистина се надява. — Не ме изоставяй.“

— Не казваш нищо — подхваща сега Харолд и той насочва вниманието си към него.

— Извинявай, Харолд — изрича. — Бях се отплеснал малко.

— Виждам — отвръща Харолд. — Та ти казвам, че мислим с Джулия да прекарваме тук, в града, повече време, да се пренесем да живеем за постоянно тук.

Той премигва.

— В смисъл ще дойдете да живеете тук ли?

— Е, ще запазим къщата в Кеймбридж — обяснява Харолд, — но да, мисля следващата есен да взема един семинар в Колумбийския университет и ще ни бъде приятно да прекарваме тук повече време. — Той го поглежда. — Казахме си, че ще е хубаво да бъдем и по-близо до теб.

И той не знае какво да мисли.

— А животът ви там? — пита. Смутен е от новината, Харолд и Джулия обичат Кеймбридж, и през ум не му е минавало, че ще се изнесат оттам. — Ами Лорънс и Джилиан?

— Лорънс и Джилиан често минават през града, останалите също. — Харолд се взира отново в него. — Май не се радваш особено, Джуд.

— Извинявай — отвръща той, свел поглед. — Дано все пак не се местите тук заради… заради мен. — Настъпва мълчание. — Дано не прозвучи нахално — допълва накрая. — Но ако наистина го правите заради мен, недейте, Харолд. Добре съм. Справям се.

— Наистина ли, Джуд? — пита съвсем тихо Харолд и най-неочаквано той става и отива бързо в тоалетната при кухнята, където сяда на тоалетната чиния и се хваща за главата.

Чува, че Харолд чака от другата страна на вратата, но не казва нищо, Харолд също мълчи. Накрая след петнайсет минути, когато си е повъзвърнал самообладанието, отваря отново вратата и двамата се поглеждат.

— На петдесет и една години съм — казва той на Харолд.

— В смисъл? — пита Харолд.

— В смисъл че мога да се грижа сам за себе си — отвръща той. — В смисъл че няма нужда някой да ми помага.

Харолд въздиша.

— Джуд — казва, — нуждата някой да ти помогне, нуждата от хора нямат срок на годност. Няма такова нещо да не я изпитваш, след като навършиш някаква възраст. — Отново мълчат. — Много си отслабнал — продължава Харолд и когато той не отговаря, допълва: — Какво казва Анди?

— Не мога да продължа този разговор — заявява накрая той с дрезгав, пресипнал глас. — Не мога, Харолд. Ти също. Имам чувството, че не правя друго, освен да те разочаровам, извинявай, извинявай за всичко. Но наистина се старая. Давам най-доброто от себе си. Извинявай, ако не е достатъчно. — Харолд се опитва да се намеси, но той не му позволява. — Такъв съм. И толкоз, Харолд. Съжалявам, че ти създавам такива главоболия. Съжалявам, че ти съсипвам почивката сега, когато излезе в пенсия. Съжалявам, че не съм по-щастлив. Съжалявам, че още не мога да прежаля Уилем. Съжалявам, че работя нещо, което не уважаваш. Съжалявам, че като човек съм кръгла нула. — Вече не знае какво говори, вече не знае как се чувства: иска да отиде и да се нареже с бръснача, да изчезне, да легне и да не стане никога повече, да се изстреля в Космоса. Мрази се, самосъжалява се, мрази се, задето се самосъжалява. — Мисля, че трябва да си тръгнеш — казва. — Мисля, че трябва да се махнеш оттук.

— Джуд — мълви Харолд.

— Моля те, върви си — натъртва той. — Моля те. Уморен съм. Имам нужда да остана сам. Моля те, остави ме сам.

Обръща се с гръб към Харолд, застава прав и чака, докато го чува да се отдалечава.

След като Харолд си тръгва, отива с асансьора на покрива. Тук има каменен зид, който му стига до гърдите и опасва покрива, и той се обляга на него, вдишва от прохладния въздух, долепва длани отгоре върху зида в опит да ги спре да треперят. Мисли си за Уилем, как двамата са стояли нощем на покрива, без да говорят, и са гледали апартаментите на другите. От южната страна на покрива се виждаше покривът на сградата на Лиспенард стрийт, където навремето живееха, и понякога те се правеха, че виждат не само самата постройка, но и себе си вътре в нея, как са се вживели в театъра на делничния си живот.

— Някъде в континуума на време-пространството все има гънка — заявяваше Уилем с гласа, с който изпълняваше героите от екшъните. — Ти си тук, до мен, а ето че те виждам как се движиш из онази дупка, която ни служеше за жилище. Господи, Сейнт Франсис. Даваш ли си сметка какво става тук?!

По онова време той все се смееше, но сега при спомена за онези дни не може. Напоследък наслада му носят само мислите за Уилем и пак те му причиняват и най-голямата скръб. Де да можеше и той като Лушън да забрави всичко: че Уилем го е имало някога, че той е имал живот с него.

Докато стои на покрива, се замисля какво е направил: държал се е неразумно. Ядосал се е на човек, който за пореден път му е предложил да му помогне, на човек, на когото той е признателен, на човек, на когото е задължен и когото обича. Мисли си: защо изобщо се държа така? Но отговор няма.

„Нека ми стане по-добре — моли се. — Нека ми стане по-добре, или всичко да свършва.“ Има чувството, че е в студена циментова стая с много изходи и че затръшва вратите една по една, за да се затвори в стаята, да премахне възможността да се измъкне оттук. Но защо го прави? Защо се затваря като в капан на това огромно и страшно място, при положение че има други, където може да отиде? Мисли си, че това е наказанието му, задето зависи от други: те ще го изоставят един по един и той отново ще бъде сам, при това този път ще бъде по-страшно, защото ще помни, че е било по-добре. Отново му се струва, че животът му се движи назад, че той се смалява все повече и повече, че циментовата кутийка се свива около него, докато накрая остава място колкото да приклекне, защото, легне ли, таванът ще се смъкне и ще го затисне.

Преди да си легне, пише на Харолд бележка с извинение, че се е държал така. Работи цяла събота, спи цяла неделя. Започва нова седмица. Във вторник той получава съобщение от Тод. По първото от съдебните дела е постигнато споразумение, при това за огромна сума, но дори Тод е достатъчно тактичен и не му предлага да го отпразнуват. Есемесите и имейлите му са кратки и сдържани: името на фирмата, готова на споразумение, предлаганата сума, краткото „честито“.

В сряда той би трябвало да отиде в неправителствената организация, която помага на художниците и на която и досега сътрудничи, но вместо това се среща с Джей Би в центъра на града, в „Уитни“, където подготвят негова ретроспективна изложба. Тя е поредният спомен от населеното с призраци минало: подготвят я от близо две години. Когато Джей Би им съобщи за нея, тримата го ознаменуваха с малък купон на Грийн стрийт.

— Е, Джей Би, знаеш какво означава това, нали? — бе попитал Уилем и бе показал двете картини: „Уилем и момичето“ и „Уилем и Джуд, Лиспенард стрийт II“, от първата изложба на Джей Би, окачени една до друга във всекидневната им. — Веднага след закриването на изложбата всички тези платна отиват право в „Кристис“.

Всички се бяха засмели, най-гръмогласно Джей Би, горд и щастлив, явно му беше олекнало.

В изложбата в „Уитни“ ще бъдат включени не само дотогава непоказвани творби, но и тези картини, както и „Уилем, Лондон, 8 октомври, 9:08 часът“ от „Секунди, минути, часове, дни“, която той беше откупил, „Джуд, Ню Йорк, 14 октомври, 7:02 часът“, която пък бе откупил Уилем, а също картините, които притежаваха от сериите „Всички, които някога съм познавал“, „Наръчник на нарциса по омраза към самия себе си“ и „Кряк и Квак“, всички рисунки, платна и скици на Джей Би, които той им беше дал и които те пазеха — някои още от колежа.

По същото време ще се състои и изложба с нови творби на Джей Би в галерията му и преди три седмици той беше отишъл да ги види в ателието му в Грийнпойнт. Серията е озаглавена „Златна сватба“ и проследява живота на родителите на Джей Би и от времето, преди той да се роди, и във въображаемо бъдеще, когато те остаряват заедно. Всъщност майката на Джей Би още е жива, както и лелите му, в тези картини обаче е жив и бащата на Джей Би, който е починал на трийсет и шест години. Серията се състои само от шестнайсет платна, повечето по-малки като размерите от предишните творби на Джей Би, и докато той върви из ателието му и разглежда тези сцени от въображаемия домашен бит — шейсетгодишния му баща, който чисти семената на ябълка, докато майка му прави сандвич, седемдесетгодишния му баща, който седи на канапето и чете вестник, докато в дъното се виждат краката на майка му, която слиза по стълбище, — неволно вижда какъв е бил и е могъл да бъде и неговият живот. Най-много му липсваха именно тези сцени от живота му с Уилем, промеждутъчните мигове, които лесно се забравят и в които сякаш не се случва нищо, но чиято липса се превъзмогва най-трудно.

Сред портретите имаше и натюрморти с вещи, очертали съвместния живот на родителите на Джей Би: две възглавници върху легло, и двете с леки вдлъбнатини, сякаш някой е плъзнал лъжица по купчина бита сметана, две чаши за кафе, едната със следи от розово червило по ръба, картина със снимка на Джей Би като юноша заедно с баща си, единствената от тези картини, на която се появяваше и Джей Би. И докато гледаше тези изображения, той за пореден път се изуми колко съвършена е представата на Джей Би за съвместния живот, за неговия живот, как всичко в апартамента му — анцугът на Уилем, който още висеше отстрани на коша с дрехите за пране, четката за зъби на Уилем, която още чакаше в чашата на мивката в банята, часовникът на Уилем с пукнат по време на катастрофата циферблат, който и досега си лежи недокоснат на нощното му шкафче — се е превърнало в тотем, в руни, които може да разчете единствен той. Нощното шкафче на Уилем в Къщата Фенер непреднамерено се е превърнало в нещо като светилище в негова прослава: там беше чашата, от която Уилем е пил за последно, очилата с черни рамки, които е започнал да носи наскоро, книгата, която е чел и която и досега лежеше разтворена и захлупена на мястото, докъдето е стигнал.

— Ох, Джей Би — беше въздъхнал той и бе понечил да каже още нещо, но не бе намерил сили.

Джей Би обаче пак му благодари. Сега не общуваха много, както преди, и той не знаеше дали Джей Би е станал такъв, или просто се държи така в негово присъствие.

Сега той чука на входната врата в галерията, отваря му един от асистентите на Джей Би в ателието, който го чака и му обяснява, че Джей Би наглеждал как редят картините на последния етаж, но му препоръчвал да тръгне от шестия етаж и да върви нагоре, докато двамата се срещнат, и той постъпва именно така.

Галериите на този етаж са посветени на ранното творчество на Джей Би, включително на детските и младежките му неща, върху цяла стена са наредени сложени в рамки детски рисунки на Джей Би, включително едно контролно по математика с портрети вероятно на негови съученици, които той е рисувал с молив: осем-деветгодишни деца, които са се надвесили над чиновете, ядат вафли, хранят птиците. Джей Би не си беше дал труда да реши поне една от задачите и в горния край на страницата се мъдреха „слаб 2“, написано с яркочервен химикал, и до него думите: „Скъпа г-жо Марион — виждате какъв е проблемът тук. Елате, моля, да се видим. Искрено ваша Джейми Грийнбърг. П. П. Синът ви е невероятен талант“. Докато го гледа, той се усмихва — за пръв път от много време. На поставка в средата на помещението е сложен прозрачен куб с няколко предмета от „Делници“, включително четката за коса с косми по нея, която Джей Би така и не му е върнал навремето, и докато ги гледа, той се усмихва отново и си спомня как в почивните дни са обикаляли да търсят отрязана коса.

По-нататък етажът е посветен на изображения от „Момчетата“ и той върви през залите и разглежда портретите на Малкълм, на самия себе си, на Уилем. Ето ги двамата в стаята на Лиспенард стрийт, седят на еднаквите легла и гледат към фотоапарата на Джей Би, Уилем се подсмихва, ето ги отново на масичката, той пише служебно писмо, а Уилем чете книга. Ето ги на купон. Ето ги тук на друг купон. Ето го него заедно с Фейдра, тук пък Уилем е заедно с Ричард. Ето го Малкълм със сестра си, Малкълм с майка си и баща си. Ето го „Джуд с цигара“, а също „Джуд след боледуване“. Ето цяла стена със скици с молив и туш на тези сцени, скици с техните портрети. Ето ги фотографиите, вдъхновили платната. Ето я и неговата снимка, по която е рисуван „Джуд с цигара“, ето го и него: изражението на лицето му, смъкнатите рамене — непознат за него човек, когото в същото време той разпознава на мига.

По стълбището между етажите са подредени „междинни“ творби, рисунки с молив и малки платна, етюди и експерименти, които Джей Би е правил между произведенията. Той вижда портрета си, който Джей Би е нарисувал за Харолд и Джулия при осиновяването, вижда рисунки, на които пак е той и които са правени в Труро, а също рисунки с Харолд и Джулия в Кеймбридж. Ето ги четиримата, ето ги лелите, майката и бабата на Джей Би, ето ги Вожда и госпожа Ървин, ето я Флора, ето го и Ричард, ето ги Али, Хенри Йънговците, Фейдра.

На следващия етаж: „Всички, които някога съм познавал всички, които някога съм обичал всички които някога съм мразил всички които някога съм чукал“, „Секунди, минути, часове, дни“. Отзад, наоколо сноват сътрудници на галерията, които се суетят и донаместват за последно с ръце в бели ръкавици картините, отдръпват се и оглеждат стените. Той отново излиза на стълбището. И отново вдига поглед, за да види — отново и отново — рисунки с лицето си, как стои прав, как седи в инвалидната количка, заедно с Уилем, сам. Има и творби, които Джей Би е рисувал, докато не си говореха, след като той изостави Джей Би. Има рисунки и на други хора, но повечето са с него: с него и с Джаксън. Отново и отново Джаксън и той, шахматна дъска с двамата. Неговите портрети са тъжни, бледи, рисувани с молив, с молив и туш, акварели. Докато портретите на Джаксън са с акрилни бои, с плътни черти, по-свободни и гневни. Има един негов портрет, който е съвсем малък, с размерите на пощенска картичка, и когато се взира по-отблизо, той вижда, че отгоре пише нещо, което после е изтрито: „Скъпи Джуд — разчита той, — моля те…“. След това обаче няма нищо. Той се обръща задъхан и вижда акварел с камелиите, които Джей Би му е пратил в болницата след опита му за самоубийство.

Следващият етаж: „Наръчник на нарциса по омраза към самия себе си“. Това бе най-неуспешната като продажби изложба на Джей Би и той разбира защо — докато гледаш тези творби, натрапчивия им гняв и омраза към самия себе си, изпитваш страхопочитание, но и изпадаш в непосилен смут. „Чернилката“, ето как бе озаглавено едно от платната. „Палячото“, „Мързеланкото“, „Момчето за всичко“. На всички картини Джей Би — с лъскава тъмна кожа, с пожълтели очи — танцува ококорен, крещи или се кикоти с оголени ужасни огромни венци с цвят на розова риба, а на фона, от мрака в кафеникавосиви отсенки, като при Гоя, изникват Джаксън и приятелите му, които подвикват и му ръкопляскат, сочат го и се смеят. Последната картина от поредицата е озаглавена „Дори маймуните изпадат в тъга“ и на нея Джей Би — с червен фес и възтясна червена куртка с еполети, без панталон — подскача на един крак в някакъв празен склад. Той остава по-дълго на този етаж, взира се в картините, премигва с буца, заседнала на гърлото; после за последно се насочва към стълбището.

После се качва на последния етаж, и тук има доста народ и известно време той стои отстрани и гледа как Джей Би разговаря с уредниците и галериста си, как се смее и ръкомаха. В залите тук са подредени главно платна от „Квак и Кряк“ и той тръгва от картина на картина, но не толкова, за да ги разгледа, а да си спомни какво е изживял, когато ги е видял за пръв път в ателието на Джей Би, когато близостта с Уилем още беше нещо ново и той имаше чувството, че му растат нови части на тялото — второ сърце, втори мозък, които да вместят този излишък от чувства, чудото на живота му.

Взира се в една от картините, когато Джей Би най-после го забелязва и идва при него — той го притиска до себе си и го поздравява.

— Джей Би — подхваща, — много съм горд с теб.

— Благодаря, Джуди — усмихва се Джей Би. — Мамка му, и аз си се гордея със себе си. — После усмивката му угасва. — Жалко, че ги няма тук — мълви.

Той клати глава.

— Да, жалко — успява да отвърне.

Известно време мълчат. После:

— Ела насам — казва Джей Би и след като го сграбчва за китката, го дърпа към другия край на залата, покрай галериста си, който им маха с ръка, покрай последния сандък с картини в рамки, който разопаковат, към стената и към картина, опакована със защитен найлон с балончета, който тъкмо свалят внимателно.

Джей Би спира заедно с него пред платното и щом смъкват найлона, той вижда портрет на Уилем.

Не е голям — метър на метър и половина, разположен по ширина. Това със сигурност е най-откровено реалистичната картина, която Джей Би е рисувал от години, цветовете са наситени и ярки, мазките са положени така, че косата на Уилем прилича на перушинка. Уилем от картината прилича на Уилем малко преди гибелта му: той има чувството, че го вижда в месеците преди или след снимките на „Балетистът и сцената“, когато косата му беше по-дълга и тъмна от истинската. Решава, че все пак е след „Танцьорът“, защото е облечен с пуловер с тъмнозелен цвят, каквито са листата на магнолиите, който му е купил в Париж, когато отиде да се видят.

Отстъпва крачка назад, без да сваля очи от картината. На нея торсът на Уилем е обърнат напред, а лицето е почти в профил, той се е навел към някого или нещо и се усмихва. И тъй като познава усмивките на Уилем, той осъзнава, че в мига, в който е уловен, Уилем е гледал нещо, което обича, осъзнава, че в онзи миг Уилем е бил щастлив. Лицето и вратът му се открояват върху платното и макар фонът да е по-скоро загатнат, отколкото нарисуван, той го разпознава от начина, по който Джей Би е нанесъл светлосенките по лицето на Уилем. Струва му се, че стига да изрече името на Уилем, лицето върху картината ще се извърне към него и ще отговори, струва му се, че стига да се пресегне и да помилва платното, ще усети под върховете на пръстите си косата на Уилем, дългите му мигли.

Но той не го прави, разбира се, просто най-после вдига очи и вижда, че Джей Би му се усмихва тъжно.

— Вече са сложили заглавието — обяснява Джей Би, затова той отива бавно при стената зад картината и вижда заглавието: „Уилем слуша как Джуд му разказва нещо, Грийн стрийт“, при което остава без дъх, има чувството, че сърцето му е направено от нещо студено и пихтиесто, например от кайма, стисната в пестник, от който на земята при краката му падат парчета.

Изведнъж му се завива свят.

— Трябва да седна — изрича накрая и Джей Би го води зад ъгъла, към другия край на стената, където Уилем ще виси и където има малка ниша.

Той присяда на един от сандъците, оставени там, увесва глава и отпуска ръце върху бедрата си.

— Извинявай, Джей Би.

— За теб е — мълви тихо Джей Би. — След края на изложбата, Джуд. Твоя е.

— Благодаря ти, Джей Би — казва той.

Изправя се, усеща как му се повдига. Мисли си — трябва да хапна нещо. Кога за последно се е хранил? На закуска — мисли си, — само че вчера. Пресяга се към сандъка, за да се закрепи, за да спре световъртежа, усеща как всичко се върти, как той се рее — все едно е изпаднал в блаженство. „Отведи ме някъде — казва някакъв глас вътре в него, той обаче не знае на кого го изрича и къде иска да отиде. — Отведи ме, отведи ме.“

Тъкмо си го мисли и се хваща през тялото, когато най-неочаквано Джей Би го сграбчва за раменете и го целува по устата.

Той се отскубва.

— Какви ги вършиш, да те вземат мътните! — пита и след като се отдръпва назад, си търка устата с ръка.

— Джуд. Извинявай, аз не нарочно — казва Джей Би. — Просто ми се виждаш много… много тъжен.

— Бива ли да правиш такива неща? — тросва се той на Джей Би, който пристъпва към него. — Само да си посмял да ме докоснеш, Джей Би.

Чува в далечината как работниците, галеристът на Джей Би, уредниците си говорят нещо. Прави още една крачка, този път към края на стената. „Ще припадна“ — мисли си, но това не се случва.

— Джуд — подхваща пак Джей Би, после, вече с променено лице: — Джуд?

Той обаче се отдалечава от него.

— Махай се — казва. — Не ме докосвай. Остави ме на мира.

— Джуд — пак повтаря тихо Джей Би и продължава да върви след него, — не изглеждаш добре. Нека ти помогна. — Но той продължава да върви в опит да се отскубне от Джей Би. — Извинявай, Джуд — продължава Джей Би. — Извинявай.

Той забелязва навалицата от хора, които се движат всички вкупом към другия край на етажа, едва ли виждат, че си тръгва, Джей Би до него — те сякаш не съществуват.

Преценява, че до асансьора остават още двайсет крачки, още осемнайсет, шестнайсет, петнайсет, четиринайсет. Подът под него сякаш се върти, накланя се около оста си. Десет, девет, осем.

— Джуд — упорства Джей Би, не иска да млъкне, — нека ти помогна. Защо вече не ми говориш?

Той е при асансьора, натиска силно с цяла длан копчето, подпира се на стената, моли се да се задържи на крака.

— Махай се — изсъсква на Джей Би. — Остави ме.

Асансьорът пристига, вратата се отваря. Той се запътва към нея. Сега върви различно: пак тръгва винаги с левия крак, пак го вдига неестествено високо — това не се е променило, наложено му е от травмата. Но вече не влачи десния си крак и тъй като протезите му са толкова добре напаснати — много по-добре от собствените му крака, — той усеща как петата се отделя от пода, как стъпва със сложно красиво движение отново на него.

Но ако е уморен, ако е изпаднал в отчаяние, усеща как подсъзнателно се връща към старата си походка, при която ходилата му докосваха тромаво, непохватно пода и десният му крак се влачеше отзад. И докато се качва на асансьора, забравя, че краката му от метал и фибростъкло са създадени за повече нюанси, отколкото им позволява, затова се препъва и пада.

— Джуд! — чува как Джей Би го вика и тъй като е съвсем омаломощен, за миг всичко е тъмно и празно, сетне той си връща зрението и вижда, че тълпата от хора са чули вика на Джей Би и сега вървят към него.

Вижда над себе си и лицето на Джей Би, но е много уморен, не му се занимава да разчита изражението. „Уилем слуша как Джуд му разказва нещо“ — мисли си и пред него изниква картината: лицето на Уилем, усмивката му, Уилем обаче не го гледа, гледа нещо друго. Мисли си: ами ако Уилем от картината наистина го търси? Изведнъж му се приисква неудържимо да застане отдясно на картината, да седне на стол така, че Уилем да го вижда, никога да не оставя картината сама. Уилем, заключен в затвора на разговор, който води сам. Той, също заключен като в затвор в живота. Мисли си за Уилем, който го чака сам-самичък на картината нощ след нощ в празния музей да дойде и да му разкаже нещо.

„Прости ми, Уилем — казва му наум. — Прости ми, но сега трябва да те оставя. Прости ми, но трябва да тръгвам.“

— Джуд — вика го Джей Би.

Вратата на асансьора се затваря, но Джей Би се пресята към него.

Той обаче не му обръща внимание, изправя се с усилие, обляга се в ъгъла на кабината. Хората вече са съвсем близо. Всички се движат много по-бързо от него.

— Стой далеч от мен — предупреждава той Джей Би, който обаче мълчи. — Остави ме на мира. Моля те, остави ме на мира.

— Джуд — изрича отново Джей Би. — Извинявай.

Той понечи да отговори, но точно тогава вратата на асансьора се затваря — и най-сетне той е оставен на мира.