Ханя Янагихара
Малък живот (10)

1

Предишната вечер е поел към Бостън за сватбата на техния приятел Лайънъл, когато получава есемес от доктор Ли, че доктор Кашен е починал. „Инфаркт, станало е много бързо“, пише доктор Ли. Погребението е в петък следобед.

На другата сутрин той отива с колата право на гробищата, а от гробищата — в къщата, двуетажна, дървена, на доктор Кашен в Нютън, където всяка година професорът бе организирал вечеря за своите абсолвенти. По негласна договорка на тези вечери никой не говореше за математика.

— Можете да говорите за всичко друго — им бе казвал той. — Но няма да говорим за математика.

Само у доктор Кашен той бе най-общителният сред присъстващите в стаята (освен това неслучайно бе и най-неталантливият) и преподавателят караше все него да започне разговора.

— Е, Джуд — подхващаше. — С какво се занимаваш напоследък?

Най-малко двама от колегите му в последния курс — и двамата щяха да кандидатстват за докторска — страдаха от аутизъм в лека форма и той виждаше колко усилия хвърлят да водят разговор, колко им е трудно да спазват добрите обноски и преди да отиде на тези срещи, той се запознаваше с новото в света на онлайн игрите (които единият от тях обичаше) и тениса (който пък харесваше другият), та да им задава въпроси, на които ще бъдат в състояние да отговорят. Доктор Кашен искаше студентите му някой ден да си намерят работа и освен да ги учи на математика, смяташе за своя отговорност да ги приобщава към другите, да ги учи как да общуват, когато са сред хора.

На вечерята понякога присъстваше и Лио, синът на доктор Кашен, който беше пет-шест години по-голям от тях. И той страдаше от аутизъм, но за разлика от Доналд и Михаил неговият веднага биеше на очи и бе тежък, затова Лио завърши гимназия, но в колежа изкара само един семестър и не си намери друга работа, освен като програмист в телефонна компания, където ден след ден седеше в малка стаичка и се взираше в нови и нови кодове върху екрана. Доктор Кашен нямаше други деца и Лио още живееше с баща си, а също със сестра си, която преди години, след смъртта на майка му, се бе преместила при тях.

В къщата той разговаря с Лио, който го гледа с безизразно лице и след като извръща изцъклени очи, пелтечи нещо, а после и със сестрата на доктор Кашен, преподавателка по математика в Североизточния университет.

— Джуд — казва тя, — прекрасно е, че те виждам. Благодаря, че дойде. — Тя го хваща за ръката. — Брат ми все говореше за теб, така да знаеш.

— Беше страхотен преподавател — отвръща й той. — Даде ми много. Моите съболезнования.

— Да — мълви жената. — Стана внезапно. И клетият Лио… — Те се извръщат към Лио, който гледа невиждащо. — Направо не знам как ще го преживее. — Тя го целува за довиждане. — Благодаря още веднъж.

Навън е сковал лют студ, предното стъкло на автомобила лепне от скрежа. Той поема бавно с колата към Харолд и Джулия, влиза вътре и ги вика по име.

— Ето го и него! — казва Харолд, след като изниква от кухнята, както си бърше ръцете с кърпата за съдове.

Прегръща го, започнал е да го прави в някакъв момент и колкото и да го притеснява това, още по-притеснително за него е да се опитва да обясни защо предпочита Харолд да не го допира.

— Много съжалявам за Кашен, Джуд. За мен беше шок да науча… преди около два месеца го срещнах случайно на корта, поне привидно бе в страхотна форма.

— Наистина беше — потвърждава той, докато си маха шала, а Харолд му взима палтото. — Пък и не беше толкова стар: седемдесет и четири.

— Господи — възкликва Харолд, който тъкмо е навършил шейсет и пет. — Много оптимистично, няма що. Занеси си нещата в твоята стая и ела в кухнята. Джулия се е заседяла на някакво съвещание, но до час-два ще се прибере.

Той пуска чантата в стаята за гости — „стаята на Джуд“, както я наричат Харолд и Джулия, „твоята стая“, — преоблича се в домашни дрехи и се насочва към кухнята, където Харолд надзърта в една тенджера на печката така, сякаш е кладенец.

— Опитвам се да приготвя сос болонезе — обяснява, без да се обръща, — но нещо не става, виж на какви бучки е.

Той поглежда.

— Колко зехтин си сложил?

— Много.

— Колко много?

— Ами, много. Очевидно прекалено много.

Той се усмихва.

— Ще го оправя.

— Слава богу — дръпва се Харолд от печката. — Надявах се да го кажеш.

Докато вечерят, обсъждат любимия възпитаник на Джулия, който според нея се опитвал да се уреди в друга лаборатория, последните клюки в Юридическия факултет, антологията с очерци за случая „Браун срещу Министерството на образованието“, на която Харолд е редактор, и че едната близначка на Лорънс щяла да се омъжва, после Харолд казва ухилен:

— Е, Джуд, задава се годишнина.

— След три месеца! — изчуруликва Джулия, а той въздиша тежко. — Как смяташ да я отпразнуваш?

— Вероятно никак — отговаря той.

Не смята да я празнува и е забранил и на Уилем. Преди две години той направи на Грийн стрийт голям купон по случай четирийсетгодишнината на Уилем и макар четиримата да си бяха обещали да отидат някъде заедно, щом всеки от тях навърши четирийсет, не им се получи. Точно на рождения си ден Уилем беше на снимки в Лос Анджелис, щом обаче снимките приключиха, те се вдигнаха и отидоха на сафари в Ботсвана. Но заминаха само двамата: Малкълм работеше по проект в Пекин, а Джей Би… е, Уилем не бе предлагал да канят и него, той също.

— Все трябва да я ознаменуваш някак — заявява Харолд. — В твоя чест можем да организираме вечеря тук или в града.

Той се усмихва, но клати глава.

— Какво толкова, като ставам на четирийсет — подмята, — просто още една година.

Като дете обаче и през ум не му беше минавало, че ще доживее до четирийсет: в месеците след травмата понякога се виждаше в сънищата си вече възрастен и макар тези сънища да бяха много мъгляви — той така и не разбираше къде живее и какво работи, въпреки че обикновено вървеше, а понякога и тичаше, — в тях винаги беше млад, въображението не го пускаше да навлезе в средна възраст.

За да смени темата, им разказва за погребението на доктор Кашен, на което доктор Ли е държал надгробна реч:

— Който не обича математиката, все обвинява математиците, че се опитвали да я усложняват — бе казал доктор Ли. — Който обаче обича математиката, е наясно, че всъщност е точно обратното: математиката възнаграждава простотата и математиците я ценят над всичко друго. Затова не е изненадващо, че любимата аксиома на Уолтър бе най-простата в царството на математиката: аксиомата на празното множество. Аксиомата на празното множество е аксиома на нулата. Според нея трябва да съществува понятие като „нищо“, понятие като „нула“: нулева величина, нула елементи. Математиката приема, че съществува такова понятие като нищо, но дали това е доказано? Не. То обаче трябва да съществува. И ако погледнем философски на нещата — както и правим днес, — можем да кажем, че животът — това е аксиомата за празното множество. Започва с нула и завършва пак с нула. Знаем, че и двете състояния съществуват, но нямаме съзнателен спомен и от едното, и от другото: това са състояния, които са неразделна част от живота, макар и да не могат да бъдат изживени като живот. Приемаме понятието за нищото, но не можем да го докажем. То обаче трябва да съществува. Затова предпочитам да мисля, че Уолтър не е починал, че той е доказал за себе си аксиомата за празното множество, доказал е понятието „нула“. Знам, че няма друго, което да го направи по-щастлив. Красивият ум се стреми към красив завършек, а Уолтър притежаваше възможно най-красивия ум. Затова го изпращам с пожеланието да намери отговора на аксиомата, която обичаше толкова много.

Известно време всички мълчат и осмислят думите му.

— Много те моля, кажи, че това не ти е любимата аксиома — казва внезапно Харолд и той се смее.

— Не — потвърждава. — Не е.

На другия ден спи до късно, а вечерта отива на сватбата, където познава почти всички — и двамата младоженци са живели в общежитието „Худ“. Гостите, които не са живели там: колеги на Лайънъл от „Уелзли“ и на Синклер от Харвардския университет, където той преподава история на Европа, стоят плътно един до друг, сякаш за да се защитят, и изглеждат отегчени и объркани. Сватбата е леко импровизирана и хаотична: веднага щом гостите се появят, Лайънъл им възлага задачи, които повечето пренебрегват: на него му възложи да следи всички да се подпишат в книгата за гости, Уилем пък трябва да помогне на хората да си намерят масите — а хората кръжат напред-назад и споделят как благодарение на Лайънъл и Синклер, благодарение на тяхната сватба няма да им се налага да ходят тази година на двайсетгодишнината от дипломирането. Тук са всички: Уилем с приятелката си Робин, Малкълм и Софи, Джей Би и новото му гадже, с когото той не се познава, и още преди да е видял имената по масите, знае, че са ги сложили всички на една маса.

— Джуд! — му казват хора, които не е виждал от години. — Как си? Къде е Джей Би? Току-що си поговорих с Уилем. Току-що видях Малкълм! — А след това: — Още ли четиримата сте неразделни както едно време?

— Още си говорим — отвръща той, — всички са много добре — ето какъв отговор двамата с Уилем бяха решили да дават.

Той се пита какво ли казва Джей Би, дали замазва истината, както правят те с Уилем, или ги лъже право в очите, или в пристъп на Джей-Бийска откровеност съобщава без заобикалки истината:

— Не. Вече почти не си говорим. Напоследък общува само с Малкълм.

Той не е виждал Джей Би от дълги месеци. Научава, разбира се, едно — друго за него: от Малкълм, от Ричард, от Хенри Йънг Черния. Но вече не се вижда с него, защото дори след близо три години не може да му прости. Колко пъти само е опитвал! Знае, че е гаден, вироглав, коравосърдечен. Но не може. Види ли Джей Би, все едно вижда как той го имитира, вижда го да потвърждава опасенията му за това как изглежда, опасенията му какво ли си мислят другите за него. Но и през ум не му беше минавало, че приятелите му го възприемат така, камо ли да му кажат. Пародията е толкова точна, че го разкъсва, но истината бе, че той е смазан най-вече задето го е имитирал не друг, а Джей Би. Късно нощем, когато не може да спи, понякога вижда как Джей Би се влачи, огънат на полумесец, вижда отворената му олигавена уста, ръцете, вдигнати отпред като крака на граблива птица: „Аз съм Джуд. Аз съм Джуд Сейнт Франсис“.

Онази вечер, след като бяха откарали Джей Би в болница и бяха уредили да го приемат — когато го поведоха, Джей Би беше изпаднал във вцепенение и едва се влачеше, после обаче се окопити, развилня се, започна да им крещи несвързано, да налита на санитарите, да се опитва да се отскубне от хватката им, докато накрая му биха успокоително и както залиташе, го поведоха по коридора — Малкълм си тръгна с такси, а те двамата с Уилем спряха друго, за да се приберат на Пери стрийт.

В таксито той не намери сили да погледне Уилем и въпреки че вечерта беше гореща и задушна, сега, когато нямаше какво да го разсейва — нямаше формуляри за попълване, лекари, с които да говори, — го втресе и ръцете му затрепериха, а Уилем се пресегна, хвана го за ръката и го държа по време на дългото мълчаливо пътуване към центъра.

Той изчака Джей Би да се възстанови. Реши да остане с него, докато се оправи, не можеше точно тогава да го зареже, все пак бяха прекарали много време заедно. Тримата се редуваха и след работа той седеше до болничното легло на Джей Би и четеше. Понякога Джей Би беше буден, но през повечето време спеше. Чистеше се от отровите, лекарите обаче му откриха и бъбречна инфекция и го сложиха да лежи на системи в централната сграда на болницата, където подпухналостта на лицето му малко по малко изчезваше. Когато беше буден, Джей Би го молеше за прошка, понякога мелодраматично, друг път — на по-бистра глава — тихо. Именно тези разговори му бяха най-трудни.

— Ужасно съжалявам, Джуд — казваше Джей Би. — Не бях на себе си. Много те моля, кажи, че ми прощаваш. Бях ужасен. Обичам те, знаеш го. За нищо на света не би ми хрумнало да те нараня, за нищо на света.

— Знам, че ти беше тежко, Джей Би — отвръщаше той. — Знам.

— Тогава ми кажи, че ми прощаваш. Моля те, Джуд.

Той мълчеше.

— Всичко ще бъде наред, Джей Би — казваше, но все не можеше и не можеше да изрече думите — прощавам ти.

Нощем насаме ги повтаряше отново и отново: прощавам ти, прощавам ти. Виж колко е просто — укоряваше се. От това на Джей Би щеше да му поолекне. Кажи го — заповядваше си, докато Джей Би го гледаше с мътни пожълтели очи. — Кажи го де! Но не можеше. Знаеше, че от това на Джей Би му става по-зле, знаеше го, а пак не можеше да го каже. Думите бяха като камъни, държани под езика му. Той не можеше да ги освободи, просто не можеше, и толкоз.

По-късно, когато Джей Би му се обаждаше всяка вечер от рехабилитационния център, когато му звънеше като по часовник, той изслушваше мълчаливо монолозите му, че бил станал друг човек и как бил осъзнал, че не може да разчита на друг, освен на себе си, как той, Джуд, трябвало да проумее, че в живота има и други неща, освен работата, че трябвало всеки ден да живее заради мига и да се научи да се обича. Той слушаше, дишаше в слушалката и не казваше нищо. След това Джей Би се прибра вкъщи и трябваше да посвикне, така че няколко месеца никой от тях не го чуваше особено често. Беше изгубил ипотеката върху апартамента и се беше върнал при майка си, докато си подреди отново живота.

После обаче един прекрасен ден се обади отново. Беше в началото на февруари, близо седем месеца, след като го бяха закарали в болница, и Джей Би му каза, че искал да го види и да поговорят. Той предложи да се срещнат в едно кафене — „Клемънтайн“, недалеч от жилището на Уилем, и докато се промушваше между масите, наредени съвсем близо една до друга, в дъното на заведението, осъзна защо е избрал точно това място: то бе съвсем тясно, препълнено, Джей Би нямаше как да се гаври с него, и след като го осъзна, се почувства пълен глупак и страхливец.

Не беше виждал Джей Би от много време, затова, преди да седне, Джей Би се надвеси над масата и го прегърна внимателно, едва-едва.

— Изглеждаш страхотно — каза му той.

— Благодаря — отвърна Джей Би. — Ти също.

Двайсетина минути обсъждаха живота на Джей Би: бил тръгнал на сбирките на Анонимни наркомани. Още няколко месеца щял да живее у майка си, а после щял да реши какво да прави нататък. Бил се върнал към рисуването — към същата серия, върху която работел, преди да стане онзи гаф.

— Страхотно, Джей Би — рече му той. — Гордея се с теб.

После настъпи мълчание и двамата извърнаха поглед към други хора. През няколко маси седеше момиче с дълга златна верижка, която ту намотаваше около пръстите си, ту размотаваше. Той загледа как момичето говори с приятеля си, без да престава да си играе с верижката, по едно време то се обърна към него и той сведе очи.

— Джуд — подхвана Джей Би. — Исках да ти кажа — на трезва глава, — че съжалявам много. Беше ужасно. Беше… — Той поклати глава. — Беше много жестоко. Не мога да… — Джей Би замълча и пак се възцари тишина. — Съжалявам — рече Джей Би. — Съжалявам.

— Знам, че съжаляваш, Джей Би — отвърна той и усети тъга, каквато не познаваше.

И други се бяха държали жестоко с него, и други го бяха карали да се чувства ужасно, но това не бяха хора, които той обичаше, не бяха хора, за които открай време се е надявал да го възприемат като пълноценен, ненаранен човек. Джей Би беше първият.

Но пак Джей Би бе сред първите, с които се беше сприятелил. При онзи пристъп в колежа, когато съквартирантите му го бяха отвели в болницата и той се бе запознал с Анди, именно Джей Би — както Анди му бе обяснил след време — го беше вкарал вътре, именно Джей Би бе настоял да го прегледат преди другите, именно Джей Би бе вдигнал такъв скандал в кабинета за неотложна помощ, че се бе наложило да го изритат — но не и преди да повикат лекар.

Виждаше обичта на Джей Би и в портретите. Помнеше как едно лято в Труро бе наблюдавал Джей Би, докато той правеше скици, и от лицето му, от едва загатнатата усмивка, от внимателния, предпазлив начин, по който едрата му китка се движеше по листа, бе разбрал, че рисува нещо, което му е ценно и мило.

— Какво рисуваш? — го беше попитал, а Джей Би се бе извърнал към него, бе вдигнал скицника и той бе видял портрета, лицето си.

„Ох, Джей Би — помисли си. — Ох, ще ми липсваш.“

— Можеш ли да ми простиш, Джуд? — попита Джей Би и го погледна.

Той не намери думи, само поклати глава.

— Не мога, Джей Би — отвърна накрая. — Не мога. Не мога да те гледам, без да виждам… — Известно време мълча. — Не мога — повтори. — Съжалявам, Джей Би, наистина.

— Ох — възкликна Джей Би и той преглътна.

Седяха дълго, без да казват нищо.

— Винаги ще ти мисля доброто — рече той на Джей Би, който кимна бавно, без да го поглежда.

— Е — рече накрая Джей Би и се изправи, той също стана и протегна ръка на Джей Би, който я погледна така, сякаш е паднала от Луната, сякаш е нещо, което вижда за пръв път, затова се взира с присвити очи в него.

Накрая все пак я пое, но вместо да я стисне, наведе устни и ги задържа. После Джей Би му върна ръката и се разбърза, едва ли не хукна към изхода, като се блъскаше в малките маси и повтаряше:

— Извинявайте, извинявайте.

Той и досега вижда от време на време Джей Би — главно по купони, винаги заедно с други, и двамата се държат любезно и сърдечно един с друг. Говорят си общи неща и това е най-болезненото. Джей Би не се е опитвал повече да го прегръща и целува, приближава се с вече протегната ръка и той я поема, стиска я. Когато откриха изложбата „Секунди, минути, часове, дни“, изпрати на Джей Би цветя със съвсем кратка бележка, но пропусна самото откриване, отиде в галерията следващата събота, на път за работа, и прекара там един час, през който се движеше бавно от картина на картина. Джей Би смяташе да включи и себе си в поредицата, но накрая явно се бе отказал: в нея присъстваха само той, Малкълм и Уилем. Платната бяха красиви и докато ги разглеждаше, той си мислеше не толкова за живота, изобразен върху тях, а за живота, който ги беше създал — толкова много от тези картини бяха нарисувани, когато Джей Би беше в най-окаяно състояние, най-безпомощен, и въпреки това носеха белега на самоувереността, на изтънчеността: докато ги гледаш, си представяш каква съпричастност, нежност, състрадание носи в себе си човекът, който ги е създал.

Малкълм си беше останал приятел с Джей Би, въпреки че сметна за нужно да му се извини за това.

— О, не, Малкълм — бе казал той, след като Малкълм беше споделил с него и му бе поискал разрешение. — Със сигурност трябва да си останеш приятел с него.

Той не иска Джей Би да бъде изоставен от всички тях, не иска Малкълм да смята, че трябва да доказва верността си, като обърне гръб на Джей Би. Иска Джей Би да има приятел, който го познава от осемнайсетгодишен, от времето, когато е бил най-забавният, най-будният студент в колежа, нещо, което са знаели и той, и всички останали.

Но Уилем не проговори повече на Джей Би. След като Джей Би се прибра от рехабилитационния център, Уилем му се обади да му каже, че не може повече да му бъде приятел и Джей Би знае защо. Това беше краят. Той се изненада и натъжи, защото открай време обичаше да наблюдава как Джей Би и Уилем се смеят заедно, как провеждат словесни двубои, обичаше да слуша как му разказват за живота си: и двамата бяха толкова безстрашни, толкова дръзки, те бяха негови пратеници в един не толкова стряскащ, по-радостен свят. Знаеха да се наслаждават на всичко и той открай време им се възхищаваше, беше им признателен, че са пожелали да го споделят с него.

— Знаеш ли, Уилем — подхвана веднъж, — дано причината да не общуваш с Джей Би да не е онова, което се случи с мен.

— Разбира се, че е заради онова, което се случи с теб — отвърна Уилем.

— Но това не е причина — настоя той.

— Как така да не е! — възкликна Уилем. — Ако това не е причина, не знам кое е.

Никога дотогава не беше слагал край на приятелство и не си даваше сметка колко бавно, тъжно и трудно става това. Ричард знае, че те двамата с Джей Би, както и Уилем и Джей Би вече не общуват, но не знае защо — най-малкото не го е научавал от него. Сега, след години, той дори вече не вини Джей Би — просто не може да забрави. Установява, че дълбоко в себе си все се пита дали Джей Би няма да го направи отново, установява, че го е страх да не остане насаме с него.

Преди две години, първата година, когато Джей Би не дойде в Труро, Харолд го попита какво е станало.

— Вече изобщо не говориш за него — рече Харолд.

— Ами… — подхвана той, но не знаеше как да продължи. — Всъщност не сме… всъщност вече не сме приятели, Харолд.

— Жалко, Джуд — отвърна Харолд, след като помълча, и той кимна. — Можеш ли да ми разкажеш какво се е случило?

— Не — заяви той и продължи да чисти съсредоточено репичките. — Дълго е за обясняване.

— Как мислиш, може ли да се поправи?

Той поклати глава.

— Не мисля.

Харолд въздъхна.

— Жалко, Джуд — повтори. — Сигурно е нещо сериозно. — Той си замълча. — Да ти кажа, винаги ми е било приятно да ви гледам четиримата. Във вас имаше нещо особено.

Той кимна още веднъж.

— Знам — рече. — Съгласен съм. Той ми липсва.

И досега Джей Би му липсва, сигурно ще му липсва винаги. Липсва му най-вече на места като тази сватба, на каквато преди четиримата щяха цяла вечер да си говорят, да се смеят на всички останали, а другите щяха да им завиждат с черна завист за споделената наслада, за насладата да бъдат заедно. А сега Джей Би и Уилем си кимат през масата, Малкълм дърдори бързо-бързо, за да поприкрие напрежението, четиримата — той винаги ще ги възприема като те, четиримата, ние, четиримата — се впускат да разпитват с неприлична настойчивост другите трима на масата, да се смеят на глас на шегите им, да ги използват пряко волята им за живи щитове. Той седи до приятеля на Джей Би — милото бяло момче, за което Джей Би открай време си е мечтаел, — който още няма и трийсет, току-що е получил диплома за медицински брат и направо е хлътнал по Джей Би.

— Какъв беше Джей Би в колежа? — пита Оливър и той отговаря:

— Почти същият като сега: забавен, язвителен, непоносим, умен. И талантлив. Винаги, винаги си е бил талантлив.

— Хмм — казва замислен Оливър и поглежда към Джей Би, който слуша Софи уж много съсредоточено. — Всъщност никога не съм възприемал Джей Би като забавен.

Той също поглежда към Джей Би и се пита дали Оливър не е разбрал що за човек е Джей Би, или Джей Би всъщност е станал друг, дали не е станал такъв, че сега той да не разпознае човека, с когото е бил приятел толкова години.

В края на вечерта има целувки и ръкостискане и когато Оливър — на когото Джей Би очевидно не е споменал нищо — му казва, че няма да е зле те, тримата, да се съберат, понеже открай време искал да опознае него, един от най-старите приятели на Джей Би, той се усмихва и отвръща нещо напосоки, а после махва с ръка на Джей Би и излиза навън, където го чака Уилем.

— Как ти се стори? — пита Уилем.

— Нормално — отвръща той и също му се усмихва. Мисли си, че за Уилем тези срещи с Джей Би дори са по-мъчителни, отколкото за него. — А ти?

— Нормално — казва Уилем. Приятелката му спира с колата при тротоара, двамата са отседнали в хотел. — Утре ще ти звънна, нали?

След като се прибира в Кеймбридж, той влиза в тихата къща и отива възможно най-безшумно в банята, където измъква иззад разхлабената плочка при тоалетната плика и започва да се самонаранява, докато не се чувства съвсем опустошен — държи ръце над ваната и гледа как порцеланът се обагря в алено. Както след всяка среща с Джей Би, се пита дали е взел правилното решение. Пита се дали днес вечерта всички те — той, Уилем, Джей Би, Малкълм — ще лежат будни по-дълго от обикновено и ще си мислят за лицата и разговорите, добри и лоши, които са водили двайсет, че и повече години, докато са били приятели.

„О — мисли си той, — де да бях по-добър като човек. Де да бях по-щедър като човек. Де да не бях толкова втренчен в самия себе си като човек. Де да бях по-смел като човек.“

После, хванат за пръчката за кърпата, се изправя, днес вечерта си е нанесъл толкова много рани, че му прималява. Отива при голямото огледало, окачено откъм вътрешната страна на гардероба в стаята му. В апартамента на Грийн стрийт няма огледала, в които да се вижда в цял ръст.

— Никакви огледала — беше казал на Малкълм. — Не ги обичам.

И наистина няма желание да застава пред изображението си, няма желание да вижда тялото си и как лицето му го гледа.

Но тук, у Харолд и Джулия, огледало има и той стои няколко секунди пред него, гледа се, а после се сгърбва, както Джей Би онази вечер. Джей Би е бил прав, мисли си. Бил е прав. И точно заради това не мога да му простя.

Отваря уста. Куцука в малък кръг. Влачи крак зад себе си. Стенанията му изпълват притихналата спокойна къща.

 

 

Първата събота на май двамата с Уилем отиват на, както го наричат, Тайна вечеря в много скъп мъничък суши ресторант при кантората му на Петдесет и шеста улица. В ресторанта има само шест места, всичките на мекия като кадифе широк кипарисов плот и през трите часа, които прекарват там, други посетители, освен тях не се появяват.

Макар че и двамата знаят колко скъпо струва храната, са смаяни, когато поглеждат сметката, и избухват в смях, въпреки че и той не знае защо, дали защото е нелепо да се охарчват за някаква си вечеря, дали защото вече са го направили, или защото им е по джоба.

— Нека аз — казва Уилем, но докато се пресяга за портфейла си, при тях идва сервитьорът с кредитната му карта, която той му е дал, докато Уилем е бил в тоалетната.

— Мътните да те вземат, Джуд — възкликва Уилем и той се ухилва.

— Това тук, Уилем, е Тайната, последната вечеря — казва. — Щом се прибереш, ще ме черпиш едно тако.

— Ако изобщо се прибера — отвръща Уилем. Ето как се шегуват напоследък. — Благодаря, Джуд. Но нямаше нужда да плащаш ти.

Това е първата топла вечер тази година и той казва на Уилем, че ако наистина иска да му благодари за вечерята, да дойде да се поразходят заедно.

— Докъде? — пита Уилем и застава нащрек. — Няма да ходим пеш чак до Сохо, Джуд.

— Само малко.

— Дано — отвръща Уилем, — защото наистина съм уморен.

Това е новата стратегия на Уилем и тя му допада много: вместо да му казва, че той не бива да прави някои неща, защото не е хубаво за краката и гърба му, Уилем се опитва да изкара, че самият той има проблеми. Напоследък все е уморен, за да се разхожда, все го боли нещо, все му е горещо или студено. Той обаче знае, че не е вярно. Една събота следобед, след като бяха обиколили няколко галерии, Уилем му бе заявил, че не може да стигне пеш от Челси до Грийн стрийт („Капнал съм от умора“), и затова бяха взели такси. Но после, на другия ден, Робин бе възкликнала:

— Хубав ден беше вчера, а? След като Уилем се прибра, потичахме… колко, десетина километра, нали, Уилем? — покрай магистралата.

— О, виж ти! — рече той и погледна Уилем, който му се усмихна гузно.

— Какво да кажа? — попита Уилем. — Че най-неочаквано съм получил прилив на сили.

Тръгват на юг, първо свръщат към Бродуей, за да не им се налага да прекосяват Таймс Скуеър. За следващата роля бяха боядисали косата на Уилем черна, той си беше пуснал и брада, затова едва ли някой щеше да го познае от пръв поглед, но и на двамата не им се иска да се натъкват на тълпи от туристи.

Това е последният път, когато той ще се види с Уилем може би за половин година напред. Във вторник той заминава за Кипър, за да започне работа по „Илиада“ и „Одисея“, и в двата филма ще изпълнява ролята на Одисей. Филмите ще бъдат заснети и ще бъдат пуснати по екраните един след друг, ще бъдат с един режисьор и с еднакъв актьорски състав. Заради снимките Уилем ще обиколи цяла Южна Европа и Северна Африка, а после ще замине за Австралия, където ще снимат някои от баталните сцени, и понеже темпът е толкова бесен и разстоянията — толкова големи, не е ясно дали ще има достатъчно време, за да се прибере през почивките. Това са най-амбициозните и сложни снимки, в които е участвал, затова се притеснява.

— Всичко ще бъде невероятно, Уилем — уверява го той.

— Или невероятен провал — отвръща Уилем.

Не е черноглед, никога не е, но му личи, че се безпокои, че иска да се представи добре и се притеснява да не разочарова хората. Но Уилем си се притеснява преди всеки филм и въпреки това — както той му напомня — всички са се получили добре, повече от добре. И все пак — мисли си той — това е една от причините Уилем да има винаги работа, при това добра: защото взима всичко присърце, защото се държи отговорно.

Ала той се страхува от следващата половин година най-вече защото последната година и половина Уилем е присъствал съвсем осезаемо. Първо се снима в Бруклин и снимките продължиха само няколко седмици. После игра в пиеса, в постановка с името „Малдивското додо“ за двама братя, и двамата орнитолози, единият от които постепенно полудява, макар и да не знаят защо. Всеки четвъртък късно вечерта двамата вечеряха заедно, докато спектакълът се играеше, и — както на всички представления с участието на Уилем — той ходи да го гледа много пъти. На третия път зърна Джей Би и Оливър, бяха само няколко реда пред него, но в лявата половина на салона, и през цялото време той току поглеждаше към Джей Би, да види дали се смее и дали слуша съсредоточено същите реплики — беше си спомнил, че това е първото представление с Уилем, което тримата не са гледали поне веднъж заедно.

— И така, слушай сега — казва Уилем, докато вървях по Пето авеню, по което няма хора, само ярко осветени витрини и тук-там по някой боклук, който се върти на лекия приятен ветрец — найлонови пликове, издути като медузи, и късчета усукана хартия, — казах на Робин, че ще поговоря с теб по един въпрос.

Той чака. Внимава да не допусне с Робин и Уилем същата грешка, както с Филипа и Уилем — покани ли го Уилем да отиде с тях някъде, той проверява дали това първо е съгласувано с Робин (накрая Уилем му каза да престане да пита, Робин знаела колко много държал Уилем на него и нямала нищо против, а и да имала, трябвало да го приеме) и се стреми да се представи пред Робин като независим човек, който едва ли ще тръгне да се преселва при тях, щом остарее. (Не е съвсем сигурен как да го обясни обаче, затова не е наясно дали е успял.) Но Робин му е симпатична — тя преподава класическа литература в Колумбийския университет, преди две години е била привлечена като консултант на филмите, има пиперливо чувство за хумор и с нещо му прилича на Джей Би.

— И така — казва Уилем, а после си поема дълбоко въздух, а той застава нащрек. „О, не“, мисли си. — Помниш ли приятелката на Робин — Клара?

— Разбира се — потвърждава той. — Запознахме се в „Клемънтайн“.

— Да! — възкликва победоносно Уилем. — Тя!

Господи, Уилем, оставаше да не я помня, това беше миналата седмица.

— Знам, знам. Та тя… тя проявява интерес към теб.

Той е озадачен.

— В смисъл?

— Попитала е Робин дали си несемеен. — Известно време Уилем мълчи. — Отговорих, че според мен не изгаряш от желание да се срещаш с когото и да било, но ще попитам. Затова и питам.

Тази мисъл е толкова нелепа, че му трябва известно време, докато проумее какво му казва Уилем, а после спира и се смее, смутен и невярващ.

— Ти се шегуваш, Уилем — заявява. — Това е смешно.

— Защо да е смешно? — пита Уилем, изведнъж е станал сериозен. — Защо, Джуд?

— Уилем — подхваща той, след като се окопитва. — Това ме ласкае. Но… — Той се свъсва и пак прихва. — Нелепо е.

— Кое? — казва Уилем и той долавя как разговорът поема в друга посока. — Че някой те смята за привлекателен? Знаеш го, случвало се е и друг път. Просто не го виждаш, защото не си позволяваш да го видиш.

Той клати глава.

— Хайде да говорим за друго, Уилем.

— Не — отсича Уилем. — Няма да се измъкнеш току-така, Джуд. Защо да е смешно? Защо да е нелепо?

Изведнъж му става толкова неудобно, че той направо спира на ъгъла на Пето авеню и Четирийсет и пета улица и започва да търси с поглед такси. Но иска ли питане, таксита няма.

Докато мисли как да отговори, се връща наум назад във времето — няколко дни след онази вечер у Джей Би, когато е попитал Уилем дали Джей Би е прав, поне в някаква степен: дали Уилем е отблъснат от него? Дали той не им е разказал достатъчно?

Уилем мълча толкова дълго, че той знаеше отговора още преди да го чуе.

— Виж какво, Джуд — бе изрекъл бавно Уилем. — Джей Би не беше… Джей Би не беше на себе си. Няма как да ме отблъскваш. Не си длъжен да ми казваш тайните си. — Уилем замълча. — Но иначе да, иска ми се да споделяш с мен повече за себе си. Не толкова, за да разполагам с информацията, колкото за да ти бъда от помощ. — Уилем замълча и го погледна. — Нищо повече.

Оттогава той се опитва да разказва повече на Уилем. Но има толкова много въпроси, които вече двайсет и пет години, още от Ана, не е обсъждал с никого, и сега установява, че в буквалния смисъл няма думи да го направи. Миналото му, страховете му, онова, което му е било причинено, което си е причинил сам — това са въпроси, които могат да бъдат обсъдени единствено на езици, каквито той не знае: фарси, урду, китайски, португалски. Веднъж се опита да си запише някои неща, мислеше, че така ще му бъде по-лесно, а се оказа, че не е — не е ясно как да обясни себе си на самия себе си.

„Ще намериш свой си начин да обсъждаш какво ти се е случило — помнеше той как му е казала Ана. — Нямаш друг избор, ако искаш някога да се сближиш с някого.“ Сега съжалява, винаги е съжалявал, че не я е оставил да му говори, не я е оставил да го научи как да го прави. Мълчанието му бе започнало като защита, ала с годините се бе превърнало в нещо, едва ли не потискащо, в нещо, което го направлява, вместо да е обратното. Сега той не намира начин да се измъкне, дори когато го иска. Има усещането, че се носи вътре в мехурче вода, обграден от всички страни от таван, под и стени от лед с дебелина няколко метра. Знае, че изход има, той обаче не е подготвен, не разполага с нищо, с което да си помогне, и само дращи безполезно с ръце по хлъзгавия лед. Беше си въобразявал, че като не казва кой всъщност е, става по-приемлив, не толкова странен. Но сега онова, което не казва, го прави още по-странен, поражда съжаление и дори подозрения.

— Джуд! — подканя Уилем. — Защо да е нелепо?

Той клати глава.

— Просто е нелепо, и толкоз.

Пак тръгва. До следващата пресечка и двамата мълчат. После Уилем пита:

— Джуд, искаш ли изобщо да бъдеш с някого?

— Никога не съм мислил, че ще бъда.

— Друго те питах.

— Не знам, Уилем — отвръща той, няма сили да погледне Уилем в лицето. — Вероятно не смятам, че такива неща не са за хора като мен.

— В смисъл?

Той отново клати глава и не отговаря, но Уилем е настойчив.

— Защото имаш здравословни проблеми? Заради това ли?

„Здравословни проблеми — казва нещо кисело и ехидно вътре в него. — Ето на това му се вика евфемизъм.“ Но не го изрича на глас.

— Уилем — подхваща. — Моля те, престани да говориш за това. Такава хубава вечер прекарахме. Последната ни вечер, после няма да те виждам. Не може ли да сменим темата? Моля те!

До следващата пресечка Уилем мълчи и той си мисли, че мигът е отминал, но точно тогава Уилем казва:

— Знаеш ли, когато започнахме да излизаме с Робин, тя ме попита какъв си, гей или хетеросексуален, и аз бях принуден да й кажа, че нямам представа. — Той замълча отново. — Тя беше шокирана. Все повтаряше: „Приятели сте от тийнейджъри и не знаеш?“. Филипа също ме е питала. И й отговорих със същото, което казах и на Робин: че не говориш за личния си живот и аз винаги съм се стремял да го зачитам. Но сигурно ми се иска да споделяш с мен такива нещата, Джуд. Не за да правя нещо с информацията, а за да разбера по-добре кой всъщност си. В смисъл, може да не си нито обратен, нито хетеросексуален. Може да си и двете. Може би просто това не те вълнува. За мен няма значение.

Той не отговаря, няма сили да отговори и те отминават следващата, сетне и по-следващата пресечка: Трийсет и осма, Трийсет и девета улица. Той усеща, че десният му крак се влачи по паважа, както винаги, когато е уморен или обезсърчен, прекалено уморен и прекалено обезсърчен, за да приложи по-голямо усилие, и е признателен, че Уилем е отляво и затова вероятността да забележи е по-малка.

— Понякога се притеснявам да не си решил, че си непривлекателен, недостоен за любов, да не си решил, че някои неща са недостъпни за теб. Но това не е така, Джуд: всеки ще бъде щастлив да е с теб — казва Уилем след още една пресечка.

На него вече му е втръснало да слуша за това, от гласа на Уилем е доловил, че той се готви за по-дълга реч, и изпада в паника, сърцето му бие странно ускорено.

— Уилем — подхваща, след като се извръща към него. — Все пак мисля да хвана такси, вече съм уморен, по-добре да си легна.

— Престани, Джуд — отвръща Уилем доста припряно и той трепва. — Виж какво, извинявай. Но наистина, Джуд. Не може да си тръгнеш току-така, когато се опитвам да поговоря с теб за нещо важно.

Това го кара да спре.

— Прав си — казва той. — Извинявай. Признателен съм ти, Уилем, наистина. Но ми е много трудно да обсъждам това.

— На теб ти е трудно да обсъждаш всичко — укорява го Уилем и той трепва още веднъж. Уилем въздиша. — Извинявай. Все си мисля, че някой ден ще поговоря с теб наистина, а после не го правя, защото ме е страх, че ще се затвориш в себе си и изобщо ще престанеш да общуваш с мен.

Двамата мълчат и той се укорява наум, понеже знае, че Уилем е прав — той ще направи точно това. Преди няколко години Уилем се бе опитал да обсъди с него защо се самонаранява с бръснача. И тогава се разхождаха и след един момент разговорът стана толкова непоносим, че той спря такси и се качи трескаво в него, след което остави Уилем да стои на тротоара и да го вика невярващо — още докато автомобилът отпрашваше на юг, той се наруга наум. Уилем се вбеси, той му се извини, двамата се помириха. Но оттогава Уилем не бе подхващал нито веднъж дума за това, той също.

— Поне едно ми кажи, Джуд: не се ли чувстваш понякога самотен?

— Не — отвръща той накрая.

Покрай тях със смях минава двойка и той си мисли за началото на разходката им, когато и те се смееха. Как е успял да съсипе такава вечер, след която месеци наред няма да вижда Уилем?

— Не се притеснявай за мен, Уилем. Винаги ще бъда добре. Винаги ще бъда в състояние да се грижа за себе си.

Точно тогава Уилем въздиша, оклюмва и изглежда толкова сломен, че той усеща как го жегва вина. Но и му олеква, защото долавя, че Уилем се чуди как да продължи разговора и не след дълго той ще успее да отклони вниманието му, после да приключи приятно вечерта и да избяга.

— Все така казваш.

Настъпи дълго, дълго мълчание. Стоят пред корейски ресторант, около тях се носят пара, пушек и миризмата на печено месо.

— Мога ли да си тръгвам? — пита той накрая и Уилем кима.

Отива в края на тротоара, вдига ръка и към него се плъзва такси. Уилем му отваря вратата, а после, докато той се качва, го прегръща и го притиска до себе си, а той му отвръща със същото.

— Ще ми липсваш — казва Уилем на тила му. — Ще се грижиш ли за себе си, докато ме няма?

— Да — отговаря той. — Обещавам. — Той се отдръпва и го поглежда. — Е, до ноември.

Уилем прави физиономия, която не е точно смях.

— До ноември — казва като ехо.

В таксито установява, че наистина е уморен, затова допира чело до мръсния прозорец и затваря очи. Когато се прибира вкъщи, се чувства вдървен като труп и в жилището, веднага след като заключва, започва да се съблича, да смъква обувките, пуловера, ризата, бельото, после се насочва към банята и ги оставя разпилени на следа по пода. Отлепва с треперещи ръце плика от долната страна на мивката и макар да не е смятал, че днес вечерта ще изпита потребност да си нанася рани — нищо през деня и рано вечерта не го е подсказвало, — сега изгаря от нетърпение да го направи. Отдавна по китките му не е останала гладка кожа и сега той си нанася нови рани направо върху старите, като разрязва с острието на бръснача твърдите, нагънати на паяжина белези: щом зараснат, новите рани заприличват на гънки с брадавици по тях и той е отвратен и уплашен, но и омагьосан от това колко жестоко се е обезобразил. Напоследък бе започнал да използва и по ръцете крема, който Анди му беше дал за гърба, и според него той помага, малко: чувства кожата си не толкова обтегната, белезите — малко по-меки.

Душкабината, която Малкълм е създал в банята, е огромна, толкова голяма, че сега, докато си нанася рани, той седи с изпружени крака, а щом приключва, измива внимателно кръвта, защото подът е като ширнала се равнина от мрамор, а Малкълм го е предупреждавал няколко пъти, че останат ли петна по мрамора, край с него, не можеш да направиш нищо. После си ляга, леко зашеметен, но още не му се спи, затова гледа как полилеят проблясва мътно като живак в потъналата в здрач стая.

— Самотен съм — казва той на глас и тишината в жилището попива думите така, както кръвта попива в памук.

Открил е наскоро самотата си и тя е различна от онази, другата самота, която е изпитвал: това не е детската самота на сирака, не е и самотата да лежи буден в мотелската стая с брат Лука и да се опитва да не мърда, да не го буди, докато луната хвърля по леглото снопове ослепително ярка светлина, не е самотата от онзи път, когато успя да избяга от дома и прекара нощта между два корена на дъба, разпрострени като два крака, сгушен така, сякаш искаше да се смали възможно най-много. Тогава му се беше струвало, че е самотен, сега обаче си дава сметка, че всъщност е изпитвал не самота, а страх. Но сега вече няма от какво да го е страх. Сега е защитен: има това жилище с врата с три ключалки, има пари. Има родители, има приятели. Никога вече няма да му се налага да прави против волята си нещо колкото за да се нахрани, да може да се придвижва, да има покрив над главата или да избяга.

Не беше излъгал Уилем: не беше годен за връзка, никога не е бил. Никога не бе завиждал на приятелите си за техните връзки — все едно котката да завижда на кучето, че лае: и през ум не би му минало да им завижда точно за това, понеже то е невъзможно, то просто е чуждо на самата му същност. Напоследък обаче хората се държаха така, сякаш това е нещо, което той би могъл да има, което би трябвало да иска да има, и макар да е наясно, че го правят отчасти от доброта, го възприема като подигравка: все едно го убеждават да стане десетобоец, точно толкова тъпо и жестоко щеше да прозвучи.

Той го очаква от Малкълм и Харолд, от Малкълм, защото е щастлив и вижда само един път — своя си — към щастието, затова го пита от време на време дали иска да го запознае с някого, дали иска да си намери някого, а после, щом той откаже, се стъписва, от Харолд, защото знае, че в ролята на родител на Харолд му е най-приятно да нахлува в живота му и да слухти наоколо, да се разочарова от решенията му, да храни надежди за него, да поема отговорността, задето той е „негов“. Преди две години двамата отидоха на ресторант и Харолд се впусна да му държи конско как работата му в „Роузън Причард“ всъщност го е превърнала в маша в корпоративните безобразия и по едно време и двамата забелязаха, че сервитьорът стои над тях и стиска пред себе си тефтера.

— Извинете — каза сервитьорът. — Дали да не дойда по-късно?

— Не, не се притеснявайте — отвърна Харолд и взе листа с менюто. — Просто крещя на сина си, но мога да го направя и след като дадем поръчката.

Сервитьорът му се беше усмихнал състрадателно и той му бе отвърнал също с усмивка, развълнуван, че някой друг е предявил на всеослушание претенциите си към него и че най-после се е присъединил към племето на синовете и дъщерите. По-късно Харолд бе продължил да фучи и той се престори на разстроен, но всъщност цялата вечер се чувстваше щастлив, от всяка негова клетка струеше задоволство и той се усмихваше толкова често, че накрая Харолд го попита дали не е пиян.

Сега обаче и Харолд бе започнал да му задава въпроси.

— Жилището е страхотно — каза, когато предишния месец дойде в града за вечерята, която той бе наредил на Уилем да не организира по случай рождения му ден и която Уилем все пак беше организирал. На другия ден Харолд се бе отбил в апартамента и както обикновено бе тръгнал да обикаля възхитен и да повтаря, каквото казваше винаги: — Мястото е страхотно. Тук е толкова чисто. Малкълм се е справил добре. — И накрая: — Но жилището е огромно, Джуд. Не ти ли е самотно тук?

— Не, Харолд — отвърна той. — Обичам да съм сам.

Харолд изсумтя.

— Уилем изглежда щастлив — продължи. — Робин ми се вижда добро момиче.

— Добро момиче е — потвърди той, докато правеше на Харолд чай. — И мисля, че е щастлив.

— Не го ли искаш и ти, Джуд? — попита Харолд.

Той въздъхна.

— Не, Харолд, добре съм си и така.

— Ами ние с Джулия? — продължи с въпросите Харолд. — Иска ни се да те видим с някого.

— Знаеш, че искам да сте щастливи — отговори той, като се постара гласът му да звучи спокойно. — Но се опасявам, че на този фронт няма да мога да ви помогна. Заповядай — подаде му той чая.

Понякога се питаше дали изобщо е щял да се замисли за самотата, ако не е прогледнал за истината, че от него се очаква да се чувства самотен, че в живота, който води, има нещо странно и неприемливо. Все се намират хора, които го питат дали не му липсва онова, което и през ум не му е минавало да иска, и през ум не му е минавало, че може да има: Харолд и Малкълм, разбира се, но и Ричард, чиято приятелка, и тя художничка на име Индия, всеки момент ще се пренесе да живее при него, както и хора, които вижда по-рядко — Ситизън, Елайджа, Фейдра и дори Кериган, стария му колега от стажа при съдия Съливан, който преди няколко месеца беше в града и му дойде със съпруга си на гости. Някои го питат със съжаление, други с подозрение: първите го съжаляват, понеже смятат, че е сам не защото е решил така, а защото му е наложено от обстоятелствата, вторите изпитват към него някаква враждебност, защото смятат, че все пак именно той е решил да е сам и така предизвикателно е нарушил основния закон на зрялата възраст.

При всички положения едно е да си сам на четирийсет и съвсем друго — на трийсет, и от година на година това става все по-неразбираемо, все по-непрепоръчително и по-жалко, по-неприлично. От пет години няма служебна вечеря на кантората, на която той да не е бил сам, а преди една година, когато го направиха съдружник, отиде непридружаван и на годишния тиймбилдинг. Седмица преди това Лушън влезе един петък вечерта в кабинета му и както често правеше, седна да прегледа какво са свършили през седмицата. Поговориха за съвместната почивка, която щяха да карат на Ангиля и от която двамата най-искрено се страхуваха — за разлика от другите съдружници, които уж също се страхуваха, но всъщност (както двамата с Лушън се съгласиха) я очакваха с нетърпение.

— Мередит ще дойде ли? — поинтересува се той.

— Да. — Настъпи мълчание и той усети какво ще го попитат сега. — А ти ще доведеш ли някого?

— Не — отговори той.

Отново мълчание, по време на което Лушън се загледа в тавана.

— Никога не си водил никого на тези сбирки, нали? — попита Лушън уж небрежно.

— Да, не съм — потвърди той, а после, след като Лушън продължи да мълчи: — Намекваш ли нещо, Лушън?

— Не, разбира се, че не — отвърна Лушън и отново го погледна. — Това не е фирма, в която следим такива неща, Джуд, знаеш го.

Той усети как го плисват гняв и срам.

— Излиза, че все пак следите. Ако управителният съвет го обсъжда, трябва да ми кажеш, Лушън.

— Джуд — подхвана пак Лушън. — Няма такова нещо. Знаеш колко те уважават всички. Просто си мисля — и това е мнение не на кантората, а мое лично мнение, — че ще се радвам да те видя с някого.

— Добре, Лушън, благодаря — рече той уморено. — Ще го имам предвид.

Но колкото и да се стреми да изглежда като всички останали, не иска връзка само от приличие: иска, защото е осъзнал, че е самотен. Толкова е самотен, че понякога го чувства физически, като подгизнала купчина мръсни дрехи, притиснала гърдите му. Той няма как да се отучи от това чувството. Хората го изкарват просто, като че ли най-трудното е да поискаш връзка. Той обаче знае, че не е така: да имаш връзка, означава да се разголиш пред някого, нещо, което той не е правил пред никого, освен пред Анди, това означава да се сблъска със собственото си тяло, което не е виждал без дрехи поне от десетилетие — дори под душа не се гледа. Това означава и да прави с някого секс, нещо, което не е правил от петнайсетгодишен и от което се страхува така, че при самата мисъл за него на гърлото му засяда лепкава като восък студена буца. Когато тръгна за пръв път на прегледи при Анди, Анди го питаше понякога дали има полов живот и накрая той отговори, че когато и ако такъв се появи, ще му съобщи непременно и дотогава Анди да не подпитвал. Така Анди никога вече не му зададе този въпрос, а той никога не предложи сам да му разкаже. Да не правиш секс: това бе едно от най-хубавите неща на зрялата възраст.

Но колкото и да се страхува от секса, му се иска да го докосват, иска му се да усеща върху себе си нечия ръка, въпреки че и тази мисъл го хвърля в ужас. Случва се да си погледне ръцете и да се изпълни с такава яростна омраза към самия себе си, че чак се задушава: няма вина, че тялото му е обезобразено, но виж, че ръцете му са станали такива, е само и единствено по негова вина. Когато бе започнал да се самонаранява, се бе съсредоточил върху краката — само върху прасците — и преди да се научи да държи бръснарското ножче, плъзгаше острието по кожата си напосоки, така, че се получаваше нещо като разположени близо една до друга драскотини. Никой и не забеляза — кой ти гледа прасците! Дори брат Лука не го направи на въпрос. Сега обаче бе невъзможно някой да не забележи ръцете, гърба, краката му, нашарени с бразди, където наранената тъкан и мускул са били премахнати, с вдлъбнатини колкото отпечатък от палец, където навремето пироните са били прихванати към плътта и костта, с атлазени езерца кожа, останали след изгарянията, местата, където раните бяха зараснали, където плътта бе хлътнала леко навътре и отстрани бе с цвят на матов пиринч. Когато е с дрехи, той е друг човек, но без тях се разбира кой всъщност е, по кожата му избиват годините на тлен и самата му плът крещи какви са били неговото минало, неговите поражения и поквари.

Веднъж в Тексас сред клиентите му имаше гротесков мъж, толкова дебел, че шкембето му висеше между краката, и покрит целият с екзема, от която кожата му бе суха: при всяко помръдване от ръцете и гърба му във въздуха се разлетяваха призрачни облачета люспи. При вида на мъжа на него му се повдигна, но всъщност му се гадеше от всички, този тип не бе по-добър или по-лош от останалите. Докато той му правеше свирка, коремът му опря и притисна врата му и мъжът извика: „Извинявай, извинявай“, като го държеше отгоре за главата с върховете на пръстите. Беше с дебели като кост дълги нокти и той ги прокарваше по главата му, но леко, сякаш са зъби на гребен. С годините той сякаш се бе превърнал в този мъж и знае, че види ли го някой, също ще се отврати, ще му се догади от неговото уродство. Не иска някой да стои при тоалетната чиния и да повръща като него след онзи път, да си налива с шепи в устата течен сапун, да се дави от вкуса му в опит да се изчисти.

И така, никога няма да му се налага да прави против волята си нещо колкото за да се нахрани или да има покрив над главата: най-после го знае. Но какво да направи, за да се чувства по-малко самотен? Готов ли е заради близостта да унищожи всичко, което е съградил и пази толкова ревностно? Колко унижения е готов да изтърпи? Не знае, страхува се да открие отговора.

Но още повече се страхува, че никога няма да има възможност да го открие. Какъв е смисълът да е човек, щом не може да има това? Въпреки това си напомня, че самотата не е глад, не е лишения, не е болест, тя не убива. Не е длъжен да я изкоренява. Живее по-добре от мнозина, по-добре, отколкото е мечтал. Струваше му се проява на ненаситност, на прекомерни претенции да мечтае и за човек до себе си — след всичко, което има.

Седмиците отминават. Програмата на Уилем е хаотична и той му се обажда в най-различни часове: в един след полунощ, в три следобед. Звучи уморено, но на Уилем не му е присъщо да се оплаква и той не го прави. Разказва му за природата, за археологическите забележителности, където са им разрешили да снимат, за дребните гафове на снимачната площадка. Когато Уилем го няма, на него му се иска да си седи у дома и да не прави нищо, а знае, че не е здравословно, затова внимава да си запълва почивните дни със събития, купони и вечери. Ходи по изложби в музеите, по театрални представления заедно с Хенри Йънг Черния, по галерии с Ричард. Феликс, неговият частен ученик от едно време, вече оглавява пънк група с името „Тихите американци“, и той убеждава Малкълм да дойде с него на концерта им. Разказва на Уилем какво е видял и какво е чел, за разговорите си с Харолд и Джулия, за последните проекти и клиенти на Ричард в организацията с нестопанска цел, за празненството по случай рождения ден на дъщерята на Анди и новата работа на Фейдра, за хора, с които е разговарял, и какво са казали.

— Още пет и половина месеца — напомня Уилем в края на един от разговорите.

— Още пет и половина месеца — повтаря той.

Онзи четвъртък отива на вечеря в новото жилище на Роудс недалеч от къщата на родителите на Малкълм — веднъж през декември двамата се бяха срещнали да пийнат нещо и Роудс бе споделил, че жилището е първоизточник на всичките му кошмари, нощем се будел с глава, пълна със счетоводни сметки и с нещата от живота му: пари за частни уроци, за ипотеки, за режийни, за данъци, сведени до ужасяващи големи цифри.

— При това майка ми и баща ми ми помагат — беше казал. — А Алекс, моля ти се, иска още едно дете. На четирийсет и пет години съм, Джуд, а вече съм развалина, при трето дете ще има да бъхтя, докато стана на осемдесет.

Днес вечерта за негово облекчение Роудс изглежда по-спокоен, вратът и бузите му розовеят.

— Господи — възкликва Роудс, — как успяваш година след година да оставаш толкова слаб?

Преди петнайсет години, когато се бяха запознали в Прокуратурата, Роудс приличаше направо на спортист, беше само мускули и сухожилия, но откакто се беше преместил в банката, беше напълнял и внезапно се бе състарил.

— Струва ми се, че думата, която търсиш, е „мършав“ — казва му той.

Роудс се смее.

— Не мисля — възразява, — но точно сега нямам нищо против да съм мършав.

На вечерята присъстват единайсет души и се налага Роудс да донесе стола от кабинета си и скамейката от гардеробната на Алекс. Ето с какво е запомнил той вечерите у Роудс: храната винаги е безупречна, на масата винаги има цветя, но с гостите и местата за сядане винаги се обърква нещо — Алекс кани някого, с когото току-що се е запознала, и пропуска да предупреди Роудс, или Роудс е преброил неправилно и вместо подредена и организирана, каквато са смятали да бъде вечерята, тя става хаотична и протича в небрежен дух.

— Мамка му! — възкликва както винаги Роудс, но пак както винаги му пречи само на него.

Алекс седи отляво и той й говори за работата й като директор по връзките с обществеността в модна къща с името „Ротко“, която за притеснение на Роудс тя тъкмо е напуснала.

— Липсва ли ти вече? — пита я той.

— Още не — отвръща Алекс. — Знам, че Роудс не умира от радост — усмихва се тя, — но все ще го преглътне. Просто почувствах, че докато децата са малки, не е зле да си стоя вкъщи.

Той я пита за къщата в провинциален Кънектикът, която двамата са купили (поредният първоизточник на кошмари за Роудс), и тя разказва за ремонта, който навлиза със скърцане в третото си лято, и той въздиша състрадателно.

— Роудс спомена, че и ти търсиш нещо в окръг Колумбия — казва Алекс. — Купи ли накрая?

— Още не — отговаря той.

Трябваше да избира: или къщата, или двамата с Ричард ремонтират приземния гараж, правят гаража използваем и добавят спортна зала и малък плувен басейн — с постоянно течаща вода, така че да плуваш на едно място в него, — и накрая той предпочете ремонта.

Сега всяка сутрин плува съвсем сам, когато е в спортната зала или басейна, дори Ричард не влиза там.

— Всъщност искахме да поизчакаме с къщата — признава Алекс. — Но наистина нямахме избор — държахме, докато са малки, децата да разполагат с двор.

Той кима, чувал е вече тази история от Роудс. Често му се струва, че двамата с Роудс (а и не само с него, с почти всеки от връстниците му в кантората) живеят в някакви паралелни разновидности на зрялата възраст. Техният свят е подвластен на децата, малки деспоти с нужди — училище, лагери, кръжоци, частни учители, — които предопределят всяко решение, и така ще бъде през следващите десет, петнайсет, осемнайсет години. Децата са внесли в зрялата им възраст неоспоримото усещане за цел и насока: именно те решават колко ще продължи и къде ще се състои следващият им отпуск, именно те предопределят дали ще бъдат заделяни пари и ако да, как ще бъдат изразходвани, именно те придават форма на дните, седмиците, годините, живота. Децата са своеобразна картография и единственото, което се иска от теб, е да следваш картата, която те ти поднасят в деня на раждането си.

Но той и приятелите му нямат деца и пред тях се е разпрострял светът с толкова много възможности, че чак те затискат. Без тях статутът ти на зрял човек никога не е сигурен: зрелият човек без деца сам си създава своята зрялост и колкото и вдъхновяващо да е това, то те хвърля и в състояние на вечна несигурност, на вечни съмнения. Поне при някои е така, със сигурност при Малкълм: наскоро той прегледа заедно с него списъка, който бе съставил, на всички „за“ и „против“ да имат деца със Софи, точно както преди четири години бе направил списък дали да се жени изобщо за нея.

— Не знам, Мал — отвърна той, след като изслуша списъка на Малкълм. — Звучи ми така, сякаш искаш да имаш деца не защото наистина ги искаш, а защото чувстваш, че би трябвало да ги искаш.

— Разбира се, че според мен би трябвало да имам — възрази Малкълм. — Не ти ли се струва понякога, че като цяло всички живеем и досега като деца, Джуд?

— Не — отговори той. И никога не му се беше струвало: животът му бе възможно най-далеч от неговото детство. — В теб говори баща ти, Мал. И да нямаш деца, животът ти няма да стане по-безсмислен и неистински.

Малкълм въздъхна.

— Може би — заяви. — Може би си прав. — Малкълм се усмихна. — Всъщност не искам деца.

Той също му се усмихна.

— Е — подхвана, — винаги можеш да изчакаш. Защо някой ден да не осиновиш някой тъжен трийсетгодишен тип!

— Може би — повтори Малкълм. — Пък и, както чувам, тук-там било на мода.

Алекс се извинява, трябвало да помогне на Роудс, който я вика все по-настойчиво от кухнята: „Алекс. Алекс! Алекс!“ — и той се обръща към човека вдясно, когото не е срещал на други купони у Роудс, чернокос мъж с нос, който май е чупен: в началото поема решително в една посока, а после, точно под веждите, се обръща все така решително в противоположната.

— Калеб Портър.

— Джуд Сейнт Франсис.

— Нека позная. Католик.

— Нека позная аз: не.

Калеб се смее.

— Тук сте прав.

Двамата разговарят и Калеб му казва, че току-що се е преместил в града от Лондон, където е прекарал последните десет години, оглавявал е модна къща, а сега ще поеме управлението на „Ротко“.

— Вчера Алекс ме покани много мило и спонтанно и аз си помислих — вдига Калеб рамене. — Защо пък не? Трябваше да избера: вкусна вечеря с прекрасни хора или хотелска стая, в която разглеждам разсеяно каталозите на агенции за недвижими имоти.

Откъм кухнята все едно дрънчат тимпани — пада нещо метално и Роудс ругае. Калеб го гледа с вдигнати вежди и той се усмихва.

— Няма страшно — уверява го. — Случва се всеки път.

Докато се хранят, Роудс прави опити да насочи гостите към разговор, в който да участват всички, но не се получава — масата е прекалено широка и Роудс неблагоразумно е сложил приятелите един до друг, — затова накрая той продължава разговора с Калеб. Бил на четирийсет и девет, бил израсъл в окръг Марин, не бил живял от десетина години в Ню Йорк. И той бил завършил право, макар че не бил използвал нито веднъж в работата си наученото.

— Нито веднъж? — повтаря той.

Винаги е скептично настроен, ако някой му го каже, скептично настроен е към хора, които твърдят, че само са си пропилели времето да следват право и това било грешка, продължила три години. Осъзнава, че е необичайно сантиментален към Юридическия факултет, но въпреки това именно той му е дал препитание и в много отношения живот.

Калеб се замисля.

— Е, може би не точно нито веднъж, но не по начина, който очакваш — казва накрая. Говори бавно и предпазливо, с плътен глас, който и успокоява, но и сякаш съдържа едва загатната заплаха. — Онова, което в крайна сметка наистина се оказа полезно, е Гражданскопроцесуалния кодекс. Познавате ли дизайнери?

— Не — отговаря той. — Но имам много приятели художници.

— Е, тогава знаете колко различни са в мисленето си — колкото по-талантлив е художникът, толкова по-голяма е вероятността да е напълно непригоден за бизнес. Така си е. През последните двайсетина години съм работил в пет дизайнерски къщи и наистина е страхотно да наблюдаваш модела им на поведение — отказа да спазват срокове, неспособността да се ограничават с определения бюджет, почти пълната некадърност, когато става въпрос да ръководят хора, — толкова неотклонен, та се питаш дали липсата на тези качества е задължително условие за работата, или самата работа създава такъв вид важни празноти. Човек на моето място няма друг избор, освен да създаде вътре в компанията система на ръководство и после да се постарае да я наложи, пък било то и с наказания. И аз не знам как да го обясня: не можеш да им кажеш, че в успешния бизнес правиш едно или друго — това не им говори нищо, поне на някои от тях, колкото и да твърдят, че разбират, — вместо това трябва да го представиш като законите на малката им вселена и да ги убедиш, че ако не следват тези правила, вселената им ще стане на пух и прах. Убедиш ли ги в това, можеш да ги накараш да свършат каквото ти трябва. Направо да полудееш.

— Защо тогава продължавате да работите с тях?

— Защото… защото наистина мислят различно. Страхотно е да ги наблюдаваш. Някои са си направо неграмотни: получаваш от тях бележки и виждаш, че не могат да вържат едно изречение. После обаче ги гледаш как рисуват, как нагъват плата или просто съчетават цветовете и… И аз не знам. Невероятно е. Не мога да го обясня по-добре.

— Да… знам какво имате предвид — казва той и си мисли за Ричард, за Джей Би, Малкълм и Уилем. — Сякаш са ви предоставили достъп до начин на мислене, за който дори не притежавате езика, за да си го представите, камо ли пък да го изразите.

— Точно така — съгласява се Калеб и му се усмихва за пръв път.

Вечерята е към края си и докато всички пият кафе, Калеб, който е седял със скръстени крака, ги вади изпод масата.

— Аз тръгвам — казва. — Май още карам по лондонско време. Но ми беше приятно да се запознаем.

— На мен също — отговаря той. — Наистина. И късмет в опитите да установите система на просветено управление в „Ротко“.

— Благодаря, имам нужда от малко късмет — заявява Калеб, а после, тъкмо преди да се изправи, спира и пита: — Искате ли някой път да вечеряме заедно?

За миг той се вцепенява. После обаче се укорява: няма от какво да се страхува. Калеб се е върнал в града съвсем наскоро, той знае, че сигурно му е много трудно да намери хора, с които да разговаря, колко трудно е да намери приятели — докато те е нямало, всичките ти приятели са се изпоженили и вече са ти чужди. Какво пък, ще си поговорят, и толкоз.

— Ще бъде страхотно — отговаря и двамата с Калеб си разменят визитни картички.

— Не ставайте — спира го Калеб, докато се изправя. — Ще държим връзка.

Той гледа как Калеб — който е по-висок, отколкото му се е струвало, най-малко пет сантиметра по-висок от него, с мощен на вид гръб — се сбогува набързо с Алекс и Роудс и после си тръгва, без да се обърне.

На другия ден получава от Калеб есемес и двамата се уговарят да вечерят заедно в четвъртък. Надвечер той се обажда по телефона на Роудс, за да му благодари за вечерята, и го пита за Калеб.

— Срам, не срам, трябва да призная, че не размених с него и дума — подхваща Роудс. — Алекс го е поканила в последния момент. Точно това имах предвид, когато говорех за тези вечери: за кой дявол Алекс кани човек, поел компанията, която тя току-що е напуснала?

— Значи не знаеш нищо за него?

— Нищо. Алекс твърди, че се радвал на голямо уважение и от „Ротко“ са се борили дълго, докато го доведат от Лондон. Но това е всичко, което знам. Защо? — Той едва ли не чува как Роудс се усмихва. — Само не ми казвай, че искаш да привлечеш за клиенти не само бляскави фармацевти и борсови агенти, но и хора от света на модата?

— Точно това искам, Роудс — отговаря той. — Още веднъж благодаря. Благодари от мое име и на Алекс.

Четвъртък идва и той се среща с Калеб в един японски ресторант в Западен Челси. След като дават поръчката, Калеб казва:

— Знаете ли, на вечерята ви гледах през цялото време и се опитвах да се сетя откъде ви познавам, после си спомних, че е от една картина на Жан-Батист Марион. Притежава я художественият директор в предишната ми фирма — всъщност се опита да накара фирмата да я плати, но това е друга история. Много достоверен портрет, стоите навън, зад вас се вижда улична лампа.

— Точно така — потвърждава той. Случвало му се е и друг път и той винаги се е притеснявал. — Знам точно за коя картина говорите, от третата серия е — „Секунди, минути, часове, дни“.

— Да — казва Калеб и му се усмихва. — Близки ли сте с Марион?

— Вече не толкова — уточнява той и както винаги, го заболява да го признае. — Но в колежа бяхме съквартиранти — познавам го от години.

— Страхотна серия — отбелязва Калеб и двамата говорят за другите картини на Джей Би, за Ричард, чиито творби Калеб също познава, за Хенри Йънг Азиатеца, после колко скромни са японските ресторанти в Лондон, за сестрата на Калеб, живеела в Монако с втория си мъж и куп деца, за родителите на Калеб, починали след дълго боледуване още преди той да навърши четирийсет, за къщата в Бриджхамптън, където съквартирантът на Калеб от Юридическия факултет го е пуснал да живее през лятото, докато той е в Лос Анджелис. После говорят надълго и нашироко и за „Роузън Причард“, за финансовия хаос, в който „Ротко“ е бил оставен от предишния изпълнителен директор, и покрай това той се убеждава, че Калеб търси не само приятел, но и адвокат, който да го представлява, и започва да умува на кого от кантората да възложи компанията. Мисли си: ще я дам на Ивлин, една от младите адвокатки, която за малко да загубят миналата година, когато имаше опасност тя да се премести като юрисконсулт именно в модна къща. Ивлин е подходяща — умна е, интересува се от мода, ще си паснат.

Той си мисли всичко това, когато Калеб най-неочаквано го пита:

— Не сте семеен, нали? — А после през смях: — Защо ме гледате така?

— Извинявайте — сепва се той, но също се усмихва. — Тъкмо проведох с моя приятел съвсем същия разговор.

— И какво каза приятелят ви?

— Каза, че… — подхваща той, но после спира, смутен и объркан от неочакваната смяна на темата, на тона. — Нищо — допълва и Калеб се усмихва така, сякаш той едва ли не е преразказал разговора, но не го притиска.

Той си мисли как ще превърне вечерта в история, която да разкаже на Уилем, особено последните реплики. „Ти печелиш, Уилем“ — ще му рече и решава да не възразява, да не увърта, ако Уилем се опита да повдигне въпроса отново.

Плаща и двамата с Калеб излизат навън, където вали, не силно, но достатъчно, за да няма таксита, и улиците лъщят като стъкло.

— Чака ме кола — казва Калеб. — Да ви откарам ли донякъде?

— Стига да нямате нищо против.

— Ни най-малко.

Колата ги откарва в центъра и докато стигнат на Грийн стрийт, вече вали като из ведро, толкова силно, че не различават през прозореца формите, само цветове, само петна червена и жълта светлина, градът е сведен до клаксони и дъжд, който трополи отгоре по автомобила толкова силно, че едвам се чуват. Спират и той понечва да слезе, когато Калеб му казва да изчака, имал чадър и щял да го изпрати до входа, а после, още преди той да е възразил, слиза и разтваря чадъра, след което двамата се сгушват под него и влизат в тъмния вход с врата, която се затръшва отзад.

— Ама че вход — отсича глухо Калеб и гледа голата крушка. — Въпреки че има известен шик в стил късен ампир — и той се смее, а Калеб се усмихва. — В „Роузън Причард“ знаят ли, че живеете на такова място? — пита и още преди той да е отговорил, Калеб се навежда и го целува много силно, така че гърбът му опира във вратата, а ръцете на Калеб се превръщат в клетка около него.

В онзи миг той изключва, светът, самият той сякаш изчезват. Минало е много, много време, откакто някой го е целувал, и той помни чувството за безпомощност, обземало го всеки път, и как брат Лука му е казвал само да отвори уста, да се отпусне и да не прави нищо, и сега — по навик, покрай спомените, защото е неспособен на друго — той прави точно това и чака всичко да приключи, брои секундите и се опитва да диша през носа.

Накрая Калеб се отдръпва и го гледа, след малко го поглежда и той. После Калеб го прави отново, този път хванал лицето му от двете страни, и той усеща същото, което е усещал винаги когато са го целували като дете, че тялото не е неговото, че всяко движение, което прави, е предопределено, рефлекс след рефлекс, след рефлекс, и не му остава друго, освен да се остави във властта на каквото има да се случва.

Калеб спира още веднъж и пак отстъпва назад, гледа го с вдигнати вежди, както на вечерята у Роудс, чака го да каже нещо.

— Мислех, че си търсите адвокат — изрича той накрая и думите са толкова идиотски, че усеща как лицето му пламва.

Но Калеб не се смее.

— Не — казва той. Пак настъпва дълго мълчание, след това вече заговаря Калеб: — Няма ли да ме поканите горе? — пита.

— Не знам — отговаря той и внезапно съжалява, че Уилем не е тук, макар че това не е от проблемите, с които Уилем му е помагал някога, всъщност вероятно не е от проблемите, които Уилем изобщо ще сметне за проблем. Знае колко вял, колко колеблив е като човек и макар тази сдържаност и предпазливост да му гарантират, че никога, на никоя сбирка, в никое помещение няма да бъде най-интересният, най-предизвикателният и бляскав човек, дотук те са го предпазвали и са му осигурили зряла възраст, в която няма низости и мръсотии. Понякога обаче той се пита дали не се е откъснал до степен да занемари някаква съществена част в човешката природа: може би наистина е готов да бъде с някого. Може би е минало достатъчно време и сега ще бъде различно. Може би той греши, може би прав е Уилем: може би това не е изживяване, достъпът до което му е забранен завинаги. Може би не е толкова отблъскващ, колкото си мисли. Може би той наистина е способен на това. Може би все пак няма да го наранят. В онзи миг му се струва, че Калеб е омагьосан като джин, че е плод на най-ужасните му страхове и на най-големите му надежди и е пуснат в живота му за проверка: от едната страна е всичко, което той познава, пътят му в живота без всякакви отклонения, съвсем банален като чешма, която се е повредила и капе ли, капе, където той е сам, но в безопасност, защитен от всичко, което би могло да го нарани. От другата страна са вълните, въртопите, гръмотевичните бури, вълненията: всичко, което той няма как да направлява, всичко, което би могло да се превърне в ужас, но и във възторг, всичко, което в зрелия си живот той се е стремил да избягва, всичко, чието отсъствие изсмуква кръвта, цвета от живота му. Зверчето вътре в него се двоуми, както стои на задни крака и размахва лапи във въздуха, сякаш търси отговори.

— Не го прави, не се залъгвай, каквото и да си втълпяваш, знаеш какъв си — казва един глас.

— Престраши се — подканя друг. — Самотен си. Трябва да опиташ. — Това е гласът, на който той никога не обръща внимание. — Може да не се повтори никога — добавя гласът и това го спира.

— Зле ще завърши тая работа — намесва се пак първият глас, после и двата заглъхват, за да изчакат какво ще направи той.

А той не знае какво да прави, не знае какво ще се случи. Трябва да разбере. Всичко, което е научил, му казва да си тръгва, всичко, за което е копнял, му казва да остане. „Престраши се — казва си той. — Поне веднъж се престраши.“

Затова поглежда отново Калеб.

— Хайде — подканя и въпреки че вече е уплашен, поема по дългия път в тесния коридор към асансьора така, сякаш изобщо не го е страх, освен стърженето на десния си крак, който се влачи по цимента, чува чаткането на токовете на Калеб, експлозиите на дъжда, който отскача по аварийната стълба, и бумтенето на тревожното си сърце.

 

 

Преди година бе започнал работа по защитата на една гигантска фармацевтична компания — „Малгрейв и Баскет“, с управителен съвет, съден от няколко акционери за злоупотреби, некомпетентност и неизпълнение на възложените им задължения.

— Виж ти! — бе подметнал ехидно Лушън. — Това пък откъде им хрумна?

Той въздъхна.

— Знам — каза.

„Малгрейв и Баскет“ си бяха таралеж в гащите и всички го знаеха. През последните няколко години, още преди да се обърнат към „Роузън Причард“, трябваше да се справят с два съдебни иска, подадени по сигнал (единия за фармацевтичен завод, който е толкова остарял, че вече се е превърнал в заплаха, и втория за друг завод, който, както се твърдеше в иска, произвеждал заразени продукти), бяха получили и призовки във връзка с разследване на сложна схема от подкупи, в която бяха намесени и няколко старчески дома, и бяха обвинени, че незаконно пробутват на пациенти с алцхаймер едно от най-продаваните си лекарства, одобрено само за лечението на шизофрения.

И така, последните единайсет месеца той бе посветил на това да разпитва петдесет от бившите и настоящите директори и висши управленци в „Малгрейв и Баскет“, за да състави доклад, с който да опровергае обвиненията в съдебния иск. В екипа му имаше още петнайсет адвокати и една вечер той чу случайно как някои от тях наричат компанията „Мошеник и Бабаит“.

— Само да сте посмели да се изпуснете пред клиента — им се накара.

Беше късно, два след полунощ, той знаеше, че са уморени. Ако на негово място беше Лушън, щеше да им се разкрещи, но той бе капнал от умора. Предишната седмица в три след полунощ друга от адвокатките, работещи по случая, бе станала от бюрото, беше се огледала наоколо и се бе свлякла в безсъзнание. Той бе повикал Спешна помощ и бе пуснал всички да се прибират, при условие че на другия ден се явят в девет сутринта, и остана още един час, преди да си тръгне.

— Какво, какво, пуснал си ги да си ходят вкъщи, а ти си останал? — попита на другия ден Лушън. — Много си мекушав, Сейнт Франсис. Слава богу, че не се държиш така и в съдебната зала, иначе нямаше да стигнем доникъде. Де да знаеха адвокатите на другата страна колко си сговорчив!

— Това означава ли, че кантората няма да прати цветя на клетата Ема Гърш?

— О, вече й пратихме — отвърна Лушън, после се изправи и тръгна да излиза от кабинета. — „Ема, оздравявай и се връщай бързо. Иначе мисли му. С любов от семейството ти в «Роузън Причард»“.

Той обичаше да води дела, обичаше да чете пледоарии в съдебната зала — на такива неща нямаше насита, — в случая с „Малгрейв и Баскет“ обаче целта му беше искът да бъда отхвърлен от съдията още преди да навлезе в тягостните, досадни и безкрайни години на съдебно дирене и постановления. Написа молба и в началото на септември окръжният съдия я удовлетвори.

— Гордея се с теб — казва онази вечер Лушън. — „Мошеник и Бабаит“ и не подозират какъв късмет са извадили, съдебният иск срещу тях беше необорим.

— Е, както личи, „Мошеник и Бабаит“ не подозират много неща — отвръща той.

— Така си е. Но според мен може да си пълен кретен, стига да имаш достатъчно здрав разум да наемеш нужния адвокат. — Той се изправя. — Ще ходиш ли някъде в почивните дни?

— Не.

— Е, почини си. Излез навън. Хапни. Не изглеждаш много добре.

— Лека нощ, Лушън!

— Добре, добре. Лека нощ. И поздравления — наистина. Голяма победа.

Той остава в кабинета още два часа, за да подреди книжата, да се опита да разчисти ненужните неща, които се трупат и трупат. След такъв резултат не чувства облекчение, тържество, чувства само умора, но обикновена, напълно заслужена умора, сякаш е приключил ден на тежък физически труд. Единайсет месеца: разпити, проучвания, пак разпити, съпоставяне на фактите, писане, преработка на написаното — а после в миг всичко приключва и на негово място се появява ново съдебно дело.

Накрая се прибира вкъщи, където изневиделица се чувства толкова изнемощял, че на път за спалнята спира да поседне на канапето, където след час се буди — не може да разбере къде е и умира от жажда. От няколко месеца не е виждал повечето си приятели, не е разговарял с тях — дори разговорите с Уилем са по-кратки от обикновено. Това отчасти се дължи на „Мошеник и Бабаит“ и на трескавата подготовка, която се е наложило да правят, но отчасти и на бъркотията с Калеб, за когото той не е казал на Уилем. Сега обаче Калеб е отишъл за почивните дни в Бриджхамптън и той е доволен, че ще бъде сам.

Не знае какво изпитва към Калеб, дори след три месеца. Изобщо не е сигурен, че Калеб дори го харесва. Или по-точно: знае, че му е приятно да разговарят, но има случаи, когато хваща Калеб да го гледа почти с погнусата.

— Наистина си красив — му каза веднъж озадачено Калеб и след като го хвана за брадичката, извърна лицето му към себе си. — Но…

И макар да не довърши, той долови какво е искал да каже: но има нещо сбъркано. Но пак ме отблъскваш. Но не проумявам защо все пак не е като да не те харесвам.

Знае, че Калеб не понася например походката му. Няколко седмици след като започнаха да излизат, Калеб седеше на канапето, а той бе отишъл да донесе бутилка вино и на връщане забеляза, че Калеб го наблюдава втренчено — чак го притесни. Наля от виното, отпиха и тогава Калеб каза:

— Знаеш ли, когато се запознахме, ти седеше и аз не разбрах, че накуцваш.

— Така е — съгласи се той и си напомни, че това не е нещо, за което да се извинява: не е лъгал Калеб, не е имал намерение да го мами. Пое си въздух и се постара да говори нехайно, леко заинтригувано: — Ако знаеше, нямаше ли да искаш да излизаш с мен?

— Не знам — отговори след кратко мълчание Калеб. — Не знам.

Тогава на него му се прииска да изчезне, да затвори очи и да превърти времето назад, до мига, преди да срещне Калеб. Щеше да откаже поканата на Роудс, щеше да продължи да живее малкия си живот, никога нямаше да разбере разликата.

Но ако Калеб не понася походката му, то той направо ненавижда инвалидната му количка. Първия път, когато Калеб дойде през деня, той го разведе из жилището. Гордееше се с него, ден след ден благодареше, че го има, не можеше да повярва, че го притежава. Малкълм бе оставил на същото място помещенията на Уилем — както ги наричаха, неговите покои, — само ги беше разширил и в северния край, при асансьора, бе добавил кабинет. Освен това бе съхранил дългото открито пространство с пианото, както и обособената всекидневна, обърната на юг, в северната част, частта без прозорци, бе сложил маса по свой дизайн и зад нея — библиотека, покрила от край до край стената чак до кухнята, по която бяха наслагани картини на негови приятели и на приятели на приятелите, а също платна, които той бе купувал през годините. Цялата източна част на жилището беше за него: от спалнята в северната част минаваш през гардеробната и отиваш в банята с прозорци, които гледат на изток и на юг. Обикновено той държеше щорите в апартамента спуснати, но човек можеше да ги вдигне наведнъж и пространството щеше да се превърне в правоъгълник чиста светлина, а пелената между теб и външния свят щеше да стане омагьосващо тънка. Често му се струва, че жилището подвежда: създава усещането, че човекът в него е открит, жизнерадостен и откровен, а той със сигурност не е такъв. Много по-точно негово отражение бе Лиспенард стрийт с нейните потънали в здрач ниши, с тъмните кътчета и стени, боядисвани и пребоядисвани толкова много пъти, че се напипваха бабунки и мехурчета, останали от мушиците и дървениците, които са били погребани под многото пластове.

За гостуването на Калеб той се бе постарал жилището да трепти от слънчева светлина и видя, че Калеб е възхитен. Вървяха бавно, Калеб разглеждаше картините, разпитваше за едно или друго платно: откъде го е взел, кой го е рисувал, и отбелязваше кои разпознава.

После дойдоха в спалнята и той тъкмо показваше на Калеб картината в дъното на стаята — портрет на Уилем на стола в гримьорната от „Секунди, минути, часове, дни“, който бе купил, — когато Калеб попита:

— На кого е тази инвалидна количка?

Той се извърна към мястото, което Калеб гледаше.

— Моя е — отговори след малко.

— Но за какво ти е? — попита Калеб, изглеждаше объркан. — Ти си вървиш.

Той не знаеше какво да отговори.

— Понякога опирам до нея — уточни накрая. — Рядко. Не я използвам толкова често.

— Добре — рече Калеб. — Постарай се да не го правиш.

Той се изуми. Какво беше това, израз на загриженост или заплаха? Но преди да си даде сметка какво би трябвало да изпитва или да отговори, Калеб се обърна и се насочи към гардеробната, а той го последва, за да продължат обиколката.

След месец, късно една вечер се срещна с Калеб извън кабинета си, в западната част на квартал „Мийтпакинг“. Калеб също се заседяваше в модната агенция — беше началото на юли и след два месеца „Ротко“ щеше да представи пролетната си колекция. Онзи ден беше отишъл в кантората с колата, но вечерта не валеше, затова слезе от колата и седна под една улична лампа на инвалидната количка, за да изчака Калеб, който говореше горе с някого. Знаеше, че Калеб го е видял, бе вдигнал ръка към него и той му бе кимнал едва доловимо: и двамата не бяха по показните неща, — после го загледа, докато Калеб приключи разговора и другият мъж тръгна на изток.

— Здравей — каза, когато Калеб дойде при него.

— Защо си в инвалидната количка? — попита Калеб.

За миг той онемя, а когато си върна дар словото, запелтечи.

— Днес опрях до нея — рече накрая.

Калеб въздъхна и разтърка очи.

— Мислех, че не я използваш.

— Наистина не я използвам — отвърна той, толкова засрамен, че усети как започва да се поти. — Само когато нямам друг избор.

Калеб кимна, но продължи да се пипа по носа между веждите. Той нямаше сили да го погледне.

— Виж какво — подхвана накрая Калеб. — Дай да не ходим на вечеря. Ти явно не се чувстваш добре, а аз съм уморен. Трябва да поспя.

— О — каза той умърлушен. — Добре тогава. Разбирам.

— Чудесно — рече Калеб. — Ще ти звънна по-късно.

Той го загледа как се отдалечава с широка крачка по улицата и се скрива зад ъгъла, после се качи на колата, прибра се и започна да се самонаранява, докато не му потече толкова много кръв, че вече не бе в състояние да държи здраво бръснача.

На другия ден беше петък, а Калеб изобщо не му се обади. „Карай“, помисли си той. Какво да се прави! На Калеб не му харесваше, че е бил в инвалидна количка. На него също не му харесваше. Как да се сърди на Калеб, че не приема нещо, което самият той също не приема!

После обаче, в събота сутринта Калеб му звънна точно когато той се връщаше от плувния басейн долу.

— Извинявай за четвъртък — каза Калеб. — Знам, сигурно ти изглежда коравосърдечно и странно това, че съм толкова настроен против инвалидната ти количка.

Той седна на един от столовете при масата за хранене.

— Изобщо не ми изглежда странно — отвърна.

— Казах ти, почти през целия ми съзнателен живот майка ми и баща ми все боледуваха — обясни Калеб. — Баща ми имаше множествена склероза, а майка ми… никой не бе наясно какво точно има майка ми. Поболя се, докато следвах, и така и не се оправи. Боляха я лицето, главата: все нещо не й беше наред и макар да не се съмнявам, че наистина е било така, се притеснявах, че тя и не иска да опита да й стане по-добре. Просто се предаде, баща ми също. Накъдето и да се обърнех, виждах свидетелства, че са се предали пред болестите: в началото бастуни, после проходилки и инвалидни колички, купчини хапчета и бинтове, неизтребимата миризма на кремове против болка, на гелове и един Господ знае още какво. — Известно време той мълча. — Искам да продължа да те виждам — рече накрая. — Но… не ми се гледат неща, които говорят за немощ, за болести. Просто не мога. Мразя го. Изважда ме от релси. Не че ме потискат, но ме вбесяват, иде ми да се опълча срещу тях. — Той замълча отново. — Когато се запознахме, не знаех кой си — рече накрая. — Мислех, че все ще го преборя. Но май не мога. Разбираш ли?

Той преглътна, плачеше му се. Но го разбираше — изпитваше същото, както Калеб.

— Разбирам — отговори.

И колкото и да е невероятно, все пак продължиха да се виждат. Той и досега е изумен колко бързо и всеобхватно е проникнал Калеб в живота му. Беше като в приказка: жена, която живее край тъмна гора, чува, че някой чука на вратата на къщурката й, и отваря. И макар това да се случва само за миг, макар тя да не вижда никого, в онези секунди покрай нея се шмугват десетки бесове и духове, които проникват в къщата и от които жената няма да успее да се отърве никога. Понякога той се чувстваше именно така. Дали така бе и при другите? Той не знае, страх го е да пита. Хваща се, че се връща отново и отново към стари разговори, които е водил или е чул други да водят за връзките си, в опит да прецени доколко нормални са неговите в сравнение с техните, да намери знаци, по които да разбере как да се държи.

Освен това го има и секса, по-неприятен, отколкото си е представял: просто беше забравил колко болезнен е, колко унизителен, колко отблъскващ, колко не му харесва. Той мрази позите, мрази положението, в което трябва да застане, толкова унизително, понеже го прави безпомощен и немощен, мрази вкуса и миризмите му. Но най-силно мрази звуците: плътта, която се удря в друга плът и издава звук като от месо, стенанията и сумтенето като на ранен звяр, нещата, които му говорят и които вероятно се очаква да го възбуждат, но той може да ги тълкува единствено като оскърбителни. Дава си сметка, че дълбоко в себе си винаги е смятал как, щом порасне, ще стане по-добре, как самата възраст ще преобрази изживяването и ще го направи славно и радостно. В колежа, преди да навърши трийсет, преди да навърши четирийсет, слушаше как другите говорят за секс с такава наслада, с такова удоволствие и си мислеше: това ли точно ви вълнува толкова? Сериозно? Аз пък го помня по друг начин. Но няма как да е прав той, а всички останали — хиляди хора — да грешат. Ето защо е ясно, че в секса има нещо, което не разбира. Изглежда, не прави нещо както трябва.

Първия път, когато се качиха горе, знаеше какво очаква Калеб.

— Нека да е бавно — рече му. — Отдавна не съм го правил.

Калеб го погледна в тъмното, той не бе включил осветлението.

— Откога? — попита го.

— Отдавна — бе единственото, което успя да му каже той.

В началото Калеб прояви търпение. Но после не. Една нощ се опита да му махне дрехите и той се отскубна от хватката му.

— Не мога — заяви. — Калеб… не мога. Не искам да виждаш как изглеждам.

Трябваше да впрегне всичките си сили, за да го изрече, и е толкова уплашен, че чак му става студено.

— Защо? — попита Калеб.

— Имам белези — обясни той. — По гърба и краката, а и по ръцете. Грозни са, не искам да ги виждаш.

Всъщност не знаеше какво ще каже Калеб. Дали щеше да заяви: сигурен съм, че не са толкова страшни. И тогава вече дали все пак щеше да се наложи да си свали дрехите? Или щеше да възкликне: я да видя, а после, щом се съблечеше, дали Калеб щеше да стане и да си отиде? Той видя, че Калеб се колебае.

— Няма да ти харесат — добави. — Гнусни са.

След тези думи Калеб явно взе решение.

— Е — рече, — не е нужно да виждам цялото ти тяло, нали така? Само съответните части.

Онази нощ той бе лежал там, наполовина облечен, наполовина — не, и бе чакал всичко да приключи, бе по-унизен, отколкото ако Калеб бе настоял все пак да си махне дрехите.

Но въпреки тези разочарования нещата с Калеб не са и толкова ужасни. Харесва му, че Калеб говори бавно и премислено, че разказва за дизайнерите, с които работи, за вижданията си за цветовете и почитта си към изкуството. Харесва му, че може да обсъжда работата си — „Мошеник и Бабаит“ — и че Калеб не само ще разбере предизвикателствата, пред които го изправят отделните съдебни дела, но и ще ги намери интересни. Харесва му, че Калеб го изслушва внимателно и от въпросите му личи, че не е пропуснал нищо. Харесва му, че Калеб се възхищава от работата на Уилем, на Ричард и Малкълм и го оставя да говори на воля за тях. Харесва му как, преди да си тръгне, Калеб го хваща от двете страни на лицето и го задържа за миг в нещо като безмълвна благословия. Харесва му, че Калеб е як, физически силен: харесва му да го гледа как се движи, как подобно на Уилем се чувства чудесно в кожата си. Харесва му как понякога насън Калеб го хваща собственически през гърдите. Харесва му да се буди с Калеб до себе си. Харесва му, че Калеб е някак странен, че носи в себе си едва доловимата заплаха: различен е от хората, към които през целия си съзнателен живот се е стремил, от хората, за които е определил, че няма да го наранят никога, от хората, у които най-важна е добротата. Когато е с Калеб, се чувства и повече, и по-малко човек.

Първия път, когато Калеб го удари, се изненада, и не много. Беше в края на юли и той бе отишъл при него в полунощ, след като си беше тръгнал от кантората. Онзи ден бе използвал инвалидната количка — напоследък нещо му ставаше на краката, и той не знаеше какво, но почти не ги чувстваше и имаше притеснителното усещане, че опита ли се да върви, ще се препъне и ще падне, — но преди да се качи при Калеб, бе оставил количката в автомобила и бе отишъл при вратата на входа много бавно, като вдигаше неестествено високо всеки крак, за да не се препъне.

Още щом влезе в апартамента, разбра, че не е трябвало да идва — виждаше, че Калеб е в ужасно настроение, и долавяше как дори въздухът е просмукан от гнева му. Най-после Калеб се бе нанесъл в една жилищна сграда в квартал „Флауър“, но още почти не си бе разопаковал багажа и бе сприхав и кисел, току стискаше зъби и скърцаше с тях. Но той бе донесъл храна и отиде бавно при плота, за да я остави — говореше оживено в опит да отклони вниманието на Калеб от походката си, в отчаян опит да поразведри обстановката.

— Защо ходиш така? — прекъсна го Калеб.

Беше му неприятно да признае пред Калеб, че му има още нещо, нямаше сили да го направи още веднъж.

— Кой, аз ли ходя странно? — попита.

— Да, приличаш на чудовището на Франкенщайн.

— Извинявай — каза той. „Тръгвай си — подкани вътрешният му глас. — Тръгвай си незабавно.“ — Не съм забелязал.

— Е, спри тогава. Изглежда смешно.

— Щом искаш — отвърна той спокойно и сипа на Калеб купичка къри. — Готово — допълни, но след като се насочи, опитвайки се да върви нормално, се препъна, закачи с десния си крак левия, изпусна купичката и зеленото ястие се разплиска по килима.

След време щеше да си спомня как Калеб не е казал нищо, само се е завъртял и го е зашлевил, а той е паднал назад и главата му е отскочила от килима на пода.

— Разкарай се оттук, Джуд — чува той още докато му е притъмняло пред очите думите на Калеб, който дори не ги изкрещява. — Разкарай се, точно сега не мога да те гледам.

И той го направи, стана и излезе със смехотворната си чудовищна походка от жилището, оставяйки Калеб да разчисти хаоса, който е устроил.

На другия ден по лицето му избиват какви ли не цветове, кожата около лявото му око се обагря в невероятно красиви тонове: виолетови, кехлибарени, зелени като на бутилка. В края на седмицата, когато отива на прегледа при Анди, бузата му е с цвят на мъх, окото му се е подуло така, че почти се е затворило, горната му устна е отекла, омекнала е и е лъскаво червена.

— Господи, Джуд — възкликна Анди, щом го вижда. — Да го вземат мътните, какво се е случило?

— Тенис на инвалидни колички — отвърна той и дори се усмихна, усмивка, която предишната вечер бе тренирал пред огледалото въпреки болката, прорязала го в бузата.

Беше проверил всичко: къде се ходи на такъв тенис, колко често, колко души са се записали в клуба. Беше си съчинил цяла история, беше я повтарял насаме и пред колегите в кантората, докато тя започна да звучи правдоподобно, дори смешно: форхенд на противника, който бил тренирал в колежа, той пък не се бил обърнал достатъчно бързо и топката го фраснала право по лицето.

Разказа всичко това на Анди, който го слушаше и клатеше глава.

— Е — подхвана Анди. — Радвам се, че опитваш нещо ново. Но за бога, Джуд. Дали наистина е уместно?

— Нали именно ти все ми повтаряш да се движа — напомни той на Анди.

— Знам, знам — рече Анди. — Но плуваш, не ти ли стига? При всички положения е трябвало да дойдеш при мен, след като се е случило.

— Някаква си синина, Анди — каза той.

— Но каква, Джуд. Ужас!

— Карай — отвърна той, като се постара да го изрече безгрижно, дори предизвикателно. — Трябва да поговорим за краката ми.

— Казвай.

— Много странно усещане, сякаш са в циментови саркофази. Не чувствам къде са в пространството, нямам власт над тях. Вдигам единия си крак и когато стъпя на него, чувствам в прасеца, че съм стъпил, но не и със самото ходило.

— О, Джуд — възкликна Анди. — Това е признак, че са засегнати нервите. — Той въздъхна. — Добрата новина — освен че през всичкото това време си бил пощаден — е, че това не е трайно състояние. Лошата е, че не мога да ти кажа кога ще приключи и кога може да се появи отново. А другата лоша новина е, че единственото, което можем да направим — освен да чакаме, — е да те лекуваме с болкоуспокояващи, които, знам, няма да пиеш. — Той замълча. — Джуд, знам, че ти е неприятно как се чувстваш след тях — продължи Анди, — но сега на пазара има и по-добри, отколкото когато си бил на двайсет и дори на трийсет. Искаш ли да опиташ? Поне ми разреши да ти дам нещо за лицето: не те ли боли?

— Не е толкова страшно — излъга той.

Но накрая все пак взе от Анди рецептата.

— И не стой на крака — добави Анди, след като му прегледа лицето. — Не стой и по кортовете, за бога. — И вече преди той да си тръгне: — И не си въобразявай, че няма да поговорим за раните, които си нанасяш! — понеже, откакто бе започнал да се среща с Калеб, той се нараняваше повече.

След като се върна на Грийн стрийт, спря на уличката пред гаража и тъкмо пъхаше ключа във входната врата, когато чу, че някой го вика, после видя, че Калеб слиза от автомобила си. Беше в инвалидната количка и се опита да влезе бързо. Но Калеб бе по-бърз от него, сграбчи вратата тъкмо преди да се затвори, и след това двамата отново бяха сами във входа.

— Нямаш работа тук — каза той на Калеб, нямаше сили да го погледне.

— Джуд, изслушай ме — подхвана Калеб. — Съжалявам много. Наистина. Просто бях… в агенцията беше пълна лудница, направо ужас — канех се да си тръгна по-рано през седмицата, но къде ти, не можех да се измъкна… и си го изкарах на теб. Наистина съжалявам. — Калеб приклекна до него. — Джуд. Погледни ме. — Той въздъхна. — Съжалявам много. — Хвана го за лицето и го извърна към себе си. — Клетото ти лице — промълви тихо.

И досега не проумява защо онази вечер е пуснал Калеб да се качи горе. Ако трябва да е откровен пред себе си, чувства, че го е смятал за неизбежно и в известен смисъл дори му е олекнало, че Калеб го е ударил: през цялото време е чакал някакво наказание за наглостта да си въобразява, че може да има каквото имат всички останали, и накрая си го е получил. „Така ти се пада — каза гласът в главата му. — Така ти се пада, друг път да не се правиш на такъв, какъвто знаеш, че не си, да си въобразяваш, че си като всички останали.“ Помни колко ужасен е бил Джей Би от Джаксън, помни и че е разбирал страха му, разбирал е, че можеш да се хванеш в капана на друг човек, да си мислиш, че е съвсем лесно да си тръгнеш, а то, оказва се, си е доста трудно. Изпитва към Калеб същото, както навремето към брат Лука: за него той е човек, на когото необмислено се е предоверил, на когото е възложил надежди и е разчитал да го спаси. Но и след като е станало ясно, че те няма да го спасят, след като надеждите му са угаснали, пак не е бил в състояние да се откъсне от тях, да си тръгне. В това, че ходи с Калеб, има някаква симетрия, която му се струва разумна: те са нараненият и нараняващият, климналата купчина боклук и чакалът, който рови из нея. Съществуват само един за друг — той не се е запознал с никого от живота на Калеб и не е представил Калеб на никого в своя живот. И двамата знаят, че в онова, което правят, има нещо срамно. Свързани са един с друг от взаимното си отвращение и притеснение: Калеб се примирява с тялото му, той пък се примирява с погнусата на Калеб.

Открай време е знаел, че ако иска да бъде с някого, ще бъде принуден да го замени срещу нещо. Знае и че Калеб е най-доброто, което някога ще намери. Ако не друго, Калеб поне не е уродлив, не е садист. Онова, което му причиняват сега, не е нещо, което да не са му причинявали и преди — той си го напомня отново и отново.

Един уикенд в края на септември той отива с колата в къщата на приятеля на Калеб в Бриджхамптън, където Калеб ще живее до началото на октомври. Представянето на колекцията на „Ротко“ е минала добре и Калеб е по-спокоен и любвеобилен, не се мята от настроение на настроение. Удрял го е само още веднъж — по гърдите, от което той направо залитна, но веднага след това му се извини. Ако не броим това, всичко е мирно и кротко: в сряда и четвъртък Калеб остава да нощува на Грийн стрийт, после в петък отива с колата на крайбрежието. Той ходи в кантората рано и се заседява до късно. След успеха с „Мошеник и Бабаит“ мислеше да си вземе почивка, пък била тя и кратка, но не го направи — появи се нов клиент, инвеститорска фирма, разследвана за измами с ценни книжа, и дори сега го измъчват угризения на съвестта, ако някоя събота пропусне да отиде на работа.

Ако не броим угризенията, съботата е съвършена, те прекарват почти целия ден на чист въздух, и двамата работят. Вечерта Калеб пече на скарата пържоли. Докато го прави, пее и той прекъсва работата, за да го послуша със съзнанието, че и двамата са щастливи, че за миг цялата двусмисленост в отношенията им е прах, нещо без значение и тежест. Вечерта си лягат рано, Калеб не го кара да правят секс и той спи дълбоко и сладко, както не е спал от седмици.

Но на другата сутрин, още преди да се е разсънил, знае, че болката в краката му се е върнала. Преди две седмици беше изчезнала напълно и непредсказуемо, сега обаче се беше завърнала и след като се изправя, той вижда и че е станала по-силна: краката му сякаш свършват при глезените и ходилата му са като мъртви, а в същото време го болят неописуемо. За да се придвижи, той трябва да гледа надолу към тях, трябва му видимо потвърждение, че е вдигнал единия си крак, и видимо потвърждение, че пак го е сложил на пода.

Прави десет крачки, но за всяка следваща се иска все по-голямо усилие — придвижването е толкова трудно, отнема такава душевна енергия, че на него чак му се повдига и той сяда в края на леглото. „Не допускай Калеб да те види такъв“ — предупреждава се, а после си спомня: Калеб е излязъл да потича, както прави всяка сутрин. Той е сам в къщата.

Значи разполага с малко време. Завлича се на ръце в банята, под душа. Сеща се за резервната инвалидна количка в автомобила. Калеб със сигурност няма да възрази той да я вземе, особено ако му се представи като, общо взето, здрав и това е дребна неприятност, неудобство, което ще приключи до вечерта. Смятал е да се върне в града рано на другата сутрин, но ако се наложи, може да си тръгне и по-рано, въпреки че предпочита да не се стига дотам — вчерашният ден е бил толкова хубав. Може би и днешният ще бъде такъв.

Вече се е облякъл и чака на канапето във всекидневната, уж чете някакъв документ, когато Калеб се връща. Той не може да определи в какво настроение е Калеб, но обикновено, след като потича, е мек, дори сговорчив.

— Нарязах каквото остана от пържолите — казва му той. — Искаш ли да ти направя яйца?

— Не, ще си направя сам — отговаря Калеб.

— Хубаво ли потича?

— Да. Страхотно.

— Калеб — подхваща той, като се старае да говори небрежно, — виж какво… пак имам проблем с краката, просто страничен ефект от пораженията на нервите, ту се появява, ту пак изчезва, но наистина ми е трудно да вървя. Нали не възразяваш да взема от автомобила инвалидната количка?

Една минута Калеб не казва нищо, само допива водата в бутилката.

— Но още можеш да вървиш, нали?

Той се насилва да го погледне.

— Да, технически погледнато, мога. Но…

— Джуд — прекъсва го Калеб, — знам, лекарят ти сигурно няма да се съгласи, но съм длъжен да отбележа, че в стремежа ти вечно да търсиш лесни решения има нещо… нещо мекушаво. Според мен просто трябва да изтърпиш някои неща. Точно това имах предвид и за родителите ми: предаваха се пред всяка болка, при всяко прищракване. Затова според мен трябва да проявиш твърдост. Според мен, щом можеш да ходиш, трябва да ходиш. Според мен не е хубаво да си създаваш навика да клякаш пред всяка трудност, способен си на повече.

— О! — казва той. — Точно така. Разбрах.

Плисва го срам, сякаш току-що е поискал нещо мръсно и непозволено.

— Ще ида да си взема душ — казва след малко Калеб и излиза.

Той се старае да не се движи много, а Калеб сякаш не иска да открива поводи да му се сърди, затова не го кара да прави нищо. Приготвя обяда, който изяждат на канапето, както работят на компютрите. Кухнята и всекидневната са в огряно от слънцето общо помещение и прозорци от единия до другия край с изглед към моравата над плажа и когато Калеб отива в кухнята, за да приготви вечеря, той се възползва, че Калеб е с гръб към него, за да се придвижи като червей до тоалетната в коридора. Иска да отиде и до стаята, за да вземе от сака още аспирин, но е много далеч, затова чака на колене при вратата и чак когато Калеб се обръща отново към печката, се връща с пълзене на канапето, където е прекарал целия ден.

— Вечерята! — оповестява Калеб, а той си поема дъх, става на крака, които са сякаш от сгурия, тежки и неподатливи, и както ги гледа, се запътва към масата.

Има чувството, че му трябват минути, часове да отиде при стола, по едно време вдига очи и вижда Калеб — той го наблюдава с мърдаща челюст и с поглед, в който се чете нещо като омраза.

— Побързай — казва Калеб.

Хранят се в мълчание. Той едва издържа. Стърженето на ножа по чинията: непоносимо. Дъвченето на Калеб, който отхапва излишно рязко от зеления фасул: непоносимо. Вкусът на храната, сякаш превърнала се в устата му в месест безименен звяр: непоносимо.

— Калеб — подхваща той съвсем тихо, но Калеб не му отговаря, само избутва назад стола, става и отива на мивката.

— Донеси ми чинията си — казва Калеб, после го наблюдава.

Той става бавно и се насочва към мивката, като гледа преди всяка стъпка краката си.

След време ще се пита дали сам не е ускорил събитията, дали, ако е бил по-съсредоточен, е могъл да извърви двайсетте крачки, без да пада. Но това не се случва. Той вдига десния си крак точно половин секунда преди да е стъпил с левия, и пада, а заедно с него отпред пада и чинията и порцеланът се разпилява по пода. Калеб се втурва бързо, сякаш го е очаквал, издърпва го за косата и го фрасва с юмрук по лицето толкова силно, че той отхвърча във въздуха, а когато се приземява, вече е при масата и си удря тила в ръба. От падането му бутилката вино отскача и се излива на пода, а Калеб надава рев, грабва бутилката за гърлото и го удря с нея отзад по тила.

— Калеб — простенва той, — моля те, моля те.

Никога, дори като дете, не е молил за милост, но ето че някак си се е превърнал в такъв човек. Като дете животът му не значеше почти нищо за него и сега му се иска пак да е така.

— Моля те — казва той. — Калеб, много те моля, прости ми… извинявай, извинявай.

Ала знае, че Калеб вече не е човек. Вълк е, койот е. Мускули и ярост. А той е кръгла нула за Калеб, той е плячка, той е нещо за еднократна употреба. Завлича го при канапето, в края му, той знае какво ще се случи сега. Но въпреки това продължава да моли.

— Моля те, Калеб — казва. — Моля те, недей. Калеб, моля те.

Когато идва на себе си, е на пода, отзад на канапето, в къщата е тихо.

— Ехо! — вика той, колкото и да му е неприятно, гласът му трепери, но не чува нищо.

Не е и нужно — някак си знае, че е сам.

Сяда. Вдига бельото и панталона си, разкършва пръсти, ръце, свива колене до гърдите си и пак ги опъва, раздвижва напред-назад рамене, обръща врата си първо наляво, после надясно. Отзад по врата му има нещо лепкаво, но след като проверява, с облекчение вижда, че е вино, а не кръв. Боли го всичко, ала няма нищо счупено.

Той допълзява до спалнята. Позачиства се набързо в банята, събира си нещата и ги слага в сака. Придвижва се до вратата. За миг се изплашва, че колата му е изчезнала, че няма да има с какво да се измъкне, но тя си е там, до автомобила на Калеб, чака го. Той си поглежда часовника: полунощ.

Със сак, преметнат болезнено през едното му рамо, тръгва да пълзи на четири крака през моравата, шейсетте метра от вратата до колата се превръщат в километри. Иде му да спре, толкова е уморен, но знае, че не бива.

В колата не се поглежда в огледалото, пали двигателя и потегля. Но след около половин час, след като вече знае, че е далеч от къщата и е в безопасност, се разтреперва толкова силно, че автомобилът поднася под него, затова отбива встрани и опрял чело във волана, чака.

Чака десет минути, двайсет. А после, макар всяко движение да е наказание, се обръща и намира в сака телефона. Набира номера на Уилем и чака.

— Джуд! — казва Уилем, звучи изненадан. — Тъкмо се канех да ти звънна.

— Здрасти, Уилем — отвръща той с надеждата, че гласът му звучи нормално. — Сигурно съм прочел мислите ти.

Разговарят няколко минути, после Уилем пита:

— Добре ли си?

— Разбира се — отвръща той.

— Звучиш малко странно.

„Уилем — иде му да каже. — Уилем, защо сега не си тук!“ Но вместо това заявява:

— Извинявай. Само ме боли глава.

Говорят още малко и тъкмо преди да затворят, Уилем пита:

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да — потвърждава той. — Добре съм.

— Хубаво тогава — мълви Уилем. — Хубаво. — А после: — Още пет седмици.

— Още пет.

Толкова му се иска Уилем да е тук, че едва диша.

След като затварят, чака още десет минути, докато вече не трепери, после пали пак двигателя и се прибира с колата.

На другия ден си налага да се погледне в огледалото в банята и още малко, и да изкрещи — толкова е засрамен, стъписан и сломен. Толкова уродлив е, толкова изумително грозен — дори по неговите представи изключително грозен. Привежда се във възможно най-приемлив вид, облича си любимия костюм. Калеб го е изритал отстрани по хълбока и го боли от всяко движение, от всяка глътка въздух. Преди да излезе от къщи, си записва час при зъболекаря, понеже усеща, че единият от горните му зъби се клати, както и час за същата вечер при Анди.

Отива на работа.

— Не си в най-блестящия си вид, Сейнт Франсис — казва един от съдружниците, който му е много симпатичен, по време на сутрешното заседание на ръководството и всички се смеят.

Той се насилва да се усмихне.

— Опасявам се, че си прав — заявява. — И съм сигурен, че всички ще бъдете разочаровани, когато ви обявя, че дните ми на потенциален шампион по тенис на Параолимпиадата, уви, са приключили.

— Е, лично аз не съм натъжен — обажда се Лушън и всички около масата ахкат, уж разочаровани. — Дал бог агресия в съдебната зала. Според мен оттук нататък това би трябвало да е единственият ти боен спорт.

Вечерта, когато отива на преглед, Анди го ругае.

— Какво ти казах за тениса, Джуд? — пита.

— Знам — отвръща той. — Но никога повече, Анди, обещавам.

— Какво е това тук? — пита Анди, след като го докосва с пръсти отзад по врата.

Той въздиша мелодраматично.

— Обърнах се и се случи неприятна злополука с един бекхенд.

Чака Анди да каже нещо, но той си мълчи и само разнася мехлема с антибиотик отзад по врата му, после го покрива с марля.

На другия ден Анди му се обажда в кантората.

— Трябва да поговорим на четири очи — оповестява. — Важно е. Може ли да се срещнем някъде?

Той изпада в ужас.

— Всичко наред ли е? — интересува се. — Добре ли си, Анди?

— Добре съм — потвърждава Анди. — Но трябва да те видя.

Той излиза по-рано в обедна почивка и двамата се срещат недалеч от кантората, в заведение с редовни посетители японски банкери, които работят в небостъргача до „Роузън Причард“. Когато той влиза, Анди вече е там и допира леко длан до лицето му, откъм страната без синини.

— Поръчах ти бира — съобщава Анди. Отпиват мълком, после Анди продължава: — Исках, Джуд, да те гледам в лицето, когато ти задам този въпрос. Сам ли си нанасяш тези рани?

— Моля? — пита той изненадан.

— Тези травми от тениса — допълва Анди — всъщност нещо друго ли са? Да не се хвърляш надолу по стълбите, да не се блъскаш в стената? — Той си поема въздух. — Знам, че си го правил като малък. Да не го правиш и сега?

— Не, Анди — отговаря той. — Не. Не си го причинявам сам. Заклевам се… в Харолд и Джулия. Заклевам се в Уилем.

— Добре тогава — мълви Анди и издишва въздуха. — Олекна ми. Олекна ми да знам, че не се държиш като глупак, който не спазва предписанията на лекаря, макар че това, разбира се, не е нищо ново. И че както личи, си ужасен на тенис.

Анди се усмихва и той си налага да стори същото.

Анди поръчва още бира и известно време мълчат.

— Знаеш ли, Джуд — продължава бавно Анди, — че вече години наред се чудя и чудя какво да правя с теб? Не, не казвай нищо — нека приключа. Нощем лежа буден и се питам дали взимам за теб правилните решения: толкова пъти съм бил на крачка от това да те пратя на лечение, да се обадя на Харолд или на Уилем и да им кажа, че трябва да се съберем и да те отведем в болница. Разговарял съм със свои колеги от следването — психотерапевти, за да им разкажа за теб, пациента, с когото съм много близък, и да ги питам как ще постъпят те на мое място. Изслушах всичките им съвети. Изслушах и съвета на моя психотерапевт. Но никой не може да ми каже със сигурност какъв е правилният отговор. Това ме измъчва. Винаги съм чувствал — в много отношения се справяш блестящо, постигнал си някакво странно, но безспорно успешно равновесие в живота си и съм чувствал, знам ли, че просто не е хубаво да го нарушавам. Нали разбираш? Затова те оставях година след година да си нанасяш рани и всяка година, всеки път, когато те виждам, се питам дали постъпвам правилно, като го допускам, и дали и как да настоявам да ти помогнат, да те спрат и да не си го причиняваш повече.

— Извинявай, Анди — мълви той.

— Не, Джуд — казва Анди. — Ти нямаш вина. Ти си пациентът. От мен се очаква да преценя какво е най-добро за теб и чувствам… не знам дали съм го направил. И когато дойде с тези синини, първото, което си помислих, бе, че в крайна сметка съм взел неправилното решение. Знаеш ли? — Анди го гледа и той вижда изненадан как Анди отново посяга рязко към очите си. — През всичките тези години — казва след малко Анди и двамата отново мълчат.

— Анди — подхваща много разстроен той. — Кълна ти се, не си причинявам нищо друго. Само се порязвам с бръснача.

— Само се порязвал! — повтаря Анди и се смее със звук, който наподобява странен грак. — Е, при тези обстоятелства… сигурно трябва да съм признателен. „Само се порязвал.“ Нали си даваш сметка колко е ужасно, че от това ми олеква?

— Да — отвръща той.

Вторникът се превръща в сряда, после в четвъртък, състоянието на лицето му се влошава, след това се подобрява, сетне пак се влошава. Той се притеснява, че Калеб може да му се обади или още по-лошо, да се изтърси в апартамента му, но дните отминават и него го няма, може би е останал в Бриджхамптън. Може би го е прегазила кола. Колкото и да е странно, той установява, че не изпитва нищо — нито страх, нито омраза, нищо. Най-страшното вече се е случило и сега той е свободен. Имал е връзка и тя е била ужасна, сега вече няма да има никога повече, защото си е доказал, че е неспособен на отношения. Този път с Калеб е потвърдил всичко, което той се е опасявал, че хората ще си помислят за него, за тялото му, и следващата му задача ще бъде да го приеме, при това, без да изпада в тъга. Знае, че занапред сигурно пак ще се чувства самотен, сега обаче разполага с нещо, с което да отговори на тази самота, сега знае със сигурност, че самотата е за предпочитане пред онова, което е изпитвал към Калеб, каквото и да е било то: ужас, срам, отвращение, притеснение, шемет, вълнение, копнеж, омраза.

Онзи ден се среща с Харолд, който е в града на някаква конференция в Колумбийския университет. Вече му е писал, за да го предупреди за нараняванията, но това не спира Харолд да изпадне в ужас, да ахне и да се суети около него, да го пита десетки пъти дали е добре.

Срещнали са се в един от любимите ресторанти на Харолд, там говеждото е от крави, на които лично главният готвач е дал имена и ги е отгледал във ферма в провинцията, а зеленчуците растат на покрива на сградата, и докато ядат предястието, двамата си говорят — той внимава да дъвче само отдясно на устата и храната да не докосва новия му зъб, когато усеща, че някой стои при масата, вдига поглед и вижда Калеб — уж си е втълпил, че не чувства нищо, но още щом го зърва, изпада в сковаващ ужас.

През времето, когато са били заедно, не е виждал никога Калеб пиян, сега обаче веднага разбира, че е на градус и е в опасно настроение.

— Секретарката ти ми каза, че си тук — обяснява му Калеб. — Вие сигурно сте Харолд — допълва и му протяга ръка, а Харолд я поема озадачен.

— Джуд? — обръща се Харолд към него, той обаче е онемял.

— Калеб Портър — представя се Калеб и след като се плъзга в сепарето с вид на подкова, се притиска в хълбока му. — Ние със сина ви се срещаме.

Харолд гледа Калеб, после и него и отваря уста — откакто той го познава, за пръв път е изгубил дар слово.

— Я да ви питам нещо — казва Калеб на Харолд и се надвесва, сякаш ще му довери някаква тайна, а той се взира в лицето му, в лисичата му красота, в тъмните бляскави очи. — Но ми кажете честно. Никога ли не ви се е искало да имате нормален, а не недъгав син?

За миг всички мълчат и той долавя във въздуха нещо, някакво течение, някакъв съсък.

— Кой, да го вземат мътните, сте вие? — фучи Харолд и той вижда как лицето му се променя, как чертите му се сгърчват силно и бързо и в тях се чете погнуса, после ярост до степен в един момент Харолд да заприлича на нечовек, на върколак в дрехите на Харолд. Сетне изражението му се променя за пореден път и той вижда как нещо в лицето на Харолд се вкоравява, сякаш самите мускули са се превърнали на кост. — Ти си му го причинил — казва много бавно Харолд на Калеб. — Сетне, ужасен, вече на него: — Не е от тениса, нали, Джуд. Причинил ти го е този тип тук.

— Харолд, недей — подхваща той, но Калеб го е сграбчил за китката и я стиска толкова силно, че, както му се струва, още малко, и ще я счупи.

— Лъжльо такъв — казва му Калеб. — Недъгав лъжльо, тъпанар. И си прав — отвратителен си. Защо ли изобщо те погледнах!

— Разкарай се оттук — тросва се Харолд, като натъртва на всяка дума.

Уж говорят през шепот, но ресторантът е притихнал и на него му се струва, че разговорът кънти и всички ги чуват.

— Недей, Харолд — примолва се. — Престани, моля те.

Но Харолд не го слуша.

— Ще повикам полиция — казва той, а Калеб се плъзва, излиза от сепарето и застава отстрани, при което Харолд също се изправя. — Разкарай се още сега оттук — повтаря и сега вече всички наистина гледат към тях, а той е толкова вцепенен, че чак му се гади.

— Харолд — моли го.

Калеб залита, личи, че наистина е много пиян, и когато побутва рамото на Харолд, Харолд замахва също да го избута — тогава вече той си връща дар словото и изкрещява името на Харолд, а Харолд се обръща към него и сваля ръка. Калеб се подсмихва ехидно, после се обръща и си тръгва, като разбутва някои от сервитьорите, които са се струпали безмълвно около тях.

Харолд стои още малко, загледан във вратата, сетне понечва да тръгне след Калеб, затова той отново го вика отчаяно и Харолд се връща при него.

— Джуд… — подхваща, той обаче клати глава.

Толкова е ядосан, толкова е вбесен, че унижението му почти е засенчено от гнева. Чува как хората наоколо възобновяват разговорите. Вика сервитьора и му дава кредитната си карта, която му е върната сякаш за секунди. Днес не е с инвалидната количка, за което е невероятно, горчиво благодарен, и чувства, че в миговете, докато напуска ресторанта, е пъргав, както никога, че никога не се е движил толкова бързо и решително.

Навън вали като из ведро. Той е оставил колата на една пресечка оттам и като тътри крака, тръгва по тротоара заедно със смълчания Харолд до него. Направо е бесен, изобщо не му се иска да качва на колата и Харолд, но те са в Ист Сайд, при авеню „Ей“ и е изключено Харолд да намери такси в този дъжд.

— Джуд… — започва Харолд вече след като са се качили в автомобила, но той го прекъсва, без да сваля очи от пътя отпред.

— Помолих те да не казваш нищо, Харолд — заявява му. — А ти пак ми говориш. Защо го направи, Харолд? Мислиш, че животът ми е шега? Мислиш, че проблемите ми не са друго, освен повод да се правиш на велик?

Той дори не знае какво говори, не знае какво се опитва да каже.

— Не, Джуд, разбира се, че не — отвръща с мек глас Харолд. — Извинявай… изпуснах си нервите.

Това по някаква причина го отрезвява и няколко пресечки те мълчат, заслушани в свистенето на чистачките.

— Наистина ли си излизал с него? — пита Харолд.

Той не казва нищо, само кима отсечено.

— Но вече не? — продължава Харолд и той клати глава. — Чудесно — промърморва Харолд. А после, съвсем тихо: — Той ли те удари?

Налага се да поизчака и да се овладее, преди да отговори:

— Само няколко пъти — казва.

— О, Джуд — проронва Харолд с глас, какъвто той не е чувал от него. — Но нека те питам нещо — продължава Харолд, докато пъплят надолу по Петнайсета улица, покрай Шесто авеню. — Джуд… защо си излизал с човек, който се държи така с теб?

До следващата пресечка той мълчи и се мъчи да измисли какво да каже, как да обясни причините така, че Харолд да разбере.

— Бях самотен — казва накрая.

— Джуд — подхваща Харолд и млъква. — Разбирам го — казва. — Но защо точно с него?

— Харолд — мълви той и чува колко ужасно, колко окаяно звучи гласът му, — с външност като моята се задоволяваш с каквото намериш.

Отново мълчат, после Харолд казва:

— Спри.

— Моля? — възкликва той. — Не мога. Отзад има хора.

— Спри, да го вземат мътните, Джуд — повтаря Харолд и когато той не го прави, се пресяга, сграбчва волана и завива рязко надясно, към свободното място при един пожарникарски кран.

Колата отзад ги подминава с дълъг предупредителен звук на клаксона.

— Господи, Харолд! — крещи той. — Какви, по дяволите, ги вършиш? За малко да се блъснем.

— Чуй ме, Джуд — казва бавно Харолд и се пресяга към него, но той се отдръпва към прозореца, по-далеч от ръцете на Харолд. — Ти си най-красивият човек, когото някога съм срещал — най-красивият.

— Харолд — отвръща той, — престани, престани. Много те моля, престани.

— Погледни ме, Джуд — подканя Харолд, но той не го прави. — Наистина. Сърцето ми се къса, задето не го виждаш.

— Харолд — мълви той така, сякаш стене, — моля те, моля те. Престани, ако изобщо държиш на мен.

— Джуд — продължава Харолд и пак се пресяга, но той трепва и вдига ръце, за да се прикрие.

Вижда с крайчеца на окото, че Харолд сваля ръка — бавно. Той накрая хваща отново волана, но ръцете му се тресат така, че е невъзможно да завърти ключа, затова ги пъха под бедрата си и чака.

— О, боже — чува се да повтаря, — о, боже!

— Джуд — обажда се още веднъж Харолд.

— Остави ме на мира, Харолд — отвръща той, сега вече му тракат и зъбите и му е трудно да говори. — Моля те.

Няколко минути седят и мълчат. Той се е съсредоточил върху звука на дъжда, върху светофара, който светва ту в жълто, ту в зелено, ту в червено, и върху това да брои колко пъти си е поел въздух. Накрая треперенето спира, той завърта ключа и подкарва на запад, после на север, към апартамента на Харолд.

— Ела да нощуваш при мен — извръща се Харолд към него, но загледан право напред, той клати глава. — Качи се поне да пийнеш чай и да изчакаш да ти поолекне. — Но той пак клати глава. — Джуд — продължава Харолд, — наистина съжалявам за всичко, за всичко. — Той кима, но пак не е в състояние да отговори. — Нали ще ми звъннеш, ако имаш нужда от нещо? — упорства Харолд и той кима за пореден път.

Точно тогава Харолд вдига бавно ръка, сякаш той е неопитомен звяр, и го милва два пъти отзад по главата, после слиза и затваря тихо вратата.

Той поема по Уестсайдската магистрала към къщи. Всичко го боли, сякаш — аха — и ще се разпадне, но сега унижението е пълно. Мисли си как е бил наказан достатъчно — дори според своите представи. Ще се прибере, ще седне да се самонаранява с бръснарското ножче и после ще започне да забравя: най-вече тази вечер, но и последните четири месеца.

На Грийн стрийт спира в гаража и качва с асансьора притихналите етажи, вкопчен в металната решетка на вратата, толкова е уморен, че ако не се държи, ще се свлече на земята. Ричард няма да го има до края на есента, заминал е да рисува в Рим и сградата наоколо е като гробница.

Той влиза в тъмния апартамент и търси опипом ключа на осветлението, когато нещо го удря силно по отеклата страна на лицето, при което дори в тъмното се вижда как новият му зъб се изстрелва във въздуха.

Удря го, разбира се, Калеб, той чува и усеща дъха му още преди Калеб да е щракнал ключа за централното осветление и жилището да се озари от ослепителна светлина, по-ярка и от дневната, след което той вдига очи и вижда над себе си Калеб — взира се в него. Дори пиян се владее, поизтрезнял е малко от гнева, погледът му е съсредоточен и не трепва. Той усеща как Калеб го сграбчва за косата, усеща как го удря по дясната, здравата страна на лицето, усеща как в отговор главата му отскача назад.

Калеб още не е казал нищо, сега го влачи към канапето, чува се само как диша равномерно и преглъща трескаво. Калеб натиска лицето му върху възглавниците и държи главата му с едната ръка, а с другата се заема да смъква дрехите му. Тогава вече той изпада в паника и започва да се съпротивлява, но Калеб затиска с едната ръка врата му отзад и така го приковава, не му дава да мърда, той усеща как се разголва малко по малко на въздуха, гърбът му, ръцете, краката отзад, и след като всичко е махнато, Калеб го издърпва рязко да застане на крака и го избутва, но той пада и се приземява по гръб.

— Ставай — казва Калеб. — Бързо.

Той се изправя, от носа му тече нещо, кръв или сополи, от които му е трудно да диша. Стои прав, никога през живота си не се е чувствал толкова разголен, толкова уязвим. Когато беше малък и му се случваха такива неща, сякаш знаеше как да напусне тялото си, да отиде на друго място. Правеше се, че е нещо неодушевено — корниз за пердета, вентилатор на тавана, — че е безстрастен, безчувствен свидетел на онова, което се разиграва долу. Наблюдаваше се и не чувстваше нищо: нито състрадание, нито гняв, нищо. Но сега, колкото и да опитва, установява, че не може да се махне. Намира се в този апартамент, в своя апартамент, стои пред мъж, който го ненавижда, и знае, че това е началото, а не краят на дълга нощ, през която той няма друг избор, освен да чака и да търпи. Няма да има власт над тази нощ, няма да бъде в състояние да я спре.

— Божичко — казва Калеб, след като го гледа дълго-дълго, това е първият път, когато го вижда чисто гол. — Божичко, наистина си урод. Наистина.

Кой знае защо, именно тези думи, това заявление ги кара да се окопитят и за пръв път от десетилетия той се разплаква.

— Моля те — казва. — Моля те, Калеб, извинявай.

Но Калеб вече го е сграбчил отзад за врата и го тика, направо го влачи към входната врата. Качват се на асансьора, слизат долу, после той е извлечен от асансьора и подкаран по коридора към входа. Сега обаче е изпаднал в истерия, моли Калеб, пита го отново и отново какво прави, какво смята да му причини оттук нататък. При входната врата Калеб го вдига и за миг лицето му се изравнява с мъничкото мръсно прозорче, откъдето се вижда Грийн стрийт, после Калеб отваря вратата и той е изтикан гол на улицата.

— Не! — крещи още преди да е излязъл навън. — Калеб, моля те!

Разкъсван е между налудничавата надежда и отчаяния страх, че ще мине някой. Но вали много силно, не минава никой. Дъждът барабани в дивашки ритъм по лицето му.

— Моли ме — казва Калеб, като повишава глас, за да надвика дъжда, и той наистина го умолява. — Помоли ме да остана — настоява Калеб. — Извини ми се.

И той го прави отново и отново с уста, която се пълни със собствената му кръв, със собствените му сълзи.

Накрая Калеб го вкарва вътре и отново го завлича в асансьора, където му говори какво ли не, а той се извинява и извинява, повтаря, както му е казано, думите на Калеб:

— Аз съм отблъскващ. Аз съм гнусен. Аз не ставам за нищо. Извинявай, извинявай.

В апартамента Калеб пуска врата му, краката му се подкосяват и той пада, а Калеб го изритва в стомаха толкова силно, че той повръща, после отново в гърба и той се хлъзга по красивите чисти подове на Малкълм, направо в бълвоча. Красивият му апартамент — мисли си, — където винаги се е чувствал в безопасност. Това му се случва в красивия му апартамент, сред красивите му вещи, вещи, подарени му от приятели, вещи, купени с парите, които той е изкарал. Красивият му апартамент с врати, които се заключват, където се е предполагало, че той ще бъде защитен от повредени асансьори и от унижението да се качва на ръце по стълбището, където се е очаквало винаги да се чувства човек, да се чувства пълноценен.

После е вдигнат отново и е блъскан, но му е трудно да види къде го водят: едното му око вече се е подуло и се е затворило, другото е размътено. Зрението му ту се избистря, ту се замъглява.

След това обаче той си дава сметка, че Калеб го води към вратата за аварийната стълба. Това е единственото нещо от старото жилище, което Малкълм е запазил: и защото е длъжен, и защото му харесва колко неприкрито утилитарна е тя, колко откровено грозна. Калеб вдига резето и той вижда, че стои в горния край на тъмната стръмна стълба. „Все едно се спускаш по нея в ада“ — спомня си как е казал Ричард. От едната страна той е целият в лепкав бълвоч, чувства и други течности — не разбира какви точно са, — които се стичат по тялото му: по лицето, врата, бедрата.

Хлипа от болка и страх, вкопчил се е отстрани в касата на вратата, когато по-скоро чува, отколкото вижда, че Калеб се отдръпва назад и после се втурва към него, за да го изрита по гърба и той да отхвърчи към чернилката на стълбата.

Докато се извисява, ни в клин, ни в ръкав си спомня за доктор Кашен. Не точно за доктор Кашен, а за въпроса, който му е задал, когато той е кандидатствал доктор Кашен да му бъде научен ръководител:

— Коя е любимата ви аксиома?

(Както веднъж се изрази Си Ем, с какво друго, ако не с такова изречение ще започне разговор един зубър?)

— Аксиомата за равенството — бе отговорил той и Кашен бе кимнал одобрително.

— Добър избор — бе казал.

Аксиомата за равенството твърди, че х винаги е равно на х: приема се, че ако имаш елемент х, той винаги е тъждествен сам на себе си, че е неповторим и притежава нещо, което не може да му бъде отнето, затова трябва да приемем, че през цялото време е абсолютно и неизменно тъждествен на себе си и първичната му същност не може да бъде преобразявана. Но няма как да го докажеш. Вечности, абсолюти, невъзможности: светът на математиката се състои не само от числа, но и от тези думи. Не всички харесваха аксиомата на равенството — доктор Ли веднъж я нарече нищо и никаква, не аксиома, а въздух под налягане, — той обаче открай време оценяваше колко е неуловима и как красотата на уравнението винаги ще бъде накърнявана от опитите то да бъде доказано. Това беше аксиома, която можеше да те докара до лудост, която можеше да те погълне и с лекота да се превърне в твой живот.

Сега обаче той знае със сигурност колко вярна е аксиомата, защото я беше доказал сам, беше я доказал животът му. Той осъзнава: човекът, който съм бил, винаги ще бъде човекът, който съм. Обстоятелствата може и да са се променили: той може и да е в този апартамент, може и да има работа, която върши с удоволствие и която му носи добри пари, той може да има родители и приятели, които обича. Може и да го уважават, в съдебната зала може дори да се страхуват от него. Но дълбоко в себе си той си е същият човек, човек, който вдъхва погнуса, човек, роден, за да бъде мразен. И в онази стотна от секундата, докато виси във въздуха, между възторга да е нависоко и очакването да се приземи, което, както си дава сметка, ще бъде ужасно, той знае, че х винаги ще е равно на х, каквото и да прави, колкото и години да се отдалечи от манастира, от брат Лука, колкото и да печели и колкото и да се опитва да забрави. Това е последното, което си мисли, когато рамото му се удря с трясък върху бетона и светът за миг се отдръпва блажено изпод него: х=х, мисли си той. х=х, х=х.