Жената се казва Клодин, приятелка е на приятелката на един негов познат и прави накити, известно отклонение за него, понеже той спи само с хора от киноиндустрията, посвикнали с неангажиращи връзки и по-склонни да ги прощават.

На трийсет и три години е, с дълга тъмна коса с по-светли краища и много малки ръце, ръце като на дете, окичени с пръстени, нейна изработка, с тъмно злато и проблясващи камъни — преди секса пръстените са последното, което сваля от себе си, не бельото, сякаш те прикриват най-съкровеното у нея.

Спят — именно спят, а не излизат, понеже той не излиза с никого — от близо два месеца, още едно отклонение за него, и той знае, че скоро ще се наложи да скъса с нея. Още в началото й беше казал, че е само секс, че обича друг човек и никога няма да остане за през нощта, и тя като че ли не възразяваше, при всички положения отвърна, че също била влюбена в друг. Той обаче не е виждал в жилището й следи от друг мъж и когато и да й пусне есемес, тя винаги е свободна. Поредната червена лампичка: няма как, трябва да скъса с нея.

Сега я целува по челото, сяда в леглото.

— Трябва да тръгвам — казва.

— Недей — отвръща тя. — Остани. Само още малко.

— Не мога — уточнява той.

— Пет минути — казва тя.

— Пет — съгласява се той и пак ляга. Но след пет минути отново я целува отстрани по лицето. — Наистина трябва да тръгвам — заявява й, а тя надава звук на негодувание и примирение и се претъркулва на своята страна.

Той отива в банята, взима си душ и си плакне устата, връща се и целува жената.

— Ще ти пратя есемес — казва, отвратен, че е ограничил речника си с изтъркани фрази. — Благодаря, че ме пусна да дойда.

У дома прекосява тихо тъмния апартамент и в спалнята се съблича, ляга със стон, претъркулва се и прегръща Джуд, който се буди и се обръща към него.

— Уилем — казва, — дошъл си си.

А Уилем го целува, за да прикрие вината и болката, обземащи го всеки път, щом чуе облекчението и щастието в гласа на Джуд.

— Разбира се — отвръща. Винаги си идва, никога не е спал навън. — Извинявай, че толкова късно.

Нощта е гореща, задушна и притихнала и въпреки това той се притиска към Джуд, сякаш за да се стопли, и преплита крака с неговите. Казва си, че утре ще скъса с Клодин.

Не са го обсъждали никога, но той е наясно — Джуд знае, че Уилем прави секс с други. Дори му е разрешил. Направи го след ужасния Ден на благодарността, когато след години на недомлъвки му се бе разкрил докрай и разкъсаните облаци, които открай време го бяха скривали от поглед, внезапно се бяха разсеяли. Дни наред той не знаеше как да постъпи (освен също да изтича при психотерапевта, беше му се обадил в деня, след като Джуд си бе записал първия час при доктор Ломан) и погледнеше ли Джуд, при него се връщаше едно или друго от историята му и той го изучаваше крадешком и се изумяваше как е успял да тръгне оттам, откъдето е тръгнал, и да стигне толкова далеч, как е станал такъв човек, при положение че всичко в живота му е говорело за пълен провал. В такива случаи изпитваше благоговение, а също отчаяние и ужас, все неща, които изпитваме към идоли, а не към хора, най-малкото към хора, които познаваме.

— Знам как се чувстваш, Уилем — му беше казал Анди в един от тайните им разговори, — но той не иска да му се възхищаваш, той иска да го възприемаш такъв, какъвто е. Иска да му казваш, че животът му, колкото и да е невъобразим, пак си е живот. — Той замълча. — Разбираш ли за какво ти говоря?

— Да — потвърди.

В първите размазани дни след разказа на Джуд той чувстваше, че Джуд е съвсем притихнал, сякаш се опитваше да не привлича вниманието към себе си, сякаш не искаше да напомня на Уилем какво вече знае. Една вечер след около седмица вечеряха, без да разговарят много, у дома, когато Джуд подхвана тихо:

— Вече не можеш дори да ме погледнеш.

Той бе вдигнал очи, беше видял бледото му уплашено лице и след като бе довлякъл стола си при Джуд, бе седнал до него и го беше погледнал.

— Извинявай — пророни. — Опасявам се, че ще изтърся някоя глупост.

— Уилем — отвърна Джуд, сетне помълча. — Според мен, ако теглим чертата, съм станал доста нормален, нали?

И Уилем бе доловил напрежението и упованието в гласа му.

— Не — отвърна той и Джуд се свъси. — Според мен, ако теглим чертата, си станал изключителен.

Най-после Джуд се усмихна.

Онази вечер обсъдиха какво да правят.

— Опасявам се, че си станал зависим от мен — подхвана и щом видя колко му е олекнало на Джуд, се наруга, че не е изяснил по-рано онова, което се канеше да каже.

После се стегна и двамата заговориха за физически неща: докъде може да стигне, какво Джуд не иска да прави.

— Можеш да правиш каквото решиш, Уилем — увери го Джуд.

— Но на теб не ти харесва — възрази той.

— Но съм ти задължен — продължи да упорства Джуд.

— Не — отсече той. — Не искам да живееш с чувството, че ми дължиш нещо — не ми го дължиш. — Известно време той мълча. — Щом не е възбуждащо за теб, значи не е възбуждащо и за мен — допълни, макар че за негов срам пак му се правеше секс с Джуд.

Вече нямаше да прави секс с него, при положение че той не искаше, но това не означаваше, че изведнъж ще спре да го желае.

— Пожертва заради мен толкова много — напомни след малко Джуд.

— Например? — попита той заинтригуван.

— Нормалността — отговори Джуд. — Да те приема обществото. Да живееш с лекота. Дори кафето. Не мога да добавя в този списък и секса.

Бяха говорили и говорили и накрая той бе успял да убеди Джуд, бе успял да го накара да посочи какво всъщност харесва. (Не беше много.)

— Но какво ще правиш ти? — попита го Джуд.

— О, мен не ме мисли — отвърна той, макар да не бе наясно какво има предвид.

— Знаеш ли, Уилем — добави Джуд, — спи с когото искаш, явно няма друг начин. Само… — поколеба се той. — Знам, че е егоистично, но не искам да научавам.

— Не е егоистично — възрази той и се пресегна през леглото към него. — Няма да го правя, никога.

Това беше преди осем месеца и през тези осем месеца нещата се подобриха: както си помисли Уилем, подобриха се не в неговата версия, когато той се преструваше, че всичко е наред, и подминаваше всички неудобни доказателства и подозрения, говорещи за обратното, а наистина се подобриха. Той виждаше, че Джуд наистина е по-спокоен: не толкова потиснат физически, по-привързан, и то, защото знаеше, че Уилем го е освободил от онова, което възприемаше като свои задължения. Самонараняваше се с бръснача много по-рядко. Сега вече не се налагаше Харолд или Анди да му потвърждават, че Джуд е по-добре: сега той и сам знаеше, че е така. Единствената трудност бе, че и досега желаеше Джуд, и от време на време се налагаше да си напомня да не отива по-надалеч, че се е доближил до границите на търпимото при Джуд, и спираше. В такива мигове бе сърдит, но не на Джуд и дори не на себе си — никога не се бе чувствал виновен, задето му се прави секс, не се чувстваше виновен и задето му се прави сега, — а на живота, направил така, че Джуд да се страхува от нещо, което той винаги е свързвал само и единствено с насладата.

Внимаваше с кого спи: подбираше хора (всъщност жени: почти всички бяха жени), за които чувстваше или знаеше от опит, че всъщност се интересуват от него само заради секса и няма да го разгласяват. Често бяха объркани и той не ги винеше.

— Имаш връзка с мъж ли? — питаха, а той отговаряше, че да, но че връзката е неангажираща. — Значи не си гей? — учудваха се те, а той отвръщаше:

— Като цяло не.

По-младите жени го приемаха по-лесно: имаха гаджета (бивши и настоящи), също спали с мъже, самите те бяха спали с жени.

— О! — възкликваха и обикновено не казваха нищо повече — и да имаха други притеснения, други въпроси, не ги задаваха.

Тези по-млади жени — актриси, гримьорки, костюмерки — също не искаха връзка с него, често не искаха никаква връзка. Понякога го разпитваха за Джуд — как са се запознали, що за човек е — и той отговаряше, но се натъжаваше и Джуд му липсваше.

Ала внимаваше много този живот да не нахълтва и в живота му у дома. Веднъж на една клюкарска страница се появи материал, в който не се споменаваха имена — донесе му го Кит, — но който очевидно беше за него, и след като се двоуми дълго да казва ли на Джуд, накрая реши да не го прави, така и така Джуд никога нямаше да види материала, пък и нямаше причини Джуд да се сблъсква лице в лице с нещо, което на теория знаеше, че се случва.

Джей Би обаче все пак видя материала (той предполагаше, че са го видели и други негови познати, но Джей Би го спомена) и го попита дали е вярно.

— Не знаех, че вие, момчета, имате неангажираща връзка — подметна Джей Би, но по-скоро от любопитство, а не с укор.

— О, да — отвърна той нехайно. — Още от самото начало.

Натъжаваше се, разбира се, че сексуалният му живот и животът у дома са в две различни плоскости, но бе достатъчно зрял, за да е наясно, че във всяка връзка има нещо, което не те удовлетворява и те разочарова, нещо, което трябва да търсиш другаде. Така например приятелят му Роман беше женен за жена, която, макар красива и вярна, бе прословуто неумна: не разбираше филмите, които Роман правеше, а тръгнеше ли човек да говори с нея, скоро се хващаше, че съвсем съзнателно преформатира скоростта, сложността и съдържанието на разговора, понеже тя често изглеждаше объркана, ако разговорът се насочеше към политика, финанси, литература, изкуство, храна, архитектура, околна среда. Той знаеше, че Роман е наясно с този недостатък и на Лайза, и на отношенията им.

— Какво пък — каза той веднъж на Уилем, без той изобщо да го пита, — ако ми се води добър разговор, мога да говоря с приятелите си, нали така?

Роман бе сред първите му приятели, които се ожениха, и навремето той бе очарован, но и озадачен от избора му. Сега обаче знаеше: винаги жертваш нещо. Въпросът бе какво жертваш. Беше наясно, че за някои хора — за Джей Би, вероятно за Роман — собствената му жертва изглежда немислима. Преди години тя щеше да му изглежда и на него немислима.

Напоследък често се сещаше за една пиеса, в която бе участвал в последния курс, беше написана от мудна скучна жена с вид на насекомо от Факултета по драматургия, която след години щеше да пожъне огромен успех като сценаристка на шпионски филми, но която в последния курс се бе мъчила да пише драми в стила на Пинтър за нещастни семейни двойки. В „Ако това беше филм“ се разказваше за нещастна семейна двойка — той беше преподавател по класическа музика, тя пишеше либрета, — която живееше в Ню Йорк. Тъй като двамата вече бяха прехвърлили четирийсетте (в ония години сива зона, невъзможно далечна и невъобразимо мрачна), и на двамата им липсваше чувство за хумор, и двамата постоянно тъгуваха за по-младото си „аз“ от времето, когато животът е изглеждал пълен с обещания и надежда, когато са били влюбени и самият живот е приличал на любовен роман. Той изпълняваше ролята на съпруга и макар отдавна да бе осъзнал, че пиесата всъщност е ужасна (в нея имаше реплики от рода на: „Това тук не ти е «Тоска»! Това тук е животът!“), още помнеше финалния си монолог от второ действие, когато съпругата оповестява, че иска да си тръгне, че не се чувства удовлетворена от брака и е убедена, че я чака по-добър човек.

СЕТ: Толкова ли не разбираш, Ейми? Грешиш. Отношенията между двама души никога не ти дават всичко. Дават ти само някои неща. Взимаш всичко, което искаш да получиш от някого: да кажем, сексуално привличане, добър разговор, финансова подкрепа, интелектуална съвместимост, добро отношение, вярност, и си избираш три от тези неща. Точно три. Хайде четири, ако ти провърви много. Останалите трябва да търсиш другаде. Само във филмите намираш човек, който ти дава всичко накуп. Но това тук не е кино. Това е суровата действителност и трябва да определиш с кои три качества искаш да прекараш остатъка от живота си, а после да ги потърсиш у някой друг. Такава е суровата действителност. Толкова ли не виждаш, че е капан? Ако и занапред се опитваш да намериш всичко накуп, накрая ще останеш с празни ръце.

ЕЙМИ (плаче): И ти какво избра?

СЕТ: Не знам (пауза). Не знам.

Навремето той не вярваше в тези думи, защото навремето наистина всичко изглеждаше възможно: той беше на двайсет и три и всички бяха млади, привлекателни, умни, страхотни. Всички си мислеха, че ще бъдат приятели десетилетия наред, до края на живота си. При повечето обаче не се получи, разбира се. С годините осъзнаваш, че ценните за теб качества на хората, с които спиш или с които излизаш, не са непременно качествата, с които искаш да живееш, с които искаш да бъдеш, с които искаш да караш дните си. Ако си умен и ти провърви, го научаваш и го приемаш. Решаваш кое е най-важното за теб и го търсиш, учиш се да си здраво стъпил на земята. Всеки избира различни неща: Роман бе избрал красотата, милото отношение, покорството, Малкълм, както му се струваше на него, бе избрал надеждността и добрата подготовка (Софи беше неустоимо оправна) и естетическата съвместимост. А той? Той бе избрал приятелството. Разговорите. Добротата. Интелигентността. Преди да навърши четирийсет, бе гледал връзките на едни или други хора и си бе задавал въпроса, подхранвал (и подхранващ) безброй разговори по купоните и сбирките: какво става там? Сега обаче, малко преди да навърши четирийсет и осем, разглеждаше връзките на хората като отражение на най-съкровените и същевременно на най-неизразимите им желания, на надеждите и колебанията им, придобили физическа форма, формата на друг човек. Сега гледаше двойките — по ресторантите, на улицата, по купони — и се питаше: защо сте заедно? Какво сте определили като жизненоважно за себе си? Какво ви липсва и искате да ви го даде друг? Сега за него една връзка беше успешна, ако двамата бяха разбрали кое е най-доброто, което другият може да даде, и са предпочели също да го ценят.

Вероятно не бе съвпадение и че той за пръв път бе започнал да се съмнява в психотерапията — в нейните обещания, в предварителните й условия. Никога дотогава не бе оспорвал, че в най-лошия случай тя действа благотворно: като по-млад дори бе разглеждал като някакъв лукс правото да говори, без всъщност да го прекъсват, петдесет минути за живота си — доказателство, че някак се е превърнал в човек, чийто живот заслужава такова дълго осмисляне, такъв снизходителен слушател. Сега обаче долавяше колко нетърпелив е станал към онова, което бе започнал да възприема като зловещия педантизъм на психотерапията, към намека, че животът може да се поправи, че съществуват обществени норми и пациентът е насочван към това да започне да им съответства.

— Май премълчаваш нещо, Уилем — каза Идрис, психотерапевтката му от години, а той си замълча.

Психотерапията, психотерапевтите обещаваха строг отказ от оценка (но нима изобщо беше възможно да говориш с някого и да не го оценяваш, да не го съдиш?) и въпреки това с всеки въпрос сякаш те побутваха, тикаха те леко, но необратимо към това да признаеш някакъв недостатък, да решиш проблем, за чието съществувание не си и подозирал. През годините той бе имал приятели, убедени, че детството им е било щастливо, че родителите са ги обичали, а после психотерапията им е отворила очите за истината, че не е така. Той не искаше да му се случва и на него, не искаше да му казват, че удовлетворението му всъщност не е никакво удовлетворение, а си е чиста заблуда.

— А как се отнасяш към това, че Джуд изобщо не иска да прави секс? — попита Идрис.

— Не знам — отвърна той. Но всъщност знаеше и каза: — Желанието ми е да иска секс — за негово добро. Тъжно ми е, че се лишава от едно от най-прекрасните изживявания. Но мисля, че си е извоювал правото да не го иска.

Срещу него Идрис си замълча. Истината беше, че той не искаше Идрис да се опитва да слага диагноза на връзката му, да определя какво куца в нея. Не искаше да му казва как да я направи по-добра. Не искаше да се опитва да принуждава Джуд или себе си да правят нещо, което и двамата не желаеха, само и само защото се очаква от тях. Чувстваше, че връзката им е особена, но съвсем истинска: той не искаше да му внушават друго. Понякога се питаше дали на тях — на него и на Джуд — просто не им достига творчески подход и затова са решили, че във връзката им задължително трябва да има и секс. Но му се струваше, че това е единственият начин да изразиш по-дълбоките си чувства. Думата „приятел“ бе толкова неясна, неописателна и неудовлетворителна — как с едно и също понятие той да опише и отношенията си с Джуд, и пак с него да обозначи Индия и Хенри Йънговците? Затова бяха избрали друга, по-позната разновидност на връзката, която обаче не бе проработила. Сега сътворяваха свой си вид отношения, каквито историята не признаваше официално, каквито не бяха увековечени в стихове и песни, но които им се струваха по-истински и не толкова спъващи.

Той не бе споменал пред Джуд, че гледа все по-скептично на психотерапията, понеже дълбоко в себе си и досега бе убеден, че тя е добра за хора, които наистина са болни, а Джуд — накрая той успя да го признае пред себе си — беше наистина болен. Знаеше, че Джуд не обича да ходи на психотерапевт, след първите няколко сеанса се беше прибирал притихнал, затворен в себе си, та се наложи Уилем да си напомня, че го кара да ходи там за негово добро.

Накрая не издържа.

— Как беше при доктор Ломан? — попита една вечер около месец след като Джуд бе тръгнал на психотерапевт.

Джуд въздъхна.

— Уилем — подхвана, — колко още искаш да ходя?

— Не знам — отговори той. — Всъщност не съм мислил.

Джуд се взря в него.

— Значи си смятал, че ще ходя цял живот — рече му.

— Виж сега — каза. (Всъщност беше смятал точно това.) — Наистина ли е толкова ужасно? — Той замълча. — Не се разбираш с Ломан ли? Дали да не потърсим друг?

— Не, не е заради Ломан — призна Джуд. — Не ми харесва самият процес.

Той също въздъхна.

— Виж какво — каза. — Знам, че ти е тежко. Знам го. — Но… хайде една година, Джуд. Една година. И се постарай наистина. Пък после ще видим.

Джуд му обеща.

После през пролетта той замина на снимки, една вечер разговаряха с Джуд и Джуд рече:

— Уилем, ако трябва да съм докрай откровен, съм длъжен да ти съобщя нещо.

— Давай — отговори той и стисна по-силно телефона.

Беше в Лондон, снимаше се в „Хенри и Едит“. Изпълняваше ролята на Хенри Джеймс — нищо че, както отбеляза Кит, бе дванайсет години по-млад и трийсет килограма по-слаб, но кой ти обръща внимание на такива неща! — от началото на приятелството му с Едит Уортън. Филмът всъщност беше за едно безкрайно пътуване и го снимаха главно във Франция и Южна Англия, сега оставаше да направят заключителните сцени.

— Не се гордея с това — чу той как му казва Джуд. — Но пропуснах последните четири сеанса при доктор Ломан. По-точно, ходих, но не съвсем.

— В смисъл? — попита той.

— Ами, отивам — обясни Джуд, — а после седя отвън в автомобила и за времето на сеанса чета, а сетне, щом дойде краят на сеанса, се връщам с колата в кантората.

Известно време той мълча, Джуд също, после и двамата прихнаха.

— Какво четеш? — поинтересува се той, когато си върна дар словото.

— „Нарцисизмът“ — призна Джуд и двамата отново избухнаха в смях, при това така, че се наложи Уилем да седне.

— Джуд… — подхвана накрая и Джуд го прекъсна.

— Знам, Уилем — рече му. — Знам. Ще се върна. Беше глупаво. Последните няколко пъти просто не успях да си наложа да отида на сеансите, и аз не съм наясно защо.

Когато затвори, той още се усмихваше, а щом чу наум гласа на Идрис: „И какво мислиш, Уилем, за това, че Джуд не ходи там, въпреки че ти е обещал?“, той махна с ръка пред лицето си, сякаш за да отпъди думите. Даваше си сметка, че лъжите на Джуд, това, че и той се самозаблуждава, са форма на самозащита, прилагана още от детството, навици, помогнали им да направят света по-приемлив, отколкото понякога е. Сега обаче Джуд се опитваше да лъже по-малко, а той се опитваше да се примири, че има неща, които никога няма да се впишат в представата му какъв трябва да бъде животът, колкото и да се преструва и да се надява, че не е така. Затова беше наясно, че психотерапията ще помогне само донякъде на Джуд. Беше наясно, че Джуд ще продължи и занапред да се самонаранява с бръснача. Беше наясно, че той никога няма да успее да се излекува. Човекът, когото обичаше, беше болен и негово задължение бе не да направи така, че да му стане по-добре, а да направи така, че да не се разболява още повече. Никога нямаше да успее да обясни на Идрис тази нова гледна точка, понякога самият той не я разбираше докрай.

Онази вечер беше с жена, с асистентката на художника на филма, и докато лежаха, отговори на все същите въпроси: обясни как се е запознал с Джуд, обясни що за човек е той, най-малкото версията за това що за човек е той, която си бе създал за отговори като този.

— Хубаво местенце — каза Изабел и той я погледна с известно подозрение: след като видя жилището, Джей Би оповести, че изглеждало така, сякаш е изнасилено от Капалъ Чарши, а както той бе чувал от оператора на филма, Изабел се славела с отличен вкус. — Наистина — отсече тя, след като видя лицето му. — Красиво е.

— Благодаря — отвърна той.

Жилището беше негово — негово и на Джуд. Бяха го купили само преди два месеца, когато бе станало очевидно, че и двамата ще ходят често по работа в Лондон. Беше се нагърбил да намери нещо и понеже бе негово задължение, съвсем преднамерено бе избрал тихия, ужасно скучен Марилибън — не заради строгата красота или заради удобството, а защото в квартала имаше много лекари.

— Охо! — бе възкликнал Джуд, докато чакаха брокерът да им покаже апартамента и той бе разглеждал указателя на живеещите в сградата, избрана от Уилем. — Виж какво има на първия етаж: кабинет на хирург-ортопед. — Джуд бе погледнал Уилем, беше вдигнал вежда. — Любопитно съвпадение, а?

Той се беше усмихнал.

— Нали? — беше попитал.

Но зад шегите имаше нещо, което и двамата не бяха в състояние да обсъждат — не само във връзката, но и в приятелството си като цяло: че в някакъв момент — те не знаеха кога точно, но знаеха, че ще се случи — състоянието на Джуд ще се влоши. Уилем не беше наясно какво точно можеше да означава това, но покрай новата си отдаденост на честността се мъчеше да се подготви — да подготви и себе си, и Джуд, за бъдеще, което не можеше да предскаже, за бъдеще, когато Джуд нямаше да може да се придвижва сам, нямаше да може да стои прав. Така накрая се оказа, че единствено приемлив е апартаментът на четвъртия етаж на Харли стрийт — от всички жилища, които беше видял, това се доближаваше най-много до апартамента на Грийн стрийт: беше едноетажно, с големи врати и широки коридори, с просторни квадратни стаи и бани, които можеха да се преоборудват така, че вътре да се вмести и инвалидна количка (кабинетът на ортопеда долу бе последният неоспорим довод този апартамент да стане техен). Купиха жилището, той премести в него всички килими, лампи и одеяла, които, откакто работеше, бе трупал и бе държал в кашони в сутерена на Грийн стрийт, а един от сътрудниците на Малкълм, който се беше върнал в Лондон, за да започне работа в тамошния филиал на „Белкаст“, щеше да се заеме с ремонта веднага щом снимките свършеха и той си заминеше за Ню Йорк.

Погледнеше ли плановете за Харли стрийт, си мислеше: „О, колко е трудно, колко е тъжно понякога да живееш в суровата действителност“. Това му беше напомнено последния път, когато се срещна с Викрам, архитекта, и го попита защо няма да запазят дървената дограма на прозореца в кухнята, откъдето се виждаха застланият с тухли вътрешен двор и покривите на Уеймът Мюс отзад.

— Дали да не я оставим? — предложи. — Много е красива.

— Наистина е красива — съгласи се Викрам, — но прозорците се отварят трудно, ако си в седнало положение — иска се да се оттласнеш силно с крака.

Тогава си даде сметка, че Викрам е взел присърце указанията му от първия разговор: да направи проекта с мисълта, че някой от хората, които живеят в апартамента, някой ден може и да се придвижва трудно.

— О! — възкликна той и премига бързо. — Точно така. Благодаря. Благодаря.

— За нищо — отвърна Викрам. — Обещавам ти, Уилем, и двамата ще се чувствате тук като у дома си.

Говореше тихо и внимателно и Уилем не беше наясно защо в онзи миг го е обзела скръб, дали заради добротата в думите на Викрам, или от добротата, с която той ги е изрекъл.

Сега, след като се е прибрал в Ню Йорк, се връща към този спомен. Краят на юли е, той е убедил Джуд да си вземе почивен ден и двамата са отишли с колата в къщата си в провинцията. От няколко седмици Джуд бе уморен и необичайно отмалял, а после най-неочаквано се беше оправил и в дни като този — с наситено синьо небе над тях, с горещо сухо време, с ливади около къщата, изпъстрени с минзухари и бял равнец, с хладни камъни около басейна, с Джуд, който си тананика в кухнята, докато прави лимонада на Джулия и Харолд, дошли да им погостуват — Уилем усещаше, че отново се връща към стария навик да се преструва. В такива дни се поддаваше на някаква магия, изпадаше в настроение, когато му се струваше, че животът не може да стане по-добър и в същото време, колкото и да е странно, може с лекота да бъде променен: състоянието на Джуд нямаше да се влоши, разбира се. Той, разбира се, щеше да се възстанови. Човекът, който щеше да го възстанови, бе, разбира се, Уилем. Това, разбира се, беше възможно, това, разбира се, беше вероятно. Такива дни сякаш нямаха нощи, в тях нямаше самонараняване, нямаше тъга, нямаше нищо, което да те хвърля в ужас.

— Ти, Уилем, си мечтаеш за чудеса — щеше да каже Идрис, ако знаеше какво си мисли, и той го осъзнаваше.

После обаче си казваше: какво в живота му — а също в живота на Джуд — не е чудо? Той би трябвало да е останал в Уайоминг, би трябвало също да е станал наемен работник във ферма. Накрая Джуд би трябвало да се е озовал… къде? В затвора, в болница или да е мъртъв, че и по-лошо. А ето че не бе станало така. Не беше ли чудо, че човек, който всъщност е като всички останали, живее живот, в който кара милиони да си представят, че са някой друг, не беше ли чудо, че в живота си този човек обикаля от град на град, прекарва дните си в това всичките му потребности да бъдат удовлетворявани, работи в измислена среда, където се държат с него като с владетел на малка корумпирана държава? Не беше ли чудо да те осиновят на трийсет, да намериш хора, обикнали те толкова силно, че да пожелаят да те наричат свой син? Не беше ли чудо да оцелееш след неща, в които не оцелява никой? Не беше ли чудо и приятелството, това да намериш друг човек, който да направи така, че огромният самотен свят да не ти се струва толкова самотен? Не бяха ли чудо тази къща, тази красота, този уют, този живот? В такъв случай кой ще седне да го вини, че се надява на още едно чудо, че макар и да не е толкова наивен, се надява, че въпреки биологията, времето, историята те да бъдат изключение, че каквото се е случило на други с травмите на Джуд, няма да сполети и него, че след всичко, което е преодолял, Джуд ще преодолее и това?

Той седи край басейна и си говори с Харолд и Джулия, когато внезапно усеща как го присвива под лъжичката — случва му се понякога, когато двамата с Джуд са в къщата: обземат го усещането, че той му липсва, острото желание да го види. И въпреки че няма да го сподели никога с Джуд, именно в това той му напомня на Хеминг — чувството, че нещо го докосва леко като с криле, че хората, които обича, са някак си по-тленни от другите, че са му дадени за кратко и някой ден ще му бъдат отнети.

— Не си отивай — беше казвал на Хеминг по време на телефонните им разговори, когато Хеминг умираше. — Не ме оставяй, Хеминг.

Въпреки че медицинските сестри, допрели на стотици километри телефонната слушалка до ухото на Хеминг, го бяха помолили да му казва точно обратното: че е негово право да си отиде, че Уилем го пуска. Той обаче не можеше да го направи.

Не можеше да го направи и докато Джуд беше в болницата и от лекарствата бе изпаднал в нещо като унес — мърдаше очи назад-напред толкова бързо, че това го уплаши повече от всичко друго.

— Остави ме да си отида, Уилем — се бе примолил Джуд, — остави ме да си отида.

— Не мога, Джуд — бе извикал той. — Не мога да го направя.

Сега клати глава, за да се отърси от спомена.

— Ще ида да го видя какво прави — казва на Харолд и Джулия, после обаче чува как остъклената врата се плъзга и се отваря, тримата се обръщат и поглеждат нагоре към полегатия хълм — Джуд държи поднос с напитки и всички стават, за да отидат да му помогнат.

Но има миг, преди да се насочат нагоре, преди Джуд да се запъти към тях, когато всички застиват намясто и Уилем си представя, че това е снимачен декор, където всяка сцена може да бъде изиграна наново, всяка грешка може да бъде поправена, всяка скръб — заличена. В онзи миг те са в единия край на кадъра, а Джуд — в другия, но всички се усмихват и на света сякаш няма друго, освен благост.

За последен път в живота си той ще върви сам — наистина ще върви, вместо да се подпира на стената, докато отива от едната стая в другата, вместо да тътрузи крака по коридорите на „Роузън Причард“, вместо да крета едва-едва от входа към гаража, където ще се отпусне с въздишка на облекчение на седалката в колата — по време на коледната им почивка. Беше на четирийсет и шест. Бяха в Бутан: както щеше да осъзнае след време, добър избор за последния път, когато ще се придвижва сам (макар че по онова време не го знаеше, разбира се, по онова време), понеже това бе страна, където всички се придвижваха пеш. Хората, които срещнаха там, включително един техен стар познат от колежа, Карма, който сега беше министър на горите, измерваха ходенето не в километри, а в часове.

— О, да — каза Карма, — в детството си баща ми е вървял пеш четири часа, за да види в края на седмицата леля си. А после още четири часа е вървял на връщане.

Двамата с Уилем се бяха изумили, въпреки че по-късно се бяха съгласили: страната беше много живописна — низ от гористи параболи с лазурносиньо небе отгоре, тук времето, което прекарваш, за да се придвижваш пеш, минаваше по-бързо и приятно, отколкото навсякъде другаде.

По време на пътешествието той не се чувстваше във форма, макар че поне се придвижваше сам. Месеците преди него беше по-омаломощен, но не по някакъв строго определен начин, не така, че да се усъмни в наличието на по-сериозен проблем. Просто губеше силите си по-бързо, усещаше тъпа постоянна болка, която го преследваше и насън и на сутринта, щом той се събудеше, пак си беше там — да го посрещне. Както обясни на Анди, беше като разликата между месец, в който от време навреме има гръмотевични бури и се изсипват поройни дъждове, и месец, в който вали всеки ден: не силно, но непрестанно, нещо като неудобство, което ти пие силите и те изважда от релси. През октомври се наложи всеки ден да се придвижва с инвалидната количка, никога дотогава не бе зависел от нея толкова много дни подред. През ноември, макар да бе достатъчно добре, за да приготви вечерята за Деня на благодарността у Харолд, го болеше толкова силно, че не можа да седне на празничната маса и прекара вечерта в стаята си, където лежеше, без да се помръдва: видя като в унес Харолд, Уилем и Джулия наминават да проверят как е, пак като в унес се извиняваше, че им е провалил празника, пак като в унес чуваше приглушените разговори на тримата и на Лорънс, Джилиан, Джеймс и Кари откъм трапезарията. После Уилем искаше да отмени пътуването, той обаче настоя и бе доволен, че го е направил — усещаше, че се възстановява от красивите гледки, от чистотата и тишината в планината, от това, че вижда Уилем сред потоци и дървета, където той открай време се чувстваше най-добре.

Прекараха хубаво, но накрая той бе готов да си тръгне. Сред причините, заради които успя да убеди Уилем да заминат, бе, че приятелят му Елайджа, сега оглавяващ хедж фонд, който той представляваше като юрист, щеше да кара заедно със семейството отпуска си в Непал и те си намериха билети и на отиване, и на връщане в Ню Йорк в неговия самолет. Притесняваше се да не би Елайджа да е в бъбриво настроение, но Елайджа не беше и почти през целия път на връщане той спа, въпреки че краката и гърбът му направо пареха от болка.

В деня, след като се прибраха на Грийн стрийт, не успя да се надигне от леглото. Болеше го толкова много, сякаш цялото му тяло бе оголен нерв с прещипани краища: имаше чувството, че и капка да капне върху него, той ще засъска като тиган. Рядко му се случваше да е толкова изтощен, да не може дори да седне и усещаше, че Уилем — пред когото правеше всичко възможно да не се издава, за да не го притеснява — е разтревожен, затова се наложи да го моли да не се обажда на Анди.

— Така да бъде — склони от немай-къде Уилем, — но ако до утре не ти стане по-добре, ще му позвъня. — Той кимна и Уилем въздъхна. — По дяволите, Джуд — рече, — знаех си аз, че не бива да ходим.

На другия ден обаче се почувства по-добре: достатъчно добре, та поне да стане от леглото. Не можеше да върви, цял ден имаше чувството, че краката, ходилата и гърбът му са като в пранги, но си наложи да се усмихва, да говори и да се движи, макар че, ако Уилем излезеше от стаята или се обърнеше на другата страна, той чувстваше, че лицето му се е смъкнало от умора.

После и двамата свикнаха и се примириха: въпреки че сега опираше всеки ден до инвалидната количка, той се стараеше да се движи възможно най-много, пък било то и само до тоалетната, и внимаваше да си пести силите. Докато готвеше, гледаше да сложи на плота отпред всичко необходимо, за да не му се налага да ходи до хладилника, отказваше покани за вечери, купони, откривания, срещи за набиране на средства, като обясняваше на хората, като обясняваше на Уилем, че има много работа, всъщност обаче се прибираше и се придвижваше бавно с инвалидната количка из апартамента, толкова огромен, сякаш за наказание, спираше да си почине, ако се налага, дремеше в леглото, за да е достатъчно бодър за разговор, щом Уилем се прибере.

В края на януари най-после отиде при Анди, който го изслуша и после го прегледа обстойно.

— Няма ти нищо — каза Анди, след като приключи. — Просто остаряваш.

— Ох — въздъхна той, после и двамата замълчаха, защото какво да кажат? — Може би, след като съвсем остана без сили — подхвана той накрая, — ще успея да убедя Уилем да не ходя повече при Ломан.

Една вечер през есента той бе обещал глупаво, на пияна глава, дори романтично на Уилем да ходи още девет месеца при доктор Ломан. Анди въздъхна, но се усмихна.

— Стига си се вдетинявал! — рече му.

Сега обаче той се връща мислено с обич към онова време, защото във всички други важни неща онази зима беше славна. През декември Уилем беше номиниран за ролята си в „Отровената ябълка“ за голямо отличие, през януари го спечели. После беше номиниран за още по-голяма и още по-престижна награда и спечели и нея. Вечерта, когато Уилем получи наградата, той беше по работа в Лондон, но нави часовника за два след полунощ, за да гледа на живо церемонията онлайн, и когато поканиха Уилем да се качи на сцената, извика на глас и загледа как, грейнал, Уилем целува Джулия — беше я довел като своя придружителка, — после се качва напето по стъпалата на сцената и благодари на кинодейците, на киностудията, на Емил, Кит, на самия Алън Тюринг, на Роман, Креси, Ричард, Малкълм, Джей Би и „моите роднини Джулия Олтман и Харолд Стайн, задето постоянно правят така, че и аз да се чувствам техен син, и накрая, но не на последно място, искам да благодаря за всичко на Джуд Сейнт Франсис, моя най-добър приятел, любовта на живота ми“. Тогава вече той не се сдържа и се разплака, а когато след половин час се свърза с Уилем, отново се просълзи.

— Гордея се много с теб, Уилем — каза му. — Знаех, че ще спечелиш, знаех!

— Все така мислиш — засмя се Уилем и той също се засмя, защото Уилем беше прав: наистина го мислеше.

Мислеше, че Уилем заслужава да грабне всички награди, за които е номиниран, понякога това не се случваше и той бе искрено озадачен — ако оставим настрана политиката и личните пристрастия, как беше възможно журито, хората, които гласуват, да отрекат, че това изпълнение, този актьор, този човек са по-добри?

На деловите срещи на другия ден — на които едва се сдържаше да не се разплаче и все се усмихваше глупаво — колегите му честитиха и пак го попитаха защо не е отишъл на церемонията, а той бе поклатил глава.

— Тези неща не са за мен — обясни и наистина беше така: беше присъствал само на две-три от всички награждавания, от всички премиери и празненства, на които Уилем ходеше по работа.

Миналата година, когато взимаха от Уилем интервю, за да го представят върху няколко страници в сериозно литературно списание, изчезваше всеки път, щом се очакваше да се появи журналистът. Знаеше, че Уилем не му се сърди и обяснява това оскъдно присъствие с чувството му за такт. И макар той наистина да се стремеше да не бие на очи, това не бе единствената причина.

Веднъж, малко след като станаха двойка, в „Таймс“ се появи тяхна снимка към материал за Уилем и първия филм с негово участие от една шпионска трилогия. Беше правена на откриването на дълго отлаганата пета изложба на Джей Би „Квак и Кряк“, включваща предимно портрети на тях двамата, но много замъглени и по-абстрактни от предишните творби на Джей Би. (Не знаеха какво да мислят за заглавието на серията, макар и Джей Би да твърдеше, че го е сложил от любов.

— Арнолд Лобъл^[1]? — изпищя той, когато го попитаха. — Ехо?!

Но и той, и Уилем не бяха чели като малки книгите на Лобъл, та се наложи да излязат и да ги купят, за да разберат за какво става въпрос. Колкото и да е странно, именно тази изложба, а не толкова първоначалният материал в списание „Ню Йорк“ за живота на Уилем допринесе колегите и приятелите им да възприемат тяхната връзка като истинска, въпреки че повечето снимки бяха правени, преди да станат двойка.

Както след време щеше да отбележи Джей Би, пак тази изложба ознаменува възхода му: знаеха, че въпреки продажбите, рецензиите, стипендиите, наградите и хвалебствията на Джей Би му е криво, задето Ричард (а също Хенри Йънг Азиатеца) вече са имали ретроспективни изложби, а той — не. След „Квак и Кряк“ обаче нещо се промени за Джей Би, както след „Дворът с чинара“ се бе променило за Уилем, след музея в Доха се бе променило за Малкълм, както — ако трябваше да се хвали — се бе променило и за него след делото „Малгрейв и Баскет“. Чак след като напусна тази твърдина — приятелския си кръг, — той си даде сметка, че тази промяна, тази промяна, на която всички се бяха надявали и която всички бяха доживели, е по-рядка и ценна, отколкото изобщо са предполагали. От всички тях само Джей Би беше убеден, че заслужава такава промяна, че няма как тя да не му се случи, а те с Малкълм и Уилем не носеха в себе си такова убеждение и когато промяната дойде, не можеха да се начудят. Но макар и на Джей Би да му се беше наложило да чака най-дълго тази промяна в живота си, я посрещна спокойно, когато накрая тя дойде — само се укроти, за пръв път, откакто го познаваха, омекна и несекващият му хаплив хумор се изпари като статично електричество, което е размагнетизирано и канализирано. Той се радваше за Джей Би, радваше се, че е получил признанието, към което се е стремил, признанието, на което според него Джей Би е трябвало да се радва още след „Секунди, минути, часове, дни“.

— Въпросът е кой от двамата е Кряк и кой — Квак — заяви Уилем, след като видяха за пръв път платната от изложбата в ателието на Джей Би и късно една вечер си прочетоха един на друг с безпомощен смях добродушните книжки.

Той се усмихна, двамата лежаха на кревата.

— Аз очевидно съм Кряк — каза.

— Не — възрази Уилем, — според мен си Квак, очите ти са същите на цвят като кожата му.

Заяви го толкова сериозно, че той грейна в усмивка.

— Това ли са ти доказателствата? — попита. — В такъв случай какво общо имаш ти с Кряк?

— Имам сако като неговото — отвърна Уилем и пак се засмяха.

Всъщност обаче знаеше: именно той е Кряк, краставата жаба, и след като видя в „Таймс“ общата им снимка, си спомни за това. Притесняваше се не заради себе си — гледаше да не мисли толкова за собствените си тревоги, — а заради Уилем, понеже осъзнаваше колко неравностойни са като двойка и си мислеше, че дори с присъствието си може да навреди някак на Уилем. Затова се стремеше да не се показва много-много на обществени места. Винаги беше смятал, че благодарение на Уилем състоянието му може да се подобри, но с годините бе започнал да се опасява: щом благодарение на Уилем състоянието му можеше да се подобри, не означаваше ли това, че заради него Уилем можеше да се поболее? По същия начин, щом до Уилем той изглеждаше по-добре, не означаваше ли това, че до него Уилем изглежда по-зле? Знаеше, че в това няма логика, но пак си го мислеше и понякога, ако се готвеха да излизат, зърваше в огледалото в банята лицето си, нелепо и уродливо като на маймуна, облечена в скъпи дрехи, и му идеше да забие юмрук в огледалото.

Но другата причина да се притеснява да го виждат заедно с Уилем бе, че така се излагаше на показ. Още от първия ден в колежа го беше страх, че все някой ден някой от миналото му — клиент, някое от момчетата в дома — ще се опита да се свърже с него, ще се опита да го изнудва, за да си мълчи.

— Никой няма да го направи, Джуд — го беше уверила Ана. — Обещавам ти. Направи ли го някой, значи да признае откъде те познава.

Но него все го беше страх, пък и през годините се бяха появявали няколко призрака. Първият изникна малко след като той постъпи в „Роузън Причард“: само пощенска картичка от човек, който твърдеше, че го познава от дома — от човек с неудобно разпространеното име Роб Уилсън, когото той не помнеше, — и една седмица живя в паника, сън не го ловеше и в съзнанието му постоянно изникваха сценарии, сторили му се колкото ужасни, толкова и неизбежни. Ами ако този Роб Уилсън се свържеше с Харолд, ами ако се свържеше с колегите му в кантората и им кажеше кой всъщност е той, ако им кажеше какво е правил? Наложи си обаче да не предприема нищо, да не прави каквото му идеше да направи: да напише почти истерично запретително писмо, с което нямаше да докаже нищо друго, освен че него го има, че го има и миналото му — и не чу повече нищо от Роб Уилсън.

Но след като в печата се появиха още няколко общи снимки с Уилем, той получи още три писма, две обикновени и едно по електронната поща, всички пратени до кантората. Едно от обикновените писма и писмото в електронната поща пак бяха от мъже, които твърдяха, че са били заедно с него в дома, ала и този път имената им не му говореха нищо и той не отговори, след което мъжете не се свързаха повече с него. Към второто писмо обаче беше приложено и копие на снимка, черно-бяла, на съблечено момче върху легло, която обаче беше с много лошо качество и не се разбираше дали на нея наистина е той. И с това писмо вече постъпи, както му бяха казали преди години, когато бе дете и лежеше в болница във Филаделфия, в случай че някой от клиентите се досети за самоличността му и се опита да се свърже с него: той сложи писмото в плик и го прати във ФБР. Там, в Бюрото, винаги знаеха къде е и на четири-пет години в службата му идваше агент, който му показваше снимки, питаше го дали помни един или друг мъж, мъже, за които след толкова време се установяваше, че са приятели на доктор Трейлър или на брат Лука, вършили заедно с тях престъпленията. Рядко го предупреждаваха предварително за тези посещения и с годините той бе разбрал какво да прави в дните след това, за да попритъпи въздействието им, бе научил, че трябва да се заобикаля с хора, със събития, с шум и врява, със свидетелства за сегашния му живот.

По времето, когато бе получил онова писмо и го беше препратил, се чувстваше много засрамен и страшно самотен — още не беше разказал на Уилем за детството си и никога не бе споменавал пред Анди достатъчно обстоятелства, така че той да разбере какъв ужас изпитва, — после вече се видя принуден да наеме детективска агенция (но не агенцията, с която работеше „Роузън Причард“) и й възложи да открие всичко, каквото успее за самия него. Разследването се проточи един месец, но накрая не се увенча с нищо категорично, най-малкото с нищо, което по категоричен начин да сочи кой е бил навремето. Чак тогава той си позволи да се поотпусне, най-сетне да повярва, че Ана е била права, да приеме, че в голямата си част миналото му е било заличено напълно, сякаш никога не е съществувало. Хората, които знаеха най-много за него, които го бяха видели с очите си и го бяха създали — брат Лука, доктор Трейлър, дори Ана, — вече бяха мъртви, а мъртъвците не могат да говорят с никого. „В безопасност си“ — напомняше си той. И все пак това не означаваше, че и досега не е предпазлив, не означаваше, че изгаря от желание снимката му да се появява по вестници и списания.

Приемаше, разбира се, че животът му с Уилем ще бъде такъв, но понякога му се искаше да е по-различно, да не е толкова сдържан, когато на всеослушание го свързват с Уилем, както не се сдържа Уилем. Ако му останеше някой свободен миг, си пускаше отново и отново клипа с речта на Уилем и пак се чувстваше леко зашеметен, както когато Харолд за пръв път го нарече свой син. Навремето си мислеше — това се случва наистина. Не съм си го съчинил. И сега същото трескаво въодушевление: наистина принадлежеше на Уилем. Уилем сам го бе оповестил.

През март, в края на сезона с наградите, двамата с Ричард бяха организирали на Грийн стрийт шумен празник в чест на Уилем. Тъкмо бяха изнесли от петия етаж голяма доставка резбовани врати и пейки от тиково дърво и Ричард бе накачил по тавана светещи гирлянди, а по стените — малки стъклени свещници със свещи в тях. Домоуправителят бе качил от ателието на Ричард две от най-големите работни маси, а той бе наел сервитьори и барман, които да ги обслужват. Поканиха всички, за които се сетиха: всичките си общи приятели, а също всички приятели на Уилем. Харолд и Джулия, Джеймс и Кари, Лорънс и Джилиан, Лайънъл и Синклер, които дойдоха от Бостън, Кит пък беше пристигнал от Лос Анджелис, Каролайна — от Юнтвил, Фейдра и Ситизън — от Париж, приятелите на Уилем Креси и Сузана — от Лондон, Мигел — от Мадрид. Той си наложи да стои прав и да се разхожда сред гостите, хора, които познаваше само от разказите на Уилем — режисьори, актьори, драматурзи, — идваха и споделяха, че слушат за него от години, че е прекрасно най-сетне да се запознаят, и макар той да се смееше, му беше и тъжно, явно е трябвало да загърби страховете и да участва по-често в живота на Уилем.

Мнозина на тържеството не се бяха виждали от години, беше много оживено, приличаше на купон от младините им, хората крещяха, за да надвикат музиката, пускана от един асистент на Ричард, диджей любител, и след няколко часа той беше толкова изтощен, че се облегна на северната стена в помещението и загледа как всички танцуват. Видя, че насред навалицата Уилем танцува с Джулия, и се усмихна, после забеляза, че Харолд стои в другия край на стаята и също ги наблюдава усмихнат. Харолд го видя и вдигна към него чашата си, той му отвърна със същото и загледа как Харолд си проправя път към мястото, където стои.

— Хубаво тържество — кресна Харолд в ухото му.

— Заслугата е главно на Ричард — отвърна той също с вик, но тъкмо да продължи, когато надуха музиката още по-силно, затова двамата с Харолд само се спогледаха, засмяха се и свиха рамене.

Известно време само стояха усмихнати и наблюдаваха как танцуващите отпред прииждат на талази и се замъгляват. Той беше уморен, болеше го, но това не бе от значение, чувстваше умората като нещо сладостно и топло, болката беше позната и очаквана, и в онези мигове той си даваше сметка, че е способен на радост, че животът му е приказка. После музиката се смени, стана замечтана и бавна и Харолд извика, че отива да си прибере Джулия от лапите на Уилем.

— Върви — каза му той, но преди Харолд да се отдалечи, кой знае защо, се пресегна и го прегърна — за пръв път след онзи случай с Калеб го докосваше по своя воля.

Видя, че Харолд се вцепенява, после изпада във възторг, и почувства как го пронизва вина, затова се отдръпна възможно най-бързо, като побутна Харолд към дансинга.

В един от ъглите имаше нещо като гнезда пълни с вата брезентови чували, Ричард ги беше сложил, за да има къде хората да поседнат, и той тъкмо се бе насочил натам, когато се появи Уилем, който го сграбчи за ръката.

— Ела да потанцуваш с мен — рече му.

— Уилем — смъмри го той с усмивка, — знаеш, че не мога да танцувам.

Тогава Уилем го погледна оценяващо.

— Я ела с мен — го подкани и той тръгна след него към източния край на мансардата, към банята, където Уилем го дръпна вътре, после затвори вратата и заключи, като остави чашата си в края на мивката.

Още чуваха музиката — парче, нашумяло през студентските им години, притеснително и въпреки това трогателно с непростимата си сълзливост, със своята сладникавост и откровеност, — но приглушено, сякаш долиташе от далечна долина.

— Хвани ме — подкани Уилем и той го направи. — Премести десния си крак назад, когато аз придвижа левия.

Известно време се движеха бавно и тромаво, като се гледаха, без да казват нищо.

— Видя ли? — възкликна тихо Уилем. — Танцуваш.

— Не ме бива — изпелтечи той притеснен.

— Страхотен си — увери го Уилем и макар ходилата да го боляха вече така, че той започна да се поти от усилието да се сдържа и да не изкрещи, продължи да се движи, но колкото да не е без никак: към края на парчето двамата само се поклащаха, без да вдигат ходила от пода, и Уилем го придържаше, за да не падне.

Щом излязоха от банята, хората, струпали се на групички най-близо до тях, ги посрещнаха с възгласи и той се изчерви — за последно бе правил секс с Уилем преди близо година и четири месеца — Уилем обаче грейна в усмивка и вдигна ръце като шампион, който току-що е спечелил оспорвана битка.

После дойде април заедно с четирийсет и седмия му рожден ден, а след това и май и на прасците му се отвориха рани, Уилем пък замина за Истанбул, където щеше да се снима във втория филм от шпионската трилогия. Той му беше казал за раните — опитваше се да го държи в течение за всичко, дори за неща, които според него не бяха чак толкова важни — и Уилем се беше разстроил.

Самият той обаче не бе притеснен. Колко такива рани бе имал през годините? Десетки. Единственото, което се бе променило, бе количеството време, през което се занимаваше с тях. Сега ходеше в кабинета на Анди два пъти на седмица — всеки вторник по обяд и в петък вечерта, — веднъж да ги промият и веднъж за вакуумно лечение, прилагано от медицинската сестра на Анди. Анди открай време смяташе, че кожата му е твърде нежна за такова лечение, при което върху отворената рана се слагаше стерилна пяна, след това обирана със специална сонда, която като гъба поемаше заедно с пяната и мъртвата и загнилата тъкан, през последните години обаче той я понасяше добре и лечението се бе оказало по-успешно, отколкото обикновените промивки.

С възрастта раните ставаха все по-тежки, появяваха се все по-често, бяха все по-големи и му създаваха все повече неудобства. Отдавна, преди десетилетия, бе отминало времето, когато той бе в състояние да изминава с тях големи разстояния. (Споменът как е стигнал — макар и с болки — с такава рана от Китайския град до горната част на Ист Сайд беше толкова странен и далечен, сякаш не беше негов.) Когато беше по-млад, раните обикновено заздравяваха за няколко седмици. А сега бяха нужни месеци. От всичко сбъркано в него той възприемаше най-безстрастно именно тези рани, но въпреки това все не можеше да свикне с вида им. И макар да не се страхуваше, разбира се, да гледа кръв, дори след толкова години се разстройваше, видеше ли гнойта, загниването, отчаяния опит на тялото му да се изцери, като се опита да унищожи част от себе си.

Когато Уилем се прибра за постоянно, състоянието му не беше по-добро. По празниците имаше четири рани, никога досега не бе имало толкова много едновременно и макар че той се стремеше да върви пеш всеки ден, понякога му беше трудно просто да стои прав, пък и внимаваше да си пести силите, да прецени кога се опитва да върви, защото смята, че може, и кога — за да си докаже, че още е в състояние да го прави. Усещаше, че е отслабнал, усещаше, че е отмалял — вече дори не можеше да плува всяка сутрин, — но го осъзна докрай чак след като видя лицето на Уилем.

— Джуди — възкликна тихо Уилем и приклекна до него при канапето. — Защо не си ми казал!

Но колкото и да е странно, нямаше нищо за казване: той беше именно това. Пък и ако не броим краката, ходилата, гърба, се чувстваше добре. Чувстваше се душевно здрав — макар и да се колебаеше да го каже за себе си: струваше му се прекалено дръзко. Сега се самонараняваше с бръснача само по веднъж седмично. Чу се, че си подсвирва, докато си смъква вечер панталона, за да огледа мястото около превръзките и да се увери, че никоя не е протекла. Хората свикваха с всичко, каквото им поднасяха телата им: той не правеше изключение. Ако тялото ти е добре, очакваш от него да работи за теб отлично, последователно. Ако тялото ти не е добре, вече очакваш друго. Ако не друго, той се опитваше да приеме поне това.

Скоро след като се прибра в края на юли, Уилем му разреши да сложи край на почти безмълвните си отношения с доктор Ломан — но само защото той наистина вече не разполагаше с такова време. Сега прекарваше по четири часа на седмица по лекарски кабинети — два с Анди, два с Ломан, — и искаше да си върне два от тези часове, за да може да ходи два пъти седмично в болницата, където смъкваше панталона, премяташе вратовръзката си през рамо и се оставяше да го вкарат в хипербарната камера, стъклен ковчег, в който той лежеше, работеше и се надяваше сгъстеният кислород, пускан около него, да допринесе за по-бързото му оздравяване. Чувстваше се гузен за годината и половина с доктор Ломан, през която не бе разкрил почти нищо, почти през цялото време не бе правил друго, освен да брани личното си пространство, да се опитва да не казва нищо, да губи и своето време, и времето на лекаря. Но един от малкото въпроси, които все пак бяха обсъдили, бяха краката му — не как са били увредени, а как да се грижи за тях — и на последния сеанс доктор Ломан беше попитал какво ще стане, ако състоянието му не се подобри.

— Предполагам, ампутация — бе отговорил той, като се бе постарал да прозвучи нехайно, макар че, разбира се, не беше нехаен и нямаше какво толкова да предполага: беше наясно, че когато умре някой ден, ще умре без крака.

Единственото, на което можеше да се надява, бе, че няма да е скоро. „Много ви моля — обръщаше се понякога към краката си, докато лежеше в стъклената камера. — Много ви моля. Дайте ми още няколко години. Дайте ми още едно десетилетие. Нека изживея невредим годините, докато навърша петдесет, шейсет. Ще се грижа за вас, обещавам.“

В края на лятото бе свикнал с този нов пристъп от болежки, от лечение дотолкова, че не се и замисли доколко те влияят на Уилем. По-рано през август бяха обсъждали какво да направят (нещо? Нищо?) по случай четирийсет и деветия рожден ден на Уилем и Уилем бе заявил, че мисли тази година да го отпразнуват по-скромно.

— Е, догодина, на петдесетгодишнината ти, ще го направим шумно — каза той. — Ако съм жив дотогава де. — Чак когато чу мълчанието на Уилем, вдигна очи от печката, видя лицето на Уилем и осъзна каква грешка е допуснал. — Извинявай, Уилем — рече, после угаси печката и отиде бавно и мъчително при него. — Извинявай.

— Не можеш да се шегуваш така, Джуд — отвърна Уилем и той го прегърна.

— Знам — промълви. — Прости ми. Постъпих глупаво. То оставаше да не бъда тук догодина!

— И още много години напред.

Сега е септември и той лежи на кушетката за прегледи в кабинета на Анди — раните му още не са зараснали, отворени са като цепнати нарове, — нощем пък лежи на леглото до Уилем. Често си дава сметка колко неправдоподобна е връзката им, често се чувства и виновен, че отказва да изпълни едно от основните задължения в двойката. От време на време решава да опита отново, а после, тъкмо да го сподели с Уилем, и спира — така отминава тихо поредната възможност. Ала вината, колкото и голяма да е тя, не може да измести облекчението, а също благодарността: истинско чудо е, че въпреки негодността си е успял да задържи Уилем, и той се опитва да покаже по всички възможни начини на Уилем колко му е признателен.

Една нощ се буди, плувнал в пот, чаршафите отдолу сякаш са били влачени през локва, изправя се като в унес и още преди да е осъзнал, че краката не го държат, пада. Тогава вече се буди и Уилем, който му носи термометъра и стои над него, докато той го държи под езика си.

— Трийсет и осем и осем — казва, след като го поглежда, и допира длан до челото му. — Но теб те тресе. — Той го гледа притеснен. — Ще се обадя на Анди.

— Недей — спира го той и въпреки температурата, въпреки че го тресе и е плувнал в пот, се чувства нормално, не се чувства болен. — Ще пийна един аспирин, какво толкова.

И така, Уилем му дава аспирин, носи му тениска, маха чаршафите и застила с нови леглото, после заспиват, както Уилем го е притиснал до себе си.

На другата нощ той пак се буди с температура, пак го тресе, пак е плувнал в пот.

— В кантората е плъзнал вирус — казва този път на Уилем. — Поваля те за четирийсет и осем часа. Явно съм го пипнал.

Пак пие аспирин и той пак му помага, после заспива.

На другия ден е петък и той отива при Анди — да му промият раните, но не споменава температурата, която през деня спада. Вечерта Уилем го няма, отишъл е да вечеря с Роман, и той си ляга рано, като първо глътва един аспирин. Потъва в такъв дълбок сън, че дори не чува кога Уилем се е прибрал, но когато на другата сутрин се буди, е толкова потен, сякаш е стоял под душа, а крайниците му са изтръпнали и не ги усеща. Уилем похърква тихо до него и след като сяда бавно в леглото, той прокарва длани през мократа си коса.

Онази събота наистина се чувства по-добре. Отива на работа. Уилем ще обядва с някакъв режисьор. Вечерта, преди да си тръгне от кантората, праща на Уилем есемес с молба да попита Ричард и Индия дали искат да хапнат с тях суши в горния край на Ист Енд, в ресторантче, където двамата с Анди понякога ходят след прегледите. Те с Уилем имат два любими китайски ресторанта в района на Грийн стрийт, но и в двата се слиза по стълби, които го затрудняват, затова не са ходили там от месеци. Онази вечер хапва добре и макар че някъде по средата на вечерята го връхлита умора, си дава сметка, че се чувства прекрасно, че е признателен, задето се намира в това малко топло заведение с жълтите фенери горе и дъсчения плот, по който са наредени сашими със скумрия, наподобяващи езици — любимите на Уилем. По едно време се обляга отстрани на Уилем — от изтощение и привързаност, — но и не забелязва, докато не усеща, че Уилем премества ръката си и го прегръща.

По-късно вече в леглото се събужда, не може да разбере къде се намира и вижда Харолд, седи до него и го гледа.

— Харолд — подхваща той, — какво правиш тук?

Но Харолд не казва нищо, само се спуска към него и погнусен, той осъзнава, че Харолд се опитва да му смъкне дрехите. „Не — казва си. — Не и Харолд. Невъзможно е.“ Това е един от най-големите, най-грозните и най-потайните му страхове и сега той се сбъдва. После обаче се пробуждат старите му инстинкти: Харолд е поредният клиент и той ще се съпротивлява, ще го отпрати. Крещи, дърпа се, размахва ръце и доколкото може, рита в опит да отпъди, да отпрати този решителен Харолд, който мълчи пред него, крещи, вика на помощ брат Лука.

После най-неочаквано Харолд изчезва и на негово място се появява Уилем, лицето му е току до неговото, Уилем му казва нещо, което той не разбира. Но зад главата на Уилем той отново вижда Харолд, странното му свъсено лице и пак започва да се дърпа. Чува над себе си думи, чува, че Уилем разговаря с някого, през собствения си страх долавя, че и Уилем е уплашен.

— Уилем — вика. — Той иска да ми причини болка, не допускай да ми причини болка, Уилем. Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми… моля те.

После няма нищо — само отрязък време в пълен мрак — и когато той се буди отново, вижда, че е в болница.

— Уилем — оповестява на стаята и Уилем наистина се появява на мига — седи в края на леглото и го хваща за ръка.

Отгоре по ръката му като змийче се гъне пластмасова тръбичка, върху другата също.

— Внимавай — предупреждава го Уилем, — системите.

Известно време мълчат, Уилем го гали по челото.

— Опита се да ме нападне — споделя накрая той с Уилем, докато говори, се запъва. — И през ум не ми е минавало, че Харолд може да го направи.

Вижда как Уилем застива.

— Не, Джуд — отвръща той. — Харолд не е бил тук. Бълнуваш от температурата, не се е случвало нищо такова.

Олеква му и изпада в ужас, когато го чува. Олеква му да чуе, че не е вярно, изпада в ужас, защото му се е сторило толкова истинско, толкова пълнокръвно. Изпада в ужас от онова, което се разкрива за него, от начина си на мислене и от страховете си, как изобщо е могъл да си помисли за Харолд такова нещо? Колко жестоко е собственото му съзнание, за да го насъска срещу някого, на когото е повярвал с толкова усилия, срещу някого, проявявал към него само добрина? Усеща, че в очите му са избили сълзи, но няма как да се сдържи и да не попита Уилем:

— Той не би ми причинил такова нещо, нали, Уилем?

— Да — потвърждава напрегнато Уилем. — За нищо на света, Джуд. Харолд не би ти причинил за нищо на света такова нещо.

Когато се буди отново, си дава сметка, че не знае кой ден е, и когато Уилем му казва, че е понеделник, изпада в паника:

— Работата — мълви, — трябва да отида на работа.

— Мамка му, и дума да не става — срязва го Уилем. — Аз ги повиках, Джуд. Няма да ходиш никъде, най-малкото докато Анди не види какво става.

Харолд и Джулия идват по-късно и след като Харолд го прегръща, той се насилва да стори същото, макар че няма сили да го погледне. Вижда над рамото му Уилем, който му кима, за да го поуспокои.

Всички са заедно, когато се появява и Анди.

— Остеомиелит — казва му той тихо. — Инфекция на костта.

Обяснява какво ще се случи: налага се той да остане в болницата най-малко седмица. „Каква седмица!“ — възкликва той и четиримата му се разкрещяват още преди да е успял да продължи с роптаенето, — може би дори две, докато овладеят температурата.

Пак в болницата ще му дават антибиотици, но през другите десетина-единайсет седмици ще го лекуват вече в домашни условия. Всеки ден ще идва медицинска сестра, която ще му слага системи: лечението ще продължава по един час и той не бива в никакъв случай да го пропуска. Когато отново се опитва да нададе глас, Анди го спира.

— Джуд — казва. — Положението не е розово. Не се шегувам. Пет пари не давам за „Роузън Причард“. Ако искаш да запазиш краката си, се подчиняваш и спазваш указанията ми, разбра ли?

Другите наоколо мълчат.

— Да — мълви той накрая.

Идва медицинска сестра, за да го подготви, и Анди да включи системата към вената точно под дясната му ключица.

— Трудно се стига до нея, надълбоко е — обяснява сестрата, докато смъква яката на горнището и промива квадратче кожа. — Но вие сте извадили късмет, че ще го прави доктор Контрактър. Бива го много с иглите, никога не греши.

Той не се притеснява, знае обаче, че Уилем се тревожи, и го държи за ръката, когато Анди първо забива студената метална игла в кожата, а после включва и системата.

— Не гледай — казва той на Уилем. — Няма страшно.

Затова Уилем се взира в лицето му и той се опитва да е спокоен и овладян, докато накрая Анди приключва и залепва с лейкопласт тръбичката върху гърдите му.

Той заспива. Смятал е, че ще може да работи от болницата, но е по-изтощен, отколкото е очаквал, съзнанието му е по-размътено и след като е разговарял с председателите на различни работни групи и с някои от колегите си, няма сили за нищо друго.

Харолд и Джулия си тръгват — имат лекции и работа в кабинета, — но освен на Ричард и на няколко души от кантората не казват на никого, че е приет в болница — няма да остане там дълго и Уилем е отсъдил, че се нуждае не толкова от посетители, колкото от сън. Още вдига температура, но не толкова висока и не се е случвало да бълнува отново. И колкото и да е странно, след всичко случило се, се чувства ако не оптимистично настроен, то поне спокоен. Всички наоколо са толкова умърлушени, толкова сериозни, а той е преизпълнен с решимост да ги опровергае, да опровергае, че положението му е чак толкова тежко, както постоянно го убеждават.

Вече не помни кога двамата с Уилем са започнали да наричат болницата „Хотел «Контрактър»“ — в чест на Анди, струва му се, че откакто се помнят.

— Внимавай — предупреждаваше го още на Лиспенард стрийт Уилем, докато той режеше със сатъра пържолите, които някой запленен от него помощник-готвач в „Ортолан“ му бе дал тайно в края на смяната, — наистина е остър, ако си отсечеш палеца, няма как, ще се наложи да ходим в Хотел „Контрактър“.

Веднъж пък го бяха приели в болница с кожна инфекция и той беше изпратил на Уилем (който беше заминал някъде на снимки) есемес: „В Хотел «Контрактър» съм. Не е болка за умиране, но не искам да научаваш от М. или от Джей Би“. Сега обаче, опита ли се да пуска шеги за Хотел „Контрактър“ — че храната и напитките в Хотел „Контрактър“ са все по-отвратителни, а чаршафите не стават за нищо, Уилем не отговаря.

— Не е смешно, Джуд — тросва му се един петък вечерта, докато чакат Харолд и Джулия да дойдат на вечеря. — Стига с тия тъпи шегички — мълви тихо Уилем. — Не беше на себе си, аз не знаех какво ще стане и щях да умра от притеснение.

— Уилем — подхваща той внимателно, — знам. Много съм ти благодарен. — Бърза да продължи, докато Уилем не му е заявил, че е излишно да му благодари и трябва да погледне сериозно на нещата. — Ще слушам Анди, обещавам. Обещавам ти да погледна сериозно. И ти заявявам, че не се чувствам зле. Добре съм. Всичко ще бъде наред.

След десет дни Анди е доволен, че температурата е смъкната, него го изписват и го изпращат да почива у дома два дни — в петък се връща на работа. Винаги се е съпротивлявал, не е приемал шофьор — обича да шофира, да се чувства независим, да е сам, — сега обаче асистентът на Уилем му е наел един дребен сериозен мъж на име господин Ахмед, така че на отиване и на връщане от работа той спи. Освен това господин Ахмед кара медицинската сестра, казва се Патриция, мълчалива, но много внимателна, и всеки ден в един на обед тя е при него в „Роузън Причард“. Кабинетът му там е от стъкло, от него се вижда целият етаж, затова той смъква щорите — да не го гледат, — сваля сакото, вратовръзката и ризата, ляга, както е по потник, на канапето, и се завива с одеяло, а Патриция промива катетъра и проверява кожата около него, за да е сигурна, че не се е получила инфекция — че няма подуто, няма зачервено, — после вкарва иглата и чака лекарството да започне да капе в тръбичката и оттам във вените му. Докато чакат, той работи, а Патриция чете медицинско списание или плете. Не след дълго всичко това се превръща в нещо обичайно: всеки петък той ходи при Анди, който промива раните и после ги преглежда, а след това го праща на рентген, за да проследи инфекцията и да се увери, че тя не е плъзнала нататък.

В почивните дни не могат да заминат никъде, защото той трябва да продължи лечението, но в началото на октомври, след четири седмици на антибиотици, Анди оповестява, че е разговарял с Уилем, и стига той да не възразявал, двамата с Джейн щели да дойдат в Гарисън, за да прекарат там почивните дни и Анди сам да му сложи системата.

Наистина е прекрасно, толкова рядко му се случва да е извън града, да се върне в къщата и четиримата да се радват на компанията си. Той дори се чувства толкова добре, че да разведе набързо Анди из парка около къщата — Анди е идвал само през пролетта и лятото, а през есента е различно: сурово, тъжно, прелестно, покривът на плевнята е застлан с плътен слой накапали жълти листа от гинко билоба и от тях изглежда като покрит с позлата.

Онази събота, докато вечерят, Анди го пита:

— Помниш, че се познаваме от трийсет години, нали?

— Да — усмихва се той.

Всъщност е купил за годишнината подарък на Анди — пътешествие със сафари за него и за семейството му, на което да отидат, когато решат, — но още не му е съобщил.

— Трийсет години търпя неподчинение — простенва Анди и останалите се смеят. — Трийсет години раздавам безценни медицински съвети, плод на дългогодишен опит и обучение в най-добрите учебни заведения, колкото да гледам как някакъв корпоративен юрисконсулт не се вслушва в тях, понеже е решил, че знае повече от мен за човешката биология.

След като спират да се смеят, Джейн добавя:

— Но от мен да го знаеш, Анди, ако не беше Джуд, нямаше да се омъжа за нищо на света за теб. — После се обръща към него и му казва: — Докато следвахме медицина, той беше ужасно нагъл, голям всезнайко…

— Моля, моля? — възкликва Анди, уж обиден.

— Затова реших, че ще се превърне в типичен хирург, от онези, които невинаги са прави, но винаги са сигурни. После обаче го чух да разказва за теб, колко те обичал и те уважавал, и тогава си помислих, че вероятно има и някакви достойнства. И се оказах права.

— Права си била — потвърждава той, след като отново са избухнали в смях, и всички се извръщат към Анди, който е смутен от погледите им и си сипва още една чаша вино.

През следващата седмица Уилем започва репетиции за нов филм. Преди един месец, когато той легна болен, Уилем отложи участието си и снимките бяха насрочени за по-късно, затова сега, след като нещата се пооправиха, Уилем е обявил, че се връща на снимачната площадка. Той недоумява защо изобщо Уилем го е направил — филмът е римейк на „Отчаяни герои“ и ще се снима от другата страна на реката, на Бруклинските възвишения, — но сега му олеква, че Уилем се връща на работа и няма постоянно да му трепери като на писано яйце, да ходи с угрижено лице и да го пита дали е сигурен, че има сили за съвсем обичайни неща (да ходи на пазар, да си сготви, да се заседява в кантората).

В началото на ноември той пак вдига температура и се връща в болницата, но лежи там само две денонощия и е изписан. Всяка седмица Патриция му взима кръв, Анди обаче му е казал, че се налага да прояви търпение — костните инфекции отшумяват бавно и чак в края на тримесечния цикъл той вероятно ще усети дали се е излекувал напълно. Но иначе всичко си е както преди: той ходи на работа. Ходи на процедурите в хипербарната камера. Ходи да му чистят с вакуум раните. Ходи да ги промиват. Сред страничните ефекти на антибиотиците са стомашното разстройство и гаденето. Отслабва с такава скорост, че дори той се притеснява: наложи се да даде да му преправят осем от ризите и два от костюмите. Анди му предписва висококалорийни напитки за недохранени деца и той ги гълта по пет пъти на ден, а после се налива с вода, за да премахне вкуса им на тебешир, полепнал по езика му. Усеща, че освен в часовете, когато е в кантората, е по-покорен от всякога, че се вслушва във всички предупреждения на Анди, че спазва всичките му съвети. Пак се опитва да не мисли как може да приключи всичко това, опитва се да не изпада в паника, но в мрачни тихи мигове се връща отново и отново към онова, което Анди му е казал по време на един от скорошните прегледи:

— Сърце: идеално. Бели дробове: идеално. Зрение, слух, холестерол, простата, кръвна захар, кръвно налягане, липиди, бъбреци, черен дроб, щитовидна жлеза: идеално. Тялото ти е подготвено да се труди неуморно за теб, Джуд: постарай се да му дадеш тази възможност.

Наясно е, че това не го описва докрай: кръвообращението му например не е идеално, рефлексите също, всичко под слабините е под въпрос, но той се старае да се утешава с уверенията на Анди, да си напомня, че е могло да бъде и по-зле, че като цяло и досега е здрав, и досега е човек, на когото му е провървяло.

Краят на ноември. Уилем приключва „Отчаяни герои“. Карат Деня на благодарността в апартамента на Харолд и Джулия в града и макар двамата да са идвали да го виждат през седмица, през почивните дни, той долавя, че внимават много да не казват нищо за външния му вид, да не го притесняват със забележки, че по време на вечерята почти не яде. Седмицата, когато е Денят на благодарността, бележи и края на лечението му с антибиотици, той се подлага на поредните кръвни изследвания и рентгенови снимки и чак тогава Анди му казва, че може да ги спре. Той се сбогува с Патриция с надеждата, че е за последно, прави й подарък в знак на благодарност за грижите.

Макар и раните да са се смалили, Анди се е надявал на повече и по негова препоръка те остават да карат Коледа в Гарисън. Обещават на Анди да прекарат седмицата кротко, така и така всички останали заминават и на празниците ще бъдат само те двамата заедно с Харолд и Джулия.

— Двете ти цели: да спиш и да се храниш — напомня Анди, който отива за празниците при Бекет в Сан Франциско. — В първия петък на януари те искам да тежиш с два и половина килограма повече.

— Два и половина килограма са много — възразява той.

— Два и половина — повтаря Анди. — А след това още шест, за да достигнеш идеалното си тегло.

На самата Коледа, точно една година, след като двамата с Уилем се бяха разхождали по хребета на ниска хълмиста планина в Пунаха, отвела ги зад ловната хижа на краля, най-обикновена дъсчена постройка, за която ще си кажеш, че е пълна с поклонници от книгите на Чосър, а не с кралското семейство, той казва на Харолд, че иска да се поразтъпче. Джулия и Уилем са отишли да пояздят в ранчото на един познат наблизо, а той се чувства силен, както не се е чувствал от много време.

— Не знам, Джуд — застава нащрек Харолд.

— Хайде, Харолд — подканя той. — Само до първата пейка.

Малкълм е сложил три пейки по пътеката, която е направил през гората до задния край на къщата, едната е на една трета от пътя около езерото, втората е точно по средата, а третата е на две трети от пътя.

— Ще вървим бавно, ще си взема и бастуна.

От години не се е подпирал на бастун — още от тийнейджър, — сега обаче без него не може да извърви разстояние, по-дълго от петдесетина метра. Накрая Харолд се съгласява и той грабва шала и якето, докато Харолд не е размислил.

След като излизат навън, въодушевлението нараства. Той обича тази къща: обича вида й, обича спокойствието в нея, но най-много я обича, задето принадлежи на него и на Уилем, задето е възможно най-далеч от Лиспенард стрийт, но пак носи духа на онова място, на жилище, което са подредили заедно и което споделят. Обърната към друга, втора гора, къщата представлява няколко стъклени куба с дълга алея отпред, която ту хлътва в гората, ту изниква отново на открито и от някои места изобщо не се вижда. Вечерно време, когато осветлението е запалено, къщата грее като фенер, затова и Малкълм бе озаглавил проекта именно така: Къщата Фенер. Зад нея има широка морава, после езеро. В падината на моравата има басейн с плочи около него, така че водата вътре винаги, и в най-горещи дни, е студена и бистра, в плевнята пък има покрит басейн и всекидневна, всички стени там се местят и могат да се махат, така че целият интериор да се свърже с екстериора, с кичестите божури и люляковите храсти наоколо, които през пролетта се покриват с цвят, с бухналите глицинии, спуснали се в началото на лятото от покрива. Вдясно от къщата има поляна, която през юли се обагря в червено от маковете, вляво пък има друга, където двамата с Уилем бяха пръснали хиляди семена на полски цветя: астри, маргаритки, напръстник, див морков. В края на една седмица, малко след като се нанесоха, посветиха два дни да вървят из гората пред и зад къщата и да садят по покритите с мъх хълмчета при дъбовете и брястовете момина сълза, а също да разхвърлят семена на мента. Знаеха, че Малкълм не одобрява ландшафтните им усилия — че ги смята за сълзливи и банални, — и макар да бяха наясно, че той вероятно е прав, не отдаваха особено значение на това. През пролетта и лятото, когато из въздуха се носеха какви ли не ухания, често си спомняха за Лиспенард стрийт, за войнствената му грозота и си мислеха, че по онова време не са имали чак такова въображение, за да си представят място като това с хубост, толкова неусложнена, толкова неоспорима, че понякога чак прилича на зрителна измама.

Двамата с Харолд се насочиха към гората, сега на него му е по-лесно да върви по едва очертаната пътека, отколкото навремето, когато бе започнал строежът. Но пак трябва да се съсредоточи, защото чистят пътеката само веднъж на сезон и междувременно по нея падат клонки и шума, избуява папрат.

Още не са преполовили пътя до първата пейка, когато той осъзнава, че е сгрешил. Още щом излизат в края на моравата, краката му започват да пулсират, после и ходилата и всяка стъпка си е жива мъка. Той обаче мълчи, само стиска по-здраво бастуна, опитва се да отклони вниманието си и да продължи нататък със стиснати зъби и издадена брадичка. Когато излизат при пейката, която всъщност е огромен камък, тъмносив варовик, вече му се вие свят и те седят дълго, говорят си и гледат езерото, сребристо в студения въздух.

— Мразовито е — отбелязва накрая Харолд и наистина е така — той усеща през панталона колко студен е камъкът. — Трябва да те върна в къщата.

— Добре — преглъща той и се изправя, но тутакси усеща как през ходилата го пробожда остра като нажежен шиш болка, затова охка, но Харолд не забелязва. Направили са само трийсет крачки в гората, когато той спира Харолд. — Харолд — казва му. — Трябва да… трябва да…

Но няма сили да довърши изречението.

— Джуд — възкликва Харолд и той вижда, че Харолд е разтревожен. Хваща го за лявата ръка, премята я през врата си, стисва го за дланта. — Облегни се на мен — подканя Харолд и го стиска през кръста, а той кима. — Готов ли си?

Той кима още веднъж. Успява да направи още двайсет крачки — съвсем бавно, с крака, заплели се в клонките и тревата по пътеката, — а после не може да пристъпи и на сантиметър.

— Не мога, Харолд — обяснява, вече почти не е в състояние да говори, болката е остра, такава не е усещал от много време.

Още от болницата във Филаделфия, когато краката, гърбът, ходилата го боляха непоносимо — той се пуска от Харолд и се свлича на земята.

— О, боже, Джуд — възкликва Харолд и се надвесва над него, после му помага да седне при едно дърво и да се облегне, а той си мисли колко е глупав, колко е себичен.

Харолд е на седемдесет и две години. Не е редно той да моли един седемдесет и две годишен човек, пък бил той и възхитително здрав, да му помага физически. Не може да отвори очи, защото светът наоколо се върти, но чува как Харолд вади телефона, чува как се опитва да се обади на Уилем, ала гората е много гъста, връзката е лоша и Харолд ругае.

— Джуд — чува той как му казва Харолд, гласът му обаче е много тих, — налага се да се върна в къщата и да дотикам инвалидната количка. Ужасно съжалявам. Връщам се веднага.

Той кима едва-едва и чувства как Харолд закопчава якето му догоре, чувства как му слага ръцете в джобовете, чувства как омотава около краката му нещо — своето яке.

— Връщам се веднага — повтаря Харолд. — Връщам се веднага.

Той чува как Харолд се затичва и се отдалечава, чува как пръчките и шумата пукат и се чупят под краката му.

Извръща се настрани, земята отдолу се накланя опасно и той кашля, повръща каквото е ял през деня, усеща как то се плъзга по устните му и се стича надолу по бузата му. Сетне му поолеква и той пак отпуска глава върху дървото. Спомня си как, след като е избягал от дома, е тичал в онази гора, как се е надявал дърветата да го защитят — сега се надява на същото. Вади ръка от джоба си, търси опипом бастуна и го стиска с всички сили. Под клепачите му като конфети се разлетяват ярки точици светлина, сетне се превръщат в мазни петна. Той насочва вниманието си към дишането, към краката си, които си представя като огромни пънове, в които са забити десетки дълги метални болтове, всеки с дебелина колкото палец. Представя си как ги развинтват на обратно, как всеки се върти и излиза бавно от него, а после пада с кънтящ звук на циментовия под. Повръща още веднъж. Премръзнал е. Усеща, че вече получава гърчове.

Точно тогава чува как някой тича към него и по миризмата — по сладостното ухание на сандалово дърво — разпознава Уилем, после чува и гласа му. Уилем го грабва, вдига го, всичко се люшва и на него му се струва, че пак ще му се догади, но това не се случва, затова той слага дясната си ръка около врата на Уилем, извръща покритото си с бълвоч лице към рамото си и се оставя да го носят. Чува как Уилем се е запъхтял — може и да тежи по-малко от него, но на ръст са еднакви, той знае и колко неудобно е да го носят, още държи и бастуна, който се удря в бедрата на Уилем, прасците му пък опират в гръдния кош на Уилем — и е благодарен, щом усеща, че го слагат да седне на инвалидната количка, че чува над себе си гласовете на Уилем и Харолд. Навежда се напред, така че челото му да опре в коленете, изкарват го от гората, тикат го нагоре по хълма към къщата, а щом влизат вътре, го вдигат и го пренасят на леглото. Някой му смъква обувките, при което той пищи, някой му се извинява, някой му бърше лицето, някой слага в ръцете му грейка, някой му завива краката с одеяла. Чува, че Уилем, който стои над него, се ядосва.

— Защо изобщо си се хванал на това? Мамка му, знаеш, че няма сили за такова нещо!

А Харолд отговаря покрусен, така, сякаш се извинява:

— Знам, Уилем. Извинявай. Какъв глупак съм само. Но много му се искаше.

Той се опитва да каже нещо, да защити Харолд, да обясни на Уилем, че сам си е виновен, че е накарал Харолд да дойде с него, а не може.

— Отвори уста — подканя Уилем и той усеща как под езика му слагат горчиво като метал хапче. Усеща и как навеждат към устните му чаша вода. — Отпий — казва Уилем, той се подчинява и след малко светът престава да съществува.

Щом се събужда, се извръща и вижда до себе си в леглото Уилем, който го гледа.

— Ужасно съжалявам — мълви, но Уилем не казва нищо. Той се пресяга и прокарва длан по косата му. — Уилем — продължава, — Харолд не е виновен. Аз го накарах.

Уилем сумти.

— Очевидно — отвръща. — Но пак не е трябвало да се съгласява.

Мълчат дълго и той си мисли какво трябва да каже, какво винаги е било в мислите му, ала той така и не го е изрекъл.

— Знам, ще ти прозвучи нелогично — обяснява на Уилем, който отново го поглежда. — Но и след толкова години пак не се възприемам като инвалид. В смисъл… знам, че съм инвалид. Знам го. Бил съм инвалид два пъти по-дълго, отколкото не съм бил. Ти ме познаваш само такъв: като човек, който се нуждае от помощ. Аз обаче се помня като човек, който е можел да ходи, когато пожелае, който е могъл да тича. Според мен всеки, който е станал инвалид, смята, че е бил ограбен. Аз обаче винаги съм си мислел — призная ли, че наистина съм инвалид, значи да отстъпя през доктор Трейлър, значи да оставя доктор Трейлър да определя как да живея. Затова се преструвам, че не съм инвалид, преструвам се, че съм, какъвто съм бил, преди да го срещна. Знам, не е логично, не е практично. Но съжалявам най-много, че… че съм егоист, знам го. Знам, че преструвките ми имат последици за теб. Затова… ще престана. — Той си поема въздух, затваря очи, пак ги отваря. — Инвалид съм — казва. — Непълноценен съм.

И колкото и да е глупаво — все пак е на четирийсет и седем, разполагал е с трийсет и две години, за да го признае пред себе си, — усеща, че ще се разплаче.

— Ох, Джуд — казва Уилем и го придърпва към себе си. — Знам, че съжаляваш. Знам, че е трудно. Разбирам защо не си искал никога да го признаеш, наистина. Просто се притеснявам за теб, понякога ми се струва, че за мен е по-важно да си жив, отколкото за самия теб.

При тези думи той потреперва.

— Не, Уилем — възразява. — В смисъл… в някакъв момент може и да е било така. Но не и сега.

— В такъв случай ми го докажи — казва Уилем след кратко мълчание.

— Ще го направя — отвръща той.

Януари, февруари. Никога не е имал толкова много работа. Уилем репетира пиеса. Март: отварят се две нови рани, и двете на десния му крак. Сега вече болката е смазваща, сега той става от инвалидната количка само колкото да си вземе душ, да отиде до тоалетната, да се облече и да се съблече. Минала е година, че и повече, от последния път, когато краката не са го болели чак толкова. Въпреки това всяка сутрин, след като се събуди, той стъпва на пода и за миг е преизпълнен с надежда. Може би днес ще се чувства по-добре. Може би днес болката ще се попритъпи. Но той така и не се чувства по-добре, така и не се чувства по-добре. А пак се надява. Април: рожденият му ден. Премиера на пиесата. Май: пак се поти нощем, пак вдига температура, трепери, втриса го, бълнува. Отново се връща в Хотел „Контрактър“. Отново се появява системата, този път тръбичката е отляво на гърдите му. Сега обаче има промяна: сега бактерията е друга, сега се налага да му вкарват антибиотика на осем часа, а неведнъж в денонощието. Отново идва Патриция, сега вече по два пъти на ден, в шест сутринта на Грийн стрийт, в два следобед в „Роузън Причард“, а после, в десет вечерта, на Грийн стрийт идва нощната медицинска сестра — Ясмин. За пръв път, откакто са приятели с Уилем, той ходи само на едно представление: дните му са толкова разграфени, толкова подвластни на лекарствата, че той просто не намира кога да отиде втори път. За пръв път, откакто преди година е започнал този цикъл, той чувства как се носи към отчаянието, чувства, че се предава. Налага му се да си напомня как е обещал на Уилем, че иска да остане жив, когато всъщност не иска друго, освен да спре. Не защото е потиснат, а защото е изтощен. В края на един от прегледите Анди го гледа със странно лице и му казва, че не знае дали той си дава сметка, но е минал месец, откакто се е самонаранявал с бръснача, и той се замисля. Анди е прав. Прекалено уморен е, прекалено изнемощял, за да мисли за самонараняване.

— Е, радвам се — казва Анди. — Но съжалявам, че си спрял заради това, Джуд.

— Аз също — признава той.

И двамата мълчат, както подозира той, и на двамата им е мъчно за дните, когато техен най-тежък проблем е било самонараняването.

Идва юни, идва юли. Раните по краката му — старите, които си стоят от близо година, и по-новите, появили се вече от март насам — не са зараснали. Почти не са се смалили. Именно тогава, именно в седмицата след Четвърти юли, именно след края на театралния сезон Анди пита дали може да дойде, за да поговори с него и с Уилем. И тъй като е наясно какво ще каже Анди, той лъже, че Уилем е зает, че Уилем няма време, сякаш, като отлага разговора, ще отложи и бъдещето, но една събота привечер, когато се прибира от кантората, ги заварва да го чакат в апартамента.

Разговорът е, каквото е очаквал. Анди препоръчва — препоръчва силно — ампутация. Анди е внимателен, много внимателен, но той долавя, че е притеснен — личи от сковаността му, от това, че явно е репетирал какво да каже.

— Винаги сме знаели, че този ден ще дойде — подхваща Анди, — но от това не ни става по-лесно. Само ти, Джуд, знаеш колко болка, колко неудобства можеш да понесеш. Аз няма как да ти го кажа. Аз мога само да ти кажа, че стигна много по-далеч от повечето хора. Мога да кажа, че си изключително смел — не ме гледай така: беше и продължаваш да си смел, — мога да ти кажа още, че изобщо не си представям през какво си минал. Но въпреки това — въпреки че според теб можеш да продължиш така и нататък, — има някои неща, които няма как да не отчетем. Лечението не действа. Раните не заздравяват. Лично аз съм разтревожен, че за по-малко от година получи две инфекции на костите. Разтревожен съм, че ще получиш алергия към някой от антибиотиците, и тогава вече работата ни е спукана. Дори и да не получиш алергия, не понасяш лекарствата така, както се надявах, отслабна много, притеснително много, и всеки път, когато те видя, си още по-омаломощен. Тъканта на бедрата е здрава и съм почти сигурен, че ще можем да спасим и двете колена. И, Джуд, от мен да го знаеш, веднага след ампутацията качеството ти на живот ще се подобри. Ходилата вече няма да те болят. Никога не си имал рани по бедрата и според мен няма непосредствена опасност да се появят и там. Сегашните протези превъзхождат значително протезите отпреди десет години и честно да ти кажа, с тях походката ти вероятно ще бъде по-добра, по-естествена, отколкото със собствените ти крака. Операцията не е сложна — трае около четири часа, — ще я направя аз. И болничното възстановяване е бързо: ще лежиш в болницата по-малко от седмица и ще ти сложим веднага временните протези.

Анди млъква, слага ръце върху коленете си и ги гледа. Доста дълго всички мълчат, после Уилем започва да задава въпроси, уместни въпроси, въпроси, които би трябвало да задава той: колко ще продължи възстановяването извън болницата? Каква ще бъде физиотерапията? Какви опасности крие операцията? Той слуша с половин ухо отговорите, общо взето, ги знае, проучвал е тези въпроси, този сценарий вече седемнайсет години, откакто Анди му го е предложил за пръв път.

Накрая ги прекъсва.

— Какво ще стане, ако откажа? — пита и вижда как по лицата и на двамата пробягва притеснение.

— Ако откажеш, ще продължим да упорстваме с всичко, което правим сега, и да се надяваме, че все някога ще подейства — казва Анди. — Но, Джуд, винаги е за предпочитане да ти направят ампутация, когато решиш ти, а не когато вече няма накъде. — Известно време Анди мълчи. — Ако получиш заразяване на кръвта, ако развиеш сепсис, вече ще се наложи да ампутираме и аз няма да мога да ти дам гаранции, че ще запазиш коленете си. Няма да мога да ти гарантирам, че няма да изгубиш още нещо: пръст, ръка, че инфекцията няма да плъзне и другаде.

— Но и сега не можеш да ми гарантираш, че ще запазя коленете си — заявява той предизвикателно. — Не можеш да ми гарантираш, че в бъдеще няма да развия сепсис.

— Не мога — признава Анди. — Както казах обаче, според мен имаш големи шансове да ги запазиш. И според мен, ако махнем тази част от тялото ти, която е сериозно инфектирана, това ще помогне да предотвратим други заболявания.

Отново всички мълчат.

— Това звучи като избор, който изобщо не е избор — мълви той.

Анди въздиша.

— Както вече казах, Джуд — натъртва, — все пак е избор. Твоят избор. Не се налага да го правиш утре, дори тази седмица. Но искам да помислиш внимателно.

Анди си тръгва и те двамата с Уилем остават сами.

— Налага ли се да го обсъждаме сега? — пита той, когато накрая намира сили да погледне Уилем, и Уилем клати глава.

Небето навън се обагря в розово, залезът ще бъде дълъг и красив. Но той не иска красота. Изведнъж му се дощява да поплува, не го е правил, откакто е получил инфекцията на костите. Не е правил нищо. Не е ходил никъде. Наложило се е да прехвърли на свой колега клиентите си в Лондон, защото системите са го приковали към Ню Йорк. Мускулите му са се стопили, останала е само мека тъкан върху кости, той се движи като старец.

— Лягам си — казва на Уилем и му се доплаква, когато Уилем му напомня тихо, че след два часа ще дойде Ясмин. — Вярно — изрича на пода. — Е, тогава ще подремна. Ще се събудя за Ясмин.

Онази вечер, след като Ясмин си е тръгнала, се самонаранява с бръснача за пръв път от много време, гледа как кръвта сълзи по мрамора и влиза в канала. Знае колко ирационално изглежда желанието му да запази краката си, краката, причинили му толкова много беди, стрували му толкова много часове, толкова много пари, толкова много болка. Но въпреки всичко: са си негови. Неговите крака. Част от него. Как по своя воля да ги махне от себе си, да ги изреже? Знае, че през годините вече е изрязал много от кожата си, от плътта, от белезите. Но това някак си е различно. Пожертва ли краката си, ще признае пред доктор Трейлър, че той е победил, ще се предаде пред него, ще се остави във властта на онази нощ на полето с автомобила.

Различно е и защото знае, че изгуби ли краката си, вече няма да може да се преструва. Вече няма да може да се преструва, че някой ден отново ще бъде в състояние да върви, че някой ден ще се почувства по-добре. Вече няма да може да се преструва, че не е инвалид. Пак ще се включи факторът на урода. Той ще бъде човек, описван най-вече и преди всичко от онова, което му липсва.

А и е уморен. Не иска пак да му се налага да се учи да ходи. Не иска да се опитва да понапълнее, да натрупа килограми, за които знае, че ще изгуби отново, да натрупа килограми плюс килограмите, което се е мъчил да замени след първата костна инфекция, килограми, които отново е изгубил с втората. Не иска да се връща в болницата, не иска, когато се буди, да не може да се ориентира и да е объркан, не иска да бъде спохождан от кошмари, не иска да обяснява на колегите си, че пак, за кой ли път е болен, не иска дългите месеци на изнемощялост, на борба да запази равновесие. Не иска Уилем да го вижда без крака, не иска да го изправя пред поредното предизвикателство, не иска отново да му се налага да свиква с неговото уродство. Иска да е нормален, откакто се помни, не иска друго, освен да е нормален, а от година на година се отдалечава все повече от нормалността. Знае, че е погрешно да възприема ума и тялото си като две отделни неща, които се надпреварват помежду си, но е по-силно от него. Не иска тялото му да печели поредната битка, да взима решението вместо него, да го кара да се чувства толкова безпомощен. Не иска да е зависим от Уилем, да му се налага да го моли да го вдига от леглото, понеже ръцете му ще бъдат съвсем безполезни и отмалели, да му помага да ходи до тоалетната, да вижда заоблените чукани, на каквото е останало от краката му. Винаги е предполагал, че преди този момент все ще има някакво предупреждение, че преди положението да се влоши чак до такава степен, тялото все ще му даде някакъв знак. Знае — и още как! — че именно последната година и половина е била това предупреждение — дълго, бавно, неумолимо предупреждение, което няма как да не забележиш, — но в самонадеяната си глупава надежда той е предпочел да си затваря очите за него. Предпочел е да вярва, че щом досега винаги се е възстановявал, ще го направи и сега, още веднъж. Дал си е привилегията да смята, че шансовете му са неограничени.

След три нощи отново се буди с температура, отново го приемат в болница, отново го изписват. Температурата е от възпаление около катетъра, затова го махат. Вкарват нов във вътрешната вратна вена и от това се получава издутина, която дори яката на ризата не може да скрие.

Първата нощ у дома се носи из сънищата, когато по едно време отваря очи и вижда, че Уилем не е до него в леглото, ето защо се прехвърля с усилие на инвалидната количка и излиза с нея от стаята.

Вижда Уилем, преди да го види той — седи на масата в трапезарията с лампата отгоре, с гръб към библиотеката, и гледа стаята. Пред него има чаша вода, лактите му са върху масата, брадичката му е подпряна на дланта. Той се взира в Уилем и вижда колко е изтощен, колко е стар, колко побеляла е лъскавата му коса. Познава Уилем от толкова време, гледал е лицето му толкова много пъти, че вече не е в състояние да го види с нови очи, то му е по-познато от собственото му лице. Той познава всяко изражение върху него, докато гледа интервютата му по телевизията, винаги може да каже кога Уилем се усмихва, защото наистина е развеселен, и кога само от любезност. Знае кои от зъбите му са с коронки, знае кои Кит го е накарал да изправи, след като се е разбрало, че Уилем ще стане звезда, когато се е разбрало, че няма само да играе по театрални постановки и филми на независими киностудии, но и ще има друг вид кариера, друг вид живот. Сега обаче гледа Уилем, лицето му, което още е толкова красиво, но и толкова уморено, белязано от умора, каквато е смятал, че изпитва само той, и си дава сметка, че я чувства и Уилем, че животът му, а заедно с него и животът на Уилем са се превърнали в мъка, в дълъг изтощителен низ от болести, болнични прегледи и страх, и тогава разбира какво ще направи, какво е длъжен да направи.

— Уилем — подхваща и гледа как Уилем трепва, излиза от унеса и се извръща към него.

— Джуд — казва Уилем. — Какво има? Зле ли ти е? Защо си станал от леглото?

— Ще направя операцията — оповестява той и си мисли, че двамата са като актьори на сцена, които разговарят от голямо разстояние, затова се изтиква с количката по-наблизо. — Ще я направя — повтаря и Уилем кима, сетне двамата допират чела и се разплакват. — Съжалявам — казва на Уилем, а Уилем клати глава и челото му се търка в неговото.

— Аз съжалявам — отвръща Уилем. — Съжалявам, Джуд. Ужасно съжалявам.

— Знам — мълви той и това е самата истина.

На другия ден се обажда на Анди, който изпитва облекчение, но и мълчи сякаш от уважение към него. След това нещата се развиват бързо. Те избират дата: първата, която Анди предлага, съвпада с петдесетия рожден ден на Уилем и макар те с Уилем да са се разбрали да го празнуват, след като той се повъзстанови, не му се иска да го оперират точно на този ден. Затова се спират на края на август, седмицата преди Деня на труда, седмицата, когато навремето ходеха в Труро. На следващото заседание на управителния съвет той съобщава набързо за операцията, обяснява, че я прави по свое желание, че ще отсъства само една седмица, най-много десет дни, че не е нищо сериозно и всичко ще бъде наред. После съобщава и на отдела, заявява, че обикновено не би ги занимавал с това, но не иска клиентите да се притесняват, не иска да мислят, че е по-тежко, не иска по негов адрес да плъзнат слухове и мълви (макар и да знае, че е неизбежно). В кантората разказва много малко за себе си и когато го прави, забелязва, че хората застават нащрек и се навеждат напред, едва ли не вижда как наострят уши. Познава съпругите и съпрузите, приятелките и приятелите на всички, а те не са се запознавали с Уилем. Той не го е водил никога на тържествата и общите им почивки, на летните излети, които правят всяка година.

— Няма да ти бъде приятно — казва на Уилем, макар и да знае, че не е точно така: на Уилем му е приятно навсякъде. — Повярвай ми.

А Уилем все вдига рамене.

— Иска ми се да дойда — все повтаря, но той не го е водил никога.

Винаги си е казвал, че предпазва Уилем от събития, които със сигурност ще му се видят скучни, а не се е замислял, че Уилем може и да се обиди от отказа му да включи и него, че може наистина да иска да участва в живота му не само на Грийн стрийт, не само с общите им приятели. Сега го осъзнава и се изчервява.

— Някакви въпроси? — пита, без всъщност да ги очаква, но вижда, че един от новите съдружници, мъж на име Гейб Фрестън, който е въздух под налягане, но иначе е стряскащо оправен, вдига ръка. — Фрестън? — подканя.

— Искам само да кажа, че наистина съжалявам, Джуд — заявява Фрестън и всички наоколо се съгласяват през шепот с него.

На него му се иска да го обърне на шега, да каже — защото е истина: „За пръв път от миналата година, Фрестън, когато ти съобщих какъв ще бъде бонусът ти, те чувам да си искрен“, но си замълчава, само си поема дълбоко въздух.

— Благодаря ти, Гейб — изрича. — Благодаря на всички. А сега всички обратно на работа.

И те се пръсват.

Операцията е в понеделник и макар че в петък той се задържа до късно в кантората, в събота не отива на работа. Следобед си приготвя в сака нещата за болницата, вечерта двамата с Уилем отиват в японското ресторантче, където е била първата им Тайна вечеря. За последен път Патриция и Ясмин са идвали при него в четвъртък, рано в събота му се обажда Анди — да му каже, че е получил рентгеновите снимки и макар инфекцията да не е помръднала, тя не се е и разпространила.

— Явно след понеделник няма да бъде проблем — обяснява Анди и той преглъща, както е направил по-рано през седмицата, когато Анди му е заявил: — След понеделник краката няма да те болят.

Спомня си, че изкореняват не проблема, а източника на проблема. Това са две различни неща, но той си казва, че вероятно трябва да е признателен за това изкореняване, до каквото и да се свежда то.

Храни се за последно в седем вечерта в неделя, операцията е в осем на другата сутрин, затова през нощта не бива да яде повече, не бива да приема лекарства, не бива да пие нищо.

След час двамата с Уилем слизат с асансьора на приземния етаж — за последната разходка, която той ще направи със собствените си крака. Накарал е Уилем да му я обещае, но още преди да са тръгнали — ще се насочат на юг по „Грийн“ до следващата пресечка „Гранд“, после ще вървят още една пресечка до „Устър“, след това още четири до „Хюстън“, ще свият на изток по „Грийн“ и ще вървят на юг до апартамента, — той не е сигурен, че ще има сили да я направи. Небето над тях е с цвят на оток и най-неочаквано той си спомня как Калеб го е накарал да излезе гол на улицата.

Вдига левия си крак и тръгва. Крачат надолу по тихата улица и при „Гранд“, тъкмо преди да завият надясно, той хваща Уилем за ръката, нещо, което не прави никога на обществени места, сега обаче я стиска и след като отново завиват надясно, поемат по „Устър“.

Ужасно му се е искало да извърви маршрута, но колкото и да е странно, това, че няма сили — при „Спринг“, на цели две пресечки от „Хюстън“, Уилем го поглежда и без дори да пита, го повежда обратно към Грийн стрийт, — му вдъхва увереност: взел е правилното решение. Съпротивлявал се е на неизбежното, а сега е направил единствения възможен избор не само за свое добро, но и за доброто на Уилем. Разходката е била почти непоносима и когато се връща в апартамента, той с изненада усеща, че лицето му е мокро от сълзи.

На другата сутрин Харолд и Джулия ги чакат в болницата, изглеждат уплашени, с посърнали лица. Той долавя, че заради него се опитват да се държат, прегръща ги и ги целува и двамата, уверява ги, че всичко ще бъде наред, че е излишно да се притесняват. Отвеждат го да го подготвят. След травмата космите по краката му растат на кичурчета, около и между белезите, сега обаче ги бръснат над и под капачките на колената. Влиза Анди, който го хваща за лицето и го целува по челото. Не казва нищо, само взима маркер и рисува няколко черти като от морзовата азбука, на огънати надолу дъги няколко сантиметра под двете му колена, после обяснява, че ще се върне след малко, но че ще прати тук Уилем.

Уилем влиза, сяда в края на леглото и двамата се държат мълчаливо за ръце. Той тъкмо се кани да каже нещо, да изтърси някоя тъпа шега, когато Уилем се разплаква, не просто се разплаква, а се разридава, започва да хлипа така, както той не е виждал никого да хлипа през живота си.

— Уилем — мълви отчаян. — Уилем, недей да плачеш: всичко с мен ще бъде наред. Наистина. Недей да плачеш. Недей, Уилем. — Сяда в леглото и го прегръща. — О, Уилем — въздиша и също е напът да се разплаче. — Всичко с мен ще бъде наред, Уилем. Обещавам ти.

Ала не може да го успокои и Уилем плаче ли, плаче. Усеща, че Уилем се опитва да му каже нещо, и прокарва длан по гърба му, моли го да повтори.

— Не си отивай — чува го да проронва. — Не ме изоставяй.

— Обещавам, няма — отвръща той. — Обещавам. Уилем… операцията не е сложна. Знам, че трябва да издържа, та Анди да може да ми чете и занапред конско, нали така?

Точно тогава Анди се връща.

— Готови ли сте, момчета? — пита, после вижда и чува Уилем. — О, боже — мълви и идва при тях, прегръща ги. — Уилем — подхваща, — обещавам да се грижа за него така, сякаш е мой, знаеш го, нали? Знаеш, че няма да допусна да му се случи нищо.

— Знам — чуват те как най-сетне Уилем преглъща. — Знам, знам.

Накрая успяват да го успокоят, а той се извинява и си бърше очите.

— Извинявайте — казва, а той клати глава, придърпва го за ръката, така че лицето му да е до неговото, целува го за довиждане.

— Излишно е — казва му.

Пред операционната Анди свежда глава към него и го целува още веднъж, този път по бузата.

— После няма да мога да те пипам — обяснява. — Ще бъда стерилен. — Най-неочаквано и двамата се ухилват и Анди клати глава. — Не си ли вече малко стар за такива детински шеги? — пита.

— Ами ти? — пита на свой ред той. — Скоро ще навършиш шейсет.

— Никога.

После влизат в операционната и той се взира в яркобелия диск светлина отгоре.

— Здравей, Джуд — казва някой зад него и той вижда, че е анестезиологът, приятел на Анди на име Игнейшъс Мба, с когото се е запознал на един от купоните у Анди и Джейн.

— Здрасти, Игнейшъс — казва той.

— Брой ми отзад напред от десет до едно — подканя Игнейшъс и той започва, но след седем вече не може, последното, което усеща, е леко гъделичкане по пръстите на десния крак.

Три месеца по-късно. Пак е Денят на благодарността и те го празнуват на Грийн стрийт. Уилем и Ричард са сготвили и подредили, докато той е спал. Възстановявал се е по-трудно и бавно, отколкото е очаквал, и на два пъти е получавал инфекции. По едно време го хранеха със системи. Но Анди се оказа прав: бяха спасили и двете му колена. В болницата се будеше и казваше на Харолд и Джулия, казваше на Уилем, че се чувства така, сякаш на краката му е седнал слон, който се люлее назад-напред на задните си части, докато костите му станат на прах, на нещо, по-ситно и от пепел. Но те нито веднъж не му казаха, че само си въобразява, казваха му само, че медицинската сестра току-що е добавила в системата и болкоуспокояващо и че скоро ще му поолекне. Сега получава все по-рядко тези фантомни болки, но те не са изчезнали напълно. И още е много уморен, много омаломощен, затова Ричард е сложил за него на челното място на масата тапициран с морав плюш стол на колелца с облегалка и за главата — понякога Индия го използва за моделите, които й позират, — така че, ако се усети изнемощял, той да си отпусне и главата.

На вечерята присъстват Ричард и Индия, Харолд и Джулия, Малкълм и Софи, Джей Би и майка му, Анди и Джейн, които са пратили децата на гости на брата на Анди в Сан Франциско. Той започва да вдига наздравица, да благодари на всички за всичко, което са му дали и са направили за него, но преди да стигне до човека, на когото му се иска да изкаже най-голяма признателност — Уилем, който седи отдясно, — усеща, че не може да продължи, затова вдига очи от листа хартия към приятелите си и вижда, че всички те са се просълзили, и спира.

Приятно му е на вечерята, той се забавлява, докато му слагат още и още от различните гозби, макар и почти да не е хапнал, но му се спи, затова накрая се сгушва на стола, затваря очи и продължава да слуша усмихнат познатия разговор, познатите гласове, огласили всичко наоколо.

По едно време Уилем забелязва, че се унася, и той го чува как става от стола.

— Е, време е звездата да напусне сцената — оповестява Уилем, после издърпва стола от масата и започва да го тика към спалнята, а той впряга последните си сили, за да отговори на всеобщия смях, на напевните гласове, с които му пожелават „лека нощ“, да надзърне иззад облегалката на стола и да се усмихне, да им махне мелодраматично във въздуха.

— Останете — извиква, докато го отвеждат от тях. — Много ви моля, останете. Останете и осигурете на Уилем приличен разговор. — Те го уверяват, че ще го направят, така де, още няма и седем, разполагат с много време. — Обичам ви — извиква им той и те му отвръщат в хор, макар че той пак различава в него отделните гласове.

На вратата на спалнята Уилем го вдига — той е отслабнал много и без протезите не прилича чак толкова на щъркел, може да го вдигне дори Джулия — и го отнася на леглото, помага му да се съблече, помага му да свали временните протези, завива го. Сипва му чаша вода, дава му хапчетата: антибиотик и шепа витамини. Той ги глътва едно по едно пред погледа на Уилем, който после сяда до него на леглото, без да го докосва, само за да е до него.

— Обещай, че ще се върнеш там и ще останеш до късно — казва той на Уилем и Уилем свива рамене.

— Дали да не постоя тук с теб? — пита. — Както личи, се забавляват и без мен.

И както може да се очаква, точно тогава откъм трапезарията се разнася гръмък смях и те двамата се споглеждат усмихнати.

— Не — отсича той, — обещай ми. — Накрая Уилем го прави. — Благодаря ти, Уилем — казва ни в клин, ни в ръкав, а очите му вече се затварят. — Денят беше хубав.

— Нали? — чува да го пита Уилем, който допълва още нещо, но той не разбира какво, защото вече се е унесъл.

Онази нощ се буди от сънищата. Те, тези сънища, са един от страничните ефекти на антибиотика, който му дават, и този път са по-страшни от всякога. Нощ след нощ той сънува. Сънува, че е в мотелска стая, че е в къщата на доктор Трейлър. Сънува, че още е на петнайсет, че предишните трийсет и три години дори не ги е имало. Сънува един или друг клиент, една или друга случка, неща, за които и не подозира, че помни. Сънува, че самият той се е превърнал в брат Лука. Сънува отново и отново, че Харолд е доктор Трейлър, и щом се събуди, се срамува, задето е приписал дори подсъзнателно такова поведение на Харолд, макар и в същото време да се страхува, че в крайна сметка сънят може и да се сбъдне, затова си напомня как Уилем му е казал, че Харолд няма да го направи за нищо на света.

Понякога сънищата са толкова ярки, че му трябват минути, цял час, за да се върне към живота, да убеди сам себе си, че всъщност истинският му живот, истинският живот е животът наяве. Случва се да се събуди толкова далеч от себе си, че дори не помни кой е.

— Къде съм? — пита отчаян, а после: — Кой съм? Кой съм?

Тогава чува съвсем близо в ухото си, сякаш някой говори в ума му, гласа на Уилем, който шепне като заклинание:

— Ти си Джуд Сейнт Франсис. Най-старият, най-скъпият ми приятел. Ти си синът на Харолд Стайн и Джулия Олтман. Ти си приятел на Малкълм Ървин, на Жан-Батист Марион, на Ричард Голдфарб, на Анди Контрактър, на Лушън Войт, на Ситизън ван Стратън, на Роудс Ароусмит, на Елайджа Козма, на Фейдра де лос Сантос, на Хенри Йънговците. Ти си нюйоркчанин. Живееш в Сохо. Работиш на доброволни начала в организация за изкуства и в благотворителна кухня. Умееш да плуваш. Да правиш тестени неща. Да готвиш. Обичаш да четеш. Имаш красив глас, макар че вече не пееш. Свириш отлично на пиано. Колекционер на произведения на изкуството си. Когато ме няма тук, ми пишеш красиви писма. Търпелив си. Щедър. Умееш както никой да изслушваш. Във всяко отношение си най-умният човек, когото познавам. Във всяко отношение си най-сърцатият човек, когото познавам. Юрист си. Оглавяваш отдел в „Роузън Причард и Клайн“. Обичаш си професията, трудиш се неуморно. Математик си. Логик. Отново и отново се мъчиш да ме обучаваш. С теб са се отнасяли ужасно. Успя да се пребориш. Никога не си предавал себе си.

Уилем говори и говори, повтаря всичко това като заклинание, за да го върне при самия него, и през деня — понякога след няколко дни — той си спомня откъслеци от каквото му е казал Уилем и ги притиска до себе си и заради онова, което му е повтарял, и заради онова, което е премълчал.

Нощем обаче е ужасен, объркан е и не може да си спомни всичко това. Паниката си е съвсем истинска, всепоглъщаща.

— А ти кой си? — пита и гледа човека — той го държи, описва му някакъв непознат, който притежава толкова много, който заслужава да му завиждаш и да го обичаш. — Ти кой си?

Мъжът има отговор и на този въпрос.

— Аз съм Уилем Рагнаршон — казва му. — И няма да те оставя никога.

— Тръгвам — казва той на Джуд, но после не се и помръдва. Над тях жужи водно конче, лъскаво като скарабей. — Тръгвам — повтаря той, но пак не помръдва и чак когато го заявява за трети път, намира сили да стане от шезлонга и замаян от горещината, да нахлузи мокасините.

— Лимони — казва Джуд и след като си затулва очите от слънцето, го поглежда.

— Добре — отвръща той, после се навежда, маха тъмните очила на Джуд и след като го целува по клепачите, пак му слага очилата.

Джей Би винаги е твърдял, че лятото е сезонът на Джуд: кожата му се покрива със загар, косата му изсветлява почти до същия оттенък, от което очите му стават неестествено зелени, и Уилем едва се сдържа да не го докосва отново и отново.

— Връщам се след малко.

Тръгва бавно, с прозевки, нагоре по хълма към къщата, слага в мивката чашата с почти разтопения лед и чая и се насочва към автомобила по камъчетата, с които е посипана алеята и които поскърцват под краката му. Това е един от онези летни дни, когато е толкова горещо и задушно, толкова тихо, слънцето горе е толкова бяло, че вместо да виждаш нещата наоколо, по-скоро ги чуваш, усещаш мириса и вкуса им: жуженето на пчелите и щурците, което наподобява звука на косачка, острото ухание на слънчогледите, странния вкус като от минерал, който от жегата ти остава по езика, сякаш си смукал камъче. Жегата е изнервяща, но без да потиска, от нея и двамата са сънени и беззащитни и вцепенението им изглежда не само приемливо, но и необходимо. Когато е толкова горещо, те се излежават с часове край басейна и не посягат към храна, само се наливат с течности — цели кани изстуден ментов чай за закуска, литри лимонада за обяд, бутилки алиготе за вечеря — и оставят всички прозорци, всички врати в къщата отворени, пускат и вентилаторите по таваните, така че вечерно време, когато накрая затварят всичко, сякаш я запечатват, са хванали като в капан вътре уханието на ливади и на дървета.

Събота е, утре е Денят на труда, обикновено по това време те са в Труро, тази година обаче са взели за Харолд и Джулия къща в Екс ан Прованс за цялото лято и двамата са останали да прекарат празника в Гарисън. Утре Харолд и Джулия ще пристигнат — може би с Лорънс и Джилиан, може и без тях, — а днес Уилем отива да вземе от железопътната гара Малкълм и Софи, както и Джей Би и Фредрик, приятеля му, с когото ту се разделят, ту пак се събират. Почти не са се виждали от месеци: последната половин година Джей Би е бил на специализация в Италия, Малкълм и Софи са погълнати от строежа на новия Музей на керамиката в Шанхай и за последно са се срещали с тях през април, в Париж — по онова време той беше на снимки там, Джуд дойде от Лондон, където беше по работа, а Джей Би — от Рим, на връщане в Ню Йорк се бяха отбили и Малкълм и Софи.

Почти всяко лято той си мисли: това е най-хубавото лято. Знае обаче, че това наистина е най-хубавото. И не само лятото, но и пролетта, зимата, есента. С възрастта възприема все повече живота като низ от картини, обърнати назад във времето, оценява всеки отминал сезон като реколтата на вино, разделя току-що изживените години на исторически епохи: Годините на въжделения. Годините на съмнения. Славните години. Годините на заблуди. Годините на надежди.

Когато го каза на Джуд, той се усмихна.

— И в коя епоха живеем сега? — попита, а Уилем му отвърна с усмивка.

— Не знам — призна си. — Още не съм й измислил име.

Но и двамата бяха на мнение, че вече са излезли от Ужасните години. Преди две години той бе прекарал същите тези празници — празниците около Деня на труда — в болница в Горен Ист Сайд и там бе гледал през прозореца с омраза, от която чак му се догади, санитарите, медицинските сестри и лекарите, скупчили се в наситено зелените си дрехи пред сградата, за да хапнат, да изпушат по цигара, за да поговорят по телефоните така, сякаш всичко е наред, сякаш над тях няма хора на различни стадии на агонията, на прага на смъртта — сред тях и той, вкаран в изкуствена кома, с кожа, изтръпнала от високата температура, отворил очи преди четири дни, в деня след операцията.

— Ще се оправи, Уилем — не спираше да му дърдори Харолд, Харолд, който обикновено се притесняваше повече и от Уилем. — Ще се оправи. Каза го Анди.

Харолд не млъкваше, повтаряше като папагал каквото Уилем вече беше чул от Анди и накрая той му се тросна:

— Господи, Харолд, няма ли да млъкнеш най-после! Прилича ли ти той на човек, който ще се оправи? Прилича ли ти на човек, който ще бъде добре?

Тогава видя как лицето на Харолд, лице на обнадежден старец, се променя, как върху него се изписват молба и трескаво отчаяние и го жегнаха угризения на съвестта, затова той отиде и го прегърна.

— Извинявай — рече на Харолд, на Харолд, който вече бе изгубил един син и се опитваше да се успокои, че няма да изгуби и втори. — Извинявай, Харолд, извинявай. Прости ми. Държа се като кръгъл глупак.

— Не си кръгъл глупак, Уилем — рече Харолд. — Но не можеш да ми казваш, че той няма да се оправи. Не можеш да ми казваш това.

— Знам — отвърна той. — Ще се оправи, разбира се — допълни така, че прозвуча като Харолд, като Харолд, който повтаря като ехо думите на Харолд. — Ще бъде добре, разбира се.

Но дълбоко в себе си усети как страхът го дращи с остри нокти: разбира се, че не можеше да има никакво „разбира се“. Никога не бе имало. Разбира се се беше изпарило преди година и половина. Разбира се бе напуснало завинаги живота им.

Той открай време беше оптимист, но в тези месеци оптимизмът го напусна. Той отмени всичките си участия до края на годината, но после, когато есента се проточи мъчително дълго, съжали, че го е направил — имаше нужда от нещо, което да отклонява вниманието му. В края на септември изписаха Джуд от болницата, но той пак беше много слаб, много крехък, Уилем чак се страхуваше да го докосне, страхуваше се дори да го погледне, страхуваше се да види как скулите му са изпъкнали толкова, че постоянно хвърлят сянка около устата му, страхуваше се, че може да види как от пулса на Джуд вдлъбнатината на врата му се надига, сякаш вътре имаше жива твар, която се мъчи да изскочи навън. Усещаше, че Джуд се опитва да го успокои, опитва се да пуска шеги, и това го плашеше още повече. В редките случаи, когато напускаше апартамента — „Трябва да излезеш, Уилем — беше отсякъл Ричард, — иначе ще полудееш“, — се изкушаваше да изключи телефона, защото, иззвънеше ли, видеше ли той, че го търси Ричард (или Малкълм, или Харолд, или Индия, или Софи, или Лушън, или който бе останал за час-два да дежури при Джуд, та той да се поразходи разсеяно по улиците, да поспортува долу в залата или няколко пъти да полежи неподвижно, докато му правят масаж, или да обядва с Роман или Мигел), си казваше: „Край. Умира. Умрял е“, после изчакваше една, втора секунда и вдигаше колкото да чуе, че го търсят, за да му докладват: че Джуд си е изял храната. Че не я е изял. Че спи. Че явно му се гади. Накрая се видя принуден да им каже: не ми се обаждайте, освен ако не е сериозно. И да имате въпроси, и да бързате, ми пускайте есемеси. Обадите ли ми се по телефона, ще си помисля най-лошото. За пръв път в живота си разбра какво имат предвид хората, когато казват, че сърцето им се е качило на гърлото, макар че всъщност чувстваше как от притеснение не сърцето му, а всичките му органи напират да излязат навън през устата.

Хората говорят за възстановяването след болест като за нещо, което може да се предскаже и предначертае, като за решителна черта по диагонал, която сочи от долния ляв към горния десен ъгъл на диаграмата. Но при Хеминг това възстановяване — което изобщо не бе приключило като възстановяване — не беше така, при Джуд също: имаше цяла планинска верига от върхове и падини и в средата на октомври, след като Джуд се върна на работа (все така плашещо слаб, все така плашещо изнемощял), той се събуди една нощ с температура, толкова висока, че чак получи гърчове, и Уилем беше сигурен, че именно това е мигът, именно това е краят. Тогава бе осъзнал, че въпреки страховете си изобщо не е бил подготвен, че не се е и замислял какво ще означава това, и макар по природа да не бе човек, който се пазари, сега го направи, впусна се в обещания към някого или нещо, в което не бе и подозирал, че вярва. Обеща да е по-търпелив, по-признателен, да не ругае толкова, да не е толкова суетен, да прави по-малко секс, да не задоволява всичките си прищевки, да не се оплаква толкова, да не е толкова погълнат от себе си, да не е такъв егоист, да се страхува по-малко. След като Джуд прескочи трапа, облекчението на Уилем бе толкова пълно, че приличаше на наказание, и той се срина, та се наложи Анди да му предписва успокоителни и да го изпрати за края на седмицата заедно с Джей Би в Гарисън, като остави Джуд на своите грижи и на грижите на Ричард. Винаги беше смятал, че за разлика от Джуд умее да приема помощ, ако му я предложат, а в най-решителния момент бе забравил това свое умение и беше доволен и признателен, задето приятелите му са си направили труда да му го припомнят.

В Деня на благодарността не че нещата се бяха оправили, но поне бяха престанали да се влошават, което те възприемаха като едно и също. Но чак след време щяха да го разглеждат като своеобразна отправна точка, като период, когато е имало първо дни, после седмици и накрая цял месец, в който нищо не се е влошило, в който си върнаха умението всеки ден да се будят не със страх, а с целеустременост, в който вече можеха, пък било то и предпазливо, да обсъждат бъдещето, да се притесняват дали ще доживеят без произшествия не вечерта, а дни, които още не си представяха. Чак тогава вече можеха да обсъждат какво трябва да се направи, чак тогава Анди започна да съставя на сериозно графици — графици с цели, които обхващаха един, два месеца, половин година, — с които да следят колко килограма Анди иска Джуд да наддаде и кога да му сложат постоянните протези, кога Джуд да направи първите си стъпки и кога да започне да ходи отново. Те се вляха отново в потока на живота, отново се научиха да се подчиняват на календара. Пред февруари Уилем отново четеше сценарии. През април, на четирийсет и деветия си рожден ден Джуд ходеше отново — бавно, не особено напето, но ходеше — и отново изглеждаше като нормален човек. На рождения ден на Уилем през август, почти година след операцията, вече се придвижваше, както бе предсказал и Анди, по-добре — по-плавно, по-самоуверено, — отколкото със собствените си крака, и отново изглеждаше по-добре от нормален човек: отново изглеждаше, както си беше изглеждал винаги.

— Още не сме отбелязали шумно петдесетгодишнината ти — напомни му Джуд, докато празнуваха петдесет и първия му рожден ден с вечеря, която Джуд бе приготвил сам: часове наред бе стоял край печката сам, без видими признаци на умора — и Уилем се усмихна.

— Друго не ми трябва — отвърна и това си беше самата истина.

Струваше му се нелепо да сравнява изживяванията си през тези жестоки смазващи две години с онова, през което бе минал Джуд, но наистина се чувстваше преобразен от тях. От отчаянието му сякаш бе покълнало усещането за непобедимост, той имаше чувството, че се е отърсил от всичко чуждо и мекушаво и че от него е останала само оголената стоманена сърцевина, нерушима и въпреки това гъвкава, способна да устои на всичко.

Посрещаха рождения му ден само двамата в Гарисън и вечерта, след като се нахраниха, слязоха при езерото, където той се съблече и скочи от кея във водата с мирис и вид на огромно езеро чай.

— Идвай и ти — повика той и Джуд и после, след като Джуд се поколеба: — Хайде, това е заповед, все пак днес ми е рожденият ден.

Джуд също се съблече бавно, махна протезите и накрая се оттласна с ръце от ръба на кея, а Уилем го хвана. Откакто физически бе заякнал, Джуд бе започнал и да се срамува повече от тялото си и Уилем го усети по това колко затворен е понякога, колко внимателно се прикрива, докато си слага или си сваля протезите, колко упорито се опитва да приеме сегашния си вид. Докато беше по-изнемощял, разрешаваше на Уилем да му помага да се съблича, ала сега, когато бе по-силен, Уилем го виждаше да го прави само случайно. Уилем реши обаче да възприема тази срамежливост като доказателство, че Джуд е здрав, защото, ако не друго, от нея личеше, че Джуд е физически силен, че може сам да стои под душа и да излиза от него, да си ляга и да става от леглото — все неща, които му се наложи да усвоява отново, неща, за които преди нямаше сили.

Сега те се понесоха из езерото: плуваха или се държаха мълком един за друг, и след като Уилем излезе на брега, Джуд го последва, като се издърпа с ръце на кея, после поседяха малко в мекия летен въздух, и двамата голи, и двамата загледани в чуканите в края на ампутираните крака на Джуд. За пръв път от месеци той виждаше Джуд гол и не знаеше какво да каже, затова накрая просто го прегърна, придърпа го до себе си и си помисли, че в крайна сметка е трябвало да каже точно това.

От време на време отново го обземаше страх. През септември, няколко седмици преди да замине за първото си участие в снимки от година — година и нещо, Джуд отново се събуди с температура и този път не помоли Уилем да не се обажда на Анди, а Уилем не му поиска разрешение да го направи. Двамата отидоха право в кабинета му и той го прати на рентген, да му вземат кръв и така нататък, а после зачакаха, всеки легнал на леглото в различен кабинет, докато накрая рентгенологът се обади да каже, че няма признаци за инфекция на костта, а от лабораторията съобщиха, че всичко с изследванията е наред.

— Ринофарингит — оповести с усмивка Анди. — Най-обикновена настинка.

Той погали Джуд отзад по тила, на всички им беше паднал камък от сърцето. Колко бързо, колко притеснително бързо се бе пробудил отново инстинктът им да се плашат — самият страх наподобяваше вирус, който бе проникнал дълбоко в тях и от който нямаше да се отърват никога. Радостта, ликуването, виж, тях трябваше да ги усвояват наново, да ги спечелват. А страха не им се налагаше да усвояват, той щеше да живее и в тримата като болест, от която са се заразили заедно, като тънка нишка, вплела се в самото им ДНК.

И така, той замина на снимки в Испания, в Галиция. Откакто познаваше Джуд, още от самото начало, си мечтаеше някой ден да измине маршрута Камино де Сантяго, да извърви пътя на средновековните поклонници, който завършваше в Галиция.

— Тръгваме от Аспе в Пиренеите — заяви Джуд (това бе още по времето, когато никой от двамата не беше и стъпвал във Франция) — и продължаваме на запад. Върви се със седмици! Ще нощуваме по хотелчетата на поклонниците, за които съм чел, и ще караме на черен хляб, на кимион, кисело мляко и краставици.

— Не знам — отвърна той, макар че по онова време се замисляше не толкова за ограниченията, пред които е изправен Джуд — тогава бе съвсем млад, и двамата бяха съвсем млади, за да повярват, че за Джуд може да има ограничения, — а по-скоро за себе си. — Както личи, си е изтощително, Джуд.

— В такъв случай ще те нося — побърза да каже Джуд и Уилем се усмихна. — Или ще наемем магаре и ще те носи то. Но целият смисъл, Уилем, е да изминеш пътя пеш, не с магаре.

С годините се разбра, че на Джуд това пътешествие ще си остане само мечта, затова пък фантазиите им станаха още по-развихрени.

— Слушай сега какъв е сценарият — подхващаше Джуд. — Четирима непознати: китайка, монахиня даоистка, примирила се със сексуалната си ориентация, наскоро пуснат от затвора британец, който пише стихове, бивш търговец на оръжие от Казахстан, който не може да прежали починалата си жена, и красив и чувствителен, но объркан американец, зарязал колежа — това, Уилем, си ти, — се срещат на Камино и се сприятеляват за цял живот. Ще снимаш в реално време, така че снимките да продължат, докато продължи и преходът по Камино. И ще се наложи да вървиш през цялото време.

На това място вече той винаги се смееше.

— Какво става накрая? — питаше.

— Накрая монахинята даоистка се влюбва в бивша офицерка от израелската армия, с която се запознава по време на прехода, двете се връщат в Тел Авив и отварят лесбийско заведение с името „Радклиф“. Затворникът и пласьорът на оръжие също се събират. А твоят герой се запознава — пак на Камино — с млада шведка, която, както се оказва, макар и девствена, всъщност е много развратна, и двамата си правите скъпо хотелче в Пиренеите, където всяка година групата се среща в първоначалния си състав.

— Как ще се казва филмът? — питаше той ухилен.

Джуд се замисли.

— „Сантяго блус“ — каза и Уилем отново се засмя.

Оттогава често споменаваха мимоходом „Сантяго блус“ с актьорски състав, който се променяше, за да може той да се впише и по-възрастен в него, без обаче да се променят основната идея и мястото.

— Как е сценарият? — питаше Джуд, когато му предложеха нова роля, и той въздишаше.

— Ядва се — отвръщаше. — Не е „Сантяго блус“, но става.

А после, малко след онзи толкова важен Ден на благодарността, Кит, на когото Уилем бе споменал веднъж, че те с Джуд проявяват интерес към Камино, му изпрати сценарий с бележка, на която не пишеше друго, освен: „Сантяго блус“! И макар това да не беше точно „Сантяго блус“ — и слава богу, съгласиха се помежду си двамата с Джуд, беше много по-добър, — действието пак се развиваше по време на преход на Камино, филмът отчасти щеше да бъде заснет в реално време, първоначално в Пиренеите, в Сен Жан Пие дьо Пор, и накрая в Сантяго де Компостела. „Звездите над свети Яков“ проследяваше съдбата на двама мъже, и двамата се казваха Павел, и двамата щяха да бъдат изпълнявани от един актьор: първият беше френски монах, който е живял през XVI век и в навечерието на Протестантската реформация е тръгнал от Витенберг, за да извърви пътя на поклонниците, а вторият бе техен съвременник, пастор от американско градче, усъмнил се в собствената си вяра. Ако не броим няколкото второстепенни герои, които ту се появяваха в живота на двамата мъже, ту пак изчезваха, той всъщност щеше да изпълнява единствената роля.

Даде на Джуд да прочете сценария и после Джуд въздъхна.

— Блестящ — отбеляза тъжно. — Много ми се иска този път да дойда с теб, Уилем.

— И на мен — промълви той тихо.

Искаше му се мечтите на Джуд да са по-осъществими, той да може да ги изпълни, да му помогне да ги изпълни. Но всички мечти на Джуд бяха свързани с движението: Джуд мечтаеше да извърви пеш невъзможни разстояния или да прекоси невъзможни местности. А те знаеха, че макар и сега да може да върви, макар и да не се е затруднявал толкова малко от години, Джуд никога няма да живее без болка. Невъзможното щеше да си остане невъзможно.

Той отиде на вечеря с режисьора, испанец на име Емануел, млад, но вече много известен, който въпреки сложния сценарий преливаше от въодушевление и все повтаряше колко изумен е, че той, Уилем, ще участва в негов филм и че отдавна е мечтаел да работи с него. На свой ред той му разказа за „Сантяго блус“ (Емануел се засмя, щом Уилем му изложи сюжета. „Не е зле!“, възкликна и Уилем също се засмя. „А, не, нарочно сме измислили слаб филм!“ — поправи той Емануел). Сподели, че Джуд открай време иска да измине пътя, колко е смирен и че той се чувства длъжен да го направи вместо него.

— Виж ти! — рече на шега Емануел. — Това май е мъжът, заради когото си съсипахте кариерата, нали?

Уилем също се усмихна.

— Да — потвърди. — Същият.

Дните в „Звездите над свети Яков“ бяха много тежки и както бе обещал и Джуд, се налагаше той да изминава големи разстояния (имаше и керван, но не от магарета, а от каравани, които се движеха бавно). На места нямаше обхват на мобилните телефони, затова той пишеше на Джуд писма, което бездруго му се струваше по-уместно, по-прилягащо на един поклонник, а сутрин му пращаше снимки на закуската (черен хляб с кимион, кисело мляко, краставици) и на пътя, който му предстои да извърви през деня. Маршрутът често минаваше през оживени градове, затова се случваше да ги заобикалят. Всеки ден той избираше отстрани на пътя по няколко бели камъчета и ги слагаше в бурканче, за да ги занесе вкъщи, вечерно време седеше в хотелската стая с крака, омотани в горещи хавлиени кърпи.

Снимките приключиха половин месец преди Коледа и той отскочи до Лондон за няколко работни срещи, а после се върна в Мадрид, където го чакаше Джуд — двамата взеха кола под наем и поеха на юг през Андалусия. В един град, кацнал високо на скалите над морето, спряха, за да се видят с Хенри Йънг Азиатеца — загледаха как изкачва с усилие хълма и щом ги забеляза, им маха с две ръце, после взе на бегом последните сто метра.

— Слава богу, дадохте ми повод да се измъкна от оная къща — заяви Хенри.

От месец живееше в творчески дом за художници в подножието на хълма, в долина, осеяна с портокалови дръвчета, но съвсем не в свой стил не понасяше другите шестима, настанени в него, затова, докато ядяха от чиниите с портокали, които, нарязани на кръгчета и поръсени с канела, карамфил и бадеми, плуваха в собствения си сок, те се смееха на историите, които Хенри им разказваше за другите художници. По-късно, след като се сбогуваха с него и му казаха, че другия месец ще се видят в Ню Йорк, тръгнаха бавно из средновековния град, където всички сгради наподобяваха изрязани от проблясваща бяла сол кубове, по улиците бяха налягали шарени котки, които размахваха опашки, и бавно минаваха хора с ръчни колички.

На другата вечер край Гранада Джуд му каза, че има изненада за него, и двамата се качиха на автомобила, който ги чакаше пред ресторанта — Джуд носеше плик от амбалажна хартия, който през цялата вечеря бе държал до себе си.

— Къде отиваме? — попита той. — Какво има в плика?

— Ще видиш — отвърна Джуд.

Носеха се ту нагоре, ту надолу и накрая колата спря пред сводестия вход на Алхамбра, където Джуд подаде на мъжа от охраната писмо, човекът го прочете и кимна, след което автомобилът се плъзна през вратата и пак спря, а двамата слязоха в притихналия двор.

— Твои са — промълви срамежливо Джуд и кимна към сградите и градините долу. — През следващите три часа де. — После, когато Уилем не успя да отговори, продължи тихо: — Помниш ли?

Той кимна едва забележимо.

— Разбира се — потвърди също тихо.

Открай време смятаха пътуването им по Камино да приключи така: да отидат с влака на юг, за да посетят Алхамбра. Макар и да знаеше, че никога няма да извървят целия Камино, през годините той така и не отиде в Алхамбра, така и не си взе един ден почивка от снимките, за да дойде сам — все чакаше Джуд да го направи с него.

— Един от клиентите ми — обясни Джуд още преди той да е попитал. — Защитаваш някого в съда, а после се оказва, че той е кръщелник на министъра на културата на Испания, който пък ти разрешава да направиш щедро дарение за поддръжката на комплекса срещу привилегията да го посетиш сам. — Той озари с усмивка Уилем. — Казах ти, че ще ти направя подарък за петдесетгодишнината, пък било то и с година и половина закъснение. — Той хвана Уилем за ръката. — Не плачи, Уилем.

— Няма — обеща той. — Освен да плача, умея и други неща в живота, така да знаеш.

Но вече не беше съвсем сигурен, че е вярно. Отвори плика, който Джуд му даде, вътре имаше пакет, той развърза панделката, разкъса хартията и намери книга ръчна изработка, разделена на глави: „Алкасаба“, „Дворецът на лъвовете“, „Градините“, „Хенералифе“, всяка със страници, написани на ръка от Малкълм — от деветгодишен той посещаваше всяка година Алхамбра и й беше посветил дипломната си работа. Между главите имаше рисунки с детайли от комплекса: покрит със ситни бели цветчета жасминов храст, каменна фасада, облицована с кобалтови керамични плочки — и всяка му бе посветена и бе подписана от някой негов познат: Ричард, Джей Би, Индия, Хенри Йънг Азиатеца, Али. Сега вече той наистина се разплака, хем се усмихваше, хем плачеше, докато накрая Джуд му каза, че не е зле да тръгват, не могат да прекарат в плач цялото време на входа, а той го притисна до себе си и го целуна — нехаеше за облечения в черно притихнал мъж от охраната отзад.

— Благодаря ти — рече. — Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.

Тръгнаха из потъналия в тишина парк, Джуд светеше с фенерчето пред тях. Влизаха в дворци с мрамор, на вид толкова стар, сякаш постройката бе изсечена в размекнато бяло масло, в зали със сводести тавани, толкова високи, че из пространството безшумно се стрелкаха птици, и с прозорци, толкова симетрични, разположени толкова съвършено, че помещението бе озарено от лунна светлина. Докато вървяха, от време на време спираха, за да прочетат написаното от Малкълм, да разгледат детайли, които, ако някой не им бе обърнал внимание на тях, щяха да подминат, да си дадат сметка, че стоят в помещение, където преди хилядолетие, че и повече някой султан е диктувал писмата си. Взираха се в илюстрациите, за да намерят съответствията между изображението и онова, което виждаха пред себе си. Към всяка от рисунките на приятелите им имаше бележка с обяснение кога за пръв път са видели Алхамбра и защо са предпочели да нарисуват точно това. Отново ги обзе чувството, което често бяха изпитвали като млади, че за разлика от тях всичките им познати са видели много от света, и макар това вече да не беше вярно, пак се възхищаваха от живота на приятелите си, от богатия им опит, от това колко много са направили и как знаят да го ценят, колко талант са вложили да го опишат. В градините на Хенералифе се озоваха в нещо като лабиринт от подкастрени кипариси и там той започна да целува Джуд разпалено, както не си беше позволявал от много време, макар и да чуваха стъпките на един от пазачите, които кънтяха по плочника.

След като се върнаха в хотелската стая, продължиха и той се чу да си мисли, че във филма на това място би трябвало да правят секс — още малко, и да го каже на глас, когато дойде на себе си, спря се и се отдръпна от Джуд. Но пак се получи така, сякаш го беше изрекъл, защото известно време само се гледаха мълчаливо, после Джуд пророни тихо:

— Можем да го направим, Уилем, ако искаш.

— А ти искаш ли? — попита той накрая.

— Разбира се — потвърди Джуд, ала Уилем забеляза как той свежда поглед, долови и че се е подвоумил, преди да го изрече, и разбра, че лъже.

За миг си помисли, че ще се престори, ще си позволи да си внуши как Джуд му е казал истината. Но не можеше да се преструва. Затова:

— Не — заяви и се претърколи от него. — Стига толкова емоции за една вечер.

Чу, че Джуд въздиша, и докато се унасяше, да нашепва:

— Извинявай, Уилем.

Опита да му каже, че го разбира, но вече бе почти заспал и не успя да изрече думите.

Това обаче бе единствената тъга на онова време, но двамата тъгуваха по различни причини: както той знаеше, Джуд е тъжен, защото има чувството, че се е провалил, защото е сигурен, че не изпълнява задълженията си — нещо, от което Уилем така и не успя да го разубеди. А Уилем тъгуваше за самия Джуд. Понякога си позволяваше да се губи в догадки какъв е щял да бъде животът на Джуд, ако са го оставили сам да открие секса, вместо да му го натрапват със сила — но такава насока на мислите не му помагаше особено и го разстройваше много. Затова той се стремеше да се отърсва от такива въпроси. Те обаче винаги присъстваха, приятелството, животът им бе просмукан с тях, както по някои камъни плъзват тюркоазени жилчици.

Междувременно обаче ги имаше обичайните неща, рутината, а те бяха за предпочитане пред секса и тръпката. Имаше я мисълта, че онази вечер Джуд е вървял цели три часа сам — бавно, но сигурно. В Ню Йорк го имаше живота им, те се връщаха към нещата, които бяха свикнали да правят, понеже Джуд вече имаше достатъчно сили, можеше да присъства, без да се унася, на цяла театрална или оперна постановка, на вечеря, понеже можеше да изкачи стълбите пред входната врата на Малкълм в Кобъл Хил, да се спусне по стръмния тротоар, за да стигне до жилището на Джей Би във Винигър Хил. Имаше ги утешението Уилем да чува в пет и половина сутринта алармата на Джуд, да чува как той се готви да отиде да поплува, облекчението да надзърне в кутията върху кухненския плот и да види, че тя е пълна с лекарствени консумативи: с резервни пакети тръбички за система, със стерилни парчета марля, с остатъци от протеинови енергийни напитки, за които съвсем наскоро Анди каза, че Джуд може да спре да приема: Джуд щеше да ги върне на Анди, а той щеше да ги дари на болницата. Случваше се Уилем да си спомни как точно преди две години се е прибирал от театъра и е заварвал Джуд да спи в леглото, толкова изнемощял, че понякога тръбичката на системата под тениската му е приличала на артерия, а самият той сякаш не се е състоял от друго, освен от нерви, кръвоносни съдове и кост. Случваше се да си спомни за тези мигове и тогава като че ли губеше ориентация: онези хора наистина ли бяха те? Къде бяха отишли онези хора? Дали щяха да се появят отново? Или сега те бяха съвсем различни? И тогава си представяше, че тези хора всъщност не са си отишли, а още са вътре в тях, че само чакат да изскочат отново на повърхността, да превземат отново телата и умовете им — сега се бяха спотаили, но ще си останат с тях до края на дните им.

Болестта ги бе навестила относително скоро и те още не забравяха да са признателни за всеки ден, отминал без произшествия, колкото и да бяха подготвени за тях. Първия път, когато след толкова месеци Уилем видя Джуд в инвалидната количка, видя го да става от канапето, където гледаха филм, защото пак бе изпаднал в депресия и искаше да е сам, той се разтревожи и си наложи да си спомни, че Джуд е и това: човек, чието тяло го предава и ще го предава винаги. В крайна сметка операцията не бе променила това — беше променила само начина, по който Уилем реагираше на него. А когато забеляза, че Джуд отново се самонаранява с бръснача — не често, но редовно, — си напомни за кой ли път, че Джуд е именно такъв и че операцията не е променила и това.

И все пак:

— Дали да не ги наречем Щастливи години? — каза той една сутрин на Джуд.

Беше февруари, валеше сняг, двамата се излежаваха, сега го правеха всяка неделна сутрин.

— Не знам — отвърна Джуд и макар да виждаше само края на лицето му, Уилем долови, че той се усмихва. — Не дърпаме ли дявола за опашката? Ще ги наречем така и после ще ми окапят и двете ръце. Пък и името вече е заето.

Наистина беше така — това всъщност бе заглавието на следващия филм с участието на Уилем, след седмица той се включваше в създаването му: месец и половина репетиции, а след това два месеца и три седмици снимки. Но първоначално заглавието беше друго — „Балетистът и сцената“, Кит обаче току-що му бе съобщил, че продуцентите са го сменили на „Щастливи години“.

На него новото заглавие не му харесва.

— Цинично е — сподели с Джуд, след като първо възнегодува пред Кит, а сетне и пред режисьора. — Има нещо нескопосано, някаква ирония в него.

Това се бе случило преди няколко вечери, след изтощителния балетен урок през деня лежаха на канапето и Джуд му разтриваше ходилата. Той щеше да изпълнява ролята на Рудолф Нуреев от последните години на живота му, от 1983 година, когато е бил назначен за балетмайстор на Парижката опера, до времето, когато балетистът забелязва първите симптоми на ХИВ и една година преди да умре, му слагат диагнозата.

— Знам за какво говориш — вметна Джуд, след като той най-сетне спря да фучи. — Но за него може би наистина са били щастливи години. Бил е свободен, имал е работа, която обича, напътствал е млади балетисти, създал е цяла трупа. Създал е едни от най-великите си балетни постановки. Заедно с онзи балетист, датчанина.

— Ерик Брюн.

— Точно така. Двамата с Брюн още са били заедно, пък било то и за малко. Получил е всичко, за което като по-млад вероятно не е и мечтал, и е бил още достатъчно млад, за да му се порадва: пари, известност, творческа свобода. Любов. Приятелство. — Той заби в ходилото на Уилем кокалчетата на пръстите си и Уилем се свъси. — На мен ми звучи като щастлив живот.

Известно време и двамата мълчаха.

— Но е бил болен — рече накрая Уилем.

— По онова време още не — напомни му Джуд. — Поне не е личало.

— Вероятно не — съгласи се той. — Но е умирал.

Джуд му се усмихна.

— О, умирал е — повтори пренебрежително. — Всички умираме. Просто е знаел, че смъртта ще дойде по-рано, отколкото е възнамерявал. Това обаче не означава, че годините, животът му не са били щастливи.

Тогава той погледна Джуд и усети същото, което понякога го обземаше, ако си мислеше, наистина си мислеше за Джуд и за живота му: можеше да го нарече тъга, но не тъгата, съпътствана със съжаление, а някаква по-голяма тъга, която сякаш обхващаше всички клети хора, водещи своите битки, милиардите непознати, които живееха своя живот, тъга, примесена с изумление и възхищение пред това какви усилия хората навсякъде хвърлят, за да живеят дори когато дните им са изпълнени с трудности, дори когато обстоятелствата са против тях. Колко тъжен е животът — мислеше си в такива мигове. Колко тъжен и въпреки това всички го живеем. Всички сме се вкопчили в него, всички се стремим към нещо, което да ни дава утеха.

Но той не изрече, разбира се, всичко това, само седна на канапето, стисна между дланите си лицето на Джуд и го целуна, после пак легна на възглавниците.

— Как си станал толкова умен? — попита той Джуд и Джуд го озари с усмивка.

— Да не е силно? — попита в отговор, без да престава да разтрива ходилото му.

— Още по-силно.

Сега обърна в леглото Джуд така, че да вижда лицето му.

— Мисля да изберем „Щастливи години“ — каза му. — Налага се да рискуваме и ръцете да ти окапят.

А Джуд се засмя.

На другата седмица Уилем замина за Париж. Това бяха едни от най-трудните снимки, в които някога беше участвал, за по-трудните сцени имаше дубльор, истински балетист, но и той танцуваше и имаше дни — дни, прекарани да вдига във въздуха истински балерини, изумен колко стегнати са телата им с мускули, изопнати като въжета, — толкова изтощителни, че на вечерта нямаше сили за друго, освен да се свлече във ваната и после да стане от нея. Установи, че от няколко години подсъзнателно го влече към роли с все по-силно физическо присъствие, и не спираше да се учудва на героизма, с който тялото му посрещаше всяка задача, и да му е благодарен за това. Вече го чувстваше по-силно и докато по време на скок опъваше ръцете си назад, усещаше как въпреки болката всеки мускул оживява, как го оставя да прави каквото иска, как нищо в него не се прекършва, колко послушно е. Знаеше, че не само той изпитва това, тази признателност: когато отидеха в Кеймбридж, двамата с Харолд играеха всеки ден тенис и без да го обсъждат, беше наясно колко признателни са станали на собствените си тела, колко много означава за тях това, че се хвърлят презглава, без да се замислят, напред, за да спасят някоя топка.

В края на април Джуд му дойде на гости в Париж и макар Уилем да му бе обещал да не организира шумни празненства по случай петдесетия му рожден ден, все пак му направи вечеря, на която като изненада присъстваха не само Джей Би, Малкълм и Софи, но и Ричард, Елайджа, Роудс, Анди, Хенри Йънг Черния, Харолд и Джулия, а също Фейдра и Ситизън, които му помогнаха. На другия ден Джуд дойде да го погледа на снимачната площадка, нещо, което бе правил много рядко, само няколко пъти. Онази сутрин работеха върху сцена, в която Нуреев се опитваше да научи един млад балетист как да изпълни правилно един скок и след като му обясни за пореден път, накрая сам му показа, но в по-ранна сцена, която още не бяха заснели, но която предхождаше тази, тъкмо са му сложили диагноза ХИВ и докато скача и мърда крака като ножица, той пада и всичко наоколо притихва. Сцената завършваше с лицето му в едър план, миг, в който той трябваше да покаже, че Нуреев внезапно е осъзнал как ще умре, а после, миг по-късно, решението му да не обръща внимание на тази мисъл.

Правеха нови и нови дубли на сцената и след всеки Уилем се отдръпваше встрани, за да изчака дишането му да се нормализира отново, а през това време гримьорите и фризьорите се струпваха около него, за да попият потта по лицето и врата му — щом той бъдеше готов, всичко започваше отначало. Когато най-сетне режисьорът остана доволен, той едва си поемаше дъх, но също беше доволен.

— Съжалявам — извини се той на Джуд, когато накрая отиде при него. — Скучна работа е да правиш филми.

— Няма такова нещо, Уилем — възрази Джуд. — Беше изумително. Ти беше толкова красив. — За миг той се подвоуми. — Едва повярвах, че си ти.

Уилем хвана ръката на Джуд и я стисна между дланите си — знаеше, че Джуд няма да изтърпи по-свойско държане пред други хора. Не знаеше обаче как Джуд възприема физическо присъствие в такива големи дози. Миналата пролет Джей Би отново се бе скарал с Фредрик и се беше хванал със солиста в доста известна балетна трупа — всички бяха отишли да гледат изпълнението му. По време на соловия танц на Джосая Уилем се бе извърнал към Джуд и бе видял, че той се е понавел леко напред, че е подпрял брадичката си върху ръцете и се е вторачил толкова напрегнато в сцената, че чак се стресна, когато Уилем отпусна длан върху гърба му.

— Извинявай — бе прошепнал Уилем.

По-късно, след като си легнаха, Джуд бе притихнал и той се запита какво ли си мисли: дали е разстроен? Натъжен? Дали страда?

Но му се стори грубо да го кара да изрича на глас нещо, което той вероятно не можеше да изрази и пред самия себе си.

Когато се прибра в Ню Йорк, вече беше средата на юни и докато се излежаваха в леглото, Джуд се бе взрял в него.

— Сега имаш тяло на балетист — му каза, а на другия ден той се огледа в огледалото и си даде сметка, че Джуд е прав.

По-късно същата седмица се качиха да вечерят на покрива, който заедно с Ричард и Индия най-сетне бяха ремонтирали, Ричард и Джуд дори бяха посадили трева и плодни дръвчета и той им показа някои от нещата, които беше научил — в началото се притесняваше, но после се понесе шеметно по дъсчената площадка под аплодисментите на приятелите си и в светлината на кървавочервеното слънце, което се оттегляше за пред нощта.

— Поредният скрит талант — отбеляза после с усмивка Ричард.

— Знам — потвърди Джуд и също му се усмихна. — Дори след толкова години Уилем е пълен с изненади.

С времето обаче той бе установил, че всички са пълни с изненади. Докато бяха млади, можеха да си дадат един на друг само своите тайни: признанията служеха за разменна монета, откровенията се превръщаха във форма на близост. В началото, ако някой криеше от приятелите си подробности от своя живот, се разглеждаше като тайнственост, а после — като скъперничество, за каквото според тях нямаше място в истинското приятелство.

— Има нещо, което не ми казваш, Уилем — се случваше да го обвинява Джей Би или: — Тайни ли имаш от мен? Не ми ли се доверяваш? Мислех, че сме близки.

— Наистина сме близки, Джей Би — отвръщаше той. — И не крия нищо от теб.

И това си беше самата истина: той нямаше какво да крие. От всички тях само Джуд имаше тайни, истински тайни, и макар в миналото Уилем да се разстройваше от привидното му нежелание да ги разкрива, той никога не бе смятал, че заради това не са близки, това не бе накърнило способността му да го обича. За него се превърна в труден урок да приеме мисълта, че никога няма да притежава докрай Джуд, че ще обича човек, който ще си остане в някои много важни неща непознаваем и недостъпен.

Въпреки това дори сега, трийсет и четири години след запознанството им, той откриваше нови и нови неща в Джуд и оставаше очарован от онова, което виждаше. През юли той го покани за пръв път на годишното лятно барбекю на „Роузън Причард“.

— Не се налага да идваш, Уилем — бе добавил Джуд веднага след като му беше казал. — Наистина ще бъде ужасно скучно.

— Съмнявам се — бе отвърнал той. — Идвам.

Пикникът беше в парка на голяма стара къща край Хъдсън — по-лъскава братовчедка на къщата, където бяха снимали „Вуйчо Ваньо“, беше поканена цялата правна кантора: съдружници, сътрудници, персонал и семействата им. Докато вървяха по гъстата детелина на моравата отзад към насъбралите се, той изведнъж се притесни, което изобщо не беше в негов стил, почувства се натрапник и когато само след няколко минути шефът на кантората дойде да отведе Джуд за малко с обяснението, че трябва да обсъдят набързо нещо, което не търпи отлагане, му се прииска да се пресегне, за да върне при себе си Джуд, който, преди да се отдалечи, се обърна, усмихна му се така, сякаш се извиняваше, и вдигна ръка: „Пет минути“.

Затова бе признателен, че при него най-неочаквано се е озовал Санджай, един от малцината колеги на Джуд, когото познаваше — предишната година той бе поел заедно с Джуд управлението на отдела, така че Джуд да се съсредоточи към привличането на нови клиенти, а Санджай да се занимава с административните и управленските подробности. Двамата със Санджай останаха горе на хълма, откъдето загледаха навалицата в подножието: Санджай му сочеше ту един, ту друг от съдружниците и адвокатите, които те с Джуд мразели. (Случваше се някой от обречените му колеги да се обърне и да види, че Санджай гледа към него, а Санджай му махаше весело с ръка и продължаваше да обяснява на Уилем колко неподготвен и несъобразителен е въпросният човек.) На Уилем започна да му прави впечатление, че някои се заглеждат в него и после извръщат очи, а една жена, която се бе запътила нагоре, го забеляза, че стои там, и най-безцеремонно се обърна и тръгна в обратната посока.

— Виждам, че съм много популярен тук — пошегува се той, а Санджай му се усмихна.

— Страхуват се не от теб, Уилем — обясни той. — Страхуват се от Джуд. — Уилем също се подсмихна. — Е, и от теб малко.

Накрая Джуд се върна при него, те постояха още малко и поговориха с шефа („Аз съм голям ваш поклонник“) и Санджай, после слязоха от хълма и Джуд го запозна с хора, за които той бе чувал през годините. Един от помощник-юристите помоли да се снима с него, после и други изявиха желание и когато някой отново отведе Джуд, той остана с един от адвокатите от Данъчния отдел, впуснал се да му разказва сцени от втория му шпионски филм, в които самият той беше участвал. Докато слушаше монолога на Айзак, погледна към другия край на моравата и срещна погледа на Джуд, който му се извини само с устни от разстояние, той пък поклати глава и му се усмихна, сетне си подръпна лявото ухо — стария им знак — и макар да не го очакваше, когато отново вдигна очи, видя, че Джуд се е запътил към него.

— Извинявай, Айзак — подхвана твърдо, — трябва да отмъкна за малко Уилем. — После го издърпа. — Наистина съжалявам, Уилем — прошепна му, след като се поотдалечиха, — днес доброто възпитание куца, как се чувстваш, като панда в зоологическа градина ли? От друга страна, все пак те предупредих, че ще бъде ужасно. След десет минути можем да си тръгнем, обещавам.

— Не, всичко е наред — спря го той. — Забавлявам се.

За него винаги беше откровение да наблюдава Джуд в този негов друг живот, сред хора, на които принадлежеше повече часове на ден, отколкото на Уилем. По-рано бе видял как Джуд отива към неколцина млади адвокати, които обсъждаха шумно нещо на един от телефоните си. Но щом забелязаха, че Джуд се приближава, се сръгаха един друг, замълчаха възпитано и го посрещнаха уж много сърдечно, при което Уилем се свъси, а щом Джуд ги подмина, отново се струпаха около телефона, този път по-тихо.

Когато някой отведе за трети път Джуд, той вече се чувстваше достатъчно уверено, за да се представи на групичката, която обикаляше с усмивка на широк кръг около него. Запозна се с висока азиатка на име Клариса, помнеше, че Джуд се е изказвал одобрително за нея.

— Чувал съм страхотни неща за вас — каза и от облекчение Клариса грейна в усмивка.

— Наистина ли Джуд ви е говорил за мен? — попита тя.

Срещна и съдружник, не се сети как се казва, но той му обясни, че „Черен живак 3081“ е първият филм, забранен за непълнолетни, който е гледал, и Уилем се почувства ужасно стар. Запозна се и с още един от колегите в отдела на Джуд, който сподели, че в Юридическия факултет е карал два курса при Харолд, и попита какъв е той всъщност в живота. Запозна се и с децата на секретарките на Джуд, със сина на Санджай и с десетки други хора, за някои беше чувал, но за повечето — не.

Беше горещо и безветрено, слънцето грееше ослепително и макар че цял следобед той се налива с какво ли не: с лимонада, вода, просеко, изстуден чай, пикникът премина толкова шумно, че когато след два часа си тръгнаха, и двамата не бяха успели да хапнат нищо, затова спряха на един фермерски щанд и си купиха царевица, която да опекат на скарата заедно с тиквичките и доматите от градината им върху покрива на сградата.

— Днес научих много за теб — заяви той на Джуд, докато вечеряха под тъмносиньото небе. — Научих, че почти всички в кантората са ужасени от теб и си въобразяват, че ако ми се подмажат, ще ти кажа някоя и друга добра дума за тях. Научих и че съм дори по-стар, отколкото си мислех. Научих и че си прав: наистина работиш със смотаняци.

Сега вече Джуд, който допреди малко се усмихваше, се засмя.

— Видя ли? — попита. — Казвах ли ти аз, Уилем!

— Но си прекарах чудесно — продължи той. — Честна дума. Искам да дойда пак. Но мисля, че следващия път трябва да поканим и Джей Би, тогава вече ще шашнем колектива на „Роузън Причард“.

Оттогава бяха минали близо два месеца, през които той стоеше почти през цялото време в Къщата Фенер. Бе помолил Джуд да му направи ранен подарък за рождения ден, като до края на лятото не ходи на работа в събота, и Джуд се съгласи: всеки петък идва с колата в къщата, всеки понеделник сутринта се връща в града. Тъй като Джуд взима автомобила за през седмицата, той е взел — на шега, но и защото му е приятно да го управлява — кабриолет с възмутителен цвят, който Джуд определи „като на червен фенер“. В делнични дни той чете, готви и спи, през есента го чака много работа, ала сега знае, че ще бъде готов за нея, толкова спокоен и удовлетворен се чувства.

В универсалния магазин пълни два хартиени плика с лимони, единия с обикновени, другия със зелени, купува още газирана вода и отива с колата на железопътната гара и чака — отпуснал е глава назад върху облегалката и е затворил очи, когато чува, че Малкълм го вика, и изправя гръб.

— Джей Би не дойде — оповестява подразнен Малкълм, докато Уилем целува него и Софи за добре дошли. — Днес сутринта двамата с Фредрик са скъсали, ама не е много сигурно. Може и да не са скъсали, понеже обеща да се появи утре. Така и не разбрах какво става.

Той простенва.

— Ще му звънна от къщата — казва. — Здравей, Соф. Обядвали ли сте, хора? Веднага щом се приберем, започваме да готвим.

Не били обядвали, затова той се обажда на Джуд да му каже да сложи водата за спагетите, Джуд обаче вече го е направил.

— Взех зелени лимони — допълва той. — И Джей Би ще дойде чак утре, някакви проблеми с Фредрик, Малкълм не е разбрал какви. Искаш ли да му се обадиш и да изясниш какво става?

Товари саковете на приятелите си на задната седалка, а докато се качва в колата, Малкълм не сваля очи от багажника.

— Интересен цвят — подмята.

— Благодаря — отвръща той. — Казва се „като на червен фенер“.

— Наистина ли?

Малкълм упорства в лековерието си и той се усмихва.

— Да — потвърждава. — Готови ли сте, хора?

Докато шофира, си говорят, че не са се виждали отдавна, че Софи и Малкълм се радвали много, задето са се прибрали, за пълния провал на Малкълм на шофьорските курсове, за времето, което е направо страхотно, и как всичко наоколо ухае сладостно на сено. „Най-хубавото лято“ — мисли си той отново.

От железопътната гара до къщата е половин час с кола, малко по-бързо, ако караш с по-висока скорост, но той не бърза, защото по пътя е красиво. След като прекосява последното голямо кръстовище, дори не вижда камиона, който се носи на червено към него, а когато усеща как той се блъска с все сила и прави на хармоника мястото до шофьора, на което седи Софи, вече е изхвърлен във въздуха и се носи нагоре.

— Не! — крещи или поне така му се струва, а после вижда за миг лицето на Джуд: само лицето с колебливо изражение, откъснато от тялото и увиснало на фона на черното небе. Ушите, главата му се изпълват с тътена на смачкан метал, на пръснало се на малки парченца стъкло, на безполезните му викове.

Но последните му мисли са не за Джуд, а за Хеминг. Той вижда къщата, където е живял като малък, и Хеминг, който седи на инвалидната количка насред ливадата, точно преди наклона към обора, и го гледа втренчено, без да мига, както не е могъл да го погледне нито веднъж през живота си.

Той е в края на черния път пред къщата, на мястото, където пътят опира в асфалта, и щом вижда Хеминг, се преизпълва с копнеж.

— Хеминг! — вика, а сетне добавя нелепото: — Чакай ме!

После хуква към брат си толкова бързо, че след малко дори не усеща ходилата му да стъпват по земята долу.

Бележки

[1] Арнолд Лобъл (1933–1987), популярен американски писател и илюстратор, автор на детски книги, носител на наградата „Калдекот“ — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ханя Янагихара Малък живот (15)

Метаданни

Данни

Малък живот

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

Ханя Янагихара
Малък живот (15)