Ханя Янагихара
Малък живот (3)

3

Джей Би реши, че няма да е зле да карат Нова година у Уилем и Джуд. Уточниха го на Коледа, събитие от три етапа: на Бъдни вечер бяха у майката на Джей Би във Форт Грийн, на самата Коледа (официално организирано мероприятие задължително с костюми и вратовръзки) бяха у Малкълм, а след това отскочиха да хапнат у лелите на Джей Би. Открай време спазваха този ритуал, преди четири години бяха добавили към него и Деня на благодарността у приятелите на Джуд Харолд и Джулия в Кеймбридж, но така и не бяха уточнили къде да посрещат Нова година. Предишната година, първата Нова година след дипломирането, когато щяха да бъдат в един и същи град по едно и също време, прекараха празника отделно и тъжно: Джей Би се беше озовал на някакъв тъп купон у Езра, Малкълм бе отишъл у приятели на родителите си, Уилем бе хванат от Финдли да работи и на празника в „Ортолан“, Джуд бе прикован на легло с грип на Лиспенард стрийт — и бяха преизпълнени с решимост да подготвят предварително всичко за следващата година. Но все протакаха, после дойде декември, а те не бяха измислили нищо.

Затова нямаха нищо против Джей Би да реши вместо тях — поне в този случай. Пресметнаха, че без проблем могат да поканят двайсет и пет души или с проблем четирийсет.

— В такъв случай нека са четирийсет — побърза да вметне Джей Би, както и очакваха, но после, след като отидоха в жилището, съставиха списък само с двайсет души, при това все техни приятели и приятели на Малкълм, понеже знаеха, че така и така Джей Би ще покани повече хора, отколкото са определили, ще повика приятели, приятели на приятелите, дори не-приятели, колеги, бармани и продавачки, докато мястото се пренасели дотолкова с тела, че дори и да отвореха всички прозорци, за да влезе малко нощен въздух, пак нямаше да разсеят мъглата от горещина и дим, която неминуемо щеше да надвисне.

— И не се престаравайте — беше другото, което Джей Би каза, но Уилем и Малкълм знаеха, че предупреждението е отправено единствено към Джуд, който имаше склонност наистина да усложнява излишно нещата, по цели нощи да прави камари соленки, при положение че всички щяха да се задоволят и с пица, предварително да чисти жилището, сякаш някой изобщо щеше да забележи дали по пода има песъчинки, които скърцат под краката, и дали по мивката се виждат засъхнали петна от сапун и остатъци от вчерашната закуска.

Вечерта преди купона бе необичайно топла за сезона, толкова топла, че Уилем тръгна да се прибира пеш трите километра от „Ортолан“ до жилището, където се носеше тежката маслена миризма на сирене, тесто и копър, сякаш той изобщо не си бе тръгвал от работа в ресторанта. Постоя малко в кухнята: пипна издутите топчета сладки и соленки, оставени да изстинат, за да не се слепнат, погледна купчината пластмасови съдини, напълнени с дъхави курабийки и кекс, и усети лека тъга — същата, обзела го, след като забеляза, че Джуд все пак е почистил, — защото знаеше, че те ще бъдат излапани, изгълтани цели заедно с бирата и че за тях новата година ще започне с това, че навсякъде ще намират трохи от тези красиви сладки, стъпкани и смачкани по пода. Джуд вече спеше в стаята, прозорецът беше отворен и от тежкия въздух Уилем се размечта за пролет, за дървета, окичени с жълти цветове, за ято косове с криле, сякаш лакирани, сякаш намазани със зехтин, които се плъзгат безшумно по небето с цвят на море.

 

 

Когато се събуди обаче, времето пак се беше променило и трябваше да мине малко време, докато Уилем забележи, че трепери и звуците в съня му са били вятър, че някой го разтърсва, за да го събуди, че някой — и то не птици, а човешки глас — повтаря името му:

— Уилем, Уилем.

Обърна се и се подпря на лакът, ала видя Джуд само отчасти: първо лицето, после, че държи пред себе си с дясната ръка лявата, която е омотал в нещо — както осъзна Уилем, с хавлиената кърпа, която се белееше в здрача така, сякаш от самата нея идва светлина, а той я загледа като омагьосан.

— Извинявай, Уилем — каза Джуд с глас, толкова спокоен, че за миг той си помисли, че сънува, и спря да слуша, затова Джуд трябваше да повтори: — Случи се нещо неприятно, Уилем, извинявай, трябва да ме заведеш при Анди.

Накрая той се събуди.

— Какво се е случило?

— Порязах се. Без да искам. — Джуд замълча. — Ще ме заведеш ли?

— Да, разбира се — отвърна, но още беше объркан, още беше сънен и като в унес се облече в тъмното, после излезе при Джуд в антрето, където той го чакаше, отиде с него на „Канал“ и понечи да свърне към метрото, но Джуд го дръпна:

— Според мен трябва да спрем такси.

В таксито — Джуд каза на шофьора адреса със същия глух тих глас — Уилем вече се бе поразсънил и видя, че Джуд още държи хавлиената кърпа.

— Защо си взел и кърпата? — попита.

— Казах ти — порязах се.

— Но… толкова ли лошо?

Джуд сви рамене и Уилем забеляза чак сега, че устните му са станали със странен цвят, с не-цвят, въпреки че може би беше от светлината на уличните лампи, която, докато таксито ги отнасяше на север, се удряше и се плъзгаше по лицето му, обагряше го в жълто и охра — като оток, — в болезнено ларвено бяло. Джуд опря глава в прозореца и затвори очи — именно тогава Уилем усети, че му се гади, че го е страх, макар и да не можеше да определи защо, знаеше само, че пътуват в такси, че се е случило нещо, неясно какво, ала нещо лошо, че той не разбира нещо важно и същностно, че влажната топлина отпреди няколко часа е изчезнала и светът се е върнал към ледената си строгост, към суровата жестокост от края на годината.

Кабинетът на Анди беше на ъгъла на Седемдесет и осма и „Парк“, недалеч от къщата на родителите на Малкълм, и чак когато влязоха вътре, на истинска светлина, Уилем видя, че тъмното размазано петно по ризата на Джуд е кръв, хавлиената кърпа лепне от нея, втвърдила се е като лак, а мъничките късчета памук са се сплъстили като мокра козина.

— Извинявай — каза Джуд на Анди, който им беше отворил, за да ги пусне вътре, и когато Анди размота кърпата, единственото, което Уилем видя, беше нещо като давеща се кръв, сякаш на ръката на Джуд й бе порасла уста и повръща през нея кръв, при това толкова ненаситно, че тя образуваше разпенени мехурчета, които изскачаха, избълвани трескаво навън.

— Боже господи, Джуд — възкликна Анди и го поведе към кабинета отзад, а Уилем седна и зачака.

„О, боже — помисли си, — о, Боже.“ Но съзнанието му бе като машина, заседнала безсмислено в жлеб, и на него не му хрумваше друго, освен тези две думи. Светлината в чакалнята беше прекалено ярка и той се опита да се поотпусне, ала не успя заради фразата, която туптеше в ритъма на сърцето му, преминаваше през тялото му като втори пулс: О, боже. О, боже.

Чака цял час, докато Анди го извика. Анди беше осем години по-голям, познаваха го още от втори курс, когато Джуд преживя нещо толкова мъчително, че тримата решиха накрая да го заведат в университетската болница, дежурен беше Анди, тогава още стажант. Той бе единственият лекар, при когото Джуд се съгласи да отиде повторно, и въпреки че Анди беше хирург-ортопед, той и досега лекуваше Джуд от всичко, като се започне от гърба и се стигне до краката, грипа и настинките. Всички харесваха Анди, освен това му имаха доверие.

— Можеш да го отведеш вкъщи — каза Анди.

Беше ядосан. Смъкна шумно и рязко ръкавиците със спечена по тях кръв и изтика назад стола. На пода имаше дълга червена ивица като от небрежно мазната боя, сякаш някой се бе опитал да изчисти нещо, не се беше справил и отчаян, се беше отказал. И по стените имаше червени петна, пуловерът на Анди се беше вкоравил от кръвта. Джуд седеше сгърбен, с унил вид върху масата за прегледи и държеше стъклена бутилка портокалов сок. Косата му се беше слепнала на кичури, ризата му изглеждаше твърда, лъскава, сякаш е покрита с лак или е направена не от плат, а от метал.

— Иди в чакалнята, Джуд — подкани Анди и Джуд се подчини покорно. След като излезе, Анди затвори вратата и погледна Уилем. — Изглеждаше ли ти като човек, който ще посегне на живота си?

— Моля? Не. — Той усети, че застива. — Това ли се е опитвал да направи?

Анди въздъхна.

— Твърди, че не. Но… знам ли. Не. Не знам, не мога да кажа. — Отиде на мивката и се зае да си търка силно ръцете. — От друга страна, ако е повикал Спешна помощ, което, момчета, всъщност е трябвало да направите, по всяка вероятност са щели да го вземат в болница. Сигурно затова и не го е направил. — Сега вече си говореше на глас на себе си. Сложи си езерце течен сапун върху дланите и ги изми още веднъж. — Знаеш, че се самонаранява, нали?

Известно време той не бе в състояние да отговори.

— Не — каза.

Анди се обърна и се взря в Уилем, както си подсушаваше бавно пръстите един по един.

— Не ти ли се струваше потиснат? — попита. — Редовно ли се храни, редовно ли спи? Безжизнен ли ти изглежда, вкиснат?

— Изглеждаше си добре — отвърна Уилем, макар и истината да бе, че не знае. Дали Джуд се е хранел? Дали е спял? Дали Уилем е трябвало да забележи? Дали е трябвало да обръща по-голямо внимание? — В смисъл изглеждаше си както винаги.

— Добре тогава — рече Анди. За миг сякаш посърна и двамата застинаха с лице един към друг, но без да се гледат. — Този път ще му повярвам — продължи. — Видях го само преди седмица и съм съгласен, нямаше нищо необичайно. Но ако започне да се държи странно по какъвто и да е начин — сериозно говоря, Уилем, — ми звънни незабавно.

— Обещавам — отговори той.

През годините беше виждал няколко пъти Анди и винаги бе долавял отчаянието му, често сякаш насочено към няколко души едновременно: към самия него, към Джуд и особено към приятелите на Джуд — Анди постоянно бе намеквал (без да го изрича на глас), че всички те не се грижат достатъчно за него. Уилем харесваше у Анди това възмущение заради Джуд, макар и да се страхуваше от неодобрението му и да го смяташе донякъде за несправедливо.

А после, както Анди често правеше, след като ги обвинеше, гласът му се промени и стана почти нежен.

— Знам, че ще го изпълниш — каза той. — Късно е. Прибирайте се. На всяка цена му дай да хапне нещо, щом се събуди. Честита Нова година!

 

 

Пътуваха към къщи в мълчание. Шофьорът беше изгледал Джуд и беше отсякъл:

— Двайсет долара отгоре.

— Добре — бе отвърнал Уилем.

Небето почти бе изсветляло, но той знаеше, че няма да може да заспи. В таксито Джуд се беше обърнал на другата страна и се бе загледал през прозореца, а щом стигнаха у тях, се препъна на вратата и се насочи бавно към банята, където, както знаеше Уилем, ще се опита да поизчисти.

— Недей — спря го той. — Върви да лягаш.

И както никога покорен, Джуд смени посоката и тътрузейки крака, се запъти към стаята, където заспа почти моментално.

Уилем седна на леглото си и го загледа. Изведнъж усети всяка своя става, всеки мускул и кост, от това се почувства много, много стар и няколко минути продължи просто да седи и да гледа втренчено.

— Джуд — повика, а после още веднъж, вече по-настойчиво, и когато Джуд не отговори, той отиде при леглото му, побутна го по гърба и след миг колебание избута нагоре десния ръкав на ризата му.

Под ръцете му платът бе неподатлив, по-скоро се огъваше и се намачкваше като кадастрон и макар Уилем да успя да го вдигне само до лакътя на Джуд, това бе достатъчно, за да види от вътрешната страна на ръката три стълба ясни бели белези, всеки леко изпъкнал, с ширина към два и половина сантиметра. Пъхна пръст под ризата и напипа белезите и над лакътя, но спря, щом стигна при бицепса — не искаше да продължава нагоре и извади ръка. Не успя да огледа лявата ръка — Анди беше разрязал ръкава и цялата китка и длан на Джуд бяха превързани с бял бинт, — ала знаеше, че и там ще намери същото.

Беше излъгал, когато бе казал на Анди, че не знае Джуд да се самонаранява. По-точно не знаеше със сигурност, това обаче бе само подробност: знаеше, и то отдавна. Един следобед през лятото, когато Хеминг беше починал и те бяха отишли на гости у Малкълмови, двамата с Малкълм се бяха напили — седяха и гледаха Джей Би и Джуд, които бяха отишли да се поразходят по дюните и сега се замеряха с пясък, и Малкълм попита:

— Правило ли ти е впечатление, че Джуд винаги ходи с дълъг ръкав?

В отговор той изсумтя. Беше забелязал, разбира се — как да не забележиш такова нещо, особено в горещи дни, — но никога не си беше позволявал да се пита защо. Често му се струваше, че приятелството му с Джуд до голяма степен се свежда до това той да не си позволява да задава въпроси, които би трябвало да зададе, защото се страхува от отговорите.

След това настъпи мълчание и двамата загледаха как Джей Би, и той пиян, пада назад на пясъка, а Джуд се спуска и се заема да го затрупва.

— Флора имаше една приятелка, и тя все ходеше с дълъг ръкав — продължи Малкълм. — Казваше се Мариам. Самонаранява се с бръснач.

Той остави мълчанието да се настани между тях, докато не му се стори, че чува как то оживява. В общежитието също имаше момиче, което се самонараняваше. Беше там в първи курс, но той си даде сметка, че от година не го е виждал.

— Защо? — попита Уилем Малкълм.

На пясъка Джуд беше закопал до кръста Джей Би. Джей Би пееше фалшиво.

— Не знам — отвърна Малкълм. — Имаше много проблеми.

Той зачака, но Малкълм явно нямаше какво повече да му каже.

— Какво е станало с нея?

— Не знам. Изгубиха връзка, след като Флора отиде да учи в колеж, оттогава не ми е говорила нито веднъж за нея.

Отново замълчаха. Уилем знаеше, че по някое време тримата са решили негласно основно той да поеме отговорност за Джуд, и си даваше сметка, че това бе начинът на Малкълм да го изправи пред трудност, която трябва да бъде отстранена, макар и да не беше сигурен какъв точно е проблемът и какъв би могъл да бъде отговорът — беше готов да се обзаложи, че не знае и Малкълм.

Следващите няколко дни избягваше Джуд, беше наясно, че остане ли насаме с него, няма да се спре и ще подхване с него разговор, а не бе сигурен, че го иска и за какво ще говори. Не беше трудно: през деня всички бяха заедно, на група, а вечер всеки се прибираше в стаята си. Но една вечер Малкълм и Джей Би отидоха за омари и двамата с Джуд останаха сами да режат доматите и да мият марулята в кухнята. Денят беше дълъг, слънчев, сънен, Джуд бе в едно от ведрите си настроения, бе едва ли не безгрижен и още докато Уилем задаваше въпроса, той усети предвидима тъга, задето съсипва такъв съвършен миг, миг, в който всичко — обагреното в розови ивици небе над тях, начинът, по който ножът се врязваше толкова точно в зеленчуците долу — се бе наредило така, че да е прекрасно, а той го проваля.

— Не искаш ли някоя от тениските ми? — попита той Джуд.

Той не отговори, докато не изряза от домата зеления израстък, после изгледа Уилем невъзмутимо, без да мига.

— Не.

— Не ти ли е горещо?

Джуд му се усмихна едва-едва, за да го предупреди.

— Всеки момент ще се застуди.

Така си беше. Щом се скриеше и последното петно слънце, щеше да стане направо мразовито и щеше да се наложи и Уилем да ходи до стаята си, за да си вземе пуловер.

— Но… — и чу отсега колко нелепо ще прозвучи, усети как още преди да е подхванал този словесен сблъсък, той му се е изплъзнал като котка и Уилем вече няма власт над него. — Ще си изцапаш целите ръкави с омарите.

При тези думи Джуд издаде звук, някакъв странен грак, нещо като лай, твърде силен, за да бъде истински смях, и пак се извърна към дъската за рязане.

— Мисля, че ще се справя, Уилем — рече и макар гласът му да беше мек, Уилем видя колко здраво държи той ножа, направо го стиска така, че отгоре кокалчетата на пръстите му бяха станали жълтеникави като лой.

Тогава на тях двамата им провървя, понеже Малкълм и Джей Би се върнаха още преди да са продължили разговора, но Уилем все пак чу как Джуд подхваща:

— Защо…

И макар и да не довърши изречението (и всъщност да не каза и дума на Уилем по време на вечерята, през която опази съвсем чисти ръкавите си), Уилем знаеше, че въпросът му е щял да бъде не: „Защо ме питаш за това?“, а: „Защо точно ти ме питаш за това?“, тъй като открай време Уилем внимаваше да не проявява прекалено голям интерес и да не надзърта в множеството чекмеджета и кътчета — като в шкаф, — където Джуд се криеше.

Казваше си, че с всеки друг е нямало да се колебае. Щял е да настоява за отговори, щял е да се свърже с общи приятели, щял е да го накара да седне, щял е да му крещи и да го умолява, да го заплашва, докато не изтръгне признание. Но това бе част от сделката, когато си приятел с Джуд: знаеше го и той, знаеше го и Анди, всички го знаеха. Затваряш си очите за неща, за които шестото чувство ти казва, че не бива да подминаваш, заобикаляш подозренията си. Разбираш, че доказваш приятелството си, като се държиш на разстояние, като приемаш за чиста монета каквото ти кажат, обръщаш се и си тръгваш, ако ти захлопнат вратата под носа, вместо да се опитваш да я отваряш насила. Щабквартирните спорове на четиримата за други хора — за Хенри Йънг Черния, когато момичето, с което той ходеше, според тях му изневеряваше и те се опитваха да решат как да му кажат, за Езра, когато знаеха със сигурност, че момичето, с което ходи, му изневерява, и се опитваха да решат как да му кажат — и дума не можеше да става да ги водят за Джуд. Той щеше да го сметне за предателство, пък и нямаше да помогне.

До края на вечерта двамата се избягваха, преди да си легне обаче, Уилем застана пред стаята на Джуд с ръка, вдигната, за да почука, но после се запита: какво щеше да каже? Какво искаше да чуе? Затова си тръгна, продължи нататък, а на другия ден, когато Джуд не спомена разговора от предишната вечер, той също не го направи и не след дълго онзи ден се превърна в нощ, сетне в друг и друг, и друг и те се отдалечаваха все повече и повече от опита му, пък бил той и безплоден, да накара Джуд да отговори на въпроса, който самият той не намираше сили да зададе.

Ала той, този въпрос, постоянно си беше там, и в най-неочаквани мигове избиваше на повърхността на мислите му и заставаше вироглаво най-отпред точно като невъзмутим трол. Преди четири години, докато учеха магистратура, двамата с Джей Би живееха заедно на квартира, а Джуд, който беше останал в Бостън, за да продължи следването си в Юридическия факултет, им беше дошъл на гости. И тогава пак беше вечер, вратата на банята беше заключена и той заблъска по нея, внезапно и неочаквано ужасен, а Джуд отговори, изглеждаше подразнен, но и (или само му се беше сторило?) странно гузен, когато го попита:

— Какво, Уилем?

А той отново не бе в състояние да отговори, ала знаеше, че нещо не е наред. Вътре в банята миришеше на танин, носеше се миризмата на кръв с дъх на ръждив метал и той дори порови в кошчето за отпадъци, където намери намачкана опаковка от лейкопласт, но дали тя бе от вечерята, когато Джей Би се беше порязал с нож, докато се беше опитвал да накълца моркова направо в ръката си (Уилем подозираше, че той нарочно се прави на много несведущ в кухнята, да не би да го хванат да готви), или беше от среднощните самоизтезания на Джуд? Но и тогава той отново (отново!) не направи нищо, а когато подмина Джуд (който се преструваше на заспал или може би наистина спеше?) на канапето във всекидневната, не каза нищо, на другия ден пак не каза нищо и дните пред него се разгръщаха, чисти като хартия, и ден след ден той не казваше нищо, нищо, нищо.

А сега това. Ако преди три години беше направил нещо (какво?), дали щеше да се случи това сега? И какво точно бе то?

Този път обаче той щеше да говори, защото този път имаше доказателства. Този път, оставеше ли Джуд да му се изплъзне, да се измъкне, значи именно той щеше да бъде виновен, ако се случеше нещо.

След като го реши, усети как умората го поваля, усети как тя заличава притесненията, тревогата и отчаянието от нощес. Това бе последният ден от годината и докато той лягаше и затваряше очи, последното, което запомни като чувство, бе изненадата, че заспива толкова бързо.

 

 

Наближаваше два следобед, когато Уилем най-после се събуди, и първото, което си спомни, бе решението му от сутринта. Нещата определено се бяха наредили така, че да го откажат от него: леглото на Джуд беше оправено. Джуд беше станал. Когато Уилем влезе в банята, там миришеше на белина. А самият Джуд седеше на тясната масичка и изрязваше от тестото кръгове със стоицизъм, от който Уилем се подразни, но и изпита облекчение. Ако решеше да попритисне Джуд, това нямаше да се случи в благоприятните за него доказателства за бедствие и хаос.

Той седна тежко на стола отсреща.

— Какво правиш?

Джуд не вдигна поглед.

— Още сиренки — отвърна той спокойно. — Вчера едната тава не ми се получи.

— На кого изобщо му пука, Джуд! — подвикна той гадно, а сетне добави припряно и безпомощно: — И солети да им поднесем, няма да забележат.

Джуд сви рамене, а Уилем усети как е толкова подразнен, че вече го хваща яд. Ето, Джуд си седеше тук след — както вече можеше да признае, — след една ужасяваща нощ, все едно не се е случило нищо, въпреки че превързаната му ръка бе отпусната безполезно на масата. Тъкмо да каже още нещо, когато Джуд остави водната чаша, с която режеше на кръгчета тестото, и го погледна.

— Наистина съжалявам, Уилем — пророни толкова тихо, че Уилем едвам го чу. Забеляза, че Уилем гледа ръката му, и я прибра върху коленете си. — Не биваше изобщо да… — Той замълча. — Съжалявам. Не ми се сърди.

Гневът му се разсея.

— Какво беше това, Джуд? — попита.

— Не каквото си мислиш. Наистина, Уилем.

След години Уилем щеше да разкаже на Малкълм този разговор — не буквално, дословно, само в общи линии — като доказателство, че не става за нищо, че се е провалил. Можело ли е всичко да се промени, ако той е изрекъл едно-единствено изречение? Например: „Да се самоубиеш ли се опитваш, Джуд?“, или: „Трябва да ми кажеш, Джуд, какво става?“, или: „Защо си го причиняваш, Джуд?“. Всеки от тези въпроси щеше да бъде приемлив, всеки щеше да доведе до по-сериозен разговор, който вероятно е щял да помогне или поне да предотврати такива опити.

Дали?

Но тогава той само промърмори:

— Добре.

Седяха в мълчание сякаш много дълго, заслушани в шепота на съседските телевизори, и чак след време Уилем щеше да се запита дали Джуд се е натъжил, или му е олекнало, че са му повярвали с такава готовност.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. — Той се прокашля. И наистина не му се сърдеше. Най-малкото не би избрал точно думата „сърдя се“, макар и да не знаеше как е правилно да се изрази. — Но очевидно трябва да отменим купона.

При тези думи Джуд застана нащрек.

— Защо?

— Защо ли? Ти шегуваш ли се?

— Уилем — подхвана Джуд вече с тон, който Уилем би определил като съдебен, — не можем да го отменим. След седем часа, по-малко… хората ще започнат да идват. И наистина нямаме и понятие кого е поканил Джей Би. И да съобщим на всички, пак ще има такива, които ще се появят. Пък и… — Той си пое дълбоко въздух, сякаш имаше бронхит и се опитваше да докаже, че му е минало от само себе си. — Добре съм си. Ще бъде по-трудно да го отменим, отколкото просто да караме, както сме се разбрали.

Защо, защо ли той вечно слушаше Джуд? Но ето че го правеше отново и не след дълго стана осем, прозорците отново бяха отворени, в кухнята отново стана горещо от сладките и сиренките — сякаш предишната нощ изобщо не се е случвала, сякаш онези часове са били заблуда, — не след дълго дойдоха и Малкълм и Джей Би. Застанал на вратата на спалнята, Уилем си закопчаваше ризата и слушаше как Джуд им обяснява, че си е изгорил ръката, докато е пекъл сиренките, и се е наложило Анди да сложи мазило.

— Казвах ли ти аз да не ги правиш тия сиренки — чу той как Джей Би казва щастливо.

Обичаше печивата на Джуд.

Точно тогава мощно усещане обзе Уилем: можеше да затвори вратата, да си легне и когато се събудеше, щеше да е започнала новата година, всичко щеше да бъде заличено, за да отстъпи място на новото, и той няма да чувства вътре в себе си тези гърчещи се притеснения. Изведнъж му се стори жива мъка да общува с Малкълм и Джей Би, да общува с тях, да се усмихва и да се шегува.

Но разбира се, отиде при тях и когато Джей Би настоя да са се качили на покрива, за да подишал свеж въздух и да изпушел една цигара, той остави Малкълм да се оплаква безуспешно, с половин уста колко студено било, а после последва примирено тримата нагоре по тясното стълбище, водещо към покрития с дзифт покрив.

Още беше ядосан и се дръпна встрани, за да не пречи на другите да си говорят. Небето над него вече бе съвсем тъмно, среднощно тъмно. Обърнеше ли се Уилем на север, виждаше точно долу под себе си магазина за художници, където Джей Би работеше на непълен работен ден от един месец, откакто напусна списанието, и в далечината безвкусната грозна грамада на Емпайър Стейт Билдинг с кула, осветена в ослепителна синкава светлина, която напомняше бензиностанция и дългия път на връщане от болничното легло на Хеминг към дома на родителите му отпреди много години.

— Момчета, студено е — провикна се към другите. Не си беше взел якето, останалите също. — Хайде да влизаме вътре.

Но когато отиде при вратата за стълбището на сградата, тя не поддаде. Той опита още веднъж — не се и помръдваше. Бяха се заключили.

— Мамка му — изкрещя той. — Мамка му, мамка му, мамка му.

— Господи, Уилем — стресна се Малкълм, понеже Уилем рядко си изпускаше нервите. — Джуд! Ключът у тебе ли е?

Но не беше у Джуд.

— Мамка му — не се сдържа той.

Всичко се беше объркало. Той нямаше сили да погледне Джуд. Винеше него, което не беше честно. Винеше себе си, което бе по-справедливо, но се вкисваше още повече.

— Кой е с телефон?

Идиотска работа — никой не беше с телефон: телефоните бяха долу в квартирата, където би трябвало да са и те, ако не беше този тъпанар Джей Би, ако не беше този тъпанар Малкълм, който следваше безусловно всичко, казано от Джей Би, всяка шантава неизбистрена идея, ако не беше и онзи тъпанар Джуд, който нощес, не, от девет години се самонараняваше, а не даваше никой да му помогне, ако Джуд не го плашеше и не му лазеше по нервите, караше го да се чувства толкова безпомощен — ако не беше всичко.

Покрещяха, потропаха с крака по покрива с надеждата да ги чуе някой долу, някой от тримата съседи, които не бяха виждали никога. Малкълм предложи да метнат нещо по прозорците на съседните сгради, но нямаше какво да метнат (долу бяха дори портфейлите им, скътани на топло в джобовете на якетата), пък и не светеше никъде.

— Слушайте — подхвана накрая Джуд, макар че последното, което искаше Уилем, бе да слуша Джуд. — Хрумна ми нещо. Спуснете ме на аварийната стълба и ще проникна през прозореца на спалнята.

Идеята беше толкова налудничава, че в началото Уилем не знаеше какво да каже: звучеше като нещо, хрумнало на Джей Би, а не на Джуд.

— Не — отсече той. — Това е пълна лудост.

— Защо? — попита Джей Би. — Мисля, че планът е страхотен.

Аварийното стълбище беше ненадеждно, зле измислено и като цяло безполезно — ръждив метален скелет, закрепен отпред на сградата, между петия и третия етаж, като особено грозен декоративен елемент: имаше към три метра от покрива до площадката, два пъти по-тясна от всекидневната им — дори и да спуснеха Джуд на площадката, без той да се нарани, без да предизвикат поредния пристъп или да му счупят крака, щеше да се наложи Джуд да прекрачи отстрани, за да стигне прозореца на спалнята.

— И дума да не става — възрази Уилем на Джей Би и известно време двамата спориха, докато, все по-притеснен, Уилем не осъзна накрая, че друго решение няма. — Но не Джуд — отсече. — Аз.

— Не можеш.

— Защо? Дори не се налага да проникваме през спалнята, просто ще вляза през един от прозорците във всекидневната.

Те бяха с решетки, но една от пръчките липсваше и Уилем смяташе, че сигурно ще успее да се промуши между другите две. При всички положения се налагаше.

— Преди да се качим тук, затворих прозорците — призна тихо Джуд, а Уилем знаеше какво означава това — че ги е заключил, понеже заключваше всичко, изпречило се пред очите му: врати, прозорци, шкафове. Правеше го по инерция. Ключалката на прозореца в спалнята беше обаче счупена, затова Джуд бе измайсторил механизъм: сложна тежка чудесия от болтчета и жици, която, както твърдеше той, правела прозореца напълно обезопасен.

Уилем открай време не можеше да се начуди на прекалената предпазливост на Джуд, на готовността му да намира беди навсякъде — отдавна беше забелязал навика на Джуд, влезе ли в стая или друго помещение, да търси най-близкия изход и после да застава до него, което в началото беше забавно, а после някак си стана не чак толкова забавно — и не по-малката му готовност да взима предпазни мерки. Една нощ седяха будни до късно в спалнята, говореха си и Джуд сподели (тихо, сякаш прави безценна изповед), че всъщност механизмът на прозореца в спалнята можел да се отвори и отвън, обаче бил единственият и само той знаел как.

— Защо ми го казваш? — попита Уилем.

— Защото смятам, че трябва да го сменим — отвърна Джуд.

— Не е ли все едно, щом само ти знаеш как се отваря?

Нямаха излишни пари за ключар, не можеха да се охарчват и за проблем, който не беше никакъв проблем. Не можеха да повикат и домоуправителя: вече след като се бяха нанесли, Аника си призна с половин уста, че на хартия нямала право да преотдава под наем жилището, но стига да не създават неприятности, домоуправителят нямало да ги закача. Затова те се стараеха да не създават неприятности: сами си поправяха, ако нещо се повредеше, сами си мажеха стените, сами си потягаха водопровода и канализацията.

— За всеки случай — заяви Джуд. — Просто искам да знам, че сме в безопасност.

— Джуд — рече той. — Ще бъдем в безопасност. Няма да се случи нищо. Никой няма да проникне тук. — А после, когато Джуд продължи да мълчи, той въздъхна, предаде се. — Утре ще повикам ключар.

— Благодаря ти, Уилем — бе отговорил Джуд.

В крайна сметка обаче така и не повика.

Това се беше случило преди два месеца, а сега стояха на студа горе на покрива и онзи прозорец беше единствената им надежда.

— Мамка му, мамка му — простена той. Цепеше го глава. — Само ми кажи как да го отворя и ще го направя.

— Трудно е — отвърна Джуд. Вече бяха забравили, че Малкълм и Джей Би стояха там и ги гледаха, Джей Би мълчеше както никога. — Няма да мога да ти обясня.

— Да, знам, че ме мислиш за тъп малоумник, но все ще схвана, ако употребяваш простички думи — тросна се той.

— Уилем — изненада се Джуд и известно време мълча. — Друго имах предвид.

— Знам — рече той. — Извинявай. Знам. — Пое си дълбоко въздух. — И да тръгнем да го правим — макар и да смятам, че не бива, — как изобщо ще те спуснем долу?

Джуд отиде в края на покрива, обточен от всички страни с плосък отгоре парапет до прасците, и надзърна надолу.

— Ще седна на парапета с лице навън, точно над аварийното стълбище — обясни той. — После вие двамата с Джей Би сядате до мен. Хващате ме всеки с две ръце за китката и ме спускате. Когато вече не можете да се пресегнете, ме пускате и аз се приземявам на площадката.

Той се засмя, толкова опасно и глупаво звучеше.

— И да го направим, как ще стигнеш прозореца на спалнята?

Джуд го погледна.

— Налага се да ми се доверите, че ще се справя.

— Тъпо е.

Намеси се и Джей Би.

— Друг изход няма, Уилем. Тук ще премръзнем.

И наистина още му беше топло само защото беше вбесен.

— Наистина ли не си забелязал, Джей Би, че цялата му ръка е бинтована?

— Но аз се чувствам добре, Уилем — възрази Джуд още преди Джей Би да отговори.

Още десет минути двамата спориха, накрая Джуд отиде решително при парапета.

— Ако не ми помогнеш ти, Уилем, ще го направи Малкълм — оповести той, макар че и Малкълм изглеждаше не по-малко ужасен.

— Не — каза той. — Аз.

И така, двамата с Джей Би приклекнаха и се притиснаха към стената, хванали и с двете ръце Джуд за китките. Вече беше толкова студено, че той почти не усещаше пръстите си. Беше хванал Джуд за лявата ръка и единственото, което чувстваше, бяха пластовете бинт. Пред очите му се понесе образът на Анди и направо му причерня от угризения.

Джуд се оттласна отстрани на перваза и Малкълм простена тихо, а после изписка. Уилем и Джей Би се надвесиха възможно най-много, още малко, и щяха да паднат, и когато Джуд им извика да го пуснат, те го направиха и загледаха как се приземява с трясък върху дъсчената площадка на аварийната стълба долу.

Джей Би ревна „ура“, а на Уилем му идеше да го фрасне.

— Всичко е наред! — извика отдолу Джуд и размаха във въздуха като знаме превързаната си ръка, а после се премести в края на аварийната стълба и яхна перилата, за да размотае телта върху прозореца. Пъхна крака около една от металните пръчки по перилата, но едва се закрепи и Уилем загледа как той залита и се опитва да запази равновесие, от студа и вцепенението пръстите му се движеха бавно.

— Спуснете ме долу — каза той на Малкълм и Джей Би и без да обръща внимание на възраженията на примрелия от страх Малкълм, също отиде в края на покрива, а преди да се спусне, извика на Джуд — да не би, щом стъпи при него, той да изгуби равновесие.

Спускането беше по-страшно, а приземяването — по-трудно, отколкото беше очаквал, но се окопити бързо и отиде при Джуд, после го хвана здраво през кръста и също пъхна крак между пръчката на перилата, за да се закрепи.

— Държа те — каза, а Джуд се надвеси над парапета, по-надалеч, отколкото ако беше сам, и Уилем го стисна толкова силно, че усети през пуловера му прешлените на гръбначния стълб и долови как стомахът му се свива и отпуска заедно с дишането, как движенията на пръстите се предават като ехо и по мускулите, докато той се извръща и размотава парчетата тел, с които прозорецът бе прихванат.

След като го направи, Уилем се покатери пръв на перилата и оттам се прехвърли в спалнята, а после се пресегна още веднъж, за да изтегли за ръце Джуд, като внимаваше да не пипа превръзката.

Вече вътре двамата застанаха задъхани един срещу друг и се загледаха. Въпреки че през прозореца нахлуваше студен въздух, в стаята бе блажено топло, най-сетне на Уилем му олекна и той си позволи да се поотпусне. Бяха в безопасност, бяха спасени. Точно тогава Джуд му се усмихна и той също му отвърна с усмивка — ако пред него стоеше Джей Би, щеше да го прегърне, толкова замаян се чувстваше от глупавото облекчение, но Джуд не беше по прегръдките и затова Уилем се въздържа. После обаче Джуд вдигна ръка да изтръска от косата си люспите ръжда, а Уилем видя, че по превръзката, от вътрешната страна на китката е избило наситено червено петно и със закъснение осъзна, че Джуд е толкова запъхтян не само от усилието, но и от болка. Загледа как Джуд сяда тежко на леглото и се пресяга с омотаната в бяло ръка назад, за да се увери, че ще се приземи на нещо твърдо.

Уилем приклекна до него. Въодушевлението му се беше изпарило, изместено от друго. Той усети, че колкото и да е странно, му се плаче, макар и да не можеше да каже защо.

— Джуд — подхвана, но не знаеше как да продължи.

— По-добре иди ги доведи — предложи Джуд и въпреки че всяка дума излизаше със стон, той се усмихна още веднъж на Уилем.

— Да си гледат работата — рече. — Ще остана тук при теб.

Джуд се позасмя, макар и смръщен, и се наведе предпазливо назад, докато не легна на една страна, а Уилем му помогна, вдигна краката му на леглото. По пуловера му още имаше люспи ръжда и Уилем махна няколко.

— Джуд — опита отново.

— Върви — каза Джуд и затвори очи, въпреки че още се усмихваше, а Уилем стана без желание, затвори прозореца и преди да излезе, изключи нощната лампа, после затвори след себе си вратата и се насочи към стълбището, за да се притече на помощ на Малкълм и Джей Би — чу как някъде далеч долу звънецът на домофона оглася входа, за да оповести, че са дошли първите гости.