Ейми Хармън
Музиката на сърцето (8)

8.
Прекъсната каденца

Казах на Самюъл, че ще му помогна да прочете „Отело“, но се оказа трудно за мен. Езикът на Шекспир не ми беше съвсем чужд, но темите за ревността, расизма и предателството не ми харесваха. Усетих, че Отело започва да ме дразни, ядосвах се от лекотата, с която се поддаде на машинациите на Ято. Отчаяно исках щастлив край, но нямаше да го получа.

Самюъл като че ли прие по-добре историята, наслаждаваше се на сюжета и на сложността на езика на Шекспир. Пиесата не беше много дълга и до края на седмицата вече бяхме на пето действие, втора сцена. Самюъл я четеше усилено и аз слушах как плавният му глас предава сложното действие без нито едно запъване. Вероятно щях просто да се наслаждавам на мелодичната каденца, ако не беше ужасната съдба на бедната Дездемона. Опитвах се да мълча и да слушам внимателно, но се усетих, че постоянно го прекъсвам.

— Тя е невинна! Защо той така лесно повярва, че го е предала?

Бях искрено ужасена.

Самюъл ме погледна и отговори:

— Защото винаги е по-лесно да повярваш в най-лошото.

Погледнах го смаяна.

— Не е така! Не мога да повярвам, че го каза! Нима няма поне да се усъмниш, че човекът, когото обичаш, те е предал? — Лекотата, с която Отело повярва в предателството, ми беше напълно непонятна. — И защо Отело ще вярва на Яго, а не на Дездемона? Не ми пука за колко честен го мисли! Емилия дори каза на Отело, че според нея е манипулиран и измамен!

Самюъл въздъхна и се опита да прочете сцената до края. Аз го прекъснах. Не можех да се сдържа. Бях искрено вбесена.

— Но той каза: „Той бе човек — кажете — неразумен в любовта си, но дълбоко любещ!“. А направи точно обратното! Той не беше неразумен в любовта си! Тя заслужаваше любовта му! Тя беше мъдрият избор! Но той не я е обичал достатъчно! Ако беше обичал Дездемона повече, ако й беше вярвал повече, Яго нямаше да успее да ги раздели. — Отново закопнях за „Джейн Еър“, за правдата и принципите, които печелеха накрая. Джейн получи своя любим и го направи със стил. Дездемона имаше своя любим и той я удуши.

Самюъл затвори книгата, пъхна я в раницата си и ме погледна топло.

— Свърши, Джоузи, няма да се налага да я четеш отново.

— Но… искам да разбера защо… защо трябваше да я убива? Жената, която би трябвало да почита, защитава и пази.

Бях искрено съсипана от тази пиеса. Усещах как буцата в гърлото ми нараства. И за да стане още по-лошо, Самюъл изглеждаше вбесяващо спокоен. Зарових в раницата си, търсех уокмена. Сложих слушалките и натиснах вбесено бутона. После се облегнах и затворих очи, за да се концентрирам в музиката. „Приспивна песен в ре бемол мажор“ на Шопен се понесе от слушалките. След малко изстенах отчаяно, защото красивата мелодия сякаш засили ужаса ми от съдбата на невинната Дездемона.

Самюъл свали слушалките от главата ми, а аз отворих очи и се втренчих студено в него.

— Какво?

— Приемаш го твърде навътре — каза той простичко.

Отново се хвърлих в боя.

— Отело е толкова горд и успял човек. И все пак се поддаде лесно на интриги! — казах разпалено.

Самюъл се замисли за миг.

— Отело е човек, който е трябвало да постигне положението си с борба. Вероятно е имал чувството, че корабът му всеки миг може да се пропука. И тогава? Тогава той първи ще бъде изхвърлен зад борда, макар че корабът е негов.

— Значи, Отело е просто лесна мишена? — промърморих. — Защото гордостта му всъщност е само фасада за несигурността?

— Да, несигурност… минал опит… живот, кой знае? Гордостта му изисква да потърси възмездие. Работил е твърде усилено, за да си позволи да бъде подиграван от най-близките си.

— Значи, е унищожен от гордостта си. Не от Дездемона!

— О, каква ирония.

Самюъл ми смигна и ме хвана леко за брадичката. Подаде ми пак слушалките и изви едната навън, за да можем да слушаме заедно Шопен. Аз се взирах в силните му черти, в черните очи, които постепенно губеха фокус, докато потъваше в музиката. Той беше толкова поразителен. На лицето му започна да се разлива спокойствие. Аз се натъжавах все повече от музиката и продължавах да гледам лицето му, което ми беше станало толкова скъпо.

Автобусът се разтресе силно и спря. Сутрин ни вземаха последни, но следобед ни оставяха първи, когато господин Уокър минаваше обратно по маршрута си. Самюъл свали слушалката, подаде ми я и вдигна раницата ми, за да мога да ги прибера вътре. Тръгнахме нестабилно по вибриращата пътека и слязохме от автобуса на късното мартенско слънце. То се отразяваше ослепително в топящия се сняг. Когато Самюъл тръгна към дома си, аз извиках след него, присвила очи срещу светлината. Той се обърна, извил вежди, раницата висеше на рамото му.

— Любовта наистина ли е толкова сложна? — попитах отчаяно. — Наистина ли е толкова трудно да се доверяваш? Не разбирам. — Отново си спомних цитата от Първото послание до коринтяни. — Отело обичал ли е изобщо Дездемона?

Самюъл ме погледна и в погледа му видях мъдрост и разбиране, които ме накараха да се почувствам изключително наивна.

Върна се до мен и каза:

— Отело е обичал Дездемона. Бил е луд по нея. Това е проблемът. Проблемът на Отело е, че всъщност никога не се е чувствал достоен за нея. Той е „черен мавър“, а тя е „красивата Дездемона“. — Говореше с нормален тон, но изглеждаше тъжен. — Било е твърде хубаво, за да е истина, твърде приятно, за да продължи дълго, затова, когато някой се е опитал да разруши доверието му в нея, на Отело му се е струвало по-разумно да се усъмни, отколкото да повярва, че тя наистина го обича.

— Но тя го обичаше!

Самюъл сви леко рамене, пренебрегвайки това. Отново се извърна.

— Самюъл!

— Какво, Джоузи?!

Другите хлапета, които бяха слезли на нашата спирка, вървяха към дома си и вече не можеха да ни чуят, но той като че ли не искаше да продължим разговора.

— Но тя го обичаше! — настоях аз, наблягайки на всяка дума.

Очите му спряха на лицето ми и осъзнах, че съм стиснала здраво зъби, вирнала съм брадичка, предизвиквайки го да отрече.

— Вярвам ти, Джоузи — каза той накрая.

Обърна се и си тръгна с лека и плавна походка, мокасините му не вдигаха никакъв шум по твърдия отъпкан сняг.

Изпитах облекчение, явно се разбирахме. Едва когато прочетох пиесата отново, много години по-късно, осъзнах, че изобщо не сме говорили за Дездемона и Отело.

* * *

Учебната година приключваше. Самюъл стана по-дистанциран, отдръпна се отново, почти като в началото. Беше в постоянна връзка с вербовчика си и мислено почти беше заминал. Вече плуваше достатъчно добре. Беше атакувал този спорт яростно и бе сигурен, че ще се справи с обучението, дори да не е най-силният плувец. Тичаше всяка вечер, опитваше да се подготви колкото може за лагера. Каза ми, че искал да изкара идеален резултат на физическия изпит. Беше си взел всички медицински картони от резервата. Трябваше да си направи пропуснати имунизации, както и няколко задължителни изследвания. Беше мрачен и сприхав през последния месец в училище. Беше готов да се дипломира, готов да продължи напред.

Аз не разбирах защо е толкова нетърпелив да замине. Лагерът ми звучеше като нещо ужасно… и нима изобщо нямаше да му липсвам? Не можех да си представя, че няма да го виждам всеки ден, да слушаме музика, да четем заедно. Докато той ставаше все по-нервен и сприхав, аз станах все по-унила. Исках да му подаря нещо за дипломирането. Завършваше с отличие и беше много горд с това. Той беше новият любимец на госпожица Уитмър. Тя бе така впечатлена от него, че му даде награда за изключителни постижения по литература. Но всичко това като че ли не го успокояваше.

Една сутрин в автобуса му предложих слушалките, но той отблъсна ръката ми с раздразнение. Потиснах момичешкия инстинкт да заплача от обида. Соня ми каза, че жените имат много емоции, но само една физическа реакция. Когато сме ядосани — плачем. Когато сме щастливи — плачем. Когато сме тъжни — плачем. Когато сме изплашени, познайте какво — плачем.

— Какво има, Самюъл? — попитах го след няколко минути напрегнато мълчание.

— Просто не ми се слуша — отвърна сприхаво.

— Добре. Но защо ми отблъсна ръката? Притеснявам ли те?

— Да.

Той вирна брадичка при тези думи, сякаш нарочно искаше да ме нарани и ядоса.

— Но какво съм направила?

Отново започнах да се боря с влагата, която заплашваше да подкопае достойнството ми. Изричах ясно всяка дума, фокусирах се върху формата й и звученето, а не върху чувството.

— Ти си толкова… — Плавният му глас бе наситен с раздразнение. Той рядко повишаваше глас, аз също, но заплахата се усещаше. — Толкова си… спокойна, примирена и НАИВНА понякога… Просто искам да те разтърся!

Чудех се какво е предизвикало тази яростна атака и мълчах смаяна няколко секунди.

— Дразня те, защото съм спокойна… и примирена? — попитах, почти изкрясках от изумление. — Да не искаш да бъда хипер… ами непримирима?

— Ами няма да е зле от време на време да се противопоставяш на нещо. — Той набираше скорост в спора. Виждах вълнението на лицето му. — Живееш в свой собствен щастлив свят. И не знаеш какво е да не си на мястото си никъде! Аз не съм на мястото си никъде!

— И защо мислиш, че съм си създала свой собствен щастлив свят? — изстрелях в отговор. — Защото там съм на мястото си! — Мразех, когато се опитваше да се кара с мен. — Стига, Самюъл. Всички се чувстват така понякога, нали? Госпожа Грималди дори ми каза, че Франц Шуберт, композиторът, понякога имал чувството, че за него няма място на целия свят. Той е създал невероятна, красива музика. Имал е огромна дарба и все пак също се е чувствал не на място.

— Франц Шуберт ли? Онзи, който е написал мелодията, която изсвири на Коледа, нали?

— Да! — усмихнах се като горд учител.

— Не е съвсем същото, Джоузи. Не мисля, че с него имаме нещо общо.

— Е, надявам се да нямате! — казах кисело. — Бедният Франц Шуберт никога не е изкарвал достатъчно пари от музиката си и е бил напълно разорен и крайно отчаян, когато е умрял от тиф на трийсет и една.

Самюъл въздъхна и поклати глава.

— Ти винаги имаш отговор за всичко, нали? Тогава ми кажи какво да правя, Джоузи. Мама продължава да ми се обажда. Обажда се късно през нощта и е толкова пияна, че може само да плаче и проклина. Баба и дядо се опитват да не се бъркат в това, но знам, че тези обаждания посред нощ ги притесняват. Тя казва, че никога няма да намеря хозхо в света на белите. Можеш ли да повярваш? Използва вярванията на навахите, за да ме кара да се чувствам виновен, когато тя е пълна развалина?

Осъзнах, че терзанията на Самюъл нямат нищо общо с мен.

— Какво е хозхо? — попитах внимателно.

— Хозхо е в основата на религията на навахо. По същество означава „хармония“. Хармония с твоя дух, с живота, с Бог. Някои хора го сравняват с кармата, с идеята, че каквото направиш, се връща при теб. Това е баланс между тялото, ума и душата.

— А ти намери ли хозхо в резервата?

Стаих дъх, надявах се да не съм прекалила.

— Ха! — изсмя се Самюъл, отмятайки глава назад. — Най-близо до него се чувствах, когато бях с баба, когато я слушах и се учех от нея; но не… никога не го открих там.

— Като че ли и майка ти не го е открила. Тогава защо се опитва да те поучава за нещо, което сама не притежава? — започнах да се възмущавам.

— Мама не е имала хозхо, откакто татко умря. Казва, че е обърнала гръб на своите, когато се е омъжила за него, но мисля, че обръща гръб на мен, като говори такива неща. Бях на шест години, когато той почина. Помня какво е да имаш семейство! Бяхме щастливи! Татко беше добър човек! — Самообладанието му се пропука и той видимо се разтърси. — Баба Йейтс ми даде дневниците на татко. Започнал ги е още в гимназията и ги е водил на мисията си в резервата. Когато напуснал дома, опаковал всичко, но някак дневниците останали при дядо и баба. Не съм ги чел всичките, но онова, което прочетох, ме кара да искам да приличам на него повече, не по-малко! Имам чувството, че съм разкъсван на две части. Не искам да виждам повече майка си. Отвращавам се от нея. Знаеш ли, че татко никога не е пил алкохол? Никога! В дневника си пише, че един от приятелите му в гимназията изнасилил момиче, след като се напил. Казва, че този приятел никога не би направил такова нещо трезвен. Това съсипало живота както на момичето, така и на приятеля му. И татко решил никога да не докосва алкохол. В резервата алкохолът е голям проблем. Толкова много пъти съм виждал втория си баща да удря мама, че ми призлява. Бил съм се с него заради нея, а сега тя се обръща срещу мен. Преди не беше такава. Имам спомени, че беше нежна и щастлива. Но няма извинение! Все пак я е отгледала баба ми. А баба Яци е най-прекрасната жена, която познавам. Дядо Яци беше много по-възрастен от нея и е бил болнав, затова голямата отговорност е била на нейните плещи, но и двамата са обичали майка ми и са я възпитали добре. Мама е единственото им дете. Баба помятала много пъти и те смятали мама за чудо, за дар. Научили я на традициите и на езика на народа си. Мисля, че тя обръща гръб на дине, като се крие в бутилката.

— А какво ти казва баба ти Яци?

— Всъщност не съм говорил с нея за това. Тя не говори много добре английски и макар че има достъп до телефон, се притеснява да го използва. Кара мама да се обажда, когато се налага, но за нещастие, сега, когато майка ми през повечето време е пияна, баба стои настрана. Тя живее на земята, на която е родена, в своя хоган. Майка ми живее в племенна къща със съпруга си и с което от децата му реши да се прибере у дома.

— Но ти каза, че баба ти е казала, че трябва да оцеляваш и в двата свята, помниш ли? Ето защо ти е нужен воински дух. Може би за теб хозхо няма да дойде от едно от двете места, а от сливането им — предположих аз, в опит да го успокоя.

Той ме погледна тъжно, изглеждаше объркан.

— Може би Богът на татко ще ми помогне да открия отговорите, които ми трябват. Библията му е у мен. Майка ми я даде много отдавна; преди да се омъжи отново. Нали ти казах, че понякога четеше от нея. Когато се е омъжила за татко, е вярвала в нея. Не мисля, че тя е открила някакъв баланс, докато е била между двата свята.

— Но, Самюъл, ти току-що каза, че някога е била щастлива с баща ти. Може би загубата на баланса е дошла, когато е отхвърлила Бога на баща ти. Тя е отхвърлила и своята традиция, и религията. Не е приела напълно начина на навахо и се е отказала от другия. Отказала се е и от двете. Да, върнала се е в резервата след смъртта на баща ти. И какво? Нима животът в резервата те прави навахо?

— Какво? — Самюъл ме погледна с нещо като шок в широко отворените си очи, дори беше зяпнал. Хвана ме за ръката. — Какво каза току-що? Кажи го пак!

— Че не е нужно да живееш в резерват, за да бъдеш навахо ли? — заекнах объркана.

— Не го каза така — поклати глава той. — Каза, че „животът в резерват не те прави навахо“.

— Ами да… и?

— Тогава кое ме прави навахо? Това ли ми казваш? — прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— Да, предполагам. Какво прави някого навахо, Самюъл? Какво е това, което те определя като навахо? Дали мястото, където живееш, цветът на кожата, мокасините ти, тюркоазът, който носиш на шията си? Какво?

Той изглеждаше стъписан. Нямах търпение да чуя отговора му. Аз бях потомка на датчани и ако някой ме попиташе, можех да му разкажа малко за произхода си. Но бях ли датчанка? Никога не бях ходила в Дания. Не говорех езика. Не знаех нищо за датските обичаи и традиции. Ставаше дума само за произход. Имах чувството, че да си навахо е нещо повече от произход.

Самюъл се опита да отговори:

— Свързано е с кръвта…

— Добре — казах аз, като направих отметка във въздуха.

Той се усмихна и поклати глава в престорено раздразнение.

— Свързано е и с езика…

— Добре!

— Както и с културата.

— Какво за културата? Може ли да не живееш в хоган и пак да си навахо?

— Някои традиционалисти биха казали „не“. Старите лечители не одобряват, че някои от по-младото поколение хатаалии (лечители) се опитват да модернизират или променят старите начини. Но баба Яци казва, че културата е да учиш децата на обичаите, традициите и приказките, които са се предавали от поколения. Това пак ни връща към езика. Ако младите поколения не учат езика, губим културата. Няма английски превод за много от думите на навахо. Те имат собствено значение. Изгубиш ли значението, можеш да изгубиш и поуката от легендата, губиш и културата си.

— Хм, бих казала, че и това си изпълнил — казах аз. — Учил си се от най-добрите. Какво друго?

— Да си навахо, означава да пазиш племенните земи.

— Това ще трябва да ми го обясниш.

Бях сбърчила чело в концентрация.

— Може да не живееш в резерват, за да бъдеш навахо, но можеш ли да си представиш да нямаш земя, където да се върнеш?

— Е, нима Америка не принадлежи на всички американци, сред които левънци и навахи?

— Не е същото.

— Защо?

— Затова наричат Америка претопяващ казан. Идеята, че различни хора от различни места идват в Америка и стават един народ. Това е хубаво. Разликата за навахите е, че земята, от която произхождат, е самият Американски континент. Няма народ навахо отвъд океана, който само чрез съществуването си помага да се запази културата на първоначалното население, като Италия, Африка или Ирландия. Когато хората от Ирландия емигрират в Америка, Ирландия все още съществува и е пълна с ирландци. Откъде са твоите предци?

Знаех си, че ще стане дума за Дания, и му отговорих, бях напълно потънала в обяснението му.

— Добре, да си представим, че някоя по-голяма съседна страна превземе Дания, превърне я в национален парк и каже на датчаните: „Вземайте си дървените обувки и се разкарайте. Добре дошли сте в нашата страна. Все пак всички сме скандинавци и можете да живеете в нашата страна също така добре, както и тук“.

— Не мисля, че датчаните са носели дървени обувки — сопнах се аз.

— Но разбра мисълта ми, нали? Ако датчаните нямаха Дания, накрая вече нямаше да са датчани. Ще бъдат просто скандинавци или нещо такова. Ако отнемеш земята на един народ, той престава да бъде народ. Ако им отнемеш племенните земи, навахите постепенно ще изчезнат.

Сега беше мой ред да се втренча смаяна в него.

— Ти си много умен навахо, Самюъл. Тук ти давам една огромна отметка.

Той извъртя очи. Но вече виждах, че е по-спокоен. Въздъхна и посегна съм слушалките ми.

— Какво ще слушаме? — попита дружелюбно и хозхо беше възстановен на нашата твърда зелена седалка в паянтовия жълт училищен автобус.