Ейми Хармън
Музиката на сърцето (12)

12.
Интерлюдия

Август 2000 г.

Седмица преди третата ми година в гимназията всичко се промени. Кейси Джуд бе живял в Левън цял живот, също като мен. Семейството му живееше тук от поколения, също като моето. Имахме само няколко дни разлика, бяхме родени в една и съща болница, в една и съща година. Бяхме ходили в една и съща църква, бяхме се возили с един и същи автобус и бяхме в едни и същи класове. До девети клас той носеше скоби и очила и аз бях по-висока от него. Къдравата му коса винаги беше рошава, обувките развързани и постоянно се съревноваваше с мен за първия стол в училищния оркестър, което леко ме дразнеше и редовно го побеждавах. Той беше прикрепен към периферията на живота ми през ЦЕЛИЯ ми живот, също като удобния диван в спалнята или тапетите по стените. Той беше просто поредното момче… докато не се влюбих в него.

Бащата на Кейси беше треньор по футбол в гимназията в Нефи. Аз свирех на тромпет в училищния оркестър, затова присъствах на мачовете и виках за нашия отбор. Тара си падаше по футболисти, но аз не се интересувах особено от всеки от тях, от постиженията му, позицията, на която играе, и начина, по който изглежда с екипа.

Тара знаеше всичко за всеки и аз я слушах по инерция. Способността й да говори безспир без никакво окуражаване от моя страна крепеше отношенията ни. Аз нямах какво толкова да кажа, а тя не можеше да млъкне, така че бе изгодно и за двете. Тя дори имаше визитки, провъзгласяващи клюкарските й способности. На тях пишеше: „Ако искате да знаете кой, кой е, питайте Тара Балоу“ (Ба Лу). Предполагам, че дрънканиците на Тара са задоволявали някаква женска нужда в мен. По това време всичките ми братя се бяха дипломирали, оженили или се бяха изнесли и аз живеех само с татко. Той почти винаги мълчеше, което означаваше, че момичешките приказки — или каквито и да било приказки — бяха съвсем оскъдни, а Тара с удоволствие запълваше тази празнина.

Способността ми да свиря на пиано ме направи важен човек в оркестъра и аз бях първи тромпетист. Нямахме оркестър в началното училище, затова влязох в оркестъра в седми клас, защото исках да се науча да свиря на някой по-класически инструмент, като кларинет, докато Тара не ми каза, че тромпетистите били най-добрите целувани. Предположих, че така смотан човек като мен има нужда от всякаква помощ в това отношение, затова започнах да свиря на тромпет. Тара свиреше на флейта… доста зле. Но конкуренцията в едно малко училище не е особено свирепа и тя успя да влезе в оркестъра. Може би щеше да свири по-добре, ако просто млъкнеше за малко! Огромната розова дъвка, с която постоянно правеше балончета, също не й помагаше особено. Господин Хакет, учителят на оркестъра, бе забранил дъвките, но Тара постоянно чистеше черешова „Хуба-Буба“ от мундщука на флейтата си.

Започнахме репетиции две седмици преди да започне учебната година, за да се подготвим за предстоящия футболен сезон. Репетициите бяха нелепо рано, защото беше „адската седмица“ за футболния отбор, което означава по две тренировки на ден. Оркестърът репетираше рано, за да могат футболистите, които участват в него, да успеят за сутрешната тренировка.

В малко училище не е нещо необичайно един футболист да свири в оркестъра, да пее в хора или пък да играе в училищна пиеса. Според мен това му е най-хубавото нещо на малкото училище: по-малката конкуренция понякога означава повече възможности. Цялото лято Тара ми беше говорила за „сладкия Кейси Джуд“. Каза, че баща му карал всички момчета да вдигат тежести, за да ги подготви за футболния сезон. Тя беше ходила на няколко тренировки на терена с бинокъл, за да огледа новите им мускули.

Завлякох се на първата ранна репетиция, къдравата ми руса коса бе вързана на хлабава опашка, бях облякла стари рязани джинси, опърпана тениска и джапанки и открих, че столът ми е зает. Кога щеше да се научи този Кейси Джуд? Погледнах нагоре и си останах така. Кейси Джуд беше пораснал. Раменете му бяха широки, краката му бяха дълги и протегнати пред него. Не носеше очила и нямаше скоби. Косата му беше къдрава като моята, но докато моята беше пшеничено руса като на татко (и на неговия татко, и на неговия татко), неговата бе тъмнокестенява и сега бе подстригана късо, а не стърчеше във всички посоки.

Седнах до него и смутено казах:

— Това е моето място.

Надявах се луничките, които винаги бяха обитавали носа ми лятно време, да не се забелязват прекалено, и се проклех, че не си бях сложила поне спирала на дългите, но печално руси мигли. Бях започнала да нося контактните лещи редовно и бях благодарна, че днес си направих труда да ги сложа и да се спася от тоталната грозота. Той ме погледна с лека усмивка и изви вежда.

— Ще видим.

Очите му бяха пъстро зелени, а усмивката ги извиваше леко. На загорелите от слънцето бузи имаше трапчинки. Почти паднах от стола. Никога не бях имала такава физическа реакция към усмивка, но усетих неговата дълбоко в корема си, все едно ме удариха с юмрук, и хлътнах тотално. Хлътнах колосално. Той оспорваше първия стол в тромпетната секция този ден и за първи път от незапомнени времена победи, макар че аз го изпреварих следващата седмица и повече не му го върнах.

След две седмици се целунахме под звездите до езерото Бурастън и въпреки неопитността ни не беше неловка среща на устни и зъби. Тази целувка беше естествена като молитва преди лягане. Проста, сладка и съдържателна. Така ми прималя, че видях звезди, и странното е, че наивно си помислих, че влюбването е такова за всички. Станахме неразделни оттогава до такава степен, че започнаха да ни сливат имената. Кейсиджоузи. Не можеш да кажеш едното, без другото. С него всичко беше толкова лесно — беше лесно да го обичаш, лесно да си обичана.

Много хора в живота ми са ме обичали… и не може да се каже, че ми е липсвала обич. Аз копнеех за осъзнаване — за самоосъзнаване. Можех да седя кротко на стола и да чета цяла нощ, без да имам нужда от внимание и без да го търся. Можех да седя пред пианото и да свиря, а хората да се възхищават на красивата музика, без да обръщат внимание на онзи, който я изпълнява. Бях стабилно, тихо присъствие в живота на хората около мен. Но понякога, докато четях, откривах нови прозрения или ме спохождаха дълбоки мисли, които щяха да променят мирогледа ми. Тогава копнеех да ги споделя с някого, затова се опитвах да разкажа за просветлението си на татко или на братята си. Те ме изслушваха любезно няколко секунди, а после се разсейваха от нещо по-интересно или по-спешно от моето новопридобито знание и ме оставяха да си говоря сама. Обикновено млъквах, когато виждах, че всъщност не се интересуват или не слушат, и те никога не протестираха, нито ме подканваха да продължа.

Ако се опитвах да философствам с Тара, тя само ме гледаше безизразно няколко минути и после бавно кръстосваше очи и казваше:

— Направо ме изгуби, Джоз!

Аз се смеех, защото знаех, че е така, и запазвах мислите си за друг слушател. Леля Луиз беше твърде буквална, твърде реална и твърде земна, за да се възхищава на дълбочината на Вселената, и все ме предупреждаваше да не „задълбавам толкова“. Соня бе запълвала тази бездна по много начини, но нейните собствени прозрения бяха твърде скъпоценни за мен, затова исках повече да слушам и да попивам мъдростта й, отколкото да говоря.

Когато Кейси стана част от живота ми, като че ли му беше приятно да ме оставя да философствам на всякакви теми, които бяха събудили интереса ми. Слушаше ме внимателно и от време на време ме поглеждаше. Често се съгласяваше с мен, прегръщаше ме и казваше: „Толкова си умна, Джоузи“. Обикновено нямаше какво да добави към някоя по-дълбока дискусия, но аз бях благодарна за интереса му към думите ми и затова не ми пукаше. Имах нужда някой да ме слуша и да чува мнението ми. Имах нуждата някой да ме цени, да обръща внимание на мислите ми, да се възхищава на способностите ми, а нямаше кой друг да обърне повече внимание на една хубава тийнейджърка от увлечен по нея тийнейджър. Чувствах се нова и прекрасна и вниманието му ме поддържаше в постоянно замайващо вълнение, което ми бе напълно чуждо дотогава.

Бях усещала Божиите сила и присъствие в красивата музика, бях учила принципите на добротата от класическата литература и винаги бях чувствала, че и двете са благословии от нашия любящ Отец в Небесата. Също толкова сигурна бях, че Бог ми даде Кейси, за да облекчи дълбоко вкоренената ми самота, самотата, която дори музиката, думите и обичта на близките ми не можеха да облекчат. Мислех, че Бог ми е изпратил Кейси, за да се реваншира, че ми отне мама.

Връстниците ми ме смятаха за странна и старомодна, но Кейси сякаш нямаше нищо против. Той също вярваше в принципите, на които го бяха научили неговите вярващи в Бог обикновени и отрудени родители. И двамата бяхме възпитани да вярваме в Бог и в семейните отговорности. Разбирахме какво се очаква от нас и искахме родителите ни да се гордеят. Сигурна съм, че през тези две години са се притеснявали, че сме твърде близки. И ние бяхме твърде близки… но никога не се опитаха да ни разделят. В младежката любов има интензивност, която трудно може да се отрече, но успявахме да се придържаме към добродетелта и да не се увличаме прекалено в ласки. Възнамерявахме да се оженим и да сложим край на мъчението още щом се дипломираме. Кейси ми предложи да се омъжа за него на Бъдни вечер, като сложи пръстен с миниатюрен диамант на пръста ми. Родителите ни свиха безпомощно рамене и ни дадоха благословията си. Татко ме гледаше през сълзи и каза: „Джоузи, сигурна ли си, скъпа?“. Помня как го погледнах изумена, като си мислех що за глупав въпрос. Отговорих със смях и яростна прегръдка. Никога не се усъмних дори за миг. Нито капчица съмнение. Татко ме стисна и ме целуна по главата.

— Добре, скъпа, добре…

Преди да се влюбя в Кейси, бях приела, че ще отида в колеж и ще уча музика и английска литература, ще свиря професионално на пиано, ще се издържам от онова, което обичам най-много. След Кейси вече не исках така силно това. Не че изгубих амбицията си, но не можех да си представя, че някое от тези неща ще ми даде повече радост от това да съм с него и да споделяме живота си. Бях получила стипендия да уча музика в училище по мой избор, а Кейси имаше футболна стипендия за университета „Бригам Янг“. Реших, че мога да преподавам пиано и да изкарвам достатъчно пари: всяко дете на мормони взема уроци по пиано по някое време. Щях да си купя малка кола, за да ходя по домовете, което щеше да се хареса на заетите майки, и можех да помагам за издръжката ни, докато с Кейси следваме. Когато се дипломираме, той щеше да преподава в училище и да стане треньор по футбол като баща си, а аз щях да свиря професионално на пиано и да композирам, и щяхме да бъдем заедно завинаги. Бяхме планирали всичко.

Кейси беше като въздуха за мен. Колкото и време да прекарвахме заедно, не ми беше достатъчно. Той не споделяше любовта ми към литературата или манията ми по класическата музика, но и не се чувстваше заплашен от това. Вероятно просто беше от мъжете, които много жени биха могли да обичат и да бъдат обичани от тях. Той лесно се разсмиваше и обичаше да се закача, но никога за сметка на нечии чувства. Можеше да бъде сприхав и раздразнителен, но бързо прощаваше и искаше прошка. За разлика от мен, не се чувстваше неловко да дава и получава обич; прегръщаше баща си, целуваше майка си и първи ми казваше „обичам те“. Винаги ме караше да се чувствам като най-хубавото нещо, което му се е случвало. Той беше много добър син. Щеше да бъде и добър мъж, добър съпруг и добър баща. Той беше слънцето в моята вселена след онази първа целувка.

* * *

Веднъж Кейси ме попита дали съм била влюбена преди. Бяхме се свили на големия диван в дневната на родителите му една неделна вечер, между нас имаше домашни карамелизирани пуканки и две студени коли на малки подложки на масичката за кафе. По телевизията взривяваха и се стреляха и всичко на света беше наред.

Аз се засмях леко, изненадана от въпроса му, и веднага отговорих: „Не!“, като хванах ръката му. Той каза същото и прекрати темата, сякаш беше очаквал точно такъв отговор и мислено бе продължил още преди да отговоря. Поседях минутка тихо, държах ръката му между своите, взирах се в дланта му, проследявах линията на живота и се питах какво е породило този въпрос.

— Защо? — Вече не можех да сдържам любопитството си.

Той ме погледна разсеяно.

— Какво защо?

— Защо ме попита дали съм била влюбена?

Той сви рамо и пак се загледа в екрана.

— Не знам, просто си мислех. Може да не си ме забелязвала до миналата година, но аз те забелязах доста отдавна.

— Така ли?

Той въздъхна и взе дистанционното, спря филма на пауза и накара един тип, който тъкмо бе изхвърлен във въздуха, да замръзне насред полет. Погледна ме, очите му обиколиха лицето ми.

— Джоузи, ти си красива и винаги си била красива. — Тази похвала ме стопли и усетих, че се усмихвам смутено, засрамена, но доволна. — А най-хубавото в теб е — продължи той, — че сякаш не го осъзнаваш. Когато бяхме в прогимназията, с приятелите ми говорехме за теб. Някои момчета мислеха, че си задръстена, защото беше много мълчалива и не се интересуваше от нас.

Веждите ми се стрелнаха нагоре и сега бе негов ред да се смути.

— Е, ти беше много по-зряла от всички останали, сякаш беше от друга планета. Да, беше много мила, но дистанцирана, като че ли просто чакаш да настъпи твоят миг, сещаш ли се? Няколко момчета мислеха, че сигурно си имаш по-голям приятел или нещо такова.

Той се взираше в очите ми, сякаш преценяваше ефекта от думите си — може би се питаше дали ще си призная, че наистина съм имала някакъв таен приятел.

— Беше по-висока от нас и изглеждаше много по-голяма, и определено беше по-умна. Аз обаче знаех. Знаех, че просто си срамежлива, а не задръстена. Вероятно не помниш, но в седми клас по физика стоеше до мен. Беше много мила, никога не се надуваше. Очаквах с нетърпение този час. Тогава реших, че някой ден ще бъдеш моето момиче. Харесвал съм и други момичета, но винаги съм искал само теб.

Наведох се и леко притиснах устни в неговите. Разговорът замря, когато той отвърна на целувката ми. Гласът на майка му от кухнята ни върна рязко в реалността и ние се разделихме на безопасно разстояние. Кейси натисна дистанционното и нещастната жертва довърши траекторията си към стената на една жилищна сграда. Кейси ме прегърна през раменете и аз се облегнах на него, като свих крака в пухкави чорапи под себе си.

Остатъкът от вечерта прекарах в размисъл, почти се чувствах виновна. Бях доволна, че Кейси е взел филм с Шварценегер; това позволяваше на ума ми да блуждае, докато той се наслаждаваше на разрушенията на екрана. Беше минало известно време, откакто не бях мислила активно за Самюъл. Той все още се промъкваше понякога в ума ми. Когато станаха атентатите срещу Световния търговски център и Пентагона, се запитах къде ли е и дали е сред морските пехотинци на фронтовата линия във войната в Афганистан. Мислех за него, докато гледах новините. Но вече не ми липсваше физически, вече не, от доста време. Все пак не го бях виждала повече от две години.

Но докато седях на дивана и държах ръката на Кейси, трябваше да призная лъжата си. Сега може и да обичах само Кейси, но се бях влюбвала преди. Бях обичала Самюъл. Това не беше просто тръпка или увлечение. Беше си любов. Невинна, необикновена, преждевременна, но… любов. Времето ми бе осигурило перспектива и макар че никога не бях го признавала пред себе си, знаех, че е така. И леко потреперих при тази мисъл.

Не бях казвала на Кейси за Самюъл. Нито дума. Зачудих се защо. Не се срамувах от станалото — но просто нямах думи. Някои неща не може да бъдат обяснени или споделени; те като че ли губят блясъка си, когато ги изкажеш. Това ми напомни за „бисерите на свинете“ от Писанието. Едно прасе никога не би оценило бисер, колкото и ценен да е той. То не би имало опита или способността да разбере стойността му. Моята връзка със Самюъл беше блестящ бисер в живота ми и дори най-близките ми хора, макар че бяха точно обратното на свине, нямаше да могат да схванат нейната ценност. Поговорката, че трябва да си го преживял, беше съвсем на място в случая. Нищо нямаше да спечеля, ако се опитах да обясня това, така че не го направих. Самюъл вече не бе част от живота ми и онази нощ, докато държах ръката на бъдещето си, аз бях решена той да си остане там — в миналото.

* * *

В деня на дипломирането, 28 май, се бяхме строили заедно със съучениците си и марширувахме по пътеката, за да си вземем дипломите. Азбучният ред поставяше Дженсън и Джуд един до друг и с Кейси хвърлихме шапките си заедно. Аз бях сред първите десет на випуска; можех да бъда и първа, но се погрижих да не съм. Третото място по успех ми гарантираше, че няма да кажа и дума по микрофона, а аз не исках да държа реч на дипломирането. Не пророних и една сълза, за разлика от всички около мен, включително Кейси, които се прегръщаха и плачеха от носталгия. Гимназията не ми беше някаква кулминация и бях напълно готова да мина нататък… а нататък бяхме аз и Кейси в църквата, докато казваме „Да“ пред целия град. Като малка бях гледала мюзикъла „Седем булки за седем братя“ осем милиона пъти и щях да бъда юнска булка. Бяхме избрали датата, бяхме отпечатали поканите, а булчинската ми рокля, роклята, която мама бе носила на сватбата си с татко, висеше в гардероба ми, където можех да я гледам, докато заспивам всяка нощ.

По традиция след дипломирането имаше купон цяла нощ за абитуриентите във воден парк в Прово, на около 45 минути от Нефи. Кейси беше общителен и обичаше да се забавлява, затова с радост го придружих, макар че водните паркове и дългите купони без книги не бяха точно по вкуса ми. След това абитуриентите щяха да се натоварят на училищен автобус и да се върнат в гимназията за голяма закуска с палачинки, сервирана от няколко майки. Кейси трябваше да отиде на работа рано сутринта, за да зарежда рафтовете в хранителния магазин в Нефи. Заради това брат ми Джони щеше да ме вземе от гимназията след нощната си смяна в електроцентралата. Кейси възнамеряваше да се изкъпе и да подремне в стаичката за персонала, преди да започне смяната му.

Както обикновено се опитахме да отложим раздялата до последната минута. Беше точно преди пет сутринта, а Кейси трябваше да е на работа в шест и половина, затова решихме, че има достатъчно време да ме откара до дома и пак да си вземе душ и да подремне. Обадихме се в електроцентралата от училищната канцелария и Джони скоро отговори.

— Нямам нищо против, Джони — каза искрено Кейси.

Джони му се изсмя.

— Сигурен съм, че нямаш, Кейси, и знам, че и Джоузи няма — рече той лукаво, — но вие двамата не сте спали, а е пет сутринта. Ще съм готов да тръгна след четиресет и пет минути и няма причина ти да ходиш до Левън.

Кейси го увери и аз настоях, така че не след дълго бяхме на път за Левън с очукания зелен форд на Кейси. Харесвахме тази стара кола, защото имаше цяла седалка отпред и аз можех да седя точно до него. И сега седях възможно най-близо. Той държеше с лявата ръка кормилото, а с другата — моята. Миришехме на хлор от водния парк и косите ни бяха изсъхнали на твърди къдрици. Аз бях прихванала моята с фиба, а неговата висеше над очите, затова приглаждах къдриците от челото му, като не спирахме да говорим по пътя към дома.

Слънцето тъкмо бе започнало да наднича над източните планини, които заслоняваха малкото градче, когато спряхме на чакъла пред моята къща. Бях прекарала много време из каньоните Пиджън и Чикън Крийк в тези планини. Тази година зимата беше суха и студена и падна малко сняг, и затова, както правеха фермерите в Запада, прекарвахме много време в молитви за дъжд и влага. Каньонът не бе видял много дъжд тази година, а това щеше да е тежко за стопанствата. Аз обаче бях твърде доволна, за да се притеснявам прекалено, и онази сутрин, докато слънцето изгряваше зад тях, планините ми приличаха просто на дом, потънали в розова надежда с пръски златно обещание, разливащо се от върховете. Кейси слезе от колата и аз отидох до неговата врата. Той се облегна на колата и ме придърпа към себе си, като притисна буза към главата ми. Гледахме как слънцето изгрява. Тийнейджърите обикновено не стават по-рано от необходимото, а ние си бяхме съвсем нормални в това отношение. Никога не бяхме гледали заедно изгрева, затова този ни беше първият и помня, че бях преизпълнена с доволство и щастие. В радостта има тиха музика, а музиката на онова утро още свива болезнено сърцето ми, когато си позволя да се върна към него. Мускулестите млади ръце на Кейси прегръщаха раменете ми и когато се наведе и потърка буза в моята, дъхът му бе сладък и миришеше леко на кленов сироп.

— Толкова много те обичам, Джоузи Дженсън — прошепна той до бузата ми и аз се обърнах в прегръдката му и обхванах лицето му с длани.

Усетих буца в гърлото си, докато го гледах, и странно ме досмеша от този сладникав момент.

— И аз те обичам, Кейси Джуд, и ако не ме целунеш веднага, ще се пръсна на милион парченца — прошепнах.

Той се наведе към мен, но аз скъсих дистанцията, като се изправих на пръсти, и го придърпах надолу. Усетих сладостта по устните му и вдишах дъха му. Сърцето ми изпърха във вече познатия ритъм и ние потънахме един в друг както първия път. Задъхана, трябваше да се отдръпна от него, защото целувката му беше някак по-напориста, а в начина, по който ме държеше, усещах настойчивост. Развълнувах се от страстта му, но знаех, че Джони скоро ще се появи, и не исках да го смущавам или пък да си спечеля братска лекция как „трябва да внимавам“.

Кейси сведе брадичка към гърдите си и затвори очи в престорена агония.

— Ох — изстена той. — Три седмици са твърде много време! Сигурно аз ще се пръсна на милион парченца.

— Ще се справим. Не е цяла вечност — засмях се аз.

Той ме придърпа в прегръдка и ме целуна отново, жадно като преди, и аз неохотно прекъснах отново целувката и се отдръпнах, без да пускам ръцете му.

Устните му се извиха надолу, веждите се събраха в унило изражение. Изглеждаше изпълнен с тъга, когато ми каза довиждане. Аз се засмях отново, доволна, че ме желае толкова много.

— Може би трябва да се разделим до големия ден — подразних го с усмивка.

— Но то си е цяла вечност — каза той тихо, докато се качваше в колата си.

Отстъпих назад и го загледах как потегля по алеята. Помахах му и му изпратих въздушни целувки.

— Обади се после! — извиках и той ми помаха през прозореца, за да покаже, че ме е чул.

Дори не го гледах как се отдалечава. Обърнах се и влязох в къщата, копнеех за душ и за пухената си възглавница. Нямах предчувствие, нямах усещане, че наистина ще е завинаги. Тогава го видях жив за последен път.