Ейми Хармън
Музиката на сърцето (3)

3.
Увертюра

Соня бе улеснила трудния преход към зрелостта, но аз все още трябваше да понасям погледите, които моето променящо се тяло привличаше. Когато започнах седми клас, бях вече напълно развита. Макар че бях слаба и по-висока от средното, имах гърди и извивки, а момчетата на моята възраст още подмокряха леглата. Тара мислеше, че съм най-голямата късметлийка, и ме тормозеше с лични въпроси, дори веднъж ме попита дали може да си сложи сутиена ми „само за да види какво е да се чувстваш като жена“.

Тъй като бях единственото момиче в семейството, нямах голям избор от дрехи. Носех старите тениски на братята си и стари гащеризони, защото това имахме. Татко не се сещаше да купи нещо различно и аз също не смятах за важно да го моля. Още първата година бельото, което Соня ми купи, ми стана малко и ако леля Луиз не се беше погрижила да имам солиден сутиен, не знам какво щях да правя. Момчешките дрехи почти успяваха да прикрият фигурата ми, но ходех с прегърбени рамене, за да скрия ръста и гърдите си, и постоянно се срамувах и се чувствах неудобно.

Соня все настояваше да си проверя зрението, защото завирах нос в партитурите и си развалях позата. Трябваха ми очила за четене и за свирене на пиано и тъй като носът ми бе постоянно забит в някоя книга, аз ги носех почти винаги. Използвах сложни думи и се изказвах дълбокомислено и мисля, че връстниците ми ме смятаха за изключително странна, ако изобщо ми обръщаха внимание.

Седми клас беше вече в прогимназията и аз с радост оставих основното училище зад гърба си с надеждата, че ще ми е по-лесно да се смеся с по-големите деца. Но прогимназията се оказа просто друг вид мъчение. Там се учеше от седми до девети клас, а в гимназията — от десети до дванайсети, и всички пътувахме с един и същ автобус до Нефи. Мразех пътуването с автобуса. Джони вече завършваше, когато постъпих в седми клас. През повечето дни ходеше на училище с нашия стар фермерски пикап, защото играеше в няколко отбора и оставаше за тренировки. Понякога ме вземаше, но по-често не, тъй като возеше приятелите си и нямаше място за малката му сестра. Автобусът беше шумен и бавен, пълен до пръсване с хлапета. Мразех да ме бутат с лакти, мразех сбиванията и най-много мразех търсенето на място.

Спирката до нашата къща беше почти последна в маршрута на автобуса и всеки ден се ужасявах как ще мина по пътеката на пълния автобус, за да си намеря място. Привличах нежелано внимание на момчетата в гимназията, подхилвания от по-малките и объркваща неприязън от повечето момичета. Тара, вярна братовчедка и приятелка, обикновено се опитваше да ми запази място, но аз предпочитах да не сядам до нея. На тринайсет, тя беше висока колкото деветгодишна и бяхме толкова различни, че смущението ми ставаше още по-голямо. И беше не само дребна, но и много шумна. Аз предпочитах да се свия тихо, а тя обичаше да привлича вниманието.

В единайсети клас имаше едно момче, на име Джоби Дженкинс, който понякога се мотаеше с брат ми Джони. Той обичаше да е клоунът на класа и си мислеше, че е най-забавното хлапе на света. Не го харесвах особено. Шегите му обикновено бяха зли и винаги за сметка на някой по-слаб от него. По-малките деца в автобуса бяха неговите мишени. Татко го смяташе за остроумен, но всъщност беше един противен хулиган. Но най-вече не го понасях, защото все се взираше в гърдите ми. Джони като че ли не забелязваше това, както винаги, и смяташе Джоби за ужасно смешен и забавен. Тъй като Джоби не спортуваше, винаги се качваше в автобуса и правеше глупостите си в задната част, като стъжняваше живота на много хлапета.

Една сутрин, в началото на есента, се качих в автобуса, притеснена и отчаяна да си намеря място, както винаги. Тара ми махаше и ми сочеше развълнувано етикетите с имена на всяка седалка. Господин Уокър, шофьорът, беше направил разпределение. Изпитах огромно облекчение и започнах да търся името си. Табелките означаваха, че вече няма да се налага да търся свободно място, и бях нелепо благодарна, докато се оглеждах за името си. Забелязах, че повечето от по-малките деца са настанени с по-големи, което правеше разположението по трима на седалка по-удобно. Когато наближих дъното на автобуса, по лицето ми плъзна червенина, защото чух един твърде познат глас:

— Джоузи Дженсън! Ела при татко! — извика напевно Джоби Дженкинс. Всички около него избухнаха в смях. — Ей, можем да си поиграем на каубои и индианци! Не се тревожи, Джоз. Няма да позволя на Сами да те направи своя изгора.

Бях намерила мястото с моето име. То беше на седалката до пътеката, точно срещу мястото на Джоби. Той беше протегнал крака на пътеката и кокалестите му колене и големи стъпала с развързани маратонки „Рийбок“ не позволяваха на никого да премине без конфронтация. Потупа по зелената пластмасова седалка срещу него. От другата му страна, до прозореца, седеше Самюъл Йейтс.

Самюъл Йейтс беше внук на Дон и Нети Йейтс, които живееха на нашата улица. Синът им Майкъл бе служил в мормонска мисия в резервата на индианците навахо преди повече от двайсет години. След тази мисия се беше върнал пак в Аризона да си търси работа. Беше се оженил за индианка навахо и Самюъл бе техен син. След няколко години Майкъл загинал при падане от кон. Не помня подробностите. Случило се е, когато съм била малка, но в градчета като нашето всичко се знае.

Бях чувала за Самюъл, когато няколко жени, включително Нети Йейтс, се бяха събрали в нашата кухня, за да правят зимнина. Всяка година след смъртта на мама съседките ни носеха плодове и зеленчуци от градините си и цял ден затваряха буркани и пълнеха килера ни с консерви. Онзи ден през август кухнята беше неприятно топла и миришеше на варени домати. Аз слушах жените, макар че ми беше писнало от затваряне на буркани, но от благодарност не смеех да изляза. Усетих, че се вслушвам в разговора им просто от скука. Нети Йейтс споделяше тревогите си с една от другите жени:

— Майка му просто не може да се оправи с него. Омъжи се отново, нали знаеш. Май Самюъл не се разбира много добре с втория си баща и с доведените му деца. Според мен е замесен и алкохол. Онзи пие прекалено много. Самюъл се забърка в няколко сбивания тази година и беше изключен от училището в резервата. Много е гневен и аз малко се тревожа, че ще идва да живее тук. — Нети Йейтс спря да си поеме дъх и продължи: — Просто се надявам хората да са добри с него. Майкъл би искал така. Аз щях да го взема след неговата смърт, но майка му не искаше и да чуе. Казахме й да вземе Самюъл и да заживеят при нас, но тя се върна в резервата при майка си. Не че я обвинявам. Там й е познато, а това носи утеха, особено когато си загубил любим човек.

— Почти не сме виждали момчето през последните години — продължи тя. — Дон няма търпение Самюъл да му помага с овцете. Навахите много разбират от овце, нали знаеш. Момчето помага на баба си за овцете още от шестгодишен. Така или иначе, ще ходи на училище тук последната година и да се надяваме, че ще се дипломира. После вече ще е достатъчно голям, за да реши какво иска да прави. — Нети приключи с въздишка, като продължаваше да реже с несекващ ритъм зрелите домати в купата.

Самюъл ме погледна, докато се опитвах да се промъкна покрай Джоби към мястото си. Тъмните очи и широката му уста не се усмихваха, веждите бяха сключени като рязка линия върху светлокафявата му кожа. Лъскавата му черна коса се спускаше до раменете. Никога не бях разменяла и две думи със Самюъл Йейтс. Всъщност никога не го бях чувала да говори. Лицето му изразяваше враждебност, широката уста се изви надолу, когато извърна поглед. Аз се проврях покрай Джоби, опитвайки се да не се докосвам до него, за да седна. Той се наведе в последния миг и ме издърпа в скута си.

— Джоузи! — възкликна с подигравателна изненада. — Нямах предвид наистина да дойдеш при татко!

Всички се засмяха, когато той се престори, че ме отблъсква, а всъщност направи така, че да не мога да се измъкна от дългите му ръце и големите крака.

Усетих как сълзите избиват в очите ми, когато той продължи да ме гъделичка и да ме размята насам-натам. Някой отпред сигурно забеляза ужасеното ми изражение, защото един глас извика:

— О, Джоби! Тя ще се разплаче!

Той извика и ме погледна.

— Не плачи, Джоузи! Аз само се майтапя с теб. Ето, ще ти дам една целувка. — И залепи комично устни на бузата ми.

— Престани, Джоби! — извиках и го избутах с лакът, за да се измъкна от гадната му прегръдка.

Внезапно той ме блъсна към Самюъл. Главата ми се удари в прозореца, а раницата ми се плъзна надолу и прикова ръцете ми зад гърба. Стоварих се по лице в скута на Самюъл и изписках, когато той ме дръпна рязко, за да ме изправи. Децата около нас ревяха от смях.

Внезапно дясната ръка на Самюъл се стрелна, избута Джоби от седалката и той се стовари със силен тътен на пътеката. От изненадата въздухът напусна гърдите му със стреснат стон. Преди да се усетя какво става, Самюъл ме избута и ме сложи на седалката до пътеката. Изправи се бавно и се наведе над стъписания Джоби. Смехът в автобуса беше затихнал до нервно хихикане, после настъпи тишина. Хлапетата около нас ни зяпаха с отворени уста и ококорени очи. Лицето ми пулсираше от унижението. Призля ми и усетих, че съм сдържала дъха си. Самюъл се взираше в Джоби, ръцете му стискаха седалките от двете страни на пътеката. Джоби го гледаше с ококорени очи. Устата му се движеше, но не излизаха думи, сякаш не беше измислил какво да каже.

— Не плачи, Джоби! Аз просто се майтапя с теб — каза Самюъл с дълбок и мек глас и напълно безизразно лице.

Хлапетата, които се бяха смели, се засмяха отново.

Автобусът тъкмо беше стигнал до последната спирка, когато суматохата отзад привлече вниманието на шофьора. Самюъл не беше обръщал внимание на никого, откакто започна училище преди два месеца. Почти не говореше, но беше достатъчно висок и страховит, за да не смее никой да го закача. Всички, включително и Джоби, се взираха смаяни в него.

— Няма да се биете в моя автобус, момчета! — изкрещя господин Уокър, когато паркира автобуса, дръпна ръчната спирачка и разкопча предпазния си колан.

Хукна по пътеката към Самюъл. Без да му обърне никакво внимание, Самюъл бавно се наведе, протегна ръка и издърпа Джоби на крака. После, сякаш разполагаше с цялото време на света, се обърна и погледна надолу към горкия господин Уокър. Протегна се и отлепи етикета с името на Джоби от мястото, на което сега седях. Аз потрепнах и сведох глава, когато всички ме погледнаха.

— Джоби се нуждае от ново място — каза тихо Самюъл.

Притисна смачкания етикет към челото на Джоби, като продължаваше да се взира най-спокойно в шофьора.

Господин Уокър изглеждаше объркан, Джоби също — като никога бе останал без думи.

— Не може ли да седи там? — попита господин Уокър, сочейки мястото, на което седях аз. Забелязах, че и той е снижил глас, сякаш по примера на Самюъл.

— Някъде другаде — отвърна бавно Самюъл.

Вгледа се за миг в лицето на господин Уокър, после се отмести от пътеката, настани се до мен и се обърна към прозореца. Не каза нищо повече.

Господин Уокър кротко отлепи етикета с името ми от седалката от другата страна на пътеката, сложи го на тази до Самюъл и насочи Джоби да седне на първоначално предвиденото за мен място. Той отлепи етикета от челото си, залепи го на косата на едно хлапе и се разхили гръмогласно. После плесна друго дете по тила, в опит да замаже неловката ситуация. Ако не бях видяла всичко с очите си, нямаше да повярвам, че Джоби е бил повален на земята и не е отговорил с юмрук или някакви гадни думи. Каза единствено: „По дяволите! Май Сами не ме харесва!“. Хлапетата около него се закикотиха нервно и Джоби пак погледна крадешком към Самюъл. Той пък се взираше над главата ми през прозореца и не отговори, сякаш дори не го забелязваше.

* * *

Зимата дойде рано и до края на октомври левънци вече бяха опаковали децата си с ботуши, шапки и дебели палта, които ги правеха тромави. Аз навърших тринайсет години на първи септември и в очакване на настъпващия студен сезон, леля Луиз ми купи ново палто в яркосиньо-лилаво. Това беше най-красивата дреха, която бях имала. Когато тя го донесе, татко й каза, че нямаме нужда от милостиня, и леля Луиз, по-малката сестра на мама, добре му се накара. От две години не бях получавала ново палто. Минала зима носех старото джинсово яке на Джони и няколко памучни блузи и тази година тя нямаше да позволи повече това. Татко като че ли се стъписа от обвиненията й и ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път. Аз само го потупах по ръката и казах: „Харесваше ми якето на Джони, тате. Затова го носех“. Напоследък забелязвах, че татко ме гледа със странна тъга. Веднъж го попитах защо изглежда толкова тъжен, а той се усмихна леко и само поклати глава.

— Не съм тъжен, Джоузи Джо. Просто си мисля колко бързо си пораснала. Отдавна вече не си малко момиченце. От много отдавна.

Той ме потупа по гърба и бързо излезе през задната врата, като тръгна към ограждението на конете и пасищата.

Онази понеделнишка сутрин беше паднал нов „неделен сняг“. Неделният сняг е сняг, навалял през неделя, по който още никой не е минавал или играл. Бялата пелена беше красива, когато тръгнах през нея със старите си обувки. Самюъл Йейтс вече беше на автобусната спирка и се качи преди мен. Тръгна право към нашата седалка и се плъзна до прозореца. Не носеше шапка върху лъскавата си коса, а ватираното му яке бе обшито с пухкава овча кожа. Беше обут с мокасини. Зачудих се дали не му е студено с тях, но те изглеждаха относително сухи, много по-сухи от моите обувки, затова не се притесних особено за него.

Самюъл не ми обръщаше никакво внимание — и на мен, и на останалите — от деня, в който събори Джоби на пътеката. На нашата седалка не беше определен трети човек. Господин Уокър вероятно бе станал малко предпазлив и бе решил да остави нещата така. Та през последната седмица аз пътувах до училище и обратно седнала до Самюъл, без да си кажем и дума. По принцип мълчанието не ми пречеше, затова обикновено четях. Бях започнала да чета всички книги на Джейн Остин и сега бях захванала „Доводите на разума“.

Тъкмо бях погълната от страданията на Ан, когато Самюъл заговори:

— Много четеш.

Прозвуча малко като обвинение, думите бяха накъсани и тихи.

— Да.

Не знаех какво точно да кажа, освен да се съглася.

— Защо?

— Обичам книгите. Ти не четеш ли?

— Мога да чета! — Тихият му глас стана гневен и очите му проблеснаха. — Мислиш, че щом съм навахо, съм глупав, така ли?

Започнах да заеквам, бузите ми пламнаха заради начина, по който бе разбрал думите ми.

— Нямах това предвид! Не мисля така! Просто попитах дали обичаш да четеш.

Когато той не отговори и продължи да гледа през прозореца, аз се опитах отново да се върна към книгата си. Но мислите ми се блъскаха диво в главата ми и само се взирах невиждащо в страницата. Чувствах се ужасно, че съм засегнала човека, който ми се беше притекъл на помощ. Опитах отново.

— Съжалявам, Самюъл — казах смутено. — Не исках да те засегна.

Той изсумтя и ме погледна, извил вежда.

— Аз не съм малко момиченце. Не можеш да ме засегнеш. — Гласът му беше леко подигравателен. Той взе книгата от ръцете ми и започна да чете на глас: — Не мога повече да ви слушам и да си мълча. Трябва да ви кажа много неща и го правя по единствения начин, който е възможен в момента. Думите ви се забиват дълбоко в душата ми и в един и същи миг аз се чувствам полумъртъв и полуокрилен. Кажете ми, че не е прекалено късно и че онези скъпи чувства не са се стопили безвъзвратно!^[1]

Той искаше да ми докаже, че може да чете, но рязко спря, смутен от дълбоко романтичното писмо на капитан Уентуърт до Ан.

И двамата седяхме неподвижно и се взирахме в книгата. Аз не се сдържах. Разсмях се.

— На колко си години? — попита той, извил леко вежди.

— На тринайсет — отвърнах отбранително.

Винаги реагирах така, когато станеше дума за възрастта ми. Не се чувствах на тринайсет, не изглеждах на тринайсет и мразех да съм на тринайсет.

Той отвори широко очи от изненада.

— Тринайсет? — Не прозвуча като въпрос, а по-скоро като възклицание. — Значи си в кой, в седми клас?

Каза го със същия равен, но все още изпълнен с недоверие глас.

Аз бутнах очилата по носа си и въздъхнах.

— Точно така.

Взех книгата от ръцете му и се приготвих да потъна в нея.

— Тази книга не е ли малко… неподходяща за седмокласници? — попита той. Издърпа я отново от ръцете ми и продължи да чете, този път наум. — Дори не разбирам повечето думи. Сякаш е на друг език.

— Затова я чета с речник, макар че не го нося в училище. Много е тежък. — Погледнах смутено към книгата. — Донякъде наистина е друг език. Моята учителка, госпожа Грималди, казва, че езикът ни се разпада.

Самюъл само ме погледна с недоумение.

— Сигурно обаче не е толкова различен, колкото езикът навахо от английския — продължих аз, опитвах се да поддържам разговора.

Бях изненадана, че изобщо говори с мен, особено след като разбра, че съм едва в седми клас.

— Да, навахо е много различен.

Нещо потрепна в очите му и той се извърна от мен. Пак се загледа през прозореца, прекратявайки разговора ни.

* * *

Самюъл ми проговори отново след няколко пътувания с автобуса. Бях смутена от последния ни разговор и не исках да опитвам пак.

— Аз мразя да чета.

Тонът му беше предизвикателен и той ме гледаше дръзко.

Както винаги, аз четях, бях сложила книгата на свитите си колене. Погледнах го и се зачудих какво очаква да кажа.

— Добре…?

Извади книга от раницата си и я хвърли върху „Гордост и предразсъдъци“, която бе отворена в скута ми. Неговата книга беше „Брулени хълмове“. Едва не изстенах от съчувствие. Дори не се бях опитала да я дочета, след като Соня ме освободи от нея. Нямах желание да прекарвам повече време с тази книга. Покрай училището, уроците по пиано, упражненията и всички домакински задачи, които произтичаха от живота с двама мъже — Джаред и Джейкъб вече почти не се задържаха у дома, — успявах да чета предимно в автобуса и преди лягане, когато прилежно проверявах всичките непознати думи. Все още четях по две книги на месец, но не прелитах през тях както през лятото. „Брулени хълмове“ НЕ ми беше в списъка — и, да, наистина имах списък.

— Чела съм части от тази книга — казах предпазливо, не разбирах защо я хвърли така в скута ми.

— Сигурен бях, че така ще кажеш — рече той лукаво. — Тя е също толкова объркваща като онази, която четеше онзи ден.

— Защо я четеш тогава? — попитах.

Сигурно я четеше, иначе защо ще я носи.

Той не отговори няколко секунди и аз зачаках, питах се дали няма да вземе книгата и да я прибере отново.

— Не съм добре по литература. Госпожица Уитмър ми каза, че ако прочета тази книга и напиша доклад за нея, ще ме пусне да мина. Затова се опитвам да я прочета. Трябва да го направя и да оставя доклада на бюрото й до две седмици.

По прегънатото крайче на една страница разбрах, че наистина го е загазил.

Госпожица Уитмър беше много упорита стара учителка, която преподаваше в гимназията от двайсет и пет години. Имаше си репутация, понякога идваше с мотор „Харлей-Дейвидсън“ на училище и носеше военни ботуши. Беше много страховита, разбираше си от работата и не търпеше глупости. По-големите ми братя я харесваха, но все се оплакваха, че много ги товари. Джони едва успя да мине при нея.

— Защо тази книга? Тя каза ли ти?

— Каза, че обикновено не дава втори шанс. Аз отвърнах, че съм готов на всичко. И тя ми даде тази книга и каза: „Ако успееш да я прочетеш, ще разбера, че наистина много го искаш“. И ето ме сега. Вече знам защо ми го каза с такава физиономия — добави печално Самюъл.

— И защо ти пука? — попитах внезапно.

Самюъл ме погледна лошо.

— Ами искам да се дипломирам — процеди през зъби. — Обещах на баба, че ще се дипломирам — добави неохотно. — През май отивам в Морската пехота и ми трябва диплома. Вербовчикът каза, че ще имам много повече възможности, ако първо се дипломирам.

Помълчахме известно време. Той се взираше през прозореца, както винаги, а аз прелиствах книгата му, която още беше в скута ми. Мислех си колко горд изглежда и колко ли му е било трудно да отиде при госпожица Уитмър и да я помоли за втори шанс.

Той посегна да вземе книгата, но аз я държах здраво и я дръпнах от ръката му.

— Ще я прочета с теб — казах, изненадвайки и двама ни. Той ме погледна с подозрение. Аз свих рамене. — Казах ти, че съм чела части от нея. Искам да прочета останалото. — Направо потрепнах при тази лъжа. — Ще я прочетем заедно. Всеки ден прекарваме по час и дори повече в автобуса. Нямам нищо против да чета на глас, ако искаш.

Не можех да повярвам, че съм толкова дръзка. Вратът ми пламтеше под косата. Надявах се да не ми избият петна, както ставаше понякога, когато бях много разстроена или притеснена.

— Ти ще четеш, аз ще слушам — каза той сковано.

— Сега ли? — попитах.

Той само изви вежди.

Отворих книгата, потиснах смущението си и започнах от началото.