Ейми Хармън
Музиката на сърцето (20)

20.
Основната нота

Самюъл го нямаше от две седмици и аз се опитвах да си намирам работа. Вършех всичките си ежедневни задължения — подстригвах коси, давах уроци по пиано, тичах по няколко километра на ден. Освен това събрах реколтата от градината си. После консервирах до сутринта буркани с цвекло, домати, зелен фасул и кисели краставички. Правех лазаня и печено и ги прибирах във фризера на единични порции. Когато нямаше вече какво да консервирам или замразявам, подредих храната в килера. После реших, че къщата има нужда от основно почистване. Изтърках щорите и изпрах пердетата, почистих с пара килимите. След това се захванах с двора. С други думи… не бях на себе си.

Принуждавах се да слушам любимата си музика, докато работех. Вече нямаше да бъда страхливка. Ако се държах като откачена, така да бъде! Мислено вилнеех и се заричах, че заминаването на Самюъл няма да ме принуди отново да извърша музикален холокост. Вече бях приключила с глупостите! Свирех Григ, докато не ми изтръпнат пръстите, и яростното темпо на „Исламей“ на Балакирев гърмеше от тонколоните. Татко веднъж влезе и я изключи, после веднага излезе.

На петнайсетия ден направих шоколадова торта, достойна за рекорд. Беше отвратително сладка и засищаща, олюляваше се на няколко етажа и тежеше повече от мен, отрупана с гъсто крема сирене и обилно поръсена с шоколадови пръчици. Седнах да я ям с голяма вилица. Поглъщах я с наслада, каквато може да се види само на онези безумни състезания по надяждане с хотдог, където миниатюрна азиатка побеждава всички дебели момчета.

— Джоузи Джо Дженсън!

Луиз и Тара стояха на прага на кухнята, лицата им изразяваха шок, отвращение и може би малко завист. „Рапсодия №2 в сол минор“ на Брамс тресеше малката ми кухня. За първи път ядях шоколадова торта на фона на Брамс. Харесваше ми. Продължих, без да им обръщам внимание.

— Е, мамо — каза Тара, — какво ще правим?!

Леля ми Луиз е много практична жена.

— Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях! — цитира тя ведро.

Преди да се усетя, двете бяха грабнали вилици. Ядяхме във все по-ускоряващото се темпо на музиката.

— ДОСТАТЪЧНО!

Татко стоеше на прага. Беше направо побеснял. Загорялото му от слънцето лице бе червено като любимите ми обувки.

— Изпратих ви да се намесите! Какво е това?! Побеснели Анонимни преяждащи?

— О, татко, вземи си вилица — отвърнах, без да нарушавам ритъма.

Татко се приближи, взе вилицата от ръката ми и я хвърли със зъбите напред право към стената. Тя щръкна там, забита и олюляваща се като меч на средновековен турнир. Той издърпа стола ми и ме грабна под мишниците, после ме извлече от кухнята. Опитах се да лапна една последна хапка от тортата, но той нададе нечовешки рев и аз изоставих всякаква надежда да преям до прилошаване.

— Тара! Лельо Луиз! — виках панически. — Отивайте си!! Това е моята торта! Не може да ядете без мен!

Татко ме избута през входната врата на верандата и мрежата се затръшна след него. Седнах на люлката с начупени и омазани с шоколад устни. Татко влезе пак в къщата и внезапно музиката, която извираше от всеки процеп, спря. Чух го да казва на Луиз, че ще й се обади по-късно, и после вратата на кухнята изтрака, оповестявайки заминаването на леля и Тара. Хубаво. Така нямаше да ми изядат цялата торта. Нали видях как я нападнаха.

Татко излезе пак при мен и седна на люлката. Люлеехме се в мълчание известно време, бях свила крака под себе си, а неговите стари ботуши ни отблъскваха — напред-назад, напред-назад. Нощният въздух беше вече по-хладен. Есента бе в разгара си, листата искряха в предсмъртните си мъки. Усещах наближаването на зимата. Какво ми беше казал Самюъл за Променящата се жена и пролетта, че било време за прераждане? Променящата се жена управляваше сезоните, носеше нов живот. Този сезон нямаше да донесе нов живот. Моят щеше да си остане същият.

Внезапно се почувствах много стара и изморена… и преяла. Срамът и изтощението се стовариха отгоре ми и аз посегнах към ръката на татко. Дланите му бяха груби и неравни, и кафяви почти като на Самюъл. Колко много обичах ръцете на татко! Колко много обичах него. Бях го разтревожила. Погледнах лицето му и видях чувствата си, отразени в неговите очи. Вдигнах ръката му към бузата си и се наведох към нея. Той обгърна лицето ми с голямата си длан, очите му бяха изпълнени с мъка.

— Джоузи Джо. Какво ще правя без теб? — каза той мрачно и изморено.

— Никъде няма да ходя, татко — отвърнах тихо, гласът ми се пречупи леко при мисълта за Самюъл.

— Да, скъпа, ще идеш. — Гласът му трепереше от емоция. — Ще отидеш. Няма да ти позволя да останеш повече тук.

Усетих как сърцето ми пропада и се пръсва на парченца в краката ми. Ръката ми, която притискаше неговата, падна в скута ми.

— Не искаш ли да бъда при теб, татко?

Гласът ми излизаше на пресекулки и аз прехапах долната си устна.

— Скъпа, вече не е важно какво искам аз. Оставих те да се грижиш за мен и за братята си още от деветгодишна! Просто не мога да ти позволя да го правиш повече.

— Татко! — извиках ужасена. — Ти се грижеше за нас! Аз просто вършех моя дял!

— Ти вършеше много повече, Джоузи. Никога не си била дете, не и след смъртта на майка ти. Винаги беше толкова мъдра и зряла и ми се струваше, че няма нищо лошо в това да ти позволя да действаш сама. Но главата се управлява от сърцето, Джоузи. Ти щеше да останеш тук завинаги, да се грижиш за мен и да бъдеш вярна на любов, която никога няма да се върне. Не и в този живот, скъпа. Той няма да се върне.

— Знам това, татко, повярвай ми, знам го… Просто не знам как да се сбогувам с него. Не е същото като с мама. При нея знаех, че ще се случи, колкото и малка да бях. Знаех, че тя ще умре. Знаех, че ще ме напусне. Знаех, че очаква от мен да продължа да живея, да обичам и да се уча. Но този път просто не знам как да се сбогувам — повторих и потиснах стон.

Татко ме придърпа в скута си, както бе направил преди четири години, когато ме откри на люлката с булчинската рокля на мама.

Залюля ме, галеше ме по гърба и косата. А аз плачех в ризата му. Мислех си, че съм приключила със сълзите. Не исках да плача повече за Кейси. Но знаех, че не плача за него. Плачех от самосъжаление и това беше дори по-зле. Избърсах гневно бузите си и притиснах юмруци към очите си, за да си наложа да спра.

— Влюбена съм в Самюъл, татко.

Краката му леко нарушиха ритъма си, после започнаха отново да люлеят люлката.

— И аз така си помислих. Напоследък се държиш толкова странно. — Вдигна ме от гърдите си, за да може да ме погледне в лицето. — Но, скъпа, не е ли твърде скоро, за да си сигурна? Той беше в града само месец.

Засмях се силно, грубо и безрадостно.

— Обичам го още от тринайсетгодишна, татко — отвърнах, като се взирах в очите му, усмихвайки се на шока му. Погалих го по бузата, за да го успокоя. — Не се тревожи, татко. Между нас не е имало нищо. — Облегнах се пак на него и му разказах любовната си история. Защото си беше точно такава. — Със Самюъл се запознахме в училищния автобус. Падна се да седим заедно. Осем месеца пътувахме заедно до Нефи и обратно и постепенно се сприятелихме. Влюбихме се в Бетовен и в Шекспир. Спорехме за книги, предразсъдъци, принципи и страсти. Приятелството ни беше уникално. — Замълчах, събирайки мислите си. — Не знаех колко специален е за мен, докато не си замина. Не осъзнавах, че съм се влюбила в него; исках просто приятелят ми да се върне. А го нямаше толкова дълго. Толкова дълго, че повярвах, че никога няма да се върне, толкова дълго, че успях да се влюбя отново. Втория път, с Кейси, бях вече достатъчно голяма, за да го осъзная. Бях достатъчно умна, за да го държа здраво, и това направи загубата му още по-страшна. И преди се бях влюбвала и знаех какво е да загубиш любовта си.

— Не знаех нищо за Самюъл, Джоузи — каза татко смаян.

— Никой не знаеше, татко. Не знаех как да споделя. Мислех си, че ако говоря за него, ти ще се притесниш. Той беше на осемнайсет, наполовина навахо, което сигурно щеше да те притесни още повече, защото не знаеше нищо за него, нито откъде идва. Аз бях твоята тринайсетгодишна дъщеря. Разбираш ли дилемата?

— Да. Не е било лесно, а? — промърмори татко и се засмя съчувствено на моите отдавнашни терзания.

Отново се залюляхме в мълчание.

— И сега какво, Джоузи? — попита той бавно. — Къде е той?

Сърцето ми се сви силно.

— Казах му, че не мога да се омъжа за него, татко. Това е моят дом. Той е морски пехотинец и си има задължения. Не може да остане. А аз не мога да замина. Това е положението.

В гласа ми звучеше престорена категоричност.

— Заради това, което каза преди малко ли, Джоузи? — попита внимателно татко.

— Какво имаш предвид? — попитах колебливо, не разбирах.

— Когато каза, че този път не знаеш как да се сбогуваш. Защо не можеш да се сбогуваш? Нали току-що каза, че си обичала Самюъл още преди да обичаш Кейси. Защо да се отказваш от Самюъл, когато Кейси вече е загубен за теб?

— Аз никога не съм била тази, която си тръгва, татко. — Не знаех как да му обясня. Той ме гледаше сериозно и чакаше. — Винаги всички напускат мен… мама, Самюъл, Кейси, дори Соня. Те си тръгват. Аз оставам. Аз не знам как да си тръгна. Не ми се струва правилно. Струваше ми се неправилно да напусна Соня, да напусна теб, имам чувството, че ще е предателство, ако се откажа от Кейси.

— А не мислиш ли, че той би искал да го направиш?

— Наистина не знам, татко. Ужасно е да те изоставят.

— О, скъпа, не разсъждаваш трезво. — Той помълча малко и виждах, че се опитва да намери думи. — И не мисли, че не знам, че и аз съм част от тази дилема. Но няма да стане, Джоузи. Аз съм ти баща и ти няма да останеш тук цял живот от преданост към мен. Да пораснеш и да продължиш напред, не е изоставяне и не бива да мислиш така. — Говореше строго и аз реших да не споря с него. — Мислиш ли, че Кейси те е обичал, Джоузи? — попита татко след малко.

— Знам, че ме обичаше — отвърнах и усетих, че сълзите отново ме задавят.

— И аз го знам, скъпа. Но не знам дали щеше да бъдеш много щастлива, ако се бе омъжила за него.

Бях стъписана.

— За какво говориш?

Татко никога не бе казвал нищо против връзката ми с Кейси.

— Кейси беше добро момче. Всичко, което един мъж иска за дъщеря си. Щеше да ти бъде верен и да работи усилено. Щеше да е любящ, предан и отдаден до края на живота ви.

— Но…?

Имаше „но“ в това уравнение и аз не можех да предположа какво е то.

— Но дълбоко в себе си щеше да си самотна. Цял живот щеше да се бориш с това.

— Никога не съм била самотна с Кейси! — възразих искрено.

— Щеше да бъдеш, скъпа. У теб има глад за… за неща, които аз не разбирам. Музиката е в кръвта ти. Ти виждаш красота в неща, които хората приемат за даденост. Имаш нужда от разбиране и от… задълбочен разговор, от човек, който може да разбере ума ти! Когато беше още малка, ме разпитваше за най-странни неща, за Бог и за Вселената… неща, които направо ме смайваха. Веднъж нареждаше пъзел на пода, не може да си била на повече от пет или шест години. Спря и се взира дълго в пъзела. Накрая ме попита: „Татко, мислиш ли, че този пъзел може да се нареди сам, ако го разклатя по правилния начин?“. Аз ти казах: „Не, скъпа, не мисля, че има такава възможност“. А помниш ли ти какво ми отговори?

Поклатих глава напълно объркана.

— Ти каза: „Е, тогава сигурно няма начин светът да се е създал от само себе си. Някой трябва да го е подредил“. Мислих за това две седмици! Господи, Джоузи… не разбирах и половината от нещата, които казваше, след като проговори… И съм напълно сигурен, че и Кейси Джуд е нямал никаква представа през повечето време.

Не знаех какво да отговоря. Просто седях там с отворена уста.

— Каза, че със Самюъл сте се влюбили в Бетовен и Шекспир. Това ми подсказва нещо. — Татко се наведе напред, опря ръце на коленете си и се загледа в озареното от луната небе. Когато заговори отново, гласът му бе дрезгав от емоцията. — Какво прави Самюъл, когато говориш с него, Джоузи? Какво ти казва? Чува ли те така, както ние не можем да те чуем?

Погледна ме, в очите му имаше сълзи.

Докоснах лицето му, дълбоко развълнувана от разбирането. Разбиране, на което не предполагах, че е способен. Сълзите закапаха по бузите и по брадичката ми, стичаха се по шията ми.

— Така като гледам, Джоузи, Бог познава сърцето ти. — Очите му не се откъсваха от моите и двамата плачехме открито. — Той ти отне Кейси с причина. Кейси не беше за теб. Никога не би могла да видиш това сама. Знам, че си мислила, че Бог ти е обърнал гръб. Но Той се грижи за теб, Джоузи. Приготвил ти е някой, когото ще можеш да обичаш с цялата си същност. Не искам цял живот да се сдържаш и да споделяш само на порции, които хората могат да приемат. Ако Самюъл е мъж, който може да поеме всичко, и последната капка… тогава се надявам да знаеш къде е… защото очаквам да го намериш.

Татко се изправи и тръгна към вратата. Емоцията тази вечер му бе дошла в повече. Имаше нужда от конете си така, както аз имах нужда от „Одата на радостта“. Хвана дръжката на вратата и се обърна пак към мен:

— На стената в стаята ти си написала нещо. Помня, че съм го чел… там е от цяла вечност. От Писанието е май, но си го променила малко. Нещо за истинската любов беше. Ако между теб и Кейси е имало истинска любов, Джоузи, той не би искал да останеш тук.

Въздъхна. Беше казал, каквото имаше да каже, и сега нямаше търпение да прекрати разговора.

— Обичам те, Джоузи. Не стой навън твърде дълго. Трябва да направиш нещо с онази торта.

Усмихна ми се и влезе в къщата, после излезе от задната врата към утехата на своите четирикраки приятели.

— „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…“ — прошепнах думите и най-сетне намерих начин да се сбогувам.

Скъпи Самюъл,

Когато две допълващи се ноти се свирят или пеят в идеалната височина, се поражда феномен. Свързаните честоти се разделят както светлина, преминаваща през призма, и се чуват обертонове. Звучи почти като ангелски гласове, които пеят в съвършена хармония. Трудно е да се чуят, защото само потрепват като при прекъсващ радиосигнал, но са там, малко чудо, очакващо да бъде открито. Първия път, когато ги чух, си помислих за теб и исках да ти кажа, че най-сетне съм я чула — частица от Божията музика. Когато съм с теб, се случва подобен феномен. Чувам музика.

Ще те последвам навсякъде. Просто искам да бъда с теб. Ще се ожениш ли за мен?

Обичам те,

Джоузи