Ейми Хармън
Музиката на сърцето (15)

15.
Парод

На следващата сутрин станах рано както обикновено, обух маратонките, облякох шортите и тениската и си вързах косата на опашка. Хапнах малко шоколадова торта, изпих малко мляко и излязох в утрото. На изтривалката лежеше дебел плик. С четливи главни букви на него беше написано ДЖОУЗИ. Взех го и го обърнах. Беше дебел и го опипах любопитно. Бях поръчала няколко школи за пиано за нови ученици, но на плика нямаше нито адрес, нито пощенска марка. Някой го бе оставил на изтривалката рано тази сутрин или може би късно снощи.

Отворих го и извадих съдържанието му. Вътре имаше купчина бели пликове с печати, всички с моето име на тях, със същия почерк като на големия плик. Седнах на люлката на верандата и взех един от тях. Обърнах го и видях дата на гърба — 19 август 1999 година. Извадих друг. Друга дата беше написана на гърба. Бързо извадих всички писма и видях, че са подредени по дати. Внезапно разбрах откъде са. Първата дата беше 5 юни 1999 година, около година след като Самюъл напусна Левън.

Сърцето ми бумтеше и кръвта ми се смрази във вените. С благоговение, с треперещи ръце отворих един плик от горната част на купчината. Писмото започваше оттам, където свършваше последното, което получих преди много години. Той ми признаваше агонията си, че не може да ми отговори, молеше ме отново и отново да му простя. Беше написал десетки писма. Повечето от онази година. Може би тогава се бе чувствал най-самотен. Но те продължаваха през годините. Имаше писмо от 11 септември 2001 година. Бях мислила за него, когато удариха кулите близнаци, чудех се къде е и дали е изпратен някъде. Когато САЩ нападна Ирак, гледах телевизия и се питах дали Самюъл е сред онези първи морски пехотинци, които изпратиха. Явно и той бе мислил за мен.

Прочетох няколко писма там, на верандата, като се удивявах на местата, на които е бил, и нещата, които бе видял. Той пишеше за книгите, които четеше. Забелязах, че много от тях бях чела и аз, а за някои дори не бях чувала. В много от писмата се усещаше самота, но винаги имаше и усещане за цел и увереност. Забравих за тичането и се качих в стаята си. Тичането можеше да почака. Имах да наваксвам.

* * *

След няколко сутрини излязох пак на верандата, а мрежата се затръшна зад мен. Нямаше да събуди татко; той вече се грижеше за конете. Поех си въздух с надежда, опитвах се да усетя есента във въздуха, но за жалост, усетих само остатъците от лятото. Наведох се и вързах отново маратонките, като шавах с пръсти.

Тръгнах по пътя и се насочих към окъпаната в изгрева планина. Вдишах и вдигнах ръце над главата си, протегнах се, извих се и си направих сутрешната загрявка.

— Приличаш на Променящата се жена, която поздравява Слънцето — каза глас някъде вляво от мен.

Сепнах се, свалих ръце и се обърнах.

— О! Самюъл! — извиках. — Изплаши ме.

— Аз съм тих индианец, какво да кажа?

Погледнах го в лицето. Това бе нещо, което би казал на осемнайсет, но тогава щеше да е напоено с горчивина. Този път той просто се усмихна леко и сви рамене. Беше с избелени джинси и стари каубойски ботуши. Черната му тениска с бял надпис Semper Fi обгръщаше плътно силните му гърди и рамене. Тъмната му коса, по войнишки къса, още бе влажна, сякаш току-що се беше къпал. Изглеждаше като моя Самюъл, но не беше. Много месеци след като замина първия път, аз бях плакала тихо нощем, като не исках да призная пред никого колко ме боли сърцето от отсъствието му. Ужасно ми липсваше. Имах толкова малко приятели и знаех колко ценен е той, тази сродна душа. Когато си тръгна втория път, бях наранена и гневна и направих всичко по силите си, за да не мисля за него. Сърцето ми се свиваше от болка при спомена и аз бързо насочих вниманието си към мъжа, който беше до мен, към настоящето.

— Променящата се жена и Слънцето… Това някаква легенда на навахо ли е?

Продължих да се разтягам, като се опитвах да покажа небрежност, каквато не чувствах.

— Да, това е легенда на навахо. Променящата се жена е детето на Земята и Небето. Тя е силно свързана с кръговрата на живота, смяната на сезоните и реда във Вселената. Създадена е, когато Първият човек изтръскал няколко пъти своята торба с лекове в Свещената планина. След няколко дни Променящата се жена била открита на върха на планината. Първият човек и Първата жена я учили и отгледали. Един ден Променящата се жена излязла да се разходи и срещнала странен младеж, чиято хубост я заслепила така, че извърнала очи. Когато пак погледнала към него, вече го нямало. Това се случило още два пъти. Тя се прибрала у дома и казала на Първия мъж и Първата жена какво е станало. Те й казали да си направи легло навън през нощта и да легне с главата на изток. Докато спяла, младият мъж дошъл и легнал до нея. Тя се събудила и го попитала кой е. Той отвърнал: „Не знаеш ли кой съм аз? Виждаш ме всеки ден. Аз съм навсякъде около теб. Видях как бе създадена“. — Тя осъзнала, че това е вътрешната форма на Слънцето. И за да го вижда всеки ден, отишла да живее до Тихия океан, за да може, когато слънцето залязва над водата, той да идва при нея.

Помълчахме малко. Птичките започнаха да чуруликат и ми се прииска да замлъкнат. Тишината бе така копринена без тях.

— Тя сигурно е била много самотна, докато го е чакала да дойде.

Не мислех да го казвам на глас и се запитах откъде се взе това.

— Била е. — Самюъл ме гледаше питащо. — Според легендата тя така копнеела да не бъде сама, че създала народа навахо от люспите на кожата си, изтрити от различни части на тялото й.

Историята беше странно чувствена: красивата млада жена, която всеки ден чака Слънцето да дойде при нея. Взирах се в издигащия се диск и затворих очи, когато вдигнах лице към топлината му.

— Какво слушаш, докато тичаш? — Самюъл кимна към айпода, закачен на ръката ми.

Спомените как слушахме заедно моите скъпоценни симфонии в онзи тресящ се автобус ме завладяха. Спомних си задушевните ни разговори за Божията музика и се извърнах от него, осъзнала, че не искам да разбира какво слушам, докато тичам. Извих се и изпънах десния си крак назад, разтягайки мускулите, като се престорих, че не съм го чула. Той посегна и свали слушалките от ушите ми, сложи ги на своите и пусна айпода. След миг изкриви лице.

— Това е електронна музика. Каквато можеш да чуеш във всеки клуб или на курс по аеробика! Бум-бум-бум. — Затропа с крак за ефект. — Повтаря се едно и също. Синтезатори! — каза той с престорен ужас.

— Слушам я, за да поддържам темпото — защитих се, огорчена, и дръпнах слушалката от ухото му.

Той ме погледна замислено, с леко наклонена глава.

— Слушаш я, за да не трябва да мислиш — каза накрая.

Погледнах го лошо, засегната, че толкова лесно се е досетил за истината — поне отчасти. Слушах електронната музика, за да не трябва да чувствам. Не исках да му обяснявам това. И продължих да тичам.

Самюъл бързо ме настигна. Влезе в крачка с мен и започна да тича. Каубойските ботуши тропаха силно. Аз ускорих. Той също. Пробягах повече от километър, разтварях широко крака, защото знаех, че му е много трудно с тези ботуши. Той не се оплака, бягаше с мен. Пробягах още километър. После два. Дробовете ми горяха. Никога не бях тичала толкова бързо. Той като че ли не се изморяваше.

— Какво искаш, Самюъл! — обърнах се внезапно към него. — Ще се нараниш, като тичаш с тези ботуши!

Той спря и погледна зачервеното ми лице. Сложи ръце на кръста си и аз с доволство забелязах как се надигат гърдите му, издавайки някакво усилие.

— Аз съм морски пехотинец, Джоузи, И съм навахо, бродещ. Аз съм Самюъл от народа на Горчивата вода. — Ухили се и веждите му зашаваха дяволито. Наведе се към мен и каза смутено: — Затова не можеш да ми избягаш, макар че съм с контури.

Използва ливънската дума за каубойските ботуши и това ме разсмя въпреки волята ми. Смехът ми явно му хареса.

— Къде е „Одата на радостта“, Джоузи? — попита той съвсем тихо.

Погледнах го стресната. Той помнеше музиката, която някога толкова ме трогваше, че не можех да прекарам и един ден без нея.

Отново усетих, че нямам думи. Когато го видях за последно, бях още момиче, а той беше мъж. Отблъсна ме директно. Не му бях писала отново. Понякога питах баба му за него, чаках новини, исках да разбера как е. Проблемът е, че никой освен нас не знаеше за онова, което ни свързваше. Тази връзка бе скрита в пътуванията напред-назад по хълма, ден след ден, сред шума на децата, смеховете и споровете около нас. Никой никога не разбра за нашите разговори, за откритията ни, за споделените мигове.

Баба му ми казваше общи неща, но не знаеше, че трябва да сподели повече с мен, не знаеше колко отчаяно искам да разбера, а не мога да обясня интереса си. Като знаех колко внимателен и затворен е Самюъл, бях почти сигурна, че не е питал за мен. Вчера каза, че Нети му казала за Кейси, но тя знаеше само онова на повърхността, само подробности.

— Истината, Самюъл, е, че ние с теб вече не се познаваме.

Гласът ми излезе по-горчив, отколкото възнамерявах, и думите ужилиха устните ми.

Той ме погледна за миг, но не отговори. Тръгнахме отново към дома. Бяхме направили голяма обиколка и наближавахме къщите си. Аз вървях до него, чувствах се разранена и изтощена.

Тишината стана напрегната и копнеех да избягам. Когато наближихме къщата на баба му и дядо му, той заговори отново:

— Бягаш в погрешната посока.

— Какво?

— Тази сутрин тичаше на запад, далече от слънцето. Навахите винаги тичат на изток, към слънцето, за да го поздравят. Вдигни лице и позволи на Небесния отец да те озари с благословията си, докато тичаш към него.

Не знаех как да отговоря. Винаги се бе налагало да го принуждавам, за да каже нещо за традициите на навахите. Сега сам споделяше легенди и истории без никакво смущение. Беше се променил.

Погледна ме сериозно.

— Наричат я Променящата се жена, защото е пораснала твърде бързо. Легендата казва, че станала зряла жена само за дванайсет дни. Не била дете много дълго. Сигурно в това отношение приличаш на нея. Ти също не си била дете дълго. На тринайсет беше много по-мъдра и по-зряла от всички, които познавах, освен от баба Яци. — Той замълча, очите му се взираха в моите. — Наричат я Променящата се жена, защото тя задвижва кръговрата на живота… но в сърцето си, в душата си е стабилна и постоянна. Като слънцето, което обича.

Поклатих развеселено глава.

— Истината е, Джоузи — започна Самюъл изречението си така, както аз го бях започнала преди малко, — че ти вече си голяма жена. Но не мисля, че си много различна тук. — Докосна леко кожата ми над деколтето на тениската, над сърцето ми. — Мисля, че още си си ти. И аз още съм Самюъл, когото познаваш.

Пръстите му бяха топли и аз се борех със себе си да не покрия ръката му със своята.

Той отпусна длан и сега беше негов ред да си тръгне.

* * *

През последните години бях вдигала цените и си бях създала име като учител по пиано. През лятото давах уроци почти ексклузивно и изкарвах добри пари. Никога не се наложи да ходя по домовете. Бях най-добрата пианистка в областта, нямах деца, нямах съпруг и други задължения, които да отнемат от времето и вниманието ми. Имах ученици чак от Прово на север и Филмор на юг, почти на час път в двете посоки, и те идваха при мен. У дома пианото ми още стоеше на същото място, където го поставихме, когато го купихме по обявата, но дори след като татко се върна на работа след инсулта, не давах уроци на него. Все още използвах стаята в църквата. Обичах тази стара сграда; бяха ми дали собствен ключ. С татко се нуждаехме от тихо местенце, където да се прибираме, без безкраен поток от ученици и неизбежния шум, съпътстващ уроците.

Когато есента дойде и училището започна, графиците се промениха и уроците изпълваха времето ми след края на учебния ден — от три до шест. От септември до май прекарвах утрините в салона на Луиз, където слушах клюки и подстригвах коси. Луиз имаше постоянна клиентела, тъй като бе единствената фризьорка в града от двайсет години. През последните две години с готовност насочи някои клиенти към мен, макар че задържа клиентките, които се бяха привързали към нея така, както жените се привързват към фризьорките си. Подстригвах предимно деца и мъже и веднъж дори подстригах миниатюрния пудел на Айрис Петерсон, Виви.

Септември обикновено е красив месец в Запада — светлината е по-мека, температурите умерени, небето често е невъзможно синьо, а дърветата започват да се обагрят в цветовете на есента. Август бе напуснал Левън с гневна въздишка, оставяйки жега след себе си, и аз бях готова за по-хладния септември. Есента беше любимият ми сезон и нямах търпение да я помириша и да я усетя по кожата си. За нещастие, докато изминавах пътя към Луиз тази сутрин, не видях и следа от нея. Жълтата рокля, която бях облякла (тъй като ми напомняше за жълти есенни листа), отразяваше упоритото лятно слънце и аз ускорих крачка, за да избягам от лъчите му.

Влязох в салона с въздишка и мрежата изсвистя зад мен. Камбанката на Луиз издрънча над главата ми. Хладният въздух, който ме посрещна, беше като спасение и аз затворих очи и вдигнах влажните си руси къдрици от врата, за да може вентилаторът до вратата да облъхва кожата ми.

— Добро утро, слънце — извика весело Луиз.

— Добро утро, Луиз — въздъхнах отново, все още със затворени очи и сведена благодарно глава към вентилатора.

— Когато приключиш с молитвата, можеш да поздравиш Нети и Самюъл.

Вдигнах рязко глава и отворих очи при споменаването на Самюъл. Нети седеше на розовия въртящ се стол на Луиз и търпеливо четеше списание с Джулия Робъртс на корицата, а Луиз навиваше косата й с малки розови ролки.

— Добро утро, Нети — казах аз ведро, а очите ми се стрелнаха към Самюъл, който се облягаше на стената до въртящите се врати на смесения магазин.

— Добро утро, Самюъл — добавих, като пак се опитах да звуча ведро.

Вместо това гласът ми потрепери леко и Луиз ме погледна с интерес.

Самюъл сведе леко глава, а Нети заговори, без да вдига очи от лъскавите страници:

— Самюъл иска да се подстриже, Джоузи, ако нямаш друг клиент за този час.

— Няма — отвърна без колебание Луиз и двете ме погледнаха с очакване.

— Разбира се, Самюъл — заекнах аз. — Насам.

Тръгнах бързо към работното си място и сложих черната престилка върху роклята си, вързах я бързо и се опитах да овладея нервната жега, която се събра в стомаха ми. Не можех да разбера защо съм толкова изнервена, когато той е наблизо. Не го бях виждала от кроса предишната сутрин. Част от мен отчаяно искаше да го избягва, а друга част беше много щастлива да го види отново.

Обърнах се, очаквах да е зад мен, и срещнах погледа му в другия край на стаята, където все още се облягаше на стената и ме гледаше с неразгадаемо изражение. Отблъсна се плавно и леко и тръгна към мен. Отново усетих пеперудите да танцуват в корема ми и ми се прииска да бях пропуснала закуската.

Той се настани на розовия стол и аз го спуснах надолу, за да мога да приближа главата му към мивката. Започнах работа, без да поглеждам лицето му. Проверих температурата на водата и плъзнах кърпа под врата му, за да не се измокри ризата му, когато седне. Концентрирах се върху гъстата му черна коса и измамната й копринена мекота в ръцете ми. Водата беше топла между пръстите ми и аз втрих шампоана в скалпа му. Има нещо много грижовно в това да миеш косата на някого и грижовният човек в мен обикновено се наслаждаваше на тази простичка услуга. Извличах удоволствие от доволните въздишки, които винаги я придружаваха. Повечето хора затваряха очи и се отпускаха под внимателните ми ръце.

Самюъл беше с отворени очи, вперени право в лицето ми. Отчаяно се опитвах да не срещам погледа му. Те правеха докосването на главата му невероятно интимно и аз копнеех да затворя очи, за да облекча напрежението, което погледът му създаваше между нас. Опитах да се разсея с мисли за Кейси. Никога не бях целувала Кейси с отворени очи… дори не бях помисляла за това. Винаги затварях очи и се наслаждавах на усещането на устните му. Питах се дали Самюъл би ме целунал, докато ме гледа в очите, и се ужасих от посоката на мислите си. Не исках той да ме целува! Той беше вбесяващ, дразнещ и изтощителен и исках да се махне!

Изплакнах трескаво косата му и спрях водата с рязко движение. Вдигнах го разгневена и го нагласих в седнало положение, като бързо търках косата му с кърпа.

— Изглеждаш ядосана — каза той спокойно.

Исках да го зашлевя. Бях ядосана. Нелепо и отчаяно ядосана. Защо трябваше да се връща? Не исках да се справям със стари чувства, които носеха нова болка. Не можех повече да обичам хора, които просто ще изчезнат. Срещнах ядосано очите му в огледалото и видях в дълбините им смирено състрадание. Гневът се свлече от мен като мръсна копринена рокля. Ръцете ми застинаха, а очите ми се взираха в очите на стария ми приятел.

— Съжалявам, Самюъл. Откакто се върна, се държа много лошо — признах шепнешком. — Като че ли не мога да намеря равновесие и не знам защо. — Замълчах, опитвах се да овладея развилнелите се чувства. — Ще ми простиш ли?

Той ме гледа за миг, преди да отговори, такъв си беше.

— Лейди Джоузефин, няма какво да ви прощавам.

Засмях се леко при спомена за детското ми желание.

— Благодаря ви, сър Самюъл.

Направих дълбок реверанс с ножица в ръка и довърших подстрижката в мълчание. Когато приключих, той ми даде голям бакшиш, предложи ръка на баба си и си тръгна, без да каже нищо.

* * *

Връщах се изморено у дома от църквата вечерта, след уроците по пиано с няколко лишени от желание да учат, упорити деца. Няма удоволствие в преподаването на неохотни ученици. Мислех за тихата къща, която ме очакваше. Татко беше втора смяна още една седмица и щях да прекарам вечерта сама. Изпитвах странна меланхолия при тази мисъл и се ободрих, като си спомних за остатъците от шоколадовата торта от моето парти в неделя. Имах чувството, че съм станала на петдесет.

Когато наближих къщата, видях Самюъл да седи на верандата под сенника. Люлееше се бавно на голямата дървена люлка, която татко бе направил за мама преди много години. Потиснах издайническото подскачане на предателското си сърце, когато приближих до него. Нямах сили за Самюъл точно сега. Изтощението се спусна над душата ми и дори си помислих дали да не му кажа, че съм болна. Но все пак му се бях извинила днес и не исках да изглеждам враждебна. Седнах до него на люлката и го поздравих с изморена усмивка.

— Защо подстригваш коси, Джоузи? — попита той без предисловия.

— Защо не? — попитах и веднага се изчервих.

Не можеше ли просто да поздрави като нормален човек?

— Когато днес закарах баба във фризьорския салон, нямах никаква представа, че ще бъдеш там. Представи си изненадата ми, когато влезе. И когато баба ти каза, че искам да се подстрижа, сякаш работиш там. Бях напълно стъписан. Ти влезе и си сложи престилката и аз почти си помислих, че вие трите се майтапите за моя сметка. После ме погледна и видях, че не се шегуваш.

— Толкова ли е невероятно?

Събух сандалите си и изпънах напред крака, пръстите ми с розови нокти се свиха с облекчение.

— Да — отсече той безцеремонно.

— Защо?

Едва не се засмях от изумление, когато видях напрежението в погледа му и мрачно стиснатите устни.

— Винаги ли си искала да работиш в този салон?

Бях наранена от подигравката, която чух в гласа му, и не отговорих. Той поклати глава и въздъхна с раздразнение.

— Помниш ли „Павана за една покойна инфанта“ на Равел?

Засмях се смаяна.

— Не мога да те разбера, Самюъл! — извиках. — В един момент се подиграваш на работата ми, а после ме питаш за класическа музика!

— Помниш ли го? — настоя той.

— Да! Но съм малко изненадана, че ти го помниш! — Сега бе мой ред да се подигравам и усетих, че се държа като дете. — Беше ми любим — добавих с помирителен тон.

Той ме гледа цяла минута.

— Ела тук.

Хвана здраво ръката ми и ме изправи. После тръгна през тревата, като ме дърпаше след себе си.

— Самюъл! Обувките ми! — извиках, докато се опитвах да го следвам.

Когато наближихме чакъла, той ме взе на ръце и тръгна по острите камъни, без дори да забави крачка. Аз изпищях и се хванах за врата му. Пикапът му беше паркиран пред дома на баба му и дядо му от другата страна на улицата, на половин пресечка надолу. Чувствах се нелепо да ме носи така по пътя. Отвори вратата на черния си шевролет, плъзна ме безцеремонно вътре и затръшна вратата.

Качи се, даде на заден, чакълът хвърчеше около нас и потегли с рев по улицата към планината, която стърчеше в небето на около километър и половина от града.

Аз го гледах изумена.

— Може ли да попитам къде отиваме без обувките ми?

За първи път очите му не бяха залепени за лицето ми, гледаше право напред, когато започна да се изкачва в красивия малък каньон с непривлекателното име Чикън Крик.

Не ми отговори. Караше, докато не стигна до малка отбивка, която гледаше към града. Тийнейджърите от долината редовно я използваха като място за срещи. Скалата беше висока и градът лежеше точно под нас, обграден от шарения юрган на нивите и озарен от мекия блясък на приближаващия залез, който се процеждаше от планините на запад. Големите пръскачки се точеха на дълги ивици по златнозелените полета, водата от тях създаваше малки дъги на залязващото слънце. Самюъл спря точно пред тази спираща дъха гледка и в кабината се разля тишина. Той поседя малко така, взирайки се в разкоша пред нас. Посегна и натисна няколко пъти бутона на конзолата. Разпознах „Павана за една покойна инфанта“ веднага. Трябваше да се досетя. Музиката се изливаше от колоните, пристъпваше на пръсти по ръцете и краката ми и караше кожата ми да настръхва. Толкова красива, толкова меланхолична, толкова… натрапчива. Свих ръце над корема си и се прегърнах здраво. Бях благодарна, когато Самюъл заговори:

— Мисля, че ти казах, че моят дядо навахо е бил морски пехотинец през Втората световна война. Бил е кодировчик. Излъгал е за възрастта си, когато вербовчикът дошъл в резервата. Бил чул за специалната експериментална програма да използват езика на навахо, за да създадат код, който не може да бъде разбит от японците и немците. Бил само на шестнайсет, когато се е записал, но говорел относително добре английски, затова го взели. Кодировчиците навахо наистина създали кода, в който се използват думи от навахо, за да се описват военни операции — като думата за бомби била айеезии, което означава „яйца“. А думата им за САЩ е била не-хе-мах, което означава „наша майка“. Освен това създали кодова азбука с английските букви, като мислели за английската дума, която започвала с тази буква, но вместо това използвали думата на навахо със същото значение. Например „мравка“^[1] била думата за буквата „а“. Думата на навахо е уолачии. Затова уолачии означавало „а“ в кода. Думата за „б“ била шаш, което означава „мечка“^[2] на английски. Езикът на навахите е така уникален, че звучал напълно неразбираемо за разбиваните на кодове.

— Не знаех това! — казах изумена.

Никога не бях чувала.

— Кодировчиците навахо били помолени да запазят кода в тайна, в случай че се наложи да го използват за бъдещи войни, затова след войната американците не знаели за тяхната роля в битките в Тихия океан.

— Това е изумително! Твоят език е помогнал за спасяването на страната ни! Каква невероятна чест!

Бях забравила за болката от музиката, вече звучеше „Мечтание“ на Шуман.

Устните му се извиха леко, докато ме гледаше и слушаше възторжената ми реакция.

— Да, било е чест. Не мислех така, когато бях гневен младеж от смесена раса. Мислех, че билагаана, белият човек, просто е използвал дядо ми и другите като него. Използвал ги е и после ги е захвърлил, когато вече не са му трябвали. Далече от очите, далече от сърцето. Попитах дядо защо е толкова горд със службата си. Той ми каза, че това е страната на предците му. Неговите предци са живели тук много преди белите хора, така че тази страна е и наша и трябва да я защитаваме. Освен това ми каза, че е намерил много приятели сред белите пехотинци. Той имал билагаана охранител, назначен да се грижи за него и да го опази жив, защото било много важно да не го убият или пленят. Без тези кодировчици нямало да има безопасен начин за комуникация и врагът много искал да се докопа до тях и да ги измъчва, за да научи кода. Той каза, че този билагаана пехотинец му спасявал живота много пъти, като рискувал своя. Ето защо съм кръстен Самюъл. На Самюъл Франсис Съториъс, морски пехотинец от Бронкс, за когото дядо не можеше да говори, без да заплаче.

Отново замълчахме — бях трогната от историята и унесена от музиката.

— Значи… второто ти име е Франсис? — усмихнах се и го побутнах закачливо.

— Да, Джоузи Джо Дженсън, такова е.

— Оооо! — изстенах театрално. — Ще омайваш момиче от малък град, което копнее за класическо име?

Самюъл се усмихна леко, но гласът му беше сериозен, когато заговори:

— Ти никога не си била момиче от малък град, Джоузи. — Поклати глава, за да подчертае думите си. — Винаги си притежавала светлина, която те кара да изглеждаш като кралска особа… такъв невероятен ум, такава красота и скромност. Ти направо ми секваше дъха, отново и отново, ден след ден, в онзи смрадлив стар автобус.

Буцата в гърлото не ми позволяваше да говоря и аз примигнах, за да прогоня сълзите. Той продължи:

— Онзи ден в бурята, когато осъзна, че съм аз, големите ти сини очи светнаха и аз исках да те хвана, да те завъртя и да се смея. Нямах търпение да говоря с теб, да те слушам, да видя какво четеш и най-сетне отново да те чуя да свириш. — Той замълча, взираше се в очите ми. — Но ти беше толкова тъжна… и аз усетих как самотата се излива от теб, когато ме прегърна. Самотата ти бе влажна като дъжда и разбрах, че някак си се променила. Беше различна. Ядосах ти се, когато чух каква глупава музика слушаш, докато тичаш. Ядосах се, че сега страниш от нещата, които преди те караха да сияеш. А днес! Днес видях, че работиш в онзи малък салон, подстригваш хората и пренебрегваш дарбата си! Ти си се скрила в този малък град… инфанта, която се прави на просякиня, и аз просто не мога да проумея това.

Лицето ми се изчерви, чувствах се като зашлевена.

— За това ли е всичко, Самюъл? „Павана за една покойна инфанта“? Защото аз съм мъртвата инфанта? И вече не съм достойна за теб? А къде би искал да отида, Самюъл? Какво искаш да правя? — изкрещях наранена и смаяна. — Обичах музиката и книгите отчасти защото исках да избягам, да напусна този град заради по-големи и по-хубави неща. Но не мога да позволя на музиката да ме отведе от всичко, което обичам, от всичко, което ми остана!

— И какво се промени, Джоузи?!! — извика той, развълнуван като мен. — Просто изключи музиката? Преди казваше, че Бетовен те кара да се чувстваш жива, че кара тайнствата на Бог да изглеждат постижими. Каза, че усещаш майка си, когато слушаш тази музика. Сякаш знаеш, че тя е някъде там, жива. Това промени ли се? Вече не искаш ли да усещаш майка си?

— Когато слушам красива музика сега, не усещам само майка си, усещам и други неща — изстенах аз и притиснах ръце към пламналите си бузи.

— Не разбирам! — Самюъл дръпна ръцете ми от лицето, вдигна брадичката ми и ме принуди да го погледна в очите. — Защо това е толкова лошо?

— Защото музиката ме кара да чувствам прекалено много! Кара ме да копнея за неща, които никога няма да имам! Не разбираш ли? Музиката не ми позволява да забравя.

Той пусна брадичката ми и на лицето му се изписа разбиране.

— Какви неща? Кажи ми какви неща не можеш да имаш.

Не исках да споделям нищо повече. Чувствах се притисната в ъгъла. Това не му влизаше в работата. Внезапно изпитах голяма умора и затворих очи, без да му отговоря.

Той пак вдигна брадичката ми и изчака отново да го погледна в очите.

— И какво, ти вече навърши двайсет и три, нали? Ами училището? Помня, че имаше големи планове да обиколиш света, да свириш на пиано.

Извърнах глава и се освободих от ръката му. Той беше толкова… вбесяващ! Бях забравила тази му страна. Опитах се да отговоря небрежно.

— Ами щях. Имах пълна музикална стипендия за университета „Бригам Янг“.

Бях спечелила стипендия за надарени ученици, която се даваше само на един абитуриент в щата Юта всяка година. Помня тръпката от победата, видях се как правя кариера като пианистка, как композирам музика в свободното си време. Мечтата сега бе избледняла и погребана под пластовете отговорности.

— И? — настоя той.

— И Кейси умря, а после татко получи инсулт — започнах да изброявам, гласът ми се надигаше от раздразнение, бях ядосана, че съм принудена да се оправдавам. — После Соня бе диагностицирана с алцхаймер и аз трябваше да съм тук! Ясно ли е? — Вдигнах подразнена ръце. — Имаха нужда от мен тук, затова останах.

— Виждал съм те със семейството ти, Джоузи. Ти като че ли се грижиш за всички. Определено си добра в това „да се нуждаят от теб“.

— Какво искаш да кажеш? — Вече бях ядосана. Как смее?! — Татко получи тежък инсулт седмица преди да тръгна за университета. Реших да отложа стипендията за известно време, за да се грижа за него. Той не можеше да работи и все някой трябваше да го прави. Сторих каквото трябваше. Татко започна да се подобрява, но медицинските сметки се трупаха, а той още не можеше да работи на пълен ден, затова реших да изчакам още малко. После Соня се разболя от алцхаймер, Док Грималди почина скоро след като тя постъпи в дом и аз не можех просто да я изоставя. На никой друг не му пукаше, Самюъл. А тогава вече стипендията бе в миналото! — бърборех и се насилвах да спра.

Дишах накъсано, гърлото ми беше свито от прилива на емоцията. Самюъл само се взираше през прозореца и ме слушаше, така приличаше на момчето, с което някога се бях сприятелила.

Нямаше какво повече да се каже. Самюъл изглеждаше смутен, а аз бях изтощена. След миг той запали двигателя и тръгнахме обратно, като завихме рязко на пътя и обърнахме гръб на разкоша на вечерния здрач.

Когато спряхме на чакъла пред нас, той слезе и дойде до моята врата. Бях я отворила и тъкмо стъпвах боса на камъните, свила пръсти, за да защитя чувствителната извивка на стъпалата си от острия чакъл. Той внимателно ме взе отново на ръце и ме понесе като нещо скъпоценно. Стигна без усилие до тревата и ме остави внимателно. Големите му ръце се вдигнаха и обгърнаха лицето ми, палците му докоснаха скулите в мимолетна ласка. Потреперих. Той се взира няколко секунди в мен.

Гласът му беше съвсем тих, когато заговори:

— Не е твърде късно, Джоузи.

После отдръпна ръце и си тръгна. Аз останах боса на тревата, потънала в мисли за онова, което можеше да бъде, докато небето се обливаше в мрак и се осейваше със звезди.