Ейми Хармън
Музиката на сърцето (17)

17.
Рубата

Самюъл ме чакаше пред къщата, когато излязох по изгрев на следващата сутрин, за да тичам. Някак знаех, че ще е там. Не бяхме се разбирали за това, но той беше там. Днес беше с маратонки и шорти, дългите му кафяви крака бяха мускулести и леко покрити с тъмни косми. Светлосивата тениска подчертаваше тънкия кръст и широките рамене. Тръгнах към него, без да знам какво да кажа. Снощната целувка бе още съвсем свежа в ума ми.

— Здрасти — казах ведро. — С мен ли идваш?

Той ме погледна в очите. Никога не бързаше да отговори. Бях забравила това за него. Винаги отговаряше бавно и аз потисках порива да запълня тишината. Това беше неговият начин. Можеше и да не ми отговори. Все пак очевидно идваше с мен. Въпросът бе по-скоро реторичен.

— Всъщност се надявам ти да дойдеш с мен — каза накрая тихо.

Гласът му бе дълбок и леко груб от съня, вероятно това бяха първите думи, които произнасяше, след като се разделихме снощи.

Сега аз се взирах в него, не знаех как да приема това. Той отвърна на погледа ми непоколебимо. Бяхме интересна гледка, застанали насред улицата, втренчени един в друг, без да говорим. Внезапно се засмях.

Вдигнах ръце към планината.

— Е, води, Супер Сам — казах любезно. — Ще те последвам навсякъде.

Лицето му светна, когато изрекох стария му прякор, но той не се усмихна.

— Ще ти напомня това, Бионична Джоузи.

Самюъл тръгна доста бързо и аз не бях толкова наивна да си мисля, че се опитва да ме впечатли. Знаех, че не е така. Той беше в чудесна форма и знаеше как се тича. Аз успявах да не изоставам и открих ритъма. Не разговаряхме изобщо, просто тичахме мълчаливо, краката ни трополяха, а дъхът ни съпровождаше тази каденца. Тичахме на изток към три километра, изкачвахме се все по-високо и по-високо, докато не наближихме подножието на каньона, а огромното оранжево слънце се измъкна от планинското си гнездо и увисна точно над нас в утринното небе. После се обърнахме и хукнахме обратно, сподиряни от лъчите му. Ускорявахме все повече, гравитацията ни дърпаше напред, набирахме скорост, докато се спускахме пак към долината.

Есента се усещаше във въздуха. Светлината се променяше. Дори ъгълът на изгрева бе различен, интензивността му беше по-малка, по-притъпена, сякаш гледаш картина под водата. Въздухът беше само с няколко градуса по-хладен от предишните сутрини. Внезапно се почувствах безтегловна, изпълнена с радост, погледнах Самюъл и се усмихнах. Не се бях чувствала така добре от много време. Осъзнах, че се чувствам цяла. Завършена. Как бе възможно да претърпя такава радикална промяна само за две седмици? Сякаш някак бях открила ключа към тайната градина, място, което си е било винаги там, но скрито от плевели и бурени. А сега бях отключила вратата и пристъпила вътре и вече бях готова да изкореня плевелите и да засадя рози.

Самюъл вероятно също се чувстваше така, защото белите му зъби просветнаха към мен, когато усмивката му стана по-широка на силното златисто лице. Задържах с възхищение погледа си върху него, после се вгледах отново в черния път. Знаех, че не бива да се разсейвам задълго. Когато го направих последния път, налетях право на една конска задница.

Наближихме края на кроса си, мускулите ми протестираха от спада в скоростта, бяха свикнали с летящия спринт, който поддържахме през последния участък от пътя към дома. Имах нуждата да тичам със Самюъл всяка сутрин; той ме караше да излизам от границите си. Никакви лениви сутрешни кросове за този супергерой.

Самюъл продължи с мен покрай къщата на баба си и дядо си и забавихме до ходене, когато стигнахме моята. Татко седеше на верандата, вдигнал крака на перилата, с диетично пепси в ръка. Татко обичаше кофеина си студен. Наричаше го евтино уиски и твърдеше, че няма нищо по-хубаво от първата дълга глътка, след като отвори кутията. Аз бях дъщеря на баща си и бях напълно съгласна, но предпочитах диетична кола.

— Май си намери другар за тичането, Джоузи Джо — извика татко, когато тръгнахме по тревата към него.

Като всяко момиче, и аз изпитах облекчение, че татко няма нищо против, че съм в компанията на мъж.

— Добро утро, татко.

Наведох се през перилата, грабнах кутийката и си откраднах глътка леденостуден огън.

— Сър — кимна Самюъл и подаде ръка.

Ботушите на татко паднаха тежко на верандата, когато стисна ръката на Самюъл.

— Радвам се, че намери с кого да тичаш, поне за известно време, нали, Джоузи? Винаги се притеснявах, когато тичаше сама. Дори в малко градче като Левън никога не се знае.

Свих рамене. На сутрешните си кросове не срещах друг, освен катерици, птички, добитък и съседите, които познавах цял живот.

— Самюъл, влез и ще ти донеса нещо студено за пиене, защото съм сигурна, че татко не иска да си споделя пепсито.

Усмихнах се на татко и Самюъл ме последва, като се извини с любезното „сър“. Това ми хареса.

— Тези маниери в пехотата ли ги научи? — попитах през рамо, докато прекосявахме дневната към моята приятна кухня. — Вода, портокалов сок или кофеин?

— Портокалов сок. И, да. Определено ги научих там. Не мога да не кажа, „да, госпожо“ или „не, сър“, дори животът ми да зависи от това. Като поживееш така десет години, просто ти се набива в главата.

Налях му висока чаша портокалов сок и му я подадох. После изгълтах задължителните двеста милилитра вода, преди да отворя студената кутийка с кофеин. Облегнахме се на плота заедно и отпивахме в мълчание.

— Е, а сега какво? — обърнах се към него, опряла хълбок на плота. — За пехотата имам предвид?

— Честно, не знам — каза той. Изглеждаше замислен. — Едва преди три седмици се върнах от Ирак.

— Три седмици? — възкликнах, не знаех, че се е върнал толкова скоро. — Колко време беше там?

— Ами, ако не се броят отпуските, прекарах в Ирак почти три години. Два пъти по дванайсет месеца, като втория път имаше допълнителни шест месеца. Време беше да се прибера у дома, каквото и да означава това.

— Каквото и да означава? — попитах объркана.

— Всъщност нямам дом, в който да се прибера — рече той делово. — В Морската пехота съм още от осемнайсетгодишен. Бях на две кампании в Афганистан след единайсети септември и после на две в Ирак. А през другото време или бях на специално обучение, или в Кем Пендълтън, или на кораб. След всяка мисия ни се полага по месец платен отпуск. Натрупал съм доста отпуск през последните десет години. Заех този пикап от едно момче от моя взвод. Нямам кола. Нямам къща, нямам кола, всичките ми вещи се събират в един куфар. Така или иначе, тук съм от две седмици и ми остават още две.

— А после какво?

Не можех да си представя, че ще замине на трета мисия в Ирак. Чувствах се изтощена само като го слушах.

— А после трябва да реша — срещна погледа ми той.

— Да решиш?

— Да реша дали искам нещо друго.

Пак започна да става неразбираем.

— Имаш предвид нещо друго освен Морската пехота?

— Да. — Самюъл остави чашата и се отблъсна от плота. — А ти какво ще правиш днес?

Смени темата така рязко, сякаш не искаше да обсъжда бъдещето си, и ми се зави свят от мисли за последните му десет години. Чудех се какво ли е преживял, през какви ли загуби и победи е преминал, през какви приятелства… Някак си, след като писмата му бяха спрели след лагера, винаги си го представях в тази среда, в относителната сигурност на военна база, където сержантите надзирават всяко негово движение. А всъщност той бе прекарал голяма част от последните десет години в много враждебна среда, на много опасни места. Потреперих леко и поклатих изумена глава. Дори когато баба му Нети се възхищаваше на уменията му като снайперист, не бях осмислила факта, че той вероятно прекарва времето си като морски пехотинец в различни военни зони.

— Джоузи? — настоя Самюъл и аз осъзнах, че ме е попитал нещо. Гледаше ме с очакване и извита вежда. — Какво ще правиш днес?

Погледнах часовника.

— В единайсет ще отида в салона, ще работя до два и половина, а после ще отида в църквата, за да давам уроци по пиано до седем. Ами ти?

— Ами ще се размотавам с дядо, докато ти свършиш в седем.

Очите му се присвиха леко в намек за усмивка и за да смекчи предположението, че ще бъда на негово разположение още щом приключа с уроците. Сърцето ми подскочи диво и устоях на порива да сведа очи към гърдите си, за да видя дали не тупти под тениската ми.

Задната врата на кухнята се отвори и аз подскочих гузно, макар че Самюъл стоеше на няколко крачки от мен. Татко провря побелялата си глава през отвора, стоеше на стъпалата.

— Ей, Джоз?

— Да, татко?

— Май не ти казах, че с Джейкъб ще ходим до Бук Клифс този уикенд. Джейкъб е изтеглил ловен билет за хижата там. В електроцентралата ще има профилактика няколко дни, затова ще вземем караваната и конете и ще отидем да видим дали можем да отстреляме лос.

Планините Бук Клифс бяха в Моаб, на около пет часа път югоизточно от Левън. Наричаха ги така, защото приличаха на наредени на лавица книги. Беше невероятно красиво и ловните билети за там се ценяха високо и се намираха трудно. Единственото, което татко обичаше колкото конете, беше ловът и знаех, че сигурно е страшно развълнуван, че Джейкъб е успял да намери билет.

— Джони и Джаред ще идват ли?

— Джаред не получи разрешение — изръмжа татко. Говореше за Тоня, която беше глава на семейството. — Джони се страхува да тръгне сега, когато близнаците се очакват всеки момент. Затова ще сме само с Джейк. Може и Марв да дойде с нас.

Марв беше тъстът на Джейкъб. Той също не пропускаше лов.

— Кога тръгвате?

— Мисля, че по-късно днес и вероятно ще се върнем в четвъртък или петък — каза татко несигурно, сякаш щях да възразя, че няма да го има цели шест или седем дни.

— Звучи забавно — свих рамене.

— Можеш и ти да дойдеш — предложи той неискрено.

— Ха-ха, татко — отвърнах саркастично. — А ако кажа, че искам, какво ще направиш? Чие легло в караваната ще заема? — Засмях се на изражението му. Отидох до него и го целунах по бодливата буза. — Не, благодаря ти, прекарайте си чудесно. И благодаря, че ме предупреди. Всъщност, докато те няма, ще свиря по цяла нощ на пиано и ще ям шоколадова торта всеки ден — подразних го аз.

Татко ме погледна сериозно за миг.

— Това ще е много хубаво, Джоз. Мина доста време, откакто съм те чувал да свириш. Може да ми изсвириш нещо, когато се върна, определено ми липсва.

Изрече го тихо, като се взираше в лицето ми.

Изчервих се, защото осъзнах, че Самюъл чува този разговор.

— Разбрахме се, тате — прошепнах, погалих го по бузата и се обърнах.

Очаквах Самюъл да каже нещо за молбата на татко, но той клекна да посрещне Яци, който дотича в кухнята от леглото си в пералното. Яци вече не спеше в моята стая. Беше на десет години, истински старец за куче, и не обичаше да изкачва стълбите, макар че от време на време се будех и виждах, че се е проснал в краката ми. Мисля, че понякога му липсваха старите дни. На мен също ми липсваха, макар че при редките му визити се будех с напълно изтръпнали крака.

— Ей, Самюъл — каза татко, като се обърна към него. — Добре дошъл си и ти. Нямам нищо против да погледам истинска стрелба. Имаме място за още един мъж.

Погледна ме извинително, при уточнението „мъж“. Явно на барбекюто в неделя бе научил за уменията на Самюъл.

— Не, благодаря, сър — отвърна любезно Самюъл. — Настрелях се достатъчно напоследък.

Смущение прекоси лицето му, сякаш бе казал нещо прибързано.

Татко се усмихна като на забавна шега и се отдръпна навън, без да каже нищо повече. Мрежата се удари след него.

— Ей, момче.

Самюъл никога не говореше бебешки на Яци. Гласът му беше мек и нисък и той цяла минута чеса и гали голямото куче. Яци се прозя широко, отпуснат в големите му ръце, извъртя очи от удоволствие и провеси език.

Накрая Самюъл ме погледна и каза простичко:

— Ще се видим по-късно.

С Яци го изпратихме до предната врата. Самюъл ми помаха и излезе навън, тръгна през моравата, а после по улицата към къщата на баба си и дядо си. С Яци го гледахме унило, с еднакви изражения на муцуните.

— О, за бога! — засмях се, когато погледнах кучето.

То се отърка в мен, сякаш да каже „виж кой го казва“, преди да се оттегли за закуска.

* * *

Самюъл сигурно бе проверил всички врати и бе намерил отключената, защото ме чакаше пред малкия страничен вход на църквата, когато излязох да изпратя последната си ученичка до колелото й. Бях нелепо доволна, че не се налага да водя приятелски разговор с чакащия родител. Или да представям Самюъл. Загрижени приятели се бяха опитвали да ме уредят през последните години и аз вече искрено се вбесявах на няколко души, които буквално не можеха да спрат да се правят на сватовници. Отказвах всяка среща, която ми уреждаха. Кой знае как щяха да клюкарстват, ако ме видеха със Самюъл. Тогава вече нямаше да имам извинение. Трябваше да излизам с всички братовчеди, братя или чичовци на съквартирантки на сестрите им чак до Коледа. Потреперих при тази мисъл.

Той тръгна към мен, щом малката Джеси Ан Уд потегли с колелото си. Проверих отново дали съм изгасила осветлението, затворих вратата и я заключих.

— Това е твоето колело, нали?

Самюъл спря до мен, като кимна към старомодното ми колело, облегнато на стената на църквата.

Усетих как ръцете ми настръхват. Той не навлезе в личното ми пространство, нито понечи да ме докосне и аз се запитах дали целувките снощи не са били някакъв каприз, породен от твърде много лунна светлина и сладки спомени.

— Да. Днес съм с него. По-лесно е от ходенето. Краката ме болят от тичането. Не съм свикнала да тичам толкова бързо. Тази седмица вече два пъти ме накара да тичам така бързо, че краката ми са като кашкавалени — усмихнах се дяволито.

— Тогава знам точно какво ти трябва.

Самюъл взе колелото, отнесе го до черния пикап и го сложи в каросерията.

— Какво ми трябва?

— Ще видиш. Гладна ли си?

— Винаги съм гладна — признах искрено.

Той ме погледна и се засмя.

— Тогава нека тапицираме с малко месо тези кокали.

Отвори ми вратата и аз седнах на мястото до шофьора, като пригладих виолетовата си пола над коленете. Той посегна и пипна леко плата.

— Често носиш поли. Харесва ми. Не виждам много жени, на които им харесва да са женствени. Хубаво е.

Вдигна ръка от полата ми и затвори вратата, преди да съм отговорила с нещо повече от усмивка.

Самюъл се качи и завъртя ключа. Веднага зазвуча „Октомври — Есенна песен“. Принудих се да се отпусна на кожената седалка, докато слушах музиката. Пътувахме няколко минути, преди Самюъл да заговори:

— В Ирак е много горещо и навсякъде има пясък. Мечтаех си за есента, за студените утрини, когато баба извеждаше стадото, когато се будех преди изгрев и буквално бях измръзнал, седях до огъня, ядях овесени питки и пиех чая на навахо.

— Затова ли слушаш „Есенна песен“? — усмихнах се.

— Точно затова.

— Платили на Чайковски да напише кратко произведение за всеки месец от годината. Той нарекъл цялата творба „Годишни времена“. Наложило се да си вземе помощник, който да му напомня кога е време да напише поредния „месец“. Шегувал се, че има два вида вдъхновение: едното идва от сърцето, а другото от необходимостта и няколкостотин рубли.

— Тя се завърнаааа — каза напевно под нос Самюъл и аз се засмях като дете.

— Преди свирех „Октомври“ — въздъхнах замечтано. — Винаги ме кара да мисля за есента. — Насочих вниманието си пак към Самюъл. — Усетих я във въздуха тази сутрин, докато тичахме.

— Затова ли лицето ти свети и се усмихваш така широко? Изглеждаше готова да полетиш. Помислих си, че ще се наложи да те хвана, за да останеш с мен — подразни ме той и ме погледна за миг.

— Винаги очаквам есента с нетърпение. — Опитвах да говоря делово, докато признавах причината за това. — И Кейси, и мама починаха, когато лятото тъкмо започваше… и може би лятото ми носи лоши спомени. Винаги се радвам, когато свършва. — Размърдах смутено пръсти в скута си. — Усещам есента като шанс за ново начало. Знам, че в природата не е така, че всъщност е точно обратното. Листата падат от дърветата, цветята умират, зимата приближава… но все пак я обичам.

— Какво стана с Кейси?

Самюъл седеше съвсем неподвижно, гледаше ту мен, ту пътя.

— Винаги караш направо, нали? — промърморих и прибрах една къдрица зад ухото си.

— Баба ми Яци казва, че навахите никога не бързат. Имаме цялото време на света. Движим се внимателно, не бързаме, правим всичко прецизно. Най-важни в живота са хармонията и равновесието. Вероятно това е причината да съм добър снайперист. Мога да чакам повече от всеки. Но вече нямам чувството, че разполагам с цялото време на света, не и сега. Не искам да губя и секунда от времето, което имам с теб.

Изражението му не се промени, а аз се изчервих от прямотата му.

— Катастрофира с колата си недалече оттук — посочих през прозореца към дългото тясно шосе, по което пътувахме. — Тъкмо ме бе оставил у дома. Беше сутринта след дипломирането ни от гимназията.

Самюъл мълчеше, чакаше да продължа.

— Не спирах да мисля за иронията, че исках да прекарам още двайсет минути с него онази сутрин, и затова ме откара до дома, вместо да остане в Нефи, както възнамеряваше. Имаше кой да ме докара. Той изобщо нямаше да кара по пътя обратно, ако не бях аз. Размених още двайсет минути с него срещу цял живот. Иронично, нали?

— А да ти е хрумвало, че той можеше да катастрофира и в Нефи и ако не те беше откарал до вас, вероятно нямаше да имате и тези последни двайсет минути? Има много начини да умреш, Джоузи. Има много пътища до смъртта. — Гласът и лицето му бяха безизразни, сякаш обсъждаше височината на пшеницата в нивите, покрай които минавахме, или колко лилави изглеждат планините пред нас. — В Ирак служих с един тип. Майка му не искала да го пуска и била изплашена до смърт, че ще замине. Разбира се, той все пак заминал. Записал се и заминал. По-малкият му брат, който останал у дома, загинал при катастрофа. Моят приятел се прибра от Ирак без драскотина. Ето това е ирония.

Не знаех какво да кажа, затова мълчах. Съзнавах истината в думите му, но понякога малко вина е добро разсейване от мъката. Мъката бе отслабнала с годините, но някак вината си оставаше.

Влязохме в Нефи и аз се запитах дали Самюъл ще спре пред семейния ресторант на Микелсон. Там готвеха добре и беше в края на града, близо до отбивката за магистралата, което го правеше достъпен както за пътниците, така и за местните. Запитах се дали ще видя някой познат там, някой, който ще дойде и ще се опита да се запознае с него под претекст, че иска да ме поздрави. Мразех празните разговори и избягвах хората в бакалията и другите места просто за да не се налага да мисля какво да кажа. Обичам хората, грижа ме е за тях и искам да съм добър човек, само не ме карайте да водя празни разговори единствено от любезност. Наближихме ресторанта, а Самюъл продължи да кара. Вече дишах малко по-леко и попитах къде ме води.

— Дядо ми разказа интересна история за езеро в този район. Реших, че можем да си направим пикник. Баба Нети приготви храната, така че сигурно ще е вкусна.

— Езерото Бурастън?

— Същото.

Мислите за Кейси нахлуха в главата ми. С приятелите си той скачаше в езерото от едно огромно дърво. Част от клоните надвисваха над водата. Няколко хлапета бяха направили груба платформа високо на дървото, от която да скачат. Тя бе съвсем малка и бе цяло чудо, че никой не се преби. Така и не успяха да ме накарат да се покатеря на дървото. Бях твърде разумна. И така, с примряло сърце, аз ги гледах как се катерят високо, до най-горните клони, закрепват се на малката платформа, а после се хвърлят във водата, пищящи от ужас и удоволствие.

Поехме по стария път към Мона и по отбивката към езерото на запад — черен път с дълбоки дупки и коловози от гуми. Тъй като училището бе започнало, там нямаше никой и малкото езеро бе напълно изоставено от хора и лодки. Нямаше и вятър и залязващото слънце блещукаше по спокойната вода, оцветяваше я в наситено кехлибарено, поръбено с абаносови сенки. Не бях идвала тук след смъртта на Кейси, но сега не ме заля меланхолията. Това беше просто място за игри и макар че тук се целунахме за първи път, не носеше силна носталгия.

Като го видях сега, осъзнах колко е красиво. Тихо и пусто, то сякаш разцъфваше в самотата си. Подскачахме по неравния път и поехме по разклонението, което ни отведе до езерото.

— Къде е най-хубавото място? — погледна ме Самюъл за насоки.

Всъщност езерото не беше само едно, а бе съставено от по-малки вирчета.

— Продължи да обикаляш, докато не стигнем до края на главното езеро.

Дърветата бяха гъсти на места и редки на други и аз го насочих към любимото голямо дърво, надвиснало над водата. Самюъл спря до черния път, грабна едно грубо одеяло и малка хладилна чанта от каросерията, а аз слязох и внимателно започнах да се спускам към малката полянка до водата, където можехме да си направим пикник.

Тишината бе нарушавана само от щурчетата, които загряваха за вечерната си симфония, и от време на време от жуженето на прелитащ над водата комар. Никога не бях виждала езерото така пусто. Не се изненадах, че ми хареса повече така. Самюъл постла одеялото и се настанихме. Гледахме как водата плиска камъните и вейките, осеяли брега под голямото дърво.

— А каква история ти разказа дядо ти?

Изтегнах се на одеялото, като подпрях глава на ръката си, и се вгледах в него.

— Не беше за езерото. По-скоро за града. Не бях идвал в Мона, когато живеех тук. Нямаше причина. Затова, когато попитах дядо дали има хубави места за риболов наблизо, той спомена това езеро и аз го попитах за града. Каза, че Бърл Ивс, певецът, веднъж бил хвърлен в затвора в Мона. Било преди времето на дядо, но той смята историята за забавна.

— Никога не съм чувала за това!

— Било е през четирийсетте и Бърл Ивс обикалял тук и пеел. Властите не са харесали една от песните му. Решили, че е неприлична, и го хвърлили в затвора.

— А коя е била песента? — засмях се аз.

— Казва се „Гъстата, гъста мъгла“. Дядо ми я изпя.

— Дай да я чуем! — предизвиках го аз.

— Твърде неприлична е. — Самюъл се смръщи, но очите му блещукаха от веселие. — Добре де, убеди ме — каза той, без изобщо да съм го убеждавала, и се засмяхме заедно.

Той се прокашля и започна да пее с лек ирландски акцент за някакъв ерген, който си живеел сам-самичък и единственият му грях бил, че се опитвал да защити млада девица от мътната, мътна роса.

Една нощ тя влезе при мене,

докато дълбоко си спях.

Положи главата си и стене,

плака ли, плака от страх.

 

Прибрах я чевръсто в леглото,

покрих я тозчас през глава,

че трябваше да я опазя

от гъстата, гъста мъгла.

— О, господи! — засмях се, покрила устата си. — Не мисля, че аз бих хвърлила Бърл Ивс в затвора заради това, но е доста забавно.

— Морските пехотинци са хората с най-мръсна уста на света, така че тази песен не е никак неприлична. Пял съм много, много по-неприлични. Опитвах се да запазя някакво приличие и все още ме наричаха Проповедника след толкова години, но малко се развратих. — Той разкърши вежди при тези думи.

— На мен песента ми харесва… — казах, донякъде на шега. — Изпей още нещо, но без ирландския акцент.

— Без ирландския ли? Ами той е най-хубавото — усмихна се криво той. — Майката на един от нашия взвод е родена и израснала в Ирландия. Той може да докара истински ирландски акцент и определено може да пее. Когато пее „Дани Бой“, всички плачат. Всички онези страховити морски пехотинци ревяха като бебета. Той пееше и една песен, която се казваше „Ирландска елегия“, която толкова ми хареса, че я запомних. Всъщност, когато те видях в дъжда преди няколко седмици, първо тя ми дойде на ума.

Вече не се усмихваше, гледаше ме с присвити очи. Настроенията му бяха толкова променливи, че ми беше трудно да ги следвам. Сега в очите му имаше някаква интензивност, а само преди малко пееше неприлична песен с ирландски акцент.

Аз също го гледах, чаках го. След малко не издържах.

— Ще ми я изпееш ли тази ирландска елегия?

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще ми посвириш, когато те заведа у вас тази вечер.

Сега бе мой ред да стана сериозна. Не бях сляпа за чувствата си към Самюъл. Всъщност ме измъчваше мисълта докъде ще доведе всичко това и дали и двамата можем или искаме да отидем там. Познавах невероятната сила на музиката и настроението, което можеше да породи. Пример първи: целувките предната нощ, след като Дебюси изтъка своята магия. Не си вярвах какво мога да сторя след голяма порция Самюъл, поръсена със симфонии. Не знаех дали сърцето ми ще понесе още една загуба.

— Мисля, че ирландската песен може да те изплаши.

Слънцето се бе спуснало дискретно зад хълмовете на запад.

Гласът на Самюъл беше плавен и тих, като задълбочаващите се сенки около нас.

— Може би…

Избегнах погледа му и посегнах към кошницата от Нети, имах нужда да се подкрепя, за да не си изгубя ума покрай Самюъл.

Нети бе опаковала дебели сандвичи с пуешко и домашен хляб, бисквити с шоколадови парченца и слава богу — нямаше лимонови сладки. Беше сложила няколко праскови от голямото дърво в градината си, а Самюъл бе добавил две диетични коли и бутилка вода. Започнахме да ядем без повече приказки, освен по някой доволен стон от моя страна.

— Наред ли е всичко? — усмихна се той при една особено възхитена въздишка.

— Храната е много по-вкусна, когато не съм я приготвяла аз.

— Ти си страхотна готвачка.

— Да, така е — съгласих се без излишна скромност, — но си е друго някой да ти приготви сандвич. Просто е по-вкусно. Не мога да го обясня.

— Морската пехота промени отношението ми към готвенето. В столовата не е зле, но сухата храна… о, не, благодаря. В тренировъчния лагер я наричахме „суха гадост“. Предпочитам да знам какво ям и единственият начин да се случи това е да си приготвям сам храната.

— Да не си станал маниак на тема контрол, Самюъл? — подразних го, докато захапвах прасковата си.

— Хм. Да, сигурно. — Той погледна към мастилената вода. — Когато осъзнаеш, че не можеш да контролираш много неща, се вкопчваш в това, което можеш.

Приключихме яденето в мълчание, докато сенките се издължаваха и накрая прогониха напълно светлината, всички следи от слънцето бяха изличени и звездите заблестяха над нас.

— Не мога да повярвам, че съм тук — въздъхна Самюъл, скръстил ръце под главата си; дългото му тяло бе изтегнато на бодливото военно одеяло.

— Защо?

— Само преди месец бях в Ирак. Всеки ден в пълна екипировка — камуфлаж, ботуши, предпазен елек, очила, каска. И никъде не ходех без оръжието си и много допълнителни муниции. Това сега ми се струва нереално. — Той замълча за няколко секунди. — Хайде да поплуваме.

— Какво? — засмях се и се задавих със сока от прасковата, на която се наслаждавах.

— Искам да плувам. Виж как звездите се отразяват във водата. Сякаш гледаш надолу към Космоса.

— Трябва да ги видиш горе от дървото — казах, без да се замисля, и веднага съжалих.

— Наистина ли?

Той огледа замислено дървото. Веднага започна да си сваля ботушите и да разкопчава джинсите си.

— Самюъл!

Усетих как ме залива топлина, не знаех дали от смущение, или от искрено любопитство към това, което ще видя.

— Ще се покатеря на дървото и ще скоча във водата.

Въздъхнах. Какво им имаше на мъжете? Защо всеки мъж, когото познавах, искаше да се катери по това дърво и да скача?

— Ела с мен, Джоузи.

Той ме погледна с присвити очи, като държеше тениската си. Гърдите му бяха широки и добре оформени, раменете и ръцете бяха покрити с изопнати мускули, коремните плочки стигаха под шортите му. Сведох поглед към ръцете си, за да не го зяпам.

— Ами аз съм се качвала само на долните клони, за да видя звездите, отразени във водата.

— Тази сутрин каза, че би ме последвала навсякъде. — Говореше лековато и шеговито. — Моля те.

Бях с черна блузка и сигурно в комбинация с черните бикини щеше да изглежда като приличен бански костюм. Не си позволих да мисля прекалено дълго. Винаги бях твърде практична, твърде разумна, твърде скучна. Плувах добре. Плъзнах полата си надолу, събух сандалите. Напомних си да дишам. Погледнах Самюъл и изпънах рамене, сякаш правех такива неща всеки ден.

— Ако падна и се пребия, ще ти е много мъчно — казах, в опит да бъда смела.

Сякаш усетил смущението ми, той не задържа поглед върху оскъдното ми облекло. Обърна се и се издърпа на дървото с такава лекота, сякаш изкачваше стъпала. Аз се свих, чудех се как, за бога, ще стигна горе, без да се изложа напълно. Той стоеше на широката основа, от която се разклоняваха клоните. Наведе се към мен и протегна дългата си кафява ръка.

— Хвани ме за лакътя и аз ще те издърпам.

Направих каквото ми каза, стиснах го с две ръце точно под бицепса. Той се наведе, уви ръка над лакътя ми и като се държеше за един дебел клон над главата си, започна да ме издърпва на дървото. Аз опирах крака по ствола и бързо се озовах до него. Чувствах се като Шера, кралицата на джунглата.

— Еха — ахнах и се засмях като малко момиче.

— Горе има малка платформа, нали?

— О, да — изстенах. — Знам я тази платформа. Моля те, не ме карай да се катеря дотам.

— Чакай да проверя. — И се покатери като маймуна, преди да съм успяла да възразя. — Изглежда стабилна — извика след малко.

Беше стабилна. Стоеше там поне от няколко поколения. Въздъхнах примирено. Явно щях да се катеря и да скоча с него. Вече нямаше как да се откажа.

— Хайде, ще ти помогна.

Знаех, че ще падна от дървото. Така неатлетичните момичета като мен никога не бива да се катерят по дървета. Или поне щях да си скъсам гащите на някой клон и щях да остана само по блузка високо на дървото. Потреперих от ужас. НЕ БЯХ такова момиче. Имах приличен задник, но не мислех, че има задник, който да изглежда добре, докато се катериш по дърво. В най-лошия случай щях да се набуча на някой клон като прасе на шиш. Като се знаех, и двете щяха да се случат и скоро щях да съм набучена на клон по гол задник. Просто си представях статията в местния вестник: „Местна жена открита мъртва и полугола на дърво“.

Опитах да се концентрирам върху местата, където Самюъл ми казваше да закрепя ръце и крака, и невероятно, но накрая успях да се приближа до него, а той се наведе и ме хвана през кръста. Издърпа ме на тясната платформа, която бе закована на едно разклонение на клоните. Гледката долу беше смайваща… и ужасяваща. Черното дъно на езерото създаваше илюзията за безкрайно небе под нас. Повърхността отразяваше ярките звезди на небосвода и сякаш стояхме над някаква миниатюрна галактика.

— О, господи! — прошепнах, паниката изпълни сърцето ми с лед.

— Красиво е — прошепна и Самюъл с благоговение.

Затворих здраво очи и се вкопчих в ръката му, с която ме прегръщаше през кръста.

— Готова ли си? Хайде, на три…

— Не! — изписках аз. — Още не! Не съм готова!

Той се засмя тихо, но бях твърде изплашена, за да го зашлевя.

Бях стиснала така здраво очи, че ме заболя главата, лицето ми бе сгърчено в отрицание пред онова, което ме караха да сторя.

Усетих как ме придърпа към себе си и после дъха му по устните си. Миришеше на праскови и бор, вдишах, отпускайки лице, и вдигнах брадичка към него, когато устата му се спусна върху моята. Напълно забравих за страха си. Замаяна, увих ръце около здравите му рамене и прокарах пръсти в копринената му къса коса. Той ме дръпна още по-здраво, вдигна ме от платформата и после най-внезапно се отблъсна силно от нея и полетяхме. Падах… и пищях, и падах. В последния миг Самюъл ме пусна и се стрелнахме през черната, изпълнена със звезди вода.

Инстинктът победи, докато ритах диво с крака и плувах нагоре, или поне си мислех, че е нагоре. Усещах Самюъл до мен, той посегна към ръката ми и ме издърпа, главите ни пробиха повърхността на езерото. Изплюх вода и отметнах мократа коса от лицето си, краката ми продължаваха да ритат диво, за да не потъна.

— Не го прави отново!

— Кое? Да те целувам или да те целувам, докато скачаме от дърво?

Той буквално изръмжа думите, бяха толкова бавни и тихи. Изобщо не се беше задъхал; всъщност отпусна глава назад и като че ли почти не се движеше, за да се задържи на повърхността.

— Ох! — изпъшках, напълно ужасена. — Ти ме изигра! Не искаше да ме целунеш! Искаше само да ме накараш да скоча!

— О, исках да те целуна. — Сега говореше още по-дрезгаво. — Просто уцелих с един куршум два заека.

Вдигна глава от водата и ми се ухили, зъбите му проблеснаха и аз се почувствах замаяна. Толкова замаяна, че спрях да ритам и главата ми потъна под водата като камък. Размахах диво ръце и изскочих отново, като плюех вода и размятах отново косата си.

— Отпусни се назад, Джоузи — каза Самюъл нежно и увещаващо, докато се плъзгаше до мен. — Изпъни крака напред и се отпусни по гръб. Спри да се бориш. Лесно е да се носиш по водата.

— Ха! — изръмжах аз. — Знаех да плувам още когато ти носеше гумен пояс в басейна на гимназията!

Още му бях бясна.

— Много смешно — засмя се той.

Направих каквото ми каза, разперих ръце и крака, сякаш правех ангел в снега, отпуснах глава назад и лицето ми изникна точно над повърхността. Звездите блещукаха прекрасно над мен.

— Ето, готово.

Самюъл се бе отпуснал до мен, пръстите му докосваха моите, докато се люлеехме в спокойното езеро. Гневът ми изчезна, когато въздъхнах леко, не исках да нарушавам крехките си взаимоотношения с водата.

— Виждаш ли Млечния път?

Самюъл протегна ръка и го посочи.

— Аха.

— Баба казва, че Млечният път е път за духовете, които напускат земята и се издигат в небесата. Една легенда на навахите разказва, че Млечният път е създаден, когато Койотът, хитрецът, изгубил търпение, докато Първата жена се опитвала да подреди съзвездията в небето. Първата жена правела съзвездие почти за всяка птичка, за всяко животно, дори за всяко насекомо. Направила съзвездие за аца, орела, и за маиитсох, вълка. Създала и чучулигата, цидиилцои, за да може да пее на слънцето всяка сутрин. Дори направила дахсани, таралежа, който се грижел за дърветата в планините. Първата жена подреждала звездите на одеяло, преди да накара Огнения мъж да ги отнесе на небето и да ги докосне с факлата си, за да засветят. Койотът искал да помогне, но Първата жена му казала, че по-скоро ще пречи. Накрая, когато останали само малки парченца и звезден прах по одеялото, Койотът изгубил търпение, грабнал го и го размахал във въздуха, като пръснал звездния прах към небето и създал Иикаисдахи — Млечния път.

— А всички съзвездия имат ли имена на навахо? — попитах, взирайки се нагоре и опитвайки се да различа онези, които познавах.

— Да, баба може да ти разкаже историята на всяко от тях, защо Първата жена го е поставила точно там и как се нарича. Баба казва, че законите на нашия народ са изписани в звездите. Първата жена ги е поставила там, защото, за разлика от пясъка, който може да бъде отвян от вятъра, или водата, която тече и се променя, небето е неизменно. Това е великото у него. Едно и също е над водите близо до Австралия, както и тук, над езерото Бурастън. Когато ме изпратиха на кораба „Пелелиу“ през първите години в Морската пехота, често се качвах на горната палуба, откъдето се виждаше небето, и се опитвах да изрека имената на възможно най-много съзвездия и звезди. Това ме караше да се чувствам, сякаш съм отново с баба, спим под звездите и слушаме овцете.

Леко се полюлявахме към брега и аз спуснах крака надолу, откривайки, че вече мога да стъпя на дъното. Водата ми стигаше под раменете. Беше малко по-топла от въздуха и не бързах да изляза. Самюъл остана по гръб, взираше се в небесата. Представих си го насред океана как се взира нагоре и се утешава с мисли за единствения дом, който е познавал наистина. Сърцето ме болеше за него.

— Обичам да съм сама, но мразя да съм самотна. А това ми звучи доста самотно. В такива моменти понякога съжалявал ли си, че стана морски пехотинец? — попитах, като се взирах в профила му.

— Не, никога. — Говореше тихо и искрено. — Бих го направил отново, без да се замисля. Нямах къде другаде да отида. Намерих цел, открих, че съм полезен, намерих си адски добри приятели, отървах се от самосъжалението. Сторих всичко по силите си, за да стана мъж, с когото можеш да се гордееш.

Забравих да дишам. Самюъл никога не ми даваше време да вдигна защитите си; просто казваше невероятни неща ей така, изневиделица.

— Аз ли?

Тонът ми показа усещането ми, че съм недостойна. Не исках да съм ничие мерило за праведност; твърде много не ми достигаше.

Той спусна крака и се изправи, водата се плискаше в гърдите му.

— Да, ти. — Отговори замислено, с извърнато от мен лице. — Ти беше летвата, с която мерех всичко. — Замълча в промеждутъка между изреченото и онова, което щеше да изрече. Гласът му бе тих и сериозен, когато произнесе следващите си думи: — Не знаех какво би помислила първия път, когато наистина натиснах спусъка, за да отнема нечий живот, и как ще се почувстваш, ако знаеш колко животи съм отнел оттогава.

Думите му бяха така неочаквани, че ахнах, и той ме погледна, очите му светеха напрегнато. Няколко секунди мълча, стиснал зъби, сякаш преглъщаше думите, които искаше да каже.

Обърна се и излезе на брега, водата обливаше широкия му гръб и бедрата, докато се изкачваше нагоре. Разтърси се силно, после си взе дрехите, облече тениската през главата и пъхна крака в крачолите на джинсите си.

Беше с гръб към мен и аз излязох от водата след него, не знаех какво иска да направя, но бях сигурна, че няма нужда от упреците ми, макар че изобщо не възнамерявах да го упреквам. Просто ме бе хванал неподготвена.

Излязох от езерото мокра и трепереща и прокарах ръце по краката си, за да изтърся водата. После си изстисках косата и блузата и облякох трепереща полата си. Прегърнах се, от смущение и за да се стопля. Самюъл събираше остатъците от пикника, трупаше всичко в хладилната чанта и накрая вдигна одеялото. Подаде ми го и се извърна отново, докато аз с благодарност го заметнах на раменете си. Тръгна пак към брега, клекна до една плитчина и прокара ръка по сребърната вода.

Гласът ми звучеше несигурно, когато заговорих:

— Самюъл, било е война. Не бих те упрекнала, че си се защитавал.

Не се приближих до него, но чаках.

Той мълча няколко секунди, преди да отговори:

— Убих няколко души в бой… но много от хората, които съм убил, Джоузи… дори не знаеха, че съм там. Точно тогава е най-трудно да натиснеш спусъка. Гледах ги през мерника, понякога с дни, и когато настъпеше моментът и получех заповед… стрелях.

Не се извиняваше и в гласа му нямаше съжаление, нито разкаяние. Но имаш уязвимост. Той искаше да знам това.

Тръгнах към водата и клекнах до него, протегнах ръка, за да усетя студената коприна на водата по дланта си. Докоснах с пръсти ръката му, питах се дали ще се отдръпне. В тъмното кожата ми светеше бяла на фона на озарената от звезди вода. Преплетох пръстите си с неговите, светлина върху мрак. Гледах го, докато се извръщаше към мен с въпросително изражение. Наведох се към него, вгледана в очите му, и отговорих по единствения начин, по който знаех, че ще ме разбере.

Докоснах леко с устни неговите, както направи той, след като ми изми косата предната вечер. Само че този път се взирах в очите му — черни езера, отразяващи водата. Чух как рязко си пое дъх, но ако не се смята, че ръката му се скова под моята, остана напълно неподвижен, докато устните ми се притиснаха леко към неговите. Не затворих очи, продължих да го гледам, утешавайки го мълчаливо.

— Наистина ли вярваш, че трябва да ми обясняваш какво си направил в служба на родината си, за братята си по оръжие? — Гласът ми бе почти шепот, лицето ми беше съвсем близо до неговото. — Мислиш ли, че трябва да се оправдаваш пред мен? Пред мен? Човек, който никога не е изминавал безброй километри с петдесеткилограмова раница на гърба, нито пък са стреляли по него, нито е изкарвал с дни без никакъв сън? Човек, който не е прекарал последните десет години в сурови условия, без никакви удобства, човек, на когото не му се е налагало да прави невероятно трудни неща, за да опази другите? — Целунах го отново, връхчетата на мокрите ми пръсти докоснаха челюстта му. — Какво щеше да стане с нас без хора като теб?

Очите му сияеха към мен, някакво чувство изопна ъгълчетата на устата му. И все пак той не понечи да отвърне на целувката ми.

— Помниш ли какво е казал Бог на Давид? Че има твърде много кръв по ръцете си? — прошепна дрезгаво.

— Не, припомни ми.

Помнех историята на Давид, страстта му към Вирсавия, заговора за убийството на съпруга й и след това смъртта на децата им. Библията бе пълна с такива истории. Всеки, който казва, че Библията е скучна, явно не е чел Битие.

— Бог казал на Давид, че не може да построи храма, защото има твърде много кръв по ръцете си. Позволил му да събере материалите за храма, но заповядал синът му, Соломон, да го построи.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш, Самюъл. Мислиш, че имаш твърде много кръв по ръцете си? Че си изгубил милостта му?

Самюъл просто ме гледаше.

Продължих, без изобщо да следвам неговата мисъл.

— Давид е виновен за смъртта на Урия, съпруга на Вирсавия, защото тя била бременна с детето на Давид и той я искал за себе си. Може би това е кръвта, за която говори Бог и която не може да пренебрегне. Не кръвта на онези, които Давид е водил в битка или е убил в битка.

— Аз толкова ли съм различен?

— Самюъл! Не разбирам как можеш да се сравняваш с Давид. Дори той получава Божията прошка. В Псалтира ясно е написано, че е бил любимец на Бог.

Бях искрено объркана. Мълчанието му този път продължи няколко минути. Започвах да се съвземам. Когато заговори, темата бе внезапно променена и аз отново мислено направих рязък завой.

— Получих писмо от баба Нети, когато ти се сгоди, Джоузи. Тя смяташе, че сигурно те помня. Спомена го мимоходом. — Той замълча. — Помня къде бях, когато го прочетох, къде седях и какво правех точно преди това. Бях напълно съсипан от новината, меко казано. Бяха минали пет години; не те бях виждал повече от две. Ти все още беше толкова млада и си мислех, че имам време. Знаеш ли, винаги съм мислил за това. Отбелязвах си рождените ти дни. Джоузи е на шестнайсет, но аз съм на двайсет и една. Джоузи е на седемнайсет, още е твърде млада. После, изневиделица, онова хлапе се появи, грабна те и те отне от мен.

Взирах се в него с отворена уста, напълно смаяна от разкритието му. Самюъл се изсмя рязко и грубо на изненадата ми и внезапно мокрите му ръце ме хванаха за раменете. Той се изправи, като ме издърпа със себе си.

— Не знаех кой е Кейси. Баба споменаваше името му и каза, че бил приятно местно момче. Помня само колко бях ядосан и колко много исках да го убия. По договор трябваше да остана още две години в пехотата, но исках единствено да се върна в Левън и да го убия, а после да те умолявам. Исках да те умолявам да не се омъжваш за него. Дори ти написах писмо, в което ти казвах да ме изчакаш.

— Не съм го получила.

Дробовете ми горяха. Осъзнах, че съм сдържала дъха си.

— Не го изпратих. Не можех. Нямах абсолютно никакво право. — Той внезапно хвана лицето ми. Дланите му бяха студени и още леко влажни. Потреперих, когато очите му прогориха дупки в моите. — Няколко месеца след това баба ми писа, че Кейси е загинал. Почувствах се ужасно, защото бях искал това с цялото си сърце. Исках той да умре. Наистина ли съм толкова различен от Давид?

Не можах да отговоря веднага. Главата ми се маеше от страстта в гласа му и от силата на погледа му. Той отново прие мълчанието ми като упрек и свали ръце от лицето ми.

— Съжалявам, Джоузи. Нямах намерение да ти казвам това. Но не можех да ти позволя да ме целуваш и утешаваш, да ми казваш, че съм добър човек, без да ти кажа всичко. И най-лошото е, че… Доволен съм, че го няма. Не съм доволен, че е мъртъв. Не искам това. Но, да, доволен съм, че го няма. И не знам какъв човек ме прави това.

— Предполагам, че те прави откровен човек — прошепнах, открила най-сетне гласа си, но не знаех какво още да кажа. Той се взираше напрегнато в мен и аз срещнах погледа му, без да мигам. — Никога не бих предположила, че ще реагираш така… че дори си мислил за мен, след като си тръгна. Не знаех, че ти… че ти е пукало — добавих глупаво, неспособна да изразя изумлението си от тази изповед.

— Пукаше ми и ми пука — отвърна той.

Беше стиснал устни в права линия, гледаше ме.

Издишах бавно, прималяваше ми. Вода се стече от косата ми по гърба и потреперих силно. Самюъл посегна надолу и хвана ръката ми, тръгнахме към пикапа, а одеялото се влачеше след мен. Той се наведе, взе чантата и я сложи отзад, докато ми отваряше вратата и ми помагаше да се кача.

Потеглихме към Левън с включено докрай парно. Музиката звучеше тихо от тонколоните, „Елегията“ на Рахманинов се носеше едва чуто. Обичах я. Рахманинов бе смятан за един от най-добрите пианисти на своето време. Соня имаше негов концертен запис на „Елегия“ и аз се разплаках, когато го чух за първи път. Бяха минали много години, откакто се бях наслаждавала на безкрайната широта и богатия лиризъм на това произведение. Колебливо посегнах напред и го усилих, като позволих на музиката да изпълни кабината и да отеква в стъклата.

— Това е любимото ми произведение от любимия ми композитор — каза Самюъл, когато музиката затихна, и въздъхна.

— Винаги си обичал Рахманинов. — Помнех как го чу за първи път в автобуса и реакцията му на мощта и интензивността на „Прелюдия в до диез минор“. — Рахманинов е последният велик романтик в класическата музика — казах аз. — Често се е обезкуражавал от модернистичната музика, която станала популярна. Веднъж, в едно интервю, казва, че модерната музика на новите композитори е писана повече с главата, отколкото със сърцето. Тяхната музика съдържа твърде много мисъл и никакво чувство. Казва, че модерните композитори „мислят и съобразяват, анализират и разсъждават, но не се екзалтират“. — Вдигнах пръсти и сложих кавички във въздуха. — Проверих думата в речника, когато Соня ме накара да запомня този цитат. Любимото ми значение е „да се възторгваш, да възхваляваш, да славиш“. Музиката на Рахманинов ни извисява, издига ни.

— Обичам „Елегията“, защото така звучи копнежът. — Самюъл се взираше в пътя, докато говореше.

Аз го погледнах за миг, трогната от простотата на думите му.

— Мисля, че „елегия“ означава „жалейна песен“. Някои казват, че Рахманинов бил депресиран, когато я е писал, но в нея е втъкана толкова надежда, че според мен въпреки прословутата му потиснатост „Елегията“ не е израз на поражение. А просто на… копнеж. — Усмихнах му се леко, когато повторих неговите думи. — Смята се, че е приключил рано кариерата си. Той е вярвал в духовното. Искал е да създаде красота и истина в произведенията си и е имал чувството, че за неговата музика вече няма място. Ироничното е това, че дава последното си голямо интервю през четиресет и първа, когато светът е бил във война. Светът се е нуждаел от истина и красота повече от всякога.

Минахме през Нефи и продължихме по дългия хребет, свързващ двата малки града. Скоро светлините на Левън заблещукаха пред нас и ние навлязохме в градчето, завихме по една покрита с дупки странична уличка, минахме покрай бара и старата църква, преди да се насочим към нашата смътно осветена улица.

Гумите изхрущяха по чакъла пред къщата ни. Тя бе тъмна и празна, татко отдавна бе заминал за Моаб и примамливите Бук Клифс.

— Искаш ли да влезеш? Да провериш дали няма някой злодей в къщата, а пък аз ще приготвя нещо вкусно за ядене. Мисля, че имам сладолед във фризера, и мога да приготвя малко шоколадов топинг — казах, като размърдах вежди към него в сумрачния пикап, и той се усмихна леко.

— Злодей?

— Ами нали се сещаш. Аз съм сам-сама, къщата е тъмна. Просто да надникнеш под леглата и да провериш дали някой не се е скрил в гардероба ми.

— Страхуваш ли се сама нощем? — свъси той загрижено вежди.

— Не. Просто искам да ти дам причина да влезеш.

Изражението му се проясни, гласът му стана още по-тих.

— Ти не си ли достатъчна причина?

Усетих как лицето ми пламва.

— Аха.

— Джоузи?

— Да.

— Ще вляза с удоволствие.

Влязохме в къщата. Включих лампите и се извиних за минутка. Хукнах към стаята си и свалих мокрите дрехи. Започнах да търся какво да облека. Анцуг? Не. Пижама? Не! Спрях се на широка розова рокля и прокарах пръсти по влажните си къдрици. Косата ми миришеше на езерна вода… пфу! Напръсках я с лавандула и я вдигнах с фиба, не исках да изглежда, че съм се старала прекалено. Останах боса и хукнах надолу. Краката ми малко трепереха и аз прелетях от последното стъпало в пералното като прилеп от ада. Хванах се за сушилнята и си поех дълбоко дъх.

— Господи, успокой се, жено! — казах си строго. Покрай Самюъл винаги се превръщах в настръхнал вързоп от нерви и хормони. — Само това ни трябва сега, да се пребиеш по стълбите и да прекараш остатъка от отпуската на Самюъл на патерици.

Влязох в кухнята, където го бях въвела само преди минута. Взех масло, кондензирано мляко, захар, ванилия и какаото, докато разговаряхме за разни неща. Скоро ароматът на горещ шоколадов сос се понесе из стаята и аз въздъхнах доволно. Взех две купи, сложих големи порции сладолед и ги полях с щедри количества горещ шоколад.

— Да ядем! — заявих, седнах и загребах огромна хапка сладолед.

Самюъл се засмя с глас — плътен тътен, който отекна в сърцето ми.

— Какво? — попитах с пълна със сладолед уста.

— Разсмиваш ме.

— Защо?

— Ами ти си такова красиво момиче, с руси къдрици и големи сини очи. Винаги носиш рокли и си лакираш ноктите на краката, толкова си старомодна — книгите, музиката, всичко… ти си момиче отвсякъде. Не очаквах да се нахвърляш така на храната. Направи го и тази вечер до езерото. Обичаш храната. Бях сигурен, че ще сложиш салфетка на скута си и ще хапваш по мъничко като изискана дама.

— Дама, как не! — изсмях се аз. — Обичам да ям. Затова тичам всяка сутрин. Иначе ще стана твърде пищна и рубенсова.

— Не съм сигурен какво точно означава рубенсова, но съм сигурен, че ще ти отива.

Той заби лъжица в сладоледа си и му се наслаждавахме в тишина, докато и последната капчица от шоколадовия сос не беше обрана. Едва се сдържах да не оближа купата. Самюъл обаче я облиза.

— Този сос беше невероятен — каза той с възхищение.

— Да, по рецепта на мама. Оригинална.

Измих купите и Самюъл тръгна към дневната и седна пред пианото, като ме гледаше през тясната врата срещу мивката.

— Ще дойдеш ли с мен да видим баба?

— Нети ли? — попитах объркана.

— Не. Искам да дойдеш с мен в Аризона и да се запознаеш с баба Яци.

Вдигнах поглед към лицето му и по стиснатите устни разбрах, че говори сериозно.

— Кога?

— Утре.

— Но… трябва да работя в салона утре и… Колко време няма да ни има?

— Леля ти няма ли да те пусне?

— Разбира се, че ще ме пусне. Нямам записани часове. Просто трябваше да съм там, ако влезе някой.

— Дилкън е на около хиляда и сто километра от тук. Ще пътуваме цял ден в едната посока и искам да останем там три дни. Така че общо пет дни. Утре е събота. Ще се върнем в сряда късно през нощта. Можеш ли да го уредиш?

Прехапах замислено устна. Много се изкушавах. Дългите часове пътуване бяха невероятно примамливи. Разговорът с него винаги бе вълнуващ и не можех да се откажа при мисълта, че ще говорим с часове и ще слушаме музика. Татко замина. Нямаше да се обади по телефона, защото там мобилните губеха обхват. Щях да отменя уроците си по пиано, но нямаше да изгубя кой знае колко пари. И без това за какво щях да ги харча? Може би все пак се колебах твърде дълго.

— Моля те, Джоузи — настоя той. — Искам да се запознаеш с нея. Говорил съм й за теб. Много ще я харесаш.

Обърнах се към него.

— Добре, ще отидем. Винаги съм искала да се запозная с нея. Но… — Вдигнах пръст. — Не мога да тръгна много рано. Трябва да се обадя на учениците си и на Луиз…

— Ще им се обадиш по пътя, Джоузи. Вземи си мобилния. Ще те взема в шест часа.

Дотук с „моля те, Джоузи“. Шефът Самюъл се завърна. Всъщност това не беше точната дума. Той беше просто прям и откровен, но като го наричах така, се чувствах по-добре, когато започваше да издава заповеди. Той продължи:

— Искам да стигнем в резервата преди мръкване. Трудно ще намерим хогана на баба и през деня. А и тя може да е навсякъде. Обадих се в търговския пункт, когато се върнах в страната, и й оставих съобщение. Казах й да ме чака този уикенд. Получавам отговор от нея чрез човека, който работи на пункта. Обадих му се вчера и той каза, че тя е ходила там да остави един килим. Предал й е съобщението ми.

— Значи, така си общувате? — попитах изумена.

— Да, получава се. Баба не може да чете и пише и няма телефон.

Усетих леко притеснение, че тази среща можеше да се окаже доста неловка. Разговор между два различни свята. Самюъл сигурно видя нещо на лицето ми, защото стана и тръгна към мен. Прокара леко ръка по бузата ми.

— Не се тревожи. Ще харесаш баба. Просто мисли за това като за приключение.

Усмихнах се треперливо.

— До утре — каза той с дрезгав глас.

— Обещавам да си взема джинси и ботуши — отвърнах с гримаса.

Отдавна се бях отказала от джинсите и наследените тениски, но все още ги пазех (че кой в Левън нямаше джинси и тениски!?).

— Баба също винаги носи поли… но, да. Може да искаш да облечеш джинси, освен ако нямаш дълга вълнена пола, с която обичаш да яздиш — подразни ме той.

Пожела ми лека нощ и излезе тихо, а аз чух как пикапът изръмжа и потегли.

Хукнах по стълбите и започнах да хвърлям дрехи в куфара си. Беше почти десет часът. Никога нямаше да мога да заспя. Сърцето ми бумтеше от очакване.