Ейми Хармън
Музиката на сърцето (13)

13.
Реквием

Явно Кейси е задрямал по пътя към Нефи. Полицаите, които пристигнали на мястото, казаха, че според тях е свил в насрещното платно и започнал да навлиза в канавката. Скочил твърде рязко на спирачките и колата се преобърнала. Кейси излетял през предното стъкло и умрял на място. Колата се обърнала в другата посока и спряла на покрива си, а брат ми бил първият, който минал оттам и я видял. Джони каза, че си помислил, че и двамата сме вътре, заради посоката, в която била обърната колата, и решил, че инцидентът се е случил на път за дома. Каза, че намерил Кейси недалече от колата и хукнал да търси мен. Не можел да види нищо в преобърнатата кола, защото покривът бил хлътнал. Вратите били повредени и не могъл да ги отвори. Помислил, че съм вътре. Джони нямаше мобилен телефон, а на пътя в шест без петнайсет, събота сутринта нямало никой. Джони казва, че почти не помни как е скочил пак в пикапа и е потеглил към дома. Аз бях отложила душа, за да си легна, и се събудих от виковете му по телефона. Слязох по стълбите от стаята си на тавана и влязох в кухнята. Джони ме видя и изпусна слушалката, тя се залюля на навития кабел. Той тръгна към мен.

— Джоузи! Помислих си, че си била с него! Добре си! Добре ли си? Кейси… колата му! Ти си тук!? Как?

Той ме гледаше и търкаше с длани ръцете си, сълзите се стичаха по лицето му, когато ме прегърна и ме отблъсна отново. Опитваше се да обясни за катастрофата и как си помислил, че съм с Кейси.

Нали знаете как се чувствате в много страшен сън? Как понякога се будите и сте почти парализирани за минута? Не си чувствате краката или ръцете и ви е едновременно горещо и студено? Помня как стоях там и гледах брат си, лицето му ту се изкривяваше от радост, че съм добре, ту от отчаяние заради загубата ми. Кръвта застина във вените ми, пръстите ми изтръпнаха. Междувременно Кейси лежеше до пътя, а птичките чуруликаха в синьото небе на съвършената майска утрин. Внезапно проумях.

— Оставил си го там? Оставил си го там? — надигна се гласът ми в странен писък, който изкънтя в главата ми.

Обърнах се и изтичах от къщата, още по банския костюм и по шорти, боса. Бях силна бегачка и хукнах по шосето, а брат ми крещеше след мен:

— Джоузи! Джоузи! Чакай!

А после закрещя:

— Татко!… Татко!… Помогни ми!… Татко!

Татко сигурно беше навън при конете.

Аз тичах и не чувствах нищо, освен всепоглъщащ гняв, че Джони стоеше в кухнята ни и говореше, докато Кейси лежеше някъде ранен. Бях пробягала около километър, когато татко и Джони ме настигнаха. Бяха се качили в стария пикап, защото той бил до ограждението, където Джони открил татко, и ключовете били в запалването. Джони караше и вероятно това бе добре, защото, ако се беше опитал да ме спре, сигурно щях да му издера очите. Татко беше силен и аз съм наследила от него дългите си крака на бегачка. Джони намали, татко скочи от колата и ме настигна. Прегърна ме с големите си ръце и ме повали като теле на родео във високата трева до пътя.

— Джоузи! — каза ми той дрезгаво. — Джоузи, спри! Скъпа! Аз ще те заведа при него! Спри! Ще стигнеш по-бързо с пикапа!

Аз ритах и се борех, опитвах да се освободя от него.

Когато осъзнах думите му, спрях да се боря и го погледнах — и двамата дишахме тежко. Татко бе мъж със загрубяло, потъмняло от слънцето лице на фермер. Мама все казваше, че бил нейният Джон Уейн. Говореше силно и дрезгаво и беше строг с братята ми, докато растяха, но под дебелата кора бе съвсем мек. Бях виждала очите му да се насълзяват хиляди пъти и всички го подкачахме заради това. Но когато погледнах сега лицето му и видях опустошението в очите му и сълзите по бузите му, гневът ми се превърна във вълна от ужасен страх.

— Скъпа, не мисля, че е оцелял. — Гласът му пресекна от стенание. — Джони каза, че си е отишъл. Прибрал се е, за да извика линейка. Помислил си е, че ти си още в колата, скъпа.

— Не! — Започнах да се боря отново и татко стана и ме вдигна за ръцете, прегърна ме и заплака, като се опитваше да ме вкара в пикапа. — Аз ще те заведа при него… Ще те заведа, скъпа, само се дръж…

Заведоха ме при него, но не ми позволиха да сляза от пикапа. Един пътен полицай беше пристигнал на мястото и бе покрил Кейси с нещо като брезент. Татко уви крака и ръце около мен, за да ме задържи, а Джони спря колата, скочи и хукна към полицая, който беше един от синовете на Картър, вече пораснал и официален с униформата си, тъмните очила и така нататък. Беше пет или шест години по-голям от мен, но и той бе израснал в Левън. Познавах го цял живот, а в онзи миг не можех да се сетя за името му. Той прегърна Джони през треперещите рамене, докато вървяха към покритото тяло на Кейси. Полицаят клекна, леко отмести брезента и попита нещо, а Джони кимна. Видях за миг къдравата глава на Кейси. Чух как Джони изрича името му, положих глава в скута на татко и заплаках.

* * *

Погребаха го в градското гробище, до дядо му Джуд, който се бе споминал, когато Кейси бил на десет. Кейси обичаше дядо си и това щеше да му хареса, но аз тайно се надявах да го погребат до мама, за да е мой и в смъртта, за да е част от семейството ми, макар че аз никога нямаше да бъда част от неговото. Гневът, който изпитвах към Бог, успяваше да изтласква мъката известно време. Вече си бях изстрадала моята квота от мъка! Не беше честно Той да ми отнема двама души. Сега бе ред на някой друг. Кипях от гняв към Него. Дори когато се опитвах да се моля за сила и разбиране, усещах, че съм твърде гневна, за да продължа, и се отказвах вбесена.

Под гнева ми обаче имаше въпрос. В мъката си започнах да Го питам: „Защо ми даде Кейси, Боже, ако си искал просто да ми го отнемеш?“. Струваше ми се толкова жестоко, а Бог, когото познавах, не беше такъв. Тогава за първи път в живота си се усъмних в любовта Му към мен.

Датата на сватбата ни настъпи и Тара дойде да ме изведе, за да ме разсейва целия ден. Когато се смрачи, аз бях в стаята си, докосвах булчинската рокля на мама, която щеше да бъде моя този ден, ако Кейси беше жив. Тя беше съвсем семпла, с висока талия и дълги ръкави. Напомняше ми за Джейн Остин и я бях харесвала цял живот. Мама я бе съхранила внимателно и тя беше почти толкова бяла, колкото в деня на сватбата й.

Имах нейна снимка с тази рокля — гледаше татко с най-блажената усмивка. Държеше букет жълти рози и в косата си имаше венец от цветя. Нейната коса бе гъста, тъмнокафява и стигаше почти до кръста. Не бях наследила цвета, но големите очи и сърцевидната форма на лицето бях взела от нея, както и леко пълната горна устна, като на Бети Буб.

Татко ни наричаше Буб и Буб Две, когато мама беше жива. На снимката изглеждаха толкова млади и щастливи. Фотографът бе хванал татко със затворени очи, но някак това ме караше да обичам снимката още повече, сякаш той бе затворил очи от огромна благодарност за онова, с което е благословен.

Запитах се… дали ако знаеха, че времето ще минава бързо и животът на мама ще свърши скоро, щяха да се гледат по-дълго? Дали щяха да стискат по-здраво ръцете си? Внезапно им завидях за времето, което са имали заедно. Бяха имали двайсет години заедно. И си принадлежаха завинаги. Мама винаги щеше да бъде Джанел Уилсън Дженсън. А аз никога нямаше да бъда Джоузи Джуд.

Когато къщата утихна и татко и Джони заспаха, аз облякох роклята, фризирах си косата и внимателно се гримирах. Пуснах много тихо диска с „Лунната соната“ на Бетовен. Когато приключих с женските ритуали на булка, застанах пред голямото огледало и се гледах много дълго. Думите от „Джейн Еър“ нахлуха в съзнанието ми и аз разбрах литературната си приятелка както никога досега.

Онази Джейн Еър, която гледаше с надежда към бъдещето, почти омъжената Джейн Еър, бе станала сега отново студено, самотно момиче. Животът пред нея бе неясен, а бъдещето — печално.^[1]

Татко ме намери заспала на люлката на верандата сутринта, още с бялата рокля, увита в дългата дантела на воала. Бях излязла да поседя на лунната светлина, защото не исках да свалям роклята и да се откажа от остатъка от сватбения ми ден. Бях заспала в ъгъла на люлката. Татко ме повика по име и ме събуди призори на следващия ден. Седна до мен и ме придърпа в скута си, като ме галеше по гърба и ме люлееше леко, оставил слънцето да изгрее, а конете да чакат, докато седеше до мен и ме прегръщаше. Гневът ми най-сетне се изля в черната дупка на безкрайното ми разочарование. Животът, който си бях представяла, нямаше да се случи и аз скърбях за него почти така отчаяно, както за Кейси.

* * *

Месеците след смъртта на Кейси бяха като странна пиеса, в която играех главната женска роля с безпомощни поддържащи актьори и реквизита на ежедневието, които ме поддържаха в някаква изкривена пародия на съществуване. Никой не знаеше какво да направи или да каже. Гневът ми заради загубата често се завръщаше и ме караше да се усамотявам, за да не се нахвърля върху любим човек, който само иска да ми помогне. Постоянно слушах музика, дори докато спях. Музиката се разливаше из мен и ми помагаше да се оттегля от действителността.

Тичах по хълмовете около къщата, по дългите селски пътища, които се виеха около познатите ферми и домове на съседите ни. Разстоянията ставаха все по-дълги, безкрайни ноктюрни, концерти и сонати ме спасяваха от мислите, темпото на дъха ми свистеше в тандем с перкусиите на трополящите ми крака. Бях решила да изчакам до януари, преди да започна училище, но всъщност нямах търпение да замина за университета след Коледа. Моята стара мечта за музикална слава сега ми се струваше съвсем празна, загубата на онзи, с когото исках да я споделя, я правеше някак куха, като изоставена черупка. Но още я исках. Имах нужда от нея. Трябваше да си я върна, да я възобновя. И копнеех за анонимността на големия град, в който никой нямаше да знае за болката ми. Там щях да се скрия много по-лесно.

Татко бе облекчен, че се опитвам да продължа напред, и бях сигурна, че тъмен облак ще се вдигне, когато напусна дома, макар че той никога не би го признал. Колко ли болезнено е било за него! Колко ли добре е знаел каква е болката ми! Преди десет години той бе изпитал същото. Но съчувствието му го въоръжаваше с безкрайно търпение и той се грижеше за мен така, както аз се бях опитвала да се грижа за него тогава.

И горкият Джони. Бях му така необяснимо ядосана. Той ходеше на пръсти около мен през първия месец, опитваше се да ми покаже обичта си чрез дребни неща… оправяше ми леглото, зареждаше хладилника с диетична кола, макар че и двамата с татко пиеха само пепси. Един ден дори изпра бялото ми пране, сгъна всеки чорап и дантеленото бельо и ги сложи на леглото ми. Накрая и аз започнах да правя същото за него… исках му прошка и отвръщах на обичта му, като събирах дрехите от пода на стаята му, слагах десертчета във фризера, за да може да ги изяде замръзнали, както ги обичаше, чистех калта от работните му ботуши и ги лъсках, а после ги слагах на задната веранда. Малките прояви на доброта бяха по-лесни за мен от думите. И ние никога не говорехме за онзи ужасен ден.

* * *

Около седмица преди планираното ми заминаване за училище татко се прибра по-рано от работа заради ужасно главоболие. Бях на горния етаж и опаковах нещата си, когато чух, че вратата на кухнята се отваря, и го повиках. Чух шкафовете да се затръшват, после да се чупи чаша и въздъхнах. Зачудих се какво прави.

— Татко?

Слязох по стълбите и го открих в кухнята, олюляваше се до мивката с шишенце аспирин в ръка и счупена чаша в краката.

Обърна се да ме погледне, залитна и се хвана за ръба на плота. Изпусна отвореното шишенце с аспирин и малките бели хапчета се пръснаха по пода.

Понечи да заговори, но думите бяха завалени, както когато беше пил твърде много.

— Татко! Два следобед е! Пиян ли си? — обвиних го гневно, скръстила ръце.

— Не съм — промърмори той и падна на пода, защото краката вече не го държаха.

Страхът се стовари върху мен като влак и аз хукнах към татко, защото видях как дългата ръка на смъртта ми го отнема, докато той се опитваше да се изправи, стиснал здраво очи в ужасна гримаса.

— Не! — извиках аз, за миг обезумяла пред твърде познатия и твърде ужасен образ на смъртта. Прегърнах го и преметнах лявата му ръка през раменете си. — Татко, ще отидем в болницата!

Помогнах му да се изправи и тръгнахме бавно към кухненската врата, после по стълбите. Някак успяхме да стигнем до пикапа и аз го стоварих на седалката, сложих му колана, като се опитвах да го придържам прав. Ако се обадех на „Бърза помощ“, трябваше да чакам линейката да дойде от Нефи, а нямахме време за това. Не знаех какво става, но беше много, много лошо.

* * *

Татко бе получил исхемичен мозъчен инсулт, както го наричаха лекарите, причинен от съсирек в мозъка. Когато стигнахме в болницата, речта му вече бе неразбираема и не можеше изобщо да ходи. Аз нахлух в Спешното, викайки за помощ, и след малко го вкараха на носилка, докато крещях какво точно се бе случило в кухнята. След скенера стана ясно, че не е получил мозъчен кръвоизлив, предписаха му лекарства, разреждащи кръвта, за да разтворят съсирека. Но вече бяха нанесени твърде много щети.

След седмица в болницата татко се прибра у дома, без да може да ходи и да говори ясно. Онази част от мозъка, която контролира движението и речта, беше увредена. Лявата му страна бе особено слаба и не можеше дори да се храни сам.

Карах го до рехабилитационната клиника в Прово всеки ден, където прекарваше от три до пет часа, за да се учи отново на всичко — от връзването на обувките до това да си напише името.

Аз се научих как да се грижа за татко, като гледах лекарите и терапевтите, които работеха с него всеки ден. Братята ми и съпругите им помагаха колкото могат. Джейкъб пое повечето от работата във фермата и аз с благодарност я оставих на способните му ръце. Често една от снахите ми караше татко до клиниката и обратно, за да ме отмени, но през повечето време аз бях гледачката и се заех с това с яростната решимост той да се възстанови. Бях изгубила твърде много хора, татко нямаше да бъде един от тях.

До два месеца той вече ходеше с проходилка и беше напреднал значително и в други отношения. Почти не завалваше думите, макар че бе изгубил част от когнитивните си способности и понякога забравяше за какво сме говорили само преди миг. Веднъж го попитах колко прави две плюс две, а той се замисли и попита: „Какво е две?“.

Дори усещането му за допир бе засегнато. Не можеше да различава горещо от студено. Сякаш сигналът за това усещане не стигаше до мозъка му. Един ден си изми ръцете с вряла вода, без да усети, че ги изгаря.

През седмицата, която прекара в болницата след инсулта, аз се обадих на декана на университета „Бригам Янг“, както и на директора на Музикалния факултет, с когото се бях запознала, за да приема стипендията си. След като им обясних ситуацията, и двамата бяха много мили и ми казаха, че стипендията ми ще бъде отложена за следващата учебна година. Когато затворих, знаех, че няма да я използвам.

* * *

След инсулта на татко вече не свирех на пиано. Първите седмици, след като се върна у дома, бях твърде изморена да правя каквото и да било, освен да се грижа за него. Хранех го, къпех го, помагах му с упражненията, които ми бяха показали и които щяха да възстановят силата и подвижността му.

И разбира се, дългите часове рехабилитация, която продължи с месеци. От време на време докосвах клавишите и чаках да усетя познатия порив във вените си, но музиката, която някога постоянно танцуваше в мислите ми, бе странно замлъкнала. Не си позволявах да мисля за това. Не знам дали беше от изтощение, или просто от нежелание да се изправя пред онова, което се случваше с мен.

След това спрях да слушам класическа музика, докато тичах. Взех айпода на Тара и слушах Тим Макгроу и Кени Чесни — според нея те бяха „истински мъже с каубойски шапки“. Татко винаги бе харесвал Джордж Стрейт и Джони Кеш. Установих, че тази музика ангажира мислите ми, докато тичам, но не докосва сърцето ми — а аз точно това исках.

Когато татко се подобри дотолкова, че можех да го оставям сам, започнах да давам уроци по пиано. Не бяхме добре финансово и трябваше да работя. Но уроците бяха шумни, а къщата ни бе малка и това не беше подходящо за възстановяващ се от инсулт пациент, който имаше нужда от много почивка, затова епископът на нашата църква ми разреши да използвам една от стаите там, за да преподавам на учениците си. Вече беше лято и училището бе свършило. Можех да насрочвам часовете съгласно графика за рехабилитацията на татко. Но когато училището започна, учениците ми не можеха да се съобразяват толкова със свободните ми часове и трябваше да си намеря допълнителен източник на приходи с гъвкаво работно време. Трябваше да сторя нещо.

Тара беше отишла в школа за фризьорки и козметички и се дипломира предишната година с големи мечти и синя коса. Една вечер направи странното предложение да запиша курс като нея в часовете, когато татко е в клиниката. Реших, че подстригването на коси не е лош начин да остана близо до дома и да плащам сметките. Джаред живееше в Прово, на около десет минути от болницата, и когато не можех да изляза от курса навреме, за да взема татко, той го вземаше и го водеше в дома си, докато аз приключа. Някак изкарахме и тази година. И за разлика от Тара, аз завърших курса със същия цвят на косата и никакви мечти.

Тара искаше да напусне Левън и се бе хванала на работа в един скъп салон в Солт Лейк Сити, с надеждата да се учи от най-добрите и да се издигне. Сигурна съм, че Луиз би искала тя да работи с нея, но не се изненада, че Тара има нужда да започне нещо сама. Аз можех да подстригвам през деня и да преподавам пиано вечер, и така с татко закуцукахме — и финансово, и иначе.

Тара беше нещо като стилист, който експериментираше на всичките си познати, но със смесени резултати. Моята коса мина през няколко различни оттенъка и прически, преди майка й да я дръпне настрани и внимателно, но категорично да й каже, че трябва да експериментира с някой друг. Аз бях идеалното опитно свинче, защото изобщо не ме интересуваше как изглеждам. Докато учех, и аз се упражнявах на Тара, но с по-консервативни резултати, и макар че никога нямаше да бъда креативна като нея, бях съвестна и прецизна. Самотата ми ме направи добър слушател и правех на клиентите прически, каквито искаха — а не такива, че да се прояви сексапилът им, както се изразяваше Тара.

От време на време се усещах, че си мисля колко различен бе животът ми от онзи, за който бях мечтала. Някога бях мечтала да постъпя в Школата по изящни изкуства. Никога не казах на татко за това, макар да съм сигурна, че той щеше да се опита да я осъществи. Връзката ми с дома беше твърде силна, твърде здрава. А после се появи Кейси и всички мисли за напускане на града изчезнаха. Помнех дните, когато Соня си мечтаеше как ще свиря със симфоничния оркестър на Юта. Но тя не ме накара да почувствам вина заради избора си. Разбираше какво ме задържа. Знаех обаче, че я боли за мен и се тревожи, че ще погреба таланта си заради дълга, а някой ден, когато се опитам да го преоткрия, ще разбера, че е ръждясал от времето и липсата на внимание.

Соня беше остаряла. Енергичната седемдесетгодишна жена от първите ни дни заедно внезапно бе станала на осемдесет. Беше започнала да забравя, отнасяше се, не помнеше къде е и как е стигнала там. Година след удара на татко я диагностицираха с алцхаймер. Док ми се обади и ме помоли да отида да я видя. Соня беше съсипана и аз бях ужасена, но някак изтръпнала. Животът явно се бе превърнал в низ от трагедии и се научих да ги приемам.

За нещастие, здравето на Док също се влошаваше. Умът му бе непокътнат, но залиняваше физически. Наеха сестра да живее в къщата, за да могат да останат там възможно най-дълго.

Започнах да свиря отново на пиано заради Соня. Качвах се с колелото на хълма около залез всеки ден и й свирех, както правех преди, когато вземах уроци. Свирех музика, която изискваше голямо умение, но не ангажираше душата ми. Соня като че ли копнееше за каскадни скали и силни акорди и никога не се оплакваше, че прекарвам твърде много време в „освобождаване“ на звяра. Болестта, която бавно я лишаваше от индивидуалността й и от самия й дух, щеше да се изплаши пред лицето на тази музикална атака. Сякаш синапсите и пътеките в ума й, някога прокарани от усилията й в областта на музиката, се регенерираха и припламваха отново, докато музиката напомняше на объркания й мозък това сложно познание. Пръстите ми летяха и аз изливах цялата си енергия в яростта на тази дива музика.

След като свирех, тя ставаше почти нормална, оживяваше се. Само това свирех. Нямаше ги красотата на Бетовен или копнежа на Дебюси, нямаше ги трогателните концерти за любов и загуба. Свирех само техничното, трудното, това, което изискваше усилие. Тя беше единствената ми публика. Голяма част от следващите две години бе още достатъчно здрава, за да остане у дома.

И после един ден се качих с колелото в къщата на хълма, но сестрата ми каза, че Соня не е добре и спи. Връщах се всеки ден в продължение на седмица. Соня отказваше да ме приеме. Когато накрая настоях да я видя, тя изглеждаше изплашена, устната й трепереше, а очите й бяха пълни със сълзи. Проплака да си отивам у дома. Аз седнах пред пианото и свирих отчаяно, опитвах се да я примамя обратно. Но този път не помогна. Тя заключи вратата на спалнята си и аз чувах плача й, докато чуках. Сестрата каза, че трябва да се уреди да я приемат в дом. Док и Соня бяха направили някои запитвания и бях изготвили подробен план. Когато стана наложително Соня да отиде в дом, Док замина с нея. Той почина в съня си след два месеца. Соня беше доста здрава физически, но духовната Соня, същността й, си бе отишла — скри се някъде и ме остави на мъката, а тялото й остана, като неволно подигравателно припомняне за нея.

Посещавах я често в дома и тя като че ли се наслаждаваше на дисковете, които й носех. Но така и не се пробуди за музиката отново, макар че сега май предпочиташе по-леката и мелодична музика, приятни ноктюрни и серенади пред мощните произведения от последните две години. Четях й, както бях правила толкова пъти като момиче. Тя харесваше и това, но предпочиташе „Нанси Дрю“ пред „Гордост и предразсъдъци“. Опитах се да й чета от любимата „Брулени хълмове“, но тя я запрати през стаята, както аз бях сторила в дневната й преди много години. Заради лекарствата вече не се плашеше толкова, но виждах, че изпитва облекчение, когато си тръгвам. Все пак аз бях непозната.