Ейми Хармън
Музиката на сърцето (6)

6.
Импромптю

Физическото беше задължително в прогимназията. Цялото лято преди седми клас бях живяла в страх как ще се събличам в съблекалнята. Имах ужасни видения как се къпя в онези открити кабини и всичките ми кльощави, все още ненавлезли в пубертета съученички се взират в интимните ми части. Имах кошмари как тичам през съблекалнята чисто гола, за да търся хавлията си, а всички стоят там напълно облечени и ме зяпат. В съня ми гърмеше музиката на Вагнер.

За щастие, къпането не беше задължително и аз си носех огромна кърпа от дома, която държах в шкафчето си, и се криех зад нея, докато обличах спортния си екип всеки ден. Имах дълги крака и обичах да тичам, но само дотам стигаха атлетичните ми постижения. Отборните спортове не бяха за мен. Никак не ме биваше. По време на играта на баскетбол се опитах да уцеля коша, но хвърлих толкова силно, че топката рязко отскочи от дъската и ме халоса по лицето, разкървави ми носа и ми насини очите. Мразех доджбола още повече, а на скачането на въже бях направо нелепа. Обикновено се кандидатирах да въртя въжето за другите или носех топките, само и само да не участвам. Постоянно ме назначаваха да „работя“ с две изоставащи момичета не защото можех да им помогна в спорта, а защото бях мила. Трябва да кажа обаче, че и двете ме биеха и на доджбол, и на баскетбол. Бяха по-добри и в скачането на въже.

Този ден по физическо правихме каланетика — модерна дума за разтягане, — която бе относително лесна за хората с лоша координация като моя милост. Госпожица Свенсон, учителката, си беше довела помощничка, за да ни учи на разтягането. Тя беше мажоретка от гимназията, на име Марла Пейнтър, която беше много красива и много пластична. Вдигаше крака си толкова високо, че можеше да се изрита в главата. Показа ни всички три вида шпагати, а аз тайничко станах и се промъкнах до госпожица Свенсон, която оценяваше контролни. Сигурно бяха от курса по здравно образование, който водеше. Не бях виждала нито едно контролно по физическо.

— Госпожице Свенсон? — попитах срамежливо.

Тя не ми обръщаше голямо внимание. Нямаше излишно търпение за клуба на кьопавите, на който бях председател.

Тя приключи с оценяването на контролното и вдигна, подразнена, поглед към мен.

— Да? — попита ме с нетърпение.

— Имам един приятел, който трябва да се научи да плува. Ами… как точно може да го направи тук, в училището, за предпочитане през учебно време? — довърших бързо, с надеждата, че няма да ме разкара веднага.

— В кой клас е? — попита тя и отново погледна към контролното.

— Той е от големите. Мой съсед е в Левън и транспортът е проблем. Иска да се запише в Морската пехота, когато завърши, но трябва да се научи да плува — обясних обнадеждена, макар че не смеех да се надявам прекалено.

— Защо ти питаш вместо него? — попита ме тя с подозрение.

— Ами той е нов в училището и е малко срамежлив, затова казах на баба му, че ще попитам дали може — излъгах и усетих как бузите ми пламват.

— Хм. Когато Марла приключи, иди с нея в сградата на гимназията. Ще ти дам една бележка. След това имаш обяд, нали?

Всички седмокласници обядваха първи и аз закимах с готовност.

— Попитай треньора Джуд или треньора Ясперсон за това. Може би те ще измислят нещо за момчето. И аз имам брат в Морската пехота. Задължително е да можеш да плуваш — довърши учителката с вече много по-мил тон.

— Много ви благодаря, госпожице Свенсон.

Изчаках да ми напише бележка и да я подпише.

Марла ме заведе в салона на гимназията и накара едно момче, което отиваше към съблекалните, да провери дали треньорът Джуд или треньорът Ясперсон са в кабинета там. След това си отиде и ме остави пред мъжката съблекалня да чакам завръщането на пратеника. Чаках много дълго. Треньорите или не бяха там, или момчето беше забравило. Тъкмо щях да се откажа вече, когато последният човек, когото исках да видя в момента, вървеше през салона към съблекалнята.

— Джоузи, какво правиш тук? — попита Самюъл, смаян да ме види да се мотая на място, където нямах никаква работа.

— Госпожица Свенсон ме изпрати да говоря с треньорите Джуд и Ясперсон. Марла Пейнтър дойде с мен, но си тръгна, а аз не мога да вляза там!

Гласът ми звучеше малко като жален вой и бях така засрамена, че ми идеше да заплача. Не смятах да казвам на Самюъл, че съм тук заради него.

— Чакай малко — каза той веднага. — Ще отида да видя дали има някой там.

В този момент треньорът Ясперсон, придружен от пратеника на Марла, излезе от светилището си. Ядеше огромен сандвич с риба тон и пържени картофки, сплескани между двете половини на питката. Явно нямаше желание да остави обяда си, за да поговори с мен. Въздъхнах с облекчение, после потреперих от ужас. Това щеше да засрами и мен, и Самюъл. Знаех, че може никога да не ми прости, но все пак го направих. Когато пратеникът се отдалечи, аз заговорих:

— Треньор Ясперсон, Самюъл е мой съсед — посочих към него, без да смея да го погледна. — Иска да се запише в Морската пехота, когато се дипломира. Проблемът е, че не знае да плува. Трябва да се запише на плуване или нещо такова тук, в училище, и някой да го научи. — Говорех така бързо, че треньорът спря да дъвче, за да схване. — Не може да идва по-рано на училище и не може да остава по-късно заради проблеми с транспорта, затова ще е много мило от ваша страна, ако някак му помогнете да се научи в учебно време — довърших като навита на пружинка.

Дръзнах да погледна Самюъл. Лицето му беше като студена твърда маска. Знаех, че никога вече няма да ми проговори, и усетих как сърцето ми се пропуква.

— Сигурна съм, че Самюъл с радост ще поговори с училищния съветник, за да промени програмата си и да се получи.

Бях направила всичко по силите си и замълчах.

— В Морската пехота, а? — Треньорът отново започна да дъвче. — Сигурен съм, че можем да измислим нещо… Самюъл беше, нали? Говориш ли английски?

Изтръпнах. Разбирах защо треньорът си е помислил, че не говори английски. Все пак нали аз бях говорила вместо него.

— Да, говоря английски — отвърна рязко Самюъл и чух гнева в гласа му.

Беше ми бесен. Все пак се надявах треньорът да не забележи и да не го приеме погрешно.

— Добре, добре! — каза господин Ясперсон, който бе твърде зает със сандвича си и пропусна стрелите, изхвърчали от ониксовите очи на Самюъл.

— Ами двамата ще отидем при господин Уайтинг, педагогическия съветник, и ще те прикрепя към някое от момчетата от отбора по плуване. Мисля, че Джъстин Макферсън може да ти помага втория срок. Той ми е помощник и не му осигурявам достатъчно работа. Ако успеем да ти освободим място в програмата, ще се получи.

Благословен да е треньорът Ясперсон, че беше така отзивчив и така разсеян. Той прегърна Самюъл през раменете и го поведе, като му говореше и облизваше соса от салатата с риба тон от пръстите си. Самюъл се обърна към мен над едрата ръка на треньора. Аз прехапах устна, за да не се разрева, когато ме изгледа кръвнишки. Той извърна глава и аз веднага се изнесох от салона.

* * *

Този ден нарочно не се качих в автобуса и изчаках почти до пет часа следобед, за да пътувам с Джони след тренировката му по борба. Бях изморена, гладна и доста притеснена. Бях написала всичките си домашни, включително доклада за книга, който трябваше да предам след две седмици. Опитах се да чета, но бях твърде нервна, за да се концентрирам. Копнеех за школите си по пиано — с тях поне можех да отида в музикалния салон и да посвиря. Бях се обадила на Соня от канцеларията, за да й кажа, че ще пропусна урока си този следобед. Когато най-сетне дойде време за тръгване, се натъпках между Джони и един потен борец. Трябваше просто да се кача в автобуса, но нямах куража да се изправя пред Самюъл.

На следващия ден се престорих на болна. Татко не ме разпитва твърде много. Всъщност изобщо не ме разпитва. Никога не се преструвах на болна, затова, когато казах, че не се чувствам добре и няма да ходя на училище, той само сви рамене, пипна ми челото и ме попита дали да остане у дома с мен.

— О, моля те, недей — отвърнах отчаяно.

Така цял ден трябваше да се преструвам. Казах му, че просто ще поспя и ще се справя съвсем добре сама. Не се наложи да го убеждавам много. Цял ден свирих на пиано, докато гърбът и вратът ме заболяха, а пръстите ми продължиха да свирят дори след като спрях.

В три и половина на вратата се позвъни. Бях пак пред пианото, свирех „На Елиза“, боса, с любимите си джинси и мек син суитшърт, който Джаред ми беше подарил за Коледа. Прокарах пръсти през косата си и тръгнах към вратата. Мислех си, че е Тара.

На прага стоеше Самюъл, пъхнал ръце в джобовете, без шапка, лъскавата му черна коса се развяваше на студения януарски вятър. Не беше с раница, затова предположих, че първо си е отишъл до дома. Зачудих се какъв ли повод е измислил да дойде при мен. Сърцето ми бумтеше така силно, че бях сигурна, че и той го чува.

— Може ли да поговорим за малко?

В гласа му нямаше гняв, но виждах напрежението около устата му, което толкова мразех.

Влязох навътре и отворих по-широко вратата, като го поканих с жест. Той като че ли се поколеба, но сигурно осъзна, че не можем да стоим на верандата в студа твърде дълго. Освен това дядо му или някой друг можеше да мине и трябваше да обяснява. Хората в малките градчета виждаха всичко и говореха. Ако някой видеше Самюъл да седи на верандата с мен, клюките щяха да тръгнат и нямаше да са хубави.

Той пристъпи вътре и аз затворих вратата. Не седна, остана да стои сковано на няколко крачки от вратата. Аз седнах отново пред пианото. Свих крак под себе си и се вгледах в черно-белите клавиши, чаках.

— Болна ли си? — попита той направо.

— Не — прошепнах.

— Защо не дойде на училище днес? И къде беше вчера след училище? — попита безизразно.

Опитах се да продумам, но буцата в гърлото ми пречеше и трябваше да преглътна няколко пъти, за да изкарам думите навън:

— Страх ме беше да те видя.

Сякаш се изненада, че мога направо да си призная това.

— И какво си мислеше, че ще направя? — попита той рязко.

— Не какво ще направиш — отвърнах нещастно, буцата нарастваше, давеше ме. — А как ще се държиш. Не мога да понеса да си ми толкова ядосан. Вчера ме погледна така, сякаш искаш да умра, и аз просто не можех да се изправя отново пред теб, като знам колко много ме мразиш!

Обгърнах се с ръце, исках някак да облекча болката в сърцето си.

— Бях ядосан… но не бих могъл да те мразя.

Говореше тихо и усетих как напрежението в гърдите ми отслабва, вече дишах малко по-леко.

— Ще ми се да не го беше правила, но част от мен е доволна. Мисля, че това ме ядоса още повече. Мразя тази част от себе си, която ти е благодарна. Слабост е да трябва някой да говори вместо мен. — Замълча за миг и аз се извъртях на пейката, за да го погледна. Той се взираше в мен със стисната челюст и влажни очи. — Не бива да го правиш отново, Джоузи. Не искам да се грижиш за мен. Знам, че си го направила, защото ти пука, но не ми отнемай гордостта.

— Нима гордостта е по-важна от приятелството? — попитах тъжно.

— Да! — отвърна той рязко и отсечено.

— Това е толкова глупаво! — отговорих вбесена.

— Джоузи! Ти си само едно малко момиче! Не знаеш колко безпомощен, слаб и глупав се почувствах, докато стоях там, а ти уреждаше живота ми, сякаш съм някакво сираче, което чака милостиня!

Самюъл зарови ръце в косата си и се обърна към вратата.

— Не съм малко момиче! От много време не съм малко момиче… ако изобщо някога съм била! Не мисля като малко момиче и не се държа като малко момиче. Не ИЗГЛЕЖДАМ като малко момиче, нали? Не смей да ми казваш, че съм малко момиче!

Ударих по клавишите в бурен акорд, който напомняше на Вагнер. Сега знаех какво имаше предвид Соня с думите за освобождаването на звяра! Исках да хвърля или счупя нещо, да се разкрещя на Самюъл. Той беше невъзможен! Толкова упорит, такъв инатлив глупак! Свирих силно няколко минути, а той стоеше стъписан до вратата.

Внезапно седна до мен пред пианото и сложи ръце върху моите, за да спре шума.

— Съжалявам, Джоузи — каза тихо.

Аз плачех, сълзите капеха по клавишите и те ставаха хлъзгави. Бях ужасен звяр, не яростен — а някакъв хлипащ, разреван мъничък звяр. Самюъл като че ли не знаеше какво да стори. Стоеше съвсем неподвижно, покрил ръцете ми със своите. Бавно вдигна длани към лицето ми и внимателно попи сълзите от бузите ми.

— Ще изсвириш ли нещо друго? — попита тихо, почти разкаяно. — Ще ми изсвириш ли нещо… моля те?

Избърсах сълзите си от клавишите със суитшърта си. Самюъл чакаше търпеливо да се овладея. Аз още бях разстроена и изобщо не го разбирах. Но никога не съм можела да тая гняв задълго, затова веднага му простих и въздъхнах треперливо.

— Знам, че обичаш „Одата на радостта“, но не ми се свири точно сега. — Гласът ми беше малко прегракнал от плача. Погледнах го. — Чувал ли си „Концерт за пиано номер 23 в ла мажор“ на Моцарт?

— Ами и да съм го слушал, нямаше да знам.

Той ми се усмихна печално, когато ме погледна, поклати глава и избърса една сълза от бузата ми.

— Това ми е любимата мелодия… днес — ухилих се леко. — Имам си различни любимци в различните дни. Но днес е ден за Моцарт.

Ръцете му паднаха в скута, сякаш за молитва. Аз започнах унасящата мелодия, прелитах през нотите, пръстите ми летяха през акордите и извличаха до капка болезнената сладост от изпълнената с копнеж музика. Как я обичах! Как ме лекуваше тя, как ме изпълваше, как ме успокояваше.

Последните музикални фрази бяха така леки, така ефирни, че Самюъл се наведе да чуе високите ясни тонове, преди пръстите ми да застинат на клавишите. Погледнах го. Той се взираше в ръцете ми.

— Изсвири още нещо — каза тихо. — Изсвири онова, което свири на Коледа… второто.

Аз бях готова, сърцето ми се изпълни от думите му, от искреното му удоволствие.

— Има ли си име? — попита с благоговение, когато приключих.

— „Аве Мария“ — усмихнах се. — Красива е, нали? Написана е от Франц Шуберт. Той е умрял на трийсет и една години. Бил е напълно разорен, не е знаел, че музиката му ще бъде вечно ценена от хората.

— И ти знаеш това, защото…? — погледна ме Самюъл въпросително.

— Защото моята учителка по пиано, госпожа Грималди, ми разказва за композиторите, докато свирим музиката им. Тя казва, че за да бъдеш велик композитор, трябва да обичаш най-великите, а ако не ги познаваш, как ще ги обичаш?

— Ти кого харесваш най-много?

Засмях се.

— Все едно ме питаш за любимата ми мелодия. Винаги е различна, зависи в какво настроение съм. Госпожа Грималди казва, че съм много хаотична.

— Май ще трябва да проверя тази дума.

— В речника пише, че означава „активен, непостоянен и изпълнен с енергия“ — засмях се аз. — Наложи се да я проверя, когато тя го каза, но мисля, че госпожа Грималди имаше предвид просто непостоянна и непредвидима.

— Тогава кой е любимият ти композитор днес?

— Напоследък се влюбих във Фредерик Шопен.

— Влюбила си се?

Пак се засмях.

— Ами да кажем, че съм запленена.

— И защо си запленена от него?

— Защото е бил красив — отговорих веднага и се почувствах като пълна глупачка, когато Самюъл изви вежди и се ухили. — Но предимно защото е писал много за пиано… повече от всеки друг композитор в историята. Аз съм пианистка, така че… това ми харесва. Освен това е умрял много млад, само на трийсет и девет години. От туберкулоза. И е имал гореща любовна афера с прочута писателка. Бил е изпълнен с вина, защото така и не се оженил за нея, и бил сигурен, че ще отиде в ада заради това. Приключил връзката, преди да умре, защото искал да се разкае за греховното си поведение, но е толкова романтично. Бил е такава трагична фигура.

— Изсвири нещо от Шопен тогава — каза Самюъл.

Вече бях научила първата част от „Ноктюрно в до минор“. Харесваше ми драматичният ритъм на ниския мотив в началото. Това бе тъжна мелодия и пасваше на романтичната ми природа, а после внезапно ставаше сладка и мелодична, изпълнена с носталгия и нежност. Не бях научила още невероятно трудното финално движение, което свързваше всичко в триумфален и впечатляващ край, затова импровизирах малко накрая.

— Разбирам защо си запленена — подразни ме Самюъл. Беше се отпуснал и устните му бяха извити от удоволствие. — Сега ми изсвири нещо, което си написала ти.

Сковах се от смущение.

— Аз не съм композитор, Самюъл.

— Искаш да кажеш, че не си измислила свои мелодии? Моцарт е бил… на колко каза, че е бил? Четири или пет? Когато е започнал да измисля… как се наричаха?

— Менуети — помогнах му аз.

— Не си ли се опитвала да композираш? — настоя той.

— Малко — признах смутена.

— Тогава нека чуя нещо.

Не помръднах, ръцете ми бяха в скута ми.

— Джоузи… всичко, което знам за музиката, го научих от теб. Можеш да изсвириш нещо на Бетовен, да кажеш, че е твое, и аз няма да разбера. Ще го сметна за прекрасно, каквото и да изсвириш. Нали знаеш това? — подтикна ме той нежно.

Аз работех по нещо свое. Преди няколко месеца една мелодия си проправи път в подсъзнанието ми и аз все не можех да определя откъде е. Тя се спотайваше, тормозеше ме, докато накрая не я изтананиках на Соня, после я изсвирих на пианото, създадох акорди от единични ноти и ги свързах в мелодия. Тя ме слушаше внимателно и ме помоли да го изсвиря отново и отново. Всеки път добавях по още нещо, по още един слой, изграждах я, докато тя не ме спря, като ме докосна леко по рамото. Когато вдигнах очи, видях на лицето й благоговение, почти духовно сияние.

— Това е твое, Джоузи — каза тя.

— Как така? — попитах, объркана.

— Не съм чувала тази музика. Не си я чула и ти. Това е нещо, което сама си създала.

Соня сияеше от радост.

Мислех за тази мелодия, докато Самюъл седеше тихо до мен и търпеливо чакаше да поддам. Музиката бе дошла при мен, след като се скарахме за Хийтклиф и значението на истинската любов. Когато мислех за нея, мислех за Самюъл.

Вдигнах ръце над клавишите, издишах бавно и позволих на музиката да се излее от пръстите ми. Свирех напрегнато. В мелодията имаше копнеж, който разпознавах като самотата си. Мелодията не ставаше мощна, но ме трогваше с простотата и чистотата си. Докосвах леко клавишите, изливах мелодията от плахата си душа. Това беше скромен дар, който не бе достоен за петгодишния Моцарт, но отекваше със страстта на искрено сърце. Когато и последната нота затихна, а Самюъл още мълчеше, аз го погледнах притеснено.

— Как се казва? — прошепна той и вдигна черните си очи към мен.

— Песента на Самюъл — прошепнах, като го гледах, внезапно дръзка и смела.

Той се извърна рязко от мен, сякаш не можеше да продума. Стана и тръгна към вратата. Там спря и хвана дръжката със сведена глава.

— Трябва да вървя. — Погледна ме и видях битката, която се водеше в очите му, и смущението, изписано на лицето му. — Твоята мелодия… това е най-хубавото нещо, което някой е правил за мен.

Гласът му беше изпълнен с емоция. После той отвори вратата и излезе в ледения ден, като затвори леко след себе си.