Алекс Кош
Медиум на повикване (9)

Глава 9

Да не са нишките на така наречения Ангел на смъртта?! И ги изплюх от стомаха си, както котките повръщат собствената си козина?! Но откъде се взеха? Или това са последствията от енергията, която погълнах от Жътваря?

Протегнах ръка и предпазливо докоснах черната купчинка. Тя веднага се разпадна на части, които започнаха да се изпаряват буквално пред очите ми. Няколко мига, и странната субстанция изчезна напълно.

„По дяволите, надявам се в мен да не е останала още от тази гадост!“ — помислих си аз, докато се потапях в собствените си усещания и опипвах корема си. Но изглежда гаденето и дискомфортът в стомаха ми бяха отшумели. Много странно. Прииска ми се да отида на рентген, но не бях сигурен, че ще улови това нещо. А ако улови, дали няма да ме набутат в някоя лаборатория, за да ме превърнат в опитно зайче? Макар че в този свят се случваха толкова много необичайни неща, че ако затваряха всеки странен индивид в лаборатория, то улиците на градовете щяха съвсем да се обезлюдят.

Като цяло, след като се отървах от черните нишки, самочувствието ми се подобри толкова много, че почувствах неочакван прилив на сила. Дори главоболието ми изчезна напълно. Добър знак, но все пак ще е по-добре да се консултирам с някой от наставниците си — Джеймс или Макаров — за случилото се, ами ако атаката на Жътваря води и до други странични ефекти? Тук беше и инквизиторът, но въпреки оказаната подкрепа, той не вдъхваше доверие и нямах никакво желание да му казвам за близкия си контакт с Ангела на смъртта.

След като старателно се измих, аз излязох при свещеника и се постарах да изглеждам така, сякаш нищо не се е случило. Добре, че той не се сети да попита дали всичко с мен е наред, защото в такъв случай нямаше да мога да премълча.

— Дадох номера на телефона ти на мой добър приятел от болницата, той ще се свърже с теб довечера — продължи недовършения разговор отец Павел. — Пуснах запитване и до архивите, може би ще успеят да намерят нещо, но това ще отнеме време.

— Благодаря — отвърнах съвсем искрено аз.

А Миси и Князев по някаква причина бяха убедени, че свещениците няма да тръгнат да ми помагат и да споделят информация. А тук съвсем приятен чичко, макар да бях напълно наясно, че той е толкова дружелюбен съвсем не просто така. Това означаваше, че по някаква причина моята личност беше интересна за църквата или лично на него, но най-важното беше, че сега инквизиторът искаше да ми помогне. Както се казва, грях е да не се възползвам, а точно в църква не исках да съгрешавам.

Излязохме в двор, който донякъде напомняше на малък разбунен кошер. Свещеници и хора в обикновени дрехи сновяха насам-натам, носеха някакви кутии, книги, урни.

— Нещо се е случило? — попитах заинтригуван аз.

— Случило? — повтори свещеникът. — Не, това е нормален ден в нашата църква. Свещениците подготвят и изпращат осветени с Библия защитни артефакти, подготвят урни с пепел за обреди за упокоение.

— Нима на Златния умират толкова много хора? — учудих се аз, докато проследявах с поглед цяла количка с урни.

— На Златния остров има около две хиляди селища, които имат статут на град. Барса е един от десетте най-големи и най-безопасни градове, но дори тук всеки месец умират или изчезват по няколкостотин души — укорително каза свещеникът. — Естествена смърт, убийства от други хора, от същества, от призраци, от демони. И всеки трябва да бъде упокоен по всички правила, за да не се напълни градът с призраци и полтъргайсти.

Странно, но Барса ми се стори доста спокоен и безопасен град, дори въпреки призраците, които периодично се срещаха по улиците. Вярно, бях само в някои негови части. Но пък определено можех да кажа, че думата „най-голям“ по стандартите на моя свят едва ли е подходяща за Барса. Максимум колкото Твер с население от половин милион души, което означаваше, че останалите градове са значително по-малки. Като цяло беше логично, нали населението на земята доста е оредяло, но сега не ставаше дума за това: ако църквата работи толкова усилено и медиумите също не дремят, тогава защо има толкова много призраци?

Зададох въпроса си на отец Павел и получих неочакван отговор:

— Църковните ритуали също не са гаранция. Понякога се случва медиуми и дори свещеници да извършват обредите недостатъчно качествено, какъвто беше случаят с твоя учител и призрака на момчето…

Бях на път да се възмутя от поредната лъжа, защото свещеникът много добре знаеше, че Деймис беше преминал „отвъд“, но той ме прекъсна:

— Но да се открият такива случаи е много трудно. Хората и така не достигат.

— Да, чух, че на моя учител му се налага да ходи дори в други градове — съгласих се аз, искайки по някакъв начин да изчистя името на Джеймс, който всъщност беше пострадал за нищо. Най-вероятно той дори още не знаеше, че ще бъде глобен, горкичкият. — Казват, че смъртността сред медиумите е много висока, дори застрахователните агенти ги избягват.

— Рисковете на професията — не възрази старецът. — А ти защо мислиш, че получи званието стажант толкова бързо? Асоциацията запушва дупки с всеки, който поне малко може да усеща призраци.

„Поне малко“ определено не беше за мен, аз ги виждах всичките. По думите на Джеймс подобни способности са голяма рядкост. Вярно, все още не разбирах как другите медиуми преследваха призраци, след като не можеха да ги виждат нормално? Джеймс използваше превръзка, която действаше като прибор за рентгеново зрение, показващ очертанията на призраци на късо разстояние, но как другите решаваха този проблем?

— А свещениците защо не хващат призраци и други подобни създания? Ако медиумите са недостатъчно, то защо църквата не помага? — не се сдържах аз от леко провокативния въпрос.

— Освен демоните от Лимба, различни същества и полтъргайсти, има и други опасности, с които се налага да се бори именно църквата. Освен това Асоциацията на медиумите първоначално е била създадена като едно от нашите подразделения. Чак по-късно я превърнаха в отделна структура, точно защото сред свещениците няма толкова много хора със способността да усещат, още повече — да виждат призраци.

Да бе, затова пък всички свещеници могат да създават скъпоструващи защитни руни върху сгради, коли и други превозни средства. По някаква причина бяха запазили този бизнес за себе си, макар да бях сигурен, че не само свещениците могат да нанасят руни.

— Наистина много хора могат да рисуват руни, но малцина от тях могат да дадат такава гаранция, каквато дава църквата — без изобщо да се смути, отговори отец Павел.

По дяволите, пак ли го казах на глас.

— И дявола по-добре да не го споменаваме на свято място — подсмихвайки се в сивата си брада, ме поправи свещеникът.

— Извинявайте.

Пресякохме двора и стигнахме до малка самостоятелна постройка.

— Мястото за церемонията беше преместено от гробището тук — при малкия олтар. Присила Норн сега е там с призрака на сина си, дадохме им време да се сбогуват. Ако искаш, може да се присъединиш към тях.

— Разбира се!

Протегнах ръка към вратата, но застинах в нерешителност. Все още не бях измислил какво да кажа на Присила, още по-малко — на самия Деймис. Освен това имаше и още нещо, за което бях забравил да попитам инквизитора.

— А моят приятел? Него също ли го пуснаха? — със закъснение си спомних аз за Дони. Честно казано, дори ми стана малко срамно, че попитах за него чак сега.

— Той те чака в нашата трапезария. Можете да си тръгнете заедно, след като приключи церемонията, която, между другото, ще проведа лично аз. Върви и поговори с призрака, ще ви дам още двадесет минути. Сигурен съм, че трябва да се сбогуваш с момчето, както и майка му, но няма да рискувам да го задържам повече в нашия свят. Кой знае кога Ангелите на смъртта отново ще дойдат за него.

Кимнах в знак на съгласие и докоснах дръжката, но така и не отворих вратата, гледайки в една точка право пред себе си. Опитът ми с призоваването на призрака беше успешен, но какво да правя след това?

Виждайки моята нерешителност, свещеникът ме потупа по рамото:

— Знаеш ли, от опит знам, че хората, които са загубили близки, нямат нужда от празни съболезнования. Точно както не са необходими съжаления и за онези, които отиват отвъд.

Погледнах го учудено. Със сигурност не очаквах такива думи от свещеник и инквизитор в едно лице.

— А и за какво са тези съболезнования? — продължи той, като видя, че напълно е привлякъл вниманието ми. — Някакво абстрактно съчувствие и привидна съпричастност към тяхната скръб? Не. За живите е много по-добре да чуят, че починалият е оставил следа в живота на хората, че ги е променил и че ще го помнят. А за тези, които отиват отвъд, е важно да знаят, че живите няма да се отдадат на продължителна скръб, а ще могат да живеят дълъг и щастлив живот.

Думите на свещеника се оказаха учудващо логични, не мислех, че логиката изобщо има място в религията. Наистина ми стана малко по-ясно как да се държа. Затова, кимвайки благодарно на отец Павел, аз натиснах дръжката и влязох вътре.

Помещението се оказа малко, точно както беше казал свещеникът: олтар, няколко реда пейки, осветени от висок витражен прозорец, красиви и дори уютни дървени икони покрай стените, а зад тях руни, в които лесно разпознах не само защитни шарки, но и такива, които правят призраците видими. Присила Норн в черна рокля и полупрозрачният Деймис в къси панталони и риза, които познавах много добре от първата ни среща, седяха един до друг на първата пейка точно под прозореца и си говореха кротко, но още щом прекрачих прага, те се обърнаха едновременно.

— Пишман медиуме! — възкликна момчето. — Вече си мислех, че свещениците са те арестували!

— Ама че си и ти. Няма за какво да ме арестуват — възмутих се аз.

— А това, че ме извлече от оня свят?! Дори такъв малоумник като теб трябва да осъзнава, че това е забранено.

— Дейм, да не си посмял да говориш така на младежа! — възмутено се скара жената на призрака, скочи импулсивно на крака и пристъпи към мен.

Преди да успея да кажа каквото и да е, тя ме прегърна и прошепна:

— Благодаря.

За миг замръзнах, без да зная какво да кажа и чувствайки се леко неудобно. Първо, въпреки рано посивялата коса и липсата на грим, Присила Норн си оставаше красива жена, и второ, аз върнах душата на мъртвия й син само за малко. Каква помощ е това.

— Радвам се, че се получи — промълвих най-накрая.

— Добре, че ме измъкна — съгласи се момчето, увисвайки във въздуха пред нас. — Че мама без нас със сестра ми съвсем рухна!

Зачудих се какво ли има от „другата страна“? Рай, чистилище или все пак път към прераждане?

Разбира се, моментът не беше най-подходящият, но мисълта се появи и вече не можех да я спра, така че веднага зададох този въпрос на Деймис.

Момчето се замисли.

— Не помня. Като че ли нямаше нищо… И мен ме нямаше, но в същото време ме имаше…

С всяка дума той сякаш ставаше още по-прозрачен, явно се канеше да изчезне окончателно. Очевидно цялото му естество се противопоставяше на разкриването на тази тайна на мирозданието.

— Спри, спри — казах припряно. — Да сменим темата. Нямаме много време, церемонията ще е след двадесет минути. Исках още веднъж да се извиня за това, че не успях да ти се притека на помощ там в болницата.

— Защо направо не се извиниш, че и Елла не си успял да спасиш — изсумтя Деймис, моментално възвръщайки част от материалността си. — Според мен поемаш прекалено много върху себе си, невъзможно е да отговаряш за всички и всеки — той стисна юмрук и го разтърси пред носа ми. — Макар това изобщо да не променя факта, че обеща да убиеш онзи изрод от болницата, но така и не го направи!

— Дейм! — отново му извика Присила Норн.

— Онзи лош човек — поправи се момчето. — Откъсни му главата, но бавно, за да страда подобаващо!

Такава вяра в моята сила беше ласкателна, но поглеждайки ме, последното нещо, за което човек може да се сети, беше физическо въздействие от подобен вид.

— Ще се постарая — уверих го аз.

Бих искал да обещая и повече, но вътрешното ограничение не ми позволяваше да излъжа и да покажа увереност в собствените сили, която напълно отсъстваше.

— Е, поне с Орлов старши успя да се справиш — прояви неочаквана осведоменост момчето. — Мама ми каза, че в имението им са намерили телата на момичета, убити от този изрод. И татенцето го е прикривало! Колко е хубаво, че сестра ми го разкъса на парчета!

Хвърлих поглед към мис Норн.

— Това вече не беше тя. Превръщайки се в полтъргайст, Елла изгуби самоличността си.

— Да, вярно, тя и мен се опита да изяде — съгласи се Дейм. — Но добре ли е сега? Отишла ли е на небето?

Чувствайки се неудобно, намерих най-честния, но в същото време неутрален отговор:

— Много се надявам на това.

— Ами да, откъде ще знаеш, нали съвсем наскоро стана медиум. А и изглеждаш така, сякаш скоро ще ни последваш нас с Елла.

— Деймис, говорили сме много пъти за това, че някои наблюдения е по-добре да запазиш за себе си — смъмри го Присила Норн с лека усмивка. Въпреки че се усмихваше, очите на жената блестяха така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Мамо, не съм виновен аз, че с всяка следваща наша среща той губи по десет килограма! — възмути се призракът. — Може би не е лошо, че умрях, иначе още четири срещи и той просто ще изчезне!

— Вината не е моя, животът е такъв — измърморих под нос.

В някои отношения момчето беше право, сега дори в огледалото не исках да се погледна. Вземах си душ едва ли не със затворени очи. Тегло от шестдесет килограма при височина сто седемдесет и пет — това си е синоним на скелет във всеки свят.

— Сега, ако можех… — момчето замислено млъкна, сякаш се опитва да прецени нещо наум.

— Дейм, спри да занимаваш младежа с твоите глупости — плесна с ръце майка му. — Да изтъкваш на някой неговите недостатъци е най-малкото некрасиво.

— Да, мамо — послушно се съгласи призракът.

Колкото и да е странно, през останалото време до пристигането на отец Павел си бъбрихме така, сякаш Деймис не е умрял и не трябва да изчезне напълно след двадесет минути. Припомнихме си първия път, когато се срещнахме на строежа, и той разказа как е намерил призрака на сестра си. Присила Норн сподели няколко забавни семейни истории и в този момент очите й отново сияеха. Оказа се, че жената има очарователна и топла усмивка, която веднага изчезна, щом брадатият свещеник влезе при нас.

— Време е — меко каза той.

Жената го погледна така, сякаш инквизиторът възнамерява лично да убие сина й.

— Дайте ни още малко време!

Свещеникът поклати глава.

— Времето никога няма да е достатъчно. Но мястото на момчето не е тук, трябва да бъде освободено. С вас вече говорихме за това, Присила.

Жената веднага клюмна, сякаш в миг бе лишена от всичките си сили.

— Да, знам…

— Всичко е наред, мамо, не плачи — намигна й Деймис. — И не забравяй, ти ми обеща още една сестра или брат, а най-добре и двете. Не знам или по-скоро не помня какво ме очаква там, отвъд, но ако се появи и най-малката възможност, непременно ще поглеждам отгоре как живееш тук. И Елла също. Сигурен съм, че ако беше тук сега, щеше да каже същото, само че с по-красиви думи.

Хм, хлапето явно скромничеше, аз за два дни не можах да намеря по-добри думи.

— Кхм, ако сте готови, предлагам да започна молитвата — прокашляйки се, за да привлече вниманието ни, каза отец Павел, и започна да обикаля около олтара, палейки свещите. — Момче, ела на олтара.

Никога не съм харесвал църковните служби, макар да съм ходил на тях само като дете. А с преместването в този свят всяко посещение в църквата започна да носи непрекъснати проблеми: или Ангел на смъртта се опитва да ме „изпие“, или убиват свещениците, а сега и окончателно прощаване с момчето…

Двамата с Присила Норн седнахме на пейката, а отец Павел застана до олтара и започна да чете нещо на латински.

— И тези безсмислици ще ме върнат обратно? — пошегува се реещият се над олтара Деймис, докато с интерес надничаше в книгата пред свещеника. — Е, кой знае. Аз лично повече бих се доверил на твоите листчета с рисунки.

Но аз виждах как с всяка дума от молитвата Деймис става все по-прозрачен. Освен това пламъкът на свещите на олтара ставаше все по-висок и по-ярък, създавайки нещо като плътен поток светлина, вътре в който се намираше момчето. Светлината ставаше все по-висока и по-висока и таванът на помещението сякаш се разтваряше в нея.

— Мамо, обичам те! — бързо каза Деймис, осъзнавайки, че скоро ще изчезне. — Не тъгувай! А ти, медиуме, навестявай майка ми, увери се, че всичко с нея ще е наред!

— Обещавам! — отвърнах с приглушен глас.

— Не знам дали ще се получи, но приеми този дар от мен — продължи да звучи гласът на момчето, когато вече почти напълно се беше разтворил в светлината. — Той ще ти помогне да откъснеш главата на онзи изрод! И този път без никакви оправдания!

Светлината избухна в очите ни и Деймис изчезна, но малка бяла топка от енергия остана да виси във въздуха над олтара.

— Душата на момчето е чиста, светлината го прие — премина от латински на разбираем език свещеникът, но когато видя топката светлина пред себе си, се напрегна: — Това пък какво е?!

Свещеникът посегна с ръка да докосне топката, но тя се измести настрани, за да не му позволи да го направи.

— Дейм не си ли тръгна? — попита Присила Норн с треперещ глас, втренчена неразбиращо в кълбото светлина.

— Отиде си — уверено отвърна отец Павел. — Това е нещо друго. Някаква частица от неговата същност, останала…

Топката започна да се движи и се насочи право към мен.

— Отдръпни се от нея — заповяда свещеникът. — Може да е опасно.

Но аз знаех много добре, че Деймис не би оставил след себе си нещо, което да нарани мен или майка му, така че не помръднах. Топката полетя към мен, увисна пред лицето ми и след това рязко ускори, насочвайки се право в челото ми. Изглеждаше уж нематериално нещо, но ме удари така, че само като по чудо останах да седя на пейката, и то благодарение на подкрепата на мис Норн, която ме задържа на място с една ръка.

За миг всичко се разлюля, но бързо се съвзех, а и свещеникът приближи до мен и сложи ръка на челото ми. От докосването му главата ми веднага се проясни, сякаш бях пил хубаво кафе, дори тялото ми стана учудващо леко.

— Как се чувстваш? — попита отец Павел по-скоро с любопитство, отколкото с притеснение в гласа.

— Много добре — уверих го аз. — Просто не разбрах какво беше това.

— Предполагам, че щом си още жив, то това е някакъв дар от момчето, оставен лично за теб — поглаждайки брада, отговори отец Павел.

Ама че съм и аз, Деймис нали съвсем ясно каза, че това е дар за мен.

— Самият аз никога не съм виждал такова нещо, но подобни дарове се споменават в книгите. Само силна и светла душа, емоционално и дълбоко привързана към човек, може да направи нещо подобно.

Неволно хвърлих поглед към Присила Норн. Може ли момчето да ме смята за по-близък от собствената си майка? Защо не остави дара за нея?

Изглежда за нещо подобно си помисли и свещеникът:

— Може би този дар е бил предназначен не за Михайлов, а за вас?

— Силата е нашият семеен талант — без да поглежда свещеника или мен, каза жената. — Аз вече го имам.

Тя извади монета от джоба си и с лекота я огъна с два пръста.

Уау!

— Ако Деймис е решил да остави таланта си на Роман, тогава мога само да се радвам, че частица от моя син ще остане в този свят.

Присила Норн тихо заплака, изпускайки монетата на пода, а аз седях до нея и не смеех да я прегърна през раменете или да я хвана за ръката, но пръстите на жената сами стиснаха моята длан.

— Вие сте отгледали прекрасни деца — казах тихо. — Радвам се, че макар и за кратко, ги познавах.

— Благодаря.

Известно време останахме мълчаливо пред олтара, а после мис Норн внезапно се изправи на крака и се насочи към изхода. Очевидно искаше да остане сама, а не да прекарва времето си с почти непознати хора.

Преди да я последвам, аз бързо взех огънатата монета от пода и я пъхнах в джоба си. В главата ми все още беше пълна каша от всичко случило се. Деймис окончателно си отиде, аз получих дар от него, а малко по-рано имах стомашно неразположение от погълнатата енергия на Ангела на смъртта. И какво да правя с всичко това отново не бях наясно.

Хвърлих поглед към майката на вече покойния Деймис. Дори не можех да си представя какво се случва в главата й и определено нямах намерение да тормозя жената сега с въпроси за семейния им талант.

— Имаш телефона ми. Нека се срещнем след няколко дни и ще ти кажа как развиваме семейния талант — сякаш прочела мислите ми, предложи тя.

В двора, под слънцето, синкавата бледност на кожата й стана особено видима, както и сенките под рязко изразените скули. Сега тя приличаше на съвсем истинска Снежна кралица.

— Разбира се — зарадвах се аз. — Но по-добре вие ми пишете кога е удобно и аз ще дойда веднага.

— Разбрахме се — кимна жената, прегърна ме и ме целуна по двете бузи. — Освен това сега сме нещо като роднини, защото в теб има частица от Деймис.

Въпреки топлината в гласа й, мис Норн изглеждаше уморена и дистанцирана, а погледът й постоянно се разфокусираше, сякаш се отнася в собствените си мисли.

— Благодаря ви за всичко — обърна се тя към отец Павел. — Вие винаги сте ме подкрепяли.

Между другото, доста странно беше, че инквизиторът изобщо се занимава с подобни неща. Аз лично мислех, че той има малко по-други задължения, а не да успокоява роднините на мъртвите и да провежда ритуали за упокоение.

Когато Присила Норн се скри зад портите на храма, аз се облегнах на стената и бавно се плъзнах надолу, докато не се озовах седнал на пети. За миг се почувствах като марионетка, на която току-що са прерязали конците, които са я държали изправена.

Известно време седях така, гледайки тъпо в една точка. След това извадих огънатата монета от джоба си и се опитах да я изправя, но, разбира се, не успях.

— Наистина ли мислиш, че ще се получи толкова лесно? — попита свещеникът, наблюдавайки действията ми отгоре. — Дарът е даден, но тепърва трябва да се научиш как да го използваш. И изобщо не е сигурно, че ще се запази.

Честно казано, аз наистина си мислех, че ако суперсилата е талант, той ще се прояви веднага, като серума на Капитан Америка от комиксите.

Камбаните на покрива на най-високата камбанария забиха толкова силно, че ушите ми писнаха. И това не изглеждаше като обичайния звън преди богослужение, а по-скоро като сигнал за тревога.

— Какво става? — попитах отец Павел, докато се изправях.

— В известен смисъл ти провървя — без усмивка отвърна свещеникът. — Сега ще видиш с какви заплахи трябва да се сблъскваме ние.