Алекс Кош
Медиум на повикване (1)

Глава 1

Разбира се, знаех, че рано или късно Доктора ще се появи. И дори чаках появата му, но сега, когато видях зловещото създание от кръв пред себе си, изведнъж съжалих, че бях пуснал Джен да си тръгне. Макар че тя едва ли би ми помогнала по някакъв начин и мисълта като цяло беше глупава, но все пак с телохранителката до мен щеше да ми е много по-спокойно.

— Кхм… заповядайте — поканих ги аз и отстъпих встрани.

Кървавата фигура се плъзна през вратата, без да помръдне крака, като оставяше червена следа след себе си. Но нямаше нужда да се притеснявам за пода, тъй като кръвта на тънки струйки последва приличащата на лошо направен манекен фигура и се вля обратно в нея.

— Радвам се, че с теб всичко е наред — каза Мей Ли, без да отваря уста, и последва Доктора.

— Да, и аз се радвам, че…

Да кажа, че и при нея всичко е наред, не ми се обърна езикът. Призрак на бавачка, убита от момчето, което като възрастен се опитва да я възкреси, събирайки части от други момичета, а за финал взема лицето на дъщеря й? Не-е, „наред“ определено не е за нея.

— И аз се радвам, че всички сме добре — включи се в размяната на реплики Доктора. — Нямаме много време, затова предлагам веднага да преминем към работата.

Той създаде стол от кръв под себе си и седна, сливайки се в едно цяло с него. Да се гледа това отстрани беше, меко казано, неприятно, но съм сигурен, че музеите на съвременното изкуство в моя свят биха дали душата си за такава фигура. Устата на това произведение на извратен скулптор се премести някъде на бузата и продължи да ми говори:

— Сигурно имаш въпроси за това как оцеля след проклятието?

— Имам, разбира се — съгласих се аз. — Това, че Мей Ли успя да изпие напълно Садако, принципно го разбирам. Но къде бях аз седмица и половина? Просто да лежа в безсъзнание в гората, нямаше да издържа толкова дълго.

Беше ми някак неудобно да стоя над Доктора, затова се отпуснах на стола до масата, предназначена за хранене и работа. Все пак стаята тук напомняше повече на стая в луксозен хотел, отколкото на тези в обикновените болници, с които бях свикнал.

— Колкото и да е странно, теб те спаси Садако, по-точно не самата тя, а нейният кладенец — отговори Доктора. — Когато Мей Ли изпи цялата й душа, от огромния излишък на енергия изпадна в състояние на хибернация. Е, а ти припадна. Но кладенецът на Садако е бил създаден, за да поддържа живота й, затова твоето тяло не е чувствало глад и жажда. Той просъществува малко повече от седмица, след което се разпадна, но тогава ти дойде на себе си.

— Когато се събудих, исках да те пренеса в града — допълни Мей Ли. — Но Мъгливата котка не ми позволи. Извинявай.

Отново отбелязах, че Мей Ли изглежда изненадващо „пълна“, почти материална. Сякаш след поглъщането на Садако силата на душата й е преминала на качествено ново ниво. В същото време главата на Роналд Тумс едва примигваше, сякаш съществува с последни сили. И което беше изненадващо, бившият директор на болницата все още не беше казал нито дума, въпреки че преди беше доста словоохотлив.

— Значи договорът с Мей Ли е бил да я храня до определено ниво? — изказах на глас догадката си аз. — И приключи, когато тази цел беше постигната?

— Да — потвърди Доктора. — Вярно, първоначално исках просто да я наситя с душата ти колкото е възможно повече, преди Садако окончателно да те погълне. Не очаквах, че ще успееш да направиш такъв трик.

— Самият аз не го очаквах — признах аз. — Но защо да прекратяваме договора? По принцип нямам нищо против да я подхранвам и занапред.

— Колко си хитър — заплаши ме с пръст Доктора. — Мей Ли ми трябва, за да отваря врати в пространството. Насищането със страха и живота на хората ставаше прекалено бавно, но сега тя погълна толкова много души, че това вече престана да е проблем.

Хм, така си и мислех — просто са ме използвали като зарядно. Но какво тогава иска сега Доктора от мен?

— И за какво делово предложение става дума?

— Аз винаги се придържам към едно просто правило — услуга за услуга. Спасих те от Ездача, а ти помогна на Мей Ли да възстанови личността си и максимално да се изпълни с душевна сила. Сега ти предлагам да продължим нашето сътрудничество — той протегна ръка пред себе си с главата на Роналд Тумс. — Това е, така да се каже, аванс.

От една страна, разбира се, беше добре, че получавам главата, но от друга… В края на краищата Доктора беше психопат, който убива свещеници, само за да си върне своя призрак. Сътрудничеството с подобен човек, или по-скоро същество, едва ли ще бъде безопасно.

— Трябва да нахраня още един призрак? — предположих аз. — По принцип съм готов, но процесът може да се проточи. Все пак бих искал да съхраня душата си.

— Към този разговор ще се върнем по-късно, като цяло идеята не е лоша — кимна Доктора. — Но засега има нещо по-просто: искам да убиеш Ездача на трупове.

Тук леко се обърках.

— Ъ-ъ… и това се нарича „по-просто“?! — бързо се опомних аз. — Но нали казахте, че сте колеги? Защо искате да го убиете?

— Ние сме членове на едно и също тайно общество — потвърди Доктора. — Но Ездачът се отклони прекалено много от нашите първоначални цели. Сигурен съм, че Джеймс Харнет ти е казал за многобройните смъртни случаи на медиуми. Всъщност по-голямата част от тях са дело на Ездача.

— Аз, естествено, разбирам, че едно тайно общество затова е и тайно, за да не говорят за него. Но за какво изобщо става дума? — предпазливо попитах аз.

— Едва ли би се досетил, но нашето общество първоначално е било създадено, за да защитава човечеството — неочаквано лесно започна да споделя информация Доктора. — Изключителни специалисти в различни области, готови да пожертват малкото заради многото. Животът започна да се подобрява, хората се отпуснаха и забравиха каква опасност е надвиснала над нашия свят. Но ние помним това и разбираме, че далеч не винаги познатият на хората морал трябва да ограничава изследванията и разработките.

Беше очевидно, че това му е любимата тема, започна да звучи приповдигнато, сякаш говори пред огромна аудитория. По дяволите, надявах се в стаите да няма камери, иначе наистина може да се окаже публично представление.

— За демоните ли става дума или за нещо друго? — уточних аз.

— Разбира се, че за демоните — потвърди Доктора. — Ти си от Руските княжества, трябва да разбираш колко опасни са пробивите.

— Но аз мислех, че Островите са добре защитени — бързо смених темата, доволен, че Доктора не зададе конкретен въпрос за Княжествата.

— Защитата на Островите няма да издържи дълго. И когато тук се изсипят орди от гладни и готови да погълнат всичко по пътя си същества, хората ще имат нужда от всички налични сили. Затова си струва да се подготвим предварително, независимо че тази подготовка ще изисква известни жертви.

— Известни? — вдигнах вежди аз.

— В разумни граници, разбира се. Именно тази граница прекрачи Ездача в опит да създаде армия от мъртви хора със свръхестествени способности. Като убива хора, които в бъдеще могат да дадат важен принос за защитата на човечеството, той причинява щети, несравними с ползите от неговите изследвания. Това трябва да се спре.

Всъщност изобщо не ме интересуваха причините на Доктора да иска да се отърве от Ездача. Така или иначе крайният резултат ме устройваше. Но думите му за демони и проблеми в защитата на Островите малко ме притесниха.

— А правителството не знае ли, че защитата може да не издържи?

— Проблемите не са със защитата. Хората подценяват демоните, считайки ги за тъпи животни, но дори животните са способни да учат. Създаването на портали е естествена способност на един от видовете демони, а природата умее да се приспособява. Рано или късно те ще се научат да заобикалят, заблуждават или пробиват защитата. При това по-скоро рано, отколкото късно.

Така, картинката май се изясни — някаква група учени смята, че демоните скоро ще се справят със защитата и цяла тълпа от тях ще се втурне към Островите. Разбира се, това е само теория и никой не й е повярвал. И затова учените са решили сами да се заемат с подготовката за появата на демоните, използвайки всички достъпни им знания. Ездачът например решил да създаде армия от мъртъвци, Доктора… дявол знае какво прави. Колекционира призраци от типа на Мей Ли и онази дама без кожа? И се оказва, че има и други хора, правещи незнайно какво, само и само да получат допълнителни сили?

— Като цяло всичко това звучи доста съмнително, честно казано — както обикновено, не се сдържах от честен коментар аз.

— Така мисли и правителството — съгласи се Доктора. — Предполагам, че в дадения момент теб повече те вълнува съдбата на жена, която лежи в съседната стая. Дори на две, доколкото разбирам?

Кимнах и веднага се сетих.

— Вие нали сте Доктор? Може би знаете как да излекувате отровата на Ездача?!

Устата на Доктора се разшири в усмивка, която обхвана главата му, разделяйки я точно по средата, като на Чеширската котка^[1].

— Съжалявам, но аз съм доктор в друга област. Но мисля, че с това ще ти помогне нашият общ приятел Роналд — той леко разтърси главата в ръката си. — Нали така?

Призракът веднага отговори:

— Разбира се! Непременно ще помогна! Ще направя всичко, което зависи от мен!

Хм, изглежда главата беше малко уплашена. Дори не малко и не просто уплашена, а направо ужасена. Поне това се четеше в полупрозрачните очи.

— Браво на теб — похвали го Доктора и се обърна към мен: — Считай този другар като аванс. Освен това ще ти подскажа как би могъл да откриеш Ездача.

— А защо просто не кажете кой е той и къде да го намеря?

— О, не, ако ти провърви и успееш да го убиеш, това по никакъв начин не трябва да се свързва с мен. На другите членове на Братството може да не им хареса, че съм решил да се отърва от един от нас.

Имах напълно логичното усещане, че най-нагло ме използват. От друга страна, аз и без това исках да убия Ездача, така че какви претенции можех да имам? Просто Доктора сам спомена думата „аванс“, никой не го дръпна за езика.

— Добре, а какво ще получа освен „аванс“?

— Значи не ти е достатъчно да убиеш този, когото и сам искаше да убиеш и, както там каза, да му изтръгнеш сърцето? — насмешливо попита кървавата фигура.

По дяволите, той да не ме следи постоянно?!

— Хм… вие сам споменахте за аванса.

— Знаеш ли, наглостта трябва да се възнаграждава — неочаквано лесно се съгласи Доктора. — Аз мога да ти дам съвет как да излекуваш жената от другата стая. Онази, която е изгубила някъде душата си.

— Само ще ми подскажете? — попитах възможно най-спокойно, но вътре в мен всичко кипеше от раздразнение.

Защо просто не обясни какво и как точно да се направи? Защо всичко толкова да се усложнява?! Подсказки, гатанки! Върви на м…

— Няма нужда да се гневиш, млади човече — укори ме Доктора. — Тук има дама. Аз самият не знам къде точно да търся изчезналата душа и как да я върна, но ще споделя мислите си по този въпрос.

Разбира се, от моя гледна точка сделката беше страхотна, но нещо ме смущаваше. Той знае, че искам да хвана Ездача. Защо тогава тази благотворителност с „аванса“? И най-важното, защо продължавам да се правя на интересен?!

— Като цяло отлична сделка — съгласих се аз, преди Доктора да премисли. — Приемам.

Кървавата фигура се изправи на крака и погълна стола, който бе създала.

— Прекрасно. Относно Ездача, все пак ще ти кажа името му: някога го наричаха Норман Бедуил и работеше за компанията „Сларк индъстрийз“.

Бързо извадих телефона си и започнах да пиша бележка.

— Това е напълно достатъчно, за да започнеш търсенето — прекъсна „огромния“ поток от информация Доктора. — Разбира се, сега името му е друго.

— Какъв е тогава смисълът от това име? — възмутих се аз, но бързо се овладях, защото преди и това не знаех. — Добре, става, а какво ще кажете за търсенето на душата?

— Не е нужно да я търсиш. Ако все още никой не я е погълнал, то самата тя ще се стреми да се върне в тялото. Но ние сме в най-добрата клиника на Златния остров, цялата сграда е защитена с двоен слой руни. Така че най-вероятно душата дори не знае къде да се върне.

По дяволите, толкова е просто! Дори душата на Князева да иска да се върне в тялото, тя няма да успее. И тъй като Алина Сергеевна пострада не тук, то и душата най-вероятно е изтръгната от тялото някъде там. Значи трябва да опитам да върна Алина Сергеевна обратно на мястото на експлозията!

— Как не се сетих веднага — възкликнах съкрушено.

Доктора постави главата на Роналд Тумс на масата.

— Надявам се той да се справи с отровата. Ако не, тогава можеш да го развъплътиш, няма да е трудно — тялото вече е изгорено и практически нищо не държи духа тук. Също така те съветвам поне малко да го захраниш с душевна енергия, в противен случай Роналд може да се разтвори. И това принципно е всичко.

Доктора и Мей Ли някак рязко се насочиха към вратата. Докато минаваше покрай мен, момичето мимолетно прокара ръка по рамото ми и аз отново усетих нейните емоции. Мей Ли се притесняваше за мен, което донякъде дори беше приятно, но основната емоция беше страх. Дали от Доктора, дали от нещо друго, не успях да разбера.

— А как мога да се свържа с вас, ако възникнат въпроси? — със закъснение тръгнах след тях, преди да са изчезнали.

— Аз ще се свържа с теб, ако се наложи — отвърна Доктора, премествайки устата към тила си. — И ще те намеря навсякъде.

Това прозвуча като заплаха. Но в този момент по някаква причина ме занимаваше друг въпрос — как вижда накъде да върви, щом по тялото му от кръв не се забелязваха очи?

Когато вратата се затвори, ние с главата останахме сами в стаята.

— Как се озова при Доктора? — попитах аз.

— Няма да повярваш — тъжно каза Роналд Тумс. — Той ме хвана буквално в същия час, когато Ездачът плени теб.

Думите на Роналд потвърждаваха заплахата от Доктора, защото доказваха, че той ме следи постоянно. Не знам как точно, може би телепатия или някакъв артефакт от типа чиния с ябълка. Можеше да е всичко.

— И какво направи с теб? — продължих аз разпита. — Какво видя? Знаеш, че го наричат Доктора, значи сте се познавали от преди?

— Съжалявам, не мога да говоря за това, затворена тема. На мен той не може да ми направи нищо, но имам роднини.

— Мислиш, че Доктора може да ни слуша?

— Не знам, но няма да рискувам.

По принцип го разбирах и затова не настоях.

— Добре, а за какво можеш да говориш?

— За всичко, освен за Доктора и Братството.

Братството? Така ли се нарича тяхното тайно общество? Някак сексистко звучеше. Интересно, те по принцип ли не приемат жени или просто името е такова и сред братята има и жени? Впрочем, не това трябва да ме интересува на първо място. За много неща исках да питам, но се сдържах и реших да не задавам излишни въпроси, за да не изнервям Роналд, може би самият той случайно ще каже нещо полезно.

И наистина, бившият директор на болницата постепенно започна да се „отпуска“ и да говори все повече и повече:

— Знаеш ли, ти вероятно си първият човек, оцелял след проклятието на Садако. Това е просто невероятно същество: условно разумно, хранещо се с душите на хората и свободно придвижващо се в пространството. Така и не успях да разбера откъде се взе, но съм сигурен, че ако бяхме успели да я научим да прехвърля душевна енергия от един човек на друг, това би открило съвършено нови възможности за медицината.

— Значи вие сте започнал да храните Садако с хора, а не Ездача? Той просто е продължил вашето дело?

— Разбира се, че аз! И не ме гледай така, това е малко зло в името на предотвратяването на голямо. Да се убие същество от първи клас на опасност е много трудно, а аз успях да създам условия за него да се храни с някои от пациентите на болницата. Без смъртни случаи. Кой знае колко хора съм спасил с това решение?

Може и наистина да беше прав, но всички тези приказки за малко зло в негово изпълнение и изпълнение на Доктора звучаха някак неприятно и ненужно патетично.

— Но как се договорихте с нея? Тя не е толкова разумна, че да подписва договор или нещо подобно.

— Трудно е за обяснение. Садако говореше с мен чрез хората, чиито души изсмукваше. Лаконично и не много разбираемо. Отне известно време, разбира се, но аз винаги съм умеел да се разбирам със съществата, затова и се заех с тези изследвания.

— Да се разбирате — тоест да правите експерименти и да използвате части от телата им в медицината? — не се сдържах аз.

— Не ме изкарвай злодей. Да, продавах същества и правех опити с тях, но всичко това в името на развитието на медицината.

— И за пари — отново се заядох аз.

— И за пари — съгласи се главата. — Едното не пречи на другото, а само помага.

Поговорихме още малко, но Роналд не каза нищо съществено. После го подхраних малко с душевната си енергия, което се оказа учудващо просто, и го запечатах в гофу, за да не дразни излишно погледа ми. Все пак да спиш в стая с призрачна глава, която те гледа от мрака, далеч не е удоволствие. След това се обадих и зарадвах Дони, все пак той имаше право пръв да научи за намерената глава. Младежът беше готов веднага да се върне в болницата, но като се замислихме, отложихме посещението при лекаря, лекуващ Лора, за сутринта. Да му обясня неочакваната поява на Роналд Тумс обаче се оказа не толкова лесно, тъй като определено не исках да споменавам Доктора. Ако той наистина ме следеше, то прекалената информираност на Дони можеше да му изиграе лоша шега. Но и да лъжа, разбира се, не можех, затова просто го помолих да не засяга тази тема. И младежът веднага се съгласи! Все пак Дони Палмър е златен човек.

Вече лежейки в леглото, аз превъртях разговора с Доктора в главата си. Общо взето се оказа, че всеки от нас получава това, което иска. Той явно беше решил да се отърве от Ездача и моята помощ на практика не му струваше абсолютно нищо. Да даде главата на призрака и да направи една подсказка? Дреболия. Но за мен в този момент именно тази дреболия беше максимално важна. Освен това и за него беше изгодно да излекувам момичетата възможно най-бързо, защото тогава можех да се концентрирам изцяло върху Ездача.

Ездача… Ясно защо се нарече Гудуин. Името беше не само препратка към страната на Оз, но и заигравка с истинската му фамилия. Какво може да ми даде истинското му име? Той едва ли живее на адресната си регистрация, но следата е наистина обещаваща. Остава да го дам на Миси, ханьото по-добре от мен знае как да търси информация, а и има връзки в полицията. А после? Ще предложа на Дони и Макс да наемат Джеймс да открие Ездача. За пари той ще го изрови дори изпод земята, където, между другото, всъщност се и крие. Това май трябваше да го направя доста по-рано, за семейства Палмър и Шефър хонорарът на медиума нямаше да е проблем.

С тези мисли заспах.

На сутринта станах доволно рано, взех си душ и дори направих упражнения. Време беше да започна да влизам във форма, защото призраците са си призраци, но всеки здрав човек просто ще ме размаже по стената. После се появи Дони и двамата с него отидохме в кабинета на лекаря, лекуващ Лора. Плешивият четиридесетгодишен мъж с кръгли очила, но в същото време с доста мускулеста фигура под белите дрехи, ме посрещна без особен оптимизъм.

— Значи вие сте медиумът, който ще ми „помогне“ да лекувам Лора Палмър? — откровено саркастично попита той. — Ще ми кажете ли каква квалификация имате?

Разбирах го прекрасно — идва някакъв келеш и заявява, че може да помогне за решаването на проблем, с който не могат да се справят в най-добрата болница на Острова. Звучи повече като подигравка. Но по някаква причина тонът, с който се обърна към мен, предизвика неочакван и нетипичен за мен пристъп на гняв.

— Достатъчна, за да се справя там, където вие не успяхте — върнах му част от сарказма аз. — Просто ще разреша проблема по мой си начин. Бихте ли освободили края на масата, моля?

Мъжът ме погледна откровено враждебно, но избута папките с документи. Аз поставих няколко гофу, които правят призраците видими за обикновените хора, а след това разкъсах над тях листа със запечатаната в него глава.

— Запознайте се с вашия специално поканен консултант — Роналд Тумс — представих аз призрачната глава.

Трябва да отдам дължимото на лекаря, дори не трепна.

— Роналд Арчибалд Тумс? — уточни той, докато с интерес разглеждаше главата. — Доктор на медицинските науки, автор на монографии за използването в медицината на способностите и органите на същества от трети клас на опасност? Чел съм доста ваши работи.

— Самият той — разплу се в усмивка Роналд.

— Не знаех, че сте умрял.

— Страхувам се, че никой не знае — направи гримаса Роналд Тумс. — Съмнявам се, че дори имам собствен гроб. Но сега не сме тук, за да говорим за мен, изправени сме пред задачата да спасим момичето. Надявам се моите знания и опит да бъдат полезни.

Докторът ме погледна вече със съвсем друг поглед.

— Е, такава помощ наистина може да е полезна. Колко дълго ще издържат тези руни, благодарение на които мога да виждам призрака?

— Около дванадесет часа, след което ще трябва да ги обновя.

Когато създадох гофу, аз, разбира се, изчислих срока на действието му, за това съществуваха формули, разчетени обаче за цели призраци. Само главата щеше да издържи дори повече, тя изискваше още по-малко енергия.

— Разкажете ми какво разбрахте за болестта.

С Дони оставихме двамата лекари, които веднага се увлякоха да обсъждат подробностите.

— Надявам се да успеят — каза Дони, докато затваряше вратата на кабинета.

— Една глава е добре, но две — още по-добре — не устоях да се пошегувам аз. — Сам чу, Роналд Тумс е известен в областта на медицината. Той трябва да се справи.

Дони кимна в знак на съгласие.

— В момента нищо друго ли не можем да направим?

— Само да намерим Ездача — отговорих честно. — Но това може да отнеме време. Като за начало имам някои следи, казаха ми името му и къде е работил. Сега сигурно се крие, но все е нещо. И също така бих ви предложил с Макс да се обедините и да наемете Джеймс, той е доста специфичен човек, но добър специалист.

— Как досега не се сетих за това?! — шокира се Дони. — Между другото, Макс може да помогне в търсенето, семейство Шефър се занимава със застраховане и има информация за почти всички жители на Островите, ако поне веднъж в живота си са застраховали нещо.

Докато Дони звънеше на Макс, аз реших да се свържа с Князев и да му опиша идеята на Доктора Алина Сергеевна да бъде отведена на мястото, където е била взривена колата й.

— Сигурен ли си, че това може да помогне? — попита той след кратка пауза.

— Има шанс — отвърнах предпазливо. — Разбира се, не мога да дам гаранции, но не губим нищо да опитаме. Тя може ли да бъде транспортирана?

— Може. Просто трябва да помисля как най-добре да го организирам. Ще ти се обадя след двадесетина минути.

Докато чаках обаждане от Князев, за да уточня плановете за деня, Дони ме завлече в местно кафене. По принцип те с Макс се канеха да отидат в офиса на Джеймс, но младежът явно сериозно беше решил да се погрижи да ям при всяка възможност, и по принцип аз не бях против. Но главното беше да започна някаква физическа активност, така че калориите да се превърнат в нещо различно от телесни мазнини.

Князев наистина се обади само след пет минути и каза, че е организирал всичко. След около половин час ще дойде със служебни коли, ще вземе мен и жена си и ще отидем на мястото на нападението.

И скоро в болницата наистина се появиха четири пълни с въоръжени хора бронирани коли със знака на СБРЗО. Изглежда Князев беше сериозно загрижен за безопасността и не искаше да рискува, въпреки че Орлов вече го нямаше на острова. Дони се сбогува с мен и отлетя да прави „поръчка“ за Ездача, а аз се озовах в една от бронираните коли, притиснат от двете страни от сурови мъже в униформи. Зад нас на специална носилка лежеше жена в бяла нощница, а до нея седеше специалист от болницата.

По пътя реших малко да се просветля относно защитата от демони около острова. Кого друг да питам за това, ако не шефа на СБРЗО на Златния остров?

— Нали си наясно, че не съм учен? — уточни той. — Мога да обясня само в общи линии.

— Разбира се — кимнах аз. — Това ми е достатъчно.

А после ме засипа с толкова много научни термини, че трябваше да питам на всяка втора дума, но в крайна сметка, издрапвайки с усилие през своята необразованост, аз започнах да разбирам как точно работи защитата. По същество системите за сигурност на островите улавяха смущенията от порталите и ги пренасочваха към места, отдалечени от хората. Разбира се, веднага попитах защо не се организира нещо като бункер, ограден със стени и кули с картечници, и да избиват демоните в един безкраен конвейер. Оказа се, че такива места наистина съществуват, но учените били принудени да разпръсват част от порталите по територията на островите. Причината била някакво ограничение на натоварването на конкретни точки от пространството, грубо казано, не можеш да насочиш десетина портали подред на едно място, това ще създаде някакво напрежение там и може да предизвика някакъв колапс. Това било проверено на практика, дори на картата се виждала част от морето, където някога е имало земя с арена за унищожаване на демони. Затова сега на такива места се пренасочвали само големи портали, способни да пропуснат голям брой демони, а малките разпръсквали по необитаеми части на островите, където ги посрещали подготвени групи бойци. И те се разправяли с демоните професионално и бързо, като не позволявали на портала да се зареди с енергия и да премине на следващо ниво.

— Всъщност ти сега ще можеш да видиш от първия ред как става това — каза ми Князев, когато колите спряха.

Тук вече се напрегнах.

— Какво?!

— След това, което се случи в имението на Орлов, за мен ще е проблематично просто така да тръгна с цял отряд по мои си работи. Трябваше да помоля техниците да насочат един от порталите от Лимба близо до мястото на експлозията на колата — той погледна часовника си. — Малко закъсняхме. Порталът трябва да се отвори след пет минути. Момчета! Слизаме!

Бойците се изсипаха от колите и започнаха да подготвят оръжията си, а аз застинах, трескаво мислейки какво да правя. Да кажа на Князев, че по някакъв начин влияя на порталите, като ги правя по-опасни? А и демоните могат да откачат и да се хвърлят всички в моята посока. От друга страна, сега знаех как да скрия душата си и те, по подобие на призраците, може просто да не ме забележат.

Преди да реша какво да правя, Князев също излезе от колата и ми извика:

— Започва се! Стой в колата с Алина, тук ще сте в пълна безопасност.

И затвори вратата, изолирайки ме от звуците отвън и предизвиквайки в мен остро усещане за дежавю. А след миг отвън блесна светлина и се раздаде страховит рев, който чух дори през шумоизолацията на колата.