Алекс Кош
Медиум на повикване (15)

Глава 15

— Да не сте посмели да ги нараните! — извика мис Кацуги в слушалката. — Те не се контролират!

Сестрите се скупчиха ужасени до срещуположната на входа стена, към тях се присъедини и Фьодоров. А пък доктор Хаус неочаквано направи точно обратното — втурна се към изхода от операционната, като при това изглеждаше много целенасочен.

— Няма да допусна наши пациенти да пострадат!

— Стой тук! — леко повишавайки глас, заповяда мис Кацуги. — И без теб има кой да защити пациентите!

— На ваше място изобщо нямаше да се притеснявам — спокойно каза Семьонов, на който и през ум не му мина да се откъсне от монитора, показващ данните за състоянието на Дубров. — Икономът Хан е там, чете си вестника.

— И какво? — недоволно попита Хаус.

— Той не обича да му пречат да си чете вестника — многозначително отговори професорът. — Доколкото помня, още никой не е оцелял.

Е, поведението на иконома издава, че не е обикновен човек и вероятно притежава сериозни бойни умения. Но дали знае, че семейство Палмър са болни и не трябва да ги убива? Ако прекали със силата, дори не мога да си представя как ще погледна Дони в очите.

— Аз отивам — казах бързо, размахвайки листи с руни. — Само аз мога да ги неутрализирам, без да причиня вреда.

— Забранявам! — сграбчи ме за рамото мис Кацуги. — Това е прекалено опасно.

— Добре, че не съм ваш подчинен — внимателно махнах аз ръката на жената, — а официален представител на Асоциацията на медиумите и затова мога да постъпвам както намеря за добре — и тогава се включи моята честност, която развали целия патос на момента: — Вярно, и аз самият смятам действията си за пълен идиотизъм. Дори нямам бойни умения. Къде изобщо отивам?

— Какво⁈ — шокирано се ококори мис Кацуги.

Разбира се, в допълнение към приготвените гофу и добрите стари стрелички притежавах способността спонтанно да забавям времето в случай на опасност, а и силата на Деймис беше с мен, макар че тя също сработваше далеч не винаги. Като цяло наистина имах шансове да оцелея, макар че де факто те зависеха от теорията на вероятностите, която обикновено не беше на моя страна.

— Върви вече, герой — неочаквано ме подкрепи Семьонов. — Мис Кацуги, не пречете на медиума да си върши работата. И не се притеснявайте, ако нещо се случи с него, Михайлови няма да имат претенции към вас. Може би дори ще ви благодарят.

— Какво?! — тук вече се възмутих аз, но бързо се взех в ръце и закривайки устата си с длан, за да не изтърся още нещо излишно, бързо изскочих през вратата.

Отвън веднага оцених промените, настъпили с обстановката на етажа. На иконома наистина не му бяха позволили да чете на спокойствие: стоманените столове до сериозно почернялата от силната жега стена бяха разтопени, а от самия азиатец нямаше и следа. В носа ме удари миризма на изгоряло и разтопена пластмаса, очите ми залютиха от острите изпарения, но всичко това мина на заден план, когато видях блясъка на огън в дъното на коридора. Примигнах, вгледах се в ярките пламъци и видях тъмна фигура с перфектна осанка, която доста успешно се противопоставяше на огъня. По-точно, пламъците просто бяха спрели пред иконома Хан, без да причинят никаква вреда, но очевидно самият той не можеше да пристъпи напред. Според Семьонов заразените се опитваха да се доберат до Лора и, доколкото помнех, нейната стая се намираше точно зад гърба на иконома. Не знам дали беше застанал там нарочно или просто така се е получило, но това ми даваше шанс да защитя момичето. Ако икономът е поел най-опасния противник, то аз все някак ще мога да се справя с две жени и свещеник. Трябва просто да ги успокоя с предварително подготвените гофу.

Всъщност нямах особен избор, трябваше да отида право към огъня. Още повече, че исках за всеки случай да предупредя иконома, за да не убие случайно родителите на моя приятел.

— Те са под контрола на вирус! — извиках аз в гърба на иконома Хан, спирайки на няколко метра зад него. — Не ги убивай!

— Знам — лаконично отвърна той, без да се обръща.

Така. Е, на иконома така или иначе не мога да помогна, само щях да изгоря за нищо. Въпреки че, ако активирам гофу, прикрепено към стреличка, и опитам да уцеля бащата на Дони, може и да успея да го неутрализирам. Но как бих могъл да го направя през толкова плътна огнена стена, аз дори не виждах къде точно се намира мистър Палмър.

— Можеш ли да ги излекуваш по същия начин като доктора? — попита икономът, докато продължаваше да удържа огъня.

— Мога — потвърдих аз. — Но за целта трябва да се приближа до тях.

— Това ще е доста проблематично.

Доколкото разбирам, между иконома и Палмър ставаше нещо като борба между две стихии, и ситуацията изглеждаше патова. Колкото до останалите заразени — майката на Дони, свещеника и медицинската сестра — те не се виждаха и този факт доста ме напрегна. Дявол знае какво ставаше там, зад огнената стена. Макар да изяснихме, че Бетите не са заразни, не се знаеше как може да еволюира вируса с времето. Очевидно със своите глупави експерименти Дубров и Роналд Тумс бяха отворили Кутията на Пандора, но, за да я затворим, преди всичко трябва да излекуваме Алфа, тоест Лора. И тогава вероятно Бетите ще се успокоят. Но не е сигурно.

След като помислих малко, все пак увих гофу около стреличката, активирах го и го сложих в страничния джоб на сакото на иконома.

— Просто трябва да улучиш заразения с него — обясних аз.

— Ще го направя — със спокоен глас отговори азиатецът.

Хванах дръжката към стаята на Лора и дръпнах, но вратата се оказа заключена. Е, това поне гарантираше, че Бетите все още не са се добрали до нея. Вероятно не биха заключвали отвътре, а просто щяха да извадят момичето от временната й кома и да я убият, ако това наистина е била целта им, както предположи Семьонов.

От съседната стая се показа една сестра, но като видя огнената стена, веднага се прибра обратно.

Страхотно! Точно това ми трябва!

Изтичах до стаята и почуках на вратата.

— Извинете! Трябва ми помощта ви!

Отговорът беше напрегнато мълчание.

— Аз съм медиум, работя за мис Кацуги! Една от пациентките е в опасност, спешно трябва да вляза в стаята й.

Вратата бавно се открехна и главата на сестрата предпазливо надникна иззад нея.

— Медиум?

— Да, да — казах припряно, добавяйки ниски нотки в гласа си, отговарящи за истината. — Стая номер 412. Трябва да ми я отключите!

— Тази стая е с висока степен на сигурност, можете да влезете в нея само в присъствието на лекар — каза жената, която, между другото, изглеждаше на не повече от двадесет и пет години — или отговорната медицинска сестра, само те имат достъп.

Това добре ли беше или лошо? Може би второто. Ако мен една врата може да ме спре, то заразените — едва ли. Освен това има и прозорци… те сигурно са бронирани, но знам ли какви способности притежават свещеникът и майката на Дони. Бащата вън се оказа ходеща огнехвъргачка.

Аз се върнах до вратата на стаята и за момент се замислих. На теория имам много силен удар, но не особено здраво тяло. Така че при среща на крака ми с доста солидно изглеждащата стоманена врата победата почти сигурно щеше да е нейна. И коридорът, за нещастие, беше пуст и нямаше с какво да разбия вратата. Дали да не опитам да използвам гофу „духовен удар“, което използвах, за да разбия прозореца в църквата? Вярно, там беше стъкло, а не стоманена врата, но и тогава аз абсолютно не разбирах какво правя. Сега владея отлично душевната енергия и мога съзнателно да подхраня руната чак „до откат“.

Използвах стреличка, за да си порежа пръста, и бързо нанесох на вратата руна, точно където беше дръжката, след което я активирах, като вложих колкото се може повече душевна енергия.

Тряс!

Със силен трясък вратата влетя навътре, сякаш е взривена с добре известния C4, който никога не бях виждал. За щастие крилото на вратата остана да виси на една от пантите, иначе Лора можеше да пострада. Определено не очаквах такъв ефект, въпреки че вярвах в силите си. Взривът се оказа много по-силен от последния път, дори касата беше пострадала!

Нахлувайки в стаята, аз застинах пред покритото със стъклен купол момиче. Очевидно не си струваше да я докосвам, точно сега да се заразя с Бета беше напълно неуместно. Разбира се, имаше много мизерен шанс вирусът да се предава чрез душата и тогава щях да го погълна по подобие на демона, но рискът беше прекалено голям. Може би това щеше да остане като най-краен вариант. А като начало бих опитал руната „сън на разума“, която сработи доста добре при доктор Дубров. Да, Семьонов смяташе, че това няма да е достатъчно, за да се премахне Алфа, но не можех да не опитам.

За да използвам онмьойдо върху Лора, все пак трябваше да отворя капака. Отне ми известно време, за да разбера как е закрепено стъклото, а и се притеснявах, че мога да наруша някои от механизмите, които държаха момичето в кома. Очевидно за този процес отговаряха електродите и системите, свързани с тялото на момичето, така че трябваше да се действа много внимателно. След като се справих с капака, аз го махнах, извадих приготвеното гофу и започнах да вливам душевна енергия в него, като се стараех максимално да наситя руната.

Изведнъж се раздаде звън и прозорецът в стаята се пръсна. Инстинктивно покрих лицето си с ръка, за да се предпазя от парчетата, и затова едва в последния момент забелязах появата на жената. Мисис Палмър изглеждаше напълно различно от времето, когато разговаряхме пред болничната стая на дъщеря й. Някога изискана и високомерна, сега тя се беше превърнала в диво животно: широко отворени очи, изкривени от ярост пръсти и страховита гримаса на лицето. Тя ми налетя като фурия и, което е най-обидното, по някаква причина времето не се забави. Освен това ние се оказахме в различни категории, аз бях по-лек от нея с цели двадесет, че дори двадесет и пет килограма. И дали защото госпожа Палмър се занимаваше много активно с фитнес или вирусът й беше придал сила, но тънките пръсти на аристократката стиснаха ръцете ми, докато изхрускаха, с лекота ме вдигнаха във въздуха и ме притиснаха към стената. Веднага след това жената мълчаливо заби зъби във врата ми. Болката беше толкова силна, че инстинктивно забих крак в хълбока й, влагайки цялата си сила в удара.

Ефектът се оказа неочакван — жената отлетя на три метра и се блъсна в стената. Ясно чух хрущене в крака си и миг по-късно осъзнах, че от удара аз съм пострадал повече, отколкото контролираната от вирус жена. Кракът ми беше буквално сгънат в коляното, при това не в предвидената от природата посока. В резултат на това се строполих на пода, удряйки си главата в някаква масичка. Пак благодарение на вируса или удивително добрата си физическа форма жената бързо се опомни и отново се хвърли към мен. Още при първото стълкновение гофуто излетя от ръката ми в неизвестна посока, така че изведнъж се оказах невъоръжен. На теория бих могъл да използвам висящия на врата ми кръст като метателно оръжие, но дали ще съм достатъчно точен, за да не я убия? И проклетото забавяне на времето, естествено, отказваше да се включи!

Тези мисли прелетяха в главата ми много бързо, а в следващия момент получих такъв удар в корема, че започнах да мисля само как да си поема поне малко кислород. Освен това веднага след удара жената се стовари върху мен и отново ме захапа, този път по ръката, като откъсна парче месо. Най-ужасното беше, че тя явно нямаше намерение да спира дотук. Вирусът буквално я беше превърнал в диво животно, няма да се учудя, ако изяде парчето, което отхапа от мен.

Вече не мислех да запазвам живота или дори здравето на майката на Дони и просто с всички сили забих юмрук отстрани в тялото й, за да я махна от мен. И отново успях, жената беше отхвърлена назад като парцалена кукла, но веднага скочи на крака и с още по-голяма ярост се втурна към мен. Абсолютно не разбирах какво да правя по-нататък, само трескаво се опитвах да се изправя на здравия си крак, за да се опитам да отблъсна мисис Палмър.

„Е, това беше, тук или аз нея, или тя мен“ — помислих си и се приготвих да я ударя с всички сили. Но в последния момент в стаята влетя гъвкава женска фигура и изрита полудялата жена в поредния полет.

— Как си, жив ли си?

Виждайки лицето на жената, която ми се притече на помощ, не можах да сдържа изненадата си:

— Джен?!

Моята телохранителка извади два ножа за хвърляне и аз едва имах време да й извикам:

— По-внимателно, не я наранявай, тя е болна и не може да се контролира!

Ножовете веднага се върнаха обратно в колана.

— Няма проблем.

Мисис Палмър изръмжа с нечовешки глас и се хвърли към Джен, но тя ловко улови ръцете й, стегна китките с въже, появило се незнайно откъде, и бързо започна да ги пристяга към тялото й. След това последва подсечка, която просна заразената с вирус жена на пода, и процесът на обездвижване започна да протича още по-бързо.

— Как се озова тук?! — попитах аз, докато опипвах с ръка врата си в опит да установя доколко сериозна е раната. Ухапването по ръката и счупеният крак ме притесняваха много по-малко, въпреки че ме боляха много по-силно от врата.

— Разбрах, че не гориш от желание да ме взимаш със себе си по работа — отговори Джен, докато превръщаше жената в пашкул. — Затова предположих, че неприятностите вероятно сами ще те намерят. Просто трябва да изчакам на мястото, където временно си се установил. И се оказах права.

Джен завърши „опашкулването“ на жената и едва тогава разбрах, че тя изобщо не е използвала въже, а дълга зелена лиана. Не знам откъде телохранителката е успяла да намери такова огромно растение в болницата? Или защо го е донесла със себе си, което звучеше още по-странно.

— Можеш ли да вървиш? — попита Джен.

Едва успях да се изправя, като се подпирах за стената. За ходене и дума не можеше да става, да стъпя на счупения крак беше абсолютно невъзможно.

— Едва ли — отговорих аз, сгърчвайки се от болка.

Открих с поглед вече активираното гофу и го посочих на телохранителката.

— Сложи онова листче там на главата й.

Телохранителката последва съвета ми и залепи вече активираното гофу на челото на майката на Дони. Тя веднага се отпусна, губейки съзнание, и лицето на жената в този момент се изглади и придоби умиротворен вид. Изглежда вирусът я напусна, въпреки че без пълни изследвания все още беше невъзможно да съм сигурен.

— Е, какво става тук? — попита Джен, като скочи до мен и ме хвана под ръката. — И как си замесен ти в това?

— Накратко, няколко души са били изложени на вируса и сега се опитват да се доберат до нея — аз посочих Лора. — Помогни ми, само не си и помисляй да докосваш тялото на момичето, тя е заразна.

Джен послушно ми помогна да стигна до Лора Палмър. Извадих още едно от нарисуваните гофу, влях му душевна енергия и го поставих на челото й. Но гофуто пламна веднага, още щом докосна кожата на момичето, и изтля за няколко секунди. Не беше трудно да се досетя, че временното прекъсване на връзката между душата и тялото не подейства на Алфа. Или вирусът просто не позволи това да се случи, точно както защитаваше Лора от други болести.

— Сработи ли? — попита Джен.

— Не — поклатих глава аз. — Значи първо трябва да се отървем от останалите заразени.

— А те много ли са?

— Като че ли има още трима, включително този, който хвърля огън в коридора. И всички те се опитват да стигнат до тук, за да я убият. Ако, разбира се, вече не са били задържани от охраната.

Спомних си мис Кацуги да казва, че има кой да защитава пациентите, но все още не бях видял никаква охрана. Силно се надявам това да е само защото се занимават с останалите заразени.

— Значи при всички случаи за нас е по-добре да останем тук — кимна разбиращо Джен. — Другите двама заразени са силни като огнения или луди като тази дама тук?

— По-скоро второто. Това са свещеник и медицинска сестра.

— Свещеник?! — напрегна се телохранителката. — Той може да бъде по-опасен от повелителя на огъня!

— Не, не. Той не е такъв свещеник, а обикновен, мирен.

Изрекох тези думи на глас и сам осъзнах, че с моя късмет със свещеника наистина могат да започнат най-сериозните проблеми. По-добре да си държа езика зад зъбите.

— Остави ме да седна на пода — помолих аз и веднага започнах да рисувам с кръвта си голяма, два метра широка руна „Сън на душата“ до леглото на Лора. За щастие кръв имах достатъчно — лееше се от местата, където бях ухапан.

Отвън борбата между иконома Хан и бащата на Дони продължаваше. След като помислих малко, аз активирах и подадох още едно гофу на телохранителката.

— Вземи това гофу и помогни на иконома. Просто трябва да направиш същото като с нея — кимнах към изпадналата в безсъзнание мисис Палмър. — Залепи този лист върху челото на неговия противник.

Джен взе гофуто, но не помръдна.

— Аз съм отговорна само за твоята безопасност. Сигурна съм, че мастър Хан и сам ще се справи със задачата си.

Нямах сили да споря с нея. И не толкова защото вярвах много в силите на иконома, а заради двамата, които се появиха на вратата. Не знам как медицинската сестра и свещеникът бяха успели да заобиколят бушуващия в коридора огън, но и двамата нахълтаха в стаята и веднага се втурнаха към нас. И ако медицинската сестра използваше стила „луда пияна котка“ по подобие на мисис Палмър, то слабият свещеник буквално мигаше като гирлянда, заслепявайки очите, и дори успя да хвърли топка светлина към Джен. Жената беше отхвърлена към Лора и аз ясно видях как ръката й попада върху рамото на заразната Алфа.

„Мамка му — направих гримаса аз, продължавайки трескаво да довършвам рисуването на руната. — Още една Бета на главата ми.“

За щастие, от опита с родителите на Дони знаех, че вирусът няма да се задейства веднага. Имах резерв от около тридесет секунди или дори цяла минута. После тя щеше да загуби съзнание и да се събуди като напълно контролирана от вируса Бета.

— Джен, веднага залепи гофуто на челото си! — извиках аз, притиснах дланта си към пода и започнах да наливам душевна енергия в прясно начертаната руна.

Свещеникът и медицинската сестра или интуитивно усетиха идващата от мен заплаха, или просто аз се озовах на пътя между тях и Лора. Във всеки случай те се втурнаха към мен с намерение да ме убият, а когато и двамата се оказаха до мен, аз активирах руната. С блясък на енергия двете изпаднали в безсъзнание тела рухнаха директно върху мен, като значително засилиха болезнените усещания от раните. А след още няколко секунди, тъкмо когато бях успял да се измъкна изпод мършавия, но изненадващо тежък свещеник, отгоре падна и самата Джен, като сякаш нарочно притисна счупения ми крак.

— А-а-а! — изкрещях от болка аз.

Отне ми известно време, за да се изправя някак на един крак, държейки се за нощното шкафче, което по някакво чудо беше оцеляло. А след като заех вертикална позиция, с ужас видях, че при падането си свещеникът все пак е закачил оборудването, към което беше свързана Лора, и мониторите бяха започнали да мигат, показвайки преминали в червената зона показатели.

— По дяволите! — изругах аз. — Къде са сестрите, когато наистина ти трябват?!

Трябваше бързо да реша — дали да закуцукам в коридора, за да повикам помощ, която може и да не дойде, или да се опитам сам да спася живота на Лора. В главата ми шумеше така, че едва чувах собствените си мисли, а по тялото ми плъзна тотална слабост — или заради ударите, които бях получил, или от загубата на кръв.

С усилие се добрах до леглото, някак си се хванах за таблата и седнах до момичето. Оттук екраните на мониторите се виждаха ясно и дори такъв неспециалист като мен можеше да види, че сърдечният ритъм на момичето започва да се ускорява до нормални нива. Ако преди сърцето туптеше с максимум пет-шест удара в минута, сега беше с петдесет и пулсът продължаваше да се нормализира, което изобщо не исках. Отровата отново се активизира и всички останали показатели, за които нямах понятие какви са, определено вървяха надолу. И за глупака е ясно, че когато лампичките мигат в червено, това е много лошо.

„Явно все пак ще трябва да рискувам“ — реших аз, поех си дълбоко дъх, затворих очи и сложих длан на бузата на момичето. През пръстите ми мигновено премина импулс, сякаш ме удари ток, но изобщо не беше ток. Усетих как невидими червейчета плъзват през ръката ми и се опитват да проникнат в душата ми, но аз с невероятна лекота се защитих от малките гадинки, като само леко уплътних душевната си енергия. А след няколко секунди, след като не успяха да се справят със защитата, те изчезнаха. Както се оказа, в сравнение с моята душа Бета вирусът беше просто незначителен по размер, плътност и сила. Но Алфа не се предаваше или, което беше по-вероятно, все още не беше успял да се приспособи към новите условия, така че отново пусна малки „червейчета“ в мен. Този път аз ги сграбчих с душата си и започнах много внимателно да ги притеглям към себе си. По някаква причина в главата ми възникна асоциация с риболов, сякаш ловях риба, опитвайки се да не я изплаша. И Алфа вирусът явно не разбра какво точно се случва, така че успях да стигна до него, преди да прекъсне връзката с Бетите. Нататък вече беше нещо познато — да изсмуча агресивната душевна енергия в себе си, без да засегна самата Лора. Но, както се оказа, напразно съм се страхувал, ако духовния вирус погълнах почти мигновено, то душата на жив човек я усетих като монолит, който дори и да искам, не мога да повредя, още по-малко да погълна.

Отваряйки с усилие очи, аз се изтръгнах от света на вътрешните усещания и видях как в стаята се втурват медицинска сестра, доктор Хаус и професор Семьонов.

„Прекрасно! — помислих си с облекчение. — Те определено ще могат да помогнат на Лора… и на мен.“

— Как си?! — попита Семьонов, като първо притисна марля към раната на врата ми.

Нямах сили да говоря, така че просто леко мръднах ръка, вдигнах палец и припаднах. Поне се надявах да е бил именно палецът, защото в този момент вече не контролирах много добре тялото си.