Алекс Кош
Медиум на повикване (20)

Глава 20

Мей Ли изчезна. Аз се притеснявах, че труповете може да започнат да се движат, все пак бяха на Ездача и вероятно ги беше подготвил да им всели души с помощта на способностите си, но изглежда ни се размина. Полицията пристигна бързо, веднага отцепи сградата, после чичковци в униформи се опитаха да ни разпитат и най-вече мен. Князев бързо ги постави на място, като им напомни, че точно под носа им има огромен склад с трупове, който нямаше да намерят без нашата помощ. Иронията на ситуацията ми стана ясна малко по-късно, когато Князев обясни, че полицейското управление всъщност се намира само на няколко преки оттук. Аз бях ходил там, но все още не се ориентирах достатъчно добре в града, за да запомня точното му разположение.

Докато Князев разговаряше с полицаите, аз размишлявах над думите на Мей Ли. Защо му бяха на Ездача толкова много трупове? Да допуснем, че е смятал да всели в тях подготвени души, но защо му е цяла армия от мъртви? Да превземе града? Този вид мотивация действа само в комиксите, в реалния живот звучи прекалено глупаво. И как е успял да събере такава бройка? Нима никой не е забелязал изчезването на толкова много хора?

— А с кого говори там? — попита ме Ника.

Ние стояхме до колата на Князев и го чакахме да се върне.

— С един от призраците.

— Ти го назова по име — напомни момичето.

Разбира се, бях казал на сестра ми почти всичко, включително и за Ездача на трупове, но за Доктора и връзката ми с него бях предпочел да премълча. Това не беше лесно, защото самата мисъл, че се опитвам да скрия някаква информация, създаваше вътрешен импулс в мен веднага да излея всичко на събеседника си. Не достигаше само един малък тласък — удачно зададен въпрос, но сестричката ми така и не го зададе. За щастие.

— Момичето-призрак, бавачката на Орлов младши. Тя се появи и каза, че складът принадлежи на Ездача на трупове и ние нарочно сме били доведени тук.

— Нарочно? — учуди се Джен. — Мислех, че дойдохме тук за частица от душата на съпругата на Князев.

— Ами да… явно са я преместили тук, за да привлекат вниманието ни.

— Нямаше ли да е по-лесно да изпратят есемес? — саркастично попита Ника. — Като например, на ето този адрес има планина от трупове, тичайте там, проверете скривалището.

Не реагирах на шегата, гледайки отцепилите сградата полицаи, които сега се събираха при входа на склада. Изглежда, че те самите не бяха наясно какво да правят с толкова много трупове, защото предстоеше всеки от тях да бъде идентифициран и погребан по всички правила. Освен това вероятно Князев им беше казал, че в сградата има много неупокоени души и сега им се налагаше да повикат и свещеници или поне медиуми.

Скоро Князев се върна при нас в компанията на един от полицаите, същата „важна клечка“, която наскоро се опита да ме арестува. Мъжът беше на около петдесет години и изглеждаше като класически началник, може някога и да е бил боец, но сега за това напомняха само широките му рамене, докато останалото беше скрито от дебел слой тлъстини.

— Кхм… полицията има нужда от помощ от Асоциацията на медиумите — веднага се обърна към мен полицаят — и тъй като сега ти си единственият представител на Асоциацията, то си длъжен…

За щастие преди време бях проучил сайта на Асоциацията и знаех как са нещата в действителност.

— Съжалявам, но всички заявки на полицията минават през секретариата на Асоциацията, освен това аз съм стажант и мога да участвам в подобно нещо само с разрешението на учителя си.

— А кой е твоят учител? — навъсено попита полицаят.

— Джеймс Харнет — отвърнах, скривайки усмивката си.

Е, късмет със стигането до него.

— Разбирам — още повече се намръщи мъжът, очевидно имаше представа колко много Джеймс „обича“ да помага на полицията безплатно. — Но медиумът, който ще дойде тук от Асоциацията, ще има нужда от информация… за всички тези… неща.

— За призраците? — уточних аз.

— Именно — потвърди той, изсумтявайки гневно. — Колко са, откъде са се взели? И най-важното, как сте успели да ги намерите?

Хвърлих поглед към Князев и той мълчаливо ми кимна. В крайна сметка дойдохме да съберем частиците от душата на жена му, това беше основната ни задача, и не исках да губя време тук. Освен това работата с телата вероятно ще се проточи няколко дни и бихме могли да се върнем към този въпрос след като излекуваме Алина Князева. Но след като той няма нищо против, защо не.

— Предполагам, че броят на призраците е приблизително равен на броя на труповете. Те не са агресивни, изобщо не помнят как са умрели и как са се озовали там. Може би си струва да се обърнете не към медиумите, а към църквата, за да разпитат призраците и да ги упокоят по всички правила.

— Към църквата? — недоволно повтори полицаят. — Съмнявам се, че свещениците ще се съгласят да ни помогнат. Те ще искат официална заявка — той ме погледна многозначително — и ще пристигнат тук в най-добрия случай след седмица. Какво да правим ние с труповете през цялото това време?

И този също не вярва на свещениците. Странно, защото, съдейки по видяното от мен, свещениците работят неуморно. Може би просто трябва да знаеш към кого точно да се обърнеш, за да разпознаят тази задача като приоритетна.

— Струва ми се, че подценявате църквата — уверено заявих аз, извадих телефона си и набрах номера на отец Павел.

— Да, Роман — веднага ми вдигна той.

— Отец Павел, случи се така, че намерих цял склад с трупове, подготвени за съживяване от Ездача на трупове. Чували ли сте за него?

— Разбира се — потвърди свещеникът след кратка пауза. — Това е ужасна мерзост. Четох докладите, ти вече си се сблъсквал с него в Шеста болница, ако не греша? Прокажената хрътка, която отрови първо Дони Пламър, а след това и Лора — тя нали е негов питомец?

Не бях особено изненадан от информираността на свещеника, все пак църквата имаше достъп до всички доклади на Асоциацията на медиумите. Но такъв повишен интерес към моята скромна персона все пак малко ме напрегна.

— Точно така — потвърдих аз. — И тъй като вече съм виждал куклите на Ездача, смятам, че намерените трупове са подготвени от него за съживяване. Но около телата бродят много неупокоени души, ако с тях се заеме медиум, това може да отнеме наистина много време. Възможно ли е църквата да подаде ръка на полицията?

— Това е богоугодно дело — веднага се съгласи отец Павел. — Ще изпратя дежурната група и те ще проведат масов ритуал за упокоение. В същото време ще се опитаме да разберем от призраците какво си спомнят за своята смърт.

— Благодаря — съвсем искрено му благодарих аз и тогава ми хрумна друга мисъл. Все пак вече бях в леговището на Ездача и имах представа как е устроено. — И още нещо, може би си струва да се претърси пространството под склада.

— Мислиш, че там ще има подземен тунел? — заинтригувано попита свещеникът.

— Не, по-скоро напълно изолирана кухина без достъп отвън. Ездачът владее нещо като телепортация, така че не му трябват тунели.

— Интересно. Изглежда знаеш много за това същество, иска ми се да бях попитал по-рано. Ние отдавна го търсим.

Да, някак си така и не стигнахме до разговор за Ездача на трупове, за мен като цяло това беше доста опасна тема, където можех случайно да изтърва нещо излишно. Все пак получих „заповед“ от Доктора да го елиминирам.

— Значи вие го търсите, за да го убиете? — предпазливо уточних аз.

— Ние сме против обругаването на човешки тела, дори и това да се прави с добри намерения. Но убийство? Не. С наказанието трябва да се занимават други органи, а нашата задача е да го хванем, да го лишим от сили и да го заставим да се яви пред закона. А сега ми кажи къде да изпратя групата.

За какви добри намерения става дума? Това очевидно не е за Ездача на трупове. Не, това същество е олицетворение на злото и трябва да бъде унищожено.

Продиктувах на свещеника адреса на склада, подсказан ми от Князев, сбогувах се сърдечно с него и не устоях да не подразня полицая:

— И така, проблемът ви е решен, скоро представителите на църквата ще бъдат тук.

— С кого разговаря? — подозрително попита полицаят.

— С отец Павел, инквизитор от църквата „Света София“. Той ме увери, че ще изпрати хора тук и те ще решат всички проблеми.

Полицаят продължаваше да ме гледа недоверчиво.

— Това не е глупава шега, нали?

Само вдигнах рамене в отговор. Какви доказателства мога да му представя според него?

— Кхм, тоест един стажант може просто така да извика свещениците? — каза бавно полицаят, като ме изучаваше замислено с поглед. — Слушай, а не би ли искал да работиш за полицията като консултант? На повикване, разбира се.

Едва не се задавих. Четвърта работа като консултант „на повикване“ — това вече е прекалено, аз с предишните три не знам какво да правя.

— Той вече работи за СБРЗО — притече ми се на помощ Князев. — И ние си имаме свои собствени дела за вършене, вече се задържахме тук повече от необходимото.

Разбира се, никой не ни спря, въпреки че полицейската „клечка“ ме проследи със замислен и пресметлив поглед. Ох, усещам, че скоро в Асоциацията ще постъпи още една заявка на мое име, но се надявам никой да не ме задължава да работя и с полицията.

След няколко минути нашата група спокойно се качи по колите и продължи по пътя си. Преди да отидем в депото, ние открихме и последната частица от душата на Алина Князева извън пределите на града. Това се оказа лесна задача — призракът просто блуждаеше из безопасната зона в гората, сякаш очаквайки моята поява. А после дойде ред и на финалната точка на търсенето — територията на бившето депо.

— Е, поне там ще можем да се бием с някого — замечтано проточи Ника, барабанейки нетърпеливо с пръсти по дръжката на меча си.

— Да бе, поне — измърморих аз и след кратка пауза добавих: — Не.

Нашата цел можеше да се види отдалеч — петметрова бетонна ограда, покрита с руни, ограждаше множество сгради и хангари от инфраструктурата за ремонт на влакове, някои от които все още стояха на релсите. Успях да видя цялото това пространство отгоре, докато карахме по пътя, прехвърлящ хълма, и, честно казано, изобщо не бях вдъхновен от размера на отцепената зона. Колко различни същества биха могли да живеят там? Въпреки че на пръв поглед всички тези сгради изглеждаха напълно изоставени и празни.

— Чудя се защо това място все още съществува? Наистина ли е толкова трудно да се прочисти? — попитах аз, обръщайки се към всички присъстващи в колата.

— И кой ще го направи? — попита Марго.

— Полицията? — предположих аз.

— Полицията отговаря за безопасността на града, те и така си имат повече от достатъчно работа, включително и специализираните звена. СБРЗО са съсредоточени върху разломите, медиумите работят изключително самостоятелно и по индивидуални поръчки, а църквата… ние сме заети да се борим с други опасности, които заплашват хората.

— Тогава военните?

— Имаш предвид армията? — попита Князев. — Островите имат специален статут, така че не могат да имат армия, странно е, че не го знаеш.

Всъщност го знаех, но морето от информация, която бях чел за политическата ситуация, все още не се беше уталожило в главата ми. Всъщност точно специалният статут на Островите беше причината между различни групи и семейства да могат да възникват въоръжени стълкновения. Нямаше твърда ръка, способна да държи в юмрук всички представители на различни страни, така че малките конфликти се решаваха със сила на място, а големите — на по-високо политическо ниво.

— Братчето ми не е оттук — веднага се намеси Ника. — Сега пристигна от Руските княжества. Затова някои всеизвестни неща трябва да му се обясняват.

— Така че обяснете ми как ще влезем в затворената зона — бързо смених темата аз. — Би трябвало да се охранява добре, нали?

— Отначало там наистина имаше доста голяма охрана — съгласи се Князев. — Но с годините съществата спряха да правят опити да се измъкнат от огражденията. Правителството реши, че те са се избили взаимно или са измрели от само себе си, така че изпратиха там няколко изследователски и военни групи, но всички изчезнаха. И тъй като от тази зона не идва никаква агресия или опасност, никой не се зае да организира пълно прочистване. Самият ти току-що видя, че между различните структури няма и помен от доверие и сътрудничество. Затова полицията, църквата и СБР дълго време си прехвърляха едни на други затворената зона на депото. В крайна сметка беше наета външна охранителна фирма, която да отговаря за периметъра. Оградата е под напрежение, руните се актуализират постоянно, стените са оборудвани с камери и всичко това се управлява дистанционно. В това число и портата, водеща вътре.

— И тази охранителна фирма ще ни пусне вътре?

— Официално аз все още съм началник на СБРЗО на Барса, така че няма да имаме никакви проблеми с това — увери Князев. — Вече позвъних където трябва.

Пред огромната стоманена порта вече ни чакаше Марго Морети, очевидно пристигнала тук с такси.

— Забавихте се! — посрещна ни тя. — Чакам ви от половин час. Представяте ли си какво щеше да стане, ако някое същество ме беше изяло през това време?

Беше сменила монашеските си дрехи с нещо по-удобно и, изглежда, дори притежаващо някаква защита. Във всеки случай фигурата й под дрехите беше започнала да изглежда малко по-обемна, сякаш е сложила отдолу бронежилетка. Оръжие също носеше — малък позлатен боздуган, чиято глава беше покрита с руни и скъпоценни камъни.

— Щеше да има едно създание по-малко — тихо измърмори Ника, но така, че да я чуя само аз.

Изглежда прекомерният интерес на монахинята към мен доста беше вбесил сестра ми. А и самият аз абсолютно не исках да бъда опитна мишка, особено за някой толкова неадекватен като Марго Морети.

— Имаше някои усложнения — отговори уклончиво Князев. — А вие намерихте ли плана на депото?

Монахинята постави голяма разпечатка върху капака на колата.

— Ето го.

Честно казано, просто така да изучавам картата ми беше безинтересно, но да приложа новоовладения метод за търсене — това беше съвсем различно нещо. Отне ми известно време, за да свържа картата с реалната територия, но, както се оказа, с по-малка площ това се получи доста по-лесно. След това използвах едно от програмираните за търсене на Алина Князева гофута и, разбира се, тя се оказа в самия център на територията на изоставеното депо.

— А може ли да се определи дали тя е под земята или на повърхността? — напрегнато попита Князев.

— Когато се приближим, рамките ще ни покажат посоката — отговорих аз, макар вече да осъзнавах, че почти сигурно ще трябва да слезем под земята. Такава ми беше орисията — ако може да стане по-зле, то със сигурност ще стане.

— Снимайте картата с телефоните си, така ако се разделим, тя винаги ще е с вас — предложи Марго.

— Между другото, като стана дума за това, нали всички знаят основното правило на филмите на ужасите? — уточних аз.

— Какво е то? — полюбопитства Ника.

— Никога не се разделяйте.

— Отлично правило — одобри Князев. — Ще се придържаме към него. Всички се движим заедно, аз с двама охранители отпред, вие четиримата сте в средата, и още трима охранители отзад.

Джен кимна одобрително, но сестра ми веднага се възмути:

— Защо аз съм в средата?!

Бързо беше забравила, че е обещала да изпълнява всички заповеди на Князев. Той по никакъв начин не реагира на възмущението й, но съм сигурен, че си е направил мислена бележка. Ох, няма да видиш практика в неговия отряд с такова поведение, сестричке.

Приближихме огромната порта, Князев махна с ръка към една от камерите и крилата със скърцане се разделиха. Съдейки по звука и скоростта, с която се движеха, тази порта не я отваряха много често.

— И така, движим се заедно, слушате мен — напомни Князев, като погледна изразително сестра ми. Но Ника вече се беше взела в ръце и само кимна мълчаливо в отговор.

Влязохме вътре в периметъра и портата се затвори зад нас, но аз не усетих нищо по-различно. След всички тези истории очаквах да видя нещо като „зоната“ от „Сталкер“, но това тук беше съвсем обикновена, макар и изоставена заводска територия: дърветата и храстите успешно превземаха тухлените сгради, изкачвайки се по стените до самите покриви, наоколо се търкаляха парчета от обшивки и някакво счупено оборудване.

— Не е много страшно — разочаровано отбеляза Ника.

— Дано така и да си остане — изсумтях аз.

В ръцете си държах две рамки, които уверено сочеха към центъра на територията на депото и докато се придвижвах напред, те започнаха да се накланят надолу, потвърждавайки подозренията ми — призракът на жената беше под земята.

Въпреки пълната тишина всички бяха напрегнати до краен предел: охранителите се оглеждаха, стиснали автомати с фенерчета, Джен държеше пистолет в готовност, както и Князев, а аз търсех с поглед нещо, което другите не виждаха — призраци. Само Ника и Марго Морети бяха изключение — тези дами се оглеждаха наоколо с любопитство и нездраво нетърпение. Като се замисля, те всъщност имаха много общи неща в поведението и характера си, може би затова се вкопчиха една в друга още при първата среща.

Около нас беше изненадващо тихо и спокойно. Депото заемаше доста голяма площ, така че трябваше да вървим около двайсетина минути, преди рамките да се насочат почти вертикално надолу, под земята.

— И все пак ще слизаме под земята — обречено констатирах аз нещо, което всички вече виждаха.

— Съдейки по картата, входът за надолу би трябвало да е там — посочи Князев.

Стълбището напомняше на вход на обикновено метро. Разбира се, нямаше и намек за светлина, както и навсякъде на територията на депото. А и защо някой би поддържал захранването в затворената зона? Именно, няма нужда.

„Интересно, в коя година се е появил комиксът за Костенурките нинджа, преди изместването на Оста на света или след това? — мярна се в главата ми глупавата мисъл, докато наближавахме стълбите. — Ако е преди, какви ли са шансовете да ги срещнем някъде в метрото?“

Бяхме минали едно ниво по стълбището, когато от тъмнината пред нас се раздаде тих глас:

— Не ходете там!

Обърнах се към спътниците си и се уверих, че не са чули нищо. Насочих фенерчето и осветих призрака на полугол мъж. Тялото на нещастника беше покрито с множество рани, в които лесно се виждаха следи от ухапвания. Сякаш горкият е бил изяден жив и е умрял някъде по средата на този процес.

— Ах, ти… — едва не изругах аз.

— Какво става? — веднага попита Ника.

— Сега ще ти покажа.

Извадих гофу „покажи скритото“ и го поставих до краката на призрака.

— Ах, мамка му! — изруга Ника. — Трябва да предупреждаваш!

— Не ходете там! — повтори призракът с полуизядено лице.

— Какво ти се е случило? — попита Марго, без да се страхува.

— Не ходете там!

— Това е „зациклен“ — обясних аз. — Просто малка частица от душата, зациклена на последната мисъл преди смъртта. Няма да отговори на въпроси.

— Съдейки по униформата, това е член на един от изчезналите изследователски отряди — отбеляза Князев.

Марго пристъпи по-близо и започна внимателно да оглежда раните на призрака.

— Моделът на зъбите определено не е човешки. Не са и на животни. Зъбите изглежда са разположени на два реда и всички са невероятно остри, в момента не се сещам за същества с подобни челюсти.

— Явно тези същества живеят там долу — логично предположи Князев. — Трябва да сме изключително внимателни.

Не знам колко плаща на охранителите си, но явно не е достатъчно. Те се държаха така, сякаш виждат полуизядени призраци всеки ден и се спускат в опасни подземия поне веднъж седмично.

Слизахме много бавно, стъпало по стъпало, като внимателно се оглеждахме. Веднага след стълбите започваше широк дълъг коридор, нещо като подземен тунел, преминаващ в два железопътни тунела. Много ми напомняше на коридор на метрото, но без многото кабели по стените.

— Слушай, ако е имало няколко групи, тогава защо срещнахме само един призрак? — попита Ника.

Вместо мен неочаквано отговори Марго Морети.

— Далеч не всеки умрял човек става призрак. И далеч не всеки призрак може да остане в нашия свят дълго време, с течение на времето те изчезват, ако не ги крепи желание за отмъщение, място, към което са привързани, или връзка с определен човек.

Всичко се случи неочаквано. Както си вървяхме по пътя, осветявайки пред себе си с фенери, и в следващия момент от всички страни се появиха някакви сиви създания. При това те изскочиха направо от стените, като призраци, но при нападението се оказаха съвсем материални. Един от вървящите вдясно от мен охранители получи сериозна рана от ноктите на същество, тъй като беше твърде близо до стената и нямаше време да реагира.

— Лари! — бързо извика Князев на един от охранителите.

Мъжът веднага вдигна ръце към тавана и над нас грейна миниатюрно слънце, което освети целия тунел на десетки метра напред. И благодарение на тази светлина успяхме по-добре да видим съществата, които ни атакуват. Сиви набръчкани тела, плешиви сплескани глави без очи, мощни издадени напред челюсти и дълги предни крака с остри нокти. Нещо като умалени „пришълци“.

Князев и охранителите веднага откриха огън по неочаквано появилите се противници, но не им нанесоха никакви щети и не беше въпрос на здрава кожа, просто куршумите преминаваха през сивите същества. Затова пък рикошетите от стените ни улучиха много сполучливо, за щастие нямаше убити, но един от пазачите беше ранен в рамото, а монахинята беше одраскана по бузата.

— Не стреляй! — заповяда Князев. — Ще опитаме с хладно оръжие и способности!

Ника и без това нямаше намерение да използва пистолета, предпочитайки веднага да атакува с въздушното острие, което вече бях виждал, пуснато с помощта на меча. И точно тази атака се оказа успешна, като разряза най-близкото до нас същество на две половини по дължината на гръбнака. Монахинята въртеше своя боздуган не по-малко успешно, сплесквайки с лекота главата на друго сиво същество.

Последва кратка битка, която ние спечелихме с неочаквана лекота. Е, не точно ние, защото аз не успях да направя нищо — да хвърлям ножове, докато наоколо се мятаха хора, беше прекалено опасно, а да вляза в близък бой със сивите същества по собствена инициатива… аз да не съм самоубиец.

— Всички живи ли са? — попита Князев, когато приключихме с нападателите.

Чу се нестроен, благодарение на мен, Ника и Марго, хор от гласове. Всички охранители и Джен отговориха изненадващо синхронно „тъй вярно“.

Самият Князев минаваше с нож между телата на създанията и ловко го забиваше в главите им, което беше разумно, защото не знаехме пределите на тяхната жизненост.

— Още много път ли има? — попита ме Ника, избърсвайки меча в крачола си.

— По хоризонтала не е далече — отговорих аз, хващайки с още леко треперещите си от адреналина ръце рамките. — Но по вертикала все още е надолу.

Марго клекна и с искрен интерес огледа трупа на сивото създание.

— Вижте, нямат очи! — плашещо радостно възкликна монахинята, докато снимаше труповете на създанията с телефона си. — И също така, съдейки по това, което видях, могат да минават през стени!

— И куршумите не ги ловят — отбеляза Князев. — Въпреки че не съм сигурен защо.

— Аз също! — възхитено потри длани Марго. — Знаете ли, трябва ми едно такова същество живо. Случайно да имате успокоителни? Или да се опитате да ги зашеметите по някакъв начин? Въже поне имате ли?

— Дори да имах, не сме тук за това — невъзмутимо отговори Князев. Ето това са нерви, аз на негово място щях да пратя монахинята с такива идеи директно по дяволите. — Продължаваме, като внимателно оглеждаме стените и тавана. Лари, дръж „светлината“ над нас, вече няма смисъл да се крием.

Факт, с това препускащо по подземните тунели ехо след стрелбата дори и в най-отдалечените кътчета разбраха за нашата поява. Ако тук има много от тези сиви създания, то може да имаме сериозни проблеми. Бих предложил да се върнем, но един поглед към Князев ме накара да се откажа от тази мисъл — очите му горяха от надежда. Все пак ни остана да вземем само последната част от душата и тя вече е толкова близо, че ще е странно да се върнем, още повече че със създанията изглежда се справихме доста лесно.

И ние продължихме.

— Стой близо до мен — нареди Ника.

Сякаш имах нещо против.

На няколко пъти от стените излизаха глави на създания, които явно ни следяха. Ника изстрелваше струи въздух към тях, но все не успяваше да ги улучи. Затова пък Джен демонстрира ловкост и точност. Ножът й се заби в главата на едно от създанията и то просто застина в стената, сякаш в момента на смъртта е престанало да контролира своята нематериалност.

— Чували ли сте за нещо подобно? — обърна се Князев към монахинята, като хвана главата в ръка, погледна безоката муцуна и я прониза с ножа.

— В архивите има много описания на различни създания, невъзможно е да се запомнят всички. Но за такива със сигурност не съм чела нищо. При всички случаи смятам, че тук не би трябвало да има много от тях, с какво биха се хранили през всичките тези години?

Но в мига, в който Марго спря да говори, от тавана върху главите ни буквално се посипаха десетки създания и в пълна тишина атакуваха охранителите около нас. По злощастна случайност пръв пострада точно боецът, който се грижеше за „осветлението“. За миг стана тъмно, след това заработиха фенерчетата и около мен се завихри ураган от сиви тела, светлинни лъчи и проблясваща стомана. Ето кога щеше да ми е от полза способността да забавям времето, жалко, че сега не работеше.

Някой хвърли на земята нещо като граната и то грейна с ярка светлина, позволявайки ни да видим нашите противници. Бяха десетки. Изглежда монахинята грешеше и тези същества доста интензивно се бяха размножавали.

В момента, когато светлината избухна, едно от съществата висеше от тавана, до колене в камъка, и протягаше нокти към сестра ми. Виждайки, че Ника няма време да реагира, аз хвърлих нож към съществото и го улучих право в корема. От притеснение обаче вложих толкова много сила, че ножът премина през създанието, но не го уби. Ника обаче вдигна поглед и с един замах на меча отсече главата му.

Светлината от гранатата не изчезна и продължи да осветява тунела, така че можех да видя как Князев, Марго, Джен, Ника и двамата оцелели охранители продължават да се бият със сивите създания. Боздуганът на Марго светеше със златиста светлина, постепенно обгръщайки фигурата й, Князев периодично хвърляше някакви подобия на огнени топки, а двамата бойци успешно действаха с някакви странно извити ножове.

— Наведи се! — извика сестра ми и от няколко метра отряза двете лапи на създанието, което се протягаше към мен от стената, след което веднага се обърна в другата посока.

Но дори и без предните си лапи сивото създание показа неочаквана пъргавина, отблъсна се със задните крака и скочи към мен. Спомняйки си, че вече притежавам голяма сила, ударих със замах съществото в главата и тя се пръсна като зряла диня.

„Ха, и аз мога някои неща“ — помислих си доволно, докато се опитвах да изтръскам мозъка му от ръката си. Изведнъж усетих остра болка в крака. Поглеждайки надолу, видях показала се от пода глава, която ме беше захапала за глезена. Опитах се да издърпам крака си от устата и някак успях, но създанието все пак отнесе парче месо със себе си, изчезвайки обратно в камъка. После от пода се появи още едно същество, което аз вече с готовност изритах от все сърце и му размазах главата.

Някъде наблизо закрещя и изхърка един от охранителите. Според мен това беше първият звук, който чух от тях за цялото това време и, изглежда, той беше предсмъртен.

Най-неприятното беше, че не можехме да опрем гръб в стената и така да се защитаваме, съществата ни нападаха не само от всички страни, но и отгоре и отдолу.

— Трябва да отстъпим — извика Марго.

— Ще се справим! — уверено изръмжа Князев, размахвайки два огромни ножа, целите обвити в пламъци, като с лекота разрязваше създанията едно след друго. — Главното е да защитим Роман!

Ника и Джен и без неговите думи правеха само това, като не се отделяха и на крачка от мен, но усилията им явно не бяха достатъчни — създанията се оказаха прекалено много. Сам не забелязах как изразходвах всичките си метателни ножове, хвърляйки ги по появяващите се в пода или тавана същества. И когато поредното създание падна върху мен от тавана, аз някак се оказах без оръжие в ръцете. За щастие Джен реагира навреме и дръпна съществото от мен, преди да ми е разкъсало гърлото с ноктите си. Телохранителката направи няколко ловки движения с ножовете и отдели главата, ръцете и краката от създанието.

— Винаги си оставяй поне един нож за близък бой — наставнически подхвърли тя и отново се върна към унищожаването на създанията.

И едва тук със закъснение си спомних, че всъщност съм медиум и мога да се опитам да използвам атакуващи гофу. Но да ги използвам в близък бой, когато около мен постоянно подскачат хора и създания, беше доста проблематично. А защо да не пробвам да запечатам някоя стена или пода с помощта на преградно гофу? Ами ако помогне?

Извадих гофу, сложих го на пода и бързо го активирах, после притичах до стената и повторих същите действия. И гофу сработиха, макар това да не стана видно веднага. Създанията престанаха да изскачат в радиус от няколко метра от активираните гофу. Веднага се хвърлих към сестра си и активирах следващия лист под краката й, след това се преместих няколко метра и активирах още едно гофу… и те свършиха. Не бях преценил, че ще ми трябват толкова много.

— Какво правиш? — заинтересува се Марго, гледайки ме отгоре.

— Руни. Те не позволяват на създанията да минават през стените.

— Тогава слагай навсякъде — зарадва се монахинята.

— Свършиха — разочаровано изсумтях аз, но в същия миг ми хрумна, че изобщо не е задължително да използвам гофу. — Прикривайте ме.

Бързо притичах до стената, прокарах ръка по ранения си крак и започнах да рисувам преградна руна с кръвта си. Но преди да успея да я активирам, от стената се появи глава на същество и ме захапа за китката. Така се изплаших, че всеки момент ще ми отхапе всички пръсти, че някак успях да хвана челюстта с другата си ръка и я дръпнах нагоре, разтваряйки устата.

— А, не, няма да ме изядеш!

И в този момент буквално почувствах как живота изтича от създанието, а някаква част от тази енергия се влива в мен през ръцете ми, стиснали разтворената челюст. В следващия миг престанах да усещам твърда повърхност под краката си и потънах някъде надолу…