Алекс Кош
Медиум на повикване (7)

Глава 7

Щом се качихме на четвъртия етаж, насреща ни изскочи Князев. Мечкоподобният мъж сякаш цял ден беше чакал завръщането ми до асансьора в позиция нисък старт.

— Защо, по дяволите, напусна болницата, без да ме предупредиш?! — нахвърли ми се шефът на СБРЗО.

Малко се стреснах от такава агресивност, но езикът ми реагира по-бързо от ума:

— И защо трябва да ви предупреждавам за нещо?

Князев ме изгледа с тежък, гневен поглед.

— Състоянието на Алина зависи от теб и ако нещо ти се случи…

— Това ще е много жалко — съгласих се аз. — Но това не е ваш проблем, а мой, и няма никакво отношение към вас. Така че нека да се престорим, че сега не се опитвате да ме контролирате и да ми казвате какво да правя, и да започнем разговора отначало.

Дони ме погледна с леко ококорени от изненада очи и крадешком ми вдигна палец, но Князев явно не остана доволен от отговора ми.

— Как си… — мъжът млъкна и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Добре. Просто исках да попитам има ли новини за състоянието на жена ми? — той отново започна да се разпалва: — Надявам се, че за това напуснахте болницата?!

— Новини засега няма — отговорих честно аз, осъзнавайки със закъснение, че дори не съм се опитвал да намеря някаква полезна информация и си спомних за Князева чак по пътя към болницата. Всъщност просто не знаех от коя страна да подхвана този въпрос и затова предпочетох да оставя всички мисли по темата за по-нататък. — Моите колеги не горят от желание да се занимават с толкова тънки материи, а в условно отворени източници за медиуми не се споменава нищо за подобни случаи. Все пак изпратих запитване до човек от Асоциацията за всякакви споменавания на раздвояване или разтрояване на душата, но търсенето ще отнеме време.

— Значи някой е отказал да ти помогне? — попита Князев, сякаш чувайки само най-неприятната част от всичко казано. — Име, фамилия?

Много ми се искаше да дам на ядосания мъж името на Джеймс просто за забавление, но се сдържах. Все пак трябва да работя с него. Освен това технически той не отказа да помогне, а превантивно ме предупреди да не искам нищо подобно. Само този факт ми позволи да замълча и да не го издам.

— Просто медиумите, които познавам, не са специализирали в такива въпроси — отвърнах уклончиво аз, вече изпотен от това колко много трябваше да се контролирам. — Разбирате ли, нашата работа е да хващаме призраци и да ги изпращаме „отвъд“, никой не иска да поеме отговорност за живота на жив човек. Но утре сутринта съм на среща в църквата „Света София“, има вероятност да науча нещо полезно там, точно свещениците би трябвало да се занимават с изцеление на души.

— Светата инквизиция и изцеление? — вдигна вежди Князев.

— Защо инквизицията? — отговорих на въпроса с въпрос аз. Да, канех се да говоря именно с инквизитор, но той откъде знаеше?

— Орденът им е базиран в „Света София“ — леко намръщен, отговори мъжът. — Но като цяло няма значение към кой орден ще се обърнеш, свещениците не биха споделили информация от архивите си с външни хора. Въпреки че… от опит глава не боли, както се казва.

На върха на езика ми беше да се пошегувам, че опитът точно с инквизицията може да се превърне в болка, и, разбира се, не се сдържах.

— Затова бъди внимателен с тях — без следа от усмивка кимна Князев. — Бих дошъл с теб, но съм сигурен, че точно на мен определено няма да ми помогнат. Там не обичат много военните, макар че принципно правим едно и също — борим се с демони.

Доколкото разбрах, с медиумите свещениците също имат доста обтегнати отношения, въпреки че Асоциацията им е подчинена. Бях с впечатлението, че в християнството се говори много за прошка и толерантност, но църквата тук се държи съвсем различно — много сурова структура, направо желязна. А дори не споменавам за постоянно кървящия призрак, усукан с бодлива тел и със зашити уста и очи, който инквизиторът влачеше зад себе си с мила усмивка.

— Но си сътрудничите, нали? — недоверчиво уточних аз.

— О, да, но ние сме на разположение на свещениците, а не обратното. Едва ли мога да ги моля за помощ.

Може би за мое добро ще е да добия по-добра представа за отношенията между силовите структури на Островите, но явно не сега. Денят се оказа тежък, а и Князев едва ли е в настроение да изнася лекция.

— Дори шефът на СБРЗО на Барса не може да поиска помощ? — за първи път от началото се обади Дони. По време на целия разговор той стоеше малко настрана и усърдно се правеше, че не чува нищо.

— Разбира се, мога да отправя официално искане — вдигна рамене Князев. — Но в отговор най-вероятно ще получа официална версия на фразата „всичко е в ръцете на Господ“, художествено изписана на три листа формат A4.

Мъжът изглежда малко се успокои и се взе в ръце достатъчно, за да се опитам да се отърва от компанията му.

— Имах много тежък ден — започнах предпазливо аз. — От самото начало предупредих, че търсенето на лечение за жена ви ще отнеме време. Освен ако, разбира се, не искате да я подлагате на съмнителни експерименти до получаване на някакъв резултат. Но освен това аз имам и други задължения и ангажименти, които трябва да изпълнявам, затова не мога постоянно да стоя в болницата.

Колкото и да е странно, Князев не възрази. Нещо повече, предложи ми да му се обадя, ако се сблъскам с каквито и да са трудности, независимо дали е при работата ми като медиум или при търсения по темата за ситуацията с жена му. И като цяло останах с впечатлението, че след изблика на гняв в началото, самият той се чувстваше леко виновен.

— Доста суров беше с него — отбеляза Дони, когато се сбогувахме с Князев. — Но и него го разбирам много добре. Когато любим човек е между живота и смъртта, а ти не можеш да му помогнеш по никакъв начин… — той въздъхна тъжно. — Това те побърква. Надявам се доктор Романович да има добри новини за нас.

Разбира се, първото нещо, което направихме, беше да отидем в кабинета на лекаря на Лора. Плешивият мъж с очила ме посрещна като най-добър приятел, скочи на крака, хвана ме за рамото и забърбори със скоростта на автомат:

— Първите резултати от изследванията ще бъдат готови утре, но изглежда вече намерихме решение! Роналд Тумс е отличен специалист, който е навътре в различни аспекти на медицината, но най-интересни са личните му разработки. Разбира се, лечението на Лора е от първостепенно значение за нас, но има много други проблеми, по които той може да ни помогне. Надявам се Роналд да продължи да ни помага?! Нали няма да изчезне?!

Призрачната глава на масата кимаше в такт с думите му.

— Да, няма проблем, нека помага — съгласих се, без да съм съвсем наясно за какво точно говори.

— Действието на вашето листче приключи следобед — обясни главата на призрака. — Бедничкият доктор едва не откачи, когато гофуто изгоря. Прекъснахме на най-интересното място, тъкмо му обяснявах принципа на изграждане на връзката между мозъчните неврони и дървесните мозъкоклюни. Тези малки същества могат не само да се хранят с емоции, но и да го правят избирателно, действайки като успокоително. Разбира се, такава фина настройка изисква намеса в мозъка им, но…

— Сигурни ли сте, че сте прекарали цялото си време в търсене на лекарство за Лора? — ядосано го прекъснах аз. — Защото тя едва ли се нуждае от успокоително.

— Разбира се! — възмутено отвърна плешивият доктор, решил, че се обръщам към него. — Не си и помисляйте друго! Ние подготвихме три варианта за лечение и сега правим изследвания, за да преценим кой ще е най-подходящ.

— А други теми обсъждахме само докато чакахме резултатите от изследванията — присъедини се към него Роналд Тумс, когото само аз можех да чуя и видя в момента. — Нали не мислиш, че решението на такъв сложен медицински проблем може да се намери за един ден?

Хм, същото казах преди малко на Князев. Какво пък, справедливо.

— А има ли някакви шансове? — затаявайки дъх, попита Дони.

— Безусловно — увери го докторът. — Сега вече говорим дори не за „шансове“, а за „гаранции“. Аз гарантирам, че ще я излекуваме. Преди да говоря с господин Тумс дори не смеех да си представя подобни резултати! Вече успяхме да забавим разпространението на болестта три пъти! Сигурен съм, че скоро ще открием първопричината!

Реших да не досаждам на лекаря с въпросите си, активирах ново гофу за „проявление“ и оставих двамата фанатици на медицината да продължат да работят. Дони пък грейна от радост след думите, че решението на практика е намерено. Честно казано, и на самия мен ми стана значително по-леко.

— Благодаря ти, че успя да откриеш главата на този доктор — възкликна Дони, сграбчвайки ме в силна мъжка прегръдка. — Без него можеше изобщо да не се намери лечение.

— Да, без никакъв проблем — отговорих смутено и сам се поправих заради придържането към истината. — Е, тоест имаше проблем, разбира се, но главното е резултатът.

Сбогувах се с младежа, при което той обеща да ме вземе рано сутринта, и най-накрая се прибрах в стаята си. Вечеря ми донесоха от ресторанта на долния етаж, беше включена в цената на лечението, за което специални благодарности на Князев. След като хапнах подобаващо, веднага седнах да проуча материалите от Асоциацията. За съжаление търсенето в портала не беше направено много удобно, така че се наложи да импровизирам с ключови думи, опитвайки се да опиша случая на Алина Князева. Раздробяване на душата? Разделяне на съзнанието? Тези теми се споменаваха изключително в контекста на вече познатите ми частици душа, привлечени от роднини и приятели след смъртта на човек. Именно тези „празнини“ изсмукваха жизнената енергия на хората, карайки ги да страдат още по-силно от смъртта на близките си.

От четенето ме откъсна неочаквано обаждане от непознат номер. Вдигайки предпазливо телефона, чух мек мъжки глас, който веднага разпознах като гласа на Брандън Лий.

— Роман? Прекалено късно ли се обаждам?

Погледнах екрана на монитора и пръснатите на масата пред мен документи.

— Ни най-малко, аз си лягам късно.

Е, поне за днес е вярно. Като цяло с моя живот да се говори за някакъв график на сън беше безсмислено: понякога спя по цяла седмица, понякога само няколко часа. Както се случи.

— Добре. Вие си тръгнахте толкова бързо, че не успях да ви благодаря за помощта. Това, което се е случвало в мазето, е наистина ужасно, и никой от нас дори не го е подозирал. Не знам колко още хора щяха да умрат, ако не бяхте вие. Благодаря.

Мисля, че това е първото нещо, за което ми благодарят. Да, като цяло, това беше и първият ми официален случай. И, дявол да го вземе, колко е приятно, когато ценят работата ти.

— Няма за какво — отвърнах смутено.

— И чух, че майстор Ип Ман най-накрая се е отправил за следващо прераждане?

— Кхъ… да — чувствах се малко неудобно, ами ако Брендън не е искал призракът на учителя да се махне от училището. — Той изпълни предсмъртното си желание.

— Специални благодарности за това. Невъзможността да продължи кръга от прераждания е мъчение за духа. Учителят Ип Ман ще ми липсва, но се радвам, че си е тръгнал. И, доколкото разбирам, вие все още търсите учител по бойни изкуства?

Аз неволно затаих дъх.

— Да, търся.

Нима все пак е решил лично да ме обучава? Или… не Брендън, а баща му? Ха дано, ха дано!

— Имам идея. Бихме могли двамата заедно да посетим няколко места на упокоение на известни ми майстори по бойни изкуства. Мисля, че за един медиум учител-призрак би бил най-добрият вариант.

— Да — съгласих се, леко разочарован.

— Сега по разбираеми причини нямам свободно време, но след три дни можем да започнем търсенето.

Всъщност като се замисля, това наистина може да е най-добрият вариант. На призраците не е нужно да се плащат такси за обучение, а и възможностите им са много повече, отколкото на живите хора. Единствено нормален спаринг няма да правя, но и на това може да се намери решение.

— Ще съм ви много признателен — казах съвсем искрено.

— Тогава ще се свържа с вас при първа възможност.

След като приключих разговора, известно време размишлявах върху предложението на Брендън Лий. Интересно, за какви майстори говори? Дали и аз ги знам, като Брус Лий или Ип Ман? Или са някои по-малко известни?

Не беше толкова лесно да се върна към проучванията си след такава неочаквана новина. И така, „празнини“. След като успях да пусна частица от душата на момчето, тя отиде „отвъд прага“, следвайки своята основна част. Но какво ще стане, ако се опитам да направя обратното? Ако душата вече се е преродила, то едва ли ще се получи, но ако не е… тогава има шанс.

Увлечен от този въпрос, аз прекарах вечерта и част от нощта в изучаване на цялата открита информация, както и в припомняне на изследванията на Ездача на трупове. За щастие Джеймс беше прав и аз наистина имах талант за руни. Те изплуваха в паметта ми без никакво усилие, дори да съм ги виждал само веднъж. С текстовите описания ми беше доста по-трудно, но успях да си спомня много, а останалото намерих в литературата, достъпна за ученици на медиуми на сайта на Асоциацията. Като цяло останах с впечатлението, че проучванията на Ездача на трупове предполагат за призоваване да се използва само тялото на вече починал човек като точка на привличане, а не остатък от душата му. В това беше и основната му грешка. Но там и целта беше малко по-различна — да засели призрак във вдигната „кукла“ и да го остави в нашия свят. Станах дотолкова смел, че измислих сложна връзка от руни, която можеше временно да привлече вече заминала душа към „празнина“. Разбира се, задържането на душата в този свят не беше за постоянно и изискваше много енергия от моя страна, но на нас не ни и трябваше кой знае колко време. Но всичко това в момента оставаше непроверена теория и, честно казано, малко се притеснявах да премина към практика. Макар че, на теория, ако Присила Норн беше задържала частици от душите на своите син и дъщеря при себе си, то бих могъл да използвам руните, които бях измислил, и да се опитам временно да привлека цяла душа тук от „отвъд прага“.

След като завърших гофуто, дори успях да поспя и на сутринта, когато Дони дойде да ме вземе, се чувствах доста сносно. Но колкото повече мислех какво планирах да направя, толкова повече се съмнявах. В края на краищата, опитът да се сътвори нещо толкова противоестествено може да доведе до плачевни последствия както за мен, така и за призованата душа. Нищо чудно, че никъде, освен в изследванията на Ездача на трупове, не се споменаваше нищо подобно.

— Успя ли? — попита Дони вместо „добро утро“.

Младежът беше пристигнал зад волана на доста скромна кола, особено в сравнение с неговото червено чудовище с гигантски колела и тръби на капака. Просто обикновена черна спортна кола без излишни украшения.

— Ами… като че ли да — промърморих, докосвайки чантата с гофу. — Но подобни проблеми не се решават за една вечер, дори не съм сигурен, че това изобщо е възможно. Искам да кажа, че имам няколко идеи и разработки по темата, но нищо повече. Не бих искал да рискувам и да експериментирам с душата на момчето, и още повече — да обещавам нещо на майка му.

— Е, ти поне опитай — окуражително се усмихна младежът. — Как казваха? Прави каквото трябва и да става каквото ще?

Как може да е толкова отвратително позитивен и всеразбиращ дори рано сутрин? Мисля, че това трябва да се криминализира.

Пристигнахме в църквата „Света София“ по-рано и трябваше да изчакаме идването на Присила Норн. Затова пък имахме време да се поразходим из гробището, където по някаква причина не срещнах нито един призрак, докато работниците не ни показаха мястото на предстоящия ритуал за сбогуване. Два пресни спретнати гроба, сиви плочи със снимки на Деймис и Елла. Момчето се усмихваше лукаво, а сестра му гледаше от снимката с леко тъжен и ясен поглед. Именно на снимките семейната им прилика стана особено забележима.

— Ужасно — тихо каза Дони. — Толкова млади, пълни с живот.

Само кимнах мълчаливо, не намирайки правилните думи. А ми предстоеше да говоря с майка им, да й кажа нещо успокояващо. Идея си нямах какво би могло да се каже в такава ситуация.

Половин час по-късно се появи и майката на Деймис и Елла. Жената изглеждаше безцветна, като черно-бяла снимка в съвременен ярък филм, русата й коса от последната ни среща в болницата беше променила цвета си, ставайки изцяло сива. Но основното, което веднага привлече вниманието ми, бяха полупрозрачните фигури на двете деца, които стояха зад нея. Разбира се, беше ясно, че това са просто „празнини“, задържани от любовта на майката и нейното чувство за вина. Неподвижни, мъртви лица, празен поглед. Аз самият бях привързал към себе си парченце от Деймис, но успях да преодолея съжалението и да го пусна. Но Присила Норн не беше успяла. И аз не бих я обвинявал. Но откъде се е взела частицата от душата на дъщерята, нали нея вече я бяха погребали и бяха направили съответните църковни ритуали? Или не?

Дони ме потупа успокоително по рамото и отстъпи встрани.

— Здравейте — поздравих аз и спрях пред тебеширено бледата жена. — Аз… наистина искам да изразя съболезнованията си и да кажа колко съжалявам за случилото се с Деймис.

— Благодаря — тихо каза тя. — Много се радвам, че дойдохте. Дем толкова искрено се радваше на запознанството ви, каза, че сега също иска да стане медиум.

Жената каза още нещо, но аз вече не я слушах, взрян шокирано в лицето й. Ще прозвучи странно, но в очите на Присила Норн животът напълно отсъстваше, и това не беше фигуративен израз, а факт. При нашата първа среща тя изглеждаше депресирана, но поддържаше разговора и понякога дори се опитваше да се усмихва и да се шегува, а сега усетих, че в тази жена вече няма живец. Усещанията бяха такива, сякаш душата вече е напуснала тялото, а пред мен е само празна физическа обвивка. Разкрих причината за толкова плачевното състояние на жената почти веднага — от нея към „празнините“ вървяха енергийни канали, като пъпни връзки, по които изтичаше духовната енергия на Присила Норн. Явно тя толкова силно не желаеше да пусне децата си, че не само беше успяла да устои на църковните ритуали на пречистване, но и на подсъзнателно ниво подхранваше неодушевените образи на Деймис и Елла. Като цяло можех да разбера мотивацията й — тя беше майка, загубила и двете си деца. Но да я оставя да умре, като даде всичко от себе си на застиналите образи на Деймис и Елла, просто нямах право.

— Нали знаете с какво се занимават медиумите? — започнах отдалече аз.

— Разбира се — кимна жената. — Прогонвате призраци, когато започнат да нараняват хората. Точно такъв беше случаят с дъщеря ми, която се превърна в полтъргайст.

— Това е едно от нещата — съгласих се аз. — Но освен това ние можем да взаимодействаме с душите на мъртвите. Мисля, че мога да се опитам да върна душата на Деймис обратно в този свят за известно време, за да можете да си поговорите и да се сбогувате.

— Какво?! — за първи път показа емоции жената. — Това да не е шега?!

— Шансът не е голям, но аз съм готов да опитам.

Очите на жената леко се оживиха. Тя ме хвана за ръцете и ме погледна в лицето.

— Разбира се. Ако има и най-малката надежда, ще направя всичко, което се иска от мен! Може би трябва да ви платя? Нямам много пари, но съм готова…

Първоначално се съмнявах дали си струва да рискувам с призива на душата на момчето, но сега съвсем ясно осъзнах, че това е жизненоважно за жената. В материалите на Асоциацията подобни случаи бяха описани повече от подробно. „Празнините“ няма да се разсеят просто така, те ще се появят отново и ще черпят енергия от жената, докато тя не пусне децата си или не умре от мъка. И до втория вариант на нея й оставаше много малко. Може би пълноценното сбогуване със сина й ще върне жаждата й за живот и ще й помогне да се примири със смъртта на децата си? Деймис със сигурност ще разбере състоянието на майка си и ще намери как да я подкрепи. Във всеки случай силно се надявах на това.

— Не е нужно да правите нищо, още по-малко да плащате — уверих я аз. — Вашето разрешение и желание са ми достатъчни.

— Тогава да го направим!

Не посмях да извършвам подобни действия в близост до църквата, затова предложих на жената да се оттеглим в далечния край на гробището. Гробовете на това място изглеждаха доста изоставени и създаваха усещането, че работниците са забравили пътя до тук преди много години. Дони ни следваше като мълчалива сянка, като телохранител, оставайки малко настрани, но Присила Норн не му обръщаше никакво внимание.

Настаних жената на пейката, така че мълчаливо следващите я „празнини“ да се озоват на открито място, където ще мога да ги обградя с гофута с руни. По-точно само Деймис. Да призовавам душите и на двете деца едновременно дори не опитах, това беше непосилна задача за начинаещ като мен. А може би и за професионалист. Въпреки че, съдейки по това, което успях да науча, професионалистите никога не биха се решили да извършат подобни ритуали.

Осем листа гофу създаваха единен модел, който трябваше да се активира в определена последователност. За първи път рисувах нещо подобно и не знаех какъв ще е ефектът, но загубата на душевна енергия се оказа просто огромна. Много се надявах с течение на времето тази душевна енергия да се възстанови, както обеща Макаров, защото иначе току-що изразходвах почти една десета от душата си за един доста съмнителен експеримент.

„Празнината“ стоеше неподвижно и в момента, в който активирах и последното гофу, беше ударена от лъчи светлина, излъчвани от всичките осем листа. Призракът ставаше все по-ярък, докато накрая лицето му оживя и в очите му се появиха сълзи. Той обърна глава и погледна Присила Норн.

— Мамо?

Жената не реагира по никакъв начин на думите му и тогава момчето се обърна към мен.

— А ти си лъжец, медиуме! Обеща на мама да отидеш на погребението на Елла, но така и не се появи!

— Извинявай — отвърнах разстроено. — Появиха се непредвидени обстоятелства, при цялото си желание не можех да отида…

— Пфф, на кого му пука? Освен това онзи мръсник, който ме уби, все още не е намерен, а аз се опитах да ти помогна да го намериш. Що за медиум си изобщо? Добре поне, че се сети да ме призовеш тук — момчето размаха юмрук към мен. — И по-бързо ме направи видим, знам, че можеш!

— Успяхте ли? Той тук ли е?! — с надежда попита Присила Норн.

— Да, получи се…

С леко треперещи ръце извадих гофу „проявление“ от чантата, сложих го на земята и го активирах, правейки призрака видим.

— Дем, това наистина ли си ти? — възкликна жената със сълзи на очи.

— Мамо!

Изведнъж времето наоколо спря, сякаш някой постави света на пауза. Разтворилата ръце за прегръдка Присила Норн, призракът на Деймис, устремен към нея, стоящият отстрани „на пост“ Дони, всички застинаха. Дори враната, прелитаща над нас, увисна неподвижно във въздуха.

„Какво става?!“ — ужасено си помислих аз, докато безуспешно се опитвах да се движа, но дори пръстите си не можех да мръдна.

— Човеко — разнесе се шепот около мен.

Трудно е да се опише с думи, но веднага усетих, че такъв глас не може да принадлежи на живо същество. Звуците не бяха създадени от гласни струни, а сякаш се появиха във въздуха веднага под формата на пространствени изкривявания. От осъзнаването на случващото се студът ме прониза до костите, сякаш всяка клетка на тялото ми за миг замръзна.

Пред мен се появи висока фигура, изтъкана от тънки черни нишки и наметната с безформено наметало. Въпреки че, не, нямаше наметало, променяше се самото тяло. Сякаш се люлееше от несъществуващ вятър, запазвайки само общите очертания на човек.

— Не трябваше да вземаш законната плячка на Смъртта — прошепна гласът. Черна като самата тъмнина, една ръка ме сграбчи за врата и с лекота ме вдигна във въздуха.