Алекс Кош
Медиум на повикване (19)

Глава 19

— Защо? — изненадах се аз.

Мда, не това беше реакцията, която очаквах. Дори се обидих.

— Това е бившето депо на метрото — веднага отговори Марго Морети. — Не много приятно място. След изместването на Оста на света метростанциите във всички градове се превърнаха във филиали на Ада на земята. Най-различни същества, появили се от човешките кошмари, решиха, че това е отлично място за живеене. И се оказа много трудно да бъдат прогонени оттам. В крайна сметка повечето станции бяха взривени, но депото така и не можа да бъде унищожено напълно, прекалено много разклонения има. Първите десет години след експлозията периодично се извършваха прочиствания, но с течение на времето решиха просто да отцепят мястото и да забравят за него.

— Вие и на това събитие ли присъствахте? — не се сдържа от иронично подмятане Ника.

— Не, но знам историята — изобщо не се смути монахинята. — Църквата активно участва в борбата срещу нечистите сили, така че в нашите архиви има много информация за тези събития. Като че ли дори съм мяркала плановете на оцелелите тунели. Мисля, че мога да отскоча до архивите за тях.

— Това ще ни е от полза — съгласи се Князев. — Аз лично никога не съм бил там, така че всяка информация може да ни е полезна.

Ника изглеждаше така, сякаш за рождения ден са й направили подаръка, за който отдавна е мечтала.

— Значи отиваме там?! — радостно възкликна тя.

— Не съм сигурен за това „ние“ — намръщи се Князев. — Роман ни е нужен, без него не можем да намерим и съберем частите от душата на жена ми. Аз, разбира се, ще платя за услугите му, както, между другото, и за това, което направи за мен по-рано. Но ти… съмнявам се баща ти да е доволен, че дъщеря му ще рискува живота си толкова много. И аз определено не съм готов да поема отговорност за твоята безопасност.

Отначало кръвожадната ми сестра обидено се нацупи, после за миг се замисли и накрая се опита да имитира очите на котарака от „Шрек“.

— Ще бъда много внимателна. Освен това владея отлично хладни оръжия, стихията на въздуха и стрелям прилично — но това продължи само няколко секунди и лицето й отново придоби хищно изражение: — И въобще моят брат няма да ходи никъде без по-голямата си сестра. Той и така не излиза от болницата!

— Добре, добре — успокоително вдигна ръка Князев. — Ако получиш разрешение от баща си, можеш да дойдеш с нас.

Сестра ми без забавяне грабна телефона и започна да набира баща си, въпреки че изглеждаше много недоволна. И в някои отношения я разбирах: уж аз бях по-малък, но нямах нужда от разрешението му, за да отида на място, наречено „Ада на земята“. Вярно, той не ми е точно баща, но другите не го знаят и по някаква причина се отнасят към мен малко по-различно. Независимо дали ще е главният лекар на болницата, инквизиторът или Князев, но всички те с лекота бяха готови да се доверят на седемнадесетгодишен тийнейджър в наистина опасни работи. Това не беше много нормално.

Колкото и да е странно, Евгений Михайлов позволи на Ника да дойде с нас. Или смяташе, че все още има първороден син в резерв, или силно вярваше в силата на дъщеря си и отговорността на Князев. Вярно, преди края на разговора Ника ми подаде телефона и напълно спокойният, но тежък като камбана глас на главата на рода Михайлови каза:

— Отговаряш за нея с главата си. Да разубеждавам Ника е безполезно, но ако нещо й се случи…

— Нищо няма да се случи — уверих аз по-скоро себе си, отколкото него.

— Така вече е добре — Михайлов за момент се поколеба. — И се радвам, че с теб всичко е наред.

Кхм, а това вече беше неочаквано. Някакъв емоционален дуализъм — радвам се, че всичко е наред, но ако нещо се случи, ще си откъсна главата. А и затвори, завършвайки разговора с такова странно послание.

— Подчинявай ми се безпрекословно — инструктираше в това време Князев сестра ми.

— Разбира се! — увери го Ника. — Ще бъда идеалният войник, нали искам да попадна на стаж при вас!

След кратко обсъждане решихме, че Марго ще отиде в архивите, за да вземе плановете на депото, а през това време ние ще посетим останалите точки на картата. Освен депото те не бяха чак толкова много, само осем: седем в чертите на града и една в гората. Монахинята се изнесе с такава скорост, сякаш се страхуваше, че ще отидем в депото без нея, а аз се заех с подготовката за предстоящата работа. Тъй като в мен беше останало още малко от златния прашец от пръстена на Алина Анатолиевна, аз „програмирах“ с него биолокационните рамки, направени по изпратените от Миси инструкции, за да намеря по-бързо и по-лесно частиците на душата. За щастие в гаража на Князев намерих подходяща тел, от която оформих устройството. Едната част от рамките обработих с лепило и златен прах от пръстена, а другата част, която планирах да държа в ръце, увих в леко адаптиран лист с търсещо гофу. Изглежда днес беше ден на експерименти и досега всички ми се получаваха добре: рамките веднага се обърнаха и указаха съвсем конкретна част от къщата.

— Свитъците със запечатаните части от душата на жена ви натам ли са? — уточних аз.

— Да — потвърди Князев. — Между другото, те така и не започнаха да тлеят, това означава ли, че всичко с тях е наред?

— Да, това е нормално, ако душата не се опитва да излезе навън — уверих го аз. — Означава, че върху печата не се оказва никакво въздействие.

След като приключих с търсещите гофу, аз подготвих и запас от атакуващи, защитни и, разбира се, запечатващи. Жалко, че ми свършиха стреличките, но тогава Князев неочаквано ми се притече на помощ.

— Не съм много наясно с вашия занаят, но защо точно стрелички? — заинтригувано попита той.

Бих предпочел да не казвам, че това е единственото оръжие, което учителят ми повери, но, разбира се, казах:

— Никога не са ме обучавали как да използвам оръжие. Стреличките са най-безопасният вариант, който мога да използвам, без да се притеснявам, че ще се нараня. Освен това на тях лесно завивам листчета с гофу.

— Логично — призна Князев. — Аз нямам стрелички, но тук има учебни ножове за хвърляне. Те не са толкова остри като истинските, малко по-леки са и не са намазани със специалната смес, която трови демоните. Затова пък тези ножове имат сърцевина, изработена от специална сплав, така че почти винаги улучват целта.

— Има ли такива?! — попитах със смесица от радост и изненада. — И защо никой не ми е казал за тях досега?!

Князев отиде в съседната стая и скоро се върна с цяла връзка оксидирани ножове.

— Наша разработка — гордо каза той. — Между другото, за изработката им се използва благословена стомана, така че перфектно пробиват кожата им. Въпреки че за това все пак трябва да бъдат наточени.

— Тогава какъв е смисълът да се тренира, ако те винаги улучват целта? — скептично попита Джен, като взе един от ножовете в ръка и леко го подхвърли.

— Те са учебни само защото са затъпени. В СБРЗО подобни ножове отдавна са част от стандартното оборудване — той ми намигна. — Между другото, ти като консултант имаш право на тях, както и на друго оръжие съвсем официално, но засега вземи тези от домашните ми запаси.

Между другото, в цялата суматоха около търсенето на душата на Алина Князева аз съвсем забравих да попитам откога съм станал консултант на СБРЗО. Тук суровият здравеняк започна да се колебае и накрая неохотно призна, че това е лека импровизация от негова страна. Ако наистина по някакъв начин влияя на порталите, това може значително да подобри разбирането на учените за процесите на тяхното появяване. Затова аз, като консултант, съм поканен да пътувам с отряда на Князев до разломите, като предварително ме оборудват с различни сензори, разбира се, срещу съответното заплащане. Въобще оставаше впечатлението, че парите валят върху мен от всички страни, но по някаква причина никой не назоваваше точни суми и аз все още не знаех къде ще ми се превеждат. „Къде са парите, Зин?“^[1], както се казва.

След като сложих под якето си колан с ножове, се почувствах много опасен, но най-вече за себе си. Ножовете бяха малки, не повече от петнадесет сантиметра, но доста сериозно ограничаваха движенията.

— А може ли да ги пробвам някъде? — попитах смутено. — Не съм добър в боравенето с оръжия.

— Да — присъедини се и Ника. — И ако има нещо за мен, ще бъде страхотно. Оставих си оръжието в колата до болницата.

— Мисля, че ще се намери нещо — уверено каза Князев и ни заведе в подземно помещение, оборудвано като стрелбище. По стените висяха голям брой хладни и огнестрелни оръжия, включително и очевидно колекционерски. Все пак не вярвам Князев да излиза срещу демоните с кремъчен пистолет или картечница „Максим“.

Ника едва не изписка от удоволствие, докато разглеждаше различните средства за убийство. Тийнейджърът в мен също за миг се пробуди, но аз бързо се взех в ръце. Все пак убиването на себеподобни в реалния свят определено не е моето нещо, а за борба с призраците и онмьойдо е достатъчно.

На една от стените, встрани от колекцията от пронизващи-режещи-стрелящи играчки, висеше дървена мишена за хвърляне на ножове.

— Може да опиташ, докато подбираме оръжия за Ника — предложи Князев. — Просто хвани ножа за дръжката и го хвърли по-силно, без да се опитваш да го завърташ. Ножът сам ще се коригира по време на полета.

— Нека ти покажа — предложи Джен.

Вземайки един от ножовете, тя без замах, практически само с китка, го хвърли към мишената и уцели точно в центъра.

— Хм, удобно — изненадано призна телохранителката ми. — Това е така наречената невъртяща се техника, ножът след хвърляне сам се изправя във въздуха и лети с острието напред.

Взех ножа и много внимателно го метнах към дървената мишена. Той действително веднага се изправи във въздуха, но пропусна мишената и удари стената до нея.

— Не улучи — коментира Джен. — Хвърляй по-силно. Макар че, знаеш ли, може би с твоите физически данни засега ти е малко раничко да хващаш толкова сериозно оръжие…

А, стига вече!

Вторият нож хвърлих от душа. Болка прониза ръката ми, а ножът… отново не попадна в мишената, но пък се заби в стената до самата дръжка.

— Хм… става — изненадано призна телохранителката. — Въпреки че трябва да поработиш върху точността.

Князев направо изпадна в ступор от видяното, той не знаеше за дара, който бях получил от Деймис.

— Какво беше това?! — шокирано попита той.

— По-силен съм, отколкото изглеждам — не без задоволство казах аз, докато крадешком разтривах ръката си. Изглежда все пак разтегнах нещо. Е, щом не счупих нищо, пак добре.

Междувременно Ника си избра меч и пистолет с кобур, но изглеждаше доста разочарована. Както се изясни, Князев й забранил да вземе по-сериозно оръжие, въпреки че самият той се въоръжи с късоцевен автомат. Джен предпочете да остане със своето си оръжие, но съдейки по блясъка в очите й, много й беше харесал елегантният композитен лък. Между другото, ако тя знае как да го използва, това би могло да е полезно занапред, защото хартиеното гофу идеално се прикрепя към стрели. Трябва да си направя отметка за в бъдеще.

След като приключихме с подготовката, ние се отправихме към първата точка на картата. По традиция слънцето вече беше залязло и настъпи здрач — най-доброто време за търсене на призраци. Без майтап. На дневна светлина слабите призраци може наистина да не бъдат забелязани.

Князев взе със себе си няколко лични охранители, които тръгнаха с втора кола, а Ника, Джен и аз се качихме с него в първата.

— Виждам тук вашата лична охрана, но ако депото е толкова опасно място, тогава защо не вземем бронирани автомобили и отряд на СБРЗО?

Князев въздъхна тежко.

— Няма да ми позволят да използвам силите на СБРЗО за лични цели. След последния път, когато нападнах имението на Орлов, съм под наблюдение. Всяко излизане на моя отряд трябва да бъде одобрено лично от по-висшестоящите.

— Мислех, че това сте вие — изненадах се аз.

— На теория все още се водя шеф на отрядите, но на практика вече съм отстранен. Сега съм просто един от редовите капитани.

— Жалко — въздъхнах аз.

А може би няма да ни се наложи да влизаме в дълбините на подземните тунели и частицата от душата ще се намери някъде на повърхността? Въпреки че кого заблуждавам? С моя късмет душата на Алина Князева вероятно ще се окаже в най-далечния ъгъл на подземието в обкръжението на най-гнусните и опасни създания.

След като спряхме колите сравнително близо до адреса, който ни трябваше, ние слязохме и цялата тълпа тръгнахме да търсим. Вероятно отстрани изглеждаше странно дори за този свят — аз вървя напред с две огънати жици, а зад мен крачи цяла тълпа въоръжени хора. Между другото, по пътя срещнахме и други призраци, но те не ми обърнаха никакво внимание. Това беше така, защото успявах изненадващо лесно да задържа душевната енергия в себе си, без да й позволявам да изригне навън. Изглежда, че след три дни, прекарани в безсъзнание в болницата, ми беше значително по-лесно да управлявам душата си. Или просто най-накрая бях успял да се наспя и да си почина?

Видях призрака на слабата жена с кафява коса, вързана на стегната конска опашка, и в бежов панталон само след няколко минути търсене. Беше застанала между две жилищни сгради, гледайки в една точка право напред.

— Първият е тук — измърморих под нос, за да не ме чуе Князев. И след като използвах запечатващото гофу, вече по-високо добавих: — Готово. Продължаваме към следващия адрес.

След няколко такива спирания, на които с лекота намирах и запечатвах частици от душата на Князева, Ника разочаровано изсумтя:

— Как така?! Ако това е приключение, значи е най-скучното в живота ми. Дори не виждам какво правиш — просто слизаме от колата, крачим напред-назад с тези железа и накрая се връщаме обратно!

Не можах да не се засмея.

— Обожавам скучните приключения. Нека продължава така и занапред.

И, разбира се, на последната, седма точка в рамките на града, започнаха проблемите. Като начало рамките показаха голям, заключен и на пръв поглед изоставен склад с доста зловещ вид. Нещо като стоманен хангар, използван за съхранение на автомобили или друга техника, съдейки по голямата порта. Или просто място за съхранение на нещо обемно, което изисква работата на мотокари.

— Точно в него ли трябва да влезем? — уточни Князев, докато дърпаше дебелата верига с катинар на портата.

— Така изглежда.

— Пет минути — каза той след кратко замисляне. — Трябва да изясня кой е собственик на това място, за да не възникнат излишни проблеми.

Докато Князев звънеше по телефона, аз реших да се приближа до сградата и внимателно да погледна през един от прозорците. И да имаше вътре някой, нямаше смисъл да крием присъствието си, бяхме се приближили до склада с две коли, без да се притесняваме за шума.

Както и предполагах, зад стъклото се виждаше склад с големи дървени сандъци, подредени на многоетажни стелажи. В това нямаше нищо необичайно, но това, че между стелажите обикаляха десетки призраци, вече не изглеждаше толкова нормално.

— Склад като склад — промърмори Ника, надничайки през прозореца до мен.

Вгледах се в лицата на призраците, търсейки Алина Князева, и в същото време се опитах да ги преброя. От прозореца не можеше да се види целият склад, а само част от него, но дори така ставаше ясно, че вътре са умрели много хора или че някой специално е докарал тук голям брой призраци.

— Може би дори няма да ни се наложи да влизаме вътре — казах замислено и освободих енергията на душата си, карайки я да сияе като фенер в нощта.

Не съм сигурен, че частицата от душата на Князева ще реагира, но други, незациклени призраци, със сигурност ще излязат. И от тях ще мога да разбера какво се съхранява вътре в склада.

И призраците наистина се изсипаха през стената на склада, въпреки че тя беше защитена с църковни руни. Вярно, тези руни изглеждаха доста избледнели и на места бяха изтрити, така че може би бяха повредени или дори изобщо не действаха.

Мъже, жени, тийнейджъри. Добре, че нямаше деца. Десетки фигури излязоха от склада и очаровано се втренчиха в мен.

— Виждаш ли ни? — попита едър, широкоплещест мъж с прическа тип „паничка“.

— Виждам ви — потвърдих аз.

На пръв поглед всички призраци нямаха никакви наранявания или следи от насилствена смърт по телата си. Но по матовата светлина, излъчвана от тях, можех да определя, че почти всички са много слаби и състоянието им най-близко може да ги отнесе към „зациклени“.

— Какво виждаш? — попита Ника, опитвайки се да проследи погледа ми.

— Призраци. Много, много призраци.

— Наистина? А защо не се показват?

— Прекалено са слаби. Всъщност малко призраци могат да стават видими, трябва или да са много силни, или да имат някаква връзка с човека, на когото искат да се покажат — аз погледнах към призрака на мъж, който изглеждаше най-плътен. — Защо сте се събрали всички на това място?

Отговори не той, а жена във вечерна рокля:

— Не си спомняме кои сме или как сме попаднали тук.

— А знаете ли какво се съхранява в сандъците в склада? — попитах аз.

— Тела — отговори мъжът.

— Тела на хора?!

Глупав въпрос, но не можах да се сдържа, като гледах през прозореца колко дървени сандъци лежаха на рафтовете на многоетажните стелажи.

— Мъртви! — почти в един глас потвърдиха няколко призрака. И тези думи бяха подхванати от останалите полупрозрачни фигури, които преди това гледаха тъпо пред себе си като всички „зациклени“: — Мъртви, мъртви…

Към нас приближи Князев.

— Странно, но няма информация кой е собственик на това място. Сякаш складът е ничий.

Вече съжалявах, че позволих на призраците да ме видят, тъй като те се тълпяха наоколо, закривайки събеседниците ми и пречейки на разговора.

— Мъртви хора…

— В кашоните има мъртви хора…

— Тела…

— Нашите тела…

Веднага се сетих за Ездача на трупове. Ами ако това са негови запаси? Но каква е вероятността съвсем случайно частица от душата на Алина Князева да попадне точно тук? Трудно е да се повярва в такива съвпадения.

Издишах бавно, като се опитах да се успокоя и по никакъв начин да не реагирам на многобройните полупрозрачни фигури. Още по-сложно беше да огледам всеки един от тях и да се уверя, че Князева не е сред призраците. Все пак трябваше да влезем вътре.

— Значи можем да влезем? — уточни Ника.

— Мисля, че да — потвърди мъжът.

— Внимавайте — обърнах се към всички аз. — Призраците казват, че в сандъците има трупове. Дори тези хора да са мъртви, това не означава, че не могат да ни нападнат.

Князев ме погледна подозрително.

— Трупове? Сигурен ли си? На кого биха му притрябвали трупове?

— Не знам, но по-добре да сте готови за всичко.

Сестра ми скочи към вратата, замахна с меча си, срязвайки веригата с катинара, и дръпна портата към себе си.

— Аз съм винаги готова!

В носа веднага ме удари подозрително позната миризма. Нещо подобно се усещаше в лабораторията на Ездача, само че в много по-ниска концентрация, тук от миризмата чак очите започваха да сълзят.

— Що за странна миризма? — намръщено попита Ника, но без да влиза вътре. — Може би трябва да вземем противогази?

— Гниене — уверено каза Джен. — Призраците не са излъгали, изглежда някой наистина съхранява трупове тук.

Приближавайки до най-близкия стелаж, по команда на Князев охранителите издърпаха един дървен сандък и отвориха капака. Както казаха призраците, вътре имаше труп на жена.

— Ужас — коментира Ника, оглеждайки се наоколо. — Колко сандъка има тук?

Аз преброих четири стелажа, всеки с по десет рафта, а всеки рафт можеше да побере най-малко шест ковчега. Това бяха повече от двеста тела!

— Много — не тръгна да брои Князев. — Обадих се на полицията, това вече не е в нашата компетенция. Трябва да намерим Алина преди те да пристигнат.

— Да, разбира се — аз отново взех рамките, които моментално указаха посоката. — За там сме.

Намерих призрака на Алина Князева в най-далечния ъгъл на склада. Запечатах го в свитък и се уверих, че там определено няма други части от душата й. Призраците продължаваха да примигват и да мърморят нещо около мен, но сред непознатите лица внезапно се мярна изненадващо плътна, застинала посмъртна маска.

— Мей Ли? — удивено попитах на глас.

Ника се разхождаше из склада, опитвайки се по някаква причина да преброи всички сандъци, а стоящата до мен Джен отдавна беше свикнала с факта, че разговарям с невидими за нея призраци.

— Здравей — прозвуча гласът й в главата ми. — Доктора ме помоли да ти предам, че този склад е напомняне за твоето обещание да убиеш Ездача.

О, ето значи кой е авторът на това „съвпадение“.

— И за целта специално е пренесъл тук душата на Алина Князева? — също мислено попитах аз. — Можеше просто да ми се обади.

— Така е по-запомнящо се — отговори Мей Ли, като постепенно се разтваряше във въздуха. — Ездача на трупове има още много такива складове. И колкото по-дълго се бавиш с намирането му, толкова повече такива сандъци се пълнят с тела, очакващи вливането на обработени души. Ден след ден. Тяло след тяло.