Артър Дж. Куинъл
Махди (5)

5

Няколко момчета играеха между скелето на полупостроената бензиностанция в покрайнините на Медина. Децата се гонеха през отворите на недовършените врати и прозорци. След около час работниците щяха да се върнат и да ги изгонят, но сега беше само един след пладне и те лудуваха. Играеха на нещо като криеница. Едно от момчетата трябваше да догони другите и да докосне някое от тях, като по този начин му предаваше ролята си на преследвач. Най-малкото от децата се наричаше Бахира, което означава „монах“, но неговата енергия и палавост опровергаваха името му. Беше точно на осем години и едва напоследък му разрешаваха да играе с по-големите си братя и техните приятели. Момчето се беше притаило до купчинка бетонни тухли и напрегнато се вслушваше, защото сега гонеше най-големият му брат и той не желаеше да бъде догонен от някой от собствените си братя, това сякаш беше нередно. Докато се вслушваше, то гледаше прашния път към града, дърветата и храсталаците, които придаваха някакъв цвят на селището в оазиса. Пътят нататък преминаваше в кафеникава пустиня. Вниманието на момчето беше привлечено от фигурата на мъж, който идваше откъм града. Мъжът вървеше някак странно, бавно, но целеустремено, сякаш се беше отправил на дълго пътешествие; Бахира не можеше да си представи къде отива, защото пътят водеше към Мека, на около деветстотин мили нататък, и макар и малко, детето знаеше, че между двата града няма нищо, освен пустиня. Когато фигурата приближи, вниманието на Бахира се усили. Той видя мъж на около четиридесет години, среден на ръст, облечен в традиционни дрехи и с кожени сандали на краката. Носеше само мях от козя кожа, провесен на рамото му. Имаше здраво телосложение и приятна външност, големи черни очи, гърбав нос и голяма уста с тежки устни. Независимият му вид и солидната, тежка походка изцяло погълнаха вниманието на момчето и само трополенето на отместената от брат му тухла за миг го отвлече. Като погледна през рамо, момчето с писък побягна от купчината тухли. Брат му беше съвсем близо и почти го достигаше, кракът на Бахира попадна на един хлабав камък, глезенът му се изкриви, момчето падна и се изтърколи с вик през пътя в краката на мъжа.

Отначало в очите му се появиха сълзи, защото глезенът му беше силно навехнат, а кракът му се издра от острия пясък на пътя, но докато брат му и другите момчета се скупчиха край него, мъжът клекна, пъхна ръка под раменете му и го вдигна, за да седне, а после с дълбок и равен глас го успокои. Допирът с чужденеца веднага го умири и когато пръстите на мъжа леко погалиха глезена му, Бахира преглътна сълзите си.

— Ще научиш — каза мъжът, — че когато овцата се обръща да погледне зад себе си, свършва в корема на пустинното куче. — Той се усмихна на момчето. — Или в най-добрия случай си навяхва глезена и не може да тича няколко дена.

Другите момчета се скупчиха още по-близо, а мъжът свали меха от рамото си, измъкна запушалката и напръска ожуленото коляно на момчето със студена вода.

— Майка ти ще трябва да го почисти както трябва. Как се казваш и къде живееш?

Вместо момчето отговори по-големият му брат:

— Това е брат ми, Бахира, ние живеем тук. — Той посочи с ръка малката, скромна къщичка в самия край на градчето.

Мъжът отново запуши меха, леко вдигна момчето в обятията си и заобиколен от другите, тържествено го понесе към дома му.

— Името му е Абу Кадир — отговори бащата на Бахира на въпроса на сина си, докато гледаха как мъжът продължава пътя си. Превързаха глезена на момчето, почистиха ожулените места, мъжът напълни меха си от водоема и се сбогува с тях.

— Къде отиваш? — попита Бахира.

Мъжът се усмихна и отговори:

— Отивам да чуя тишината и да видя себе си.

И продължи пътуването си.

— Къде отива? — повтори въпроса си Бахира, сега към баща си.

— Към пещерите на Ел Хафа.

— А те далеч ли са?

— На два дни оттук пеша.

Момчето гледаше смаляващата се фигура и каза:

— Но той не носи храна.

— Не носи — съгласи се баща му — и ще остане там три или четири дни, а после ще се върне обратно.

— Без храна ли?

— Без храна, само с вода.

— Но защо?

Баща му въздъхна:

— Защото иска така.

Човек трудно може да отговори на въпросите на едно осемгодишно момче, още повече, ако са свързани с такъв човек, защото по някакъв начин Абу Кадир беше мистично и тайнствено същество. Повечето от хората в Медина го познаваха и се отнасяха към него с благожелателна толерантност. Говореше се, че е роден в Медина в добър хашемитски род и че баща му бил дребен търговец. Когато Абу Кадир бил малко момче, семейството му се преместило, първо в Рияд, после по-нататък, в Кайро и по други места. Той самият се върнал в Медина преди осем години и разправял, че родителите и по-малкият му брат загинали при едно земетресение в Алжир. Единствената му жива роднина беше някаква възрастна и глупава леля, която едва си спомняше за момчето, заминало преди толкова години. Лелята живееше в малка, полусрутена къщурка и съществуваше от милостинята на джамията. Абу Кадир се настани при нея, постегна къщурката и се грижи за нея, докато тя умря преди пет години. Той беше мълчалив и малкото думи, които произнасяше, бяха обвити във формата на цитати от Корана или поне се свързваха с Корана, защото беше религиозен човек. Някои мислеха, че е слабоумен и че говори по този начин, защото е научил Корана като папагал и не знае нищо друго. Имамът обаче мъмреше такива хора и сочеше, че да знаеш Корана значи да имаш благословията на Аллаха, а ако следваш учението му, тогава някой ден сигурно ще идеш в рая.

Абу Кадир се нуждаеше от съвсем малко. Наемаше се да работи срещу дребни пари като пастир или като дърводелец. Земните блага не значеха нищо и затова онези семейства от Медина, които притежаваха големи стада, му имаха доверие. И той работеше, когато си пожелаеше, имаше много свободно време и го прекарваше или в пещерите на Ел Хафа, или в джамията. Често отиваше на гроба на Мохамед, но не за да се моли, а просто да поседи там, потънал в спокоен размисъл. Пазачите, които охраняваха това най-свято място, добре го познаваха и никога не го възпираха да седне по-близо, за разлика от други хора. И макар че мнозина го мислеха за простоват или слабоумен, все пак го търпяха.

Една седмица по-късно, рано привечер Бахира чакаше край пътя и го гледаше как приближава от далечината със същата целенасочена, тежка походка. Когато доближи още повече, момчето видя, че лицето му е синьо от умора, а мехът висеше сбръчкан и празен. Бахира скочи и тръгна до него. Абу Кадир погледна крака на момчето.

— Добре ли е глезенът ти? — попита той.

— Да — отвърна момчето. — А как са пещерите?

— Както винаги — отговори мъжът. — Както винаги.

 

 

Беше слънчев, но студен лондонски ден и Хоук и Гемъл бяха облечени в дебели палта, докато се разхождаха из Хайд Парк.

Те бавно се движеха край „Серпантината“ и наблюдаваха хората, които минаваха покрай тях с леки дрехи, сякаш не искаха да признаят, че лятото е студено.

— Това е необикновено — каза Хоук.

— Кое?

— Начинът, по който действат хората ви.

Беше казано не грубо, а с меко учудване.

— Какъв начин?

Хоук се засмя, за да смекчи онова, което щеше да последва.

— Е… малко е любителски.

Гемъл отвърна на усмивката и продължи да крачи по пътеката. Американецът ускори крачката си, за да го догони.

— Не ме разбирайте погрешно.

— О, не — отвърна Гемъл. — Навярно изглежда така, но вие сигурно не сте работили по-рано с нашия отдел?

Хоук отрицателно поклати глава:

— Никога пряко и никога на толкова високо равнище.

Стигнаха до една пейка. Гемъл направи жест с ръка и двамата седнаха с лице към езерото. След кратко мълчание Гемъл каза:

— И аз никога не съм работил преди с ваши хора, можете да ми кажете по какво се различаваме.

— Става въпрос за подхода. Представете си, че сме си разменили ролите и вие сте пристигнали във Вашингтон с предложение като това, което ви донесох аз.

Погледна към Гемъл и видя как той му дава знак да продължи.

— И така, първото, което ще направим, е да определим група, която ще проучи плана във всеки аспект. Тя ще се състои от специалисти, в състояние да обхванат широк спектър от входяща информация и с мощна обратна връзка.

Видя как Гемъл почва да се усмихва и вдигна предупредително ръка.

— Добре де, да оставим жаргона, но резултатът ще бъде, че моят директор ще получи няколко дълбокомислени гледни точки, няколко документа с различно становище, от които ще може да вземе своето решение.

— А резултатът? — попита Гемъл.

— Резултатът — произнесе натъртено Хоук — ще бъде, че той ще разполага с далеч повече от петдесет процента вероятност да стигне до вярното решение.

Гемъл бавно кимна и потвърди:

— Съгласен съм.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

Хоук бе объркан и изразът на лицето му го показваше.

— Мислите, че съм нелоялен ли? — попита Гемъл, но преди американецът да успее да продума, той продължи: — Чакайте, не ми отговаряйте. Първо ми кажете как се отнасяте към нашето предложение.

Хоук разпери ръце и късо се изсмя:

— Периман беше по-учтив. Той ме почерпи чашка отлично шери и търпеливо ме изслуша, а после ме покани у дома си на вечеря.

— Бедният! И ви сервираха чорба от леща?

— Точно така!

Гемъл го потупа по рамото:

— Не се безпокойте. Прави го с всички американци. Веднъж бил поканен на вечеря на „Даунинг Стрийт“ 10, при посещението на президента Джонсън. В менюто имало чорба от леща и Джонсън я харесал. Оттогава Периман е решил, че всички американци обичат леща. Продължавайте.

Хоук се засмя:

— Не ме обърквайте. Той беше много любезен. Вечерта беше наистина гостоприемна.

— И все пак? — попита Гемъл.

— Това е всичко. През цялата вечер той не продума за операцията. Дори не спомена за нея.

— Би било невъзпитано — парира Гемъл. — Един джентълмен никога не смесва работата с удоволствието. Дори и когато има чорба от леща.

— Чудесно — съгласи се Хоук. — Но на мен все пак ми беше необходима някаква реакция. Трябваше веднага да докладвам. Когато ме изпращаше, каза, че вие с удоволствие ще размените някоя дума с мен, а той самият ще обмисли въпроса.

— Разбирам — промълви Гемъл. — И това ли е любителското?

— Ние действаме по-различно.

Гемъл рязко се изправи.

— Да се връщаме ли? — попита той. Хоук потръпна, също стана и двамата поеха обратно.

Гемъл попита:

— И колко време ще му трябва на вашия директор, за да получи всички входящи сигнали, засечената обратна информация и документите с различни становища?

— Седмица, най-много десетина дни.

— Много добре — продължи Гемъл. — Сега ще бъда недискретен, за да ви успокоя. Вашата първа среща с Периман се състоя в три часа след пладне в четвъртък. В пет същата вечер се събраха шестима души. Аз, един специалист от външното министерство, един представител на министър-председателя, един професор от колежа по проучвания на Изтока и Африка в Лондон и нашият заместник-началник на оперативния отдел по Средния изток. — Той спря и обезоръжаващо се усмихна. — Както и нашият специалист по вътрешните разработки на ЦРУ.

Хоук остана безмълвен, а Гемъл го взе под ръка и продължи напред по пътеката.

— Тази среща — разказваше той — продължи до единадесет преди полунощ, когато телефонирахме на Периман в дома му, за да предадем препоръките си; мисля, че тогава вие току-що сте си тръгвали. В осем на другата сутрин имаше още една среща, председателствана от самия Периман. Не мога и не би трябвало да ви казвам кои са присъствали. В единадесет сутринта Периман вече е бил на „Даунинг Стрийт“, за да предаде препоръките ни на министър-председателя. Там, струва ми се, са били и секретарят на външните работи и министърът на енергетиката. Не мога да ви кажа каква е била препоръката, нито какво решение е взел министър-председателят. Мога да ви кажа само, че съм тук, за да получите непосредствено впечатление от човека, с когото ще работите в случай че си сътрудничим.

Сега Хоук спря насред пътя:

— Не съм ви разбрал — сякаш се извиняваше той, — искам да кажа, че нямаше никакви признаци.

— О, ние работим различно — отговори Гемъл и като погледна ръчния си часовник, поведе американеца напред.

— Ще ви оставя в Петуърт Хаус, за да се срещнете с Периман в четири. Тогава ще научите решението ни. — Отново се усмихна обезоръжаващо. — Точно четиридесет и девет часа, след като направихте предложението си. — В гласа му се прокраднаха твърди нотки. — Любителска работа ли е, мистър Хоук?

Хоук отново се спря и Гемъл направи още няколко крачки напред.

— Чудесно — заяви Хоук. — Ще си посипя главата с пепел. Но защо не бях наясно, защо не ми казахте по какъв план ще действате?

— Много просто — отвърна Гемъл. — Вие се отнасяхте към нас с подозрение, може би с основание. Ние си имахме нашите проблеми, но това вече е минало, повярвайте ми. Нямаше никаква възможност Периман да реагира, преди да се обсъди всеки аспект на предложението ви и министър-председателят да одобри начина, по който ще се действа. Ако нещата не потръгнат, ние ще оперем пешкира.

Хоук разбиращо кимна:

— Това ми харесва — обяви той. — И ако получим зелена светлина, мисля, че с удоволствие ще работя с вас.

Гемъл се усмихна:

— Добре. Но само при условие че не ме наричате Пит; дори и най-злите ми врагове не се обръщат така към мен.

— Какво лошо има в Пит? — запита Хоук, докато двамата продължиха пътя си.

— Съществува една стара и много известна мръсна песничка, приписвана на Рупърт Брук. Тя е за двама герои отвъд Рио Гранде, които се срещат с някаква легендарна дама, наречена Ескимоската Нел.

— И после? — попита Хоук.

— После следват четирийсет и два куплета и двамата герои там винаги биват наричани „Дик Мъртвите очи с могъщия му чеп“ и „Пит с пищов в ръката“.

— После?

— После, предпочитам да съм Дик.

Хоук отметна глава и избухна в смях:

— Чудесно, Питър, и ако и ти на свой ред не ме наричаш Морт, великолепно ще я караме заедно.

 

 

На Гари Клайн му телефонираха на тенискорта на Белия дом, където той играеше с прессекретаря на президента в отчаяни усилия да поддържа форма. Той леко се задъха, когато чу гласа на директора на ЦРУ.

— Добре — отбеляза той, когато директорът свърши. — Ще информирам президента. Какво е общото впечатление на Хоук?

— Той всъщност е много впечатлен — отговори директорът. — Каза ми, че те дори вече са взели решението и че имат чувство за хумор.

— Ако нещата се провалят, то ще им трябва — заяви Клайн и прекъсна връзката.

 

 

Периман и Гемъл вечеряха в един дискретен лондонски клуб. Периман беше мъж на възраст, облечен в традиционния за високопоставен държавен служител костюм на райета. Двамата седяха на маса в ъгъла и разговаряха за най-обикновени неща, докато сервираха кафето.

Тогава Периман отбеляза:

— Трябва да ви кажа, че Хоук се оказа извънредно сговорчив.

— Наистина ли? — учтиво попита Гемъл.

— Да. И говори изключително ласкаво за вас. Каза, че вие сте от оня тип хора, които използват умствения си багаж както трябва. — Периман лукаво се засмя. — Възприех го като комплимент.

Гемъл сериозно каза:

— Не мисля, че трябва да подценяваме Хоук.

— Точно така.

Периман направи знак на сервитьора и поръча два коняка.

— Във всеки случай — продължи той, — те имат намерение да осигурят целия бюджет и какъвто и да е резултатът, ние ще бъдем в състояние да изсмучем достатъчно, за да се задържим в играта поне десетина години.

— Но те не са глупаци — възрази Гемъл. — Далеч не са.

— Съгласен съм — отвърна Периман. — Но пък са свободни да правят каквото пожелаят с парите си.

Двамата прекъснаха разговора, докато сервитьорът им поднасяше коняка, после Гемъл запита:

— Това ли е всичко? Това ли е цялата сума за нашите цели?

— В никакъв случай — Периман оценяващо отпи от коняка си и продължи: — Имаме нужда и от един златен екип. Кого искате?

Гемъл внимателно помисли, после отговори:

— Бих желал Алън Бойд за мой непосредствен помощник. Той е практичен и говори арабски.

Периман повдигна вежди:

— Само това ли?

Гемъл сви рамене:

— О, ще имам нужда от обичайните юристи и от комуникационна служба, но винаги мога да се обърна към съответните специалисти, те само ще трябва да знаят какво се иска от тях. А колкото до Бойд, необходимо е той да бъде вътре в играта.

— Както желаете — отговори Периман. — Ръцете ви са развързани. Между другото бих желал да се свържете с министъра на отбраната и да се срещнете с един човек на име Климънтс. Ерик Климънтс.

— И?

— О, той е нещо като експерт, специализиран в областта на разработването на оръжие и насочващи системи.

— Така ли?

Периман с широк жест разклати чашата си.

— Това означава, че ако американците искат да се позанимаят с някакво зрелищно чудо, вие ще имате възможност да ги насочвате, като използвате някои от новите им играчки.

— А после?

— Не ставайте досаден, Питър, не ви отива. Ако те решат да ги използват по време на операцията, ние бихме могли да научим нещичко. Тъй че поговорете с Климънтс. Той може да ви даде някои идеи.

— Добре — съгласи се Гемъл, — но не желая никаква намеса в тази посока. Между другото ще ми трябва Чийтам — и то без никакви формалности.

Лицето на Периман стана сериозно.

— Мислите ли, че ще се стигне до това?

— Да, мисля, и то неведнъж. Една операция като тази обещава да бъде доста неприятна.

Периман въздъхна:

— Отлично. Той ще бъде под ваш контрол.

Настъпи кратко мълчание, после Периман каза:

— Искам да използвате Бийчър. — Вдигна ръка, за да предотврати евентуални възражения. — Съвсем ограничено, разбира се, и без никакъв достъп до подробностите.

Гемъл се облегна на стола си и дълбоко се замисли.

— И така, поне ще го използвате, нали?

— Наистина ще го използвам, тази операция дава всички условия за това.

Периман внезапно смени темата:

— А как беше съкратената ви отпуска?

— Беше студено, изморително и мокро.

Периман се наведе напред с усмивка:

— Разкажете ми. Изглежда, че съм ви повикал точно навреме.

 

 

Докато портиерът им помагаше да облекат палтата си, Периман отбеляза, че Хоук бе говорил твърде възторжено за ефективността на отдела.

— Казах му, че сте формирали група за действие — отговори Гемъл.

— Какво е това?

— Нещо, което ви праща импулси, засича обратна информация и ви позволява да давате добри препоръки на министър-председателя.

Периман се засмя и пое чадъра си от портиера.

— Ако министър-председателят — заяви той — има поне някаква представа какво сме намислили, ще използва червата ми като каубойско ласо.

Гемъл се усмихна и отговори:

— Сър, като шеф на МИ-6 вие би трябвало да познавате характера му.

Двамата излязоха навън в дъжда.

 

 

— Чудесно, а сега ставаме сериозни.

Двамата мъже срещу бюрото престанаха да бъбрят и с уважение се обърнаха към Хоук.

Преди петнадесетина минути той им беше съобщил големи подробности във връзка с операцията, вече наречена с кодовото име „Мираж“. В началото бяха потресени, после изненадващо се развеселиха: никой от тях двамата не беше религиозен. Хоук внимателно избягваше този въпрос. Беше ги оставил да побъбрят няколко минути, като на свой ред наблюдаваше и преценяваше реакциите им.

От лявата му страна седеше Лио Фолк. Той беше член на службата за стратегически проучвания на управлението. Неговата специалност бе Средният изток и беше защитил докторат по въпросите на семитизма в университета в Корнъл.

Беше човек, скоро навършил шестдесет години, с гладко вчесана руса коса, грубо телосложение и ясни сини очи зад очила без рамки. Той единствен от групата имаше военен опит със старата система за оптически наблюдения и следене. Сред по-младите и по-малко почтителни агенти Фолк бе известен с прозвището Часовника, а Хоук бе наричан Камата.

Отдясно на Хоук седеше Сайлас Мийд, негов личен помощник и най-младият от групата със своите тридесет и пет години. Имаше кръгло, угрижено лице, увенчано с мека, черна коса. Пушеше цигара след цигара през по-голямата част от времето, когато не спеше.

— Така — каза Хоук. — Искам да изчистите бюрата си и да предадете всичко на своите заместници.

— Моят заместник е болен — отбеляза Фолк.

Хоук се намръщи:

— За Бога, Лио, разпореди се, каквото имаш да се разпореждаш, но от осем нула нула сутринта във вторник вие двамата сте на пълно работно време за операция „Мираж“. Такива са заповедите на директора.

Фолк се наведе напред и каза:

— Малко съм смутен, Мортън. Това сигурно е извънредно важна операция, една от най-важните, не, какво говоря, най-важната в историята на Управлението. Но ако англичаните ще я провеждат фактически, защо трябва двама от най-високопоставените мъже тук да бъдат свързани с нещо, което навярно ще продължи месеци?

Хоук взе един молив от бюрото и почна да го върти между пръстите си. На свой ред огледа двамата мъже, а после каза спокойно, но натъртено:

— Защото нямам намерение да оставям англичаните да я прецакат. Тя е твърде важна. Искам да ги наблюдавам на всяка стъпка по пътя. На всяка отделна стъпка. Ние даваме парите и всички технически подкрепления, така че тази операция не бива да се провали.

— Или ще ти посочат вратата — изкоментира ухилено Фолк.

Хоук отвърна на усмивката с усмивка, но в неговата имаше прикрита острота.

— На всички ни ще покажат пътя, Лио. Ако нещата потръгнат зле, ще трябва най-внимателно да преглеждаме колонката „Търси се работа“ на всички вестници.

— Между другото — съобщи Фолк, — аз го познавам този човек, Гемъл де.

— Познаваш ли го?

— Разбира се; той си знае работата. Беше в групата за свръзка на НАТО, която съветваше страните по сключването на споразумението от Кеймп Дейвид. Другите бяха въздух под налягане, но Гемъл даде няколко полезни сигнала. Той познава Средния изток. — Усмихна се, докато си спомняше това време. — Гемъл предвиди, че в момента, в който подпишат споразумението, израелците ще почнат да изграждат поселища на Западния бряг със скорост, която ще съперничи на скоростта на Господ, докато създавал света — само че те няма да си дадат почивка на седмия ден.

Хоук кимна в знак на съгласие:

— На мен ми хареса. Той се различава от обикновения педерастки тип, който човек среща в МИ-6. Освен това ми подсказа, че те стават по-ефективни. Като използват съвременни методи и системи, а преди съвсем не беше така, слушайте какво ви казвам. — Той премести стола си по-близо до бюрото. — А сега внимавайте. Нямаме много време, а има толкова работа.

През следващия час той им даде инструкциите. Каза им, че след десет дни ще се срещнат с английския екип. За място на срещата бе избран Лисабон. Бяха решили, че няма да бъде благоразумно нито англичаните да идат в Америка, нито американците да идат в Англия. През тези десет дни екипите трябваше да разработят подробни предложения за осъществяването на операцията. В тях ще трябва да се включи и типът на човека, който ще бъде Махди. На кое място да живее, къде да го вербуват и преди всичко как да го контролират. Това беше основният проблем. После идваше самото „чудо“. Какъв вид чудо трябваше да бъде? Как би могло да се имитира? И къде и кога ще трябва да се осъществи, за да има максимален ефект?

Важен беше въпросът къде да се установят главните квартири на самия екип. Би трябвало да бъде някъде в Средния изток. Накрая Хоук разгледа процедурите и някои проблеми на връзката между отделните изпълнители. Екипът трябваше незабавно да се изолира от останалите служители на Управлението. Трябваше да се поддържа абсолютна секретност. Ако беше необходима помощта на специалист отвън, контактите щяха да бъдат съвсем отделни и по никой начин нямаше да се свързват с операцията.

Хоук си познаваше занаята и докато Мийд бе склонил глава над бележника си, Фолк внимателно слушаше. Накрая Хоук свърши, облегна се назад в креслото и попита:

— Някакви коментари?

Пръв взе думата Фолк.

— Контролът — каза той. — Контролът върху самия човек. Ние всъщност създаваме един бог. След като го направим такъв, как ще го контролираме? Как ще държим гръмотевиците?

— Това е най-важното — съгласи се Хоук. — Трябва да бъде просто и сигурно. И контролът над всичко ще трябва да бъде в наши ръце, а не в англичаните.

— Десет дни не са голям период — погледна замислено Фолк. — Това не ти е да счупиш орех.

— Но пък е в твоята област — отговори Хоук. — Ти си в този екип, за да дадеш именно този отговор. Бъди сигурен, че англичаните ще имат свои собствени идеи. — Сега се обърна към Мийд. — Сайлас, какво е твоето впечатление?

— Мислех за чудото — отвърна Мийд. — То трябва да бъде дяволски зрелищно събитие и ще трябва да стане пред много, много хора. — Поклати глава. — Какво трябва да предприемем?

Фолк радостно изсумтя:

— Не се безпокой, Сайлас. Американците избраха актьор за президент, можем да сме сигурни, по дяволите, че ще успеем да създадем друго чудо.

Мийд затвори писалката си и промърмори:

— Амин.

 

 

В лондонския „Колизей“ Кралският балет изпълняваше „Жизел“ пред голяма и захласната публика. Захласната — с изключение на Питър Гемъл на десети ред в партера. Въпреки извисяващата се музика, грацията и техническото съвършенство на балетистите, мислите му бяха другаде.

— Десет дни — разсъждаваше той — и ние ще сме готови.

Този следобед той също инструктира Алън Бойд. Мисълта му се върна към срещата. Подобно на Хоук, той се бе убедил, че Бойд няма дълбоки религиозни принципи. Всъщност беше атеист. След неверието беше настъпила някаква лека форма на оживление. Идеята бе толкова абсурдна, че отначало той не можа да я възприеме сериозно. Но Бойд добре познаваше исляма и веселото му настроение бавно се уталожи, когато започнаха да се очертават някои неща, които тази религия носеше в себе си и произтичащите оттам възможности.

— Божичко! — възкликна с благоговение той. — Какъв преврат може да стане!

Бойд веднага почна да разглежда практическите аспекти на задачата. Посочи, че е цинизъм от страна на американците да използват МИ-6 като ударно прикритие. Те щяха да поемат минимален риск, а щяха да оберат всички облаги.

— Ние ще бъдем падналите ангели — заяви той. — Те точно така казват — „паднали ангели“.

Гемъл поклати глава и отговори:

— Не съвсем. Съществуват определени възможности. Ние чудесно бихме могли да се възползваме от играта. Сигурно има някои области, в които и ние ще имаме облаги.

И също като Хоук, той отново описа начина, по който щяха да работят, и отново подчерта, че ключовите фактори са контролът върху евентуалния Махди и необходимостта „чудото“ да изглежда абсолютно правдоподобно.

На срещата в Лисабон след десет дни двете страни щяха да представят предложенията си, а въз основа на тях по-късно щеше да се разработи окончателната схема.

— Планът на играта — отбеляза Бойд.

Гемъл безучастно го погледна.

— Така го наричат те, „планът на играта“. Изразът, е взет от американския футбол. Те планират всяко движение във всяка среща. Като в шаха.

— О, по-добре е ние да държим топката — присъедини се Гемъл. — Опитах се да убедя Хоук, че МИ-6 има тази възможност, тъй че след десет дни ние ще разполагаме с един добър „план за игра“.

 

 

Първото действие наближаваше кулминацията си, като на сцената се беше събрал целият балет, а Жизел танцуваше своето меланхолично и красиво соло, но Гемъл все още не можеше да съсредоточи мислите си върху сцената. Вместо това мислеше за Бойд, с когото щеше да работи рамо до рамо през следващите месеци. Той откри, че лесно би могъл да се отъждестви с него, защото и Бойд произхождаше от скромно семейство. Алън скоро бе навършил четиридесет, беше висок, як мъж, спечелил първо стипендия в „Манчестър Грамър Скул“, а после държавна стипендия в университета в същия град. Беше едновременно атлет и учен и играеше ръгби в университетския отбор. Имаше чудесно чувство за хумор и изпитваше истинска страст към истинското пиво от хмел. Криеше остър и проницателен ум зад грубата си външност и Гемъл високо ценеше неговата практичност. Последната му голяма задача беше в емирството Оман край Персийския пролив, където бе изиграл значителна роля за победата над бунтовниците, поддържани от Южен Йемен. Гемъл го избра за свой помощник, защото знаеше, че колкото и мъчно разбираем и фантастичен да изглеждаше проектът, Алън Бойд ще действа, здраво стъпил на земята.

Гемъл се върна към действителността, когато завесата се спусна след първото действие. Беше малко ядосан на себе си, че не се наслади на танца. Докато си проправяше път към бара, реши да освободи мисълта си и да се отпусне през останалата част на спектакъла.

След като се озова в претъпкания бар, той бе принуден да вземе участие в разговора на неколцина посетители, членове на Лондонското балетно общество, страстни почитатели на балета, които прекарваха по-голямата част от свободното си време, като покровителстваха и съдействаха за развитието на балета във Великобритания.

Те обсъждаха ужасните условия зад кулисите в „Колизея“. Гримьорните на звездите бяха като консервни кутийки, а по-второстепенните балетисти трябваше да се справят в условия, които можеха да съперничат на някой от най-зловещите английски затвори. Лондонското балетно общество беше разработило начален план за набиране на средства, за да се направят някои подобрения, но групата членове на комитета бяха използвали голяма част от събраните пари, за да субсидират едно турне на Кралския балет в Южна Америка. После сър Патрик Фейн, председател на комитета, го задържа в дълъг разговор. Фейн го бе издебнал и стискаше чаша уиски със сода в ръката си.

— Питър, старче — почна сериозно той, докато го отвеждаше встрани, — накваси гърлото си и ме изслушай.

Гемъл отпиваше от уискито си и слушаше, докато Фейн го молеше да му даде гласа си на следващото събрание на комитета. По едно време помисли, че Фейн е от този тип хора, които изпитват по-голямо удоволствие от срещите на комитета, отколкото от самия балет. Но Фейн имаше нещо предвид. След няколко месеца трупата на Малий театър от Ленинград щеше да танцува в „Колизея“. Щяха да представят пълната версия на „Баядерка“ без никакви съкращения и пристигаха над петдесет души. Как щяха да ги тикнат в онези килерчета зад кулисите?

Гемъл кимаше в мълчаливо съгласие. Как наистина? Не спомена, както му се искаше, че руските балетисти са свикнали с трудностите, а ако се осмеляваха да протестират, скоро въобще преставаха да танцуват.

Спаси го гонгът, който оповестяваше началото на второто действие, и той се измъкна, като обеща да обмисли най-сериозно въпроса.

— Между другото — обърна се той към Фейн, оставяйки празната си чаша на бара, — аз обикновено пия водка с тоник.

Сър Патрик се загледа в отдалечаващия се гръб на Гемъл, абсолютно убеден, че току-що е изгубил един глас.