Артър Дж. Куинъл
Махди (18)

18

Никога досега в джамията Ибн Тулут в Кайро не беше се събирало такова множество. Поне живите не помнеха такова стълпотворение. Но мълвата се ширеше от ден на ден: Абу Кадир прекосил Червено море от Джеда и в петък ще присъства на вечерната молитва.

Мнозина бяха настроени скептично, но ги привличаше любопитството.

Той пристигна час преди залез-слънце, придружен от неколцина последователи, които му проправяха път през тълпата. Когато с предпазлива бавна походка се отправи към шадраваните с пръскащи струи и изми ръцете и краката си, над двора се спусна тишина. Той сякаш не забелязваше множеството по време на молитвите си, но след това тръгна между хората, които се блъскаха, за да се докоснат до него или просто да бъдат по-близо. Когато накрая заговори, думите му бяха кратки и само застаналите най-близо можеха да чуят гласа му, но словата му бързо се разнесоха наоколо като концентрични вълни.

— Аз само нося предупреждението и добрите вести за онези, които вярват.

Това бе цитат от седма сура на Корана. Посланието му беше простичко: скоро ще настъпи промяна. Скоро всичко ще се изясни. Ще бъде даден знак. Той, Абу Кадир, ще направи поклонничеството си в Мека и ще изчака този знак. Ще се присъедини към своите приятели в Таиф и ще прекосят пустинята до Мека, а по време на хаджа всичко ще се изясни.

Той замлъкна, тълпата се раздели и Абу Кадир напусна джамията. Мнозина бяха потресени от простите му думи и даваха тържествен обет да направят същото пътуване през морето и после през пустинята.

Абу Кадир остана в Кайро още два дни. Молеше се и говореше с хората в много от джамиите. Хаджи Мастан винаги беше до него, с изключение на един промеждутък от два часа, когато отиде да посети брат си. Там го очакваше един мъж, който говореше съвършен арабски, но не беше арабин. Мъж, който му даде кутийка, малко по-голяма от кутия за пури и на едната й страна имаше много бутончета с цифри.

 

 

Огромният транспортен самолет С5А „Галактика“ на военновъздушните сили докосна писта номер три на космическия център „Кенеди“ и бавно се придвижи до свързващия ръкав. Космическата совалка „Атлантис“ беше наблизо с отворен товарен люк до гигантски кран. С5А спря от другата страна на крана и охраната се нареди в кръг около ръкава.

Един час по-късно Елиът Уизнър и неколцина от неговия екип наблюдаваха как кранът плавно премести огромния, напомнящ гол охлюв, апарат във вътрешността на „Атлантис“. Внимателно се долепи един влекач „Конуърг“, съединиха го, а след това с деветдесетте си колела той попъпли назад със совалката, прикрепена със стоманено въже към опашката му, по посока на подемния кран на изстрелващото устройство.

 

 

Хоук очевидно беше в стихията си: въпреки пурпурната подутина на лицето, той беше доминиращата фигура, която се носеше из вилата и проверяваше всичко, от дебелината на матраците върху безбройните импровизирани легла до кабелите на телекомуникационното оборудване.

Всички бяха пристигнали рано следобед на борда на транспортен самолет тип „Херкулес“ на военновъздушните сили на Съединените щати под прикритието на американска делегация за оказване на военна помощ. Дори руснаците бяха облекли униформи на американските военновъздушни сили, но после всички се преоблякоха в цивилни дрехи, с изключение на Гордик, застанал сега до импровизирания бар, блестящ в парадната си униформа на полковник, с всичките си отличия.

Вилата бе грозна триетажна постройка, в която сега бяха настанени тридесет и двама души. Тя разполагаше с огромна трапезария на приземния етаж и приемна, която Хоук бе нарекъл „център за отмора“. Мийд бе отговорен за приспособяването на вилата за обитаване и лично се бе уверил, че в нея ще се доставя обилно алкохол, независимо че държавата е ислямска. Точно до „центъра за отмора“ се намираше комуникационната стая, в която бяха инсталирани усъвършенствана радиосистема и телекс. Руснаците бяха донесли някои свои апарати, но те все още не бяха разопаковани, защото техниците им установиха, че не са съвместими с американската апаратура. Натоварените с поддържането на комуникацията хора, групирани в три екипа, бързо установиха работни взаимоотношения и сега вилата бе свързана с телефон и печатащо устройство с Москва, Лондон, Вашингтон и космическия център „Кенеди“ във Флорида, космическия център „Джонсън“ в Хюстън и множество местни агентурни центрове и дори с отделни агенти.

Американският екип зае останалата част от сутерена и първия етаж. Руснаците се настаниха на втория, а англичаните заеха няколкото стаи, които преди това са били използвани от прислугата.

Сега всички се бяха събрали в центъра за отмора. Лио Фолк бе застанал на бара, сипваше напитките и флиртуваше с Лариса — единствената жена в трите екипа. Облечена в блуза от Ланвен и пола от Живанши, тя привличаше алчните погледи на повечето от мъжете. Гордик и Мийд бяха потънали в задълбочен разговор. Тюдин седеше в ъгъла отсреща, зает с партия шах срещу свой колега. Гемъл и Бойд се бяха настанили в една ниша.

— Само бих искал да знам какво става — каза обидено Бойд.

— Разбира се, Алън, когато му дойде времето.

— Да, само че нищо не разбирам — продължи Бойд. — Ти ме изпращаш в Таиф със запечатан пакет и инструкции, които да предам лично на някой си Макбул Садики след размяна на съответната парола. Оказва се, че това е момче на не повече от двайсет години. И така, Питър, какво става?

Гемъл изхъмка успокоително, но следващите въпроси му бяха спестени от Хоук, който влезе в приемната и плесна силно с ръце. Разговорите престанаха.

— Само едно кратко съобщение — каза високо Хоук, а после леко снижи глас. — Сега, когато всички са настанени, бих желал да изясня някои основни правила. — Посочи към Гордик: — Вече ги обсъдихме с другаря Гордик и постигнахме съгласие. Въпреки че вилата е осигурена и нашите хора поддържат двадесет и четири часово външно наблюдение, ще трябва да сме предпазливи. Колкото до йорданските власти, ние сме част от военната мисия на Съединените щати и някои от нас така или иначе ще трябва да работят с йорданците, с цел да ни прикриват. Независимо от това, броят на нашите сътрудници ги прави подозрителни и ние решихме, че никой няма да напуска вилата, докато операцията не завърши — след шест дни. Единственото изключение ще се прави за двете всекидневни пътувания с лимузина до американското и до руското посолство. — Отново кимна към Гордик. — Руснаците очевидно желаят да поддържат свои собствени контакти по проблемите на сигурността с Москва, а ние желаем същото, що се отнася до Вашингтон. Обстоятелството, че имаме общ екип, действащ с комуникационната система тук, означава, че всички ще изпълняват инструкциите на своя център. — Той иронично се засмя. — Не че имаме някакви тайни един от друг.

Сега се обърна към Гемъл:

— Питър, надявам се, че нямаш нищо против и ще използваш връзките на нашето посолство. Казано откровено, колкото по-малко е движението между вилата и посолствата, толкова по-добре ще бъде.

— Няма проблеми, Мортън — съгласи се Гемъл. — Не мисля, че ще имаме толкова много за изпращане или получаване.

— Добре. — Хоук енергично потри ръце. — Сега някои битови подробности. Извън комуникационния център има поставено табло за съобщения и разписанието за хранене ще бъде окачено там. Моля ви да бъдете точни. Ще използваме американски армейски готвачи и те ще се опитат да разнообразяват храната, колкото е възможно повече, ще имат предвид вкусовете на нашите руски приятели. — В ъгълчето на устните му отново се промъкна усмивка. — Разбрах, че ефрейтор Брейди готви приличен борш. Казано най-общо, ще ви бъда признателен, ако всички, с изключение на работещия в комуникационния център персонал, се оттегляте не по-късно от полунощ. Също така решихме, че единствените напитки, които ще се сервират или съхраняват във вилата, ще се намират в центъра за отмора. — Замълча за миг, после попита: — Има ли въпроси?

— Само един — каза Гордик. — Напредва ли подготовката за изстрелването на космическата совалка?

— Да — твърдо отговори Хоук. — Както знаете, тези неща са напълно рутинни и не очакваме никакви проблеми. Така или иначе ще имате пълна информация.

— Има ли новини от Таиф? — попита Гемъл.

— Вече са се събрали доста хора. Абу Кадир и Хаджи Мастан са пристигнали вчера, обкръжени от малка група последователи, но нашите агенти съобщават, че тази сутрин в покрайнините на града са се събрали вече между две и три хиляди поклонници и се очаква в следващите три дни броят им рязко да нарасне. Годишният пазар за камили се провежда по същото време и вероятно мнозина от търговците ще се присъединят към личното поклонничество на Абу Кадир. Нещо друго? — погледът му обходи помещението, но други въпроси нямаше и с кратко кимване той се върна в комуникационния център.

— Чувствам се като ученик, който не си е написал домашното — каза Бойд и Гемъл се засмя.

— Просто маниерът му е такъв и понеже го познавам, бих казал, че е много развълнуван и се опитва да не го показва. Ако работата стане, това ще му осигури извънредно силна и уникална позиция във Вашингтон.

— Това е чудесно за Хоук — саркастично вметна Бойд. — Но ние наистина сме извън играта. Имам чувството, че само ни търпят. В края на краищата, това е малко непочтено, Питър — та ние всъщност свършихме основната работа.

— Беше неизбежно — отговори Гемъл и леко побутна Бойд по рамото. — Не се безпокой, Алън, така или иначе ние ще имаме някаква полза.

— Надявам се, че си прав — унило заяви Бойд и погледна часовника си. — Иска ми се да пийна още едно преди вечерята.

Той се насочи към бара.

 

 

Трите предмета на масата образуваха триъгълник: Коран, крив кинжал в сребърна ножница и револвер. Пистолетът бе марка „Токарев“ и мъжът, застанал начело на масата, го бе взел от един агент на КГБ, когото бе убил преди две години в Дамаск. Името му беше Сами Захаби и беше водач на група от „Мюсюлманските братя“, тайно общество, основано в края на 30-те години от Хасан ал Банна в Египет, което имаше за цел да очисти ислямските държави от всяко отклонение от закона и практиката на Корана. Членовете на обществото бяха готови да убиват дори държавни глави, ако не спазват основния закон на исляма. Четирима от тази група се бяха събрали в една голяма къща в сука на Аман, която принадлежеше на богат търговец, дългогодишен член на братството.

Захаби беше в жизнерадостно настроение, което бе рядко за него. През последните три години той действаше в Сирия и беше участвал в демонстрациите и бунтовете, които едва не доведоха до сваляне на сирийското правителство и бяха потушени със свирепи репресии. Над хиляда членове на братството бяха арестувани и вкарани в сирийски затвори. Двеста и четиридесет бяха екзекутирани. Поради напрежението между Йордания и Сирия йорданското правителство бе оказало активна помощ на братството и бе предложило убежище на неговите членове. Захаби едва бе избегнал ареста и пристигна в Йордания за кратък отдих. Междувременно пое ръководството на тази група. Нямаше никакви планове, насочени срещу йорданското правителство, но търсеше начин да отмъсти на сирийците и техните наставници — руснаците. Той мразеше бездействието и с времето нетърпението му нарастваше. Няколко пъти беше минавал край съветското посолство, намиращо се в квартал Джоба, и беше видял от там да излизат и влизат поне двама души, за които знаеше, че са агенти на КГБ. Единият беше служил две години в Дамаск и беше главен съветник на сирийското разузнаване — организацията, която бе отговорна за смъртта на всеки десети член на братството.

И така Захаби беше разработил схема, според която този служител на КГБ в най-добрия случай щеше да бъде отвлечен, а в най-лошия — убит. Човекът работеше под името Жуков и официално бе помощник военен аташе. През изминалите три седмици Захаби установи тайно наблюдение над руското посолство и знаеше коя кола използва Жуков. Следващия път, когато Жуков излизаше от посолството, Захаби имаше намерение да го нападне. Срещата им сега беше предназначена да уточнят окончателно цялата подготовка.

Захаби беше малко над тридесетте, всъщност той бе най-младият член на групата, но превъзхождаше останалите с интелекта и агресивността си. Те с уважение го слушаха как очертава плана си и дава инструкции за ролите, които трябваше да изиграят. Други членове на братството щяха да уредят открадването на две коли. Тези коли щяха да бъдат паркирани — едната близо до посолството, а другата до третото обиколно шосе или третия циркус, както го наричаха. Щом колата на Жуков навлезеше в циркуса, тя щеше да бъде притисната между колите на братството, а Жуков щеше да бъде отвлечен. Разполагаха с четири отклонения на пътя, за да избягат. После щяха да доведат Жуков в тази къща в сука, повече от стотина симпатизанти и активисти на братството щяха да обградят околността, докато той, Захаби, лично измъква отговорите, които му трябваха. Доверени хора в йорданската служба по безопасност щяха да направят така, че търсенето на руснака да мине без особен ентусиазъм. Захаби искаше да узнае какви са плановете на сирийците по отношение на укрилите се в Йордания членове на братството. Жуков навярно беше взел активно участие в чертаенето на тези планове.

Срещата завърши и четиримата се протегнаха и кръстосаха ръце върху Корана.

— Да бъде волята на Аллаха! — обяви страстно Захаби.

— Да бъде волята на Аллаха! — отвърнаха в един глас като ехо останалите.

 

 

Край огъня, запален пред шатрата, седяха петима бедуини. Цяло градче от шатри бе израснало в покрайнините на Таиф — някои бяха традиционните жилища на номадите от пустинята, други бяха импровизирани заслони, стъкмени от градските жители, дошли да се присъединят към личното поклонничество на Абу Кадир в Мека.

Бедуините бяха заклали и опекли агне, а след като бяха хапнали, отпиваха от малки чашки черно сладко кафе и си разказваха преживелици и смешни истории.

Един от тях се наведе напред, постави още едно изсушено камилско изпражнение в огъня и каза:

— Когато Айша, дъщерята на Тала, се омъжила за Мусаб, той й казал: „В името на Всевишния, тази нощ ще те уморя от страст.“ Същата нощ я обладал веднъж, а после заспал и не се събудил до утрото, тогава тя го сбутала и го повикала: „Събуди се, убиецо!“

Всички избухнаха в смях, а после друг предложи своята история:

— Мъж казал на една жена: „Искам да те опитам, за да разбера коя мирише по-хубаво, ти или жена ми?“ Тя отговорила: „Питай мъжа ми, той е опитал и двете.“

Отново избухнаха смехове, които изведнъж утихнаха. Мъжете вдигнаха поглед и видяха фигурата на Абу Кадир и Хаджи Мастан, застанали до тях в светлината на огъня. Със смутени лица те понечиха да скочат на крака, но Абу Кадир вдигна ръка с длан, обърната надолу.

— Успокойте се, братя мои.

Той погледна към кафеника, поставен на камък до огъня, и един от бедуините колебливо попита:

— Ще пиеш ли кафе с нас, Расюл?

Останалите с интерес очакваха реакцията на Абу Кадир, защото Расюл означава апостол — оня, който е пратен. Хаджи Мастан страхливо се огледа наоколо, тъй като в лагера имаше шпиони от религиозната полиция. Но Абу Кадир се усмихна, кимна, бедуините им направиха място край огъня и наляха две чаши кафе.

Абу Кадир сръбна от чашата си и каза:

— Правите хубаво кафе и разказвате хубави смешки. Сега чуйте тази: „Един мъж написал на любимата си: «Изпрати ми твоя образ в сънищата му.» Тя му писала в отговор: «Изпрати ми десет динара и аз самичка ще дойда при теб.»“

Бедуините избухнаха в смях и един от тях се осмели да попита:

— Бил ли си някога женен, Расюл?

Хаджи Мастан още веднъж нервно се огледа в мрака, докато Абу Кадир поклати отрицателно глава.

— Не, братко, но хаджът е пред нас и сега му е времето да мислим за такива неща.

— И да гледаме! — каза с усмивка друг бедуин, като подсказваше, че жените, които обикновено носят фередже, по време на хаджа трябва да го свалят и тогава идва подходящото време за уреждане на женитби. Освен това е и подходящото време за всякакви сделки както в родната ти страна, така и в чужбина, а през петте дни на поклонничеството в Мека се договарят много дела. Петимата бедуини бяха търговци на камили и бяха дошли в Таиф за традиционния пазар, преди да се отправят към Мека.

Най-възрастният от тях попита:

— Вярно ли е, Расюл, че сутринта ще тръгнеш за Мека?

— Вярно е.

— И няма да пътуваш по оня голям път, който кралят в мъдростта си, нека Аллах го благослови и пази, е построил, за да създаде удобство за придвижването на поклонниците?

Настъпи мълчание, изпълнено с очакване, защото старият бедуин говореше с нотка на сарказъм в гласа.

Абу Кадир се загледа в светлините на Таиф. Два милиарда долара бяха изхарчени за построяването на дворци за главите на ислямските държави, които бяха живели в тях три дни по време на последната ислямска конференция. Освен това беше изграден величествен център за конференции, четири хотела и супермагистралата до Мека.

— Ще тръгна край този могъщ път — отговори просто Абу Кадир, — а после, сякаш в отговор на незададен въпрос, додаде: — Всички хора в света са деца на Аллаха, на своята гръд той има специално място за арабите и ни е дал два дара. Чрез пророка си Мохамед, Аллах да го благослови и пази, той ни е дал Корана. И ни е дал нашата земя: някои бяха неблагодарни и затова тя остана безплодна и не можеше да се обработва, но под тази земя той ни даде онова, което е наследство на всички араби.

Бедуините внимателно слушаха, слушаше и Хаджи Мастан, чието лице изразяваше смесица от възхищение и обърканост.

— Това наследство — продължи Абу Кадир — не бива да се използва разсипнически, то не бива да служи за прославянето на човека. Аллах, всемилостивият и състрадателният, ни учи в Корана: „О, вие, които вярвате! Не използвайте онова, което имате, за суета!“

Думите му бяха посрещнати с дълбоко мълчание. Бедуините се спогледаха съучастнически, а после единият от тях попита:

— Така ли ще говориш и в Мека, Расюл?

Абу Кадир протегна ръка и я отпусна върху рамото му:

— Братко, след Празника на жертвоприношението аз ще говоря за много неща.

После се обърна към най-възрастния бедуин:

— Дойдох да те потърся, защото ми казаха, че ти си Ибн Сал и ти и твоите братя тук притежавате много камили.

— Така е — отвърна старият човек. — Ще ми направиш ли честта да се качиш на една от камилите ми?

— Ще вървя пеш — отговори Абу Кадир, — но между нас има мнозина стари и болни хора.

Ибн Сал се наведе и простичко каза:

— Те са твои последователи и наши братя и сестри, Расюл. Те ще те следват на нашите камили и макар че костите ми са стари, аз ще вървя с теб до Мека.

— Аллах да те благослови и пази, Ибн Сал. Ти ще вървиш до мен.

Той се загърна в наметалото си и стана, останалите също се изправиха на крака, струпаха се край него и докосваха дрехата му, а после той пое в мрака заедно с Хаджи Мастан.

 

 

На зазоряване шатрите бяха събрани и голяма колона поклонници слезе по хълмовете и потегли към сухата пустинна равнина. Начело на колоната вървеше Абу Кадир със своята целеустремена походка. От лявата му страна крачеше Ибн Сал, а от дясната — Хаджи Мастан. Най-отзад в колоната бяха старите и болните, носени от множество камили. Между тези възрастни хора беше и една крехка старица на около шестдесет години, която беше качена на гърба на животното заедно с тежката торба, побрала имуществото й. Двадесетгодишният й внук вървеше редом с камилата.

Колоната се виеше на цяла миля край черната настилка на шестлентовата магистрала и много от мерцедесите, линкълните и кадилаците забавяха движението си към Мека, така че техните пътници, удобно настанени в купетата с климатици, можеха да разгледат върволицата.

Мизра Фаруки мина в един рейндж роувър на саудитската служба за безопасност, огледа с бинокъла челото на колоната и мъжа, който бе станал причина за неговото все по-засилващо се безсъние.