Артър Дж. Куинъл
Махди (11)

11

Малко след полунощ Лариса приближи вратата на жилището си. Чу завладяващите звуци на втора част от Петия концерт за пиано на Бетовен. Това беше лош признак. Гордик винаги пускаше този концерт, когато нямаше настроение. Веднъж й обясни, че когато Бетовен започнал да композира концерта, бил страстно влюбен в една принцеса от рода на Хохенцолерните. Вълнуващата първа част изразявала неговата радост от тази връзка, но втората част описвала състоянието на композитора, когато любимата му го изоставила заради друг мъж, и отразявала мъчителната му агония. Решителността на третата част изразявала убедеността на гения, че животът продължава — а жените — да вървят по дяволите.

Лариса държеше ключа в едната си ръка и куфара в другата, но после реши да се върне на улицата и да обиколи няколко пъти блока, поне докато започне третата част на концерта, после примирено сви рамене, постави ключа в ключалката и влезе.

Той лежеше на канапето с вдигнати крака и очи, вперени в тавана. Обърна глава, за да й хвърли кос поглед, после отново се съсредоточи в музиката и в тавана. Тя остави куфара до вратата и влезе в кухнята, където съвсем тихо си приготви кафе. Докато пълнеше чашата и я носеше към хола, третата част вървеше към финала. Гордик с отсъстващ вид дирижираше с едната си ръка. На последния такт отпусна глава върху рамото си и я изгледа с присвити очи.

— Само си представи — каза той. — Да зарежеш мъж, който създава такава музика!

— Може би е имал лош дъх.

Гордик изсумтя и се изправи.

— Типична женска реакция.

Тя поклати глава:

— Повярвай ми, Василий, няма такова нещо. Разбрах го тази нощ.

Той внимателно я изгледа и забеляза умората й. Изразът на лицето му леко се смекчи — но само леко.

— А, да — каза той. — Мислех да предложа Мая Кашва на московското „Динамо“; може би ще успее да вкара няколко гола.

Лариса не се засмя. Чувстваше все по-нарастващо раздразнение. Беше време да си кажат някои истини на четири очи. Отиде до прозореца и се загледа в слабо осветената улица. После каза спокойно, през рамо:

— Ти си мислиш, че след като разбираш мен, можеш да разбереш всяка жена. Но грешиш. Ти ме разбираш, защото те обичам и в тази си любов аз вадя всичко на показ.

Обърна се. Той внимателно я гледаше.

— С твоето собствено Аз — продължи тя, — с твоето образование и опит мислиш също така, че разбираш по-голямата част от мъжете. Възможно е, но не ги разбираш всички.

Той въздъхна:

— Значи, аз съм бисексуална шовинистична свиня. Моля ти се, карай направо и се изясни.

— Ще се изясня. Разбира се, че ще се изясня, но първо искам да ми кажеш какво си решил да правиш с Мая.

Гордик сви рамене:

— Тя сама го реши. Гемъл няма да има възможност да излее сърцето си, докато тя си стиска чатала.

— Няма да му е необходимо — каза презрително Лариса. — Сега внимателно изслушай това, което ще ти кажа. Първо, тя е влюбена в Гемъл — поне във въображението си.

Гордик се изправи и понечи да каже нещо, но тя го спря с жест.

— Почакай и ме изслушай! Тя вече се е срещала с него. Преди три години и за не повече от пет минути. И все пак в момента, когато видя снимката му, една мътна, неясна снимка, тя го позна и си спомни за него.

— Значи има добра памет.

Лариса отрицателно завъртя глава.

— Не, няма. Аз говорих с нея през последните два дни. Тя трудно си спомня имената на онези, с които е танцувала на онова турне. Спомня си съвсем малко имена на хора, с които се е срещала. Но неговото име и лицето му си спомни веднага. — Отново вдигна ръка, когато той се опита да я прекъсне. — Тя ти каза, че го харесва. Дори го подчерта. Това е начин на мислене, който изразява желание. Ако познаваше жените, Василий, би трябвало да знаеш, че те винаги могат да си въобразят, че един мъж ги харесва — ако искат да ги харесва.

Сега той я наблюдаваше съсредоточено.

— Добре, продължавай!

— На второ място — продължи Лариса, — опитай се да се поставиш на негово място. Една руска балерина се появява само веднъж през цялото турне. Нищо необичайно. Но точно тя, извънредно красива жена, застава пред входната му врата. Няма никакво значение, че той е добре познат в балетните кръгове. Първата му реакция е на агент от разузнаването: подозрение. А първото му съмнение е, че тя е „лястовица“ и че ние му поставяме „меден капан“. И така, той внимателно я проверява, не открива нищо и навярно, само навярно, е привлечен от нея, дори се влюбва. Но винаги, Василий, той винаги ще има едно наум дълбоко в съзнанието си. И ти би имал.

Василий бавно кимаше в съгласие, а гласът й се извиси:

— Но после те се любят и тя не го ритва в топките. Тя се поддава и той открива, че е девствена. Тогава какво ще си помисли?! Кажи, Василий, той какво ще си помисли?

Гордик се засмя:

— Ще си помисли за нашия занаят, за който той знае всичко. Ще помисли за това, че ние сме навсякъде, което добре разбира. Ще си помисли за нашето училище за „лястовици“, за което е добре осведомен. И да, Лариса, ще си помисли: „Те никога, никога няма да подсладят една медена клопка с момиче, което е съвършено неопитно, с девственица.“

— Точно така — триумфиращо заяви тя, но после се поколеба, когато видя замисления му поглед.

— Би трябвало да има два проблема — каза той. — Първо, ако ти си права и тя наистина е влюбена в него или поне е готова да се влюби, дали ще се съгласи на това? Дали нашият контрол върху майка й ще бъде достатъчен лост за въздействие?

— Рисковано е — съгласи се тя, — но аз продължавам да мисля. Тя е много, извънредно много привързана към майка си, особено след смъртта на баща й. И ти очевидно трябва да окажеш сериозен натиск върху майката, за да си сигурен, че тя ще предаде този натиск на дъщеря си.

— Много добре — отстъпи той. — Това е приемлив риск, но да видим и втория проблем. Как Гемъл ще се убеди, че тя е девствена? Искам да кажа, че е непорочна? Не мога да си представя какво става вътре в една балерина, която през цялото време трябва да подскача, да прави шпагати и други подобни неща.

Лариса се засмя:

— Тя е примабалерина, а не момиче от кордебалета. И да, недокосната е. Каза ми го тя самата, а ние веднага можем да го проверим.

Сега Гордик стана от канапето и започна да крачи из стаята, а мисълта му се носеше напред.

— Чудесно, ще опитаме и това. Имаш три седмици, за да поработиш с нея. Ти и Лев. Оставете всичко друго. Всичко! Тя трябва да бъде много добре подготвена. — Сега й се ухили. — Във всяко отношение, с изключение на физиката.

Лицето му изведнъж стана сериозно, спомни си нещо.

— Между другото — каза той, — ние идентифицирахме четвъртия американец от срещата в Париж: някой си Елиът Уизнър.

— И кой е Елиът Уизнър? — попита тя, докато отиваше към кухнята.

— Най-изтъкнатият специалист по лазери в Щатите.

Тя спря на вратата на кухнята и се обърна.

— Лазери ли?

— Да, лазери. Всъщност по приложението на лазерите в оръжейните системи.

— Тогава какво, по дяволите… — почна тя.

— Точно така. Какво, по дяволите, прави такъв човек в операция, свързана със Средния изток? — Поклати глава. — Не знам, но ще трябва да разберем. Въвлечени сме в отчаяно надбягване със Запада в разработването на първата ефективна лазерна оръжейна система…

Дълбоко се замисли, после каза:

— Ако направиш кафе, и аз ще пийна с теб.

Лариса приготвяше кафеварката, докато в стаята се разнесе музика. Беше триото на Оскар Питърсън. Тя се засмя. Василий беше доволен от нея.

 

 

Ако можеше да присъства, Гордик щеше да одобри мястото за третата среща. Това беше хотел „Вила Маня“ в Мадрид и макар че нямаше репутация на един „Риц“ в Лисабон или на „Джордж V“ в Париж, това беше много луксозно заведение.

Срещата се състоя в заседателната зала на хотела под прикритието на търговска конференция, организирана от един от най-известните консорциуми на Великобритания. Американският и английският екип бяха в пълен състав, плюс Елиът Уизнър от американска страна. Заеха местата си в атмосфера на приятелство и разбирателство. Англичаните бяха разпределили шест големи кафяви папки, вързани със зелени ленти, а Уизнър беше монтирал екран за прожекция на стената. В единия край на масата бе поставен апарат за диапозитиви. Седна зад него с лице към стената. Мийд седеше в другия край, а Гемъл и Хоук — един срещу друг с помощниците си от двете им страни.

— Мортън, ще трябва да престанем да се срещаме по този начин — заяви тържествено Гемъл.

— Дяволски си прав — ухили се Хоук. — Жена ми почва да става подозрителна. Как е апартаментът ти?

Гемъл се поклони в знак на признателност:

— Прилича на дворец. Сигурен ли си, че сметката за него няма да попадне сред книжата на финансовото ведомство на Нейно величество?

Фолк се присъедини към тях:

— Няма начин, ние го пробутахме като „такса за хавлии“.

— За хавлии ли?

Фолк обезоръжаващо се смееше:

— Разбира се. Това е кодът, зад който укриваме сметките за компаньонки на приятели, а понякога и на неприятели.

— Доста голям залък за бюджета на ЦРУ — сухо се намеси Мийд.

Гемъл погледна към Бойд.

— При тръгването ни аз лично ще преброя хавлиите — каза строго той. След това се усмихна на Хоук: — Мортън, оценявам жеста.

Когато се регистрираха в хотела тази сутрин с фалшивите си паспорти, управителят го отведе в един прекрасен апартамент с две бани вместо в единичната стая, която бяха резервирали. Когато Гемъл се опита да поправи грешката на управителя, той го информира, че това е направено по разпореждане на сеньор Бекет, което беше псевдонимът на Хоук. В апартамента имаше добре зареден бар, а на бутилка „Чийвас Регал“ бе подпряно картонче: „Добре дошли в Новия свят.“

— Няма нужда от благодарности — отговори Хоук. — Направих го само за да престана да се чувствам виновен.

Той се огледа и тонът му стана делови.

— Господа, да пристъпваме към работа.

Решиха, че Уизнър ще докладва пръв, и докато Мийд се свиваше в креслото си, Уизнър се изправи до прожекционния апарат с тържествуващ вид на фокусник, който ще извади заек от цилиндъра си. Въпреки комично сериозния му вид, Гемъл почувства, че ще бъдат свидетели на нещо наистина впечатляващо. И не остана разочарован. Върху екрана премина поредица от цветни снимки, които Уизнър спокойно и точно анализираше. Първата показваше безлюдна, безплодна земя.

— Долината Мина — прозвуча гласът на Уизнър, — снимката е направена от разузнавателен спътник преди седем дни. — Той взе малка показалка, посочи екрана и натисна един бутон. Появи се малко, ярко осветено петно и се придвижи встрани, докато Уизнър посочи първо хълма Арафат, а после и другите релефни образувания.

Следващата снимка беше на същата долина, но този път тя бе изпъстрена с някакви тъмни петна.

— В края на септември миналата година. По време на хаджа. Виждате площ с размер шест квадратни мили. Площ, на която са се събрали два милиона и триста хиляди поклонници, плюс-минус два процента.

Апаратът щракна и на екрана се появи групичка от около двадесетина души, наредени в кръг, заобиколили тъмна могила. Един мъж се бе навел над могилата.

— Снимката е направена същия ден. Заснетата площ е от сто и двадесет квадратни метра и е снимана под ъгъл от осемдесет и два градуса.

Светлинното кръгче се придвижи върху тъмната могила.

— Току-що е била принесена в жертва камила.

— И снимката е направена от сателит? — попита недоверчиво Бойд.

— Съвършено вярно.

На екрана отново се появи първата снимка, но този път в центъра и беше наложен малък черен диск. Светлинният кръг се премести върху диска.

— Това петно има радиус от сто и петдесет метра. Разбираме проблемите, които ще възникнат поради необходимостта да се контролира тълпата, но по технически и типографски причини бихме предпочели целта да бъде в обсега на тази площ.

Ново прещракване. Друга снимка.

— Голямата джамия в Мека. Черният обект — светлинният кръг се премести върху него — е Каабата, която съдържа един метеорит, най-святата реликва на ислямската вяра. Мистър Гемъл, тази и следващите снимки нямат връзка с моята работа по проекта. Подбрах ги заради вас. Направил съм ви копия.

Хоук кимна на Уизнър в знак на благодарност.

— Влизането в Мека на неверници не е позволено — продължи доволно Уизнър, — но предполагам, че когато са прокарвали този закон, не са имали предвид сателитите.

— Разбира се, че не са — саркастично се съгласи Фолк. — Това е било преди хиляда и триста години.

Апаратът отговори с поредица прещраквания, на екрана се изредиха снимки на Мека и околностите, направени с по-голямо увеличение. После прожекцията приключи, но Уизнър продължи с обясненията. Обръщайки се към Гемъл, той каза, че общото тегло на сателита и лазера ще бъде приблизително двайсет и два тона.

— Това е чудесно — вметна Гемъл.

— Да, чудесно е, мистър Гемъл. Но защо?

— Защото ако бъде изстреляна на изток от Кейп Канаверал, обратно на Вандебург, космическата совалка ще може да го издигне достатъчно високо, за да се получи геостатична орбита.

Уизнър очевидно остана разочарован, че неговата гръмотевица бе уловена. Той хвърли поглед с присвити очи към Гемъл и обясни на другите, че геостатична е орбитата, по която сателитът започва да обикаля със същата скорост като скоростта на въртене на Земята и по този начин остава неподвижен по отношение на дадена точка на повърхността й, в случая — долината Мина. Следователно така ще бъде по-лесно лазерният лъч да се насочи към целта и да я порази.

Накрая Уизнър съобщи, че насочващото и разрушаващо устройство, което ще бъде поставено в мъртвото агне, трябва да има размери приблизително двадесет и пет на петнадесет сантиметра.

Бойд отново се намеси:

— Това ли е всичко?

— Да, мистър Бойд. То ще бъде както сложно, така и просто. Сложно, що се отнася до минималния размер. Ще съдържа малко, но мощно запалително устройство с фотоклетка, която ще се активира от светлината на лазера. Освен това то ще излъчва и радиосигнал, по който ще се ориентира насочващата система на лазера. В резултат лъчът ще се насочи надолу и ще изпари нашето агне.

Уизнър седна на мястото си със самодоволен вид.

Гемъл изрече протоколните благодарности, а после попита:

— А конструирането на устройството в график ли е?

— Да — отвърна Уизнър, като подчерта: — Ще бъде готово през октомври.

— Не се безпокойте — намеси се Хоук, — всичко ще бъде наред. А какво става при вас?

— Всичко е в папките — отговори Гемъл й шестте чифта ръце започнаха да развързват зелените ленти.

В папките имаше единадесет бледокафяви досиета. Към всяко бе прикрепена с кламер снимка.

— Това са досиетата на единадесет възможни кандидати за ролята на Махди — обясни Гемъл. — Те са резултат на усилено търсене във всички страни на арабския свят. Не сме включили другите ислямски страни, защото изглежда неправдоподобно един арабин да приеме Махди, който не е арабин, докато за другите мюсюлмани произходът няма значение.

Хоук се обърна към Фолк, който кимна.

— Ние мислим, че трима от тях са особено подходящи — продължи Гемъл. — Няма да ви ги посоча, докато не проучите досиетата. Ще бъде интересно да видим дали и вие ще стигнете до същото заключение.

Хоук небрежно прелисти досиетата.

— Всъщност Лио — той посочи с пръст Фолк — е нашият специалист по исляма. Ще се вслушаме в неговото мнение.

Фолк също разлистваше папките.

— Питър, това очевидно са само кратки биографии. Дали няма възможност да видя по-подробните досиета на тези хора.

— Разбира се, Лио. Можеш да получиш всичко, с което разполагаме. — Гемъл погледна към Хоук. — Мортън, докато четете досиетата, ние ще приготвим нещо за пиене.

Гемъл и Бойд отидоха до бара, смесиха питиета за всички и им ги поднесоха. После оставиха американците на масата и се върнаха на бара. В продължение на половин час в залата цареше пълна тишина, нарушавана само от шумоленето на хартията и подрънкването на ледените кубчета в чашите. След това Хоук събра досиетата пред себе си, обърна се към Фолк и Мийд и кимна на Гемъл и Бойд, които се приближиха до масата.

Фолк също събра досиетата на купчинка, като направи изключение само за три, които лежаха с открити снимки пред него. Когато Гемъл седна на мястото си, той ги погледна и се засмя.

— Ударих ли джакпота? — попита Фолк.

— Абсолютно. А кого от тримата предпочиташ?

Фолк сви устни и още веднъж се задълбочи в снимките, докато Гемъл внимателно го наблюдаваше.

— Май е нещо като хвърляне на ези-тура — каза накрая Фолк. — Да видим кой ще спечели — овчарят от Медина или бедуинът от Ал Джизах.

Гемъл отново се усмихна и се обърна към Хоук:

— Щастливи сме, че нашият избор бе потвърден от такъв виден специалист.

Хоук очевидно изпита удоволствие от комплимента към член на неговия екип. Одобрително погледна Фолк и каза:

— А сега ни обясни защо мислиш така, Лио, и защо изборът ти съвпада с този на Питър.

Фолк облегна лакти на масата и събра молитвено пръсти. В гласа му имаше нотки на преподавател, който изнася лекция пред студенти:

— Махди трябва да бъде приемлив за всички клонове на исляма и за всички националности, които съставят ислямската общност. Следователно неговата вяра и начинът, по който я практикува, трябва да бъдат извънредно фундаменталистки. Те не бива да подлежат на тълкуване. В исляма има сборник със спомени за това, което е казал Мохамед. Той се нарича „Хадих“ или „Традиции“. Голяма част от тях очевидно са изфабрикувани, което удовлетворява един или друг клон на исляма. Но дори и в този си вид „Хадих“ представлява важен източник за ислямското право. Освен него съществува общ кодекс, наречен „Шериат“, който е извлечен от Корана, от „Хадих“ и от традициите на четиримата праведни халифи, т.е. първите четирима след Мохамед. Тук трябва да кажем, че „Шериатът“ се поддава на тълкуване от различните мюсюлмански секти. Което значи, че всеки Махди, който основава част от религиозните си вярвания върху „Хадих“ или „Шериата“, може да има проблеми с тълкуването.

Той посочи с ръка Гемъл:

— Питър е подбрал кандидати, чиято вяра е съсредоточена изцяло върху Корана, а както знаете, Коранът се приема от всички мюсюлмани за съвършен и ненарушим и поради това не се поддава на тълкувания, въпреки че някои сури като че ли си противоречат една на друга. Коранът е далеч по-важен за ислямската религия от, да кажем, Библията за християнството или Тората за юдаизма.

Той отново се вгледа в снимките пред себе си.

— По-нататък, тези двама господа са хашемитски араби. Пак искам да подчертая, че в усилията си да намери Махди, който да е приемлив за всички мюсюлмани, Питър е стеснил избора си до хора, които са възможно най-близо до Мохамед: като поведение и като произход. Мохамед е бил хашемит от племето кураш, както и тези двама кандидати. Останал сирак на шест години. — Сега той посочи снимките. — Както тези двамата. Като момче Мохамед се грижел за камилите на чичо си, задължение, което по-късно било знак, че е осенен от Божията милост. — Фолк посочи една от снимките. — Този е овчар. „Аллах не е изпращал пророк, които да не е водил стадо“ — казвал Мохамед на своите следовници. По-късно той станал търговец и ръководел делата на една богата вдовица, Хатиджа, за която по-късно се оженил. — Той посочи другата снимка. — Бедуинът е търговец, макар и не преуспял. И накрая, и двамата напомнят по външния си вид Мохамед. Те са средни на ръст, със здраво телосложение. Имат орлови носове, черни очи и големи уста и, за араби, са доста светли.

На това място Фолк се усмихна през масата към Гемъл:

— Но тук свършват приликите. Защото, макар да се предполага, че Мохамед е бил неграмотен, той бил високоинтелигентен, силен, красноречив и решителен човек. Тези двамата са очевидно простовати, до известна степен малоумни хора. — Сега се обърна към Хоук: — Това е основното. Ще направя пълен доклад, след като Питър ми даде повече подробности.

Хоук отново разгледа двете снимки, после попита Гемъл:

— Кой от двамата предпочитате вие?

Гемъл неопределено сви рамене.

— Казано откровено, кандидатите са почти равностойни. — Наведе се напред и посочи една от снимките. — Единственото преимущество на този е, че той често отива да размишлява в уединение. Което значи, че лесно би могло да се уреди „личното чудо“, което ще го убеди, че е Махди.

— Това е важно — съгласи се Фолк. — Мохамед обичал да отива сам в пустинята, за да се уединява и да размишлява. Тогава му се явил Аллах. — Той присмехулно погледна Гемъл. — Да не би да планирате нещо подобно?

Гемъл кимна:

— Съвсем същото.

— Между другото — каза Хоук, — аз бих предпочел чудото да бъде подобно.

— Мислиш ли, че е съвсем разумно? — попита непринудено Гемъл.

— Мислех, че вие искате да бъде на по-ниско равнище. — Хоук му се ухили. — Може би ще разполагам с английската документация. Така или иначе, никога не съм виждал чудо.

— Както желаеш. — Гемъл изглеждаше необезпокоен. — Ако всичко върви както трябва, чудото трябва да стане след две или три седмици.

Хоук се наведе към Фолк и побутна към него едно от досиетата. Фолк съсредоточено започна да разглежда снимката и остана дълго с вперен в нея поглед. Другите го наблюдаваха. Той сякаш се опитваше да проникне през хартията в главата на мъжа.

— Това е добро лице — каза накрая той и вдигна поглед към Гемъл. — Честно лице.

Обърна страницата и прочете:

— Абу Кадир — овчар и дърводелец.