Артър Дж. Куинъл
Махди (1)

1

Беше поклонничество. Пътуване, което да удовлетвори душата.

Той зави от главното шосе Куала Лумпур — Пенанг по един страничен, прашен път към дълбоката джунгла. Бяха му казали: „Ще тръгнете към река Кланг, а после ще завиете вляво. Ще я познаете, като я видите.“ Имаше чувството, че е трябвало да изпрати съобщение, може би в куха тояга, носена от бързоходец с препасано около бедрата парче плат, но местният агент се беше засмял и поклатил глава:

— Ще разбере, когато пристигнете. Вземете си смокинг. Той винаги се преоблича за вечеря.

В светлината на фаровете пътят сякаш все повече се стесняваше, лъкатушейки покрай високи, заплашителни дървета. В мъжделивата, подскачаща светлина дребни животинки от време на време бързо пресичаха пътя. В съзнанието му почнаха да се прокрадват съмнения. Беше ли поел по правилното разклонение? Какво правеше всъщност в дълбините на малайската джунгла? Би трябвало да е взел следобедния самолет за Токио и след нощния полет да се е отправил към Вашингтон, към дома и към Джулия.

Обаче беше попаднал в някакво духовно магнитно поле — тръгнал да се срещне и да изрази уважението си към доайена на своята професия. И все пак съмненията продължаваха да се трупат, докато той внезапно и рязко взе един завой и се намери пред две бели дорийски колони, осветени от фаровете, между които се очертаваше огромна, боядисана в черно, метална порта. Той плавно натисна спирачките. Трябваше да изпрати известие — портата бе здраво затворена. Остана още известно време в колата, като се опитваше да събере мислите си, после реши, че трябва да слезе, да се огледа наоколо по-внимателно, когато портите бавно почнаха да се отварят навътре и той съзря дребния човечец, облечен в саронг. Бавно подкара колата, а мъжът се поклони и направи изящно движение към него.

Тук джунглата бе облагородена. Дърветата и храстите се трупаха в не тъй безпорядъчни петна. Пътят се виеше край широката река. Отново натисна спирачките, защото пред него се издигаше постройката. Нито къща, нито вила, нито дори дворец, а някаква странна смесица от трите. Меки прожектори открояваха няколко дорийски колони върху сенчестите очертания на сградата. Тя се издигаше на самия бряг на широката, ленива река. Бял коледен сладкиш, огромен израстък между заобикалящата го джунгла, но притежаващ странна, арогантна елегантност. Сега у него се прокрадна любопитство и той подкара колата нагоре, към широкото стълбище, което водеше до масивна врата от тиково дърво. Вратата се отвори, докато той слизаше от колата, и отпред се появи друг облечен в саронг малаец. Лицето му не изразяваше изненада, докато слизаше по стъпалата, по него играеше само лека усмивка.

— Аз съм Хоук, Мортън Хоук. Навярно трябваше да изпратя телеграма.

Малаецът се поклони и попита:

— Имате ли багаж, туан?

Хоук кимна и измърмори нещо в смисъл че не желаел да притеснява никого, но малаецът мина покрай него, взе малкия куфар, а после с нова усмивка почна да се изкачва по стъпалата. Хоук сви рамене и го последва.

После, застанал под старомодния душ, той остави струите гореща вода да измият праха от пътуването и се опита да се върне към действителността. Малаецът го бе съпроводил до огромна стая за гости на горния етаж, където имаше барче и препълнена купа с лед. Докато Хоук оглеждаше стаята и обляния в лунна светлина изглед към реката, малаецът остави куфара върху леглото, отиде до бара, наля три пръста канадско уиски в една висока чаша и добави две кубчета лед и струйка сода. Той мина край учудения американец и каза:

— Вечерята ще се сервира в девет часа на предната тераса, туан. Сега ще разопаковам багажа и ще изгладя смокинга ви. Ще се върна след половин час.

Така че Хоук изпи уискито си, взе душ и се питаше откъде доайенът знаеше не само че идва, но и какво пие.

 

 

— Информацията е власт. — Причард избърса устни със снежнобяла салфетка и доброжелателно погледна госта си през масата. — А аз, драги Хоук, съм предопределен да властвам, както и вие — иначе човек не може да бъде във вашия занаят.

Хоук преглътна последната хапка от пилето и кимна в знак на съгласие. Почти не бе проговорил по време на вечерята, първо, защото беше гладен, а вечерята бе превъзходна и, второ, защото с удоволствие даваше на Причард възможност за изява. Възрастният човек очевидно се наслаждаваше, като се връщаше назад към миналото си със смесица на ирония и цинизъм.

Седнали на обширната тераса, двамата мъже представляваха елегантна, макар и нелепа гледка. Черният цвят на смокингите им контрастираше на белотата на ирландската ленена покривка за маса и на отблясъците от лунната светлина по кристалните чаши. Причард беше възрастен човек със сребристосива коса и кафяво от загара, набраздено от слънцето и от годините лице. Имаше черни, дълбоки очи под почти белите рошави вежди, характерен нос, голям и гърбав, който му придаваше вид на птица. Дългият му слаб врат стърчеше от старомодната папийонка, а смокингът с широки ревери висеше на прегърбеното и ъгловато тяло. Хоук реши, че му прилича на птица, някоя от онези, които се хранят с мърша, може би на лешояд. Лешояд, отгледан върху онова, което бе изкълвал. Странно, че Хоук си го представяше точно по този начин, защото и той самият имаше вид, който отразяваше името му^[1]. Вече надхвърляше средната възраст, но енергията и маниерите му отчетливо говореха, че презира хода на годините. Чертите му бяха остри, имаше тесни, пронизващи очи и смолисточерна коса, късо подстригана не по модата. Ако Причард беше птица, която се храни с мърша, Хоук бе граблива птица със силен, жилест скелет и дълги ръце и пръсти. Той остави вилицата си, от сянката се появи прислужник и отнесе чиниите. Настъпи тишина, но тишина странна, обвита в звуците на тропическата нощ. Бъбренето на щурците, подвикванията на нощните птици, внезапно нахлулия изнервящ зов на диво животно, отправен към друг представител на неговия вид. Причард махна с ръка и се появи момиче, което тикаше пред себе си количка на колела. Дъхът на Хоук замря, когато я съзря. Тя беше не по-висока от метър и петдесет и бе облечена само в саронг, пристегнат около талията. Имаше тъмна кожа, проблясваща като мед на приглушена светлина, и малки, високи, съвършено оформени гърди. Но Хоук бе прикован от лицето й. Лице, което здраво заседна в дълбините на съзнанието му и в продължение на месеци щеше да изплува пред вътрешния му поглед. Извънредно младо лице със съвършени пропорции и без никаква ъгловатост, само заоблени линии, които преливаха една в друга. Прями, но широки очи. Очи с насмешлива нотка над пълните, извити устни. Синьо-черната й коса падаше до кръста.

— Нали ще вземете коняк и пура?

Хоук с огромно усилие отново прехвърли вниманието си към Причард и кимна. Момичето запали клечка кибрит и я поднесе към фитила на малка маслена лампа, после взе три големи, тумбести чаши и ги нагря, а пръстите му се движеха с привична грациозност. То вдигна много стара, тъмна бутилка без етикет и наля от кехлибарената течност в трите чаши. Двете постави пред мъжете. Третата остави върху масичката. Очите на Хоук следяха всяко негово движение. Тя отвори махагоновата кутия, извади голяма пура „Карлос и Карлос“ и като я доближи до ухото си, почна да я върти между пръстите си. Удовлетворена, взе малка сребърна гилотинка и отряза крайчеца на пурата, после я подържа над пламъка, като ритмично я обръщаше и затопляше между крехките си пръсти. Хоук вдигна очи към лицето й и откри, че то го наблюдава с някакво палаво пламъче в тях, а после внезапно в движенията й се появи силна еротика. Той се гордееше, че винаги, във всяко положение може да контролира реакциите си, но в този момент се бе заплеснал като хлапак, докато тя сведе глава над пурата, леко обгърна с устни единия й край, а другия завъртя над пламъка. Над масата се разнесе ароматът на хаванска пура. Косата на момичето увисна надолу, обрамчвайки лицето му, и Хоук с потръпване си пое дъх. Накрая то взе третата чаша, потопи крайчеца на пурата в коняка и като се усмихна за пръв път, я подаде на американеца. Той беше като парализиран. Опита се да вдигне ръка, но не можеше да помръдне. Усмивката на момичето леко се разшири, то се протегна и поднесе пурата към устните му, постави я между тях и леко докосна с пръст страната му. Парфюмът й проникваше през аромата на дима.

— Разбрах, че обичате музика.

Думите стигнаха до съзнанието му и Хоук отново се съсредоточи върху Причард. Възрастният мъж го наблюдаваше и очевидно се забавляваше.

Сега момичето приготвяше втората пура и Хоук се опита да пропъди образа й от погледа и съзнанието си.

— Да… т.е. да. Аз… понякога…

Причард се засмя.

— Предполагам, че Бетовен е любимият ви композитор.

Той отведнъж махна с ръка и след няколко мига чувствата на Хоук изведнъж се взривиха. Откъм широката, тъмна река се понесоха началните тактове на Петата симфония на Бетовен. Звученето, чистата акустика и богатството на тоновете бяха грандиозни. Всички насекоми, птици и бозайници от джунглата за миг замлъкнаха, притихнали пред величието на музиката.

Хоук поклати глава, сякаш не вярваше, и въпросително погледна Причард. Той пое пурата си от момичето и енергично посочи към реката.

— В джунглата имам осем стоамперови тонколони, направени по поръчка от Лансинг. — Той се засмя. — Обичам да се забавлявам след вечеря.

Музиката помогна. След около двадесетина минути Хоук се контролираше. Въпреки обстоятелството, че сега момичето седеше до Причард, обвило кръста му с ръка и с глава на рамото му, той можеше да го гледа невъзмутимо. Реши, че то е мелез между малайци и китайци и че е около петнадесетгодишно, въпреки че знаеше колко трудно може да се определи възрастта на азиатките. Дори когато девойката стана, за да напълни чашите отново, той запази хладнокръвие, полупритворил очи, докато слушаше музиката, и само кимна в знак на съгласие. Чувстваше леко раздразнение, защото беше решил да показва пред Причард студеното, безизразно лице на играч на покер.

Причард. Този човек събуждаше противоречиви чувства у Хоук. Като съвременен, извънредно опитен специалист в разузнаването, американецът гледаше на възрастния човек просто като на живописен архаизъм. Антика, от която човек се възхищава с прашна привързаност. Въпреки годините си обаче и псевдоколониалната обстановка, Причард притежаваше странна непосредственост.

За да слезе на земята и да се върне към действителността, Хоук започна да анализира положението си. Като оперативен директор на ЦРУ можеше да се счита за най-големия действащ шпионин от свободния свят, връх, който бе достигнал след тридесет години простодушна вярност. Верността, вроденият талант за оцеляване както на голото поле на тайните операции, така и в натруфените коридори на властта. И все пак беше оцелял, без да се превърне в подмазвач. Беше поддържал опасна духовна независимост — като дамгосано, своенравно добиче в добре организирана ферма.

Своенравното добиче в него го бе подтикнало да тръгне, за да се срещне с Причард. Това беше краят на едно пътуване, което носеше удовлетворение. Демократите във Вашингтон бяха разпоредили да се свали намордникът от стиснатите челюсти на ЦРУ. Агенцията вече не беше парий. Внезапно и с удовлетворение Конгресът и Белият дом бяха съзрели истината. Човек не може да потуши горски пожар с чаша водица. Комитетите, натоварени с надзора по изразходването на държавните средства, бяха разпуснати, ограниченията по сметките на Конгреса бяха отменени и бяха гласувани огромни допълнителни средства. Като капак директорът на ЦРУ отново бе възстановен в списъка за гости на по-изисканите вашингтонски домакини.

За Хоук обаче това означаваше период на усилна работа. Докато директорът посещаваше приеми, Хоук замина за Азия, за да инспектира всяка резидентура там; спящият гигант отново трябваше да се подхрани; трябваше да се задействат обширни проекти, да се мотивират уморените и разочаровани агенти и да се огледа противникът.

Малайзия беше последната му спирка и на една вечеря преди два дни в хотел „Мерлин“ местният агент му беше споменал за Причард и бе попитал Хоук срещал ли го е някога.

Не беше го срещал, но знаеше доста за него, подобно на всички шпиони на великите сили. Причард беше просто легенда, но което правеше още по-силно впечатление, той беше загадка.

Бе англичанин или поне мислеха, че е англичанин, и за пръв път се беше появил в Средния изток през тридесетте години, работейки за някакъв тайнствен отдел в английското военно министерство. Докато европейските сили се надлъгваха и ласкаеха една друга за влияние върху тази променлива шахматна дъска, Причард шеташе нагоре и надолу. Винаги беше налице, когато някоя от главните фигури трябваше да се помести или отстрани. И винаги се спотайваше, когато даваха шах.

С избухването на войната беше изчезнал. Носеха се слухове, че е изпаднал в немилост пред британските власти в Кайро и че дори е извършил огромния тогава грях да се ожени за арабка, която му родила син. Просто нямаше нищо подобно. Всеки би могъл да стане туземец — но не и човек от този вид. Все пак бе изпаднал в немилост и сянката му вече не се появяваше в хотел „Шепърд“ или в Английския клуб. Но през 1944 г. турското правителство получи списък на всички германски агенти в страната си. Размерът на това проникване подпомогна решението на колебливото правителство да не се присъединява към Оста. Причард, изглежда, не бе стоял пасивен. Той очевидно беше посещавал не точно този Оксфордски колеж, който би трябвало, бяха го обучавали не точно тези преподаватели и беше имал някакви съмнителни приятели левичари. Вероятно, ако бе показал и най-малката склонност към хомосексуализъм или дори ако бе проявил по-голяма интелигентност, подозрителният МИ-6 просто щеше да го изхвърли. Вместо това го бяха пратили резидент в Сайгон и той незабавно беше започнал да работи за французите. Хоук си спомни коментара в едно досие, приписван навремето на Причард: „В края на краищата французите не са руснаците — а и стойността на паунда вече не е такава, каквато беше.“

После се беше преместил в Холандска Източна Индия и бе останал там, докато бунтовниците спечелиха войната и се роди Индонезия. Човек можеше да помисли, че холандците бяха използвали услугите му също като англичаните, но имаше две събития, които сякаш опровергаваха това. Първо, бунтовниците бяха победили и, второ, ново наместилият се президент Сукарно му беше дал малка, но доходоносна каучукова плантация в Южна Суматра.

Все пак англичаните продължаваха да го държат, защото вероятно знаеха за него нещо, неизвестно никому другиму.

След това дълго беше пътешествал. Бе посетил Япония, после Филипините, следваха няколко години престой в Тайван, вероятно навсякъде в служба на МИ-6. Никой не знаеше какво е станало с жена му, арабката, и с детето, защото той водеше живот на закоравял ерген.

Именно в Тайван ЦРУ за пръв път предположи, че той се води на ведомост в КГБ. Тази организация бе извънредно активна в Тайван, като напразно се опитваше да причини затруднения на Китай, и Хоук бе виждал няколко доклада, кои го сочеха, че Причард е в контакт с някои известни агенти на КГБ. Точно по това време ЦРУ беше започнало да оказва голям натиск върху МИ-6 и загадката се задълбочи. Отначало англичаните нямаха никакво намерение да обсъждат проблема, но след като натискът се увеличи на най-високо равнище, те станаха по-отстъпчиви и един високопоставен чиновник от МИ-6 пристигна в Ленгли с голямо куфарче с документи. Хоук бе един от тримата официални представители на ЦРУ, на които позволиха да ги прегледат, докато облеченият в костюм на райета англичанин седеше до тях и ги наблюдаваше — както детектив от голям магазин наблюдава някое хипи на щанда за бижута.

Документите съдържаха подробности от доклади, изпращани от Причард в продължение на години. Доклади, които завладяваха въображението. Причард не само бе работил като двоен агент за французите, холандците, японците, руснаците и цял куп други правителства, но той беше служил и като троен агент на различни организации, противопоставящи се на тези правителства. Единственото, което документите не можеха да потвърдят, беше неговата вярност към Англия.

Тогава Хоук зададе въпроса: защо англичаните бяха толерирали тази огромна двойна игра? И как Причард бе останал жив толкова дълго? Англичанинът сви рамене и отговори, че всеки изпратен от Причард доклад се бе оказвал точен и полезен; а що се отнася до това, че бе останал жив толкова дълго, то навярно се дължеше на обстоятелствата, че докладите, пращани от него до другите правителства, са били също толкова значими и полезни.

С една дума, Причард се бе оказал от най-редкия вид агенти: майстор шпионин, работещ на международно равнище и пазен както заради онова, което знаеше, така и от своята безспорна преданост.

След това Хоук се изненада от самия себе си, когато предложи на тогавашния директор на ЦРУ, след като съвсем не беше нужно да се ограничава дейността на Причард, ЦРУ да се включи в обсега на ведомствата, на които той сътрудничеше. Препоръката му беше възприета и в продължение на години редица високопоставени служители на ЦРУ насаждаха уважение към Причард и възхищение от неговата почти въображаема информация. Но Хоук никога не се бе срещал с него, защото малко след тези събития беше принуден да напусне отдела за Южна Америка и трябваше да прекара шест години, опитвайки се да запази някои диктатури. Когато най-после се върна във Вашингтон като оперативен директор и мощен авангард в акцията срещу губещите кръв републиканци в собствената си страна, Причард вече се бе оттеглил в джунглите на Малайзия — доайен в професията и извънредно богат стар човек.

Струнният квартет поведе симфонията към последната й част и мисълта на Хоук се прехвърли от Вашингтон към предстоящия му доклад до директора в смисъл че пътуването му е потвърдило увеличаващата се ефективност на Управлението в Югоизточна Азия. Само двама шефове на агентурни центрове трябваше да бъдат върнати обратно за работа в главната квартира и той вече си бе набелязал хората, които щяха успешно да ги заместят. В срок от една година, той очакваше да създаде действащи ядра във Виетнам, Лаос и Камбоджа. Удовлетворителна перспектива. После трябваше да се съсредоточи върху Средния изток. Голяма част от бюджета на ЦРУ бе насочена към този район, но резултатите от разходите досега бяха разочароващи.

В мислите си той се връщаше към различни стратегически хитрости, докато симфонията завърши във величествени акорди, джунглата стихна, а после постепенно се върна към нощните шумове.

— Моите благодарности — каза Хоук. — Беше много приятна и интересна вечер.

Причард наклони глава:

— На мен също ми беше приятно. Един стар, оттеглил се човек винаги може да оцени компанията на другите. Какво ще кажете за една чашка преди лягане?

Без да дочака отговора, той потупа момичето, то стана и наля още коняк в чашите. Причард каза нещо на малайски, то се засмя, взе третата чаша, върна се при него, отпи и нетърпеливо изгледа Хоук над ръба й.

— Как пътувахте?

Още веднъж американецът трябваше да се насили, за да насочи вниманието си към Причард.

— Чудесно. Но ще трябва да се свърши доста работа. Сам разбирате.

Причард кимна:

— Разбира се, но сега махалото се движи за вас — и то бързо. — Очите му замислено се присвиха. — Няма да е много трудно. Естествено, ще трябва да смените Брейдън в Джакарта. — Той се засмя. — И Рейбърн, за съжаление, отдал се е на демона на пиянството, тъй че ще трябва да си иде. Жалко. Навремето беше добър.

Хоук не отвърна на усмивката му. Почувства известно раздразнение и попита:

— Откога сте се оттеглили?

Причард сви рамене:

— О, от пет години. Но пазя връзките си. Тук непрекъснато идват хора да видят антиката — точно като вас.

Раздразнението на Хоук се изпари.

— От всички посоки на света, без съмнение?

Усмивката на стария човек стана още по-широка:

— Да, наистина. Точно преди седмица имах удоволствието да се насладя на компанията на Козлов на вечеря. Между другото, ако някога сте го канили, той има голяма слабост към Шопен.

Сега беше ред на Хоук да се засмее. Юрий Козлов бе шефът на всички операции на КГБ в Югоизточна Азия.

— Значи, дори в оставка вие си запазвате отворени врати?

Лицето на Причард сякаш стана сериозно, но в очите му все още проблясваше дяволито пламъче.

— Мистър Хоук, ще ви издам една тайна. Нали можете да пазите тайни? — Да, в тези тъмни очи определено играеха пламъчета. — Добре — продължи той. — Всъщност никога не съм работил за руснаците. Би могло да се каже, че от време на време съм поемал от тях някоя малка операция, но това е същото като да имате адвокат и никога да не го използвате.

— Никога?

Причард поклати глава:

— Те навярно вече са знаели всичко, което бих могъл да им кажа.

Сега Хоук реши да задейства машинката си:

— Обаче един шпионин никога не се оттегля окончателно.

Старият човек се засмя на това убождане.

— Козлов дойде само да вечеряме — и за Шопен. Навярно беше чул за музикалната ми апаратура.

Докато Хоук преглъщаше казаното, Причард меко привлече момичето на коленете си и с отсъстващ вид почна да гали лявата му гръд. После усети погледа на американеца върху себе си и каза свенливо:

— За съжаление, на моите години са ми останали само ласките. Какво става със Средния изток?

Внезапната промяна на темата на разговора отново предизвика сътресение в сетивата на Хоук. По-късно щеше да си спомни, че доайенът през цялата вечер непрекъснато го бе държал на ръба на равновесието. За миг се запита дали старият човек не владее телепатията.

— Какво може да става?

— О, вие завършихте своята инспекционна обиколка там и мислите ви навярно още са заети с това.

Хоук кимна:

— Всички мислят за Средния изток. Този регион е предизвикал във Вашингтон повече безсънни нощи от цялата армия стриптийзьорки на града.

Причард с насмешливо удивление повдигна вежди и отбеляза:

— Ако се съди по онова, което знам за Вашингтон, това е истинско постижение. И така, какво възнамерявате да предприемете? — Усмивка. — Искам да кажа, със Средния изток.

Хоук стана, отиде с чашата си към края на терасата и застана там, загледан над реката. Бе се отдалечил отчасти, за да избегне противоречивата гледка на костеливите старчески пръсти на Причард и гръдта на момичето, отчасти, за да събере мислите си. Съвсем вероятно беше в тази среща да имаше някакъв подсъзнателен мотив. Нуждата да отпрати няколко мисловни топки по дебелата стена от опит на Причард. Той знаеше, че през идващите месеци повечето от работните му часове щяха да бъдат заети с опити да поддържа позицията на страната си в Средния изток. Позиция, която бе станала едва ли не безнадеждна поради неумелото ръководство в продължение на години, нетактичната политика и липсата на воля за власт. Той се върна при масата.

— Очевидно рязко ще засилим дейността си — в целия регион.

— Значи, вместо две хиляди верни агенти, обикалящи, без да постигат нищо, сега ще имате четири или пет хиляди, които ще правят същото.

Хоук отново почувства бодването.

— Въпреки това ще никнем по-нарядко в сравнение с руснаците.

— Вярно — съгласи се Причард. — Но пък руснаците тъй или иначе постигнаха някакъв резултат — поне в главната си политика да дестабилизират района.

Иглата определено се заби още по-дълбоко и в гласа на Хоук прозвучаха отбранителни нотки.

— Те разполагаха със сравнително чисто поле. Ние бяхме осакатени в продължение на четири дълги години. Всичко това сега се промени. КГБ и останалите скоро ще разберат, че Управлението се връща в бизнеса.

Причард цинично се засмя:

— Всички ще се радваме, скъпо мое момче, но аз повтарям, че едно очевидно усилие, колкото и да е за препоръчване, съвсем не е достатъчно.

— Очевидно не е. Вие без съмнение разполагате с някакво просто решение на големия проблем, пред който сме изправени?

— Навярно имам някакво предложение. — Причард посочи празния стол. — Защо не седнете и не го изслушате? — Той се усмихна извънредно очарователно. — Ще бъде жалко, ако сте дошли тук само за да се нахраните и заради Бетовен.

Хоук за миг се поколеба, после се върна на масата. Момичето стана от коленете на Причард, наля още коняк, после пак седна на старото си място и загадъчно се загледа в Хоук.

— Религията.

Хоук отново трябваше да охлади разсъдъка си.

— Какво религията?

Причард се наведе напред и каза извънредно сериозно:

— Религията, мистър Хоук, е простото решение на вашия тъй фундаментален проблем.

— О, разбирам. Искате да кажете, че трябва да се молим проблемите ни да изчезнат.

За пръв път по лицето на Причард пробягна сянка на раздразнение.

— Вие сте интелигентен човек, Хоук, знам. Знам също така, че сега се ползвате с голямо уважение сред колегите си, които си познават работата — и сред новата администрация. Попитахте ме дали имам някакво предложение и аз искам сериозно да го направя. Моля, изслушайте един стар човек, който все още не е изкуфял.

Хоук се почувства засрамен. Не каза нищо, просто кимна разбиращо, като по този начин приемаше мекия укор.

— Ключът е в религията — продължи Причард. — Ислямът във всичките му форми и разновидности.

Очите му бяха полузатворени в усилията да се съсредоточи, гласът му стана по-тих и Хоук трябваше да се наведе напред, за да долавя думите.

— Повечето от анализаторите погрешно мислят, че различните течения в исляма работят за интересите на великите сили, че служат за разделянето на ислямските държави в света и че това е добро. Те се позовават на войната между Иран и Ирак. На напрежението между Египет и Либия, между Йордания и Сирия и т.н.

Той поклати глава.

— Но анализаторите грешат. Те не успяха да разберат, че ислямът не е като останалите религии. Не е като християнството, като юдейството или будизма. Той се различава от тях по едно основно нещо — по това, че е религия, която изисква пълно подчинение на вярващите. Подчинение не само на религиозните принципи, но и подчинение на законите. Това е агресивна, млада и настъпателна религия, единствената от основните световни религии, която би могла да се опише по този начин. Самата дума „ислям“ означава „подчинение“.

Хоук трябваше да го прекъсне.

— Много добре го разбирам и просто не мога да си представя нещо по-заплашително от един обединен ислям. Неговата мощ ще бъде огромна.

Причард вдигна ръка.

— Оставете ме да продължа. Мощта му сигурно ще бъде огромна. Но тази мощ би могла да бъде контролирана.

— От кого? — недоверчиво попита Хоук.

— От вас — от Запада. Не ми се смейте. Вие ме помолихте за едно просто решение и аз ви го давам.

Хоук прикри усмивката си и запита небрежно:

— Искате да кажете, че ние първо ще трябва да подготвим обединението на ислямската религия, така ли е? Но това ще бъде безкрайно по-трудно от обединението между католици и протестанти, да речем. После вземаме връх…

— Точно така.

— И как?

— Като го унищожите.

В гласа на Хоук отново се прокраднаха саркастични нотки.

— Значи, ние обединяваме исляма, побеждаваме го, като го унищожаваме и по този начин почваме да контролираме ефективно един милиард мюсюлмани в четиридесет и петте ислямски държави в света, това ли искате да кажете? — Усети, че става все по-нетърпелив. Може би старият човек в края на краищата бе изпаднал в слабоумие. — Добре, това е блестяща идея, мистър Причард, и наистина простичка. Остава само един малък въпрос: как можем да го направим?

Причард не обърна внимание на сарказма. Той отпи от коняка си и отговори:

— С чудо.

Хоук високо се разсмя.

— Чудо ли? Да, наистина това е пътят.

Причард отново вдигна ръка, за да успокои смеха на американеца.

— Нали не искате да кажете, че една страна, която разработи ядрените оръжия, която изпрати човек на Луната… — Върху лицето му се появи слаба усмивка. — Страната, която построи Дисниленд, не може да създаде едно пълнокръвно, регистрирано в „Лойдс“, сигурно, първоразрядно чудо?

Хоук се опита да остане сериозен.

— Да кажем, че може. Но какво ще бъде неговото предназначение?

Причард се облегна в креслото си, после отново почна да гали гръдта на момичето и каза:

— Чудото ще бъде автентичното, несъмнено появяване на новия пророк Махди. — Той погледна Хоук право в очите. — А аз ще ви разкажа всичко за Махди.