Артър Дж. Куинъл
Махди (13)

13

Беше типичен прием, даван на балетна трупа по време на турне. Списъкът на гостите включваше предани любители на балета, които се поздравяваха един друг с шумна фамилиарност, както и доста широк кръг от катерещи се по социалната стълбица посетители, дошли да се възползват от безплатните напитки.

И все пак Лев Тюдин мислеше, че е възбуждащо и интересно. Това беше първото му задгранично пътуване като представител на КГБ с балета на Малий театър. Гордик бе решил, че Лев ще бъде на мястото си, когато „лястовичката“ разпери криле.

Балетът беше изпълнил програмата си в Копенхаген, Бон, Брюксел и Париж и Тюдин бе изпитал огромно удоволствие. Единствената лека сянка бе преминала по време на последната им вечер в Париж, когато го събудиха посред нощ, за да му съобщят, че един от младите балетисти е изчезнал. Служителите към театъра се опасяваха, че е избягал, но после го откриха в някакъв бар за хомосексуалисти и го върнаха в кошарата.

Тази вечер бе първата им в Лондон, а от другия ден започваха едноседмичните представления на трупата в „Колизеума“. Тюдин мислеше, че това е странно име за театър. То предизвикваше асоциации за древните знатни римляни, наблюдаващи как лъвове и тигри разкъсват християните. Погледът му обходи залата, изпълнена с млади балетисти. Сред тях не се забелязваше лъв, но той мярна една от младите танцьорки от кордебалета, която преди няколко вечери в Брюксел се бе държала като същинска тигрица.

Погледът му трудно откриваше Мая Кашва, защото дребната й фигурка бе заобиколена от група почитатели. Присъствието й предизвикваше фурор навсякъде, където трупата бе имала представления. Това бе първото й турне като примабалерина, а славата й предшестваше изявите й още от Русия. Отзивите на пресата от континента бяха възторжени и макар че лондонските критици бяха известни със своята заядливост, Тюдин реши, че нейният танц ще разтопи ледените им сърца.

В групата, заобиколила балерината, той забеляза своите хора. И тримата. Двама мъже и една жена. Бяха ги подготвили внимателно за предстоящите събития, също както и самата Мая. Единственият липсващ участник беше онзи мъж. Тюдин погледна часовника си и почувства леко пробождане от внезапен страх. Центърът на КГБ в Лондон бе потвърдил, че Гемъл тази сутрин е бил в града. Бяха го видели да напуска малкия си дом на една странична улица и да влиза в Петуърт Хаус. Но приемът бе започнал преди почти час и повечето от гостите бяха пристигнали.

После Гемъл се появи на входа и Тюдин шумно издиша между предните си зъби, както винаги правеше в моменти след напрегнато преживяване. Той гледаше как Гемъл пресича залата към бара, спирайки се от време на време, за да поздрави някои от присъстващите. Тюдин погледна към групичката, заобиколила Мая, улови погледа на един от своите и кимна почти незабележимо към Гемъл, който вече бе стигнал до бара. Мъжът кимна в отговор и Тюдин се облегна на стената, отпивайки от питието си, докато внимателно наблюдаваше разгръщащата се сцена.

Бяха нужни около петнадесет минути, за да могат Мая и Гемъл случайно да установят контакт. Първо, хората на Тюдин умело разредиха групичката около Мая. Директорът на „Колизеума“ бе внимателно отведен настрани от шефа на трупата на Малий театър, за да обсъдят репетицията на другата сутрин. После журналистката от „Дансинг таймс“ и сътрудничка на „Гардиън“ бе увлечена в сериозен разговор от лондонския кореспондент на ТАСС. Бавно, един по един, групата около Мая се стопи. Останаха само Мая и двама от хората на Тюдин. Разговаряйки, тримата се отправиха към бара, където Гемъл бъбреше със сър Патрик Фейн, но в същото време наблюдаваше приближаващата се балерина.

Дори в другия ъгъл на помещението до Тюдин достигна високият, носов глас на сър Патрик, когато той започна представянето.

— Питър, драги приятелю, запознайте се с мис Кашва…

Гемъл каза нещо, което Тюдин не можеше да чуе, усмихна се, протегна ръка и Мая хладно я стисна. Малко по-късно сър Патрик бе умело изтикан встрани и Гемъл и Мая останаха сами. Разговорът им продължи десетина минути, а в очите на Тюдин килимът на пода около тях се превърна в шахматна дъска. В момента, когато друг гост на приема навлизаше в това поле, той или тя ловко биваха отстранявани от някой руснак. Всичко това до голяма степен приличаше на балет. Гемъл сякаш въобще не го осъзнаваше, защото цялото му внимание беше съсредоточено върху Мая. Тюдин я гледаше с възхищение, както я бе наблюдавал на всички приеми в последните седмици. Сега започваше да разбира как така бе останала недокосната. Тя се държеше сдържано и дистанцирано с мъжете, лицето й не изразяваше почти никакви емоции, каквото и да й казваха. Той знаеше, че зад гърба й в трупата я наричат Айсберга. Но танцът й на сцената притежаваше топлота и страст, които очевидно показваха огромна сила и дълбочина на чувствата. Навярно всичките й емоции се съсредоточаваха в акта на танца, в музиката и нейната интерпретация, като не оставаше нищо за личния й живот. През последния месец той бе видял как доста привлекателни и силни мъже бяха правили отчаяни усилия да пречупят нейната сдържаност — и всички бяха пропаднали.

Наблюдаваше я внимателно и отначало реши, че нейното отношение към Гемъл е свързано с разработката, но после долови едва видими нюанси и инстинктът му показа, че това не е игра.

Мая обичаше да стои малко по-далеч от хората, с които разговаряше. Освен това погледът й рядко се задържаше за по-дълго върху лицето на събеседника, а блуждаеше встрани, докато й говореха. Но сега, когато беше до Гемъл, Тюдин забеляза, че тя е застанала близо до него и че рамото й почти докосва ръката му. Макар че лицето й запазваше обичайното хладно изражение, погледът й не се отклоняваше от Гемъл. Всеки друг наблюдател на тази сцена щеше да пропусне детайлите, но Тюдин можа да почувства как в този момент между двамата се поражда близост. После видя как Гемъл се засмя, бръкна във вътрешния си джоб и й подаде нещо. Тя го погледна, а после го пусна в чантичката. Двамата си сбогуваха, тя се обърна, а Гемъл се насочи към бара. Тюдин се отлепи от стената и без да се оглежда наоколо, тръгна към изхода.

Двадесет минути по-късно тя влезе в стаята, затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Тюдин я изгледа с присвити очи, седейки на леглото.

— Тази вечер той заминава — каза тя с тъжно спокойствие.

— Къде?

Мая поклати глава:

— Не каза. Просто по работа.

— Дявол да го вземе!

Възклицанието се откъсна от устата му с истинска жар, после я погледна в лицето и видя как тя дяволито му се смееше.

— Но ще се върне след четири или пет дни и се надява да присъства на последния спектакъл.

— Ти, малка вещице! Не ме влудявай!

Тюдин се изправи, прекоси малката стая и си наля чаша шотландско уиски. Мая отиде до единствения стол и седна.

— Искаш ли нещо? — попита той, сочейки бутилката.

— Може би шампанско.

Той се засмя, отиде до телефона и поръча бутилка „Мьойе е Шандон“, после пак седна на леглото.

— Разказвай, малка вещице, разказвай всичко по ред!

Мая кръстоса краката си, наслаждавайки се на неговото нетърпение. Много бавно тя поклати глава.

— Не, Лев. Питър Гемъл не е от този тип хора, които ми се иска да ритна където и да е.

Тюдин бе изненадан не от онова, което тя каза, а от завистта, която го заля. Това чувство бе започнало да се трупа неумолимо в него. Всъщност за пръв път то се появи, когато я видя в кабинета на Гордик. Тюдин бе доста интелигентен, политически мотивиран човек и никога в живота си не се бе влюбвал истински. По някакъв начин това отразяваше собствената му несигурност, защото той се смяташе за тромав, дългурест и непохватен мъж, и въпреки че можеше да оцени и се възхити на красотата, не допускаше, че дълбокото чувство, което изпитва към някоя прекрасна жена, може да бъде взаимно. По време на турнето той разбра, че чувствата му към Мая все повече се задълбочават и сега, когато тя бе готова за мисията си, той се чудеше какво да направи. От една страна, беше възбуден от възможностите, които тази мисия му разкриваше, от друга — мисълта, че Мая се отдава на друг мъж, му причиняваше огромна болка. Особено след като ги видя заедно и разбра, че нейните чувства вече бяха предназначени за Гемъл.

Навярно лицето му го издаваше, защото тя внезапно каза:

— Льова, защо си толкова тъжен?

Той поклати глава:

— Не съм тъжен, Мая, просто мислех.

Усмивката й беше мека и изпълнена с разбиране:

— Не, сигурна съм в това. Имам очи, наблюдавах те през последния месец и знам какво мислиш.

Той понечи да възрази, но тя вдигна ръка и каза:

— По-добре не казвай нищо, Лев, но бих искала да знаеш, че твоето присъствие на турнето и това, че сега си тук, го направи далеч по-приятно. Просто искам да останеш в Лондон и след това. За мен би било утешение да знам, че си наблизо.

— Само да можех — отговори той, — но е невъзможно. Трябва да спазваме обичайната процедура, а англичаните ще станат подозрителни, ако остана. — Сега успя да се усмихне. — Но аз ще мисля за теб, всички ще мислим за теб — и не само за твоята мисия и нейния успех. — Почувства как в тона му се промъква нарастващо вълнение и си наложи да върне разговора към задачата й. — Нали не си забравила кодовите думи и как да ги използваш?

Усмивката й помръкна:

— Не, Лев, всичко е в главата ми и особено „кожените ботушки“. Надявам се, че времето няма много да се затопли, иначе разговорът ни ще прозвучи доста странно.

— Нервна ли си? — попита той.

— Не, преди бях нервна. Сега вече съм решила и ще мина през всичко, за да се справя, през всичко.

Последва мълчание, нарушено след малко от почукване на вратата. Лев стана, отвори и посрещна сервитьора с шампанското.

 

 

Мортън Хоук се гордееше със зрението си и беше решен да открие лагера. Той мислено раздели на сектори долината и ниските хълмове отвъд и внимателно ги претърси един по един. Гемъл му беше казал, че там има три влекача и два платнени навеса, в обхвата на кръгозора му, в радиус от две мили. Хоук завърши претърсването си. Нищо.

— Е? — попита Гемъл зад гърба му.

— Почакай.

Хоук отново започна с първия сектор. Очите го заболяха от напрежението и от блясъка на слънцето, но той беше упорит човек и ако имаше някакъв лагер, приютил дузина мъже и много оборудване, беше решен да го открие на всяка цена. Минаха още десетина минути и отново не успя да съзре нищо, а в гласа на Гемъл се прокрадна нетърпение.

— И така?

Хоук се обърна и поклати глава.

— Сигурен ли си, че е над земята?

Гемъл се ухили и скочи на мястото на шофьора в ландроувъра.

— Да вървим.

Друсайки се в колата, те минаха по пясъчния склон и прекосиха долината, като през цялото време Хоук се взираше напрегнато през предното стъкло на автомобила. Когато почти достигнаха ниските хълмове, в най-отдалечения край изведнъж пред тях се появи лагерът. Трите огромни каравани образуваха триъгълник, а в средата му имаше два сенника. Всичко беше боядисано в кафеникави петна, а над лагера бе опъната камуфлажна мрежа.

— Комплименти за специалиста ви по камуфлаж — заяви Хоук. — Само ако някой се натъкне на лагера случайно, може да го открие.

Двама мъже повдигнаха единия ъгъл на мрежата и ландроувърът мина под нея. Гемъл посочи малко сканиращо устройство във формата на чиния, което бавно се въртеше върху покрива на единия от влекачите.

— Двоен радар за откриване на човешко присъствие — каза той. — Работи денем и нощем и не може да пропусне нищо.

Хоук одобрително кимна:

— Харесва ми. Страшно ми харесва.

Те излязоха от колата, а Алън Бойд слезе по стълбичките на едната каравана. След като се здрависаха с Хоук, той се обърна към Гемъл.

— Напуснал е Медина вчера сутринта, така че ще трябва да пристигне в пещерата около 16 часа днес. — Погледна часовника си. — Това значи след около три часа. — Тръгна към караваната. Гемъл и Хоук го последваха и влязоха.

— Това е оперативната ни квартира и комуникационният център — обясни Бойд на Хоук. В единия ъгъл бяха монтирани радиооборудване и монитор за радара. Пред екрана седеше оператор и наблюдаваше мигащите светлинки.

В центъра имаше маса и подредени край нея столове, а в другия ъгъл бе поставен малък хладилник. На стената бяха закачени няколко едромащабни географски карти. Гемъл се канеше да каже нещо, когато Хоук вдигна ръка в знак всички да замълчат. Вслушаха се внимателно, но се чуваше само някакво тихо бръмчене.

— Оня, който е обезшумил генератора, е свършил страхотна работа — заяви Хоук.

— Благодаря. — Гемъл посочи през малкото прозорче към другите два влекача. — Единият е предназначен за хранене и спане, а в другия е поместено оборудване.

Обърна се и приближи към картите на стената. На едната беше показана част от местността югоизточно от Медина. Гемъл посочи една карфица, забодена на картата.

— Това е пещерата. — Пръстът му очерта линия и спря върху друга карфица. — А ние сме тук. На седем километра по въздушна линия над тези хълмове. Влекачът с оборудването е свързан с пещерата с многожилен кабел.

Той леко се отмести встрани и посочи напречен разрез на пещерата.

— Точно тук.

— А къде са високоговорителите и всичко останало?

— Оставям на Уилямс да обясни.

— Уилямс?

— Нашият звуков експерт — свръхспециалист, можеш да ми вярваш. — Гемъл се обърна към Бойд. — Между другото, как се държи това момче?

Бойд се ухили:

— Прилича на дете, което са пуснали във фабрика за играчки.

— А иначе какво работи? — попита Хоук.

— Занимава се с рокконцерти.

— Какви рокконцерти?

— Ами концерти. Когато за пръв път видя пещерата, каза: „Какъв фантастичен купон бих могъл да направя тук!“

Хоук изглеждаше объркан. Попита Гемъл:

— Сигурен ли е този човек?

— Нямай грижа — увери го Гемъл. — Подписа декларация за сътрудничество и за опазване на държавна тайна, а после няма да го изпускам от очи.

— Но той ли именно е човекът за тази работа?

— Кажи ми, Мортън — попита Гемъл, — разочаровало ли те е нещо досега?

— Не — отвърна Хоук, — ни най-малко.

— Значи няма да те разочароват и Мик Уилямс и неговата постановка.

 

 

Тази нощ Абу Кадир спа добре, поне до един час преди да се разсъмне. Беше събрал малко съчки и си бе направил огнище точно до входа на пещерата, защото нощите в пустинята бяха студени. Единственият звук от мрака отвън идваше от пукането на скалите, които с падането на температурата сякаш се наместваха, но това не обезпокояваше съня на Абу Кадир, защото беше свикнал с шумовете на пустинята. Час преди зазоряване нещо го сепна. Той се пробуди и остана да лежи, заслушан край себе си. Струваше му се, че е чул някакъв глас. Един далечен глас, който го вика по име. Дълго напряга слуха си, но не чу нищо, протегна ръка и хвърли още съчки в огъня, защото потръпваше от студ. После чу гласа отново, но той сякаш не идваше отвън. Струваше му се, че този глас прозвуча в главата му, достигайки до ушите му отвътре, и беше тих, но ясен глас, който два пъти отекна в мозъка му: „Абу Кадир! Абу Кадир!“

Той бавно се изправи, опря колене в гърдите си и ги обгърна с две ръце. Не мръдна чак докато слънцето изгря, но не чу нищо повече. Дълго остана така, после притегли меха, пийна вода от него, излезе навън в пустинята и с часове се разхожда пред входа на пещерата. Спираше от време на време, за да се освежи с вода от меха, и се опитваше да се успокои. Един час преди залез събра съчки и отново запали огън. Седна край него и не помръдна оттам. Очите му, вперени във входа на пещерата, бяха сякаш безжизнени. Той не забеляза как светлината бавно премина в мрак. Този път въобще не заспа. Седеше на мястото си неподвижен като скалите край него. Гласът се появи отново, малко преди зазоряване, но този път призова не само името му.

 

 

Мик Уилямс седеше на въртящ се стол на колелца. Носеше избелели, измъчени от дълго носене дънки, стара тениска и каубойски ботуши. Очите му постоянно се движеха между малкия червен екран на монитора сред многобройните приспособления и апарати и светодиодите на отчитащите прибори, подредени в полукръг. Зад гърба му бяха застанали Гемъл, Бойд и Хоук. Към тавана на караваната бяха монтирани високоговорители. Хоук вече познаваше цялата апаратура, защото следобед Уилямс му бе обяснявал функциите й в продължение на повече от два часа. Беше му показал многопистовия магнетофон, който можеше да предава дванадесет паралелни линии с гласове; смесващата конзола за тридесет и два канала, която задействаше магнетофона и оставяше дванадесетте канала да създават специални звукови ефекти. Тези ефекти и оборудването, което ги произвеждаше, бяха наистина великолепни.

Този следобед Уилямс им ги бе демонстрирал, като първо записа гласа на Хоук, а после го прекара през звуковия спектър, променяйки стъпка по стъпка цялото му характерно звучене, правейки го безплътно, и накара Хоук да се върти и обръща заедно с движението на лентата — в един миг гласът му долиташе като ехо, пристигащо много отдалеч, а в следващия се вихреше вътре в собствената му глава. Уилямс обяви, че в пещерата резултатът ще е още по-добър. Акустиката там била фантастична. В наподобяващия катедрален купол таван на пещерата бяха монтирани осем говорителя. Арабинът щеше да чуе глас, прошумяващ като полъх на вятър, шепот в ухото, в главата, придвижващ се заедно с неговото движение. Глас без източник и без посока. Глас, който би могъл да принадлежи на безсмъртно създание. Дузина свръхчувствителни микрофони щяха да дадат възможност на Уилямс да чуе реакцията на арабина и да произведе всякакви промени в гласа чрез сложна система от хармонизатори, таймери за забавяне, стабилизатори и модулатори, с което щеше да увеличи объркването на човека в пещерата.

Освен това на тавана в пещерата бяха поставени две видеокамери, които посредством затворените си вериги правеха образа още по-интензивен. Сега мониторът показваше неясен червеникав силует на седнал мъж. Ако той станеше и отидеше на друго място, Уилямс можеше да придвижи звука, да го обгръща с него, като го прекарва от един говорител в друг.

И накрая имаше прожекционен апарат за холограми, който с помощта на лазер създаваше триизмерен образ. В този случай изображението щеше да е неясна, подобна на привидение фигура, спускаща се в центъра на тъмната пещера.

След като лекцията завърши, Хоук почувства как въодушевлението му се увеличава, но и бе принуден да попита.

— Няма ли възможност лентата да се повреди или да настъпи проблем със захранването?

Уилямс го погледна убийствено, а Гемъл се засмя и каза:

— Мортън, оборудването е изпитано и прегледано по възможно най-прецизния начин. Мик действа с най-съвършената система.

Хоук изглеждаше убеден и поздрави тонрежисьора, който само сви рамене и отбеляза, че всичко може да се направи, ако човек разполага с неограничен бюджет.

— Колко? — обърна се Хоук към Гемъл.

— С транспорта — около един милион долара.

Хоук мрачно кимна. Чудесата не излизат евтино. Но това беше дреболия в сравнение с голямото чудо, което предстоеше след няколко седмици.

Мортън надникна в монитора зад рамото на Уилямс и се загледа в смътната седнала фигура. С ъгъла на окото си видя как Гемъл поглежда часовника си.

— Хайде сега — меко прошепна той, ръцете на Уилямс се протегнаха напред и започнаха плавно да натискат бутоните, докато една огромна ролка бавно се завъртя, диодите засвяткаха, сочейки параметрите на звука и през монитора се разнесе загадъчният глас:

— Абу Кадир! Абу Кадир!

Четирите чифта очи наблюдаваха екрана и видяха как Абу Кадир замръзна и остана вцепенен, а гласът зашепна. Гемъл се наведе към Хоук и започна да му превежда арабските думи.

Хоук гледаше екрана като хипнотизиран. Гласът на Гемъл придоби ритмична, пулсираща интонация, докато предаваше поезията на езика на Корана:

В името на Господа, който създаде

човека от съсирена кръв, говорете!

Твоят Бог е чудо,

който научи хората

на неща, които те не знаеха,

защото бяха слепи.

Хоук беше виждал превод на записите, които бе изпратил на Фолк преди седмица. Знаеше, че думите са същите, които архангел Гавраил отправил към Мохамед в 612 година. Тези думи бяха породили мощна религия, която щеше да прекоси света.

Но думите, които сега Гемъл шепнеше в ухото му, никога преди не са били произнасяни. Те говореха за погазения ислям, за разрухата и отклоненията, за еретичните мисли и еретичното поведение. За изопачаването и злоупотребата с Божието слово, предадено чрез пророка Мохамед. Но сега, чрез неговия пратеник Абу Кадир, словото отново ще стигне до вярващи и невярващи и всички щяха да го чуят и да се молят в светлината на Откровението на Мохамед.

Абу Кадир се изправи и бавно се обърна. Чертите на лицето му не можеха да се различат на монитора, но гласът му изведнъж се разнесе през високоговорителите в автомобила, един разтреперан, звучащ като стенание глас.

Гемъл се вцепени. Той знаеше наизуст дванадесет различни варианта, записани на многопистовия вариант и направи избора почти мигновено.

— Седма писта — сухо нареди той.

За миг пръстът на Уилямс докосна друг бутон, после още един. Гемъл рязко нареди:

— Холограмата, Мик!

Уилямс се протегна, натисна един бутон и всички впериха поглед в екрана.

— Няма да можеш да я видиш — обясни Гемъл на Хоук. — Тя не може да премине върху екрана.

— Как изглежда? — попита Хоук, останал без дъх.

— Човек може да съзре само някаква неясна форма, но в неговото състояние тази форма ще придобие образа на архангел Гавраил.

— Но какво ще види?

— Онова, което иска да види.

На екрана Абу Кадир се размърда. Главата му се склони, ръцете му се вдигнаха с длани нагоре и протегнати пръсти, после той внезапно падна на колене, след това по очи с все така протегнати напред ръце — в позата на пълно подчинение и покорство.

— Свършвай! — изскърца гласът на Гемъл. Уилямс откъсна очи от екрана, натисна бутоните и във вътрешността на караваната настъпи тишина, прекъсвана само от дълбоко дишане. След миг Хоук почна да тупа Гемъл по гърба, после Мик Уилямс, който доволен се хилеше, и накрая Алън Бойд, изтриващ с голямата си ръка потта от лицето си.

— Изключи! Направихме го.

Уилямс натисна бутон, екранът се изчисти, а тишината отново се върна във фургона. Всички се обърнаха към Гемъл.

Той сведе очи, пое дълбоко дъх и каза спокойно:

— Всичко е чудесно. Успяхме. Но там, в пещерата, има един човек. Един прост, неук човек. — Примирено сви рамене. — Та ние, значи, изхарчихме един милион долара, за да го накараме да повярва, че е месия. Предполагаме, че това е необходимо — но нека не се правим на герои.

Настъпи удивено мълчание, после Хоук вметна малко язвително:

— Мислех, че си атеист.

Гемъл мрачно се засмя:

— Атеист съм. Всички ние сме малко атеисти, иначе нямаше да сме тук. — Обърна се към Хоук. — Мортън, мен ни най-малко не ме засяга кощунствената страна на онова, което стана. То просто означава, че ние извратихме съзнанието на един човек. Сега, след няколко месеца, той ще бъде готов да застане пред два и половина милиона души и да се провъзгласи за пророк. Ще го направи с абсолютна, сляпа вяра, защото видението му каза, че този ден Аллах ще бъде с него. — Гласът му прозвуча твърдо и той бутна с пръст Хоук в гърдите: — И, ако вие, момчета, не направите така, че Бог да се появи в този ден, някои от тези два и половина милиона души ще разкъсат бедното копеле на парчета.

— Не се безпокой — отговори ухилено Хоук. — Напоследък Бог действа научно. Ще се появи. Той или Елиът Уизнър. А сега, какво ще кажете за по едно голямо уиски?

Гемъл отрицателно поклати глава:

— Не, не може така, Мортън. Ние се намираме в една фундаменталистка ислямска държава. Коранът забранява алкохола.

— И ти си се заразил?

— Разбира се, че не. — Гемъл посочи с ръка апаратурата. — Стига ни да ни пипнат с това, а каса уиски само ще прибави и обида към нарушението.

— По дяволите! — възкликна от сърце Хоук, а Алън Бойд сухо се изсмя.

— Ако сме съгрешили и ако има Бог, ние ще свършим пътя си точно при дяволите.