Артър Дж. Куинъл
Махди (20)

20

Мека и заобикалящите я възвишения бяха залети в море от бяло. Повече от три милиона души от почти всяка част на света бяха свалили традиционното си облекло, бяха се измили ритуално и се бяха загърнали в двата прости, бели къса платно на мюсюлмански поклонник. Сега всички бяха еднакви както в собствените си очи, така и в очите на Бога. Принцове и бедняци, мъже и жени, черни и бели, кафяви и жълти, те всички бяха братя и сестри.

Чувство на дълбока радост изпълваше всички. През тези три дни те бяха изпълнили традиционния ритуал хадж. Бяха обиколили Каабата, като викаха: „Лабаик, Аллахума, Лабаик!“ — Ето ме, Аллах, ето ме!

После преминаваха край Каабата, целуваха черния камък и изпадаха в състояние на ритуално посвещение. Вечерта настъпваше голямо празненство и веселие. Това беше огромно, кръжащо море от националности: неграмотни селяни от планините на Пакистан; рибари от тихоокеанското крайбрежие на Индонезия; високи, грациозни негри от племето ибо в Нигерия — огромна маса от човечеството, събрали се на най-страстната религиозна церемония на земята.

Но въпреки гълчавата и привидния хаос, тази маса си беше образувала свои ядра от момента, когато Абу Кадир и неговите последователи бяха влезли в града пред портите Мила. Вниманието на мнозинството се съсредоточи върху тях.

Там бе насочено и вниманието на Мизра Фаруки и неговата групи агенти от сигурността, както и на шестимата агенти, които нямаха нищо общо с Мизра Фаруки. Трима от тях носеха плоски радиопредаватели, произведени в три различни точки на света, но всички излъчващи достатъчно мощни сигнали, за да бъдат прихванати от най-усъвършенствани приематели в Джеда и препредадени до още по-усъвършенстваните предаватели в комуникационния център на вилата в Аман.

Така както малцина други неверници преди тях, Хоук, Гордик и Гемъл можеха да следят отблизо разгъването на хаджа с наближаването на Празника на жертвоприношението.

Мизра Фаруки вече беше докладвал в Риад, че във въздуха витае извънредно и всеобщо очакване. Поклонниците открито говореха за идването на Махди и дори вече пълзеше мълва, че той ще бъде провъзгласен в деня на Празника на жертвоприношението. Мизра Фаруки беше внедрил някои от агентите си между следовниците на Абу Кадир и въпреки че някои между хората вече го зовяха Расюл, самият Абу Кадир и най-близкото му обкръжение се държаха като простички, скромни набожни хора и не правеха нищо, което да нарушава религиозните закони или обичаите.

Мизра Фаруки завършваше доклада си с твърдението, че така или иначе нещата вървят по естествения си път. Ако в долината Мина, в деня на Празника на жертвоприношението, очакванията на поклонниците не се осъществят и при това не се осъществят в най-голяма степен, всички приказки за Махди ще секнат. Дори беше вероятно разочарованието да се насочи към личността на Абу Кадир и към неговите придружители.

 

 

Денят настъпи и през цялата сутрин морето поклонници продължи да се излива от Мека в долината Мина като огромна приливна вълна. Някои караха със себе си агнета, кози и овце, други водеха камили. Повечето от по-дребните животни бяха вече заклани с ритуална церемония пред Великата джамия, други бяха живи и блееха, сякаш предчувстваха съдбата си.

Независимо от огромното струпване на хора и блъсканицата, Абу Кадир вървеше в празно пространство, защото неговите последователи му проправяха път, образували около него стегнат, придвижващ се напред обръч. Хаджи Мастан вървеше пред него и носеше закланото агне, а до него пристъпваше Ибн Сал, повел млада и скъпа камила, която щеше да бъде неговото приношение, защото по време на пътуването от Таиф и през последвалите го дни старият бедуин дълбоко бе поразен от Абу Кадир.

От ранния следобед множеството започна да се изсипва и да се настанява като огромна амеба в долината между предпланините. Поклонниците бяха извършили ритуалната церемония за прогонване на дявола с камъни, сега всички се бяха обърнали с лица към хълма Арафат и се молеха. Мизра Фаруки се бе настанил близо до кръга от поклонници край Абу Кадир, Хаджи Мастан и Ибн Сал. Той ясно виждаше тримата, проснали се ничком в молитва. И други очи наблюдаваха по-скоро троицата, отколкото сухата земя, а устните им шепнеха не молитва, а предаваха коментарите си в малките скрити микрофони.

 

 

Във вилата в Аман Хоук, Гордик и Гемъл захласнато слушаха постъпващите доклади. Атмосферата бе изпълнена с напрежение, докато агентите обрисуваха сцената, а гласовете им потръпваха от нарастващата драматичност на момента. Тези доклади бяха препредавани на равни интервали с по-спокойна интонация от американския дежурен, който разчиташе сигналите на телекса, идващи от Хюстън.

Хоук погледна часовника на стената и обяви:

— След около три минути Хаджи Мастан ще пъхне пръста си в един разрез в корема на агнето и ще задейства насочващото устройство. Сателитът ще улови сигнала, точно след пет минути лазерът ще се включи и тогава три милиона души ще се насерат.

Точно тогава се разнесе разтревоженият и развълнуван глас на мъжа при телекса:

— Мистър Хоук, сър! Има смущения в предаването! Има смущения в предаването!

 

 

В Хюстън Елиът Уизнър буквално крещеше на директора на мисията:

— Имате три минути! Чувате ли, имате три минути!

Центърът за контрол буквално се тресеше, докато десетките техници, седнали пред редиците компютри и телеметрично оборудване, трескаво извършваха необходимите операции, за да отстранят нарушенията във връзката.

Координаторът поглеждаше ту огромния стенен часовник, ту редиците монитори, разположени край него.

— Никога не се е случвало — измънка той към Уизнър. — Имаме пълна, абсолютна липса на телеметричен контакт.

Един помощник пристъпи към него и му подаде телекс с указания от Хоук. Той го прочете и изръмжа:

— Знам! Знам! Кажи му, че правим всичко, каквото можем.

 

 

Шестдесет секунди по-късно Гордик втренчено гледаше тракащия телекс, изсумтя присмехулно и запита:

— Всичко? Това ли е прехвалената американска технология, мистър Хоук? Или е някакъв номер?

Хоук не отговори. Той слушаше гласовете, докладващи от долината Мина.

 

 

Молитвата завърши и настъпи часът за принасяне на жертвите, но в долината цареше тишина и всички очи бяха обърнати към огромния кръг, в който бяха застанали тримата мъже. Ибн Сал поведе камилата си напред, но Абу Кадир вдигна ръка да го спре. Хаджи Мастан повдигна агнето с ръка, пъхната под корема му, бавно пристъпи напред и го положи в центъра на кръга. Настъпи изпълнена с очакване тишина, а после се разнесе гласът на Ибн Сал, който високо се обърна към Абу Кадир:

— Не е право, о, Расюл, че трябва да принесеш такава незначителна жертва!

Той вдигна ръка и рязко я насочи към главата на камилата.

— Направи ми чест, о, Расюл, и пренеси в жертва тази камила, гордостта на моето стадо.

Но Абу Кадир отрицателно поклати глава и с чист, извисяваш се глас каза:

— Братко, не стойността на жертвата има значение, а благочестието и смирението, с което се принася, защото нима Аллах не вижда в сърцето на всеки човек и не знае ли какво има там, та да обърне внимание на суетата?

Погледът му обиколи струпалите се в кръга около него, а хората се притискаха към веригата от сключени ръце на неговите следовници. После пристъпи напред, взе агнето, вдигна го и каза с пронизително силен глас:

— Дори това агне, охранено и сочно, е проява на суета!

Той бавно пристъпи към тълпата, докато очите му търсеха и се спряха върху една старица, нейния млад внук и мършавия измъчен скелет на козата, която тя беше донесла за жертва. Последователите му се отдръпнаха пред него, а той остави агнето в нозете й и каза благо:

— Майко, приеми това с моето смирение и ми дай в замяна твоята жертва, за да благослови Аллах и двама ни.

И той взе мършавата коза. Хаджи Мастан застана до него. По лицето му се изписа паника, той прошепна нещо в ухото му и го дръпна за ръката. Но Абу Кадир го отстрани, целеустремено се насочи към центъра на кръга, сложи мършавата коза на земята, бавно отстъпи няколко крачки и вдигна очи към небето.

 

 

В комуникационния център в Аман гласовете възбудено предаваха сцената през микрофоните, докато Мортън Хоук тежко се бе отпуснал в едно кресло. Той сякаш не чуваше гласа на мъжа пред телекса, който му съобщи, че Хюстън не е успял да възстанови връзката със сателита.

Погледът на Гордик сновеше между Хоук и Гемъл, сякаш руснакът бе зрител на турнир по тенис.

— Какво става сега? — попита той.

Отвърна му Гемъл:

— Ако лазерът задейства, а тук имаме едно голямо „ако“, всичко ще стане след около шестдесет секунди. Лъчът ще достигне до агнето в краката на старицата. То ще се разпадне в облак от зелен дим и по всяка вероятност ще унищожи и самата жена.

Гордик мрачно се засмя:

— Човек трудно би могъл да повярва, че това ще е дело на Аллаха, всемилостивия и все състрадателния.

 

 

Абу Кадир бавно вдигна ръце над главата си и гласът му прокънтя:

— Аллах! Ти ме призова чрез своя архангел Гавраил и аз съм тук!

През тълпата премина шепот и хората започнаха да се притискат още по-близо и да се блъскат в сключените ръце на последователите. Мизра Фаруки решително почна да си проправя път към кръга, като правеше знак на агентите си. Най-после имаше основание да действа.

— Нека правоверните видят твоя знак!

Гласът на Абу Кадир отекна в долината и множеството се заблъска напред в напрегнато очакване.

 

 

— Отрицателен! — каза с треперещ глас мъжът пред телекса. Хюстън съобщава за отрицателен контакт!

Хоук се бе навел напред от креслото и криеше лице в ръцете си. Гордик очаровано наблюдаваше, като с целия си инстинкт чувстваше, че това не е нито игра, нито номер.

Гемъл погледна часовника на стената и каза меко:

— Времето свърши. Всичко свърши. Така Аллах подари живота на старицата. Той е все състрадателен.

— Но не и към Абу Кадир — отговори мрачно Гордик. — Благодарение на американската технология или поради нейната неизправност и заради некомпетентните агенти тълпата набързо ще разкъса вашия Махди на парчета.

 

 

Сега настъпи моментът, когато тръпнещото очакване изискваше някакво удовлетворение. Това искане се разнесе като пенеща се вълна откъм трите милиона души, разля се в кръга и край вцепенения мъж и жертвената коза.

Абу Кадир бавно падна на колене, още веднъж вдигна ръце, погледна умолително към небето и извика:

— Знак, Аллах! Дай знак на своя Махди!

Три милиона чифта очи се впериха в синьото привечерно небе и в същия миг видяха как един съвършен стълб от блещукаща зелена светлина окъпа долината, съсредоточи се върху мършавата коза и се задържа върху нея колкото две туптения на сърцето. После козата се разпадна в облак от все по-увеличаващ се зелен дим, който бавно обгърна вцепенената фигура на Абу Кадир.

 

 

Нищо не помръдваше в долината. Нито дори зрънце пясък, нито скала, нито изсъхнала вейка на шубрак, нито един-единствен мускул на трите милиона поклонници.

Мизра Фаруки беше достигнал до кръга от следовници на Абу Кадир, но сега бе замръзнал като статуя, също както агентите му и както цялото втрещено множество.

Обзет от паника, Хаджи Мастан си бе проправил път извън кръга, като се блъскаше между стоящите плътно един до друг хора, но видя лицата пред себе си, обърна се и също се закова на място с отметната назад глава и ръце, протегнати към ръцете пред него.

Пръв помръдна Абу Кадир. Зеленият дим се бе разсеял, оставяйки плитка черна яма в пясъка на пустинята. Той разтвори ръце с дланите надолу, после бавно ги протегна напред и се просна по очи.

Сякаш повалени от вятър, връхлетял огромно житно поле, поклонниците последваха примера му, докато долината Мина се покри с облечени в бяло, паднали ничком тела.

Една дума, произнесена с тих стон, отекна до падналата по очи фигура в кръга:

Махди!