Артър Дж. Куинъл
Махди (2)

2

Хоук си взе още един душ. Имаше нужда от него по няколко причини. Първо, нощта бе гореща и влажна, второ, беше пил твърде много, но освен всичко мислите му бяха в пълен безпорядък. Той държеше главата си точно под струята и бавно въртеше крана, докато водата накрая стана съвсем студена. Това помогна. После се измъкна, загърна се в голяма хавлия, влезе в спалнята, наля си чаша вода с лед и още веднъж се загледа над тъмната река.

Бяха минали часове, откакто Причард бе произнесъл думата „религия“. Часове, през които Хоук бе казал съвсем малко, понякога беше вмъквал по някой въпрос, но през цялото време интересът и удивлението му от стария човек и неговите познания и стремително въображение все повече нарастваха.

Причард беше обмислил всичко. Това трябваше да бъде превратът на разузнаването, който щеше да сложи край на всички преврати, подчерта той. Хоук се съгласи.

— Това е все едно да водиш папата на ведомост — коментира той.

— Още по-хубаво — настоя Причард. — Махди ще вземе цялата власт. Всеки глава на ислямска държава ще трябва да се прекланя пред авторитета му или ще бъде свален от народно въстание.

Той се впусна да обяснява онази мистична основа, която кара всеки мюсюлманин да вярва и да се моли за идването на новия пророк. След смъртта на Мохамед беше имало дузина фалшиви претенденти.

В разцвета на своя империализъм, англичаните се бяха борили и бяха убили двама такива лъжепророци. Управляващата династия в Саудитска Арабия напоследък беше екзекутирала един млад фанатик и повечето от неговите последователи, защото бяха дръзнали да вярват, че той е благословен за свещената мисия.

Интересът на Хоук нарастваше все повече и той си спомни, че някои са мислили, че аятолах Хомейни е новият Махди. Причард кимна утвърдително, засмя се и цитира друг един аятолах, който казал, че новият Махди наистина ще дойде един ден, но не с ултразвуков реактивен самолет на „Ер Франс“.

После Причард очерта днешното положение на исляма, неговата жизненост и агресивност. Преди петдесет години имаше само четири ислямски държави. Сега бяха четиридесет и пет. В края на века повече от половината от населението на Африка щеше да бъде мюсюлманско. Към същата дата Русия щеше да има над шестдесет милиона мюсюлмани в пределите на южните и северните си райони. Дори и ако посткомунизмът забави развитието на исляма или поеме контрола върху по-голямата част от естествените енергийни източници в света и по-специално върху петрола.

Причард подчерта, че опасността за Запада се крие в неконтролираните ислямски държави. „Това е по-лошо от слон в стъкларски магазин“, окачестви той положението. Едно голямо, тромаво, неконтролирано дете, което чупи всичко край себе си. Дългоочакваната поява на Махди ще промени всичко това. Той ще внесе ред в хаоса. Причард се засмя и каза:

— Той дори би могъл да реши, че днешните цени на петрола се образуват по спекулативен път, а Коранът е извънредно строг към спекулантите. Да, в Сура 19 се казва: „В този ден те ще горят в огъня на Джаханам и там техните чела и страните им, и гърбовете им ще бъдат дамгосани: това вие натрупахте като съкровище за себе си; затова изпитайте сега онова, което сте трупали.“ Много е подходящо, не мислите ли? Може би огньовете на Джаханам ще бъдат захранвани от арабски суров петрол.

Сега Хоук наостри уши. Макар и да не беше човек, склонен да се поддава на силните пориви на въображението си, работата му го беше научила да мисли, че много малко неща са невъзможни. Но практичността му отново се прояви.

— Как точно? — поиска да разбере той. Добре, „чудото“ може да се подготви и то може би ще доведе новия Махди. Но подробностите? Как щяха да подберат „пророка“? Как щяха да го формират? И което е най-важното, как щяха да го контролират? Помислил ли е Причард за всичко това?

Причард бе разработил всички аспекти на плана, от разпространението на първите слухове в мюсюлманския свят до избора на подходящ човек въз основа на житейската му история и на притегателната му сила сред хората. Той посочи, че основният проблем ще бъде как да се осъществи пълен контрол върху Махди от момента, когато той бъде провъзгласен за пророк. Точно това нещо трябваше да разработят Хоук и неговите специалисти. Такава организация като ЦРУ определено разполага с всички възможности да подбере човека, а после да го контролира и в най-деликатните моменти. Той почна да описва общото въздействие, което ще има появата на Махди, как ще може, стъпка по стъпка, извънредно внимателно, да се оказва влияние върху политиката на всяка отделна ислямска страна, дори ще може да се подготви свалянето на онези правителства, които Западът не подкрепя. Ислямският фундаментализъм извънредно много се беше оживил и дори тоталитарни държави като Сирия, Либия и Саудитска Арабия вече бяха готови да предприемат гонения срещу екстремистите от рода на „Мюсюлманските братя“, чиято единствена цел беше възстановяването на суровото ислямско право във всички аспекти на живота. Иран беше първият и най-многозначителен пример. Причард посочи, че когато те ще бъдат в състояние да контролират Махди, дори Иран ще се съобразява с неговата линия. Хоук слушаше, мълчалив и възхитен. Само веднъж неговият многогодишен опит се прояви и Причард го улови как неспокойно поглежда към момичето, отпуснато мълчаливо и полузаспало върху коленете на англичанина. Причард се засмя и каза на Хоук да не се безпокои. Увери го, че тя говори само малайски, а освен това не е мюсюлманка.

— Девствена е — обясни той и пак се засмя, — а това само по себе си е една мистична религия.

Хоук отпи от водата с лед и освободи мисълта си да се порее край някои възможности. Причард бе надхвърлил рамките на операцията. Хоук си го представяше в неговото уединение край реката, как нощ след нощ планира някаква заобиколна и криволичеща атака срещу тази религия, която имаше най-много последователи и беше най-агресивната на снега. Ставаше въпрос да се използват слабостите на исляма, да се отделят онези негови аспекти, които бяха най-уязвими. Както Причард му беше обяснил, ислямът бе религия, която не поощрява новаторското мислене и науката. В своето развитие той бе стигнал до един етап, който можеше да се сравни с испанската инквизиция. Фундаменталистите се страхуваха от всяко отклонение от нормата. Така ислямът търсеше вътре в себе си и назад в миналото богословска чистота, която вкарваше в глуха линия всичко ново.

Тази страна на исляма, наред с неговата мистична ревност и вярата в идването на новия пророк, Махди, представляваше сърцевината на стратегията на Причард.

Хоук успя да разбере клопката.

— А какво ще стане, ако планът се разкрие? — попита той. Защото реакцията в Средния изток щеше да бъде унищожителна. Всяка ислямска страна щеше да спре доставките на петрол по-бързо дори от стара уличница, която захвърля своите прелъстителни трикове след оттеглянето си от професията. Причард се засмя, отметна глава и критично огледа госта си. После попита кой е първият урок, който всеки агент от разузнаването трябва да научи. Докато мисълта на Хоук се връщаше към времето от преди двадесет години, когато бе почнал да се обучава, самият Причард нетърпеливо отговори:

— Винаги оставяй друга агентура да почне нападението. В случай че нещата почнат да се провалят, нека тя да носи вината — а ти изчезвай в пушилката.

Хоук кимна в знак на съгласие и попита кой в този случай ще почне атаката? Сега усмивката на Причард стана язвителна:

— Има двама кандидати — отговори той. — Израелците или англичаните.

Беше обмислил въпроса много внимателно и в края на краищата се бе спрял на англичаните. Излагаше съображенията си в логическа последователност. Първо, Мосад, израелската разузнавателна служба, беше твърде хитра и наистина твърде цинична, за да позволи да я използват. В случай че операцията се окажеше успешна, тя щеше да промени правилата и щеше да измъкне всички облаги само за себе си. Англичаните, от друга страна, бяха идеалният ударен отряд. Те имаха специални познания върху арабския свят. Хранеха романтични илюзии относно ролята си в историята на Средния изток. Бяха говорили и продължаваха да говорят безкрайно за Бъртън и Лорънс. Странно, отбеляза Причард, че една страна с най-влажния, най-тъп климат в света, който човек може да си представи, се чувства толкова привързана към пустините на Арабия. Освен това, в случай че ги разкрият, ислямските държави не можеха да навредят на Англия. Англичаните си имаха петрола от Северно море, достатъчен поне за двадесет години напред. Освен това американците щяха да дърпат конците.

Хоук се възпротиви. Подобно на повечето високопоставени американски служители от разузнаването, той питаеше дълбоки подозрения към своите английски партньори. Наистина те бяха успели по време и малко след войната, но сега се намираха в жалко състояние. Занимаваха се повече с „къртиците“, отколкото с „Уиндзър Грейт Парк“. Изброи ги на пръсти:

— Филби, Бърджис, Маклийн, Васал, Блънт; и само Господ и КГБ знаят колко други още — неразкрити и досега.

Причард не се съгласи с него, убеден, че МИ-6, по-специално задграничната ръка на английското разузнаване, сега бе относително чист, беше се пречистил през седемдесетте години и сега се стремеше отново да укрепи положението си в общността на разузнавателните служби, като подготви някой зрелищен удар. Освен това неговата позиция беше закрепнала от политиката на проникване, провеждана от министър-председателя. Причард отбеляза, че Желязната лейди бе имала достатъчно разум, за да подкрепи всяка промяна, която би допринесла за сигурността на Англия, без оглед на рисковете, които носи.

Хоук не бе убеден в това, но разсъждаваше теоретично. Макар и прекрасен и завладяващ въображението, този план беше повече от онова, което би могъл да предложи на директора си и да го убеди да го приеме, да не говорим за президента.

Освен това имаше и някои въпросителни, що се отнася до насоката на действие и лоялността на Причард. Умът му се връщаше към всичко, което знаеше за този човек, докато в края на краищата стигна до заключението, че каквато и да беше верността, която Причард питаеше, тя изцяло се отнасяше до него самия и до честта на професията. Самият факт, че след оттеглянето си той се беше изолирал от всички подобни учреждения и си беше създал тясно обкръжение, показваше, че Причард желаеше да се свърже със своето минало. Каквито и чувства да беше влагал преди в живота си, сега те бяха изкристализирали в цинизъм и в упражняване на интелекта.

Хоук продължаваше да отпива от коняка си и не нарушаваше тишината, тишина, която му позволяваше да мисли и да анализира. Той почна да сглобява едно хипотетично изложение на този замисъл, което да поднесе на директора. В мислите си оборваше очевидните и непосредствени възражения. Дори помисли за последиците, за собствената си кариера, за успеха — или за провала. Причард вече бе изложил идеята си, сега продължаваше да мълчи и разсеяно гледаше към реката, докато с отсъстващ вид галеше съненото момиче.

Хоук се върна към действителността, отмести стола си, стана и благодари на домакина за незабравимата вечер. Дори и тогава Причард не каза нищо, само кимна. Хоук се сбогува и тръгна към вратата с решетката. Вече бе прекрачил в сянката отвъд, когато гласът на стария човек го спря:

— Ако приемете предложението ми — каза той, — в МИ-6 има един-единствен човек, който би могъл да го направи.

Хоук бавно се върна към осветената маса. Движението му имаше многозначителен смисъл. Това бе желанието да направи фантазията по-реална.

— Гемъл — продължи Причард — Питър Гемъл. Той е шеф на операциите в МИ-6, арабист. Познавате ли го?

Хоук отрицателно поклати глава.

— Това навярно е добре — продължи Причард. — Той е от новата порода, от неопетнените. — Мълчалива усмивка. — Не е бил нито в „Оксфорд“, нито в „Кеймбридж“, но пък има мозък и е упорит — сигурно ще го харесате.

— А баща му? — попита Хоук. — И баща му ли е бил арабист?

Причард избухна в смях, тъничък, пронизителен смях, който показваше, че е оценил въпроса. Гостът му накрая бе проявил остроумие и схватливост. Момичето отвори очи и също се изкиска, без да разбира, но съчувствено.

Смехът на стария човек утихна и той бавно поклати глава.

— Дори и вие, мистър Хоук, няма да стоварите греховете на един син върху главата на баща му. — Засмя се. — Но ако това ще ви успокои, мисля, че бащата на Гемъл е бил миньор. Както казах, той е неопетнен.

Хоук кимна и пое към сенките през вратата с решетките.

Сега той пресуши чашата, наля си още вода, добави кубчета лед и се похвали сам пред себе си. Прощалната му забележка към Причард за бащата на Гемъл беше контраудар, който трябваше да покаже на стария човек, че не е невежа нито що се отнася до арабския свят, нито по отношение на английското разузнаване. Причард бе споменал Филби. Ким Филби, навярно най-забележителният предател в историята на английското разузнаване. Къртица, работила за КГБ, за да разруши всъщност следвоенната тъкан на МИ-6. По някакво съвпадение бащата на Филби, Сейнт Джон Филби, бе прочут учен и авторитетен специалист по арабистика и ислямска култура. Но, продължаваше да размишлява той, старият човек имаше право, никой не може да обвинява един мъртъв баща за греховете на сина му.

Извърна се при слабия шум и видя как вратата бавно се отвори. В слабата светлина на прага стоеше момичето. То влезе в стаята. Носеше тънък сребърен поднос. Върху подноса имаше сгъната малка бяла хавлия. Хоук остана неподвижен, докато момичето остави подноса на масата, взе хавлията и леко изтри лицето му. Хавлията беше влажна и леденостудена и то леко проучваше с нея очите и ушите му, после я прокара по голите му гърди. След това с мека усмивка я върна върху подноса и се отправи към леглото. Там отметна колосания чаршаф, освободи саронга си и го остави да падне в краката си. Беше мъглист, златен, подвижен мираж и мозъкът на Хоук отново почна да фантазира. Той остави чашата си и пристъпи към миража.

Няколко месеца по-късно, цял един живот по-късно, Хоук щеше да си спомни, че старият човек го бе излъгал: момичето не беше девствено.