Артър Дж. Куинъл
Махди (12)

12

Василий Гордик и Мая Кашва се разхождаха в парка „Горки“. Небето беше ясно, но бе много студено и двамата носеха тежки кожени шуби. От лявата им страна неколцина кънкьори се плъзгаха ритмично по леда.

Разхождаха се вече цял час. Краткото обучение на Мая беше завършило. След четири дни трупата на Малий театър щеше да започне турнето си в Западна Европа, а след месец предстоеше заключителното представяне в Лондон. През последния час Гордик бе разговарял с нея много спокойно и небрежно, бе й задавал въпроси. Отговаряше на някои нейни запитвания. Той искаше да прецени душевното й състояние и готовност. Вече бе убеден, че зад отсъстващия израз се криеше проницателен и попиващ всичко важно ум. Тя добре се беше справила с обучението и бе изненадала инструкторите си.

— А какво ще стане, ако не е там? — попита тя. — Искам да кажа, ако отсъства от Лондон?

— Ще бъде там — отвърна Гордик. — Веднъж вече прие поканата за приема в хотела. Дори и да го няма по някакви причини в Лондон, вие ще приложите алтернативната стратегия. Не се безпокойте, Мая, Лев Тюдин ще бъде до вас и ще сте информирана добре.

Група момчета пробяга край тях и най-малкото се плъзна по заледената пътека, падна на задничето си и се разплака. Мая го изправи на крака, успокои го и го изпрати. Тя стоеше на мястото си, загледана как малчуганът препуска след другите, после се обърна към Гордик.

— Аз просто ще рискувам — каза тя. — Не бива да храните особено големи надежди. Изпращате ме там с предположението, че бих могла да науча нещо. Не е ли така?

Гордик не се поколеба:

— Съвършено вярно. За да бъда честен, ще ви дам шанс само от десет процента въобще да откриете нещо и само петдесет процента шанс да се срещнете с Гемъл. Ако успеете да се справите и ако се сближите с Гемъл, вие вече ще сте постигнали много.

Тя се извърна от него и с неподвижно лице се загледа в кънкьорите. Когато отново заговори, тя не се обърна, за да го погледне.

— Другарю Гордик, баща ми много приличаше на вас. Той дори външно изглеждаше като вас. Към себе си и семейството си беше почтен. Но в работата си и заради самата нея беше принуден да лъже много, дори и нас; дори и при онези обстоятелства аз винаги знаех кога лъже — дори когато бях малка, той не можеше да го скрие. — Дълбоко пое дъх, после съвсем спокойно попита: — Вие ми казахте, че ако положа всички усилия, дори и да не успея, ще позволите на майка ми да се присъедини към мен. Вярно ли е това?

Сега се обърна към него и малкото й личице, заобиколено от тъмните кожи, беше съвсем бледо. Големите й черни, немигащи очи внимателно го наблюдаваха.

— Вярно е, Мая. Трябва да разберете, че аз нямам власт да я предпазя дори и да изпълните мисията си, но имам достатъчно власт и средства да я изпратя при вас, дори усилията ви да пропаднат.

Те се гледаха дълго и мълчаливо. Той съзнаваше, че от този момент зависи всичко. Мая внезапно пристъпи към него, хвана го под ръка и двамата продължиха разходката си.

— Вие сте съвсем като баща ми.

Гордик се опита да се съсредоточи върху този загадъчен момент, но преди да успее да го си го изясни, тя продължи:

— Какво ще стане, ако той се влюби в мен, но не пожелае да ми каже каквото и да е?

Гордик се усмихна:

— Мая, любовта е синоним на доверието. Разбира се, той няма да ви заведе в Петуърт Хаус и да отвори досиетата си за вас. Всичко, от което ние се нуждаем, е някаква индикация, дори и в неточна посока, за да можем да се съсредоточим върху една определена област. Ние знаем, че той ръководи някакъв извънредно важен проект, който би могъл да доведе до усложнения за нашата страна. Това е всичко, което знаем, и ако успеем да получим каквато и да е друга информация, няма значение колко съществена би била тя, за нас ще е извънредно важно. Вие ще бъдете инструктирана много добре. Така че точно ще знаете какво да търсите и какво да слушате.

Той спря и се вгледа в лицето й, изучаваше го, оценяваше го, после отново се усмихна:

— Ние не очакваме чудеса, Мая. Но аз имам вяра във вас. Днес или утре вие ще вечеряте с майка си в моята дача. Тя също вярва във вас. Ние сме сигурни, че вие ще направите всичко според възможностите си.

Продължиха да вървят по пътеката и нейното миниатюрно телце изглеждаше като фигура на джудже до неговото облечено в кожи туловище, наподобяващо мечка.

 

 

Във виенския „Щатхол“ рокгрупата „Сините кристали“ започна последното си парче и публиката избухна в аплодисменти.

Мик Уилямс седеше в будката на тонрежисьора, разположена в задния край на огромната концертна зала. Не поглеждаше към сцената, следеше само цветните прожектори и пръстите му непрекъснато регулираха и балансираха контролните прибори, филтрираха отделните сигнали на петимата инструменталисти чрез огромните мембрани.

Мик беше строен, къдрокос, току-що навършил трийсет и в този момент бе извънредно уморен. Това беше последно изпълнение в последния концерт от шестседмичното турне, което предприеха в тридесет града. Беше уморен от непрекъснатата смяна на хотелски стаи, от стотиците километри шосе, по които техните два камиона с ремаркета прекосиха цяла Европа. Тази вечер за последен път щеше да наблюдава товаренето на тежащата над двадесет тона осветителна и звукова апаратура, а на сутринта щяха да поемат обратно за Лондон, към дома, за продължителна почивка. Но преди това щеше да се напие както се полага. Погледна към сцената, към бас китариста Бързака Кинг. Наричаха го Бързака, защото извън музиката и пеенето правеше всичко със скоростта на упоен динозавър. Мик имаше специални отношения с Бързака, основани както на музиката, така и на чашката. Като се ухили, той се наведе напред, освободи до края заглушителя и пулсиращия, тръпнещ ритъм на бас китарата се разнесе с още по-дълбока мощ. Отново погледна към сцената и въпреки разстоянието видя, че Бързака също му отвръща с ухилване. Да, тази вечер щяха да се нацепят.

Седнал два реда зад кабината на тонрежисьора, малко по-вляво, Питър Гемъл наблюдаваше и се забавляваше от играта между тонрежисьора и китариста. Носеше черно поло, бежово спортно сако и панталони и изглеждаше не на място между младата и възбудена публика. Но за негово удивление концертът му достави удоволствие. Когато каза на секретарката си да му вземе билет за концерта, тя поклати с недоумение глава.

— Нали знаете, че съвсем не прилича на „Лебедово езеро“ — каза многозначително тя.

— Разширявам кръгозора си — отговори той. — И ми вземете първокласен билет до Виена. Ако Периман започне да мърмори, кажете му, че Чичо Сам обича помощниците му да пътуват комфортно.

По време на полета той с удоволствие изяде вечерята си. После се настани в апартамент на хотел „Захер“ и дори успя да отиде на концерта. Нещо от възбудата и изблиците на младежите наоколо се предаде и на него, а чувствителното му ухо оцени музиката. Удоволствието му се увеличаваше от гледката, която Мик Уилямс представляваше, докато потъваше в ритъма с майсторство и истинско наслаждение.

Песента завърши, публиката избухна в аплодисменти и Гемъл започна да си проправя път към изхода.

 

 

Два часа по-късно Мик Уилямс наблюдаваше как и последната част от апаратурата изчезва в камиона, затвори стоманената врата и пусна резетата. Въздъхна с удовлетворение и вече се отправяше да си вземе якето, когато един глас го спря.

— Мистър Уилямс, може ли една дума?

Обърна се. Беше добре облеченият чужденец, който се мотаеше наоколо през последния половин час.

— Какво има?

— Ще ви отнема само няколко минути. Отсреща има едно барче. Можем да пийнем по нещо?

Мик отрицателно поклати глава. „Сигурно се опитва да открие отново изгубената си младост“ — помисли си Мик, докато оглеждаше дрехите и прическата му. „Мисли, че тук е тъпкано с групари, къркачи и наркоманчета.“

— Разкарай се — отговори кратко той. — Изморен съм и нямам време.

— Става въпрос за работа, мистър Уилямс.

— Нямаме работа за вас — Мик направи опит да си тръгне.

Мъжът го последва.

— Не ме разбрахте. Аз ви предлагам работа. Става въпрос само за една-две седмици, а знам, че сега вие сте свободни поне за месец. Нещата си пасват.

Мик започна да се дразни.

— Я се разкарай, разбираш ли? Аз съм свободен за месец, но това време ми трябва.

Отново понечи да тръгне.

— Работата ще ви донесе петнадесет хиляди лири.

Мик изведнъж спря и бавно се извърна.

— Петнадесет хиляди? За две седмици работа?

Мъжът кимна.

— Кой сте вие? — подозрително попита Мик. — И каква е тая шибана работа? Аз съм само тонрежисьор, човече.

— Знам какъв сте — отговори мъжът. — Най-добрият тонрежисьор в Европа. А колкото до работата и до това кой съм аз, да пийнем по нещо и ще ви кажа.

Той поведе Мик, двамата прекосиха улицата и влязоха в барчето отсреща.

 

 

Дачата на Гордик беше просторна и комфортна, както се полагаше на всеки чиновник от апарата. Освен това беше съвсем уединена, разположена в обширна гориста местност. Мая беше пристигнала преди половин час с лимузината на Гордик от Москва. Сега седеше до кухненската маса и гледаше как майка й се върти наоколо и приготвя вечерята. Чувстваше се съвсем изтощена, защото през последните няколко дни премина интензивен курс по тънкостите на шпионския занаят. Освен това я бяха подготвяли за неизбежните разпити, които щяха да последват бягството й, за непосредствения й контакт с Гемъл. В продължение на часове няколко групи следователи й бяха задавали всички въпроси, които вероятно щяха да й зададат там. Първо правеше грешка след грешка, но после откри, че започва да отговаря автоматично.

— Трябва да бъдете просто съвършена — подчерта Гордик. — Ако ви заподозрат и в най-незначителната подробност, те ще се заловят с нея, докато ви сломят. Ще ви разпитват най-вече в едно място, наречено Мандли. Това е извънградска вила в Южна Англия. Може би ще ви се сторят меки и ненастойчиви, но, Мая, те са извънредно умни и не бива да им позволите да пробият защитната ви броня.

Бяха приключили за този следобед и тя почувства странно удовлетворение от напредъка, който показваше. Пийнаха по чашка в кабинета на Гордик заедно с него, Лариса и Тюдин и те я поздравиха.

— Притежавате естествен талант на актриса — каза Тюдин. — Ще станете добър агент. Жалко е само, че не ви вербувахме преди две години.

— Така е — съгласи се Гордик и с лека насмешлива нотка се обърна към Тюдин: — А ти почвай да се оглеждаш за други талантливи балерини, човек никога не знае кога ще му потрябват. — После каза на Мая: — Утре ще се върнете в Ленинград, за да се присъедините към трупата, но тази вечер сте в моята дача. Майка ви вече е там и няма търпение да ви види. Аз съм й обяснил всичко.

— Всичко ли? — попита удивена Мая.

— Да — меко отговори Гордик. — Много внимателно обмислих нещата и реших да й кажа всичко. В края на краищата, тя е вдовица на висш служител от разузнаването и разбира тези неща. Освен това е много твърда жена и патриот. Мисля, че ще разберете, тя не е против работата, която ще свършите за нас.

Майката на Мая я посрещна на вратата на вилата, топло я прегърна и започна да се суети край нея, за да я настани колко е възможно по-удобно, но все още не бе споменала и думичка за предстоящото пътуване. Сега Мая я наблюдаваше, докато тя отваряше вдигащите пара тенджери, и се питаше какво ли й минава през ума. Бяха много привързани една към друга и особено се сближиха след смъртта на баща й. Винаги разговаряха открито, но в този момент между двете сякаш бе паднала някаква завеса, сякаш някой чужд се бе настанил в помещението заедно с тях и потискаше разговора им.

По-късно, след като се навечеряха и вече пиеха чай, завесата изведнъж падна. Докато се хранеха, бяха разговаряли за незначителни неща и Мая се чувстваше още по-неуютно. Очите на майка й, вперени в полупразната чаша с чая, изведнъж се навлажниха и сълзите започнаха да се стичат по страните й. Мая скочи, заобиколи масата, прегърна я и в продължение на десетина минути майка и дъщеря плачеха заедно. Накрая Мая решително каза:

— Бих предпочела той да не ти беше казвал — искам да кажа — всичко онова, което ще трябва да направя.

Майка й изтри сълзите си и енергично поклати глава.

— Не, Мая, така е по-добре. Така или иначе, аз подозирах най-лошото.

— Ужасно е, мамо, но нямам избор.

Майка й стана, взе чайника и доля чашите. Вече се контролираше. Беше висока, снажна жена със сивееща коса и все още красиво лице. Гордик беше прав, защото сега лицето й изразяваше голяма сила на характера, а в очите й се четеше твърда решителност. Тя посочи стола срещу масата, Мая покорно седна там и докато майка й говореше, слушаше, без да я прекъсва.

Тя разказваше за техния живот, за тяхното положение вътре в системата, за това как двамата дядовци на Мая бяха взели участие в революцията и станали марксисти до дъното на душите си, как бащата на Мая работел и гладувал, за да се издигне в йерархията, и какво значело това за нея и за дъщеря й. Всъщност те спадаха към елита и за три поколения бяха получавали всички облаги от това обстоятелство. Животът им беше далеч по-луксозен от този на масите. Можеха да ходят през почивните дни в собствената си дача или да летуват на Черно море, да си купуват храна и напитки от специалните магазини и да имат всички удобства в една страна, където мнозинството от хората живееше в мизерия. Самата тя беше станала член на комунистическата партия на деветнадесет години, въпреки че никога не бе оказвала натиск на Мая да стори същото, като изчакваше Мая сама да прояви инициатива и да го направи. В края на краищата това беше въпрос на благодарност, на изпълнен дълг. Другарят Гордик е бил откровен и честен с нея. Нуждаят се от Мая, за да изпълни една важна задача и всички лични съображения трябва да идат встрани. Тя каза на другаря Гордик, че нейното семейство винаги съвестно е изпълнявало дълга си, както се полага. Гласът й трепереше от вълнение, докато обясняваше на Мая, както бе обяснила на другаря Гордик, че не е необходимо да изнудват Мая посредством нея. Тя разбира и приема, че нейната дъщеря трябва да действа само в интерес на партията и страната. Обича Мая и чувства голяма болка за жертвата, която тя трябва да принесе. Но болката не е по-голяма от верността към системата, която им е дала всичко.

Мая никога не бе чувала майка си да говори така драматично и разбираше, че емоциите и тъгата я бяха довели до това състояние. Тя знаеше, че майка й вътрешно е много силна, но никога не бе предполагала, че ще потисне чувствата към дъщеря си чрез една патетична вярност, която на Мая се виждаше странна. Тя се опита да спори с майка си, посочи й, че не дължи нищо на системата, че нейният талант е вроден и че за него не са нужни нито политика, нито патриотизъм. Но майка й разказа за връзките, които баща й използвал, за да може Мая да извлече всички преимущества от таланта си, как бе ходатайствал пред директора на Малий театър, за да й осигури не само назначение в трупата, но и покровителство и подтик за кариерата й. После накара Мая да се разплаче и почти да изпадне в шок, когато й каза, че за първото турне на Запад било уредено предварително с Олга Ланова, за чиято дубльорка тя се бе подготвила, да се разболее преди последното представление и така Мая да стане героиня. Това било нещо, което никога не би й признала, тайна, която щяла да отнесе в гроба си, но сега, в този момент, Мая трябвало да разбере на кого какво дължи.

Накрая Мая избухна в сълзи. След седмици душевно напрежение всичко това й дойде твърде много. Стана от масата и отиде в стаята си, съблече се и легна, но остана будна часове наред, докато съзнанието й непрекъснато я връщаше към думите на майка й. В четири сутринта тя чу как леглото в другата стая поскърцва. Стана, облече халата си, отиде в стаята на майка си и запали лампата. Майка й лежеше, подпряна на възглавницата, с подпухнали от плач зачервени очи. Те се спогледаха и останаха така дълго, после Мая загаси осветлението, пъхна се в леглото до майка си и се сгуши в нея. Преди да заспи й каза, че ще направи всичко, което трябва.

 

 

Хоук не разбираше нищо от това, което се говореше, но все пак се опитваше да придаде колкото е възможно по-интелигентен израз на лицето си и внимателно гледаше, докато Уизнър посочваше различните части на модела и говореше за контейнери с въглероден двуокис, обективи за прицелване и други устройства. Моделът беше в мащаб едно към двадесет и Хоук се опитваше да си представи размера на целия лазер. Щеше да бъде голям приблизително колкото спалнята му и това го накара да се удиви на развитието на науката, което позволяваше да се издигне такова устройство в космоса на тридесет и шест хиляди стъпки височина, после да се разположи в необходимите координати и да се насочи толкова точно, че да порази определен обект на земята в радиус от пет метра. Отново се опита да следи лекцията на Уизнър, но докато той разказваше за електромагнитния спектър, Хоук се предаде и заоглежда помещението.

Намираха се в четвърта зона на сигурност в базата на военновъздушните сили на САЩ в Палмдейл, Калифорния. Хоук беше предприел инспекционно пътуване, за да провери напредването в конструирането на лазера. Уизнър бе дал простор на енергията и знанията си. Освен Хоук и Мийд, който изглеждаше извънредно отегчен, в залата се намираха още двама души в бели престилки и с отчетливо изписан на лицата им израз на превъзходство. И двамата бяха учени и разбираха за какво говори Уизнър. Хоук почувства, че трябва да зададе някакъв по-интелигентно поставен въпрос.

— А какво става със системата за контрол върху разсейването? — попита той.

Уизнър се усмихна към двамата мъже в бели престилки и почука по една цилиндрична издатина по тръбата на лазера.

— Поставено е тук. Откровено казано, Мортън, досега ти можеше да следиш обясненията ми, но принципите, на които действа това устройство, ще ти се видят по-сложни. Ако настояваш, ще се опитам да ти ги обясня.

По лицето на Мийд се плъзна сянка на ужас, Хоук се засмя и каза:

— Не, не, остави, Елиът. Чудех се дали това дяволско нещо ще действа точно.

— О, ще действа, Мортън, ще действа.

Хоук погледна часовника си с многозначителен жест и Уизнър каза:

— Сега нека разгледаме телеметрията, момчета.

Всички станаха, Хоук се ръкува с двамата учени, измърмори нещо като „Добре сте си свършили работата“ и „Давайте нататък“ и заедно с Мийд последваха Уизнър към вратата.

Униформен пазач провери пропуските им с ултравиолетови лъчи и отбеляза нещо върху таблото. Влязоха в асансьора, спуснаха се два етажа по-надолу, преминаха дълъг коридор и спряха пред друго контролно табло. Пазачът им подаде сини карти за идентификация.

— Сигурност на всяко ниво поотделно — каза с удоволствие Уизнър, като ги вкарваше през една врата, а Хоук изгледа красноречиво Мийд.

Влязоха в обширно, боядисано в бяло помещение. Край едната стена бяха подредени компютри, а край другата — чертожни дъски. Двама мъже в бели престилки работеха пред масите. Уизнър ги представи като Гордън Ранс и Вик Рабърн. След това им изнесе кратка лекция по телеметрия и как сателитът, носещ на борда си лазера, може да се свързва чрез радиосигнали с компютрите на земята. Посочи с ръка към Ранс и каза:

— Гордън е един от водещите експерти на НАСА по телеметрия. Той участва при проектирането на всички системи на програмата „Аполо“ до Луната. Имаш ли да добавиш нещо, Гордън?

Ранс отрицателно поклати глава:

— Не, мисля, Елиът, че ти каза всичко.

В главата на Хоук за миг светна някаква сигнална лампичка, но Уизнър продължаваше да говори как Ранс и Рабърн са проектирали насочващото устройство и разрушаващия механизъм и как цялата техника, включена в този проект, за тях е просто като детска играчка. Между другото, каза Уизнър, те ще привършат с конструкторските чертежи след десет дни, а после ще се върнат в Хюстън. Последваха нови ръкостискания, Хоук повтори комплиментите си и тримата напуснаха помещението.

Беше минал вече цял час и обядваха в трапезарията, когато сигналната лампичка в главата на Хоук напомни за себе си. Той остави вилицата и остро попита Уизнър:

— Оня там, с телеметрията, откъде е?

— Кой от двамата?

— Ранс. Откъде е той?

Уизнър изглеждаше озадачен.

— Ранс ли? Вече ти казах, че е човек от НАСА, а основната му база е в Хюстън, в космическия център „Джонсън“.

Хоук клатеше глава:

— Не, искам да кажа къде е живял преди? Какъв е по произход? Стори ми се, че този момък има слаб английски акцент.

— О — кимна Уизнър. — Да, англичанин е. Постъпи в НАСА през 1960 г., след като англичаните се провалиха с проекта си за ракетата „Синя лента“. В НАСА постъпиха тогава цял куп техни специалисти и техници, около дузина, че и повече.

Хоук хвърли поглед към Мийд, после студено каза:

— И ти си го ангажирал в този проект?

Уизнър започваше да се дразни.

— Виж какво, Мортън, той е американски гражданин повече от петнадесет години. От техните малцина останаха тук и получиха гражданство. Бил е разследван от вашите хора и те са го одобрили. Върви да провериш.

— Разбира се, ще проверя. Дяволски си прав, ще проверя. — Отново погледна към Мийд, който извади бележника си и записа нещо.

— Имаш ли някой друг като него? — осведоми се Хоук.

— Не — отговори Уизнър, — в НАСА има още трима или четирима. За Бога, Мортън, погледни нещата в перспектива. Тези момчета ни оказаха голяма помощ, за да стъпим на Луната. По дяволите, те дори получиха грамоти от президента.

Хоук се наведе напред и каза натъртено:

— Елиът, изслушай ме. Една от причините, поради която англичаните се съгласиха да работят за този проект и ни дадоха гръб, е, че просто искат да разберат доколко вие контролирате проблема с разсейването на лъчите. Да не би да си забравил онзи малък фарс в Париж?

Уизнър се опита да възрази, но Хоук вдигна предупредително ръка.

— А Гемъл се опита да вкара тук човек за свръзка, който да наднича зад раменете ви, и можеш да се обзаложиш, че те още не са се отказали.

Сега Уизнър ядосано заговори:

— Проповядваш на покръстени! Аз вече съм работил на този фронт. Работил съм в продължение на години. Да не би да мислиш, че ще рискувам! — Той посочи с ръка трапезарията. — Видя нашата охрана. Казах ти, че сигурността е подсигурена отдел по отдел, зона по зона. Ранс има разрешение за синята зона и това е всичко. Няма начин да се промъкне до самия лазер, до конструкторския отдел или дори до машината за унищожаване на документи в стаята на секретарките, така че зарежи това, Мортън.

— Работата му не позволява ли да установява някакви контакти?

Уизнър въздъхна:

— Вече ти казах — той се занимава само с телеметрия. Работи върху проектирането на сигналната система, която контролира сателита, това е всичко.

— А насочващото устройство?

— Разбира се, то ще бъде на тридесет и шест хиляди километра от проклетия лазер.

Уизнър отново въздъхна.

— Хайде, Елиът, отпусни се. Казваш, че всичко ще бъде готово след няколко седмици?

— Да. И те няма да имат повече контакт с проекта. Дори няма да знаят за какво са го проектирали. Дори не знаят, че в тази работа е намесен лазер. Казах ти: нашата система за сигурност работи отдел по отдел, зона по зона.

Хоук, изглежда, се успокои, изсумтя и поръча питиета. Но веднага след като напуснаха с Мийд зоната, той нареди на помощника си да направи двойна проверка на всеки член от екипа на Уизнър.

 

 

Бутонът на вътрешния телефон на бюрото на Гемъл светна и секретарката му съобщи, че е пристигнал мистър Чийтам. Той й нареди да го въведе и да сервира чай. После отвори чекмеджето на бюрото си и извади две досиета.

Чийтам беше нисък, приятен човек с неопределена възраст. Имаше тънки мустачки и подобно на някои свои сънародници, не се грижеше да бръсне косъмчетата по скулите си, което му придаваше леко комичен вид.

Той седна срещу Гемъл, който четеше досиетата и разглеждаше снимките. От време на време се протягаше към чашата си, отпиваше глътка чай и несъзнателно изтриваше устните си с бяла кърпичка.

Като затвори папката, Гемъл вдигна очи и попита:

— Някакви въпроси, Рей?

Чийтам отрицателно поклати глава:

— Не, изглеждат напълно готови.

— Трябва да приличат на съвсем обикновени нещастни случаи.

— Не се безпокойте, ще изглеждат такива. Благодаря за чая.

Чийтам стана и се насочи към вратата.

— Те не са лоши хора, Рей — подхвърли след него Гемъл.

Чийтам се обърна:

— Това не прави работата по-лесна, нали знаете.

Гемъл разпери ръце.

— Извинявай, беше глупаво от моя страна. Мразя всичко това.

Чийтам се засмя нерадостно:

— В края на краищата поне получаваме пенсия.

Той излезе от кабинета и тихичко затвори вратата зад себе си.