Кейт Мортън
Пазителка на тайните (5)

5

Лоръл каза истината на полицая. Седна предпазливо в другия край на дивана, изчака неохотното насърчение на баща си и поде своя разказ за следобеда. За всичко, което бе видяла, точно както се беше случило. Четяла в къщичката на дървото, после спряла и видяла мъжа да се приближава.

Защо си го наблюдавала? Имаше ли нещо необичайно у него? Тонът на полицая и изражението му не издаваха с нищо какво очаква да чуе.

Лоръл се намръщи от старанието да си спомни всяка подробност и да се докаже като надежден свидетел. Да, май наистина имаше нещо необичайно. Не че тичаше, крещеше или поведението му някак биеше на очи, обаче въпреки това той… тя погледна към тавана, търсейки подходящата дума… беше злокобен. Повтори думата, доволна от нейната уместност. Посетителят беше злокобен и тя се беше уплашила. Не, не можеше да каже защо точно, просто се бе уплашила.

Дали случилото се впоследствие не е повлияло на първото й впечатление? Дали заради това нещо съвсем обикновено не й се е сторило по-опасно, отколкото е в действителност?

Не, сигурна беше. Човекът определено изглеждал плашещо.

По-младият полицай пишеше в бележника си. Лоръл въздъхна. Не смееше да погледне настрани към родителите си от страх да не изгуби самообладание.

А когато той стигна до къщата? Какво стана после?

Бавничко заобиколи, много по-предпазливо от обикновен посетител — крадешком — и после мама излезе с бебето.

Носеше ли го?

Да.

Носеше ли още нещо?

Да.

Какво?

Лоръл захапа вътрешната страна на бузата си, припомняйки си сребристия проблясък. Носеше ножа за тортата.

Разпозна ножа, така ли?

Използваме го само при специални поводи. На дръжката му е вързана червена панделка.

Поведението на полицая не се промени, но той изчака няколко секунди, преди да продължи. И какво стана после?

Лоръл беше готова. После мъжът ги нападна.

Дребничко подозрение изплува на повърхността като слънчев отблясък, който скрива подробност от снимката, докато Лоръл описваше как мъжът се метнал към бебето. Тя се поколеба, забола поглед в коленете си, докато се мъчеше да извика мислена картина на случилото се. И продължи. Мъжът пресегна към Джери, това го помнеше и беше сигурна, че бе протегнал и двете си ръце напред, опитвайки се да грабне бебето от обятията на майка й. Тогава тя пусна Джери отстрани, за да го предпази. А мъжът посегнал да докопа ножа и двамата се сборичкаха…

А после?

Писалката на младия полицай стържеше по хартията, докато той записваше всяка нейна дума. Звукът беше силен, на Лоръл й беше толкова горещо, а в стаята несъмнено беше станало по-топло. Запита се защо баща й не е отворил прозореца?

И после?

Лоръл преглътна. Устата й беше пресъхнала. После мама замахна с ножа.

Стаята притихна, чуваше се само устремната писалка. Лоръл си представи всичко съвсем ясно: мъжа, ужасния мъж с тъмното лице и страховитите големи ръце, стиснали мама, за да я наранят и после да навредят и на бебето…

Мъжът веднага ли падна?

Писалката беше престанала да стърже. Младият полицай до прозореца я гледаше над бележника си.

Мъжът веднага ли падна на земята?

Лоръл кимна колебливо. Така ми се струва.

Струва ти се?

Не помня нищо повече. Сигурно тогава съм припаднала. Събудих се в къщичката на дървото.

Кога беше това?

Току-що. И после дойдох тук.

По-възрастният полицай бавно си пое въздух, не съвсем безшумно, после го изпусна. Има ли нещо друго, което според теб трябва да знаем? Нещо, което си чула или видяла? Той се почеса по плешивината. Очите му бяха много светлосини, почти сиви. Не бързай. И най-дребната подробност може да се окаже важна.

Забравяше ли някоя подробност? Беше ли чула или видяла нещо друго? Лоръл се замисли внимателно, преди да отговори. Не, май не. Не, сигурна беше, че това е всичко.

И нищичко не пропускаш?

Не, отговори тя. Ръцете на татко бяха в джобовете, очите му блестяха гневно изпод веждите.

Двамата полицаи се спогледаха, по-възрастният леко наклони глава и по-младият затвори бележника си. Разпитът приключи.

* * *

След това Лоръл седна на перваза на прозореца в стаята си, загриза нокътя на палеца си и наблюдава тримата мъже до портата. Не говореха много, но от време навреме по-възрастният полицай казваше нещо, а татко отговаряше и сочеше към различни неща на притъмнелия хоризонт. Разговорът можеше да бъде за земеделие, за топлото време или за историческите забележителности в Съфък, но Лоръл се съмняваше, че обсъждат някоя от тези теми.

По алеята се приближи микробус и по-младият полицай го посрещна в нейното начало, крачейки през тревата и правейки знаци назад към къщата. Лоръл видя как от шофьорското място се показа мъж, как отзад извадиха носилка, как чаршафът (не съвсем бял, забеляза сега, а с червени, почти черни петна) се развя, докато го носеха през градината. Натовариха носилката и микробусът потегли. Полицаите си заминаха и татко влезе в къщата. Предната врата се затвори — Лоръл чу през пода. Събуване на обувки — едната, после другата, — тихо придвижване по чорапи към майка й във всекидневната.

Лоръл дръпна завесите и се обърна с гръб към прозореца. Полицаите си бяха тръгнали. Беше им казала истината, беше описала точно какво си мисли, всичко случило се. Тогава защо се чувстваше така? Странно и неуверено.

Изтегна се на леглото си, сгуши се и стисна силно ръце като за молитва между коленете си. Затвори очи, но отново ги отвори, за да престане да вижда сребристото сияние, белия чаршаф, лицето на майка си, когато мъжът произнесе името й…

Лоръл застина. Мъжът беше произнесъл името на мама.

Не беше споменала това пред полицая. Той я попита дали не забравя нещо, дали не е чула или видяла още нещо и тя отвърна не, нямало нищо друго. Обаче имаше, беше се случило…

Вратата се отвори и Лоръл бързо се надигна, едва ли не очаквайки по-възрастният полицай да се е върнал, за да продължи да я разпитва. Оказа се баща й, за да й съобщи, че отива да доведе другите. Сложили бебето да спи, а майка й си почивала. На вратата той се поколеба, потропвайки с ръка по рамката. Накрая заговори пресипнало.

Следобед преживели шок, ужасен шок.

Лоръл прехапа устна. Ридание заплашваше да се откъсне издълбоко, ридание, което не бе забелязала.

Майка ти е храбра жена.

Лоръл кимна.

Тя умее да оцелява, ти също. Справи се добре пред полицаите.

Благодаря ти, татко, промърмори тя, а в очите й отново пареха сълзи.

Според полицията сигурно е мъжът от вестниците, който създава неприятности край потока. Описанието съвпада, пък и няма кой друг да тормози майка ти.

Беше се случило, както си го представяше Лоръл. Нали, когато видя мъжа, тя се зачуди дали не е онзи, за когото пишат вестниците? И изведнъж й стана по-леко.

Чуй ме сега, Лол. Баща й пъхна ръце в джобовете си и ги поразмърда, преди да продължи. С майка ти си поговорихме и решихме, че е по-добре да не казваме на по-малките какво се е случило. Не е нужно, няма да разберат. Ако имах избор, бих предпочел и ти да си на сто километра оттук, но си била тук и това е.

Съжалявам.

Няма за какво да съжаляваш. Нямаш вина. Ти помогна на полицията, помогна и на майка си и всичко приключи. Някакъв злодей е дошъл у дома, но вече всичко е наред. Всичко ще се оправи.

Не беше въпрос, не точно, но прозвуча като въпрос, затова Лоръл отговори: да, татко, всичко ще се оправи.

Той й се усмихна накриво. Ти си добро момиче, Лоръл. Сега отивам да доведа сестрите ти. Няма да казваме на никой за случилото се, нали? Браво, точно така.

* * *

И не казаха. Случката се превърна в голямата неизречена тайна в семейната им история. Не казаха на сестрите й, а Джери беше твърде малък, за да си спомня, макар впоследствие да се оказа, че грешат за това.

Разбира се, другите усетиха, че се е случило нещо необичайно — най-безцеремонно ги прибраха от празненството за рождения ден и ги настаниха пред новия телевизор на съседите, родителите им останаха мрачни седмици наред, а двама полицаи започнаха най-редовно да идват на посещения, които преминаваха зад затворена врата и в приглушени сериозни разговори, — но всичко намери обяснение, когато татко им разказа за горкичкия бездомен мъж, умрял на ливадата на рождения ден на Джери. Беше тъжно, но както каза татко, понякога се случват такива неща.

Междувременно Лоръл започна сериозно да си гризе ноктите. Полицейското разследване приключи за седмици: възрастта на мъжа съвпадаше с описанието на злосторника от пикниците, според полицията не беше необичайно такива прояви на насилие да ескалират с времето, а от свидетелските показания на Лоръл ставаше ясно, че майка й е действала при самозащита. Взлом, прераснал в нещо по-сериозно, щастливо избавление, нищо нямаше да спечелят, ако изтипосат подробностите в пресата. За щастие, в онези времена дискретността беше правило и едно джентълменско споразумение беше способно да премести заглавие на трета страница. Завесата падна, край на историята.

И все пак. Животът на семейството възобнови обичайния си ход, но Лоръл си остана като на тръни. Усещането, че е изолирана от останалите, се задълбочи и я обзе необяснимо безпокойство. Случилото се се разиграваше в съзнанието й отново и отново, а ролята й в полицейското разследване, нещата, които им беше разказала, и още по-лошо — онези, които бе премълчала, предизвикваха у нея паника, на моменти толкова силна, че се задушаваше. Където и в Грийнейкърс да отидеше — в къщата или навън в градината — Лоръл се чувстваше като в капан заради нещата, които беше видяла или направила. Спомените дебнеха отвсякъде, не можеше да избяга от тях и положението се влошаваше от факта, че причинилото ги събитие е абсолютно непроницаемо.

Когато се яви на прослушване за Театралното училище и беше приета, Лоръл остана глуха за молбите на родителите си да остане у дома, да отложи с една година и да завърши гимназия, да помисли за сестрите и за малкото си братче, което я обича най-много от всички. Тя си събра багажа — взе съвсем малко неща — и обърна гръб на всички тях. Посоката на живота й се промени точно както ветропоказателят се завърта, щом неочаквано връхлети буря.

* * *

Лоръл допи виното си и проследи с поглед как две врани прелитат ниско над ливадата на татко. Някой беше завъртял гигантското копче и светът притъмняваше. Всички актриси си имат любими думи, „мрак“ бе любимата на Лоръл. Приятно й беше да я изговаря, да усеща спускащия се здрач и безпомощно да чува как щраква капанът на звуковете, а в същото време думата толкова приличаше на „зрак“, че сякаш бе озарена донякъде от нейното сияние.

Това време от деня Лоръл свързваше предимно с детството си, с живота си преди Лондон: завръщането на баща й у дома, след като цял ден бе работил във фермата, майка й, която разказва приказка на Джери до печката, сестрите й, които се кискат на горния етаж, докато Айрис изброжда репертоара си от имитации (по ирония на съдбата Айрис беше станала най-често имитираната в детството им героиня — директорка на училище), преходния миг, когато светлините вътре грейват, в къщата ухае на супа и голямата дъбова маса се подрежда за вечеря. Дори сега Лоръл долавяше съвсем несъзнателно естествения край на деня. Така се проявяваше носталгията й, когато беше в дома си.

Нещо помръдна на ливадата, на пътя, по който минаваше татко всеки ден, и Лоръл се напрегна, но се оказа просто кола, бяла кола — вече я виждаше ясно, — която лъкатушеше по алеята. Права допи виното в чашата си. Беше захладняло. Лоръл обви тялото си с ръце и бавно закрачи към портата. Шофьорът примигна с фаровете енергично, както би направила единствено Дафни, и Лоръл й махна с ръка.