Кейт Мортън
Пазителка на тайните (4)

4

Съфък, 2011 г.

Сестрите Никълсън си тръгнаха от болницата с колата на Айрис. Макар да беше най-голямата и по традиция да се ползваше с привилегията да седи на предната седалка, Лоръл се настани отзад при кучешките косми. Към старшинството се прибавяше и нейната известност, а тя не искаше другите да решат, че си вири носа. Пък и бездруго предпочиташе задната седалка. Освободена от задължението да води разговор, можеше да прави компания само на собствените си мисли.

Дъждът отмина и сега грееше слънце. Лоръл нямаше търпение да разпита Роуз за Вивиан — сигурна беше, че и преди е чувала името. Нещо повече, знаеше, че то по някакъв начин е свързано с онзи ужасен ден през 1961 година, но си мълчеше. Предизвикаш ли интереса на Айрис, той току-виж те задушил, а Лоръл още не беше готова да се изправи пред инквизицията. Докато сестрите й си бъбреха на предната седалка, тя наблюдаваше как полето прелита край тях. Прозорците бяха вдигнати, но Лоръл сякаш усещаше уханието на прясно окосена трева и чуваше призива на чайките. Пейзажът от детството е по-ярък от всеки друг. Няма значение къде се намира и как изглежда, неговите гледки и звуци се запечатват в паметта по различен начин. Те стават част от човека, неизменна част.

Последните петдесет години се изпариха и Лоръл видя своята призрачна двойничка от миналото да прелита покрай живия плет на зеления велосипед „Малвърн Стар“ с една от сестрите си, обкрачила кормилото. Помургавяла от слънцето кожа, руси косъмчета по краката, ожулени колене. Беше много отдавна. Беше вчера.

— За телевизията ли е?

Лоръл вдигна поглед и установи, че Айрис я гледа в огледалото за обратно виждане, примигвайки.

— Моля? — попита тя.

— Интервюто, с което беше толкова заета.

— А, това ли? Всъщност е поредица от интервюта. Остава ми още едно в понеделник.

— Да, Роуз ми каза, че ще се връщаш в Лондон по-рано. За телевизията ли е?

Лоръл изсумтя за потвърждение.

— Някакъв биографичен едночасов филм. Ще има интервюта и с други хора: режисьори, актьори, с които съм работила, стари кадри, неща от детството ми…

— Чуваш ли, Роузи? — язвително подметна Айрис. — Неща от детството. — Тя се понадигна от шофьорското си място, за да се намръщи по-изразително в огледалото към Лоръл. — Ще съм ти признателна, ако не показваш семейните снимки, на които съм почти или напълно разсъблечена.

— Жалко — отвърна Лоръл и махна един бял косъм от черния си панталон. — Това щяха да са най-хубавите материали. За какво ще говоря сега?

— Сигурна съм, че като насочат камерата към теб, все ще измислиш нещо.

Лоръл прикри усмивката си. В последно време хората се отнасяха към нея с крайно сериозно уважение, затова й беше приятно да се посдърпа малко с истинска майсторка.

Роуз обаче открай време предпочиташе мира и спокойствието и започваше видимо да се притеснява.

— Вижте, вижте — размаха тя и двете си ръце към един участък със сринати до основи сгради в края на града. — Тук ще бъде новият супермаркет. Представяте ли си? Като че ли останалите три са малко.

— Ама че нелепо…

Раздразнението на Айрис, за щастие, се насочи другаде и Лоръл можеше отново да се облегне назад и да зяпа през прозореца. Прекосиха града, минаха по главната улица, която постепенно се стесни до междуселски път, и после залъкатушиха по плавните завои. Поредността беше толкова позната, че Лоръл можеше и със затворени очи да каже точно къде се намира. Разговорът на предната седалка утихна, пътят се стесни, а дърветата над главите им се сгъстиха, докато накрая Айрис пусна мигача и зави по алеята с табела „Ферма Грийнейкърс“.

* * *

Фермата се намираше тук открай време — на върха на един склон с изглед към ливадата. Естествено, къщите обикновено остават там, където са построени. Айрис паркира на равното място, обитавано от стария автомобил „Морис Майнър“ на баща им, докато майка им не се бе съгласила да го продадат.

— Стрехите изглеждат много окаяно — отбеляза тя.

— Придават на къщата печален вид, не мислите ли? — съгласи се Роуз. — Елате да ви покажа откъде започна да тече напоследък.

Лоръл затвори вратата на колата, но не последва сестрите си през портата. Пъхна ръце в джобовете си и остана на място, попивайки цялата гледка — от градината до напукания комин и всичко между тях: перваза, от който някога спускаха Дафни в кошницата, балкона, на който окачваха старите завеси от спалнята, за да се образува нещо като арка на авансцена, таванската стая, където Лоръл се научи да пуши.

Мисълта й хрумна неочаквано — къщата я помнеше.

Лоръл не се определяше като романтичка, но усещането беше много силно и за част от секундата тя с лекота повярва, че съчетанието пред очите й от дъски и червени тухлени комини, от осеяни с петна керемиди и странно разкривени прозорци с фронтони е способно да съхранява спомени.

Усещаше, че сградата и в момента я наблюдава през всеки прозорец, че се връща назад в миналото, за да свърже сегашната по-възрастна жена с дизайнерски костюм с момичето, въздишало по снимките на Джеймс Дийн. Какво ли си мисли за личността, в която съм се превърнала, зачуди се Лоръл.

Това беше глупаво, разбира се — къщите нямат мисли. Къщите не помнят хора, не помнят нищо. Всъщност Лоръл помнеше къщата, а не обратното. И защо не? Тук беше домът й от двегодишна, тук беше живяла, докато навърши седемнайсет. Вярно, отдавна не беше идвала — въпреки полуредовните си посещения в болницата не се беше връщала в Грийнейкърс, — но заради огромната си заетост. Лоръл погледна към къщичката на дървото. Беше се постарала да бъде много заета.

— Надали не си идвала от толкова отдавна, че да си забравила къде е вратата — провикна се Айрис от предния коридор. Хлътна вътре в къщата, но гласът й долетя зад нея: — Не ми казвай — чакаш иконома да дойде да ти вземе багажа!

Лоръл завъртя очи с младежка досада, вдигна куфара си и пое към къщата. Вървеше по същата камениста пътека, която майка й беше открила в един слънчев летен ден преди шейсет години…

* * *

Дороти Никълсън съзря в Грийнейкърс подходящо място да отгледа децата си още в мига, в който го зърна. Не би трябвало да търси къща. Войната беше приключила само преди няколко години, нямаха сериозни средства, а свекърва й великодушно се съгласи да им наеме стая в собствения си пансион (в замяна на изпълнението на определени задължения, разбира се, тя да не е благотворителна организация!). Дороти и Стивън просто бяха отишли на пикник.

Беше един от редките им почивни дни в средата на юли. Събудиха се на зазоряване, метнаха една кошница и одеяло на задната седалка и поеха на запад със своя морис майнър. Нямаха други планове — само да поемат по първия междуселски път, който им хване окото. Правеха го от известно време: — ръката й върху крака му, неговата обвила раменете й, а през прозорците нахлува топъл въздух — и щяха да продължат, ако гумата не се беше спукала.

Обаче се спука, те намалиха и спряха отстрани на пътя, за да огледат щетите. Ето, ясно като бял ден: дяволски пирон стърчеше от гумата и направо я беше разпрал.

Бяха млади и влюбени и не им се случваше често да прекарват заедно свободното си време, затова денят им не се развали, както би могло да се очаква. Докато съпругът й оправяше гумата, Дороти се запиля нагоре по тревистия хълм, търсейки равно място, на което да постели одеялото за пикник. А когато стигна до билото на възвишението, видя фермата Грийнейкърс.

Това не бяха предположения на Лоръл. Децата на семейство Никълсън знаеха наизуст историята за придобиването на Грийнейкърс. За скептичния възрастен фермер, който се почесвал по главата, когато Дороти почукала на вратата му, за птиците, гнездящи в камината, докато старецът наливал чая, за дупките по пода, над които като тесни мостчета били прехвърлени дъски. И най-важното, никой не се съмняваше в незабавната увереност на майка им, че трябва да живее на това място.

Неведнъж им бе обяснявала, че къщата й проговорила: заслушала се и се оказало, че двете се разбират чудесно. Грийнейкърс била опака старица, несъмнено поразнебитена и доста своенравна, но пък кой не би бил? Дороти доловила скритото под разрухата солидно минало достойнство. Къщата била горда и самотна, място, което се подхранва от детския смях, от семейната обич и от уханието на агнешко с розмарин във фурната. Имала хубав и почтен гръбнак и била изпълнена с желание да гледа по-скоро напред, отколкото назад, да посрещне ново семейство и да порасне заедно с него, да възприеме неговите съвсем нови традиции. Сега за пръв път на Лоръл й хрумна, че в действителност описанието, което майка им беше направила на къщата, би могло всъщност да се окаже нейният автопортрет.

* * *

Лоръл избърса крака на изтривалката и пристъпи вътре. Дъските на пода изскърцаха познато, мебелите си бяха на старите места, обаче мястото й се стори променено. Въздухът беше плътен и се усещаше мирис, какъвто обикновено нямаше. На застояло, осъзна Лоръл, и това беше разбираемо — къщата стоеше затворена, откакто Дороти е в болницата. Роуз идваше да наглежда мястото, когато грижите за внуците й позволяваха, а съпругът й Фил правеше всичко по силите си, но нищо не може да се мери с постоянното обитаване.

Мислено се посъветва да не бъде толкова мрачна и по навик добави и своите пътни чанти към купчината под масичката в коридора. След това, без да се замисля, отиде в кухнята. На това място си пишеха домашните, играеха си с пластилин и лееха сълзи от любовна мъка — който се прибереше у дома, най-напред идваше тук. Роуз и Айрис вече бяха в кухнята.

Роуз щракна ключа на лампата до хладилника и кабелите забръмчаха. Тя потри весело ръце.

— Да направя ли чай?

— Не се ли сещаш за нещо по-хубаво? — попита Айрис, събу обувките, с които ходеше в съда, и размърда напред-назад пръстите на обутите си с черни чорапи крака като нетърпелива балерина.

— Нося вино — оповести Лоръл.

— Освен това. Забравете чая.

Докато Лоръл вадеше бутилката от куфара си, Айрис извади чашите от шкафа.

— Роуз? — вдигна високо тя едната чаша и примигна рязко над рамките с форма на котешки очи. Очите и бяха също тъмносиви като косата й.

— О! — притеснено поглеждаше часовника си Роуз. — О, не знам, едва минава пет!

— Хайде, Роузи, скъпа — подкани я Лоръл, ровейки за тирбушон в чекмеджето, пълно с леко лепкави прибори. — Богато е на антиоксиданти, нали знаеш? — Извади тирбушона и стисна лепкавите си пръсти. — На практика е здравословна храна.

— Ами… добре.

Лоръл извади корковата тапа и започна да налива. По навик подреди чашите една до друга, за да се увери, че е наляла поравно в трите. Усмихна се, когато се усети — ето това е връщане към детството. Айрис поне ще е доволна. Справедливостта е много деликатен момент между братя и сестри, но е същинска мания за средните деца. „Престани да броиш, цветенце — казваше майка им. — Никой не харесва момиче, което винаги очаква повече от другите.“

— Само капка, Лол — предпазливо каза Роуз. — Не искам да вържа кънките, преди да пристигне Дафни.

— Значи имаш новини от нея? — подаде Лоръл най-пълната чаша на Айрис.

— Точно преди да тръгнем от болницата, не ви ли казах? Паметта наистина ми изневерява. Ще пристигне към шест, ако движението й позволи.

— В такъв случай най-добре да приготвя нещо за вечеря — каза Айрис, отвори кухненския килер и коленичи на едно столче, за да огледа срока на годност на продуктите. — Ако оставя на вас двете, ще вечеряме препечени филийки и чай.

— Ще ти помогна — обади се Роуз.

— Не, не — отблъсна я с жест Айрис, без да се обръща. — Няма нужда.

Роуз погледна към Лоръл, която й подаде чаша вино и й направи знак към вратата. Нямаше смисъл да спори. Беше си свещен семеен закон: Айрис винаги готвеше, тя винаги смяташе, че другите й се налагат, а те я оставяха да се наслаждава на мъченичеството си, защото така изискваше дребничката проява на сестринска добрина.

— Е, щом настояваш — каза Лоръл и от бутилката в собствената й чаша изгъргори още малко вино.

* * *

Роузи се запъти нагоре по стълбите, за да провери дали в стаята на Дафни всичко е наред, а Лоръл излезе навън с виното си. Дъждът, изсипал се по-рано, беше прочистил въздуха и тя вдъхна голяма глътка свежест. Градинската люлка привлече вниманието й, тя седна на пейката й и бавно се залюля напред-назад с пети. Люлката беше подарък от всички тях за осемдесетия рожден ден на майка им, която веднага заяви, че иска да я сложат под големия стар дъб. Никой не изтъкна, че в градината има и други места с по-хубава гледка. За външен човек разкриващата се гледка надали представляваше нещо повече от празна морава, но членовете на семейство Никълсън знаеха, че пустотата е илюзорна. Някъде там сред потрепващите стръкчета трева се намираше мястото, където баща им се бе строполил мъртъв.

Паметта е доста неблагонадеждно нещо. Паметта на Лоръл я поставяше тук, точно на това място в онзи следобед, с вдигната ръка, за да заслони младежките си очи от слънцето, докато оглеждаше моравата в очакване да го зърне да се връща от работа; в очакване да хукне, да провре ръка под неговата и да го съпроводи до къщата. Паметта й показваше как наблюдава баща си, а той крачи в тревата, спира, за да се полюбува на залязващото слънце и на очертаните с розова ивичка облаци и да отбележи както винаги: „Червено небе по залез — радост за пастира“, после тялото му се сковава, той простенва, вдига ръка към гърдите, олюлява се и се строполява.

Обаче всъщност не бе станало така. Когато се случило, тя се намираше на другия край на света, беше на петдесет и шест, а не на шестнайсет години и се обличаше за вечерна церемония в Лос Анджелис, чудейки се дали нейното лице ще бъде единственото без солидна доза ботокс. Не знаеше нищо за здравето на баща си, докато Айрис не се обади и не остави съобщение на телефона й.

Не, друг човек беше видяла да се строполява на земята и да умира през онзи слънчев летен следобед, когато беше на шестнайсет.

Лоръл драсна клечка кибрит и запали цигара, оглеждайки намръщено хоризонта, докато пъхаше кутията обратно в джоба си. Къщата и градината бяха озарени от слънцето, но далечните полета отвъд моравата и по-близо до горите вече тънеха в сянка. Вдигна поглед нагоре, покрай горната част от ковано желязо на люлката, където между листата се виждаше подът на къщичката на дървото. Стълбата също си беше там — дървени летви, заковани за ствола, някои от които бяха увиснали разкривени. Някой беше провесил наниз розови и пурпурни мъниста от края на едната летва — сигурно внуче на Роуз.

Онзи ден Лоръл беше слязла съвсем бавничко.

Дръпна силно от цигарата, потънала в спомена. Сепнато се бе опомнила в къщичката на дървото, незабавно в съзнанието й изникнаха мъжът, ножът и ужасеното лице на майка й, а после момичето забързано пролази по стълбата.

Когато се спусна до земята, замръзна неподвижно, стиснала стълбата пред себе си с две ръце и подпряла глава на грубия ствол на дървото, в безопасност в спокойната тишина на мига и несигурна къде да отиде и какво да направи сега. Нелепо й хрумна да се отправи към потока, да отиде при сестрите си и при малкото си братче, при баща си с неговия кларинет и веселата му усмивка…

Може би тогава забеляза, че вече не ги чува.

Вместо това се насочи към къщата, извърнала очи и пристъпвайки предпазливо с босите си крака по нагорещените камъни на пътеката. В един момент погледът й се плъзна настрани и май забеляза нещо голямо и бяло до градинската леха, нещо, което не трябваше да бъде там, но Лоръл сведе глава, отмести очи и ускори крачка, тласкана от безумно детинската надежда, че може би, ако не гледа и не вижда, ще успее да стигне до къщата, да прекрачи прага и всичко да си продължи нормално.

Разбира се, беше в шок, но не се чувстваше така. Някакво свръхестествено спокойствие й послужи за буфер, сякаш бе наметнала магическа мантия, която й позволяваше да се измъква от действителността като героиня от вълшебна приказка, която съществува и извън страниците, а при пристигането си намира замъка заспал. Спря, за да вдигне обръча от земята, после продължи и влезе.

Къщата беше зловещо притихнала. Слънцето се беше спуснало зад покрива и коридорът беше притъмнял. Изчака в рамката на отворената врата да привикнат очите й. Металните тръби на канализацията изстиваха и пукаха — шум, свързан с лятото, ваканцията и дългите топли привечери, когато мушици пърхат около лампите.

Лоръл вдигна поглед към застланите с килим стълби и някак разбра, че сестрите й не са там. Часовникът в коридора отмерваше секундите и за миг тя се зачуди дали всички са излезли — мама, татко и бебето — и тя е самичка с онова, което се намира под белия чаршаф навън. Тръпки я полазиха от тази мисъл. И после откъм дневната се разнесе тропот, тя се обърна и видя татко да стои до незапалената камина. Беше странно скован, едната му ръка висеше отстрани, а другата беше свита на юмрук върху дървената полица, когато той възкликна:

— За бога, жена ми има късмет, че изобщо е жива!

Мъжки глас се разнесе зад кулисите, някъде от вътрешността на стаята, където Лоръл не виждаше човека:

— Разбирам това, господин Никълсън, и се надявам и вие да разберете, че ние само си вършим работата.

Лоръл се прокрадна по-близо на пръсти и спря, преди да стигне до светлината, която струеше от отворената врата. Майка й седеше на креслото, гушнала бебето. То спеше — Лоръл виждаше ангелския му профил, пълната му бузка, притисната и сплесната от рамото на майка й.

В стаята имаше и други хора: един оплешивяващ тип на дивана и млад мъж до прозореца, който си водеше бележки. Полицаи, досети се Лоръл. Разбира се, че са полицаи. Беше се случило нещо ужасно. Белият чаршаф в слънчевата градина.

— Познавате ли го, госпожо Никълсън? — попита по-възрастният мъж. — Срещали ли сте го преди? Да сте го мярвали, дори от разстояние?

Майката на Лоръл не отговори, поне не така, че да я чуе някой. Шептеше, притиснала устни към тила на бебето, и устните й мърдаха лекичко до меката му косица. Татко отговори силно от нейно име:

— Не, разбира се. Тя вече ви каза, че никога не го е виждала. Ако ме питате, би трябвало да сравните описанието му с това на онзи тип по вестниците, който тормози хората, излезли на пикник.

— Ще проверим всички следи, господин Никълсън, уверявам ви. Обаче в момента в градината ви лежи труп, а имаме само твърденията на съпругата ви за това как се е озовал там.

Татко настръхна:

— Този мъж е нападнал жена ми. Станало е при самозащита.

— Видяхте ли да се случва, господин Никълсън?

В гласа на по-възрастния полицай се долавяше нетърпение, което уплаши Лоръл. Тя отстъпи назад. Не знаеха, че тя е там. И нямаше нужда да разбират. Би могла да се измъкне, да се качи по стълбите, като внимава да не стъпи на скърцащата дъска на пода, и после да се сгуши на кълбо в леглото си. Можеше да ги остави да си правят загадъчните машинации от света на възрастните и да я намерят едва след като приключат, за да й съобщят, че всичко е наред…

— Вие бяхте ли там, господин Никълсън? Видяхте ли какво се случва?

… Обаче Лоръл се чувстваше привлечена към стаята, към осветения от лампата контраст с тъмния коридор, към странната група хора, към аурата на важност около напрегнатия глас на баща й, към неговата поза. У нея имаше нещо, открай време го имаше, което изискваше Лоръл да участва, което се стараеше да помогне, макар никой да не бе поискал помощ, което мразеше да спи от страх да не пропусне нещо.

Тя беше в шок. Нуждаеше се от компания. Просто не можеше иначе. Каквото и да се бе случило…

Лоръл излезе от кулисите и пристъпи насред сцената.

— Бях там — каза тя. — Видях го.

Татко изненадано вдигна поглед. Стрелна жена си с очи, после отново ги впери в Лоръл. Гласът му звучеше различно, когато отсече дрезгаво и бързо, почти като съскане:

— Достатъчно, Лоръл.

Всички погледи бяха вперени в нея: на мама, на татко, на другите двама мъже. Лоръл съзнаваше колко важна е следващата реплика. Тя избегна погледа на баща си и поде:

— Мъжът се показа иззад къщата. Опита се да грабне бебето.

Така беше, нали? Не беше сигурна, че е видяла точно това.

— Лоръл… — намръщи се татко.

Тя продължи по-бързо и решително. (И защо не? Не беше дете, което се прокрадва в стаята си и чака възрастните да оправят нещата: беше една от тях, имаше роля в пиесата, беше значима.) Прожекторът засвети по-силно и Лоръл срещна погледа на по-възрастния мъж.

— Сборичкаха се. Видях ги. Мъжът нападна мама и после… и после той се строполи на земята.

За минутка всички се смълчаха. Лоръл погледна към майка си, която вече не шепнеше на бебето, а се беше вторачила в някаква точка над рамото на Лоръл. Някой беше направил чай. Лоръл щеше да запомни тази подробност през всички следващи години. Някой беше направил чай, но никой не го пиеше. Чашите си стояха недокоснати върху масите в стаята, имаше една и на рамката на прозореца. Часовникът в коридора тиктакаше.

Най-сетне оплешивяващият мъж се размърда на дивана и се прокашля.

— Лоръл, нали така?

— Да, господине.

Татко въздъхна — изпусна голяма струя въздух, сякаш спадаше балон. Махна с ръка към Лоръл и каза:

— Дъщеря ми. — Звучеше като човек, претърпял поражение. — Най-голямата.

Мъжът на дивана я измери с поглед, после устните му се разтеглиха в служебна усмивка, която не достигна очите му.

— Мисля, че е най-добре да влезеш, Лоръл — каза той. — Седни и започни отначало. Разкажи ни всичко, което видя.