Кейт Мортън
Пазителка на тайните (30)

30

Лондон, 23 май 1941 г.

Вивиан погледна към ръчния си часовник, после към вратата на кафенето и накрая към улицата навън. Джими беше казал в два, вече беше почти два и половина, а от него нямаше и помен. Може да се бяха появили проблеми в работата или с баща му, но Вивиан се съмняваше. Съобщението му звучеше спешно — трябвало да се види с нея — и беше изпратено толкова тайно, че надали той би допуснал нещо да го забави. Тя прехапа долната си устна и отново погледна часовника си. Погледът й се отмести към пълната чаша с чай, която й бяха сипали преди половин час, към отчупеното парченце на ръба на чинийката, засъхналите листенца чай във вдлъбнатината на лъжичката. Отново надникна през прозореца, не видя никой познат и наклони шапката, за да скрие лицето си.

Съобщението му беше изненада — прекрасна, разтуптяваща сърцето изненада. Когато даде чека на Джими, Вивиан истински вярваше, че повече няма да го види. Не беше номер, не искаше да го подведе да започне трескаво да я търси — твърде много ценеше живота му, макар да не ценеше своя достатъчно, за да го направи. Намерението й беше обратното. След като чу разказа на доктор Руфъс и осъзна възможните последици — за всички тях, — ако Хенри научеше за приятелството й с Джими и за работата й в болницата на доктор Томалин, това според нея беше единственият начин. Всъщност идеалният начин. Доли получаваше парите си, а Джими — оскърбление, което най-силно би засегнало мъж като него, почтен и мил мъж, и щеше да бъде достатъчно, за да го държи далеч от нея — в безопасност — завинаги. Безразсъдно беше от нейна страна да го допусне толкова близо, трябваше да внимава повече, сама си беше виновна.

В известен смисъл връчването на чека на Джими даде на Вивиан онова, което най-силно искаше на този свят. Сега се усмихна, съвсем лекичко, като се замисли. Любовта й към Джими беше лишена от себичност — не защото тя беше добър човек, а защото така трябваше. Хенри за нищо на света не би им позволил да имат нещо общо, затова Вивиан превърна любовта си в желание да осигури възможно най-добър живот за Джими, макар че самата тя нямаше да бъде част от него. Сега Джими и Доли бяха свободни да направят всичко, за което са си мечтали: да напуснат Лондон, да се оженят, да живеят щастливо до края на дните си. А като му даде парите, които Хенри толкова ревниво пазеше, Вивиан нанесе удар и на него, единствения удар по силите й. Разбира се, той щеше да разбере. Строгите правила на наследството й не можеха да бъдат лесно заобиколени, но Вивиан не се интересуваше много от парите и от онова, което можеш да купиш с тях — подписваше необходимите на Хенри суми, но самата тя не се нуждаеше от много. Въпреки това той се стараеше да знае точно колко и къде харчи тя, затова щеше да плати прескъпо точно както когато направи дарението за болницата на доктор Томалин, обаче си струваше. О, да, страшно й беше приятно, че парите, толкова скъпи на сърцето му, щяха да отидат другаде.

Което не означава, че сбогуването й с Джими не беше едно от най-мъчителните неща, които бе правила, защото всъщност беше. Сега, докато го чакаше за среща и усещаше как радостта пулсира под кожата й, когато си го представеше как влиза през вратата, тъмния му перчем над очите, усмивката му с намек за тайни, които я караха да се чувства разбрана — опозната, без да е отронила нито дума, — тя не можеше да повярва, че е намерила сили да осъществи хрумването си.

Сега, в кафенето, тя вдигна поглед към келнерката, която застана до масата й и я попита ще си поръча ли нещо за хапване. Вивиан отказа, засега чаят й стигал. Хрумна й, че Джими може вече да е идвал и да си е тръгнал, че са се разминали — Хенри беше необичайно напрегнат напоследък и не й беше лесно да се измъкне, — но когато попита келнерката, момичето поклати глава:

— Знам за кого говорите — рече тя. — Красив мъж с фотоапарат. — Вивиан кимна. — Не съм го виждала от няколко дни, съжалявам.

Келнерката се отдалечи и Вивиан отново погледна през прозореца, огледа улицата и в двете посоки за Джими и за някого, който би могъл да я наблюдава. Отначало се слиса от разказа на доктор Руфъс по телефона, но се постави на мястото на Джими и сякаш разбра: обидата на Доли, която си беше въобразила, че е отхвърлена, импулсивното й желание за отмъщение, изгарящото й желание да се изправи на крака и да започне на чисто. Вивиан не се съмняваше, че за някои хора подобен план би бил немислим, но тя не беше една от тях, на нея изобщо не й беше трудно да повярва, че човек е способен да стигне толкова далеч, ако така ще си осигури възможност за бягство, особено човек като Доли, останал на произвола на съдбата след загубата на семейството си.

Единствената подробност от разказа на доктор Руфъс, която я преряза като с нож, беше участието на Джими във въпросния замисъл. Вивиан отказваше да повярва, че всичко случило се помежду им е било преструвка. Знаеше, че не е така. Каквото и да беше довело Джими при нея на улицата през онзи ден, чувствата помежду им бяха истински. Тя го усещаше дълбоко в сърцето си, а то никога не грешеше. Усети го още онази първа вечер в столовата, когато видя снимката на Нела и възкликна, а Джими вдигна поглед и очите им се срещнаха. Освен това той не си тръгна. Тя му даде чека — колкото искаше Доли, че и повече, — а той не си тръгна. Не искаше да я пусне.

Джими й беше изпратил вест по една непозната жена — смешно дребно същество, което потропа на вратата й на Кампдън Гроув номер двайсет пет с метална кутия в ръка за дарения за болницата на ветераните. Вивиан тъкмо се канеше да отиде за портмонето си, когато жената поклати глава и прошепна, че Джими трябва на всяка цена да я види и че ще я чака в това кафене на гарата в два часа в петък. После жената си тръгна и Вивиан усети как в гърдите й се разпалва надежда, преди да успее да я възпре…

Обаче — погледна часовника си Вивиан — вече беше почти три и половина. Той нямаше да дойде. Знаеше го. Беше го разбрала още преди половин час.

Хенри щеше да си бъде у дома след час, а тя трябваше да се погрижи за някои неща преди това, за неща, които той очакваше. Вивиан се изправи и пъхна стола под масата. Сегашното й разочарование беше сто пъти по-силно от предишния път. Не можеше да чака повече обаче, вече беше останала по-дълго, отколкото беше безопасно. Вивиан плати чая си, за последен път огледа посетителите в кафенето, смъкна шапката си още по-ниско и забързано пое обратно към Кампдън Гроув.

* * *

— На разходка ли беше?

Вивиан застина във вестибюла и погледна през рамо през отворената врата в дневната. Хенри седеше в креслото, преметнал крак връз крак, с лъснати черни обувки, и я наблюдаваше над един дебел доклад от министерството.

— Аз… — мислите й блуждаеха. Той се беше прибрал по-рано. От нея се очакваше да го посреща на вратата, да му подава чаша с уиски и да разпитва как е минал денят му. — Времето е прекрасно, не можах да устоя.

— През парка ли мина?

— Да — усмихна се тя и се помъчи да успокои зайчето в гърдите си. — Лалетата са цъфнали.

— Нима?

— Да.

Той отново вдигна доклада, скри лицето си зад него и Вивиан си позволи да освободи дъха, който беше притаила. Остана на мястото си само за секунда, колкото да се увери. Стараеше се да не се движи прекалено бързо — остави шапката си на стойката, свали шала си и се отдалечи възможно най-плавно.

— Срещна ли някой приятел, докато беше навън? — спря я гласът на Хенри в основата на стълбите.

Вивиан бавно се обърна — беше се облегнал нехайно на рамката на вратата на трапезарията и приглаждаше мустаците си. Беше пил и тя долови в поведението му позната разпуснатост, от която коремът й се сви от ужас. Знаеше, че други жени намират Хенри за привлекателен с неговото мрачно и почти подигравателно изражение, с начина, по който очите му приковават твоите, обаче Вивиан не го чувстваше така. Никога. Още от нощта на запознанството им, когато си мислеше, че е сама на брега на езерото в Нордстром, но вдигна поглед и го видя да стои облегнат на съблекалнята, да пуши и да я наблюдава. Прочете нещо в погледа му — похот, разбира се, но и още нещо. От което я полазиха тръпки. И сега виждаше в очите му същото.

— Не, Хенри, разбира се, че не — отвърна тя с най-безгрижния си тон. — Знаеш, че нямам време за приятели заради работата си в столовата.

В къщата беше тихо и спокойно, нямаше готвачка в кухнята, която да приготвя пая и сладкиша за вечеря, нямаше прислужница, която да се бори с шнура на прахосмукачката. Сара липсваше на Вивиан — горкото момиче се разплака неловко и засрамено, когато Вивиан ги хвана заедно онзи следобед. Хенри побесня — беше му развалила удоволствието и беше уязвила достойнството му. Наказа отстъпчивостта на Сара с уволнение, а ненавременната поява на Вивиан, като я задържа при себе си.

И ето ги сега, само двамата. Хенри и Вивиан Дженкинс, съпруг и съпруга. Хенри беше един от най-умните ми ученици — изтъкна чичо й, когато й разказа какво са обсъждали двамата в задимения му кабинет. — Той е виден джентълмен. Имаш късмет, че прояви интерес към теб.

— Мисля да отида горе да си полегна — каза тя след няколко сякаш безкрайни мига.

— Изморена ли си, скъпа?

— Да — опита да се усмихне Вивиан Дженкинс. — Заради бомбардировките. Сигурно всички в Лондон са изморени.

— Да — приближи се той към нея с усмивка на устните и без усмивка в очите. — Сигурно си права.

* * *

Юмрукът на Хенри се стовари най-напред върху лявото й ухо и то забуча оглушително. Силата на удара я запрати към стената на вестибюла и Вивиан се строполи на пода. После той й се нахвърли, сграбчи роклята й, разтърси я, а красивото му лице се разкриви от ярост, докато я удряше. Крещеше, от устата му към лицето и шията й летяха пръски, очите му блестяха, докато й повтаряше отново и отново, че му принадлежи, винаги ще му принадлежи, че е неговият трофей, че той никога няма да допусне да я докосне друг, че по-скоро ще я види мъртва.

Вивиан затвори очи, знаеше, че той побеснява от гняв, когато тя отказва да го гледа. И той наистина я разтърси по-силно, стисна я за гърлото, закрещя близо до ухото й.

Някъде дълбоко в съзнанието си Вивиан потърси потока, искрящите светлини…

Никога не отвръщаше на ударите му, дори когато стискаше силно юмруци край тялото си, онова стегнато кълбо, истинската същност на Вивиан Лонгмайър, отдавна потулено някъде, се бореше да изхвръкне на воля. Чичо й може и да беше сключил сделка в задимения си кабинет, но Вивиан открай време беше опърничава. Съзнаваше, че това е наказанието й, това заслужаваше. Тъкмо заради юмруците си беше наказана, заради тях беше останала самичка у дома, заради тях семейството й бе побързало да се върне от излета и беше загинало.

Съзнанието й сякаш се бе втечнило, тя се намираше в тунел, плуваше все по-надолу и по-надолу, а силните й ръце и крака я изтегляха през водата обратно към дома…

Вивиан нямаше нищо против да бъде наказана, питаше се само кога ще свърши всичко. Кога той ще я убие. Защото някой ден щеше да го стори, без съмнение. Вивиан притаи дъх и зачака с надеждата, че ще се случи сега. Защото всеки път, когато се събудеше и установеше, че още е тук, в къщата на Кампдън Гроув, бездната на отчаянието й ставаше още по-дълбока.

Водата вече беше по-топла, тя наближаваше. В далечината заблещукаха първите светлинки, Вивиан заплува към тях…

Какво ли щеше да стане, когато той наистина я убие? Доколкото познаваше Хенри, той щеше да се погрижи някой друг да бъде обвинен. Или пък щеше да представи нещата така, все едно смъртта й е резултат от нещастен случай — лош късмет, огромно нещастие по време на бомбардировките. Просто е попаднала на неподходящото място в неподходящ момент, щяха да казват хората, клатейки глава, а Хенри щеше завинаги да влезе в ролята на скърбящия съпруг. Сигурно дори щеше да напише книга за случилото се, за нея, за някаква въображаема Вивиан точно като в „Неохотната муза“ беше описал онова отвратително мекушаво момиче, в което тя не разпознаваше себе си, но което боготвореше своя съпруг писател и мечтаеше за рокли и партита.

Светлинките станаха по-ярки, приближиха и Вивиан вече различаваше трептящи силуети. Обаче отправи поглед отвъд тях, защото идваше да потърси онова, което се намираше там…

Стаята се наклони. Хенри беше приключил. Вдигна я и тя усети как тялото й се отпуска като парцалена кукла в ръцете му. Трябваше да го направи сама. Да вземе камъни или тухли — нещо тежко — и да ги пъхне в джобовете си, да се добере до езерото Сърпънтайн стъпка по стъпка, докато зърне светлините. Хенри я целуваше по лицето, задушаваше я с влажните си целувки. Накъсаното му дишане, мирисът на помадата му за коса и на алкохол, превърнали се в пот:

— Спокойно, спокойно — нареждаше той, — знаеш, че те обичам, обаче ужасно ме ядосваш. Не бива да ме ядосваш така.

Светлини, толкова много светлина има отвъд, Пипин. Той се извърна към нея и за пръв път, изглежда, я видя…

Хенри я отнесе горе, чудовищен жених с невестата си, и внимателно я положи на леглото. Тя можеше да го направи самичка. Вече й се изясни. Тя, Вивиан, беше последното нещо, което можеше да му отнеме. Той събу обувките й и нагласи косата й така, че да се спуска равномерно по всяко рамо.

— Лицето ти — печално продума той, — красивото ти лице. — Целуна я по ръката и приседна до нея. — Сега си почини, когато се събудиш, ще се почувстваш по-добре. — Приведе се към нея и устните му докоснаха ухото й: — И не се тревожи за Джими Меткалф. Погрижил съм се за него, вече е мъртъв, гние на дъното на Темза. Няма да застава помежду ни.

Тежки стъпки, затвори се врата, в ключалката се превъртя ключ.

Пипин вдигна ръка, за да помаха и да я повика, и Вивиан тръгна към него…

* * *

Събуди се след час в спалнята си на Кампдън Гроув номер двайсет и пет, а следобедното слънце струеше през прозореца върху лицето й. Вивиан веднага затвори отново очи. Имаше пулсиращо главоболие в слепоочията, в дъното на очите, в основата на врата. Цялата й глава беше като презряла слива, паднала отвисоко върху плочките. Лежеше напълно неподвижно и се опитваше да си спомни какво се е случило и защо толкова много я боли.

Споменът я връхлетя на вълни, цялата случка, примесена както винаги с впечатления от въображаемото й избавление във водата. Тези спомени понасяше най-трудно — неясните усещания за върховно благополучие, за вечен копнеж, по-трескави от истинските спомени и много по-въздействащи.

Вивиан се намръщи, докато бавно раздвижваше всяка част на тялото си, опитвайки се да прецени колко сериозно е ранена. Това беше част от процедурата — Хенри очакваше от нея да се е „спретнала“, преди да се прибере, не му харесваше, когато Вивиан се възстановява прекалено дълго. Краката й, изглежда, бяха невредими и това беше добре — куцането предизвиква неловки въпроси; ръцете й бяха насинени, но не бяха счупени, челюстта й пулсираше, ухото й продължаваше да бучи и едната страна на лицето й пареше. Това беше необичайно. Хенри обикновено не докосваше лицето й, стараеше се ударите му да попадат под нивото на шията. Тя беше неговият трофей, само той имаше право да оставя следи по нея, а не искаше да се изправя пред доказателствата — напомняха му колко го е ядосала, колко го е разочаровала. Той обичаше раните й да са надеждно скрити под дрехите, така че да ги вижда само тя, да й напомнят колко много я обича той — никога не би ударил жена, ако не я обича толкова силно, по дяволите!

Вивиан прогони Хенри от мислите си. Нещо друго се опитваше да изплува на повърхността, нещо важно. Чуваше го като самотен комар посред нощ, който жужи някъде наблизо, преди да отлети, но не успяваше да го улови. Изчака жуженето да се приближи и тогава… Вивиан рязко си пое дъх, спомни си и й се зави свят. Собственото й страдание избледня. И не се тревожи за Джими Меткалф. Погрижил съм се за него, вече е мъртъв, гние на дъното на Темза. Няма да застава помежду ни.

Не можеше да си поеме въздух. Джими — той не беше дошъл на срещата им днес. Беше го чакала, а той не дойде. Джими не би я зарязал там, би дошъл, ако можеше.

Хенри знаеше името му, някак беше научил и се беше „погрижил“ за Джими. Имаше и други преди него, хора, дръзвали да застанат между Хенри и нещата, които той искаше. Никога не действаше лично, не беше удачно — единствено Вивиан знаеше колко жестоки може да бъдат юмруците на Хенри. Обаче той си имаше хора и ето че Джими не беше дошъл.

Разнесе се пронизителен вик, страховит вой на ранено животно, и Вивиан осъзна, че е от нея. Сви се на една страна, притисна с две ръце черепа си, за да облекчи болката, и сякаш никога повече не би могла да помръдне.

* * *

Когато отново се събуди, слънцето не беше толкова силно и стаята беше станала синкава на ранния сумрак. Очите й пареха. Беше плакала насън, но вече беше престанала. Беше празна отвътре, осиротяла. Всичко хубаво на света беше изчезнало, Хенри се беше погрижил.

Откъде беше научил? Знаеше, че съпругът й има шпиони, но беше внимавала. Пет месеца ходеше в болницата на доктор Томалин безпроблемно, беше престанала да общува с Джими тъкмо за да не се случи нищо подобно, а веднага, щом доктор Руфъс я осведоми за намеренията на Доли, тя беше…

Доли.

Разбира се, била е Доли. Вивиан се постара да си избистри подробностите от разговора си с доктор Руфъс, започваше да си припомня: беше й казал, че Доли смята да изпрати на Вивиан снимка, на която са двамата с Джими, и писмо с предупреждение, че ще разкаже на съпруга й за „връзката“ им, освен ако Вивиан не откупи мълчанието й.

Вивиан предполагаше, че чекът ще е достатъчен, но не, Доли явно в крайна сметка беше изпратила писмото и освен че беше сложила вътре снимката, споменаваше и името на Джими. Глупаво твърдоглаво момиче. Заблуждаваше се, че е скроила хитроумен план. Според доктор Руфъс Доли била безобидна, затова вероятно е била сигурна, че никой няма да пострада, обаче нямаше представа с кого си има работа. Хенри, който ревнуваше дори ако Вивиан спре да поздрави възрастния продавач на вестници на ъгъла. Хенри, който не й позволяваше да се сприятелява с никого или да има деца, защото се боеше, че те ще я отнемат от него. Хенри, който имаше връзки в министерството и можеше да издири всичко за всеки и който и в миналото бе използвал нейните пари, за да се „погрижи“ за някого.

Вивиан предпазливо седна в леглото — звезди се разпиляха в дъното на очите й, в ухото й, по темето. Пое си дълбоко дъх и се избута с ръце, за да се изправи. С облекчение установи, че все още е способна да ходи. Мярна лицето си в огледалото и се стъписа: върху едната й буза имаше засъхнала кръв, окото й беше започнало да се подува. Наранените места още не бяха станали морави, утре щяха да изглеждат по-зле.

Колкото по-дълго останеше на крак, толкова по-добре щеше да понесе болката. Вратата на спалнята беше заключена, но Вивиан тайно си беше извадила ключ. Бавно се приближи към сейфа зад портрета на баба си, съсредоточи се, за да си припомни комбинацията, после завъртя шайбата. Смътно си припомни онзи момент, няколко дни преди сватбата си, когато чичо й я заведе в Лондон при семейните адвокати и след това в къщата. Икономката я дръпна настрани, когато останаха насаме във втората спалня, и й показа портрета и сейфа зад него: „Всяка дама се нуждае от скривалище за тайните си“, прошепна й и макар на Вивиан да не й допадна лукавото изражение на възрастната жена, тя открай време си мечтаеше да има свое местенце, затова запомни съвета й.

Вратата на сейфа се отвори и Вивиан извади ключа, който си беше извадила предишния път. Извади и снимката на Джими — необяснимо беше, но се чувстваше по-добре, когато снимката е наблизо. Постара се, доколкото й беше по силите, да затвори вратичката и да закачи картината правилно.

* * *

Намери плика върху бюрото на Хенри. Дори не си беше направил труда да го скрие. Беше адресиран до Вивиан, клеймото му беше отпреди два дни и беше отворен с нож. Хенри винаги отваряше пощата й и точно тук се криеше трагичният недостатък на великия план на Доли.

Вивиан знаеше какво ще пише в писмото, но сърцето й продължаваше да тупти учестено, докато преглеждаше съдържанието. Беше точно както очакваше — писмото беше написано благо и Вивиан благодари на бога, че глупавото момиче не е написало името си, а само „приятел“ най-отдолу.

От очите й едва не рукнаха сълзи, щом погледна снимката, но ги възпря. Заглуши изкусителните отгласи от спомените си за скъпоценните мигове в мансардата на доктор Томалин, за Джими, за начина, по който я караше да се чувства, сякаш я очаква някакво бъдеще. По-добре от всеки друг съзнаваше, че вече няма връщане назад.

Вивиан обърна плика и едва не се разплака от отчаяние. Защото там Доли беше написала: „Приятел, Рилингтън Плейс 24, Нотинг Хил“.

* * *

Вивиан се помъчи да тича, обаче главата й пулсираше, мислите й блуждаеха и се налагаше да спира на всяка улична лампа, за да се мобилизира, докато вървеше по улиците в синкавия здрач към Нотинг Хил. Остана на Кампдън Гроув само колкото да измие лицето си, да скрие снимката и да надраска набързо едно писъмце. Пусна го в първата пощенска кутия по пътя си и продължи. Оставаше й да направи само едно нещо, последното й изкупление, преди всичко да се подреди.

Веднъж осъзнала този факт, всичко се намести превъзходно и кристално ясно. Вивиан се отърси от безутешността като от нежелано палто и пристъпи към сияйната светлина. Всъщност всичко беше съвсем просто. Тя беше виновна за смъртта на семейството си, беше виновна и за смъртта на Джими, но сега щеше да се погрижи да спаси Доли Смитам. Едва тогава щеше да отиде на езерото Сърпънтайн и щеше да напълни джобовете си с тежки камъни. Вивиан си представяше края и той беше прекрасен.

Крачета със скоростта на светлината, казваше баща й и макар главата й да пулсираше от болка, макар да се налагаше понякога да се хваща за перилата, за да не падне, Вивиан тичаше бързо и без да спира. Представяше си, че е кенгуру, което се стрелка из храсталаците, куче динго, прокрадващо се в сенките, гущер, който пълзи в мрака…

В далечината се чуха самолетите, а Вивиан от време на време поглеждаше нагоре към черното небе и се препъваше. С част от себе си ги призоваваше да прелетят точно над нея, да пуснат товара си, ако смеят, но още не, още не, защото имаше да свърши нещо.

* * *

Когато стигна до Рилингтън Плейс, вече се беше стъмнило, а Вивиан не си носеше фенерче. Мъчеше се да намери номера, когато точно зад нея се затръшна врата и тя мерна нечия фигура да слиза по стълбите на близката къща.

— Извинете? — провикна се Вивиан.

— Да? — женски глас.

— Моля ви да ме упътите. Търся номер двайсет и четири.

— Имате късмет — точно тук е. Опасявам се, че в момента няма свободни стаи, но скоро ще се освободи една. — Жената драсна клечка кибрит и я вдигна към цигарата си, така че Вивиан видя лицето й.

Не можеше да повярва на късмета си и отначало реши, че й се привижда.

— Доли? — попита тя и се втурна към красивата жена с бяло палто. — Ти си, слава богу. Аз съм, Доли…

— Вивиан? — изненада се Доли.

— Опасявах се, че ще те изпусна, че съм закъсняла.

Доли тутакси стана подозрителна:

— За какво да си закъсняла? Какво има?

— Нищо… — неочаквано се засмя Вивиан, главата й се въртеше, заекваше. — Тоест всичко.

Доли дръпна от цигарата си и попита:

— Пила ли си?

Нещо се раздвижи в тъмното зад тях, чуха се стъпки.

— Трябва да поговорим… спешно — прошепна Вивиан.

— Не мога — отвърна Доли. — Аз тъкмо…

— Моля те, Доли — озърна се Вивиан през рамо, ужасена, да не би да види някой от хората на Хенри да се приближава към нея. — Важно е.

Другата жена не отговори веднага, притеснена от неочакваното посещение. Накрая неохотно хвана Вивиан за ръка и каза:

— Хайде, ела, да влезем вътре.

Вивиан въздъхна колебливо от облекчение, когато вратата се затвори зад тях. Не обърна внимание на любопитния поглед на възрастната жена с очилата и последва Доли нагоре по стълбите и по коридора, в който миришеше на стара храна. Стаята в дъното му беше тясна, тъмна и задушна.

Когато влязоха, Доли щракна ключа и над главите им светна гола крушка.

— Извинявай, тук е много горещо — каза тя, докато събличаше бялото си кожено палто. Закачи го на закачалка от вътрешната страна на вратата. — Няма прозорци, за жалост — улеснява затъмнението, но трудно се проветрява. Опасявам се, че няма и столове. — Тя се обърна и видя лицето на Вивиан на светлината: — Мили боже! Какво се е случило с теб?

— Нищо. — Вивиан беше забравила колко страшно изглежда. — Злополука по пътя. Блъснах се в улична лампа. Глупаво от моя страна, бързах, както винаги.

Явно не успя да убеди Доли, но момичето не настоя, а кимна с глава на Вивиан да седне на леглото. Беше ниско и тясно, а покривката беше осеяна с петна от старост и изхабяване. Вивиан обаче не беше придирчива — за нея щеше да е облекчение да седне. Отпусна се тежко върху тънкия матрак точно когато се разнесе воят на сирената.

— Не й обръщай внимание — бързо каза Вивиан, когато Доли понечи да се размърда. — Остани. Това е много по-важно.

Доли дръпна напрегнато от цигарата си, после отбранително скръсти ръце на гърдите и попита напрегнато:

— Заради парите ли е? Искаш да ти ги върна ли?

— Не, не, забрави за парите. — Мислите на Вивиан се бяха разпилели и тя с мъка успяваше да ги събере, да постигне нужната яснота на съзнанието си. Преди всичко й се струваше съвсем ясно, обаче сега главата й тежеше, слепоочията я боляха непоносимо, а сирената продължаваше да вие оглушително…

— Ние с Джими… — поде Доли.

— Да — бързо я прекъсна Вивиан и главата й неочаквано се проясни. — Да, става въпрос за Джими. — Замълча, търсейки подходящите думи, за да изрече зловещата истина. Доли се взираше внимателно в нея и поклати глава, сякаш някак се е досетила какво е дошла да й съобщи Вивиан. Жестът й вдъхна смелост на Вивиан и тя каза: — Джими — точно когато сирените млъкнаха, — Доли, него го няма. — Думите отекнаха в притихналата стая.

Няма го.

Някой бързо потропа на вратата и се провикна:

— Доли, вътре ли си? Отиваме долу в укритието.

Доли не отвърна, вперила поглед в очите на Вивиан. Вдигаше цигарата към устата си, пушеше трескаво, а пръстите й трепереха. Човекът отвън отново почука, но като не получи отговор, хукна по коридора и след това надолу по стълбите.

По лицето на Доли плъзна усмивка, обнадеждена и неуверена, когато тя приседна на леглото до Вивиан.

— Объркала си се. Видях го вчера, тази вечер също имаме среща. Заминаваме заедно, той не би тръгнал без мен…

Не беше разбрала, а и Вивиан за момента не каза нищо повече, потънала в дълбокия кладенец на състраданието, зейнал в нея. Естествено, че Доли няма да разбере, че думите ще бъдат като ледени късчета, които се топят върху пламналото й от недоумение лице. Вивиан прекрасно знаеше какво е усещането да получиш лоши новини, изневиделица да узнаеш, че най-скъпите ти същества са мъртви.

Но после над главите им изтрещя бомбардировач и Вивиан осъзна, че не може да пилее време за съчувствие, че трябва да продължи да обяснява, да убеди Доли, че й казва истината и че тя трябва незабавно да замине, за да се спаси.

— Хенри — поде Вивиан, — моят съпруг… знам, че надали изглежда така, но той е ревнив мъж, склонен към насилие. Затова трябваше да те прогоня онзи ден, когато дойде да ми върнеш медальона, Доли. Той не иска да имам приятели… — Някъде, недалеч, се разнесе мощна експлозия и във въздуха над главите им нещо изсвистя. Вивиан замълча за секунда, всяко мускулче по тялото й беше напрегнато и болезнено, после продължи по-бързо, по-целенасочено и придържайки се единствено към фактите: — Получил е писмото и снимката и се е почувствал унизен. Внушила си му, че е рогоносец, Доли, затова е изпратил хората си да оправят нещата — такъв е той, изпратил е хора, за да накажат и теб, и Джими.

Лицето на Доли пребледня като платно. Очевидно беше в шок, но Вивиан знаеше, че я чува, защото по бузите й бяха започнали да се стичат сълзи. Вивиан продължи:

— Днес трябваше да се срещна с Джими в едно кафене, но той не дойде. Ти познаваш Джими, Доли, той държи на думата си, а ми беше обещал, че ще дойде. И така, прибрах се у дома, а Хенри ме чакаше ядосан, Доли, страшно ядосан. — Вдигна разсеяно ръка към болезнената си челюст. — Каза ми какво се е случило, че хората му са убили Джими заради близостта му с мен. Отначало не бях сигурна как е узнал, но после намерих снимката. Беше отворил писмото — винаги отваря писмата ми — и ни беше видял заедно на снимката. Нали разбираш, всичко се обърка… планът ви страшно се обърка.

Когато Вивиан спомена за плана, Доли се вкопчи в ръката й, изгледа я като обезумяла и каза шепнешком:

— Но не разбирам как… снимката… решихме да не го правим, нямаше нужда, вече не. — Погледна Вивиан в очите и неистово заклати глава: — Това не биваше да се случва, а сега Джими…

Вивиан махна с ръка да прекъсне обясненията й. За нея нямаше никакво значение дали Доли е възнамерявала да изпрати снимката. Не беше дошла, за да натрие носа на Доли със собствената й грешка, сега не беше моментът за обвинения. Ако е рекъл бог, по-късно Доли щеше да има предостатъчно време да се обвинява.

— Чуй ме — каза тя. — Много е важно да ме чуеш. Те знаят къде живееш и ще те погнат.

По бузите на Доли се стичаха сълзи.

— Аз съм виновна — не спираше да повтаря тя. — За всичко съм виновна аз.

Вивиан стисна слабичките ръце на другата жена. Скръбта на Доли беше естествена, съвсем неподправена, но нямаше да й помогне.

— Доли, моля те. Вината е колкото твоя, толкова и моя — извиси глас тя, за да надвика бомбардировачите. — Но вече няма значение. Те идват. Сигурно са на път. Затова съм тук.

— Но аз…

— Трябва да напуснеш Лондон веднага и не бива да се връщаш. Те няма да престанат да те търсят, никога…

Разнесе се експлозия и цялата сграда се разтърси. Беше по-близо отпреди и макар стаята да нямаше прозорци, през всяка пора на кожата на постройката се процеди тревожна светлина. Доли се ококори от страх. Грохотът беше безмилостен: свистенето на падащите бомби, взривовете, когато те избухваха, стрелбата на противовъздушната артилерия. Налагаше се Вивиан да крещи, за да може Доли да я чува, когато я разпитва дали има семейство, приятели, изобщо някого, при когото ще бъде в безопасност. Доли обаче не й отговаряше. Клатеше глава и не спираше да ридае безпомощно, притиснала длани към лицето си. Вивиан си спомни какво й беше казал Джими за семейството на Доли и тогава сърцето й омекна към другата жена, защото и тя беше преживяла толкова съкрушителна загуба.

Къщата се разхлопа и се разклати, сифонът едва не изскочи от отвратителната малка мивка и Вивиан усети как в гърлото й се надига паника.

— Мисли, Доли — провикна се тя умолително едновременно с оглушителна експлозия. — Трябва да мислиш.

Долетяха още самолети, изтребители, не само бомбардировачи, и оръдията затракаха неистово. Главата на Вивиан щеше да се пръсне от шума, тя имаше чувството, че самолетите прелитат току над покрива на къщата, въпреки че над тях имаше и мансарда, сякаш виждаше коремите им като на китове.

— Доли? — изкрещя тя.

Очите на Доли бяха затворени и въпреки трясъка на бомбите и на оръдията и боботенето на самолетите лицето й за миг просветна, почти се омиротвори, а после тя вдигна глава сепнато и каза:

— Кандидатствах за работа преди няколко седмици. Джими намери обявата… — Взе някакъв лист от масичката до леглото си и го подаде на Вивиан.

Вивиан прегледа писмото — предложение за работа към госпожица Дороти Смитам за пансиона „Сий Блу“.

— Да, идеално. Там трябва да отидеш.

— Не искам да ходя сама. Ние…

— Доли…

— Трябваше да отидем заедно. Не биваше да става така. Той щеше да ме чака.

И после отново се разплака. За части от секундата Вивиан си позволи да потъне в болката на другата жена, беше много изкусително да си позволи да рухне, да се предаде и да се откаже, да се потопи… но от това нямаше никаква полза. Вивиан съзнаваше, че трябва да прояви смелост. Джими беше мъртъв, Доли също щеше да умре, ако не започнеше да я слуша. Хенри нямаше да губи много време. Сигурно главорезите му вече бяха тръгнали. Осъзнала неотложността, Вивиан шамароса Доли — не силно, но рязко. Свърши работа, защото Доли преглътна следващото ридание и притисна бузата си, хълцайки.

— Дороти Смитам — строго каза Вивиан, — трябва да напуснеш Лондон и трябва да го направиш бързо.

Доли поклати глава:

— Съмнявам се, че мога.

— Сигурна съм, че можеш. Ти оцеляваш.

— Но Джими…

— Стига толкова! — Вивиан стисна брадичката на Доли и я принуди да я погледне в очите. — Ти обичаше Джими, знам го… — И аз го обичах. — Той също те обичаше — божичко, и това знам. Обаче трябва да ме послушаш.

Доли преглътна и кимна през сълзи.

— Довечера отиди на гарата и си купи билет. Ти… — Крушката примигна, когато наблизо с грохот падна бомба. Доли се вцепени, но Вивиан запази спокойствие и не я пусна. — Качи се на влака и пътувай до последната гара. Не се обръщай назад. Приеми работата, премести се, живей хубав живот.

Докато Вивиан говореше, очите на Доли се промениха, вече гледаха съсредоточено, явно слушаше, чуваше всяка дума и дори нещо повече — започваше да проумява.

— Трябва да заминеш. Възползвай се от втория си шанс, Доли, приеми го като възможност. След всичко, което си преживяла, след всичко, което си изгубила…

— Добре, ще замина — бързо отговори Доли. Стана, измъкна малък куфар изпод леглото си и започна да го пълни с дрехи.

Вивиан вече беше капнала, в очите й бликнаха сълзи от крайно изтощение. Беше готова да сложи край на всичко. Беше готова отдавна, много отдавна. Навън беше пълно със самолети, противовъздушните оръдия стреляха, прожектори се врязваха в нощното небе. Сипеха се бомби, земята трепереше — усещаха го по основите на сградата под краката си.

— Ами ти? — попита Доли, когато затвори куфара и се изправи. Протегна ръка, за да вземе писмото от крайморския пансион.

Вивиан се усмихна, лицето я болеше и беше изморена до мозъка на костите си. Усещаше как потъва под водата към светлинките.

— Не се тревожи за мен — каза Вивиан, докато над главите им трещеше поредният бомбардировач. — Аз ще се оправя. Връщам се у дома.

И тогава се разнесе мощна експлозия и лумна ярко сияние. Всичко сякаш забави ход. Лицето на Доли се озари, чертите й застинаха смаяно. Вивиан вдигна поглед. Докато бомбата летеше през покрива на Рилингтън Плейс номер двайсет и четири и покривът пропадаше през тавана, а крушката в стаята на Доли се натроши на хиляди парченца, Вивиан затвори очи и се зарадва. Най-сетне молитвите й бяха чути. Тази вечер нямаше нужда да ходи до Сърпънтайн. Виждаше блещукащите в мрака светлинки, дъното на реката, тунела през центъра на света. А тя беше във водата и плуваше, все по-надълбоко, воалът беше точно пред нея, Пипин също беше там, махаше й с ръка и тя ги видя всичките — те също я видяха и Вивиан Лонгмайър се усмихна. След толкова много време беше стигнала края. Беше сторила каквото трябва. Най-сетне си бе отишла у дома.