Кейт Мортън
Пазителка на тайните (17)

17

Университетът в Кеймбридж, 2011 г.

Дъждът беше престанал и пълната сребриста луна се показа през разпокъсаните облаци. Лоръл се отби първо в университетската библиотека, а сега седеше пред параклиса на Клеър Колидж в очакване да я връхлети някой велосипедист. И то не който и да е, а един конкретен велосипедист. Вечернята беше почти приключила — Лоръл прекарваше вече половин час, седнала на пейката под черешовото дърво, унесено заслушана в хора и органа. Обаче всеки момент службата щеше да приключи и от вратите щяха да се изсипят хора, всеки да вземе велосипеда си от трийсетината на стойката пред вратата и да се понесат в различни посоки. Лоръл се надяваше един от тях да е Джери. Двамата открай време споделяха обич към музиката — към онази музика, която ти помага да съзреш отговори на въпроси, които дори не съзнаваш, че си задал, — затова, щом пристигна в Кеймбридж и видя съобщението за вечернята пред колежа, тя видя най-добрата възможност да намери брат си.

И наистина няколко минути след като „Ликувайте за агнеца“ на Бритън достигна шеметния си финал, хората започнаха да излизат по двойки и на малки групи през вратата на параклиса, а сред тях имаше и един, който излезе сам. Висока и дългуреста фигура, чиято поява горе на стълбите извика усмивката на Лоръл, защото наистина едно от най-простичките блаженства в живота е да познаваш някого толкова добре, че да го забележиш мигновено още от отсрещния край на притъмнелия двор. Джери се качи на велосипеда си, отблъсна се с един крак и се позаклати, преди да набере скорост.

Лоръл слезе на платното, когато той се приближи, започна да маха и да го вика по име. Той едва не я събори, преди да спре и да се взре в нея, примигвайки в лунния сумрак. По лицето му плъзна най-прелестна усмивка и Лоръл се запита защо не идва да го посещава по-често.

— Лол, какво търсиш тук? — възкликна той.

— Исках да те видя. Опитах да ти се обадя, оставих ти съобщения.

Джери поклати глава.

— Секретарят постоянно пиука, а онази червена лампичка не спира да мига. Според мен е развален, наложи се да го изключа.

Обяснението беше толкова уместно според логиката на Джери, че колкото и да беше бясна, задето не е успяла да се свърже с него, колкото и да се тревожеше, че той й се сърди, Лоръл не можа да сдържи усмивката си.

— Е, това поне ми дава повод да дойда да те видя. Ял ли си?

— Дали съм ял ли?

— Храна. Дразнещ навик, знам, но се старая да го правя няколко пъти дневно.

Той разроши тъмната си буйна коса, като че ли се опитваше да си спомни.

— Хайде, аз черпя — подкани го Лоръл.

Джери забута велосипеда си до нея и двамата се заговориха за музика, вървейки към малка пицария, построена в дупка в стената срещу Артс Тиътър. Точно където тя беше идвала тайно като момиче, за да гледа „Рожден ден“ на Пинтър.

Вътре беше полутъмно, имаше червено-бели карирани покривки и на всяка маса блещукаше чаена свещ в стъклен буркан. Беше пълно с хора, но ги насочиха към свободна маса в дъното, точно до пещта. Лоръл съблече палтото си и един млад мъж с дълга руса коса, която падаше свободно над очите му, избърса масата и прие поръчката им за пица и вино. Върна се след броени минути с гарафа кианти и две чаши.

— Е, може ли да попитам над какво работиш? — попита Лоръл, докато наливаше виното.

— Днес приключих една статия за хранителните навици на младите галактики.

— Гладни ли са?

— Така изглежда.

— И са на малко повече от тринайсет години, допускам.

— Малко. На около три до пет милиарда години след Големия взрив.

Лоръл наблюдаваше брат си, докато той й разказваше разпалено за извънредно големия телескоп, изграден от Европейската южна обсерватория в Чили — „Прави същото като микроскопа за биолозите“, — за това, че неясните петна на небето всъщност са далечни галактики и че някои — „Невероятно е, Лол“ — нямат ротация на газовете, „нито една от настоящите теории не ги предсказва“, а тя кимаше и реагираше, макар и донякъде виновно, защото всъщност изобщо не го слушаше. Мислеше си как, когато Джери е превъзбуден, думите му се премятат една през друга, сякаш устата му не успява да следва достатъчно бързо красивия му ум, как си поема дъх само когато е абсолютно наложително, как изразително разперва ръце и как се напрягат дългите му пръсти, но и колко прецизно, сякаш крепят звезди на върховете си. Всъщност имаше много черти на Стивън Никълсън в единствения му син. Обаче смеха си Джери беше наследил от майка им.

Той замълча и жадно отпи от виното си. Макар да беше напрегната заради проучването, което правеше, и по-конкретно заради разговора, който тепърва й предстоеше, общуването на Лоръл с Джери беше толкова неподправено, че породи у нея копнеж по нещо не съвсем определено. Заради ехото от спомена за отношенията им преди й се прииска това чувство да продължи още мъничко, преди да го развали с признанието си.

— И после какво? — попита тя. — Какво би могло да си съперничи с хранителните навици на младите галактики?

— Създавам най-новата карта на всичко.

— Доколкото виждам, продължаваш да си поставяш постижими цели.

Той се ухили широко.

— Би трябвало да е лесно — не включвам целия Космос, само небето. Само 560 милиона звезди, галактики и други обекти и готово.

Лоръл размишляваше над този брой, когато им поднесоха пиците, а уханието на чесън и на босилек й напомни, че не е хапвала нито залък от закуска. Започна да се храни с упоритостта на млада галактика, напълно уверена, че не е яла по-вкусна храна от тази пица. Джери я разпита за нейната работа и между залъците Лоръл му разказа за документалния филм и за новата версия на „Макбет“, в която се снимаше.

— Или поне ще се снимам. Взех си малко почивка.

Джери вдигна голямата си ръка.

— Чакай малко — взела си си почивка?

— Да.

— Какво има? — наклони глава той.

— Защо всички ме питат?

— Защото ти никога не си вземаш почивка.

— Глупости.

Джери изви вежди:

— Шегуваш ли се? Понякога ми казват, че не улавям шегите.

— Не, не се шегувам.

— В такъв случай съм длъжен да те осведомя, че емпиричните данни са в разрез с твърдението ти.

— Емпирични данни ли? — изсумтя Лоръл. — Моля те, кой ми го казва. Ами ти кога за последен път си почивал?

— През юни 1985 година, на сватбата на Макс Сирджай в Бат.

— А така.

— Не съм казал, че съм различен. Двамата с теб си приличаме — женени сме за работата си. И точно затова знам, че нещо не е наред. — Той изтри устни с хартиената си салфетка и се наведе назад към овъглената тухлена стена. — Необичайна почивка, необичайно посещение при мен — мога само да направя извода, че има връзка между тези две неща.

Лоръл въздъхна.

— Протакаща въздишка. Нямам нужда от повече доказателства. Искам да ми кажеш какво става, Лол.

Тя сгъна салфетката си първо на две, после на още две. Или сега, или никога. През цялото време й се искаше Джери да е до нея — сега беше моментът да го привлече.

— Помниш ли, когато отседна при мен в Лондон? — попита тя. — Точно преди да започнеш работа тук.

Джери отговори утвърдително с цитат от „Светият Граал“ на Монти Пайтън:

— Моля ви! Това трябваше да е радостен повод!

Лоръл се усмихна:

— Хайде да не се препираме и джафкаме кой кого е убил. Много ми харесва този филм! — Побутна една маслина в чинията си, протакайки, търсейки правилните думи. Невъзможно, отсъди, защото нямаше правилни думи, наистина нямаше, така че най-добре да скача в огъня: — Онази нощ на покрива ти ми зададе въпрос. Попита ме дали се е случило нещо, когато сме били деца. Някаква жестокост.

— Спомням си.

— Наистина ли?

Джери кимна утвърдително само веднъж.

— А помниш ли какво ти отговорих аз?

— Каза, че не се сещаш за нищо.

— Да, така е, така казах — тихо се съгласи тя. — Обаче те излъгах, Джери. — Не добави, че го е сторила за негово добро, нито че навремето е смятала постъпката си за правилна. И двете неща бяха верни, но какво значение имаше? Не искаше да се извинява, категорично не. Беше го излъгала и заслужаваше да я обвиняват — не само задето беше скрила истината от Джери, а и заради онова, което каза на полицаите. — Излъгах те.

— Знам — каза той, дояждайки коричката си.

— Знаел си? — примигна Лоръл. — Как така?

— Не ме погледна, когато те попитах, и ме нарече Джи, докато отговаряше. Правиш го само когато увърташ. — Той нехайно сви рамене. — Може и да си най-прочутата актриса в страната, обаче не можеш да се мериш с моите дедуктивни способности.

— А хората си мислят, че си разсеян.

— Наистина ли? Нямах представа. Съсипан съм. — Двамата се спогледаха усмихнати, но предпазливи, после Джери попита: — Сега искаш ли да ми кажеш, Лол?

— Да, много. А ти още ли искаш да разбереш?

— Да, много.

— Добре тогава — кимна тя. — Добре.

И започна от самото начало: едно момиченце на къщата на дървото през лятото на 1961 година, непознат човек на алеята, невръстно момченце в прегръдката на майка си. Специално се постара да опише колко много майката обича момченцето, как поспира на прага само за да му се усмихне, да вдъхне млечното му ухание и да го погъделичка по гладките пухкави стъпалца; но после на сцената се появява мъжът с шапката и прожекторите се завъртат към него. Потайната му походка, докато минава през портата отстрани на къщата, как кучето разбира преди всички останали, че мракът е пропълзял насам, как лаят му стряска майка им, която се обръща, вижда мъжа и внезапно я обзема страх, как момичето в къщичката на дървото вижда това.

Когато стигна онази част от историята, в която имаше ножове, кръв и невръстно момченце, разплакано на чакъла, Лоръл си помисли, заслушана в собствения си глас, колко е странно да водят този толкова личен разговор на обществено място, но пък и колко нужни й бяха шумът и гълчавата на пицарията, за да бъде в състояние да разкаже историята. Тук, в пицарията в Кеймбридж, заобиколени от студенти, които се смеят и шегуват, от млади и умни учени, на които целият живот тепърва им предстои, Лоръл се почувства в безопасност, защитена, някак по-спокойна и способна да изрича думи, които надали би дръзнала в тишината на колежанското му жилище, думи като:

— Тя го уби, Джери. Онзи мъж… казваше се Хенри Дженкинс… той умря онзи ден на алеята пред нашата къща.

Джери я слушаше внимателно, забол поглед в покривката на масата, с безучастно изражение. Сега едно мускулче на покритата му с едва набола брада челюст потрепна и той кимна леко, по-скоро да отбележи края на разказа й, отколкото като реакция на съдържанието му. Лоръл почака, допи виното си и наля още малко и на двамата.

— Е, това е — каза тя. — Това видях.

Най-сетне Джери вдигна очи към нея.

— Май обяснява нещата.

— Какво обяснява?

Пръстите му потрепериха нервно, когато заговори.

— Понякога като дете виждах с ъгълчето на очите си онова нещо и тъмната му сянка ме плашеше без никаква причина. Трудно е да го опиша. Обръщах се и то беше там — ужасното усещане, че съм погледнал твърде късно. Сърцето ми биеше лудо, а нямах представа защо. Веднъж казах на мама, а тя ме заведе на очен преглед.

— Затова ли ти сложиха очила?

— Не, оказа се, че съм късоглед. Очилата не ми помогнаха със сянката, но със сигурност лицата на хората станаха по-хубави.

Лоръл се усмихна.

Джери не. Лоръл знаеше, че ученият у него изпитва облекчение, че е получил обяснение за нещо досега необяснимо, само че другата му част, като син на многообичан родител, не можеше да се успокои лесно.

— Добри хора правят лоши неща — каза той и зарови пръсти в чорлавата си коса. — Боже! Ама че клише изръсих.

— Обаче е вярно — отбеляза Лоръл с желание да го успокои. — Така е. Понякога с основателна причина.

— Каква причина? — Той я погледна и отново стана дете, което отчаяно копнееше Лоръл да му обясни всичко. Съчувстваше му — преди минути той блажено размишляваше над чудесата на Вселената, а сега сестра му разказваше как майка им е убила човек. — Кой е бил този човек, Лол? Защо го е направила?

Възможно най-прямо — така беше най-добре с Джери, да апелираш към логиката му — Лоръл му разказа какво знае за Хенри Дженкинс: че е писател, женен за приятелката на мама Вивиан през войната. Предаде му и думите на Кити Бейкър за разрива между Дороти и Вивиан в началото на 1941 година.

— Според мен спорът им е свързан със случилото се в Грийнейкърс през 1961 година — заяви той. — Иначе няма да го споменеш.

— Така е. — Лоръл си спомни разказа на Кити за нощта, когато излезли на танци с майка й, за поведението й, за нещата, които казала. — Според мен мама се е разстроила от случилото се помежду им и е предприела нещо да накаже приятелката си. Мисля също, че планът й — какъвто и да е бил — се е объркал и положението се е влошило много повече от очакваното, обаче вече било твърде късно да оправят нещата. Мама избягала от Лондон, а Хенри Дженкинс бил толкова разгневен от случилото се, че я потърсил двайсет години по-късно. — Лоръл се зачуди как човек е способен да гради такива страховити теории по толкова делови и прям начин. Съзнаваше, че в очите на страничен наблюдател изглежда спокойна и хладнокръвна, обзета от желание да разнищи цялата история. С нищо не издаваше терзанията, които я раздираха вътрешно. Обаче снижи глас и каза: — Дори се питам дали по някакъв начин не е била отговорна за смъртта на Вивиан.

— Боже, Лол!

— Дали през цялото време не е била принудена да таи вината си и затова да се е превърнала в жената, която познаваме. Дали не е посветила остатъка от живота си на старанието да намери изкупление.

— Като ни бъде безукорна майка.

— Да.

— И се е получавало чудесно, докато Хенри Дженкинс не пристигнал да й потърси сметка.

— Да.

Джери се умълча, между очите му се бе появила лека бръчка — размишляваше.

— Е? — притисна го Лоръл и се приведе към него. — Ти си ученият, струва ли ти се приемлива теорията ми?

— Звучи правдоподобно — бавно кимна Джери. — Не е трудно човек да повярва, че угризенията може да послужат като мотив за промяна. Нито че съпруг може да опита да отмъсти за посегателство над жена си. А ако онова, което тя е сторила на Вивиан, е достатъчно лошо, разбирам защо според нея единственият й шанс е бил да затвори устата на Хенри Дженкинс веднъж завинаги.

Сърцето на Лоръл се сви. Осъзна, че частица от нея е била вкопчена в надеждата Джери да се засмее, да посочи пробойните в теорията й с острата показалка на невероятния си ум и да я посъветва да си отпочине добре и за малко да престане да чете Шекспир.

Той не го стори. Логичният му ум беше поел контрола и Джери каза:

— Чудя се какво ли е сторила на Вивиан, че толкова дълбоко да съжалява.

— Не знам.

— Каквото и да е, според мен си права — бавно изрече той. — Явно се е получило по-зле, отколкото е възнамерявала. Мама никога не би наранила приятелката си умишлено.

Лоръл издаде неопределен звук, като си спомни как майка й заби ножа в гърдите на Хенри Дженкинс, без да се поколебае нито за секунда.

— Не би го направила, Лол.

— Не, и аз не бих го допуснала — поне отначало. Обаче не смяташ ли, че може би й търсим извинения, защото ни е майка, защото я познаваме и я обичаме?

— Вероятно — съгласи се Джери, — но в това няма нищо лошо. Ние наистина я познаваме.

— Така си мислим. — Нещо, което Кити Бейкър каза, бе заседнало в мислите на Лоръл, нещо за войната и за начина, по който тя подсилва страстите; заплахата от нахлуване, страхът, мракът, многобройните безсънни нощи… — Ами ако тогава е била различна? Ако напрежението от войната й се е отразило? Ако се е променила, след като се е омъжила за татко и е родила нас? След като е получила втори шанс?

— Никой не се променя чак толкова.

Изневиделица в съзнанието на Лоръл изникна приказката за крокодила. „Затова ли си се превърнала в жена, мамо?“, беше попитала тя, а Дороти отвърна, че е престанала да бъде крокодил в мига, в който е станала майка. Прекалено ли беше да смята, че историята е метафора, че още тогава майка й вероятно е признала за някаква промяна? Или Лоръл влагаше прекалено много смисъл в приказка, чиято единствена цел е била да забавлява едно дете? Представи си Дороти онзи следобед, как оправя презрамките на прекрасната си рокля, извърната към огледалото, докато осемгодишната Лоръл я разпитва ококорено как се е осъществило това чудодейно превъплъщение. „Е, не мога да ти разкрия всичките си тайни, нали? — каза й тогава мама. — Не наведнъж. Попитай ме пак някой път. Когато пораснеш“.

И Лоръл възнамеряваше да стори точно това. Изведнъж й стана горещо, другите посетители се смееха в претъпканото помещение, а пещта бълваше огромни горещи вълни. Лоръл извади портфейла си, измъкна две банкноти от по двайсет лири и една от пет, пъхна банкнотите под сметката и прекъсна с жест опитите на Джери да участва в плащането.

— Предупредих те, че аз черпя — отсече тя. Не добави, че това е най-малкото, което може да направи, след като е нахлула с черната си обсебеност в неговия звезден свят. — Хайде, да се поразходим — рече тя, навличайки палтото си.

* * *

Разговорите от ресторанта заглъхнаха зад гърба им, докато прекосяваха вътрешния двор на Кингс Колидж на път за река Кам. На брега беше тихо и Лоръл чуваше как лодките тихо се полюшват на осветената от луната повърхност. В далечината се чу камбанен звън, рязък и стоически, а някъде в колежа някой се упражняваше да свири на цигулка. Красивата и печална музика разчувства Лоръл и тя изведнъж осъзна, че идването й тук е грешка.

Джери почти не беше продумал, откакто си бяха тръгнали от ресторанта, и крачеше мълчаливо до нея, бутайки колелото си с една ръка. С наведена глава и вперен в земята поглед. Беше допуснала бремето на миналото да я подмами и да го сподели. После обаче се зае да се убеждава, че Джери трябва да знае, че той също е обвързан от чудовищното нещо, на което бе станал свидетел. Обаче тогава брат й беше почти бебе, малко човече, а сега беше мил мъж, любимец на майка си, неспособен да допусне възможността някога тя да е сторила нещо ужасно. Лоръл тъкмо се канеше да изрази мислите си, да се извини и някак да омаловажи своя маниакален интерес към случилото се, когато Джери попита:

— И сега какво? Имаш ли следи?

Лоръл го погледна.

Той беше спрял под жълтия ореол на една улична лампа и побутваше очилата си нагоре по носа.

— Какво? Нали няма да се откажеш? Очевидно е, че трябва да разберем какво се е случило. Това е част от нашето минало, Лол.

Лоръл имаше чувството, че никога не го е обичала толкова силно, колкото в този момент.

— Има едно нещо — каза тя задъхано — сега, като го споменаваш. Тази сутрин ходих при мама и когато съзнанието й се замъгли, тя помоли една медицинска сестра да изпрати при нея доктор Руфъс.

— Не е толкова странно за болница, нали?

— Само по себе си не, само че лекарят се казва Котър, а не Руфъс.

— Грешка на езика?

— Съмнявам се. Тя го каза много уверено. Пък и… — В съзнанието на Лоръл изникна призрачният образ на млад мъж на име Джими, когото майка им обичала някога, а сега оплакваше. — Не за пръв път споменава човек, когото е познавала преди. Мисля, че миналото непрекъснато се върти в главата й, струва ми се, че тя иска ние да узнаем отговорите.

— Ти попита ли я?

— Не за доктор Руфъс, за някои други неща. Тя ми отговори достатъчно открито, но разговорът я разстрои. Разбира се, отново ще поговоря с нея, обаче ако има друг начин, съм готова да пробвам и него.

— Съгласен съм.

— По-рано се отбих в библиотеката, за да опитам да науча подробности за лекар с това име, работил в Ковънтри, а може би и в Лондон през трийсетте и четиресетте години на миналия век. Имах само фамилията му и не знаех какъв специалист е, затова библиотекарката предложи най-напред да проверя базата данни на списание „Лансет“.

— И?

— Намерих доктор Лайънъл Руфъс, Джери… Почти съм сигурна, че е той. Живял е в Ковънтри точно по онова време и е публикувал статии в областта на психологията на личността.

— Мислиш, че му е била пациентка ли? Че навремето мама е страдала от някакво разстройство?

— Нямам представа, но възнамерявам да науча.

— Аз ще го направя — изведнъж отсече Джери. — Мога да разпитам едни хора.

— Наистина ли?

Той закима, а думите му заваляха възбудено:

— Ти се върни в Съфък. Веднага, щом науча нещо, ще те осведомя.

Беше повече, отколкото се бе надявала Лоръл — не, не беше, точно на това се беше надявала. Джери щеше да й помогне, двамата заедно щяха да разберат какво се е случило всъщност.

— Нали разбираш, че може да се натъкнеш на нещо ужасно? — Не искаше да го плаши, а да го предупреди. — На нещо, което да превърне в лъжа всичко, което сме смятали, че знаем за нея?

Джери се усмихна:

— Нали си актриса? Не трябва ли сега да ми кажеш, че хората не са наука, че характерите са многостранни и че една променлива не опровергава цялата теорема?

— Просто те предупреждавам. Бъди готов, братче.

— Винаги съм готов — ухили се той. — И все още стоя зад мама.

Лоръл изви вежди — де да имаше неговата убеденост! Обаче тя видя какво се беше случило в Грийнейкърс, знаеше на какво е способна майка им.

— Не е много научно от твоя страна — строго каза тя. — Не и когато всичко сочи към едно-единствено заключение.

Джери взе ръката й в своята.

— На нищо ли не те научиха гладните млади галактики, Лол? — тихо попита той. Лоръл усети прилив на тревога и на закрилническа обич, защото прочете в очите му силна нужда да вярва, че всичко ще се подреди, а тя пък усещаше дълбоко в сърцето си колко слабо вероятно е да стане така. — Никога не изключвай възможността да се натъкнеш на отговор, който нито една от съществуващите теории не предсказва.