Кейт Мортън
Пазителка на тайните (26)

26

Библиотеката на Ню Колидж, Оксфорд, 2011 г.

Лоръл прекара следващите петдесет и седем минути, до една мъчителни, крачейки в парка на Ню Колидж. Когато най-сетне отключиха вратите, тя за малко да постави нов библиотечен рекорд, докато се боричкаше с другите хора да се върне на бюрото си, което на свой ред й напомни за коледните разпродажби. Бен със сигурност се впечатли, когато се върна и я завари вече да работи съсредоточено.

— Гот — отсъди той, ококорен смаяно и обмислящ дали все пак няма вероятност тя да се е появила, като е щракнала с пръсти и леко е набърчила нос. Изпълненото му със страхопочитание удивление отстъпи място на прошепнато притеснение: — Не съм ви заключил тук погрешка, нали?

Лоръл го увери, че не е, и се зае да преглежда първия дневник на Кейти от 1941 година, търсейки някакво обяснение на провала на плана на майка си. През първите месеци на годината Вивиан не присъстваше често, само от време навреме се споменаваше, че Кейти е написала или е получила писмо, и едно дискретно твърдение между редовете, че „при госпожа Дженкинс, изглежда, всичко си е постарому“, но после, на пети април 1941 година настъпваше оживление:

С днешната поща пристигна вест от младата ми приятелка Вивиан. Писмото беше дълго като за нея и веднага се разтревожих от промяната на тона. Отначало се зарадвах, стори ми се, че предишният й дух донякъде се е възродил и че е намерила покой от тревогите си. Но, за жалост, не, защото писмото не описваше възобновена отдаденост на дома и семейството. Вместо това тя ми разказваше пространно и най-подробно за работата си като доброволка в болницата за сираци на доктор Томалин, както винаги ме умоляваше след това да унищожа писмото й и в отговора си да не споменавам работата й.

Разбира се, ще се съобразя с молбата й, но възнамерявам най-настойчиво да я подканя да прекрати всякаква обвързаност с това място, поне докато не измисля трайно решение на проблемите й. Не е ли достатъчно, че настоява да прави дарения за разходите на болницата? Изобщо ли не е загрижена за собственото си здраве? Няма да спре, знам го. Вивиан вече е на двайсет години, но още се държи като инатливото дете, с което се запознах на нашия кораб и което отказваше да последва съвета ми, когато не й допада. Въпреки това ще й пиша. Никога не бих си простила, ако се случи най-лошото, а не съм направила всичко по силите си да я насоча в правилната посока.

Лоръл свъси вежди. Какво е това „най-лошо“? Явно пропускаше нещо — защо, за бога, Кейти Елис, учителка и приятелка на всички нещастни и травмирани хора, е толкова категорична, че Вивиан трябва да престане да работи като доброволка в болницата на доктор Томалин за сираци от войната? Освен ако самият доктор Томалин не е опасността. Това ли беше? Или пък болницата се намираше в квартал, привличащ много германски бомбардировачи? Лоръл поразсъждава над въпроса около минутка, преди да отсъди, че е невъзможно да реши от какво точно се е опасявала Кейти, без да се залови със странично проучване, което би погълнало малкото останало й време. Подозираше, че въпросът е интригуващ, но без съществена връзка с мисията й да узнае повече за плана на майка си. Продължи да чете:

Причината за въодушевлението на Вивиан ми се изясни на втората страница на писмото й. Оказа се, че се е запознала с един човек, млад мъж, и макар да се старае да го споменава съвсем небрежно — „Към проекта ми с децата се присъедини още един доброволец, мъж, който явно знае за престъпването на границите толкова малко, колкото аз знам как светлинки се превръщат във феи“, — познавам добре приятелката си и подозирам, че това безгрижно лустро е заради мен, а всъщност прикрива нещо по-дълбоко. Не знам точно какво може да бъде това, знам само, че тя надали би посветила толкова много редове на някого — приятел или враг, — с когото току-що се е запознала. Тревожа се. Инстинктът никога досега не ме е подвеждал, затова ще й пиша веднага и ще настоявам за нужната предпазливост.

Кейти Елис вероятно бе сторила точно това, защото следващият текст в дневника й съдържаше дълъг пряк цитат от писмото на Вивиан Дженкинс, явно в отговор на изразената от приятелката й загриженост:

Колко ми липсваш, скъпа Кейти — не сме се виждали повече от година, а сякаш са минали десет. Писмото ти събуди у мен желание да седнем двете под онова дърво в Нордстром, до езерото, където ходехме на пикник, когато ми идваше на гости. Помниш ли нощта, когато се измъкнахме тайно от голямата къща и окачихме хартиени фенери по дърветата? Казахме на чичо, че сигурно са били циганите, и той през целия следващ ден обикаляше горите с пушка на рамо и следван от клетото си болно от артрит куче — скъпия стар Дюи. Толкова предана хрътка.

След това ти ми се скара, задето правя пакости, обаче, Кейти, аз си спомням как ти подробно ми описа на закуска „страховитите“ звуци, които си чула през нощта, когато сигурно циганите „се спускали“ в светите земи на Нордстром. Не беше ли страхотно да плуваме на светлината на огромната сребриста луна? Много обичам да плувам — все едно скачаш от края на света, нали? Никога не съм преставала да вярвам, че, току-виж, открия онази дупка на дъното на реката, през която ще се върна обратно.

О, Кейти, на колко години трябва да стана, преди да спреш да се тревожиш за мен. Сигурно съм огромно бреме. Мислиш, че когато остарея и започна да тракам с иглите за плетене в люлеещия се стол, ти ще продължаваш да ми напомняш да не си цапам полата и да си бърша носа? Колко добре се грижи за мен през годините, колко много те затруднявах понякога да го правиш и какъв късмет извадих, че точно ти ме посрещна през онзи ден на гарата в Саутпорт!

Както винаги, съветите ти са мъдри и те уверявам, скъпа, че и аз действам мъдро. Вече не съм дете и прекрасно знам какви са отговорностите ми — но ти не ми вярваш, нали? Четеш писмото ми, клатиш глава и си мислиш колко съм безотговорна. За да успокоя страховете ти, нека те уверя, че почти не съм разговаряла с въпросния мъж (казва се Джими, между другото — да го наричаме така, съгласна ли си? — „мъжът“ звучи доста зловещо), всъщност през цялото време се старая да го обезсърча да общува с мен, дори при необходимост навлизам в царството на грубостта. За което ти се извинявам, скъпа Кейти, знам, че не обичаш младото ти протеже да се прочува с лошите си обноски, а пък аз никак не обичам постъпките ми да застрашават доброто ти име!

Лоръл се усмихна. Вивиан й харесваше, отговорът й беше дързък, без да бъде нелюбезен към квачката Кейти и изтощителната й склонност да се притеснява. Дори самата Кейти беше написала под откъса: „Радвам се да видя, че дръзката ми млада приятелка отново е тук. Липсваше ми през последните години“. На Лоръл не й допадна толкова името на младия доброволец от болницата на доктор Томалин, което споменаваше Вивиан. Същият Джими ли беше, в когото била влюбена майка й? Несъмнено. Възможно ли беше да е съвпадение, че той работи с Вивиан в болницата на доктор Томалин? Определено не. Лоръл усети боботенето на тревожно опасение, когато планът на двамата влюбени започна да добива форма.

Явно Вивиан нямаше представа за връзката между любезния млад мъж в болницата и някогашната й приятелка Дороти, което може би не беше чудно. Кити Баркър беше споменала колко старателно майка й беше държала приятеля си далеч от Кампдън Гроув. Освен това описа как по време на война емоциите се изострят, а нравствените устои се разклащат, поради което, проумя Лоръл изведнъж, се появяват идеални условия двама злочести влюбени да бъдат отнесени от folie a deux^[1].

* * *

През следващите седмици дневникът не споменаваше Вивиан Дженкинс, нито „въпроса с младия мъж“. Кейти Елис вместо това се беше посветила на непосредствените проблеми, свързани с политиката на разпределение на порционите и радиопредаванията относно нахлуването. На 15 април беше изразила притеснение, че Вивиан не й е писала от известно време, но на следващия ден споменаваше за телефонно обаждане от доктор Томалин, който я осведомяваше, че Вивиан не е добре. Интересното беше, че двамата явно се познаваха и че твърдата позиция на Кейти против болницата му не се дължеше на личността на лекаря. Четири дни по-късно пишеше следното:

Днешното писмо много ме обезпокои. Не мога да опиша тона му накратко, а започна ли да цитирам нещата, които причиниха тревогата ми, няма да има край. Затова престъпвам желанията на моята скъпа (непоносима!) млада приятелка, само този път, и няма да изхвърля писмото в огнището още тази вечер.

Лоръл не беше отгръщала страница по-бързо. И ето, на фина бяла хартия и с доста разкривен почерк — написано очевидно страшно набързо — беше писмото от Вивиан Дженкинс до Кейти Елис с дата 23 април 1941 година. Месец преди смъртта й, отбеляза Лоръл мрачно.

Пиша ти от един ресторант край гарата, скъпа Кейти, защото се уплаших, че ако не запиша всичко незабавно, то ще изчезне, а утре ще се събудя и ще открия, че е било плод на въображението ми. Нищо от нещата, които ще ти напиша, няма да ти хареса, но си единствената, на която мога да разкажа, а трябва да споделя с някого. Затова ми прости, скъпа Кейти, и предварително ти поднасям най-дълбоките си извинения за напрежението, което изповедта ми ще предизвика у теб. Ако ми се ядосаш, направи го благо и не забравяй, че аз все още съм твоята малка спътница от кораба.

Днес се случи нещо — тръгвах си от болницата на доктор Томалин и спрях на стълбите да оправя шала си. Кълна се, Кейти — а не съм лъжкиня, знаеш го, — не се спрях нарочно, но въпреки това, когато чух вратата зад мен да се отваря, знаех, че е младият мъж — споменах ти за него два-три пъти в писмата си, нали, за Джими?

Кейти Елис беше подчертала това изречение и беше написала бележка в полето толкова ситничко и спретнато, че Лоръл прекрасно си представи начупената й гримаса: споменала го била два-три пъти! Заблудите на любовта не спират да ме изумяват. Влюбена. Коремът на Лоръл се сви от безпокойство, когато отново се съсредоточи над писмото на Вивиан. Нима тя се беше влюбила в Джими? Това ли беше преобърнало „безобидния“ план с главата надолу?

И наистина беше той. Джими застана до мен на стълбите, където си разменихме няколко думи за забавна случка между децата. Той ме разсмива — забавен е, Кейти, — харесвам забавни хора, а ти? Татко беше много забавен, винаги ни разсмиваше. А после ме попита съвсем непринудено може ли да повървим заедно към къщи, понеже сме в една посока, на което аз, противно на здравия разум, се съгласих.

Докато клатиш глава, Кейти (представям си те на малкото бюро под прозореца, което си ми описвала — имаш ли свежи иглики във вазата в ъгъла? Имаш, знам), нека ти обясня защо отговорих така. Вече цял месец следвам съвета ти и се старая да го избягвам, обаче онзи ден той ми даде нещо — подарък в знак на извинение, няма да се разпростирам върху причината, след дребно недоразумение помежду ни. Няма да ти описвам снимката тук, само ще кажа, че той сякаш беше прозрял в душата ми и беше зърнал света, който съм скътала още от малка.

Отнесох снимката у дома и бдях над нея като ревниво дете, вадех я при всяка възможност, вглеждах се във всеки детайл, преди да я заключа в тайния стенен шкаф зад портрета на баба във втората спалня — точно както би сторило хлапе със скъп предмет просто защото, като го скрие, като го запази само за себе си, предметът става още по-скъп. Чувал ме е да разказвам приказки на децата в болницата, разбира се, така че надали има нещо „вълшебно“ в избора на този подарък, но той въпреки това ме трогна.

Думата „вълшебно“ беше подчертана и беше станала повод за поредната бележка на Кейти Елис:

Точно каквото намеква е: познавам Вивиан и знам колко дълбоко вярва. Едно от нещата, в които работата ми ме е убедила най-силно, е фактът, че човек никога не се отърсва изцяло от убежденията си от детството — те може за известно време да потънат по-надълбоко, но при нужда неизменно се завръщат и овладяват душата, която са формирали.

Лоръл се замисли за детството си, зачуди се дали думите на Кейти са истина. Родителите й я бяха научили не толкова на религиозни, колкото на семейни ценности, най-вече майка й — тъжно беше споделила с децата си, че твърде късно е осъзнала колко важно нещо е семейството. Лоръл трябваше да се съгласи, че въпреки добронамерените препирни семейство Никълсън се обединяваха в мигове на нужда точно както ги бяха научили в детството.

Може би неотдавнашното ми неразположение ме е направило по-безразсъдна от обикновено — след седмица в тъмната спалня с прелитащите в небето германски самолети, с Хенри, който седи до леглото ми вечер и настойчиво стиска ръката ми, за да се оправя, се чувствам страхотно отново да изляза навън, да вдишвам свежия лондонски въздух през пролетта. Едно отклонение — не ти ли се струва забележително, Кейти, че целият свят е въвлечен в безумието на войната, а цветята, пчелите и сезоните си карат постарому, с разбиране и търпение чакат човечеството да се опомни и да забележи колко красив е животът? Странно е, но обичта и копнежът ми по света неизменно се усилват, когато отсъствам от него. Удивително е, не си ли съгласна, как човек се мята между отчаянието и ликуващия копнеж и как дори в тези мрачни дни откриваме щастие в най-дребните неща?

Каквато и да е причината, той ме помоли да повървим заедно, а аз се съгласих и си позволих да се смея. Смях се, защото той ми разказваше забавни истории, и всичко беше толкова лесно и леко. Дадох си сметка колко отдавна не съм се наслаждавала на това тъй простичко удоволствие: нечия компания и разговор в слънчев следобед. Жадувам за такива наслади, Кейти. Вече не съм момиче — аз съм жена и искам разни неща, неща, които не мога да имам, но е човешко нали, да копнеем за онова, от което сме лишени?

Какви неща? От какво е била лишена Вивиан? Не за пръв път Лоръл остана с усещането, че пропуска важно парченце от мозайката. Прелисти текстовете в дневника от следващите две седмици, докато отново не стигна до място, където бе спомената Вивиан, с надеждата нещата да й се изяснят.

Тя продължава да се среща с него — в болницата, което е достатъчно зле, но и на други места, когато би трябвало да работи в столовата на доброволките или да изпълнява домашните си задължения. Увещава ме да не се притеснявам, че той е „приятел, нищо повече“. И като доказателство споменава годеницата на младия мъж: „Той е сгоден, Кейти, двамата много се обичат и планират да се преместят в провинцията след края на войната, ще си намерят голяма стара къща и ще я напълнят с деца, така че няма опасност да наруша брачната си клетва, от което явно се опасяваш“.

Свят се зави на Лоръл при тези думи. Вивиан пишеше за Дороти, за майка й. За миг пресичането на информацията за миналото и на личното преживяване й въздейства съкрушително. Свали очилата и потърка челото си, вперила поглед в каменната стена отвън.

После остави Кейти да продължи:

Тя знае, че не се опасявам само от това, момичето умишлено се преструва, че не разбира тревогите ми. Не съм наивна, съзнавам, че годежът на този млад мъж не е никаква пречка за човешкото сърце. Не познавам неговите чувства, но достатъчно добре познавам Вивиан.

Поредната прекомерна тревога на Кейти, а Лоръл още не бе разбрала причината: Вивиан намекваше, че загрижеността на Кейти се дължи на строгите възгледи на Кейти относно порядъчното съпружеско поведение. Дали пък Вивиан нямаше навика да изневерява? Не разполагаше с много сведения, но Лоръл почти вложи в думите на Кейти вероятността за по-колоритни романтични простъпки от страна на Вивиан — само защото така й се искаше.

А после Лоръл се натъкна на текст, написан два дни по-късно, който я накара да се запита дали Кейти още от самото начало не беше усетила някак, че Джими представлява заплаха за Вивиан:

Ужасна новина от войната: снощи бомба улучи Уестминстър — и Абатството, и Парламента. Отначало всички помислиха, че Биг Бен е разрушен! Тази вечер, вместо да чета вестник или да слушам радио, реших да подредя бюфета в дневната, за да направя място за новите си учителски бележки (признавам, че съм същинска вехтошарка — и се срамувам от това, иска ми се да бях по-подредена домакиня, както съм подредена в мислите си), и се натъкнах на забележителна сбирка от джунджурии. Сред тях беше едно писмо от чичото на Вивиан отпреди три години. Освен че описваше нейната „приятна отстъпчивост“ (тези думи ме подразниха и днес вечерта, както навремето — той изобщо не познаваше истинската Вивиан!), беше приложил снимка, която още си стоеше сгъната заедно с писмото. На нея Вивиан е седемнайсетгодишна и е истинска красавица — помня, че като я видях навремето, си помислих, че прилича на героиня от вълшебна приказка, може би на Червената шапчица: с големи очи, извити устни и все още прямия поглед на дете. Помня също надеждата си в гората да не я дебне някой голям и лош вълк.

Озадачих се, задето писмото и снимката се появяват точно днес. Права бях последния път, когато ме споходи едно от моите „предчувствия“. Тогава не предприех нищо, за което вечно ще съжалявам дълбоко, но няма да стоя безучастно и да гледам как младата ми приятелка допуска още една грешка с катастрофални последици. Тъй като не мога да изразя тревогите си писмено, както ми се иска, ще отида в Лондон и ще се срещна с нея лично.

Явно беше предприела това пътуване — и то незабавно, — защото два дни по-късно беше написала в дневника си следното:

Бях в Лондон и се оказа по-зле, отколкото се опасявах. За мен е очевидно, че скъпата ми Вивиан се е влюбила в младия мъж, в Джими. Разбира се, тя не го призна, твърде опитна е за това, но аз я познавам от дете, затова го прочетох във всяко нейно изражение, чух го във всяка неизречена фраза. А още по-лошото е, че тя беше изоставила всякаква предпазливост, неведнъж беше посещавала младия мъж у дома, където той живее заедно с клетия си баща. Твърди, че всичко е „невинно“, на което аз възразих, че такова нещо не съществува и подобно разграничение няма да й бъде от полза, ако й се наложи да дава обяснение за тези посещения. Тя ми отговори, че няма да се откаже — упорито дете, — а аз мобилизирах цялото си хладнокръвие и заявих: „Скъпа моя, ти си омъжена“. Освен това й напомних за клетвата, която е положила пред съпруга си в църквата в Нордстром, че ще го обича, ще го почита и ще му се подчинява, докато смъртта ги раздели, и така нататък. О, няма скоро да забравя как ме погледна тя тогава, разочарованието в очите й, когато ми отвърна, че не разбирам.

Прекрасно разбирам какво е забранена любов и й го казах, обаче тя е млада, а младите си въобразяват, че само те са способни на силни чувства. С тъга отбелязвам, че се разделихме сърдити — направих последен опит да я убедя да се откаже от работата си в болницата, но тя отказа. Напомних й, че трябва да се грижи за здравето си, тя отклони това съображение. Да разочароваш човек като нея — чието лице сякаш е излязло изпод четката на художник, — е равносилно на това да се чувстваш толкова виновен, все едно си изкоренил цялата доброта от света. Ала няма да се откажа — остава ми един последен коз. Рискувам да си навлека възмущението й за вечни времена, но докато влакът ми напускаше Лондон, реших да пиша на въпросния Джими Меткалф и да му обясня каква вреда нанася. Може би той, за разлика от нея, ще прояви нужната предпазливост.

Слънцето беше започнало да залязва и в читалнята с всяка изминала минута ставаше по-тъмно и по-студено. Очите на Лоръл я боляха от безспирното взиране в четливия, но ситен почерк на Кейти Елис през последните два часа. Облегна се назад и затвори очи, а в главата й звучеше гласът на Кейти. Дали беше написала писмото до Джими и то ли беше осуетило плановете на майка й? Дали онова, което Кейти беше решила да му каже в писмото — явно според нея достатъчно убедително, за да го принуди да се откаже от приятелството, от което Вивиан не желаеше да се откаже, — не бе предизвикало разрива между мама и Джими? Ако беше роман, замисли се Лоръл, точно така би станало. Беше художествено убедително двама влюбени да бъдат разделени тъкмо от онова, което са кроили да извършат, за да си осигурят споделено щастие. За това ли си мислеше майка й онзи ден в болницата, когато посъветва Лоръл да се омъжи по любов, да не чака, че нищо друго няма значение? Дали Дороти не беше чакала прекалено дълго и междувременно друга жена не бе отмъкнала любимия й?

Лоръл се досещаше, че някое конкретно качество на Вивиан Дженкинс я превръщаше в най-неподходящия човек, срещу когото Дороти и Джими да скроят лукав план. Дали просто Вивиан не се бе оказала най-подходящата жена, в която да се влюби Джими? Или пък Лоръл интуитивно беше напипала нещо друго? Кейти Елис — дъщеря на свещеник до последната фибра на тялото си — очевидно се тревожеше, че Вивиан може да престъпи брачната си клетва, обаче имаше и още нещо. Лоръл се зачуди дали Вивиан не е била болна. Кейти си падаше паникьорка, обаче загрижеността й за здравето на Вивиан намекваше по-скоро, че приятелката й е хронично болна, а не жизнена млада жена на двайсет и няколко. Самата Вивиан също споменаваше за „отсъствия“ от външния свят, през които съпругът й Хенри бдял до леглото й и галел ръката й, докато се възстанови. Дали пък Вивиан Дженкинс не е страдала от заболяване, което я е направило по-уязвима за външния свят, отколкото би била иначе? Дали не беше преживяла някакъв срив, емоционален или физически, който можеше отново да я връхлети?

Или пък — изведнъж Лоръл изпъна гръб на бюрото си — е преживяла поредица от помятания след сватбата си с Хенри? Това със сигурност би обяснило любящите грижи на съпруга й и до известна степен дори копнежа на Вивиан да излезе от къщи, когато се възстанови, да се откъсне от дома на съпружеското си нещастие и да направи нещо повече от онова, на което е способна в действителност. Би могло да обясни тревогата на Кейти Елис, че Вивиан работи с деца в болницата. Това ли беше? Дали Кейти се безпокоеше, че тъгата на приятелката й ще се задълбочи, ако нещо постоянно й напомня за нейното безплодие? В писмото си Вивиан споменаваше, че е присъщо на човешката природа и на нейната собствена да жадува тъкмо за онова, което не може да има. Лоръл беше сигурна, че Вивиан е намислила нещо — дори евфемизмите на Кейти подсказваха тази тема по онова време.

На Лоръл й се искаше да може да потърси отговорите на повече места. Хрумна й, че машината на времето на Джери би била най-полезна в момента. За жалост, разполагаше само с дневниците на Кейти. Прочете още няколко текста, от които ставаше ясно, че приятелството на Вивиан и Джими се задълбочава въпреки несекващите опасения на Кейти, а после внезапно, на двайсети май се разбираше, че в писмо Вивиан се е зарекла да престане да се среща с Джими, че е време той да започне нов живот и че тя му желае всичко най-хубаво и се сбогува с него.

Лоръл стаи дъх и се запита дали в крайна сметка Кейти е изпратила писмото на Джими и дали написаното там не стои в основата на тази внезапна промяна. Противно на всичко й беше мъчно за Вивиан Дженкинс — макар да съзнаваше, че в приятелството й с Джими се крие нещо повече от видимото, Лоръл не можеше да не съчувства на младата жена, която се радваше на толкова малко. Запита се дали симпатията й не се дължи на факта, че знае каква съдба очаква Вивиан, но дори мнението на Кейти, която държеше приятелството на довереницата й с Джими да престане, беше противоречиво, когато това накрая се бе случило:

Тревожех се за Вивиан и исках връзката й с младия мъж да бъде прекратена, а сега страдам под бремето на осъщественото си желание. Получих писмо със съвсем малко подробности, но никак не ми е трудно да разчета тона му. Тя се е примирила. Отбелязва само, че съм имала право, че приятелството им е приключило и че не бива да се притеснявам, защото всичко се подредило прекрасно. Бих приела отчаянието или гнева й. Но покорният тон на писмото ме обезпокои. Опасявам се, че той вещае зло. Очаквам следващото й писмо и се надявам състоянието й да се подобри, но ще продължа да се придържам към убедеността си, че постъпката ми бе продиктувана от най-основателни причини.

Следващо писмо обаче нямаше. Вивиан Дженкинс бе починала три дни по-късно, факт, регистриран от Кейти Елис с предвидима дълбока скръб.

* * *

Трийсет минути по-късно Лоръл крачеше бързо по притъмнялата морава на Ню Колидж към автобусната спирка, замислена над всичко, което беше прочела, когато телефонът зазвъня в джоба й. Номерът на екранчето не й беше познат, но веднага вдигна.

— Лол?

— Джери?

— А, чудесно, улучил съм номера ти.

Лоръл се напрягаше да го чуе, защото отсреща беше много шумно.

— Джери, къде си?

— В Лондон. В телефонна кабина на Флийт стрийт.

— Наистина ли в града са останали работещи телефонни кабини?

— Явно. Освен ако не съм в машината на времето Тардис и не съм загазил здравата.

— Какво търсиш в Лондон?

— Издирвам доктор Руфъс.

— А? — Лоръл запуши с ръка другото си ухо, за да го чува по-добре. — И какво, намери ли го?

— Да. Поне дневниците му. Лекарят е починал от инфекция към края на войната.

Сърцето на Лоръл туптеше бързо и тя прескочи преждевременната смърт на доктора. В желанието си да разплете тази загадка не можеше да си позволи повече състрадание.

— И какво? Какво откри?

— Не знам откъде да започна.

— От най-важното. И побързай, моля те.

— Чакай малко. — Тя го чу да пуска монета в телефона. — Там ли си?

— Да, да.

Лоръл спря под оранжевата светлина на една улична лампа, а Джери каза:

— Никога не са били приятелки, Лол. Според доктор Руфъс мама и Вивиан Дженкинс изобщо не са били приятелки.

— Моля? — Реши, че не го е чула правилно.

— Дори почти не са се познавали.

— Мама и Вивиан Дженкинс ли? Какви ги говориш? Видях книгата, снимката… разбира се, че са били приятелки.

— Мама е искала да са приятелки — съдейки по онова, което прочетох, тя е искала едва ли не да бъде Вивиан Дженкинс. Била е обсебена от представата, че двете са неразделни — „сродни души“, така се изразявала, но всичко е само нейна измислица.

— Но… аз не…

— И после се случило нещо — не е ясно точно какво, — но Вивиан Дженкинс направила нещо, което накарало мама да проумее, че изобщо не са близки приятелки.

Лоръл си помисли за спора, споменат от Кити Баркър: между двете се бе случило нещо, заради което Дороти била в ужасно настроение и твърдо решена да си отмъсти.

— Какво, Джери! Знаеш ли какво е направила Вивиан?

Или какво е отнела.

— Чакай малко. По дяволите, монетите ми свършиха. — Разнесе се силен шум, докато той преравяше джобовете си и несръчно подмяташе слушалката. — Връзката ще прекъсне, Дол…

— Обади ми се пак. Намери още монети и ми се обади отново.

— Късно е, нямам повече монети. Скоро пак ще ти звънна. Пристигам в Грийнейкърс…

Връзката прекъсна и Джери изчезна.