Кейт Мортън
Пазителка на тайните (25)

25

Лондон, април 1941 г.

Джими стоеше, притиснал крак към вратата на болничната мансарда и загледан през пролуката след Вивиан. Беше смаян. Пред очите му не се разиграваше незаконна сцена на извънбрачна среща, каквато очакваше. Навсякъде имаше деца, които редяха пъзели на пода, подскачаха в кръг или правеха стойка на ръце. Джими се досети, че това е някогашната детска стая, а децата са сираците пациенти на доктор Томалин. По негласен знак нещо привлече вниманието на всички тях, те вдигнаха поглед и забелязаха Вивиан. Втурнаха се към нея, разперили ръчички като крилата на самолет. Тя също грееше, на лицето й имаше широка усмивка, когато коленичи и протегна ръце, за да прегърне колкото може повече хлапета.

След това всички заговориха бързо и доста възбудено за полети, кораби, такелажи и феи и Джими разбра, че става свидетел на разговор, подет по-отдавна. Вивиан, изглежда, разбираше прекрасно всичко, за което й говореха, и кимаше замислено, а не престорено, както правят възрастните, докато общуват с деца — тя слушаше и обмисляше, а леко смръщеното й изражение издаваше, че се опитва да намери решение. Поведението й беше различно от онова към него на улицата — беше по-непосредствена, не толкова предпазлива. Когато всички си казаха каквото имаха да казват и шумът поутихна — най-неочаквано, както изглежда понякога, — тя вдигна ръце и каза:

— Хайде да запретнем ръкави и да решаваме проблемите един по един.

Всички се съгласиха, поне Джими така допусна, защото децата отново се разпръснаха без никакви възражения и съвсем делово помъкнаха столчетата си и разни други предмети: одеяла, дръжки от метли, плюшени мечета с превръзки на очите, към разчистеното пространство в средата на стаята и се заеха да ги подреждат по старателно премислен план. В този момент той проумя и се засмя с неочаквано удоволствие. Пред очите му се появяваше кораб — ето ги носа, мачтата, дъска, подпряна на столче за крака в единия край и на дървена пейка и другия. Издигна се платно — чаршаф, сгънат на триъгълник, с тънки въжета, които придържаха ъглите гордо и здраво.

Вивиан се беше настанила върху обърната щайга и извади отнякъде книга — сигурно от чантата си. Плъзна пръсти по средата, приглади страниците и каза:

— Да започнем с капитан Хук и изгубените момчета. А къде е Уенди?

— Ето ме — обади се момиченце на около единайсет с превързана ръка.

— Добре. Подготви се за участието си. Скоро предстои.

Момче с пиратска превръзка на очите и кука, направена от лъскав картон, в ръка се запъти към Вивиан със закачлива походка, която я разсмя.

Репетираха пиеса, осъзна Джими, „Питър Пан“. Майка му го беше водила на едно представление като дете. Пътуваха до Лондон и после пиха чай в „Либърти“, много изискано, а Джими през цялото време мълчеше и се чувстваше не на мястото си, поглеждаше крадешком към напрегнатото мечтателно изражение на майка си, която надничаше през рамо към закачалките с облекла. По-късно родителите й се счепкаха за пари (какво друго?) и Джими чу от стаята си как нещо се разби на пода. Затвори очи и си припомни пиесата, любимия си момент, когато Питър Пан разперва ръце и се обръща към публиката, която вероятно мечтае за Небивалата земя: „Вярвате ли във феи, момчета и момичета? — извика той. — Ако вярвате, пляскайте с ръце. Не оставяйте Менче-Звънче да умре“^[1]. И Джими толкова се развълнува, че скокна от мястото си, тъничките му крачета се разтрепериха обнадеждено, когато запляска с ръце и се провикна в отговор: „Да!“, обзет от състрадателен порив, че така ще съживи Менче и ще спаси всичко изобилно и вълшебно на света.

— Нейтън, готов ли си с фенерчето?

Джими примигна и се върна в настоящето.

— Нейтън? — повтори Вивиан. — Чакаме те.

— Паля го — отвърна дребно момченце с къдрава червена коса и с обхванато със скоби краче. Седеше на пода, насочил фенерчето си към платното.

— А, да, значи си готов — рече Вивиан. — Е, това е добре.

— Обаче тя почти не се вижда — отбеляза друго момче, изправено с ръце на кръста там, където би трябвало да седи публиката. Проточваше шия, за да види платното, и примижаваше през очилата си към мъждукащата светлинка.

— Няма голяма полза, ако не виждаме Менче-Звънче — заяви момчето, което изпълняваше ролята на капитан Кук. — Изобщо няма да се получи.

— Ще се получи — решително възрази Вивиан. — Разбира се, че ще се получи. Силата на внушението е огромна. Ако всички кажем, че виждаме феята, значи и публиката ще я види.

— Ама ние не я виждаме.

— Така е, но ако кажем, че я виждаме…

— Искаш да излъжем ли?

Вивиан вдигна очи към тавана, търсейки правилните думи, за да им обясни, а децата заспориха помежду си.

— Извинете — обади се Джими от мястото си на прага. Изглежда, никой не го чу, затова той повтори по-силно: — Извинете!

Тогава всички се обърнаха към него. Вивиан рязко си пое въздух, като го видя, после се намръщи. Джими трябваше да признае, че смущението й му достави известно задоволство — показа й, че нещата невинаги се развиват според нейното желание.

— Питах се — каза той — дали не е по-добре да използвате фотографски прожектор. Прилича на фенерче, но е по-мощен.

Децата са си деца, никое не реагира с подозрение и дори с изненада, когато при тях на тавана се появи непознат и се включи в разговора им. Вместо това се възцари мълчание, докато всички обмисляха предложението му, после се разнесе тих шепот, докато го обсъждаха, и накрая едно от момченцата се провикна „Да!“ и развълнувано скочи на крака.

— Идеално! — възкликна друго.

— Обаче нямаме — уточни мрачното момченце с очилата.

— Мога да ви намеря — увери ги Джими. — Работя във вестник и там имаме студио, пълно с прожектори.

Децата нададоха още по-възторжени възгласи.

— Ама как ще направим така, че да прилича на фея, да лети и други подобни? — попита същото мрачно момченце, надвиквайки останалите.

Джими пристъпи навътре в стаята. Всички деца се обърнаха с лице към него, а Вивиан го измерваше с гневен поглед, оставила книжката в скута си. Джими не й обърна внимание.

— Мисля, че трябва да светите някъде отвисоко. Да, така ще се получи, а ако се стараете винаги да държите прожектора насочен надолу към сцената, ще се вижда малко светло петно, а не широка ивица светлина, пък ако направите нещо като фуния…

— Ама никой от нас не е достатъчно висок, за да го насочва — отново възрази хлапето с очилата. — Не и оттук. — Сираче или не, Джими започваше да му се дразни.

Вивиан наблюдаваше разговора със строго изражение и мълчаливо приканваше Джими да си припомни какво е обещал, да зареже предложението си и просто да изчезне, но той не можеше да го стори. Представяше си колко страхотно ще изглежда и му хрумваха стотина начини да успеят. Ако издърпаха стълба в ъгъла или пък закрепяха прожектора на дръжката на метла — подсилена някак — и го размахваха като въдица, или пък…

— Аз ще го направя — изтърси той неочаквано. — Аз ще движа прожектора.

— Не! — изправи се Вивиан.

— Да! — провикнаха се децата.

— Не може — изгледа го тя ледено. — Няма да го направите.

— Може! Трябва! — провикнаха се в един глас децата.

В този момент Джими забеляза Нела, седнала на пода. Тя му махна и после се озърна към другите деца с подчертана гордост и чувство за притежание в очите. Как можеше да откаже? Джими разпери длани към Вивиан в жест на не съвсем искрено извинение и после се усмихна широко на децата.

— Решено е, ще участвам. Намерихте си нов изпълнител на Менче-Звънче.

* * *

После му беше трудно да повярва, но когато Джими предложи да изпълни ролята на Менче-Звънче в болничната пиеса, изобщо не се замисли — нито за миг — за срещата, която трябваше да си уговори с Вивиан Дженкинс. Просто се увлече от великолепното си хрумване да представят феята с фотографски прожектор. Доли нямаше нищо против:

— О, Джими, умнико! — дръпна тя развълнувано от цигарата си. — Знаех си, че ще измислиш нещо.

Джими прие похвалата и я остави да си мисли, че всичко е част от плана му. Напоследък тя беше толкова радостна, че за него беше облекчение да си върне предишната Доли.

— Мисля си за крайбрежието — казваше тя понякога вечер, когато тайно го вмъкваше през килера на госпожа Уайт и двамата лежаха заедно на тясното й, хлътнало в средата легълце. — Само си представи, Джими. Ще остареем заедно сред децата и внуците си, които ни идват на гости с бързите си автомобили, а за нас може да си купим една от онези пейки люлки, какво ще кажеш, прекрасно момче?

Джими казваше да, прекрасно. После отново я целуваше по голата шия, разсмиваше я и благодареше на бог за тази нова близост помежду им и за топлотата, която споделяха. Да, той искаше онова, което тя му описваше, искаше го толкова силно, че чак го болеше. Ако на нея й беше приятно, че с Вивиан репетират заедно и се сближават, той с радост щеше да изпълни тази нейна мечта.

Прекрасно съзнаваше обаче, че действителността е съвсем различна. През следващите няколко седмици, когато се явяваше на всяка насрочена репетиция, за която смогнеше, Джими се смайваше от враждебността на Вивиан. Не можеше да повярва, че е същата жена, с която се бе запознал в столовата онази вечер, когато тя бе видяла неговата снимка на Нела и му беше разказала за работата си в болницата, а сега се държеше така, сякаш за нея е унизително да си размени с него повече от няколко думи. Джими изобщо не се съмняваше, че стига да може, тя би го пренебрегнала напълно. Беше очаквал известна студенина — Дол го беше предупредила колко жестока може да бъде Вивиан Дженкинс, когато се настрои против някого, — обаче го учуди колко лична беше ненавистта й. Двамата почти не се познаваха, освен това тя нямаше откъде да заподозре за връзката му с Доли.

Един ден се смееха на нещо забавно, което някое от децата беше направило, и Джими погледна през рамото си, както правят възрастните помежду си просто за да споделят мига. Вивиан усети погледа му и го улови, но щом го видя да се усмихва, нейното радостно изражение помръкна. Враждебността на Вивиан постави Джими натясно. В някои отношения го устройваше да бъде ненавиждан — мисълта за изнудването не му се нравеше, но той приемаше плана по-леко и го оправдаваше до известна степен, когато Вивиан се държеше с него като с нищожество. Само че без да спечели доверието, ако не и обичта й, планът им нямаше да проработи.

Затова Джими продължи да се старае. Прогони от мислите си враждебността на Вивиан, нелоялността й към Дол, начина, по който беше отхвърлила бляскавото му момиче и я беше унижила, и се застави да мисли най-вече за поведението й към сираците в болницата. За начина, по който тя създаваше цял един свят, в който децата да потънат, след като прекрачат прага, да оставят истинските си проблеми долу, в спалните и в отделенията на болницата. Как само всички я гледаха запленени след края на репетицията, докато им съчиняваше истории за тунели през центъра на земята, за тъмни вълшебни потоци без дъно и за светлинки под водата, които караха децата да се скупчват по-наблизо…

Репетициите продължиха и накрая Джими започна да усеща, че антипатията на Вивиан Дженкинс отслабва, че тя вече не го мрази толкова, колкото в началото. Продължаваше да не разговаря с него и да регистрира присъствието му само с бегло кимане, но понякога Джими я улавяше да го гледа, когато си мисли, че той не забелязва, и му се стори, че изражението й не е гневно, а по-скоро замислено и дори заинтригувано. Сигурно затова той сбърка. Беше започнал да долавя растяща… е, не точно топлота, но поне все по-силно размразяване на отношенията им, и един ден към края на април, когато хлапетата изтичаха да обядват и двамата с Вивиан останаха да прибират кораба, той я попита дали има свои деца.

Въпросът му целеше да подхване лековат разговор, обаче цялото тяло на Вивиан видимо се скова и Джими тутакси схвана, че е допуснал грешка — макар и да не разбра точно каква — и че е твърде късно да си вземе думите назад.

— Не. — Думата прозвуча остро като камъче в обувката. Тя се прокашля. — Не мога да имам деца.

В този момент на Джими му се прииска в земните недра да зейне дълбок тунел и той да полети и да пропадне в него. Промърмори някакво извинение, което предизвика леко кимване от страна на Вивиан, после тя привърши с опаковането на платното и излезе от тавана, затваряйки укорително вратата зад себе си.

Джими се почувства като некадърен шут. Не че беше забравил каква е истинската му цел — оставаше си непроменен фактът коя е тя и какво е сторила, — но просто не обичаше да засяга хората, както беше наранил нея. Измъчено си спомни как тя се скова и започна да превърта случилото се в мислите си, обвинявайки се за отвратителното си поведение. Същата нощ, докато фотографираше последните разрушения от бомбардировките и насочваше фотоапарата си към редиците на бездомните и лишените, част от мислите му се въртяха около възможността да й се реваншира.

* * *

На следващия ден отиде в болницата рано и я изчака на отсрещната страна на улицата, пушейки нервно. Би седнал на стълбите отпред, обаче му се струваше, че ако го види там, Вивиан просто ще се обърне и ще поеме в обратната посока.

Когато тя се зададе забързано по улицата, Джими изхвърли цигарата си и се запъти да я пресрещне. Подаде й една снимка.

— Какво е това? — попита тя.

— Нищо особено — отговори той, наблюдавайки я как върти снимката в ръце. — Направих я за теб… снощи. Напомни ми за твоя разказ, за реката със светлинките на дъното и за хората… за семейството от другата страна на воала.

Тя се вгледа в снимката.

Беше я направил на разсъмване — парченцата стъкло сред руините блещукаха и искряха на слънчевата светлина, а зад димната завеса се очертаваха силуетите на едно семейство, току-що излязло от бомбоубежището, спасило живота им. Джими не отиде да си легне, след като направи снимката, а се запъти към редакцията, за да я прояви за Вивиан.

Тя не каза нищо, но съдейки по изражението й, всеки момент щеше да се разплаче.

— Чувствам се ужасно — призна той.

Вивиан го погледна.

— Заради онова, което казах вчера. Ти се разстрои. Извинявай.

— Не би могъл да знаеш — успокои го тя и внимателно прибра снимката в чантата си.

— Все пак…

— Не би могъл да знаеш. — И после тя почти се усмихна или поне на него така му се стори, но не беше сигурен, защото Вивиан бързо се обърна към вратата и влезе.

* * *

Репетицията през онзи ден беше една от последните преди представлението. Децата се изсипаха в стаята и я изпълниха със светлина и глъчка, а после се разнесе звънецът за обяд и те изчезнаха вихрено, както се бяха появили. Джими донякъде се изкушаваше да тръгне с тях, за да избегне неловкото общуване насаме с Вивиан, обаче щеше да се намрази за слабостта си, ако го направи, затова остана да й помогне да разглобят кораба.

Усещаше погледа й върху себе си, докато трупаше столовете, но не я погледна — не знаеше какво ще прочете по лицето й, а не желаеше да се почувства по-зле, отколкото вече се чувстваше. Когато Вивиан заговори, гласът й прозвуча различно:

— Защо беше в столовата онази вечер, Джими Меткалф?

Сега вече Джими я погледна — тя беше съсредоточила вниманието си над декорите, които рисуваше с палми и пясък за пиесата. Пълното му име прозвуча странно официално и, кой знае защо, по гръбнака му плъзна съвсем не неприятна тръпка. Не можеше да й каже за Доли, съзнаваше го, обаче Джими не беше лъжец.

— Имах среща с един човек — отвърна.

Вивиан го погледна и по устните й плъзна съвсем лека усмивка.

Джими така и не се беше научил кога е моментът да си замълчи:

— Трябваше да се срещнем другаде, обаче вместо това се видяхме в столовата.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо променихте плановете си?

— Не знам. Просто реших, че така трябва.

Вивиан все още го изучаваше с поглед, изражението й остана непроницаемо, а после тя насочи вниманието си към палмовото листо, което рисуваше:

— Радвам се — каза леко напрегнато с ясния си глас. — Радвам се, че го направи.

* * *

През онзи ден нещата се промениха. Не заради онова, което тя му каза, макар да беше много мило, а заради необяснимото усещане на Джими, когато срещна погледа на Вивиан, усещане за връзка помежду им, което впоследствие го връхлиташе винаги, когато си спомняше разговора им. Не си размениха повече от десетина думи, пък и те не бяха особено важни, но цялата случка беше натоварена със смисъл. Джими го долови още на момента, почувства го и по-късно, когато Доли настоя да й докладва за напредъка на мисията през този ден и той разказа всяка подробност, но премълча тази част. Знаеше, че Доли ще се зарадва, че би го разтълкувала като доказателство, че той все повече печели доверието на Вивиан, но Джими не й каза. Разговорът с Вивиан си беше негов, възприемаше го като личен пробив, а не по начина, по който би желала Доли. Не желаеше да го споделя, не искаше да го развали.

На следващия ден Джими влезе в болницата с необичайно въодушевление. Но когато отвори вратата и поднесе на Майра един превъзходен зрял портокал (понеже тя имаше рожден ден), научи, че Вивиан я няма.

— Не е добре. Сутринта звънна да каже, че не може да стане от леглото. Помоли ти да поемеш репетицията.

— Ще се заема — отвърна Джими и изведнъж се запита дали отсъствието на Вивиан не се дължи на случилото се помежду им, дали тя не съжалява, че е свалила гарда. Сведе намръщено поглед, после вдигна очи към Майра под перчема си. — Болна, значи.

— Изобщо не звучеше добре, горкичката. Ама не се натъжавай толкова, тя ще се оправи. Винаги се оправя. — Майра вдигна портокала: — Ще й запазя половината. Дай й я на следващата репетиция.

Само че Вивиан не дойде и на следващата репетиция.

— Още е на легло — осведоми го Майра, когато Джими се появи на вратата по-късно през седмицата. — И така е най-добре.

— Сериозно ли е?

— Надали. Просто има лош късмет, клетата, но скоро ще си стъпи на краката — никога не е оставяла децата за толкова дълго.

— Случвало ли се е и преди?

Майра се усмихна, но някак сдържано, сякаш проумя нещо и я обзе нежна грижовност.

— На всеки се случва да се разболее, господин Меткалф. Госпожа Дженкинс си има своите трудности, но нима не важи за всички ни? — Поколеба се, а когато заговори отново, гласът й звучеше тихо, но категорично: — Чуй ме, скъпи Джими, виждам колко си загрижен за нея и това е много мило от твоя страна. Бог ми е свидетел, тя е ангел — прави страшно много за децата тук. Обаче съм сигурна, че няма повод за тревога и че съпругът й добре се грижи за нея — усмихна му се жената майчински. — А сега престани да мислиш за нея.

Джими я увери, че ще го стори, и се запъти нагоре по стълбите, но съветът на Майра го озадачи. Вивиан не беше добре, така че какво по-естествено от това да си мисли за нея. Тогава защо Майра толкова настояваше той да престане да мисли за нея? Пък и как натъртено изрече „съпругът й“. Такова предупреждение беше по-подходящо за доктор Томалин, който беше хвърлил око на чужда жена…

* * *

Джими нямаше текста на пиесата, но се постара репетицията да мине добре. Децата не лудуваха, всяко си изпълняваше ролята, рядко спореха и всичко вървеше по вода. Дори се чувстваше донякъде доволен от себе си, докато не приключиха с прибирането на декорите и всички не се скупчиха около неговата обърната щайга с молба да им разкаже приказка. Джими отговори, че не знае приказки, обаче децата не му повярваха, той направи несполучлив опит да разкаже приказката на Вивиан и после си спомни — точно навреме, за да избегне бунта — историята за „Славеева звезда“. Децата го слушаха притихнали и Джими осъзна с неподозирана яснота колко много общо има между него и пациентите в болницата на доктор Томалин.

В оживлението забрави забележката на Майра и едва когато се сбогуваше с децата и се отправяше надолу по стълбите, се замисли как да я убеди, че си въобразява разни неща, и дали изобщо е необходимо да го прави. Във фоайето се приближи към бюрото й, но преди да смогне да изрече и дума — успокоителна или не — Майра рече:

— Ето те и теб, Джими. Доктор Томалин иска да те поздрави — със същото благоговение, с което би му съобщила, че кралят се е отбил следобед и е изразил интерес да се види с него. Посегна да махне мъхче от яката му.

Джими изчака, усещайки надигащата се горчилка в гърлото си, старо познато усещане, което го спохождаше като малък, когато си представяше, че се изправя пред мъжа, отмъкнал майка му. Минутите му се сториха безкрайни, докато най-сетне вратата се отвори и отвътре се показа достопочтен господин. Враждебността на Джими се изпари и той страшно се обърка. Мъжът срещу него беше белокос, спретнато подстриган и носеше очила с дебели лупи, освен това беше най-малко на осемдесет години.

— Така, значи, вие сте Джими Меткалф — каза възрастният лекар със сълзящи светлосини очи, докато протягаше ръка да се здрависа с Джими. — Надявам се, че сте добре.

— Да, господине, благодаря, много съм добре — отвърна непохватно Джими, мъчейки се да схване смисъла на всичко това. Възрастта на този мъж не изключваше вероятността той да има любовна връзка с Вивиан Дженкинс, не съвсем, но все пак…

— Държат ви изкъсо, допускам — продължи лекарят, — нашата Майра и госпожа Дженкинс. Младата Вивиан е внучка на мой приятел, сигурно знаете.

— Не знаех.

— Така ли? Е, вече знаете.

Джими кимна и се опита да се усмихне.

— Както и да е. Вършите чудесна работа, като помагате на децата. Много мило. Много съм ви задължен. — С тези думи той кимна отривисто и се оттегли в кабинета си, като накуцваше леко.

— Харесва те — осведоми го Майра, когато вратата се затвори.

Джими се замисли усилено, докато се опитваше да отдели подозренията си от онова, което знаеше със сигурност.

— Наистина ли?

— О, да!

— Как разбра?

— Забелязва, че съществуваш. Почти не обръща внимание на възрастните. Предпочита децата, открай време си е такъв.

— Отдавна ли го познаваш?

— Работя за него вече трийсет години — изпъчи се тя гордо и оправи кръстчето си в острото деколте на блузата. — От мен да го знаеш, не търпи много възрастни в болницата — увери тя Джими и го изгледа над половинките стъкла на очилата си. — Само с теб съм го виждала да полага някакво усилие.

— Освен с Вивиан, разбира се — опита се да налучка Джими. Майра със сигурност можеше да обясни нещата. — По-точно, с госпожа Дженкинс.

— О, да — завъртя ръка Майра, — разбира се. Обаче нея я познава от дете, така че не е същото. Като дядо й е. Всъщност съм сигурна, че на нея трябва да благодариш за вниманието, което докторът ти оказа току-що. Сигурно те е похвалила. — Майра се овладя и завърши: — Както и да е, това е чудесно. А сега… не трябва ли да отиваш да снимате за утрешния брой на вестника?

Джими шеговито й отдаде чест, с което предизвика усмивката й, после си тръгна.

На път към къщи главата му гъмжеше от объркани мисли.

Доли грешеше — колкото и сигурна да беше, всъщност бъркаше. Вивиан и доктор Томалин нямаха любовна връзка — старецът й беше като дядо. А тя — поклати глава Джими, ужасен от мислите си, от осъдителното си мнение за нея — не беше прелюбодейка, а просто жена, почтена жена при това, която отделяше от времето си, за да дари с малко щастие неколцина сирачета, изгубили всичко.

Може и да беше необичайно, след като цялата му силна убеденост се бе оказала заблуда, обаче Джими се почувства странно лек. Нямаше търпение да каже на Дол — вече нямаше нужда да изпълняват плана си, защото Вивиан не беше виновна.

— Само дето се държа гадно с мен — отговори Доли, когато й го каза. — Обаче това явно вече няма значение, след като толкова сте се сприятелили.

— Престани, Дол — каза Джими. — Не е така. Виж… — Пресегна се да хване ръцете й през масата и възприе лековат тон, за да подскаже, че цялата история е била просто шега, но вече трябва да престанат. — Знам, че се е отнесла несправедливо с теб, и не я уважавам за това. Обаче планът ни просто няма да проработи. Вивиан не изневерява — ако й изпратиш писмото, тя ще го прочете и ще се изсмее. Сигурно дори ще го покаже на съпруга и двамата ще се позабавляват.

— Не, няма — издърпа ръцете си Доли и ги скръсти. Беше упорита или просто отчаяна, понякога му беше трудно да открива разликата. — Никоя жена не иска съпругът й да подозира, че тя има връзка с друг. Въпреки всичко тя ще ни даде парите.

Джими си извади цигара, запали я и огледа Доли през пламъчето. Преди време щеше да се постарае да я придума, а обожанието щеше да го заслепи за недостатъците й. Сега обаче нещата стояха различно. Рана разполовяваше сърцето на Джими, тъничка линия, появила се, когато Доли отказа да се омъжи за него и го заряза коленичил на пода на ресторанта. След това раната позаздравя и през повечето време белегът не личеше, но всъщност беше досущ като вазата, която майка му строши онзи ден, когато отидоха в „Либърти“, и която после баща му залепи — на определена светлина пукнатините винаги личаха. Джими обичаше Доли, това никога нямаше да се промени — за него предаността беше насъщна като въздуха, — но когато погледна Доли, той си помисли, че в момента не я харесва много.

* * *

Вивиан се върна. Отсъства малко повече от седмица и когато Джими зави по коридора към мансардата, отвори вратата и я видя насред орда скорострелно бъбрещи деца, се случи нещо съвсем неочаквано. Джими се зарадва да я види. И не просто се зарадва, ами светът му се стори малко по-светъл, отколкото преди секунда.

Закова се на място.

— Вивиан Дженкинс — рече той, с което я принуди да вдигне очи.

Тя му се усмихна, Джими й се усмихна в отговор и в същия миг осъзна, че е загазил.