Кейт Мортън
Пазителка на тайните (28)

28

Вивиан приседна в крайчеца на леглото и извади снимката, която й беше дал Джими — онази, направена по време на бомбардировката, с пушека, проблясващите стъкълца и семейството отзад. Усмихна се, впери поглед в нея, после се отпусна назад, затвори очи и подкани съзнанието си да премине границата и да се озове в нейната вълшебна страна. Воалът, искрящите светлинки на дъното на водния тунел, семейството й отвъд, което я чакаше в тяхната къща.

Лежеше и се опитваше да ги съзре, а после се помъчи още по-старателно.

Безполезно беше. Отвори очи. Напоследък затвореше ли ги, Вивиан виждаше единствено Джими Меткалф. Падналата над челото му тъмна коса, потрепването на устните му, когато се канеше да изрече нещо смешно, и как се сключваха веждите му, когато говореше за баща си…

Рязко се изправи, приближи се до прозореца и остави снимката върху леглото си. Мина цяла седмица от пиесата и Вивиан не можеше да си намери място. Липсваше й работата с децата и с Джими, не издържаше безкрайните дни, когато поделяше времето си между столовата и тази огромна притихнала къща. Беше тихо, адски тихо. Трябваше по стълбите да тичат деца, да се пързалят по перилата, да трополят на тавана. Дори Сара, прислужницата, беше напуснала — Хенри настоя да я освободят след случилото се, но Вивиан не би имала нищо против Сара да остане. Не си даваше сметка до каква степен е свикнала с бръмченето на прахосмукачката, със скърцането на старите подове, с неясното усещане, че още някой диша, движи се, гледа в същото пространство, което обитава и тя…

Мъж на стар велосипед премина, клатушкайки се, долу по улицата с пълна с градинарски инструменти кошница на кормилото и Вивиан пусна прозрачното дневно перде върху облепеното с хартиения кръст стъкло. Приседна в края на близкото кресло и отново се помъчи да подреди мислите си. От дни съчиняваше писмо до Кейти — щеше да е първото след неотдавнашното посещение на приятелката й в Лондон и Вивиан нямаше търпение да оправи нещата помежду им. Не да отстъпи — Вивиан не се извиняваше, когато беше уверена в правотата си, — а по-скоро да й обясни.

Не бе успяла по време на срещата им да убеди Кейти, че приятелството й с Джими е истинско и благородно и най-вече, че е напълно невинно. Че няма намерение да разваля брака си или да застрашава здравето си, нито да разиграва друг от страховитите сценарии, за които я предупреди Кейти. Искаше да й обясни за господин Меткалф, за умението му да я разсмива, за непринудеността, докато разговаряха или разглеждаха снимките му, за вярата му в най-доброто у хората и за усещането й, че той не е способен на грубост. Искаше да убеди Кейти, че чувствата й към Джими са такива, каквито изпитват помежду си приятелите.

Макар и да не беше точно така.

Вивиан знаеше точно в кой миг се бе влюбила в Джими Меткалф. Тя седеше на масата за закуска долу, Хенри й разказваше някои неща от работата си в министерството, а тя кимаше, но си мислеше за една случка в болницата — нещо смешно, което беше направил Джими, за да развесели най-новия им пациент — и после се засмя противно на волята си, слава богу, в момент от разказа на Хенри, който той смяташе за забавен, защото той й се усмихна, дойде да я целуне и каза:

— Знаех си, че и ти ще си на това мнение, скъпа.

Вивиан знаеше също, че чувствата й не са споделени и че не би могла да ги признае пред Джими. Дори ако по някаква случайност той изпитваше същото, Джими и Вивиан нямаха бъдеще. Тя не можеше да му го предложи. Съдбата й беше решена. Положението не й причиняваше тревога или страдание, вече не, от известно време беше приела живота, който й оставаше. Със сигурност не се нуждаеше от прошепнати неуместни признания или физически прояви на любов, за да се чувства цялостна.

Тъкмо обратното. Вивиан отдавна беше научила, още като дете на една самотна гара, на път да се качи на кораб за далечна страна, че може да контролира единствено живота, разиграващ се в съзнанието й. В къщата на Кампдън Гроув, когато чуваше как Хенри си подсвирква в банята, подстригва си мустаците и се любува на профила си, й стигаше да знае, че онова, което носи в себе си, си е само нейно.

Въпреки това се стъписа, когато видя Джими и Доли Смитам заедно на представлението. Бяха говорили един-два пъти за неговата годеница, обаче Джими винаги се затваряше, когато зачекнеха темата, затова Вивиан престана да пита. Беше свикнала да мисли за него като за човек, който няма друг живот извън болницата и други близки, освен баща си. Обаче докато го гледаше заедно с Доли — колко нежно я държеше за ръка, как насочваше поглед към нея — Вивиан се оказа принудена да се изправи срещу истината. Тя може и да обичаше Джими, обаче той обичаше Доли. Нещо повече, Вивиан разбираше защо. Според нея Доли беше хубава и забавна, беше преизпълнена с пламенен авантюризъм, който привличаше хората към нея. Веднъж Джими беше казал за нея, че „сияе“, и Вивиан разбра какво е имал предвид. Разбира се, че той ще я обича, нищо чудно, че искаше да бъде мачтата за нейното превъзходно, издуто от вятъра платно — тя беше жена, която би предизвикала подобна всеотдайност у мъж като Джими.

Точно това Вивиан възнамеряваше да каже на Кейти — че Джими е сгоден и ще се жени, че годеницата му е очарователна жена и че няма причина той и Вивиан…

Телефонът на масичката до нея звънна и Вивиан го погледна изненадана. Никой не се обаждаше на Кампдън Гроув номер двайсет и пет денем, колегите на Хенри го търсеха на работата, а Вивиан нямаше много приятели, поне не такива, които да й се обаждат по телефона. Вдигна несигурно.

Отсреща се разнесе непознат мъжки глас. Тя не разбра как се казва господинът, защото той каза името си твърде бързо.

— Ало? — повтори тя. — Кой казахте, че се обажда?

— Доктор Лайънъл Руфъс.

Вивиан не се сещаше да познава човек с това име и се запита дали не е колега на доктор Томалин.

— С какво мога да ви помогна, доктор Руфъс? — Вивиан се слиса колко много собственият й глас тук, в този друг живот, прилича на гласа на майка й, когато тя им четеше приказки — тогава ставаше отривист, съвършен и отнесен, съвсем различен от истинския й глас.

— С Вивиан Дженкинс ли разговарям?

— Да?

— Госпожо Дженкинс, може ли да разговаряме по един деликатен въпрос? Свързан е с млада жена, която, мисля, сте срещали няколко пъти. Навремето е живяла в къщата срещу вашата и е работила като компаньонка на лейди Гуендолин.

— Дороти Смитам ли имате предвид?

— Да. Ще ви кажа нещо, което обикновено не обсъждам с други хора — някои въпроси изискват поверителност, — но в този случай мисля, че е във ваш интерес. Най-добре е да седнете, госпожо Дженкинс.

Вивиан вече беше седнала, затова изсумтя тихо в знак на съгласие, после заслуша внимателно непознатия лекар, който й разказа небивала история.

Слушаше и почти не говореше, а когато доктор Руфъс накрая затвори, Вивиан дълго седя с телефонната слушалка в ръка. Превърташе думите му в мислите си и се опитваше да ги преплете така, че да извлече някакъв смисъл — той говореше за Доли („Добро момиче, чието въображение понякога прекомерно се развихря“) и за нейния млад годеник („Джими, струва ми се — не съм го виждал“), разказа й за желанието им да бъдат заедно, за нуждата им от пари, с които да започнат на чисто. Обрисува й и плана, който са скроили, предвиденото там нейно участие. Когато Вивиан се озадачи на глас защо са избрали нея, той й обясни отчаянието на Доли, когато била „отхвърлена“ от човек, на когото дълбоко се възхищавала.

Отначало Вивиан се вцепени от разговора — и толкова по-добре, защото иначе щеше да бъде смазана от болката, която изпита, от лъжовността на неща, които беше смятала за хубави и истински. Каза си, че този мъж бърка, че това е просто жестока шега или грешка, обаче после си спомни горчивината, изписала се по лицето на Джими, когато го попита защо с Доли не се оженят веднага, спомни си как той я укори, как й напомни, че нейните романтични идеали са лукс, достъпен само за хората, които могат да си ги позволят, и проумя всичко.

Поседя съвсем неподвижно, заслушана в притихналата голяма къща, докато надеждите й рухваха край нея. Вивиан прекрасно умееше да изчезва зад бурята на емоциите си, страшно много пъти го беше правила, но това беше различно, предизвика болка в част от личността й, която отдавна беше скътала надълбоко. В този момент Вивиан прозря с небивала яснота като никога преди, че копнее не просто за Джими, а за онова, което представлява той. Различен живот, свобода и бъдеще, каквото беше престанала да си представя за себе си, бъдеще, което се носи устремно напред, без да е възпирано от тухлена преграда напряко на пътя. А също и минало, но не миналото от нейните кошмари, а възможността за изграждането на мост между тогава и сега, помиряването със събитията, случили се много отдавна…

Вивиан се опомни едва когато чу часовника в хола да бие. И си даде сметка, че е заложено нещо повече от собственото й скръбно разочарование. Много повече. Съзнанието й се изпълни със страх. Остави телефонната слушалка на мястото й и погледна часовника си. Два часът. Следователно имаше още три часа, преди да трябва да си бъде у дома за вечерята с Хенри.

Нямаше време да ридае. Вивиан се приближи до бюрото и направи каквото трябваше. Запъти се към вратата, залитайки — единственият външен признак за вътрешните й терзания, после забързано се върна да вземе книгата. Надраска посланието си напряко на страницата, щракна капачето на писалката си в голямата зейнала къща и после, без да се колебае нито минутка повече, бързо слезе по стълбите и излезе.

* * *

Вратата отвори госпожа Хамблин, която седеше при господин Меткалф, докато Джими е на работа. Усмихна се, когато видя Вивиан, и каза:

— О, радвам се, че сте вие, скъпа. Ще отскоча до бакалницата, ако нямате нищо против, след като ще бъдете тук да го погледате. — Преметна мрежа през ръката си и потупа носа си отстрани, докато излизаше забързано. — Чух, че продават банани по втория начин, стига да си поискаш любезно.

Вивиан се беше привързала силно към бащата на Джими. Понякога си мислеше, че собственият й баща щеше да бъде досущ като него, стига да бе доживял до неговата възраст. Господин Меткалф беше отраснал във ферма сред цяла сюрия деца и Вивиан чувстваше близки много от историите, които разказваше той — те несъмнено бяха повлияли на мечтите на Джими за живота, който иска да води. Днес обаче не беше добър ден за баща му.

— Сватбата — стисна той ръката й, — нали не сме пропуснали сватбата?

— Със сигурност не сте — благо отвърна Вивиан. — Каква сватба без вас? Как можахте да си го помислите — няма как да се случи такова нещо.

Сърцето на Вивиан се сви за него. Старецът беше объркан и уплашен и на нея й се искаше да може да направи нещо повече, за да облекчи състоянието му.

— Какво ще кажете за чаша чай? — предложи тя.

— Да, о, да, ако обичате — отвърна той толкова признателен, все едно бе сбъднало най-съкровеното му желание. — Звучи прекрасно.

Чу се превъртането на ключ в ключалката точно когато Вивиан разбъркваше капката кондензирано мляко, както обичаше да пие чая си старецът.

Влезе Джими и ако се учуди да я види там, с нищо не го показа. Усмихна й се сърдечно и Вивиан също му се усмихна, усещайки стягане в гърдите си.

Тя поостана още малко, разговаряйки и с двамата, удължи посещението, колкото се осмели. Но дойде време да си тръгва, Хенри щеше да я очаква.

Джими я изпрати до спирката на метрото както винаги, но когато стигнаха, тя не се запъти към входа.

— Нося ти нещо — каза Вивиан и бръкна в чантичката си. Извади своята книжка „Питър Пан“ и му я подаде.

— Подаряваш ми я?

Тя кимна.

Той беше трогнат, личеше си, но и объркан.

— Написала съм ти посвещение — додаде тя.

Той разгърна книгата и прочете на глас какво му е написала: „Истинският приятел е като светлина в мрака“. Той се усмихна срещу книгата, а после изпод перчема си се усмихна и на нея.

— Вивиан Дженкинс, това е най-хубавият подарък, който съм получавал.

— Хубаво. — Болка прониза гърдите й. — Сега сме квит. — Тя се поколеба, понеже съзнаваше, че онова, което се кани да направи, ще промени всичко. Сетне си напомни, че всичко вече е различно — телефонното обаждане на доктор Руфъс го беше променило, безстрастният му глас продължаваше да звучи в главата й, нещата, които й бе казал съвсем директно. — Нося ти още нещо.

— Нали знаеш, че днес не е рожденият ми ден?

Тя му подаде къс хартия.

Джими го обърна, прочете какво пише и я погледна:

— Какво е това?

— Мисля, че е очевидно.

Джими се озърна през рамо и снижи глас:

— Искам да кажа — за какво е?

— Заплащане. За страхотната работа, която свърши в болницата.

Той й върна чека, все едно е отровен.

— Не съм искал да ми се плаща, исках да помогна. Не ти искам парите.

За част от секундата в гърдите й припламна съмнение, но тя вече го познаваше добре и забеляза как очите му избягват нейните. Вивиан не се почувства отмъстена заради срама му, просто се натъжи.

— Знам, че е така, Джими, знам и че не си искал да ти се плаща. Обаче искам да го вземеш. Не се съмнявам, че ще намериш за какво да използваш парите. Помогни на баща си. Или на твоята прекрасна Доли — ако така ще ти е по-лесно, приеми го като начин да й се отплатя за огромната добрина да ми върне медальона. Използвай парите, за да се ожените, за да бъде всичко идеално точно както го искате — за да се преместите и да започнете нов живот край морето, да имате деца, красиви мебели.

— Нали каза, че не мислиш за бъдещето — прозвуча безизразно гласът му.

— Имах предвид своето бъдеще.

— Защо го правиш?

— Защото те харесвам. — Тя пое ръцете му в своите и ги стисна силно. Бяха топли и силни ръце. — Мисля, че ти си прекрасен човек, Джими, един от най-свестните, които познавам, и искам да живееш щастливо.

— Звучи като сбогуване.

— Така ли?

Той кимна.

— Сигурно защото е. — Тя се приближи още мъничко и след мигновено колебание го целуна там, насред улицата, целуна го съвсем леко, едва, безвъзвратно, а после се вкопчи в ризата му, за да запамети мига. — Сбогом, Джими Меткалф — каза тя. — Този път… този път няма да се срещнем отново.

* * *

След това Джими стоя дълго, забол поглед в чека. Почувства се предаден от нея, дори й се разгневи, макар да съзнаваше, че е напълно несправедлив. Но защо ще му дава такова нещо? И защо сега, когато планът на Дол беше забравен и бяха станали истински приятели? Дали не беше свързано с тайнствената й болест? Имаше нещо окончателно в думите й и това го притесняваше.

През цялата следваща седмица, докато отбиваше въпросите на баща си кога ще дойде отново красивото му момиче, Джими се взираше в чека и се чудеше как да постъпи. Част от него копнееше да скъса омразната хартийка на стотици късчета, но не го стори. Не беше глупав, съзнаваше, че това е отговорът на всичките му молитви, макар да го караше да изгаря от срам, от безсилие и от странна неназовима печал.

Настъпи денят, когато трябваше отново да се срещне с Доли на чай в „Лайънс“, и той се чудеше дали да вземе чека със себе си. Въртеше и сучеше около въпроса: вадеше го от своя екземпляр на „Питър Пан“ и го слагаше в джоба си, отново го прибираше в книгата и скриваше проклетото нещо от погледа си. Поглеждаше часовника си. И отново същата поредица. Закъсняваше. Знаеше, че Доли ще го чака. Имала да му покаже нещо важно. Щеше да се взира към вратата с грейналите си големи очи, а той никога нямаше да може да й обясни, че е изгубил нещо рядко и скъпоценно.

Джими имаше чувството, че всички тъмни сенки на света го обгръщат плътно, пъхна в джоба си „Питър Пан“ и се запъти на среща с годеницата си.

* * *

Доли го чакаше на същото място до прозореца, както когато предложи плана. Веднага я видя, защото носеше противното си бяло палто — вече не беше студено за кожено палто, но Доли не го сваляше. В съзнанието на Джими палтото до такава степен беше свързано с отвратителния им план, че само като го зърнеше, и тялото му се свиваше от пристъп на гадене.

— Извинявай, че закъснях, Дол.

— Джими. — Очите й блестяха. — Направих го.

— Какво направи?

— Ето виж… — Тя стискаше плик между пръстите на двете си ръце, от който сега извади квадратно парче фотографска хартия. — Наложи се дори лично да я проявя — плъзна тя снимката по масата.

Джими я взе и за един кратък миг, преди да успее да се овладее, изпита нежност. Снимката беше направена в болницата, в деня на представлението. Вивиан се виждаше ясно, Джими също, застанал близо до нея, протегнал ръка, за да докосне нейната. Двамата се гледаха — той си спомняше този момент, когато забеляза синината… И тогава проумя какво гледа.

— Дол…

— Идеална е, нали? — Тя се усмихваше широко, гордо, сякаш му прави огромна услуга и едва ли не очаква от него да й благодари.

Джими каза по-силно, отколкото бе възнамерявал:

— Нали решихме да не го правим — ти каза, че е грешка, че изобщо не е трябвало да молиш за такова нещо.

— Теб, Джими. Изобщо не трябваше да моля теб.

Джими отново погледна снимката и вдигна очи към Дол. Погледът му струеше като безмилостна светлина, която излагаше на показ всички пукнатини по красивата ваза. Тя не го беше излъгала, той просто не я бе разбрал. Изобщо не я интересуваха децата, пиесата или да се сприятели с Вивиан. Просто се бе възползвала от възможността.

— Джими… — лицето й помръкна. — Защо гледаш така? Мислех, че ще се зарадваш. Нали не си се отказал? Написах толкова хубаво писмо, Джими, изобщо не е нелюбезно, а и никой, освен нея няма да види сним…

— Не — отсече Джими, когато бе в състояние да продума. — Не, няма.

— Джими?

— Точно за това исках да поговорим. — Той пъхна снимката обратно в плика и го побутна към нея. — Унищожи го, Дол, не се нуждаем от такова нещо, вече не.

— Какво искаш да кажеш? — подозрително присви очи тя.

Джими извади „Питър Пан“ от джоба си, измъкна чека и й го подаде през масата. Доли го обърна предпазливо и го прочете.

Бузите й пламнаха.

— За какво са тези пари?

— Тя ми ги даде… за нас. За помощта ми за пиесата в болницата и за да ти благодари, че си й върнала медальона.

— Наистина ли? — В очите на Доли бликнаха сълзи, но не от тъга, а от облекчение. — Но, Джими, това са десет хиляди лири.

— Така е. — Той си запали цигара, докато тя се беше вторачила в чека.

— Повече, отколкото бихме й поискали.

— Да.

Доли тутакси скокна да го целуне, но Джими не почувства нищичко.

* * *

Този следобед той дълго обикаля Лондон. Доли беше взела книжката му „Питър Пан“ — никак не му се искаше да се разделя с нея, но тя я грабна и му се примоли да й позволи да я отнесе у дома, пък и каква причина можеше той да изтъкне за неохотата си да се раздели с книжката? Задържа чека у себе си и той тежеше в джоба му, докато Джими скиташе из разрушените улици. Без фотоапарата си не забелязваше малките поетични портрети на войната, виждаше единствено прокълната бъркотия. Едно знаеше със сигурност: нямаше да използва нито пени от тези пари, а и надали щеше да може да погледне Доли, ако тя го стореше.

Когато се прибра в стаята си, плачеше с горещи гневни сълзи, които изтри с ръката си, защото всичко се беше объркало, а той не знаеше как да го оправи. Баща му забеляза, че е разстроен, и го попита дали някое от съседските деца не го е тормозило в училище — искал ли татко да отиде и да оправи нещата? Сърцето на Джими се сви от неутолимия копнеж, който предизвика у него представата отново да стане дете, да се върне в миналото. Целуна баща си по темето и го увери, че ще се оправи, а когато се съвзе, забеляза писмото на масата, адресирано със ситен прецизен почерк до господин Меткалф.

Подателката беше жена на име госпожица Кейти Елис, която осведомяваше Джими, че му пише във връзка с Вивиан Дженкинс. Джими прочете писмото и сърцето му започна да блъска в гърдите от гняв, любов и накрая от решителност. Кейти Елис изтъкваше доста основателни причини Джими да не припарва до Вивиан, но единственото, което Джими прозря, бе неистовото си желание да отиде при нея. Най-сетне проумя онова, което го беше обърквало досега.

* * *

А що се отнася до писмото, което Доли Смитам беше написала на Вивиан Дженкинс, и пъхнатата в плика снимка — те бяха забравени. Доли вече не се нуждаеше от нито едно от двете, затова не потърси плика и не забеляза липсата му. Но него го нямаше. Помете го ръкавът на дебелото й бяло палто, когато тя грабна чека и блажено се наведе да целуне Джими, пликът се плъзна и спря на ръба на масата, позадържа се няколко секунди и накрая падна в дълбоката и тясна пролука между пейката и стената.

Пликът изобщо не се виждаше и сигурно щеше да си остане там и да събира прах, да го гризат хлебарките и накрая да се разпадне от несекващата смяна на сезоните много след като имената вътре са се превърнали в отглас от минал живот. Обаче съдбата е много капризно нещо и не се случи така.

Късно през нощта, докато Доли спеше, сгушена в тясното си легълце на Рилингтън Плейс и сънуваше как ще пребледнее лицето на госпожа Уайт, когато й съобщи, че напуска пансиона, един самолет „Хайнкел“ на Луфтвафе на път за Берлин пусна бомба със закъснител, която тихо се понесе надолу в топлото нощно небе. Пилотът би предпочел да улучи Марбъл Арч, но беше изморен, не се прицели точно и бомбата падна на мястото на някогашните железни перила, точно пред намиращия се в съседство „Лайънс Корнър Хаус“. Избухна в четири часа на следващата сутрин, точно когато Доли, твърде превъзбудена от радост, за да спи, седеше в леглото си, поглеждаше към книжката „Питър Пан или Момчето, което така и не порасна“, която беше донесла от ресторанта, и изписваше името си — Дороти — много старателно над посвещението. Толкова мило от страна на Вивиан да й подари книгата! На Доли й домъчняваше, като се сетеше колко несправедливо я беше обвинила. Радваше се, че вече са приятелки. Бомбата разруши ресторанта и половината от съседната къща. Имаше случайни жертви, но не чак толкова, колкото можеше да бъдат, а и линейката от Станция 39 откликна светкавично и екипът се залови да претърсва руините за оцелели. Една мила служителка на име Сю, чийто съпруг Дон се беше прибрал у дома с тежко разстройство след бойните действия в Дюнкерк и чието единствено дете беше евакуирано в градче в Уелс с непроизносимо име, вече приключваше смяната си, когато забеляза нещо сред руините.

Разтърка очи и се прозя, зачуди се дали да не го остави, но после се наведе и го вдигна. Установи, че е писмо — адресирано и с марка, но още неизпратено. Пликът не беше запечатан и снимката се изхлузи върху дланта й. Вече виждаше съвсем ясно, защото се бе зазорило над гордия Лондон, осеян с димящи пожарища: на снимката имаше мъж и жена, любовници — личеше си само като ги погледне човек. Как само мъжът беше вперил поглед в красивата млада жена — просто не можеше да откъсне очи. Не се усмихваше като нея, но всичко на снимката говореше на Сю, че мъжът обича жената с цялото си сърце.

Тя се усмихна мълчаливо и малко печално, защото си спомни как двамата с Дон се гледаха преди, после запечата писмото и го пъхна в джоба си. Качи се на благонадеждния кафяв даймлер до колежката си Вира и двете подкараха обратно към управлението. Сю вярваше в положителната нагласа и в това, че човек трябва да помага на другите, затова изпращането на писмото на влюбените щеше да бъде първото й добро дело за този нов ден. Пусна писмото в пощенската кутия на път към къщи и до края на своя дълъг и предимно щастлив живот понякога си мислеше за тези влюбени и се надяваше нещата да са се подредили добре за тях.