Кейт Мортън
Пазителка на тайните (15)

15

Съфък, 2011 г.

Впоследствие Лоръл се чудеше как е възможно да не й е хрумнало да пусне в Гугъл името на майка си. Но пък нищо от онова, което знаеше за Дороти Никълсън, не я накара да заподозре, че може да я открие онлайн.

Нямаше търпение да се прибере в Грийнейкърс. Седна в паркираната пред болницата кола, извади телефона си и написа „Дороти Смитам“ в прозорчето за търсене. Разбира се, от бързане го написа неправилно и се наложи да започне отначало. Приготви се спокойно да приеме резултатите от търсенето, каквито и да се окажеха, и натисна бутона. 127 попадения. Лоръл въздъхна дълбоко. Сайт с американски генеалогии, някоя си Телма Дороти Смитам, която търсеше приятели във Фейсбук, делови справочник от Австралия и после, някъде по средата на страницата, материал от военния архив на Би Би Си с подзаглавие „Лондонска телефонистка си спомня за Втората световна война“. Пръстът на Лоръл трепереше, когато тя избра този вариант.

Страницата съдържаше военните спомени на жена на име Катрин Франсис Бейкър, работила като телефонистка във Военното министерство в Уестминстър по време на войната. Най-отгоре беше упоменато, че материалите са предоставени от Сузана Бейкър от името на майка й. Имаше и снимка на жизнерадостна възрастна жена, която позираше малко кокетно на канапе от малинов велур с плетени покривчици на облегалката. Надписът гласеше:

Катрин Бейкър — Кити, си почива у дома. Когато избухва Втората световна война, Кити се мести в Лондон, където работи като телефонистка. Кити искала да постъпи в Женската флотска служба, но комуникациите били смятани за област от първостепенна важност, затова не можела да напусне.

Статията беше доста дълга и Лоръл я прегледа отгоре-отгоре, очаквайки името на майка си да изникне от текста. Намери го няколко абзаца по-надолу:

Отраснах в централните английски графства и нямах роднини в Лондон, но във военно време беше организирано намирането на жилища за работещите във военния сектор. Имах късмет в сравнение с мнозина други, защото ме изпратиха на пансион в дома на доста изискана стара дама. Къщата беше на Кампдън Гроув номер седем, в Кенсингтън, и макар да звучи невероятно, времето, прекарано там през войната, беше много щастливо за мен. Живеех с още две момичета от министерството и две служителки на лейди Гуендолин, които бяха останали и след избухването на войната: готвачката и момиче на име Дороти Смитам, което беше нещо като компаньонка на господарката на къщата. С Дороти се сприятелихме, но изгубихме връзка, след като се омъжих за съпруга си Том през 1941 г. През войната приятелствата се формират лесно — което надали е учудващо — и аз често съм се питала какво ли е станало с приятелките ми от онова време. Надявам се да са оцелели.

Главата на Лоръл бучеше. Беше невероятно, как само й въздейства да види името на майка си напечатано. Особено в такъв документ, описващ тъкмо времето и мястото, от които се интересуваше Лоръл.

Тя прочете абзаца отново с неотслабващо вълнение. Дороти Смитам беше реална. Беше работила за жена на име лейди Гуендолин Колдикот, живяла беше на Кампдън Гроув номер седем (на същата улица като Вивиан и Хенри Дженкинс, отбеляза с тръпка Лоръл) и е имала приятелка на име Кити. Лоръл погледна датата на материала — 25 октомври 2008 година. Значи въпросната приятелка най-вероятно още беше жива и би разговаряла с Лоръл. Всяко ново откритие беше поредната сияйна звезда на огромното черно небе, обрисуваща картината, която щеше да отведе Лоръл у дома.

* * *

Сузана Бейкър покани Лоръл на чай същия следобед. Оказа се толкова лесно да я намери, че Лоръл, която не вярваше в лесните неща в живота, усети прилив на неподправено подозрение. Трябваше само да напише имената на Катрин Бейкър и Сузана Бейкър в онлайн указателя и после да набере всеки от появилите се номера. Улучи десетката на третия път.

— Мама играе голф в четвъртък и разговаря с учениците от местното средно училище в петък — каза Сузана. — Има свободно време в графика й днес в четири, ако ви е удобно.

Лоръл с радост се възползва от възможността и сега внимателно следваше указанията на Сузана по лъкатушния тесен път през влажните зелени поля в предградията на Кеймбридж.

Пълничка ведра жена с мека медночервена накъдрена от дъжда коса я чакаше до предната врата. Носеше яркожълта жилетка и кафява рокля и стискаше чадър с двете си ръце — проява на вежливо притеснение. Понякога, каза си актрисата у Лоръл („наблюдаваш с ушите, очите и сърцето, с всичко наведнъж“), научаваш всичко необходимо от един-единствен жест на даден човек. Жената с чадъра беше неспокойна, благонадеждна и признателна.

— Здравейте — изчурулика тя, когато Лоръл пресече улицата и се запъти към нея. Усмивката й разкри превъзходни бели зъби. — Аз съм Сузана Бейкър. Огромно удоволствие е да се запозная с вас.

— Лоръл. Лоръл Никълсън.

— Знам коя сте, разбира се! Заповядайте, заповядайте, моля! Ужасно време, нали? Мама казва, че е така, защото убих един паяк вътре. Глупаво от моя страна, отдавна трябваше да се науча. Това винаги предизвиква дъжд, нали така?

* * *

Кити Бейкър имаше мисъл, бърза като заек и остра като пиратски меч.

— Дъщерята на Доли Смитам — отсече тя и стовари юмручето си върху масата. — Каква приятна изненада, да му се не види! — Когато Лоръл понечи да се представи и да обясни как е открила името на Кити в интернет, крехката ръка махна нетърпеливо и притежателката й дрезгаво рече: — Да, да, дъщеря ми вече ми каза, обяснили сте й по телефона.

Лоръл, която нерядко бе обвинявана в рязкост, прие експедитивността на жената за освежителна, поне засега. Сигурно на деветдесет и две години човек нито се превзема, нито си губи времето. Усмихна се и каза:

— Госпожо Бейкър, майка ми не ми е разказвала много за войната, когато бях малка — сигурно е искала да остави преживяното тогава зад гърба си, — но сега тя не е добре, а за мен е важно да науча всичко, което успея, за миналото й. Питах се дали не бихте ми разказали малко повече за Лондон през войната и по-конкретно за живота на майка ми по онова време.

Кити Бейкър с радост откликна. Усърдно се впусна да изпълни първата част от молбата на Лоръл и поде лекция за военновременен Лондон, докато дъщеря й донесе чая и кифличките.

Известно време Лоръл я слуша съсредоточено, но после се разсея, защото стана ясно, че Дороти Смитам ще бъде просто второстепенно действащо лице в историята. Разгледа спомените от войната по стената на дневната, плакатите, които настойчиво умоляваха хората да не пилеят напразно, когато пазаруват, а да не забравят да си купуват зеленчуци.

Кити описваше начините, по които човек може случайно да се нарани по време на затъмнение, и докато Лоръл наблюдаваше как часовникът отмери последния половин час, вниманието й се насочи към Сузана Бейкър, която слушаше майка си запленено и движеше устни заедно с всяко нейно изречение. Лоръл разбра, че дъщерята на Кити многократно е слушала тези истории, и изведнъж проумя динамиката на ситуацията: нервността на Сузана, старанието й да угоди, благоговението, с което говореше за майка си… Кити беше пълна противоположност на Дороти, тя бе създала от преживелиците си през войната митология, от която дъщеря й никога нямаше да се отърси.

Може би по един или друг начин всички деца са пленници на миналото на родителите си. В крайна сметка какво можеше да се надява да постигне горката Сузана в сравнение с майчините си разкази за героизъм и саможертва? За пръв път Лоръл изпита дребничка признателност към родителите си, задето са спестили на децата си това тежко бреме. (Тъкмо обратното, Лоръл бе пленник на липсата на история на майка си. Как да не се възхитиш на иронията!)

И тогава се случи нещо радостно: Лоръл вече губеше надежда, че ще научи нещо съществено, когато Кити прекъсна разказа си, за да се скара на Сузана, че много се бави с наливането на чая. Лоръл се възползва от шанса си, за да насочи разговора отново към Дороти Смитам.

— Каква великолепна история, госпожо Бейкър — каза тя с най-изискания си, актьорски тон. — Очарователна и преливащата от огромна храброст. Но какво ще кажете за майка ми? Може ли да ми разкажете нещичко и за нея?

Очевидно възрастната дама не бе свикнала да я прекъсват, защото на сцената се възцари изумено мълчание. Кити наклони глава, сякаш търсейки обяснение за подобно безочие, а Сузана правеше всичко по силите си да избегне погледа на Лоръл, докато с треперещи ръце разливаше чая.

Лоръл обаче изобщо не се сконфузи. Фактът, че е прекъснала монолога на Кити, й достави в известен смисъл детинско удоволствие. Сузана беше започнала да й допада, но майка й я тормозеше, а Лоръл умееше да се опълчва на такива като нея. Продължи весело:

— Мама участваше ли в дейностите в тила?

— Доли правеше своето — нацупено отвърна Кити. — Всички в къщата давахме дежурства, редувахме се да седим на покрива с кофа с пясък и портативна помпа.

— А социалният ви живот?

— Тя си прекарваше добре, всички си прекарвахме добре. Водеше се война. Човек трябва да се възползва от всяка възможност да си достави удоволствие.

Сузана предложи мляко и захар, но Лоръл отказа с жест.

— Сигурно красиви момичета като вас са имали и много приятели.

— Разбира се.

— Знаете ли дали мама е имала някой специален?

— Имаше един мъж — отговори Кити и сръбна от черния си чай. — Само че, убийте ме, не мога да си спомня името му.

На Лоръл обаче й хрумна нещо — идеята я връхлетя внезапно. Предишния четвъртък на празненството по случай рождения ден медицинската сестра беше казала, че майка й пита за някого и се чуди защо този човек не идва да я посети. Тогава Лоръл бе сметнала, че жената не е чула правилно, че всъщност майка й е питала за Джери, но сега, след като видя как мислите на майка й блуждаят между настоящето и миналото, Лоръл знаеше, че е сбъркала.

— Джими — каза тя. — Дали името на мъжа не е било Джими?

— Да! — възкликна Кити. — Точно така. Сега си спомням, че я подкачах и й казвах, че това е нейният Джими Стюарт. Дори не съм го виждала, така да знаете, но се досещах за външността му от нейните разкази.

— Не сте ли го виждали?

Това беше странно: майка й и Кити са били приятелки, живеели са заедно, били са млади — било е светско задължение да познават приятелите си.

— Нито веднъж. Тя много държеше на това. Твърдеше, че бил във ВВС и затова бил прекалено зает да ни посещава. — Кити стисна устни доста лукаво. — Поне така твърдеше.

— Какво искате да кажете?

— Само това, че моят Том беше във ВВС и със сигурност не беше толкова зает, че да не ме посещава, ако ме разбирате — ухили се тя дяволито и Лоръл също се усмихна, за да покаже, че, да, прекрасно разбира.

— Смятате, че е възможно майка ми да е излъгала, така ли? — настоя тя.

— Не точно да е излъгала, колкото да е поукрасила истината. С Доли човек никога не знаеше. Имаше богато въображение.

Лоръл прекрасно знаеше това. Все пак се озадачи, че Доли е пазила любимия си в тайна от своите приятелки. Обикновено на влюбените им се иска да тръбят от покривите на къщите, а майка й не беше човек, който прикрива чувствата си.

Освен ако не е имало нещо, свързано с Джими, което да налага тя да крие самоличността му. Било е през войната, може пък той наистина да е бил шпионин. Това със сигурност би обяснило потайността на Дороти, невъзможността да се омъжи за мъжа, когото е обичала, необходимостта да избяга. Свързването на Хенри и Вивиан Дженкинс с този сценарий щеше да е малко по-проблемно, освен ако Хенри не беше узнал някак за Джими и така не се бе превърнал в заплаха за държавната сигурност…

— Доли никога не водеше Джими, защото старата дама, чиято беше къщата, не одобряваше да ни посещават мъже — отбеляза Кити и небрежно продупчи балона на грандиозната теория на Лоръл. — Някога старата лейди Гуендолин имала сестра, като млади двете били като дупе и гащи, живеели заедно на Кампдън Гроув и били неразделни. Обаче идилията се развалила, когато по-малката се влюбила и се оженила. Преместила се при съпруга си, а сестра й така и не й простила. Десетилетия не излязла от спалнята си и отказвала да се среща с хора. Мразеше хората, наистина ги мразеше, с изключение на майка ти. Двете бяха близки и Доли беше предана на старата дама, затова спазваше правилото за мъжете. Другите ги нарушаваше с лекота — от нея да искаш да ти намери чорапи и червило на черно, — обаче това правило спазваше, все едно животът й зависи от него.

Нещо в начина, по който Кити формулира последния коментар, озадачи Лоръл.

— Знаете ли, сега, като се замисля, май това бе началото. — Кити се намръщи от усилието да се взира в тъмния тунел на старите спомени.

— Началото на какво? — попита Лоръл с изтръпнали от предчувствие връхчета на пръстите.

— На промяната у майка ви. Доли беше много забавна, когато ние, останалите, пристигнахме на Кампдън Гроув, но после започна безобразно да се старае да угажда на старата дама.

— Е, лейди Гуендолин й е била работодател. Сигурно тя…

— Беше нещо повече. Доли все повтаряше, че старата дама я смята за своето семейство. Започна да се държи по-надуто, държеше се с нас, като че ли вече сме по-долна ръка от нея, сдоби се с нови приятели.

— Вивиан — внезапно изтърси Лоръл. — Имате предвид Вивиан Дженкинс.

— Явно за нея ви е разказвала — отбеляза Кити с язвително стиснати устни. — Нас ни забравя, но не и Вивиан Дженкинс. И нищо чудно, нищо чудно. Тя беше съпруга на писател, живееше отсреща. Ужасно високомерна — красива, разбира се, никой не го отрича, обаче студена. Не благоволяваше да спре и да те заговори на улицата. Адски зле повлия на Доли — тя я мислеше за голямо съкровище.

— Често ли се виждаха?

Кити си взе една кифличка и загреба лъскав мармалад.

— Няма откъде да знам подробности — язвително отвърна тя и размаза червения конфитюр. — Никога не ме канеха с тях, а дотогава вече Доли беше престанала да споделя с мен тайните им. Сигурно затова твърде късно разбрах, че нещата са се объркали.

— Твърде късно за какво? Какво се е объркало?

Кити добави и малко сметана върху кифличката си и огледа Лоръл над нея.

— Нещо се случи между тях, между майка ви и Вивиан, нещо лошо. В началото на 1941 година. Помня, защото тъкмо се бях запознала с моя Том — вероятно затова не обърнах толкова внимание на случващото се, както бих сторила иначе. След това Доли изпадна в много мрачно настроение, непрекъснато беше сопната, отказваше да излиза с нас, избягваше Джими. Все едно стана друг човек — дори до столовата не ходеше.

— Столовата на доброволките ли?

Кити кимна и отхапа залъче от кифлата си.

— Обичаше да работи там, непрекъснато се изнизваше тайно от старата дама, измъкваше се, за да отиде на смяна — майка ти беше много смела, изобщо не се страхуваше от бомбите, — обаче после изведнъж престана. За нищо на света не искаше да стъпи там.

— Защо?

— Не казваше, но съм сигурна, че има нещо общо с онази жена от отсрещната къща. Видях ги заедно в деня на разпрата им. Връщах се от работа малко по-рано от обикновено, защото близо до службата намериха неизбухнала бомба, и видях майка ти да излиза от къщата на Дженкинс. Какво изражение имаше само… — заклати глава Кити. — Сякаш не бомбата, ами самата тя ще избухне всеки момент…

Лоръл отпи от чая си. Хрумна й сценарий, който може да принуди една жена да престане да се вижда едновременно с приятелката си и с любимия си. Дали Джими и Вивиан не бяха започнали връзка? Дали затова майка й не беше развалила годежа си и не беше избягала, търсейки нов живот? Това със сигурност би обяснило гнева на Хенри Дженкинс, но и не към Дороти. Не обясняваше и наскоро изразените от майка й съжаления относно миналото. Човек няма защо да съжалява, че се е изправил на крака и е започнал отначало: това беше проява на смелост.

— Какво се е случило според вас? — предпазливо попита Лоръл и остави чашата си.

Кити вдигна костеливото си рамо, обаче в жеста й имаше неискреност.

— Доли явно никога не ви е разказвала за това, нали? — По лицето й бе изписана изненада, която прикриваше по-дълбоко задоволство. Въздъхна театрално. — Е, тя открай време обича да пази тайни. Някои майка и дъщери не са толкова близки, колкото други, нали така?

Сузана грейна, а майка й отново отхапа от кифличката си.

Лоръл имаше силното усещане, че Кити премълчава нещо. Когато имаш три сестри, се научаваш как да изкопчваш истината. Не бяха много тайните, които безразличието не може да извади на повърхността.

— Вече ви отнех прекалено много време, госпожо Бейкър — каза тя, сгъна салфетката си и намести лъжичката си. — Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряте с мен, много ми помогнахте. Моля ви, съобщете ми, ако се досетите още нещо за случилото се между Вивиан и майка ми. — Лоръл се изправи, избута стола си и се запъти към вратата.

— Знаеш ли — поде Кити, която следеше внимателно всяка стъпка на Лоръл, — сега като се замисля, май има още нещо.

Лоръл едва успя да сдържи усмивката си.

— Така ли? Какво?

Кити засмука устната си, сякаш щеше да говори против волята си, а не е съвсем сигурна как се е стигнало дотам. Подвикна на Сузана да напълни отново каната и когато дъщеря й изчезна, отново я поведе към масата.

— Споменах ви за мрачното настроение на Доли — поде тя. — Ама наистина ужасно мрачно. Беше така до края на времето, което прекарахме заедно на Кампдън Гроув. А после една нощ, три седмици след сватбата ми, съпругът ми се върна на служба, а аз се уговорих да отидем на танци с няколко момичета от службата. За малко да не поканя Доли — напоследък беше толкова досадна, — но все пак й казах и тя най-неочаквано се съгласи да дойде. Пристигна в клуба издокарана и се смееше така, все едно е започнала по-отрано с уискито. Водеше си и приятелка, момиче, с което бе израснала в Ковънтри — някоя си Кейтлин, отначало доста затворена, но после се поотпусна. Пък и какъв избор имаше край Доли! Тя беше от онези завладяващи хора, одухотворени… които събуждат у теб желание да се забавляваш само защото и на нея й се иска.

Лоръл се усмихна леко — разпозна майка си в описанието.

— Повярвайте ми, онази нощ тя наистина се забавлява от сърце. Погледът й беше безумен, смееше се, танцуваше и говореше странни неща. Когато стана време да си вървим, ме стисна за ръцете и ме осведоми, че имала план.

— Какъв план? — Лоръл усети как всяко косъмче на тила й настръхва.

— Каза, че Вивиан Дженкинс й е причинила нещо ужасно, обаче тя имала план, който ще оправи нещата. Двамата с Джими щели да заживеят щастливо и всеки щял да си получи заслуженото.

Точно същото й беше казала майка й в болницата. Обаче нещата не се бяха развили по план и тя не се беше омъжила за Джими. Вместо това беше разгневила Хенри Дженкинс. Сърцето на Лоръл препускаше като лудо, но тя се постара да не й проличи.

— Каза ли ви какъв е планът?

— Не и, честно казано, тогава не отдадох голямо значение на думите й. През войната беше различно. Хората непрекъснато казваха и правеха неща, които иначе не биха казали или направили. Човек никога не знаеше какво ще му поднесе следващият ден, дали изобщо ще доживее утрото, а такава несигурност разколебава скрупулите. Освен това майка ви открай време си падаше по драмите. Реших, че всичките й приказки за отмъщение са просто приказки, нищо повече. Едва впоследствие се запитах дали не е говорила по-сериозно, отколкото съм смятала.

Лоръл се приближи мъничко.

— И после?

— Изчезна яко дим. Онази нощ в клуба я видях за последен път. Повече не получих вест от нея, нито думичка, не отговаряше и на писмата ми. Помислих, че може да я е уцелила бомба, обаче веднага след края на войната ме посети една по-възрастна жена. Беше много потайна, разпитваше за Дол, искаше да узнае дали в миналото й има нещо „непристойно“.

Лоръл бе връхлетяна от спомена за тъмната хладна спалня в пансиона на баба Никълсън.

— Висока жена с красиво лице и с кисело изражение?

Кити изви едната си вежда:

— Приятелка ли ви е?

— Баба ми. По бащина линия.

— А! — усмихна се Кити и оголи всичките си зъби. — Свекървата. Е, това не го спомена, каза само, че майка ви работи при нея и тя провежда малко проучване. Майка ви и баща ви обаче са се оженили въпреки всичко — явно той много я е обичал.

— Защо? Какво казахте на баба ми?

Кити примигна — самата невинност.

— Бях засегната. Притеснявах се за Доли, когато не получих вест, а после разбрах, че просто си е събрала нещата и е заминала, без да каже нито думичка — неопределено махна с ръка тя. — Може да съм поукрасила малко нещата, да съм казала, че Доли има повечко приятели, отколкото имаше в действителност, че обича да си попийва… нищо сериозно.

Обаче беше достатъчно, за да обясни недоволството на баба Никълсън: приятелите бяха достатъчно сериозно провинение, но да си попийваш? Това си беше светотатство.

Изведнъж Лоръл изпита огромно желание да излезе от претъпканата с мебели къща и да остане насаме с мислите си. Благодари на Кити Бейкър и се зае да си събира нещата.

— Припомнете на майка си за мен, моля ви — каза Кити, съпровождайки Лоръл до вратата.

Лоръл я увери, че ще го стори, и облече палтото си.

— Така и не успяхме да се сбогуваме както трябва. Мислех си за нея през годините, особено когато разбрах, че е оцеляла от войната. Обаче нищо не бих могла да направя — Доли беше много твърдоглава, беше момиче, което винаги получава точно каквото иска. Щом е искала да изчезне, никой не би могъл да я спре или да я намери.

Освен Хенри Дженкинс, помисли си Лоръл, докато Кити Бейкър затваряше вратата зад нея. Той беше успял да я намери и Дороти се бе погрижила причината той да я издири да умре заедно с него през онзи ден в Грийнейкърс.

* * *

Лоръл седеше в зеленото мини пред къщата на Кити Бейкър на запален двигател. Беше надула парното докрай и мислено се молеше по-бързо да се стопли. Беше почти пет часът и отвън започваше да се здрачава. Островърхите покриви на университета в Кеймбридж просветваха на фона на притъмнялото небе, обаче Лоръл не ги забелязваше. Беше унесена да си представя майка си — младата жена от снимката, която беше намерила — в онзи танцувален клуб, стиснала Кити за китката и трескаво споделяща някакъв план, с който да оправи нещата.

— Какъв е бил планът, Дороти? — промърмори Лоръл и си взе цигара. — Какво си направила, за бога?

Мобилният й звънна, докато все още ровеше в чантата си, и тя го извади с изплувалата на повърхността надежда, че може да е Джери, който най-сетне отговаря на обажданията й.

— Лоръл? Роуз е. Тази вечер Фил е на събиране в Клуба на авторите на наздравици, та си помислих дали не искаш малко компания. Мога да донеса нещо за вечеря и някой филм?

Лоръл въздъхна и замълча, мъчейки се да измисли някакво извинение. Чувстваше се като изменница, задето лъже, особено Роуз, обаче не можеше да споделя с никого за проучването си, особено със сестрите си, затова щеше да е чисто мъчение да гледа някоя романтична комедия и да си бъбри щуротии, докато мислите й препускат другаде и се мъчат да разплетат миналото на майка им. Жалко, защото част от нея копнееше да предаде цялата тази бъркотия в ръцете на друг и да каже: „Виж дали няма да го разгадаеш“. Обаче бремето си беше нейно и макар да възнамеряваше накрая да разкаже всичко на сестрите си, категорично не желаеше — всъщност не би могла — да го стори, докато не беше напълно сигурна, че е узнала всичко.

Разчорли косата си, все още търсейки причина да откаже вечерята (боже, сега, като се замисли, умираше от глад), и междувременно забеляза гордите кули на университета, величествени в далечната здрачевина.

— Лол? Там ли си?

— Да, да, тук съм.

— Връзката не е много добра. Попитах искаш ли да приготвя нещо за вечеря.

— Не — отвърна Лоръл твърде бързо, защото неочаквано в съзнанието й се очерта доста добра идея. — Благодаря ти, Роузи, но не. Да ти звънна ли утре?

— Всичко наред ли е? Къде си?

Връзката наистина се влоши и се наложи Лоръл да вика:

— Всичко е наред. Просто… — Тя се усмихна широко, когато планът й се изясни. — Няма да съм вкъщи тази вечер, ще се прибера късно.

— О?

— Боя се, че е така. Току-що си спомних, Роуз, че трябва да се видя с още един човек.