Кейт Мортън
Пазителка на тайните (2)

2

Съфък

В Съфък валеше. В спомените й от детството никога не валеше. Болницата се намираше в другия край на града и автомобилът прекоси бавно осеяната с локви главна улица, преди да завие по алеята и да спре в горния край на кръглото обръщало. Лоръл извади пудриерата си, отвори я, погледна в огледалцето и изпъна нагоре кожата на едната си скула, наблюдавайки спокойно как бръчките се нагъват и после изчезват, щом отпусне кожата. Повтори същото и с другата скула. Хората обожаваха чертите й. Агентът й го повтаряше, режисьорите по кастинга го напяваха лирично, гримьорките я ласкаеха, размахвайки четките и сияйната си младост. Преди няколко месеца интернет издание беше провело статистическо проучване, приканвайки читателите да гласуват за „любимото лице в страната“, и Лоръл беше спечелила второ място. Пишеше, че чертите й вдъхвали спокойствие на хората.

Блазе им. Защото чертите й караха самата Лоръл да се чувства стара.

И наистина беше стара, помисли си тя и щракна пудриерата. Не в смисъла на госпожа Робинсън. Вече двайсет и пет години играеше в „Абсолвентът“ в Народния театър. Как бе възможно? Някой скришом беше ускорил проклетия часовник, ето как.

Шофьорът отвори вратата и я изведе навън под голям черен чадър.

— Благодаря ти, Нийл — каза му тя, когато стигнаха до навеса. — Имаш ли адреса, от който трябва да ме вземеш в петък?

Той остави долу пътната й чанта и изтръска чадъра.

— Фермата в другия край на града, тесен път, завършващ с алея. Остава ли в два часа?

Тя потвърди, той кимна и забързано пое в дъжда към шофьорската врата. Колата потегли и Лоръл я проследи с поглед как се отдалечава, внезапно закопняла за топлия и приятен сумрак на дълго пътуване без конкретна цел по мокрото шосе. Всъщност й се искаше да пътува закъдето и да било, само да не е тук.

Огледа входната врата, но не влезе. Вместо това извади цигарите си и запали, вдъхвайки дима с много по-голяма наслада, отколкото беше изискано. Беше прекарала ужасна нощ. Сънува откъслечно майка си и това място, и сестрите си като малки, и Джери като момче. Сериозно момченце, стиснало в ръчичка ламаринена космическа совалка, изработена от самия него, което я уверява, че някой ден ще изобрети капсула на времето, ще се върне в миналото и ще оправи нещата. Кои неща? — попитала го бе насън. Ами всички неща, които са се объркали, разбира се. Можела да отиде с него, ако иска.

Искаше.

Вратите на болницата се отвориха със свистене и отвътре забързано излязоха две медицински сестри. Едната стрелна с поглед Лоръл и се ококори, когато я позна. Лоръл кимна неопределено за поздрав и пусна остатъка от цигарата си на земята, докато сестрата се привеждаше да прошепне нещо на приятелката си.

* * *

Роуз чакаше на няколко свързани седалки във фоайето и за част от секундата Лоръл я погледна с очите на непознат. Беше се загърнала с лилав плетен шал, прихванат отпред с розова фльонга, а буйната й коса, вече прошарена, беше преметната на хлабава плитка през едното рамо. Лоръл овладя болезнено пронизалата я почти непосилна обич, когато забеляза, че плитката на сестра й е прихваната с телче от плик за хляб.

— Роузи — повика я тя, прикрила емоциите си зад престорено въодушевление и сърдечност и мразейки се мъничко, задето го прави. — Боже, мина цяла вечност! Разминаваме се с теб като кораби в нощта.

Прегърнаха се и Лоръл долови лавандуловото ухание — познато, но неуместно. То принадлежеше на летните следобеди в салона на пансиона „Сий Блу“ на баба Никълсън, а не на по-малката й сестра.

— Много се радвам, че успя да дойдеш — каза Роуз и стисна ръцете на Лоръл, преди да я поведе по коридора.

— Не бих пропуснала.

— Разбира се, че не.

— Щях да дойда и по-рано, ако не беше интервюто.

— Знам.

— И щях да остана по-дълго, но имам репетиции. Снимките на филма започват след две седмици.

— Знам. — Роуз стисна ръката на Лоръл още по-силно, сякаш за да подчертае думите си. — Мама страшно ще се зарадва, че си успяла да дойдеш. Толкова се гордее с теб, Лол. Всички се гордеем.

Тревожно е да те хвалят близките ти, затова Лоръл пропусна думите й покрай ушите си.

— А другите?

— Още ги няма. Айрис е попаднала в задръстване, а Дафни пристига следобед. От летището ще дойде направо в къщата. Пътьом ще ни звънне.

— Ами Джери? Той кога пристига?

Беше шега, на която не можеше да не се изкиска дори Роуз, свястната Никълсън, единствената, която по правило никого не дразнеше. Брат им беше способен да създава космически календари, за да изчислява координатите на отдалечени галактики, но попиташ ли го кога пристига някъде, страшно се объркваше.

Завиха по коридора и намериха вратата с табелка „Дороти Никълсън“. Роуз посегна към топката на бравата, но се поколеба, преди да я завърти:

— Трябва да те предупредя, Лол — каза тя, — мама се влоши доста от последното ти посещение насам. Има добри и лоши моменти. Понякога е каквато си беше, а в следващия момент… — Устните на Роуз потрепериха и тя стисна дългия си мънистен наниз. Продължи, снижила глас: — Обърква се, Лол, понякога се разстройва, говори разни неща за миналото, които невинаги разбирам — според медицинските сестри говорела безсмислици, както се случвало често с хора на този стадий. В такива случаи й дават някакви таблетки, за да я успокоят, но от тях тя страшно отмалява. Днес не бих имала големи очаквания.

Лоръл кимна. Лекарят й бе казал същото, когато миналата седмица му звънна да попита за състоянието на майка си. Впусна се в същинска литания от отегчителни евфемизми — за достойното житейско съревнование, за мига да откликнем на окончателния повик, за дългия сън, — а тонът му беше толкова надменен, че Лоръл не се сдържа и попита:

— Значи, искате да кажете, докторе, че майка ми умира, така ли?

Зададе въпроса с царствената си интонация само заради удоволствието да го чуе как започва да заеква. Наградата беше сладка, но мимолетна и продължи само преди да прозвучи отговорът му.

— Да.

Най-измамната дума.

Роуз отвори вратата:

— Виж кого водя, мамо! — и Лоръл усети, че всъщност е притаила дъх.

* * *

По едно време в детството си Лоръл се бе страхувала. От тъмното, от зомбита, от странните хора, които баба Никълсън ги предупреждаваше, че се спотайват зад ъгъла, за да отвличат малки момиченца и да правят с тях неназовими неща. (Какви неща? Не-на-зо-ви-ми. Все така й отговаряше, още по-плашещо заради липсата на подробности и неясния намек за тютюн, пот и косми на необичайни места.) Баба й беше много убедителна и Лоръл осъзна, че е само въпрос на време, преди съдбата да я намери и да извърши подлостта, която си е наумила.

Понякога най-големите й страхове се събираха на топка и тя се събуждаше нощем с писък, защото зомбито от тъмния шкаф я наблюдаваше през ключалката и чакаше сгоден момент за ужасните си деяния.

— Успокой се, крилцето ми — шептеше майка й. — Това е само лош сън. Трябва да се научиш да правиш разлика между истина и измислица. Невинаги е лесно — на мен също ми отне много дълго време да го постигна, ужасно дълго. — А после се настаняваше до Лоръл и питаше: — Да ти разкажа ли приказка за едно момиченце, което избягало, за да отиде в цирка?

Трудно й беше да повярва, че жената, чието гигантско присъствие прогонваше всеки нощен кошмар, беше същото това бледо същество, приковано на легло под болничната завивка. Лоръл мислеше, че е подготвена. Беше губила приятели и знаеше как изглежда смъртта, беше получила наградата на БАФТА за ролята си на жена, болна от рак в последен стадий. Обаче това беше различно. Това тук беше мама. Идеше й да се обърне и да избяга.

Но не го стори. Застанала до библиотеката, Роуз й кимна насърчително и Лоръл пое ролята на грижовна дъщеря, дошла на посещение. Бързо се приближи и хвана крехката ръка на майка си.

— Здравей — каза тя. — Здравей, скъпа.

Очите на Дороти се отвориха за миг и после отново се затвориха. Гърдите й продължиха лекичко да се повдигат и спускат, докато Лоръл положи нежна целувка върху двете тънички и сухи като хартия бузи.

— Нося ти нещо, не можах да изчакам до утре. — Тя остави нещата си и извади малко пакетче от чантата си. — Четка за коса — оповести и завъртя сребристия предмет между пръстите си. — С най-меките косми, от глиган, струва ми се. Намерих я в един антикварен магазин в Найтсбридж. Поръчах да гравират инициалите ти ето тук, виждаш ли? Искаш ли да ти среша косата?

Всъщност не очакваше отговор и не го получи. Лоръл леко прокара четката по тънките бели кичурчета, които образуваха корона върху възглавницата край лицето на майка й — косата й преди беше гъста и тъмнокестенява, но вече бе страшно изтъняла.

— Ето — каза Лоръл и остави четката върху нощното шкафче така, че светлината да подчертае едно леко наклонено „Д“.

Роуз явно остана доволна, защото й подаде албума, който беше свалила от полицата, и прошепна, че отива в салона да приготви чай.

В семействата си има роли: онази беше на Роуз, а тази — нейната. Лоръл се настани в удобния на вид стол и предпазливо отвори старата книга. Първата снимка беше черно-бяла и вече бе избеляла, а по повърхността й безшумно бе плъзнала колония от кафяви точици. Под кафеникавите петна се виждаше млада жена с прибрана под шал коса, заснета за вечни времена в неудобен момент. Вдигнала поглед от заниманието си, тя махаше с ръка, сякаш да прогони фотографа. Беше леко усмихната, раздразнението й бе примесено с веселост, а устата й бе отворена и изричаше някакви забравени думи. Шега, обичаше да си представя Лоръл, остроумна забележка към човека зад фотоапарата. Вероятно някой от многобройните забравени гости на баба: търговски пътник, самотен почиващ, мълчалив бюрократ с лъснати обувки, избегнал войната благодарение на закриляната си службица. Всеки, който знаеше, че морето е там, виждаше спокойната повърхност зад нея.

Лоръл вдигна книгата напряко на неподвижното тяло на майка си и поде:

— Ето те, мамо, в пансиона на баба Никълсън. Хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година е и войната е към края си. Синът на госпожа Никълсън още не се е прибрал у дома, но и това ще стане. След по-малко от месец тя ще те изпрати в града с купоните, за да напазаруваш, а когато се върнеш, на масата ще завариш един войник — мъж, когото не си виждала, но го разпознаваш по снимката, поставена в рамка върху полицата над камината. Когато се запознавате, той е по-възрастен, отколкото на снимката, и е по-тъжен, но е облечен по същия начин — с военния си кафеникав панталон. Усмихва ти се и ти на мига разбираш, че тъкмо него си чакала.

Лоръл отгърна страницата и притисна с палец пластмасовото ъгълче на пожълтелия предпазен слой. С времето се беше напукало.

— На сватбата си била с рокля, която сама си ушила от две дантелени пердета от гостната на втория етаж, които баба Никълсън се оказала принудена да пожертва. Браво на теб, мамо, надали ти е било лесно да я придумаш. Всички знаем колко баба държеше на меката покъщнина. Предишния ден имало буря и ти си се притеснявала да не вали на сватбата ти. Не валяло. Слънцето се издигнало високо в небето, вятърът отвял облаците и хората рекли, че е добра поличба. Все пак ти си се подсигурила — това е коминочистачът господин Хач, застанал за късмет в основата на стълбите в църквата. С радост се съгласил — с парите, които татко му платил, купил нови обувки на най-големия си син.

През последните няколко месеца изобщо не беше сигурна дали майка й я слуша, макар по-внимателната медицинска сестра да я увери, че няма причина да смятат друго, затова понякога Лоръл си позволяваше да си съчинява — не прехвърляше мярката, просто въображението й се откъсваше от главното действие и се залутваше настрани. Айрис не одобряваше, твърдеше, че житейската история е важна за майка им и че Лоръл няма право да я украсява, но лекарят само свиваше рамене, когато го информираха за нарушението, и отговаряше, че е важно самото говорене, не толкова дали е достоверно.

— Тъкмо от вас не може да се очаква да се придържате към достоверността, госпожице Никълсън — намигна той на Лоръл.

Макар той да застана на нейна страна, на Лоръл не й допадна предполагаемото тайно съглашение. Замисли се дали да не му изтъкне разликата между сценичното изпълнение и измамата в действителността и да осведоми наглия лекар с прекалено белите зъби и прекалено черната коса, че истината е важна и в двата случая. Все пак беше достатъчно благоразумна, за да не спори по философски въпроси с човек, който носи в джоба на ризата си модерна писалка с формата на стик за голф.

Отгърна на следващата страница и, както винаги, попадна на поредицата свои снимки като момиченце. Бързо разказа за тези ранни години — бебето Лоръл спи в кошче, а на стената над него са нарисувани звезди и феи; примигва намусено в обятията на майка си; малко е пораснала и тромаво залита на плиткото в морето, — докато не стигна до момента, когато изреждането приключи и започнаха спомените. Обърна страницата и пусна на воля глъчката и смеха на другите. Съвпадение ли беше, че собствените й спомени са свързани толкова силно с тяхната поява, на нейните сестри — същински катурнати във високата трева опорни камъни: махат от прозореца на къщичката на дървото, стоят в редица пред къщата в Грийнейкърс, техния дом, сресани и спретнати, издокарани за някакво излизане кой знае къде?

Кошмарите на Лоръл бяха секнали след раждането на сестрите й. Тоест бяха се променили. Вече не й се явяваха зомбита, чудовища или странни същества, които денем живеят в бюфета. Вместо тях тя започна да сънува, че приближава приливна вълна, че идва краят на света или че е започнала война, от която само тя е в състояние да предпази по-малките. Това бе едно от най-ясните неща, които помнеше майка й да й казва като мъничка: „Грижи се за сестрите си. Ти си най-голяма, не ги изоставяй“. На Лоръл тогава изобщо не й хрумна, че майка й говори от собствен опит, че в подтекста на предупреждението се таи мъката й по нейното по-малко братче, загинало в бомбардировка през Втората световна война. Децата понякога наистина са много егоцентрични, особено щастливите деца. А децата на Никълсън бяха по-щастливи от мнозина други.

— Тук сме на Великден. Във високото столче е Дафни, значи, годината е хиляда деветстотин петдесет и шеста. Да, точно така. Погледни, Роуз държи пластилин, този път в лявата си ръка. Айрис се прави на шут и се хили отзад, но това няма да продължи дълго. Помниш ли? През онзи следобед тя нападна хладилника и изплюска всички рачешки щипки, които татко беше донесъл предишния ден, когато се върна от риболов.

Това беше единственият път, когато Лоръл го беше виждала истински ядосан. Беше се показал, залитайки, след дрямката, загорял на слънцето и закопнял да хапне малко вкусно рачешко, обаче в хладилника бяха останали само празни черупки. Още си представяше как Айрис се спотайва зад дивана — единственото място, където татко не можеше да я стигне със заплахата, че ще я съдере от бой (празна заплаха, но въпреки това плашеща) — и отказва да излезе. Умоляваше всеки склонен да я изслуша да й даде, моля, моля, моля, нейната си книжка „Пипи Дългото чорапче“. Споменът разнежи Лоръл. Беше забравила колко забавна е Айрис, когато не е толкова проклето решена да се троска.

Нещо се изсули от задната част на албума и Лоръл го вдигна от пода. Не беше виждала досега снимката — стара черно-бяла фотография на две млади жени, хванати за ръце. Смееха се срещу нея в бялата рамка, застанали в някаква стая, над главите им висяха флагчета, а от невидим прозорец струеше светлина. Обърна снимката, търсейки някакъв надпис, обаче на нея не пишеше нищо, освен датата: май 1941 година. Колко странно! Лоръл познаваше семейния албум като петте си пръста — на тези двечките не им беше тук мястото. Вратата се отвори и се появи Роуз с две различни чаши с чай, потракващи върху чинийките.

Лоръл вдигна към нея снимката:

— Виждала ли си това, Роузи?

Роуз остави едната чаша върху нощното шкафче, погледна снимката кратко с присвити очи и се усмихна.

— О, да. Появи се в Грийнейкърс преди няколко месеца — реших, че ще й намериш място в албума. Прелестна е, нали? Толкова е специално да открием нещо ново за мама, особено сега.

Лоръл отново погледна снимката. Млади жени със старомодна прическа с увити на рула кичури коса от двете страни на главата и с поли до коляното, а от ръката на едната висеше цигара. Разбира се, това беше майка им. Гримирана различно. Самата тя различна.

— Интересно, никога не съм си я представяла така — отбеляза Роузи.

— Как?

— Млада, струва ми се. И да се смее заедно с приятелка.

— Нима? Защо ли?

Обаче същото важеше и за Лоръл. В мислите си — явно във всички тях до една — майка й започваше да съществува, след като отговореше на вестникарската обява на баба им, че си търси помощничка, и започнеше работа в пансиона. За времето преди знаеха само най-основното: че е родена и отраснала в Ковънтри, че е заминала за Лондон точно преди началото на войната, че семейството й е загинало по време на бомбардировките. Лоръл знаеше и това, че гибелта на семейството на майка й я е разтърсила дълбоко. Дороти Никълсън при всяка възможност напомняше на собствените си деца, че семейството е всичко. Това беше мантрата на нейното детство. Когато Лоръл изживяваше особено болезнен период от детството си, майка й я беше хванала за ръка и й беше заявила с необичайна строгост: „Не бъди като мен, Лоръл. Не чакай твърде дълго, за да разбереш какво е важно. Понякога семейството може и да те подлудява, но те са по-ценни, отколкото си представяш“.

Що се отнася до подробностите относно живота на Дороти преди запознанството й със Стивън Никълсън, тя никога не ги беше натрапвала на децата си и на тях не им беше хрумнало да попитат. Леко смутена, Лоръл допускаше, че в това няма нищо необикновено. Децата по принцип са егоцентрични, те не изискват от родителите си да имат минало и намират нещо смътно невероятно, почти смущаващо в препратките към по-ранния живот на родителите си. Сега обаче, докато се взираше в тази непозната от военно време, Лоръл осезаемо усети липсата на информация.

В началото на кариерата й като актриса един известен режисьор се бе привел над сценария, беше оправил очилата си с дебели лупи и бе казал на Лоръл, че няма нужната външност да изпълнява главни роли. Мнението му я засегна и тя се разрева на глас, а после часове наред се поглеждаше в огледалото, преди да подстриже дългата си коса съвсем късо, обзета от пиянска дързост. А точно това се оказа повратният момент в кариерата й. Лоръл се превърна в характерна актриса. Режисьорът я избра за сестрата на главната героиня и тя пожъна първите си възторжени рецензии. Хората се възхищаваха на способността й да гради образите отвътре, да се потапя и да изчезва под кожата на друг човек, обаче нямаше никакъв номер — тя просто си правеше труда да научава тайните на персонажите. Лоръл знаеше доста за умението да пазиш тайни. Знаеше също, че точно там ще намериш истинската човешка същност, стаена зад черните петна.

— Знаеш ли, че не сме я виждали по-млада? — кацна Роуз на ръкохватката на креслото на Лоръл, а уханието й на лавандула се усещаше по-силно отпреди, когато взе снимката.

— Така ли? — Лоръл се пресегна за цигарите си, спомни си, че е в болница, и вместо тях взе чая си. — Сигурно е така. — Толкова много моменти от миналото на майка й бяха черни петна. Защо досега това не ги беше притеснявало? Отново погледна към снимката, към двете млади жени, които сега като че ли се присмиваха на невежеството й. Постара се въпросът й да прозвучи нехайно: — Къде каза, че си я намерила, Роузи?

— В една книга.

— Книга ли?

— В една пиеса всъщност — за Питър Пан.

— Мама е играла в пиеса? — Майка им много обичаше игрите на „хайде да се престорим на“ и маскарадите, но Лоръл не помнеше да е участвала в истинска пиеса.

— Не съм сигурна за това. Книгата беше подарък. Отпред имаше посвещение — нали се сещаш, както тя искаше от нас да правим с подаръците като деца.

— Какво пишеше?

— На Дороти — сплете пръсти Роуз, напрегнато опитвайки да си спомни. — „Истинският приятел е като светлина в мрака, Вивиан.“

Вивиан. Името оказа странно въздействие върху Лоръл. Кожата й първо пламна, после изстина, а сърцето й ускори ритъм и тя го усети да пулсира в слепоочията й. Шеметна поредица от образи прелетя през съзнанието й — лъскаво острие, изплашеното лице на майка й, развързана червена панделка. Стари спомени, грозни спомени, които името на непознатата жена кой знае как беше отприщило.

— Вивиан — повтори тя по-силно, отколкото възнамеряваше. — Коя е Вивиан?

Роуз вдигна изненадано поглед, но отговорът й се изгуби, защото в този момент в стаята нахлу Айрис, размахала талонче от паркинга. Двете сестри се обърнаха към нея с огромно възмущение, затова никой не забеляза, че при споменаването на името на Вивиан Дороти рязко си пое дъх и по лицето й пробяга измъчено изражение. Когато трите сестри Никълсън се събраха до леглото на майка си, Дороти изглеждаше потънала в спокоен сън, чертите й с нищо не издаваха, че тя е напуснала болницата, изтощеното си тяло и порасналите си дъщери и се е промъкнала назад във времето до тъмната нощ през 1941 година.