Франсис Пол Уилсън
Панацея (67)

7.

В кампуса на обсерваторията в „Меудън“ научиха, че доктор Дювал ще бъде на разположение едва след обяд, ето защо решиха да обиколят и намериха един старомоден малък ресторант, непосредствено до кръгово кръстовище в гората: „La Mare aux Canards“.

— „Морето на патиците“? — каза Рик и примижа през предната витрина.

Лора се засмя.

— Море е m-e-r. „La Mare aux Canards“ се превежда като „езерото на патиците“. Знаеш арабски и иврит, но не знаеш френски или испански?

— Знам достатъчно от всичко, за да бъда опасен. Немският е най-добрият ми не-английски език. Мога да кажа, че ми е като роден.

Лора изпрати Рик вътре, за да вземе маса, докато тя се обади вкъщи. Вече не можеше да издържа. Беше един часът според местното време и беше сигурна, че Стивън вече е буден. Бе добавила кода на САЩ към домашния си телефонен номер на бързо набиране и затова тя натисна него.

Тя бе възнаградена със съобщение, което й казваше, че повикването й не може да бъде изпратено. Следващите й два опита постигнаха същия резултат. Тогава набра мобилния на Стивън — случи се същото. Тя призова оператора, но дори и с него не успя да се свърже.

Рик надникна.

— Намерих маса на терасата. Идваш ли?

— Не мога да се свържа със Стивън.

Той й подаде телефона си.

— Опитай с моя.

Направи го, но получи същото съобщение.

— По дяволите!

— Роумингът от време на време се губи — каза той. — Имаш ли пакет данни?

— Преди да тръгна, активирах всичко.

— Опитай да изпратиш съобщение — каза той и се отправи навътре.

Защо не? Мразеше да пише на малкия екран, затова използва приложението за гласов набор и задиктува съобщение към номера на Стивън, наблюдавайки как думите се подреждат:

Стивън, не мога да се свържа. Как е Мариса? Обади ми се веднага, щом получиш това. Ужасно съм притеснена.

Забеляза, че софтуерът бе сбъркал при една от думите, но без да си прави труда да я поправя, тя пусна съобщението и проследи дали ще се изпрати. Без проблем. Тогава влезе вътре и я насочиха към терасата, където Рик изучаваше менюто под един голям балдахин.

— Познай какъв е специалитетът им? — каза той, когато тя седна.

— Ще рискувам с Доналд и Дъфи?

— Да не споменавам, че в това число влизат и Хюи, Дюи и Луи.

— Току-що го направи.

— Никога не съм знаел, че можеш да ядеш патица по толкова много начини. Тук дори хамбургерите се хапват с гъши дроб.

— Така или иначе не съм гладна.

Беше твърде разтревожена. Тя постави телефона до приборите си, за да може да го наблюдава. Поръча си сода, докато Рик си поръча и кампари към своята.

— Колко континентално — отбеляза тя.

— Когато си в Рим или Париж… заради това…

Тя се втренчи в телефона си. Искаше й се той да позвъни. Защо не отговаря? И тогава, точно когато пристигнаха напитките им, прозвуча сигналът за получено съобщение. От Стивън. Най-накрая! Но защо текст, а не обаждане?

Не получи ли гласовото съобщение? Мариса е окей. Треската премина, сега се чувства добре, доколкото е възможно. Все още спи. Какво става с телефона ти? Опитах се да се свържа с теб, но не отговаряш. Нито се включва гласова…

Не отговаря, дори и гласовата поща? Тя на свой ред също не можеше да звъни. Скапана работа! Тя продиктува:

Страхотна новина. Това е истинско облекчение. Ще те държа в течение къде съм. Когато Грейс получи лабораторните резултати, изпрати ми имейл или ми пиши. Кажи на Мариса, че я обичам.

— Добра новина, доколкото разбирам? — каза Рик, когато тя остави телефона си на масата.

— Треската е преминала. Това е добре, но все още не сме вън от опасност. Може отново да се завърне. Ако денят премине спокойно, има шанс нещата да се оправят.

— Добре. Сега се отпусни и си вземи нещо за ядене.

— Знаеш ли, може и да го направя.

Апетитът й се върна.