Франсис Пол Уилсън
Панацея (53)

3.

Не отне много време на ясното пустинно небе да се изпълни със звезди. Нямаше луна, но светлината от всичките тези звезди — повече, отколкото някога бе виждала — беше достатъчна, за да освети земята и дори да хвърли леки сенки.

— Това не е ли Млечният път? — каза тя, като вдигна ръка към по-плътната светлина и космическия прах, простиращи се през небето като дъга.

— Да. Виждаш ли областта с най-голяма гъстота на светлината? Това място се намира точно в центъра на Млечния път. Казват, че там има огромна черна дупка.

Беше чувала това и друг път и по някаква нелепа причина този факт винаги я караше да изпитва дискомфорт. Не че някога щеше да се доближи до нея.

Лора продължи да се взира в небето, докато не забеляза позната конфигурация.

— Голямата мечка. Виж.

— Видях я — посочи той. — Следвай ръба и ще стигнеш до Поларис.

Той измъкна фенерчето си и наведе снимката така, че да позиционира жезъла на татуировката към звездата, след което използва транспортира.

— Двеста деветдесет и три градуса на запад — обясни той, сякаш се обърна към публика. После се приведе над капака и снижи гласа си. — Не реагирай на това, което ще ти кажа, окей? Не се оглеждай, просто се концентрирай върху снимката.

Интуитивният й инстинкт обаче беше точно обратният — да се изправи и да се огледа. Ето защо тя вложи цялата си воля, за да го превъзмогне.

— Защо? Какво има?

— Имаме си компания.

Трябваше да стисне ръцете си в юмруци, за да не се разтрепери.

— Къде?

— Зад сградата. Бавно и небрежно ще се върнем в джипа и ще си тръгнем. Разбра ли ме? Бавно и небрежно. Ако сметнат, че сме ги усетили, ще ни хванат в засада.

— Кои са? 536?

— Може би. Но тъй като сме на около две мили от западния бряг, се сещам за още един заподозрян, промъкващ се из израелската територия през нощта. Сега… — Той вдигна снимката и повиши глас. — Добре! Това е! Обратно към цивилизацията!

Коленете на Лора бяха омекнали, когато се изправи и пристъпи към вратата на пътника. Това не беше като в Мексико. Там Рик беше въоръжен. Тя се замисли за Мариса: Какво ще се случи с нея, ако ме убият? Стивън няма да успее… Пръстите й тъкмо докосваха дръжката на вратата, когато нощта изведнъж оживя и четири фигури се втурнаха към колата с несвързани викове.

— Ръцете горе — каза Рик. — Никакви резки движения, освен ако някой не започне да стреля, в такъв случай падни на земята.

За краткия отрязък от време Лора успя да различи камуфлажни панталони, пуловери, амуниции и шалове през главите, а след това бе изблъскана срещу джипа и грубо претърсена. Този, който направи това, отдели специално внимание на хълбоците и зоната между бедрата й.

След още крясъци на език, който тя не разбираше, и много бутане и блъскане, двамата бяха подпрени на стената на порутената сграда. Предните фарове на джипа я заслепиха, притискайки я назад. Единият от нападателите им намери договора за наем на автомобила и паспортите им и ги снижи срещу светлината на фаровете. Той носеше бяло-синя куфия, стил Арафат, и изглеждаше като лидер. Най-малкото, останалите сякаш му се подчиняваха. Той се изправи и каза нещо на другарите си. Каквото и да е било то — накара ги да се ухилят. След още малко бърборене и още смях — Какво беше толкова смешно? — лидерът се приближи.

— Туристи — каза той с подчертан английски акцент.

— Да, да! — отвърна Рик. — Ние сме туристи! Моля, не ни наранявайте!

— Няма да ви нараняваме. Ние…

— Не! — изкрещя Рик и гласът му пресекна. — Ще ни отрежете главите! Гледал съм видеоклипове!

Какво каза той? Да ни отрежат главите? Защо им дава идеи?!…

— Бъдете спокойни — каза палестинецът. — Ние само…

— Моля те! — изпищя Рик и падна на колене, притискайки длани като за молитва. — Моля те! Вземи нея! Давай! Може да я имаш! Просто ме пусни да си вървя! — Той отпусна главата си почти до земята, докато държеше ръцете си нагоре. — Моооля!

Познаваше го едва от няколко дни, но това беше невъзможно… Рик трябва да разиграва театър… Не й харесваше начинът — „Вземи я… Може да я имаш…“. Сериозно?! — но реши да се включи.

Тя го изгледа с престорено отвращение.

— Ах, ти, копеле такова!

Очевидно палестинецът почувства същото като нея. Той изръмжа нещо и ритна Рик в ребрата. Останалото се случи твърде бързо, за да се регистрира. Тя видя смътно как Рик изведнъж се вкопчва в лидера, сваля го на земята, обръща го и двамата се изправят, така че лидерът да е своеобразен щит между него и останалите, докато той стреля иззад гърба му.

Думите на Рик отекнаха в главата й: „… ако някой започне да стреля, падни на земята…“. Тя се хвърли в пясъка и започна да драпа надалеч от светлината на фаровете. Два от трите силуета паднаха бързо, но третият успя да отвърне — три бързи изстрела от някакво оръжие, преметнато през рамото му. Тя видя, че тялото на мъжа, когото Рик държеше пред себе си, пое куршумите, предназначени за Рик. Върхът на главата му избухна.

В следващия момент стрелецът се отдалечи от джипа и Лора осъзна, че се е насочил директно към нея. Тя се опита да се отмести, но той я подхвана под мишницата и започна да я вдига от земята очевидно за да я използва като щит срещу Рик. Нямаше начин! Тя имаше у дома едно малко момиче, което я чака.

Лора загреба шепа пясък и я хвърли в лицето му. Онзи се беше взирал за Рик, и изобщо не го очакваше, при което отстъпи назад, когато песъчинките удариха очите му. За да бъде съвсем сигурна, че ще го отстрани, Лора включи и ноктите си. Мъжът извика от болка и я пусна. В момента, в който тя падна назад, един куршум се заби в гърлото му, а друг отне част от лицето му.

Рик се отърва от човешкия си щит и се затича към джипа. Той бързо провери другите двама мъже и ги освободи от оръжията им. Никой от свалените не се движеше, със сигурност не и този в непосредствена близост до нея.

— Добре ли си? — попита той в бързината.

— Какво… какво се случи?

— Току-що се измъкнахме от доста неприятна каша.

— Ние?

— Добре се справи с тази шепа пясък. Даде ми чиста огнева линия.

Забавената реакция от нейния прилив на адреналин накара ръцете й да потреперят, когато се изправи и отупа прахта от себе си. Тя погледна надолу към кървавото, пробито гърло на онзи, който се бе опитал да я вдигне. Бе видяла прекалено много мъртви хора, за да я притесни гледката, но тази го направи. Мъжът беше свален точно пред нея.

Тя се наведе, за да повърне, но от стомаха й не излезе нищо.

— Добре ли си? — попита Рик, когато тя се изправи.

— Не, не съм добре. Куршумите ти минаха на сантиметри от лицето ми.

— По-добре, отколкото да бях пропуснал.

Неговото прекалено небрежно отношение преобърна шока й в гняв.

— Какво си мислеше?! Бяхте четирима срещу един. Та те дори не насочиха оръжията си към нас!

— Най-добрият вариант, в който да действам. Не ми допаднаха плановете им за нас. Щяха да ни пленят за откуп.

— Откъде знаеш това?

— Главатарят им каза: „Тези двамата ще бъдат ценни“.

— Говориш и арабски?

— Малко.

Кой е този човек?! А, вярно — Рамиз Хаддад. Не е далеч от логиката да очакваш, че човек с рождено име Рамиз Хаддад, ще говори арабски.

Тя все още имаше трудности да приеме тази негова арабска самобитност. Ако той е арабин, значи тя е монголка… Но в момента това беше от второстепенно значение. Дори още по-надолу…

— Щелман щеше да плати.

— Такива атаки не целят пари. Щяха да ни изтъргуват за някои от терористичните си приятели в израелските затвори. При този вид преговори, ако изобщо се случат такива, може да минат месеци. И между другото…

— Какво?

Той спря пред вратата на джипа и се обърна към нея.

— Според разговора им те имаха нещо повече от „ситуация със заложници“.

— Какво трябва да означава това?

— Той имаше планове за теб.

— За мен? Какво имаш предвид?

— Ами, на първо време щяха да ти се изредят, а после да те върнат оттатък границата. Главатарят щеше да е първи.

— Почакай… Какво?!

Той въздъхна.

— Всеки от тях щеше да…

— Добре, добре, схванах. — Тя преглътна. — Наистина ли?

— И щяха да ме накарат да гледам. Мислеха си, че сме любовници.

Ето защо е бил смехът. С дъното на съзнанието си тя улови похотлив намек, но бе твърде уплашена, за да го схване напълно.

— На западния бряг — продължи Рик — те щяха да те настанят в самостоятелна стая, за да могат приятелите им да те посещават, докато се уреди откупът.

„Този вид преговори, ако изобщо се случат такива, може да отнемат месеци…“ Лора погледна надолу към трупа в краката й и нанесе ритник в торса му.

— Копелета!

Когато се приближи до джипа, Рик отвори вратата. Настанена, Лора започна да се тресе.

— Задръж това — каза той, поставяйки паспортите и договора за наем в скута й, после отиде и събра телата на купчина.

— Как успя да убиеш и четиримата? — попита тя, когато той се плъзна зад волана.

— Не съм убил четиримата. Премахнах само трима. Те сами отстраниха безстрашния си лидер. Радвам се, че носеше кевлар под пуловера си, иначе куршумите щяха да минат през него и да се забият в мен.

Техният безстрашен лидер… онзи, който щеше да бъде първи. Тя потръпна.

— Първите двама бяха лесни. Винаги съм бил добър стрелец — не се хваля, просто това е нещо, което ми се удава. Мъртви са, преди да се усетят. Всичко е в изненадата. Тя е като скрито оръжие. Докато се опитват да се приспособят към внезапната промяна в положението им, тя сякаш ги смразява. За едно мигване на окото те излизат от позицията си на контролиращи ситуацията и се превръщат в мишени.

— Но толкова бързо.

— Не чак толкова. Мисля, че се забавих. Иначе онзи нямаше да стигне до теб. Трябваше да ги отстраня колкото се може по-бързо, докато все още имах преимуществото на изненадата. Да отнеме оръжието на лидера им, е последното, което се очаква от един задръстен турист. Но те нямаше да останат дълго в тази позиция.

Тя не можеше да не се подсмихне.

— Говорейки за това… Ти си ужасен актьор.

— Не ти ли допадна?

— Не се отказвай от основната си работа.

Тя си спомни за бързината и безмилостната точност на изстрелите му. Щом не е бивш тюлен, какъв е?

Той запали двигателя и подкара джипа към портата. Но когато стигна до нея, четири двойки фарове пламнаха и неясни фигури се втурнаха към тях, крещейки на чужд език.

— О, не! — извика тя. — Има още от тях ли?

— Вдигни си ръцете и се отпусни — каза Рик. — Това са евреи, те само викат.